ПРИЗНАНИЕ Александър Пушкин Я вас люблю,- хоть я бешусь, Хоть это труд и стыд напрасный, И в этой глупости несчастной У ваших ног я признаюсь! Мне не к лицу и не по летам..... Пора, пора мне быть умней! Но узнаю по всем приметам Болезнь любви в душе моей: Без вас мне скучно, - я зеваю; При вас мне грустно, - я терплю; И, мочи нет, сказать желаю, Мой ангел, как я вас люблю! Когда я слышу из гостиной Ваш легкий шаг, иль платья шум, Иль голос девственный, невинный, Я вдруг теряю весь свой ум. Вы улыбнетесь, - мне отрада; Вы отвернетесь, - мне тоска; За день мучения - награда Мне ваша бледная рука. Когда за пяльцами прилежно Сидите вы, склонясь небрежно, Глаза и кудри опустя, - Я в умиленьи, молча, нежно Любуюсь вами, как дитя!...... Сказать ли вам мое несчастье, Мою ревнивую печаль, Когда гулять, порой в ненастье. Вы собираетеся в даль? И ваши слезы в одиночку, И речи в уголку вдвоем, И путешествия в Опочку, И фортепьяно вечерком?... Алина! сжальтесь надо мною. Не смею требовать любви. Быть может, за грехи мои, Мой ангел, я любви не стою! Но притворитесь! Этот взгляд Всё может выразить так чудно! Ах, обмануть меня нетрудно, Я сам обманываться рад!

Свободен е народът и от душа те слави.

Защо му трябваш още? Защо не те забрави?

Защо, съзре ли гарван, си мисли за бесило,

защо си му икона, защо си му светило?

Защо ти пали свещи, плете за теб венец,

нарича те месия, надежда и светец

и тайничко поглежда към небосвода стар -

дали по пътя млечен не слиза въглищар.

Свободен е народът, свободно вика : ” Го-о-л!”,

но хляб , ако си купи , назаем търси сол.

След толкова години все същата съдба :

мизерия, залъгана с коматче свобода.

Животът озверява ! Отечеството гине.

През още колко мъки ще трябва да премине

Народът? Той не иска република – менте.

От новото се плаши, но старото не ще ,

не ще да е прислужник в световния вертеп,

не вярва вече в никой, очаква само теб.

Затуй се взира още във небосвода стар -

дали по пътя Млечен не слиза въглищар…

Той дваж те поменува, а благославя триж :

Апостоле, къде си? Дано се преродиш!

Ивайло Балабанов

СРЕД БЕДИТЕ

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Да, имали сме и преди

епохи грозни, но пък тая...

Сред набора й от беди

коя най-страшна е не зная.

Дали е царстващата вред

агресия дебеловрата,

или е тъничкият лед,

делящ, невидим, брат от брата?

Или е вносът отдалеч

на чужд разкош за богаташа,

или е уличната реч

на книгите (тя вече наша),

или е глупавият смях,

поднасян от тв-комика?...

Безброй беди. Коя от тях

е в своя ужас най-велика?

А те множат се и растат,

една от друга по-голяма,

и уж е всякоя върхът,

от който по-ужасен няма,

а всеки ден ни носи друг

нов връх, нов срам невероятен,

такъв, че другото дотук

добива свой мотив понятен

и още дразни, но едва,

и вече наш привичен бит е...

И може би е във това

най-страшната между бедите.

frognews.bg

Обикновена съм. Като солта и хляба.

Не знам дали със мен ще се заситиш.

Не знам дори дали ти трябвам.

Не знам дори дали да те попитам.

Не знам дали ще можеш да обикнеш

(не днес, а някога, по принцип...)

обърканите дири на мечтите ми,

в които вярвам и не вярвам в Принца.

Не зная колко много ти отнемам...

Не знам достатъчно ли давам.

Знам само, че съм толкова обикновена,

като деня навън. Като солта и хляба.

