ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ (ЖЕНСКИ КАПРИЗИ) 1. В този свят любовта вече не е идеал, а малък фактор от сапунен сериал, за жените отдавна е станала нереална, с форма само единствено материална. 2. Всичко между мъжа и жената се опорочи желанието за ухажване доста се вгорчи. Няма и загатване на уважение дори, под внимание са само сметки и пари. 3. Когато един мъж иска да се среща с жени, ще трябва да се бръкне по най-новите цени. Мадамите си правят капризните игрички, посочвайки с пръсти на двете си ръчички. 4. Искат да получават само дрехи и пари, а през последните години - къщи и коли. Ако по най-нова мода те не са облечени, чувствата на обич към мъжете са обречени. 5. Един мъж ще трябва доста да потича, за да започне една жена да го обича. Има шанс, ако е материално обезпечен, та макар и да има вид на олигофрèн. 6. Почти никоя не става вече за домакиня, но пък иначе всяка се мисли за светиня. Покани за ресторанти никоя не отказва, а в кухнята умения на жена не показва. 7. Изгубиха жените доста свойта женственост, някои проявяват дори и мъжка войнственост. Не привличат както преди със нежна хубост, често излъчват видима самодоволна глупост. 8. Любимо занимание е ноктите да си лакират, след това в някой бар - седейки да позират. Там се надяват да намерят силни спонсори, това за тях са финансово надеждни донори. 9. Всеки сам мъж, имащ имоти, бизнес и пари е преценяван единствено само по това дори. На лош вид и обноски жените не се цупят, важно е само какво мъжете ще им купят. 10. А ако някак им бъдат преведени пари на книжка, това е приоритет, дори мъжът да има малка пишка. Така ще харчат с лекота те чуждите парички и ще търсят любовници за нови секс игрички. 11. Ако някоя жена проявява към теб жив интерес, значи тя развива само в личен план прогрес. Зад фасадата на страстни флиртове и оргазми се крият стремежи на жените материални разни. 12. Дамите са същества изключително любвеобвилни, но в същността си остават силно меркантилни. Докатò проникваш в тях, казват те, че те обичат, но чувствата им само от материалното се увличат. 13. Когато една жена нежно своето тяло ти предлага, единствено на точно определена услуга се надява. Дори когато се чука с теб страстно и горещо, не се заблуждавай, че тя към теб изпитва нещо. 14. Обсебват те и с лекота разтварят си краката, но всъщност никакви чувства нямат в сърцата. Когато една връзка нищо ново не им дава, “Не те обичам вече!“ – мадама всяка си признава. 15. Навсякъде ти трябва сметките им да заплащаш, иначе въобще няма смисъл с тях да се захващаш. Мъжът едва ли не трябва да се чувства задължен да покрива присъствието им финансово обезпечен. 16. Няма намек нито веднъж някоя да почерпи питие, изглежда това си е типично за женското битие. Липсва им жест дори за някаква инициатива, това е единствена величина, за тях непроменлùва. 17. Изводът е, че жените накрая всичко получават, дори понякога има случаи – мъже ги задоволяват, хем им правят услуга, хем им правят сексуален кеф: като изпитват оргазъм - наистина стенат с искрен рев! 18. Не е изключено и вероятно някъде далече по света има жена, която не отговаря на никоя изброена черта. Дали някой мъж ще я открие, зависи от случайността, а това може да трае само един миг от вечността… P.S. Не съществува истинска любов… VI.2008 Ивелин Василев

Пушкин "Я помню чудное мгновение" К *** Я помню чудное мгновенье: Передо мной явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. В томленьях грусти безнадежной В тревогах шумной суеты, Звучал мне долго голос нежный И снились милые черты. Шли годы. Бурь порыв мятежный Рассеял прежние мечты, И я забыл твой голос нежный, Твой небесные черты. В глуши, во мраке заточенья Тянулись тихо дни мои Без божества, без вдохновенья, Без слез, без жизни, без любви. Душе настало пробужденье: И вот опять явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. И сердце бьется в упоенье, И для него воскресли вновь И божество, и вдохновенье, И жизнь, и слезы, и любовь. http://www.youtube.com/watch?v=oNz0Q5BssSI&feature=related

Вятърна молба

Румяна Симова

Не ме задържай! Аз съм вятър...

