Март

 

Сега съм Март. И време за промяна.
(Премигнеш ли, току ще разцъфтя.)
В тревичките ти бродя... И ме няма...
И все ме чакаш... Като Пролетта...
Не се чуди, че днес съм тъй сърдита –
след малко ще обърна всичко в смях.
Къде съм го научила? Не питай...
В капчуците – откривам се във тях,
в игликите редя безброй надежди,
а после си ги пазя във зениците.
Заплитам мартеници в клоните си нежни,
и щедро разпилявам вредом птиците...
Нали съм Март, и всичко ми е цветно.
(Но тайно ще се правя на сърдита.)
Усмивка скрих в безкрая на небето ти.
И с твоето „Обичам те!” – политам...

 

Мира Дойчинова - irini

 

Българка е! — шепнат ветровете.
Българка е! Първа е по хубост!
Българка — по-нежна е от цвете,
дето не понася капка грубост!

 

Българка е — истинска богиня!
В бяла рокля с везани шевици.
Сякаш дар от райската градина
са искрите в момини зеници.

 

Българка е! Песен да запее
птиците в гнездата онемяват.
След усмивката й слънце грее,
Господ с шепите си и е давал.

 

Българка е! Първа под небето!
По-красива от звезда вечерница.
Българка е! С обич във сърцето,
тя белязва сякаш е вълшебница.

 

Автор Ивелина Никова

Усещане за пролет

 

Ще повикам най-топлия вятър,
ще стопя до снежинка студа,
с мойта обич ще цъфнат цветята,
няма никакъв избор света:
щом съм влюбена, всичко е пролет,
и се раждам за нов кръговрат!
Ще се връщам със птичия полет,
ще осъмвам във люляков цвят...
Щом съм влюбена, всичко е лесно:
греят точно хиляда слънца,
а сърцето се крие във песни,
от които се спуска сълза...
С мойта обич животът се смее,
и избърсва щастливи очи...
Пролетта е любов. И живее
на адреса, на който си ти.

 

Мира Дойчинова - irini

 

Харесвам непрозрачните мъже.
Ония, дето трудно се предвиждат...
Мъжете със стоманено лице.
Със сърце, което девет порти крият...
Мъжете - войни, с поглед на орли.
С черти сурови, в битки закалени...
И на самотен остров със сто жени,
на своята, през зъби, да са верни...
По-грубите, по-дивите мъже.
не фини, нежни със обноски светски...
А тия, що брадата им боде.
С ръце - въжета плели, а не плетки...
Харесвам непрозрачните мъже.
С характер на приспани урагани...
Такъв ми трябва, да ме отнесе
от обич... та за друг да не остане...

 

Гергана Иванова

Александър Вутимски - синьото момче
(1919 - 1943)

Кога се научаваме да лъжем?
Когато ножът ни опре до кокала?
Боли от думи? Минало-несвършено
обърква правилните ни посоки?
Когато времето изисква подчинение.
Когато на врага дължим любезност.
Когато сме изпаднали в съмнение
относно собствената си потребност.
Когато сме сами във празна стая.
А вън крещи тълпата осъдително.
Когато всички отговори знаем,
но никой не посмя да ни попита...
Лъжите ни се влачат по корем
и този свят докрай се е объркал.
Но с цялата си истина във мен,
Ще бягам дълго.
Много много дълго.

 

Мира Дойчинова - irini

 

Студено

Колко да е студено- минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.

 

A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има- точно къде не питай-
и магазин за надежда с две потънали в прах полички.

 

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.