Caribiana

Почти обичане

Нели Господинова

„И сенките ни тихо ще се слеят” М. Белчева

Когато си отидат тишините

и празнотата думите изпият,

изгубени и плахи в руините,

сред нищото ще се намерим ние.

След дългите мълчания – самотни.

След миналото – вече поумнели...

И в грешките си, този път по-смели,

ще си разпалим огън, вместо битки.

А после... може би ще оживеем

с изречените в тишината думи.

И сенките ни, стигнали тавана,

край огъня, тъй тихо ще се слеят...

И ще се молим в своето отричане

да се спасим... с едно почти обичане.

Купи ми за Коледа ново сърце, че старото вече е сдало багажа - не трепва, не чувства и вече не ще, дори и на мене, две думи да каже. ... Лежи и не мръдва - същински мъртвец. И никаква болка, и никакъв трепет... Навярно убих го моя врабец - от толкова чувства си го повредих. Купи ми за Коледа кошче с мечти - купчинка от мохерни цветни кълбета. Да имам с какво, когато вали, да кърпя и да си наплитам небето. Не искам големи - не са ми по ръст джудже си останах дори във мечтите. Мечти за човече по-малко от пръст, което на по-невъзможни налита. Купи ми за Коледа още живот, че този кроих го погрешно - не стигна. Все мислех, че имам от него, а то... Надникна и свърши преди да премигна. Купи ми за Коледа тези неща. Нали ме попита какво да ми купиш? Да, знам, че е трудно, но тези избрах. Нали не очакваш да ревна за кукла?" Радост Даскалова

Редактирано 10 декември 201213 г. от Лин (преглед на промените)

Тя

стъпва тихо по лъчите на слънцето.

Тя

минава през залеза, спрял над града.

Тя

отключва вратата на облака.

Тя

се спуска обратно с дъжда.

Тя

потича със капките сребърни.

Тя

се плъзга по листата заспали.

Тя

целува на струйки ръцете ти.

Тя

със устни лицето ти гали .

Тя

попива в пръстта и във мислите ти.

Тя

носи тръпчив аромат на бадеми.

Тя

не знае коя е. Но в огледалото

Тя

безумно прилича на мене...

Caribiana

Едно обичане ми е заседнало ей тук. Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо. Като притихнал в тъмното камбанен звук. ... а всяка тишина е някакво начало. Едно тъгува не ми е заседнало ей тук. Дълбоко, колкото безброй морета. Да можех с птиците да отлетя на юг... ... И да ме виждат само ветровете. Едно обичане ми е заседнало ей тук. Научих се (почти) да го отричам. Но знам, че няма ли го, ще умра от студ... А после много дълго ще съм птица. Едно мълчание ми е заседнало ей тук. А думите преливат от очите. Тежи от хиляди мълчания светът. И все по-тихо става. Все по-тихо. Едно обичане ми е заседнало ей тук. Дълбоко ми е и ми се потъва. Останалото е отвикване един от друг. И цял живот умиране - като присъда. Селвер

Рутхер Копланд

Относно копнежа по една цигара

Познат ли ти е копнежът по една цигара

по онова щастливо време когато още пушеше?

Никой освен мен не разбира този копнеж.

Спомням си една която винаги

щом кажех нещо което не разбира

отвръщаше: само по себе си това е много интересно.

Спомням си също че тогава

трябваше няколко пъти

наум да си повтарям казаното:

само по себе си това е много интересно

докато смисълът се изпари.

Бог може да прави с нас неведоми неща

благодарение на факта че не съществува

също така е възможно неведоми неща

да се твърдят благодарение на факта

че не се отнасят за нищо.

Откакто схванах това разбирам много повече.

Копнежът по една цигара

е копнежът сам по себе си.

превод Боряна Кацарска

Бутилката с Безименния страх

Аз израснах безстрашен, непокорен и радостен!

В деня, когато станах пълнолетен, дойдоха моите приятели. Най-смелите, най-честните.