Не можеш в шепи да ме побереш.

Близначка съм на Свободата.

Опитай се да разбереш!

Посоката си сменям често,

променям си и скоростта,

а срещна ли те – бягам, вместо

да отговоря на страстта....

Не ме обичай! Забрави ме..

Аз съм в движение, без път.

Бездомна съм и нямам име.

Аз съм енергия без плът.

Не ме задържай! Затвори очите си

и някак си ме преживей!

Не пропилявай подир мене дните си

и не мисли за мен... Недей!

Писмо до Бог Недей затваря нощния прозорец, дори да знаеш, че усещам хлад. Не ме завивай...Знаеш, че ще споря, дори когато думите заспят. Недей да пишеш всичко във живота ми - затуй ли ме научи да чета?! Поне за миг ми остави перото си и радвай ми се как ще полетя. Недей да правиш от мечтите ми прашинки - светът и без това потънал е във прах. Недей да чистиш. Прибери снежинките. И гледай как превръщам всичко в смях. И все така – невидимо случайна- живея само с мои правила. Недей да ме осъждаш на безкрайност – светът дали ще понесе това?!.... Мира Дойчинова

Е? Мечтая да съм цар в едно далечно, вдънпланинско царство, на площ от ця-я-я-ла педя двор, през който волно да митарства прохладният планински лъх, наситен с вкус на боровини, със билков аромат и с дъх на иглолистни исполини. Палатът ми да бъде там двустайна, схлупена къщурка, строена от гранит и чам, с оченца като амбразурки. А тронът ми пък - дървен стол, отпред, на мъничко чардаче, където мълчалив и горд да срещам изгрева и здрача. Хазната ми да е килер, пращящ от разни вкусотии - градински боб, сушен пипер и сто чешита мерудии. Граничният ми пункт – една вратня на ритлова ограда, която да е без брава, но с пале-глашатай на прага. Като посланик на света добре дошъл тук би бил всеки, отърсил се от суета и хванал козите пътеки, за да се вслуша в мъдростта, която денем от небето струи със бистрата вода, искряща в Божиите шепи, а нощем с едрите звезди, в които вечността наднича така, че, вдигнеш ли очи, да ахнеш и да коленичиш. *** Към този злачен педя двор, далеч от хора и светии, аз час по час отправям взор и някой ден ще го открия. И знам, че ще съм цар честит, по-волен и от горска птица, защото там ще бъдеш ти до мен любящата царица, а аз ще мога да ти дам богатствата, които имам - сърце, прегръдка и ръка, така, че да се чувстваш силна. Е? Димитър Дънеков

Пеньо Пенев много рядко присъства тук и смятам да променя това,защото той е едн невероятен поет с много ако мога така да се изразя първично-елегантен стил.Ще постна едно меланхолично стихотворение пропито с много тъга и много ...алкохолни изпарения.

Мен ме трогва ,дано и Вас.

ТЪЖНА НЕДЕЛЯ

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!

От кръвта ми по-скъпо и мило —

в тебе слънчево чудо шуми,

скръбно образа мой отразило.. .

Няма топлите черни очи.. .

Празна крайната маса остава!

Не тъгувай, сърце. .. замълчи!

Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!. . .

Вечер моя, черней като гарван!

За мен всяко начало е край —

не зова. .. не очаквам.. . не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест

като твоята песен, Лозане!

Надалеч ще замина злочест,

само орехът тук ще остане. . .

Няма истина!. . . Няма лъжа! —

Тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа —

тишина. . . самота. . . и студено.

Сини, чисти, дълбоки очи!... Сини, чисти, дълбоки очи! Аз потъвам в лазура им пролетен, а небето щастливо мълчи и целува нежно тополите. Слушам как звучи любовта, нейде много дълбоко скътана, и пред мен изгрява света все в примамливи прави пътища. Милвам тая скъпа глава и забравям скръбта, умората... Аз не знам - може би затова носят своето име хората!... 1954 Нощ Дърветата край мене зашумяват, внезапен вятър клоните люлей... В небето облаци се накълбяват - и огъня ни лагерен гасней... Гората дъха стонове тъжовни, гората в плач бучи, ръмжи, пращи... Жълт пламък реже облаци оловни, в небето смръщено глух гръм трещи. Последната главня горчив дим вдига, последната главня пред мене грей... Една искрица в тъмнината мига и едър дъжд започва да се лей... Последната надежда в мен изгасва, изгасва като сетнята главня... Писмо пак нямах - мъката нараства... Забрави ме ти, миличка жена! 1952 Пеньо Пенев

Редактирано 17 септември 200916 г. от goldeu (преглед на промените)

Поетът

Поетът иска да напише нещо,

душата си да хвърли върху листа,

а мислите му парят до горещо

нанизани като мъниста.