И ядохме, и пихме до среднощ...

Среднощ.

В минутата, която отбеляза началото на мъжките ми дни, една човешка сянка влезе в стаята. - Наздраве! - каза тя и ми подаде бутилка с непознато питие.

Надигнах я с пиянско умиление и ужасèн се строполих на пода. Усетих как в кръвта ми се промъква като олово тежък, като гущер гаден, смразяващ жилите ми страх.

А сянката, надвесена над мен, изрече странно заклинание:

- О, Безименний, скрий се в кръвта му, скрий се в устните, дето целува, скрий се в сянката, дето го следва, в хляба, който яде, във водата и в мечтите му, и в съня му, в радостта му, и в мъката. О, Безименний, скрий се...

Не помня повече.

 

КП

Искам някъде теб да те има... Във една заснежена гора, в малка къща с горяща камина и с прозорче със ледни цветя. Да ни свети единствено огънят... А в ъглите, в стаения здрач, да затулим излишните спомени, скрили в себе си всеки наш плач. Да се влюбя във тебе безпаметно, не от виното, просто така... И да зная, че даже след зимата, ти ще пазиш за мен любовта. А в камината огънят пръска малки, жълти, искрящи звезди. Открадни си от моите устни... потопи се във мойте очи... Искам някъде теб да те има... Та дори и през триста морета. В една зима... Някъде там... И дълбоко, дълбоко в сърцето ми.

 

Caribiana

Добромир Тонев

 

***

Отсъствието на жената - още топло -
разпускаше на кактуса бодлите.
Помръкваше лицето на мъжа.

 

Нима и празнотата хвърля сянка?

 

Ти помниш ли

семейството ни, дните ни

и кухнята, миришещта

на вкусно?

И онзи див копнеж

по кулинарката,

по едрите гърди

над куненската манта?

Ти помниш ли поне една черта,

направила голямо впечатление,

там, дето в кухнята любима

дъхът над печката и гаснел?

Ти помниш ли как тя е предпочела

да готви гозби уникално вкусни

и любовта

  и кулинарните способности

  за теб да влага,

за да ти хареса,

  да вкусиш

  да се възхитиш ?

Ти помниш ли как

  животът много бързо

показа, че не си способен?

Опомних се.

Късно.

Бях подтисната жестоко.

Като някакво животно в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.

 

А бях млада,

бях горе - долу млада!...

И после... после

някаква омраза

накара ме да се опълча!

Като надежда,

не, като спасение

тя раснеше,

показваше ми пътя,

тя даде вярната посока

за по-добър живот

  за свобода,

за полет,

тя възкръстна в мен,

тя ме освободи завинаги...

 

А там –

високо във небето,

надеждата ми беше...

Трептях и исках аз възможности,

които бяха невъзможни

нереални....

,

Простора пак е син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

аз виждах всяка вечер

копнежите си толкова далече,

но вече аз бях  ослепяла.

За мен щеше да е чудо

да мога отърся пепелта от себе си,

 

след травмата,след унижението.

И вярвах  аз,че още МОГА!

 

Това което аз

в сърцето съм си съхранила,днес

няма никой да убие!

И колкото и  злобата в сърцето

  да бушува

в една борба,

която

днес

е неизбежна.

Аз знам,

че никой никога не ще успее да посегне

над надеждите ми,

над дните ми на щастие,

а само някой да си го помисли,

ще го съсипя с думи

и със заклинания,

защото никой никога не може

да ме поставя във клетка,

  ни да ме осакатява!

Сега е нощ.

Аз пак работя,

монтирам сватба,

и вярвам ,че те ще са от онези,

които се обичат и ще се обичат!

И колко много им желая

  да си останат те поне приятели...

За мен е ясно, както че ще съмне –

и пак ще видя изгрева.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, мойто

ярко

слънце

ще просветне!

Едно стихотворение от Никола Вапцаров,което може би съм публикувала,но тук съм си го пречупила Както и да Ви звучи любимо ми е !

Редактирано 17 декември 201213 г. от genatraikova (преглед на промените)

Дядо Коледа,пиша сега...

 

Дядо Коледа,пиша сега, аз пораснах,пораснах голяма. Зад усмивката крия тъга, много хора любими ги няма.

Промениха се много неща, някак стана светът по-студен. Промени се дори любовта, все по-труден е всеки нов ден. Ала ти хич не си променен, все си същият старец вълшебен. пазя още детето във мен, вярвам в теб,още си ми потребен. Пак ще дойдеш със пълен чувал през нощта и снегът ще блести. Знам,че в него с любов си събрал на дечицата всички мечти. Дядо Коледа,спирам сега, спомен мил си от моето детство. Зад усмивката крия тъга, имам нужда от твоето вълшебство. автор Свилена Димитрова

Редактирано 17 декември 201213 г. от Амбър (преглед на промените)

Ана Червено вино снощи пих, ни капка не остана; горещо чело снощи крих в къдриците на Ана. Дори беднякът изнурен, познал небесна манна, не е по-радостен от мен в прегръдките на Ана. Царе, делете си света от Инд, та до Савана! На мен ми дайте хубостта и кротостта на Ана. Не искам друга, та дори и щерка на султана, по устните ми щом гори целувката на Ана. Върви си, дневна светлина! Ти, мършава Диана, скрий тази блеснала луна, че ще се срещам с Ана! Катранена и тъй добра, ела ти, нощ желана! Донес ми ангелски пера - да пиша все за Ана! Властта и черквата крещят, крещят какъв ще стана. По дяволите да вървят, а аз - при мойта Ана! Пред някой чародей сега да можех да застана и да поискам три неща - то първото е Ана! ... Оригиналното заглавие е The Gowden Locks Of Anna , стихотворението е от Робърт Бърнс ,а преводът е на Цветан Стоянов

Дж.Р.Р. Толкин, Властелинът на пръстените - Задругата на пръстена - глава 3-та _________ >  http://chitanka.info/text/1207/20

Аз мисля, седнал край жарта,

за минали неща,

за пеперуди и поля

в отколешни лета;

 

за листа жълт, за скрежа бял

в септември отлетял,

с мъгли сребристи и ветрец

косата ми развял.

 

Аз мисля, седнал край жарта,

за онзи бъден час,

когато дойде пролетта,

без да я видя аз.

 

Безброй неща стоят до днес

невиждани от мен!

Та всяка пролет всеки лес

различно е зелен.

 

Аз мисля, седнал край жарта,

за всеки стар познат,

за тез, които подир мен

ще видят този свят.

 

И уж си мисля и седя,

а все се вслушвам аз

за стъпки, що се връщат пак,

за тих другарски глас.

Казах му "Сбогом" или...и така се обича

Камелия Кондова

 

Обърка го със ревност, не разбра

какво му казвам.

Аз вече съм облъчена трева.

И съм заразна.

 

От утре все надолу ще раста –

да  тровя корен.

Не мога да го женя за пръстта  -

не е виновен. 

 

Дори и да осъмна със коса –

не е победа.

Той има да копае небеса.

И син да гледа.

 

Той има да прощава на жени,

които плачат.

Подведох го и с моите сълзи,

че е Палачът.

 

И той проля тъга, вина и пот,

над мен надвесен.

Но виждам през последния живот,

че не е честно. 

 

Ах,не е честно да преливам мрак –

 така заразен.

И затова избрах да съм му враг.

 

И да ме мрази.

Лудите, лудите! Тях да ги има,
дето морето заквасват,
дето си сеят звезди посред зима
и във света им е тясно.

Дето на вятъра мислите чуват
и го обяздват без стреме.
Дето със вълците нощем танцуват
в свое несбъднато време.

Лудите, дето на нас не приличат,
сякаш от дъжд са родени
и не залягат, когато изричат
истини с гняв посолени.