И светът му - щом "заспи"

някъде дълбоко от недрата му

трансът тръгне в неговите вени,

не го буди

растат крилата му,

към утрото

да литнат - устремено...

Остани във тихото - не дишай,

шепти във него нещичко неземно,

което чува той и... пише,

за да извае съвършеното...

И пише той за минали лета,

за пътища изминати - години

очите влажни от сълза,

сълза... червена до рубинено.

И колкото да си живял - да си раздавал,

да си обичал и да си мечтал,

и в хиляди морета да си плавал

накрая се превръщаш... в кал.

След туй за никого не сме значими,

отиваме си в тишина,

за наш'то някога да помълчиме

и да не търсиме... вина!

Поетът вече проумял е...

Моливът е нетрайно средство,

а може би със "кръв" и със "тегоби",

черти оставят се в наследство,

за да са трайни - да се помнят!...

Но... щом светът заспи

и някъде дълбоко от недрата му

мечтата плисне в неговите вени,

не го буди

растат крилата му

в утрото

ще литнат - устремено....

---------------------------------------------

Остани във тихото - не дишай,

шепти във него нещичко неземно...

Napolitano

Редактирано 18 септември 200916 г. от WhiteHart (преглед на промените)

1.Гадове,мръстници и подлетци живеят и се големеят и противно на това,което заслужават,те нищо лошо не получават,май отгоре ни заблуждават. 2.Още от Римско време на богатия не му дреме,ако може нещо,ще ти вземе,ще те поставе на колене.Бедния е слаб, богатия ербап.Първия на хляб,втория с кебап. 3.В беднотия и омраза тъне нашата държава.Депутати и и министри и прочути финансисти,лъжат,мажат и крадат,кожите ни те дерат. 4.Блъскат простите хамали,други трупат капитали. Карат скъпи лимузини и живеят в палати тез проклети депутати,но ще дойде светло време, господ своето,ще вземе!

Необяснимо просто. И неадекватно - изгубих себе си...Не беше предвидимо. На пръсти стъпвах, връщах се обратно... Простимо беше всичко непростимо. Невярна бях. И вярвах до безкрайност! (почти наужким аз се оправдах) Любов ли беше...Как да е случайност? Дали е грешка неумишлен грях? Света обърнах...Как да те намеря? - Пътеката до тебе няма край! Ще има утре...Няма да е вчера - самотен е в безгрешност всеки рай. До теб се раждах - тъй богоподобна, изгубвах се нарочно, на инат. Измислих ябълката - толкова отровна! Самотен е без обич всеки ад. Невероятно просто. И необяснимо - намерих себе си на някой кръстопът. Събух се боса. (Тъй непредвидимо) - До болка жива. Май за първи път. Мира Дойчинова

РОМАНТИКА Н.Й.Вапцаров Аз искам да напиша днес поема, в която да диша на новото време стихът. Да тръпнат във нея крилата на гордия демон, обходил от полюс до полюс светът. Защо е този хленч? Защо въздишат хората по някаква романтика изстинала? Романтиката е сега в моторите, които пеят под небето синьо. И неразбрали тази песен горда, напразно мръщите чела. Тя носи вечната човешка бодрост на яките стоманени крила. Аз виждам в бъдещето тез орляци да пръскат дъжд от семена. И в песните им, рукнали отгоре, да блика труд и свобода. Аз виждам как прелитат над моретата, високо над екваторния пек, прелитат над зелените полета и над арктическия снег. Това е новата романтика, която се ражда и добива своя плът. И въплотена в самолетно ято, обхожда днес от край до край светът.

Скоро не сме поствали стихове на Е.ЕВТИМОВ,затова за Вас едно страхотно негово стихотворение,със сигурност всеки от Вас го е чел ,но да го направим още веднъж...струва си.

ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...

За две ръце протегнати насреща,

земята бих до края извървял.

За две очи, като звезди горещи,

аз цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,

най-хубавите думи бих редил.

За две сълзи, изплакани за мене,

аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,

по капка от далечен, чакан дъжд.

А ти дойде наистина голяма

и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,

пожари звездни, за да не тъжа,

от мъка - песен, а от песен - мъка

и аз не зная как ще издържа.

Редактирано 21 септември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

КРЪСТ Миряна Башева Вървял ли си из улиците нощем, по-стъпкан и от уличната прах, по-мъртъв от добре изтлели мощи? А аз вървях. Седял ли си над бялата хартия, по-бяла от лицето на монах, по-страшна от потънала гемия? А аз седях. Разбирал ли си колко си излишен, по-жалък от напразно сторен грях, по-скучен от това четиристишие? А аз разбрах. Живял ли си единствено с перото любовник, брат, тиранин и аллах, зачеркнало и хляба, и леглото? Така живях.

Редактирано 21 септември 200916 г. от linaadelina (преглед на промените)

КРЪСТ

Миряна Башева

Отличен избор!

Обожавам поезията на Миряна Башева ,това е едно от любимите ми нейни стихотворения.

Просто ме изкуши да поместя за Вас още едно нейно стихотворение,много въздействащо,много силно.

Почувствайте го...

Присъствие

Като кукерска маска,

като цигански свян,

като мечешка ласка,

като обръч от дрян,

твоят тежък характер

все се мята из мен

и с охлузени лакти

сам върти всеки ден.

Като вазовски даскал,

като плач на кавал,

като цвете под каска,

като празен бокал,

твоят тежък характер

все се мята из мен

и с охлузени лакти

сам върти всеки ден.

Има нещо несносно

в тази лоша шега:

бомба в себе си нося

ще избухне ... сега

Редактирано 23 септември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

И най-сладкото й произведение - ТРУДЕН ХАРАКТЕР http://www.youtube.com/watch?v=ZVdpWukpar8

Не знам кой е родил тази гениална идея да си слагаме оценки,като в училище. То като идея може да не е лошо да се покаже отношение към чуждото мнение,но явно не е отчетен факта ,колко дребни душици има сред нас. Отрицателната оценка, която ще ми даде някой който не ме познава по никакъв начин не ме касае и не би предизвикало никаква емоция в мен освен смях. Откровено казано бих предпочела да получавам оценки та дори и отрицателни отколкото да бъда просто фон и да не ме забелязват.Не искам да съм харесвана от всички ,това би значело ,че съм удобна и безлична ,а аз не съм. Но не разбирам как може негативното отношение към мен да пренасяте върху тия невероятни творци!? Как може факта,че аз не ви кефя да става повод да слагате минус на Хемингуей,на Миряна Башева,на Евтим Евтимов. Това е просто кощунство?!!!! Как може някой да си позволи да се изживява като критик на тяхното творчество. Кой е този литературен корифей сред нас ,който счита разказа на Хемингуей за слаб и му слага минус!? А бе я се опомнете!!!! Това щеше да е комично ,ако не беше толкова тъжно. Баси като не ме харесвате пишете ми минуси под моите коментари в Празни или по други теми,но тук... Аз просто съм споделила с Вас тези прекрасни произведения ,тази оценка показва и отношение към съответната творба. Колко ли човек трябва да е незначителен и каква дребна душица трябва да е,че да проектира негативното си отношение към едно момиче ,което го дразни върху тия прекрасни творби на тези гениални творци!? Срам ме е!Срам ме е от Вас! Аз мислех ,че тия теми са да споделим произведения които са ни развълнували и докоснали.С удоволствие четях това което другите постваха и което до момента ми е отбягвало.А явно за някои това е арена за разчистване на сметки. Извинявам се за патоса,но това е толкова нелепо ,че не мога да овладея емоциите си. Заповядайте в Празни,там имам много глупави постове ,които с право могат да се оценят с отрицателен вот. Но оставете творците на мира ,те не заслужават подобно отношение.