Лудите, лудите! Те да са живи!
Да преобръщат земята
и да ни парят като коприва,
шом си заровим главата.

Искам я тази-свещената лудост,
в мойте очи да потъне,
да ме докосне, да ме събуди,
да ме изпие до дъно.

И ако пак ме намериш случайно
и посреднощ се събудиш,
да ми прошепнеш най-сладката тайна:
"Господи, колко си луда!"

 

Ники Комедвенска

Редактирано 19 декември 201213 г. от Efe (преглед на промените)

Анри Мишо

 

Празнота

 

В нея духа страшен вятър.

Тя е само малка дупчица в гръдта ми,

но във нея духа страшен вятър.

В дупчицата има и омраза (винаги), и ужас, и безсилие,

има и безсилие, и вятърът е уплътнен,

яростен като вихрушка,

би пречупил и стоманена игла,

пък е само вятър, само празнота.

Щом за миг изчезне, аз се търся, подлудявам.

А Христос какво би казал, ако бе такъв създаден?

Тръпките у мене имат винаги приготвен студ.

Празнотата ми е ненаситна и унищожителна.

Тя е вата и мълчание

на замлъкнали звезди.

И макар че е дълбока, дупчицата няма форма...

 

превод Пенчо Симов  

Редактирано 19 декември 201213 г. от witness (преглед на промените)

Краят на приказките

 

Насред битпазара, в камара предмети,
доскорошни ценности, днеска - боклук,
намерих, от приказка свършила взети,
протритите чехли на малкия Мук.
До тях в прах, очукана, обикновена,
се валяше лампата на Аладин.
Уж същата, но от вълшебство лишена -
следа нямаше от послушния джин.
Килимчето чудно, летяло довчера,
бе също там, но без магическа мощ.
Светът влязъл бе в прагматичната ера,
в деня след хиляда и първата нощ.

 

Хитър 5ър

Редактирано 19 декември 201213 г. от Efe (преглед на промените)

Аз не пестя от своята обич, от усмивките там в душата. От доброто в сърцето стаено и от своята вяра. До край се раздавам. Не питай защо... Не питай дали ме предават. Аз нося пламък вълшебен в мен и той, и той ме спасява. И виждам в очите на хората, една още жива надежда. Не питай от къде иде умората, тя просто е плесен... Аз не пестя от своята обич, аз до край се раздавам. Аз живея днес и оставям след себе си, тихи следи от любов във Безкрая, за да ме има, когато ме няма... Десислава Наумова

Ако днес е за последно...

 

Изморил ли се е този свят?

Вижда ли се края?

Днес Земята дава ли ни знак?

Може би, не зная.

 

Ако днес е за последно,

бих погалила с ръка

слънцето, цветята... Всичко е вълшебно.

Ще си взема късчета от нашата Земя.

 

Ако не успея, само зная,

че в сърцето мое теб ще нося.

Винаги съм те обичала и с края

няма нужда за какво да прося.

 

Всеки ден с ръцете си прегръщам,

сякаш е последният ни ден.

На любов, с любов отвръщам.

Въздухът си в моя светъл ден.

 

Ивелина Цветкова

Тази година свърших много неща. Време е да измия ръцете си прашни. Бях невъзможна. И много добра. Бях и смела – почти до безстрашие. Даже на много неща заприличах, докато към себе си се завръщах. Обичана бях до безкрай. И обичах. Много приятели напрегръщах. Толкова пъти задържах дъха си – ей така, за да хвана мига. Всички щастливи спомени скътах – за да ги имам във вечността… Колко ли думи раздадох без страх – а къде ще отидат – не зная. Пътища дълги с любов извървях, просто така - да мечтая… През тази година всякаква бях. Време е да прегърна душата си. Доволна съм много.Обичах. Летях. И оттук продължавам нататък... А Новата година - тя да му мисли. Още толкова много неща ще направи. За нея тепърва от утре ще пиша. Както се казва – живот и здраве…

 

irini