Как може факта,че аз не ви кефя да става повод да слагате минус на Хемингуей,на Миряна Башева,на Евтим Евтимов.

Това е просто кощунство?!!!!

Чак сега виждам, защо беше толкова ядосана и сърдите вчера. Мисля си, че си съвършено права, но човешката простотия, граници няма, затова и ти недей да се опитваш, да я бориш със сърдити излияния. Този, към когото са адресирани, ще мине от тук, ще прочета и ще си направи оглушка. Това нещо, се надвива по друг начин. Ще наминавам тук по-често, за да махам тия глупави минуси и така ще дразня и ядосвам този, който ги слага

А сега да караме по темата...Виж, какво си изрових...

***

Когато в черна вечер ставам лош,

когато се разкъсвам от въпроси,

започвам да се питам посред нощ :

Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?

А ти си моя радост и вина,

а ти си мое бъдеще едничко,

единствената топла светлина,

единствената истинска . И всичко.

Евтим Евтимов

Тъй като не открих, никъде в темата стихотворения на John Keats(може и да има, просто аз да съм пропуснала да видя), смятам да постна едно от моите любими:

Bright Star

~

Bright star, would I were stedfast as thou art-

Not in lone splendour hung aloft the night,

And watching, with eternal lids apart,

Like nature's patient, sleepless Eremite,

The moving waters at their priestlike task

Of pure ablution round earth's human shores,

Or gazing on the new soft-fallen mask

Of snow upon the mountains and the moors;

No-yet still stedfast, still unchangeable,

Pillow'd upon my fair love's ripening breast,

To feel for ever its soft fall and swell,

Awake for ever in a sweet unrest,

Still, still to hear her tender-taken breath,

And so live ever-or else swoon to death.

Редактирано 26 септември 200916 г. от mitrandir (преглед на промените)

НА ЕСЕНТА Сезон на плодовете и мъглите, довереник на слънцето узряло, със него ти замисляш как в лозите ще пръснеш щедро гроздето наляло. Как ябълките в селските градини ще оведеш и всеки плод ще зрее. Кратуната ще расне и в лещака ще връзват сладки ядки. Ще се лее нектарът цветен. И неуморими, пчелите мед ще сбират в дните сини, помамени, че Лятото ще чака. Теб кой не те е виждал във хамбара? И пътникът, на път потеглил рано, ще те съзре сред облак житна пара, с къдрица, от веялката развяна. Или, недоожънала браздата, ще те намери спяща, пощадила един откос от билки натежали. Понякога, потока прекосила, крепиш товара, вдигнала главата, или се взираш в тънката позлата на сайдера от пресите преляли. Не си мисли за пролетните песни! Ти имаш свои струни, свои сцени, когато във градините небесни разцъфват вечер облаци червени. Рояк мушици скръбен глас извива сред речните върби и го люлее лъхът между небето и земята. И спрялото на хълма стадо блее, щурците пеят, с песен се приспива една червеношийка треперлива, а нейде нависоко са ятата. Джон КИЙТС

Чак сега виждам, защо беше толкова ядосана и сърдите вчера. Мисля си, че си съвършено права, но човешката простотия, граници няма, затова и ти недей да се опитваш, да я бориш със сърдити излияния. Този, към когото са адресирани, ще мине от тук, ще прочета и ще си направи оглушка. Това нещо, се надвива по друг начин. Ще наминавам тук по-често, за да махам тия глупави минуси и така ще дразня и ядосвам този, който ги слага

А сега да караме по темата...Виж, какво си изрових...

Благодаря ти мила,за думите.

Ние с теб простотията няма да я преборим ,защото тя ни е обградила отвсякъде,но това не значи ,че ще и се дадем!

Тя като ,че ли наднича зад всеки ъгъл и иска да задуши всичко що е различно от нея.

Просто не очаквах да я срещна тук,на тая тема!

Мислех,че този който влиза тук обича изкуството,но C'est La Vie!

P.S.Все търсех сгода да ти благодаря ,че постваш тия невероятни разкази на българските класици.Чела ги бях толкова отдавна и благодарение на теб се докоснах отново до тях.Много добър вкус поздравления!

И аз ще постна два много хубави стиха на Е.Евтимов.

РИСУНКА

Отдавна на земята си родена,

но аз отново днес ще те създам.

Да бъдеш първата любов за мене,

аз нови чувства ще ти дам.

Ще ти предложа закъсняла среща

и тя ще бъде първата за нас.

Очите ми са две венчални лещи

които чакат сватбения час.

Подай ръка. Светът ще стане хубав,

макар да идвам късно и суров.

Последен може в тебе да се влюбя,

но ще ти върна първата любов.

***

Безкраен път до тебе извървях -

едва не се разминахме сред мрака.

Защо сега да крия като грях

години толкова кого съм чакал?

Сега не може нищо да ме спре -

за теб ще пея до часа последен...

Аз искам тоя свят да разбере,

че няма повече да бъда беден.

Редактирано 28 септември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Отляво е часовникът. Отдясно

е другият разбойник. И тъгата.

Смъртта е безоловна и прекрасна,

а уж е край смъртта и райски крясък.

На тръгване земята се смалява,

часовникът е спрял и се замисля…

И думите не си въобразяват,

че знаят всяка истина за всичко.

Докато бях, забравих си езика

и гълтах страховете безвъзвратно.

Навръх сърцето някой ми извика

да тръгна и на ляво, и на дясно.

Да късам плодовете забранени,

да нямам страх от думата “мнозина”,

да нося дъждовете си у мене,

да бъда най-самата половина.

Или от тук до следващия хребет

да пускам бели камъчета в здрача.

И този мрак тъмнее, но е лебед,

ако го помилваш по тъгата.

Отляво е часовникът. Стрелките

разсичат страховете ми на строфи.

Животът е безсмъртно любопитство,

дори да е небесна катастрофа.

Виолета Христова

ЧЕРЕН P. R.

Тома Марков

Мисли за мен, за да мислиш

за себе си. Ще мисля за теб,

за да мисля за себе си... Аз

ще мисля... Ти ще мислиш...

Нека мислим само за себе си.

Това е едно от най-хубавите стихчета на Станка Пенчева.

Наистина е хубаво всичко да свършва навреме.

Да си тръгнеш ,да се сбогуваш една идея преди да е дошъл края.

Колко сме силни да приемем нещата и да продължим ,вместо да ги насилваме и мъчим излишно ,а и нас самите да подлагаме на това?!Колко?!

***

Хубаво е всичко да свършва навреме –

Да напуснеш рано огнището,

Преди огънят да е станал на пепел;

От трапезата да станеш рано –

За да не събираш после трохите;

И да отвърнеш очи,

Преди другите очи да изстинат.

Не обичам да гледам сухи цветя

И празни чаши…

Не ме докосвай никога без обич.

Редактирано 30 септември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

Монолог на една жена

Мая Попова

Напивам се.

От мъка.

Всяка вечер.

Така и няма

да ме разберете.

Не питайте защо.

Нали не преча?

До мен

бездруго

няма да се спрете.

Напивам се.

От болка.

Да забравя

в гърдите ми,

че нещо още бие.

Че още тупкащ огън

ме изгаря.

И ме боли.

От болка ми се вие.

Напивам се.

И пуша.

Сред дима...

се крия.

С водката

гася пожара.

Сипи ми -

да не помня,

че сама

и тази нощ съм.

Всичко се повтаря.

Н О Щ Какво да те правя - със теб сме приятели и искаш при мен да те пусна. Но лампата святкам с ръка на предател; за слънце, макар и изкуствено... Протягам ръце и докосвам стъклото й. За миг. Не студът ме опари. Беснея. Начупвам я между аплодисмента си - тъй както убивам комар... Каквода ме правиш - със теб сме приятели... Ръце изгорели протягам и ти ги завиваш във черна коприна... Сънувам кошмар, предполагам. С Ъ Р Ц Е Туп - туп... Някой хлопа, полюшва ме, бъбри, но тихичко, кротко, ритмично. Замирам. И чакам да спре... Туп. Не спира. Прехапвам език истерично. Тик-так... И часовник отвън ме притиска, в дива хармония трака. Самотен е някак. Приятел ли иска! Добре. Ето идвам. Почакай... Стрелките изтръгвам и...право в сърцето. Дин-дан;........... няма край този ритъм! С лице циферблат, Арлекино! Поете!..... Отново сърце ли си имам! Ади