 

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелищата на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся- още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

Елена Денева

Всяка Пролет се случва това –
(ще се случва навярно безспир) –
на човеците раснат крила
и политат в небесната шир,
и са толкова много красиви!
Като влюбени птици, нали?
Със надежда да бъдат щастливи,
чак до края на земните дни...
И с крилете рисуват си бъдеще –
много цветно е то, като Пролет,
и не искат назад да се връщат,
щом танцуват в сияйния полет
на една чисто нова мечта...
Този танц ми прилича на чудо!
Всяка Пролет се случва това.
Хора – птици, с души – пеперуди
ще изпълнят простора с любов.
Нека бъдат безкрайно обичане!
А след тях перушинки – живот,
падат тихо. И никнат кокичета.

 

Мира Дойчинова - irini

 

VII

 

 

Няма да пеят птиците,

птиците вече ги няма.

Нямаха птиците ризници

даже от проста слама.

 

 

Перата в извора плават,

плават перата на птиците.

Птиците нямаха рицарски ризници,

имаха човки. И слава...

 

 

IX

 

 

Мирът, войната, есента,

реките след смъртта на лятото,

новородените блата

като очи на психопати...

 

 

Мирът, войната, скъп коняк,

бездомни кучета, пристанища,

хлебарници, невидим влак,

любов, часовникът подканящ...

 

 

Мирът, войната, скъп преврат,

концерт, два часа телевизия,

нов разказ, супа, хубав плат,

простреляни младежки ризи...

 

 

Мирът, войната, моят дом,

писалки, рими и измами,

нов вестник, спорт и нов погром –

горяща под нозете слама...

 

 

 

Румен Денев, из поемата "Вечният мир"

Не виждаш ли? Обличам се във пролет.
Било е рано? Нека. Не отричам.
Съблякох и тъгата, и умората,
и с нови сили този свят обичам...
Наметнах най-зелените си листи,
обух събудени във утрото тревички,
мечтите ми – от вятъра по-чисти
сега излизам – да раздам на всички...
Обличам се, обличам се във пролет!
(Да бъдем честни – даже се превръщам.)
И тъй внезапно, с тихия си полет
надеждите ми вече се завръщат...
Готова съм. Сега хвани ръката ми,
да тръгваме. Светът ти преобърнах.
Не виждаш ли? Облякох се в душата си.
Закрий очи... и можеш да ме зърнеш.

 

Мира Дойчинова- irini

 

ПЕСНЯ О БУРЕВЕСТНИКЕ

      Над седой равниной моря ветер тучи собирает.
Между тучами и морем гордо реет буревестник,
черной молнии подобный.
      То крылом волны касаясь,
то стрелой взмывая к тучам, он кричит, и — тучи слышат
радость в смелом крике птицы.
     В этом крике — жажда бури!
    Силу гнева, пламя страсти в уверенность в победе
слышат тучи в этом крике.
    Чайки стонут перед бурей,— стонут, мечутся над
морем и на дно его готовы спрятать
ужас свой пред бурей. И гагары тоже стонут,—
им, гагарам, недоступно наслажденье битвой жизни:
гром ударов их пугает.
     Глупый пингвин робко прячет
тело жирное в утесах... Только гордый
Буревестник реет смело и свободно
над седым от пены морем!
     Всё мрачней и ниже тучи
опускаются над морем,
и поют, и рвутся волны к высоте навстречу грому.
     Гром грохочет.
     В пене гнева стонут волны, с ветром споря.
     Вот охватывает ветер стаи волн объятьем крепким
и бросает их с размаху в дикой злобе на утесы, разбивая
в пыль и брызги изумрудные громады.
     Буревестник с криком реет, черной молнии подобный,
     как стрела пронзает тучи, пену волн крылом срывает.
     Вот он носится, как демон,—
     гордый, черный демон ; бури,—
     и смеется, и рыдает... Он над тучами смеется, он от
радости рыдает!
    В гневе грома,— чуткий демон,— он давно усталость
слышит, он уверен, что пе скроют тучи солнца,— нет,
не скроют!
    Ветер воет... Гром грохочет...
    Синим пламенем пылают стаи туч над бездной моря.
   Море ловит стрелы молний и в своей пучине гасит. Точно
огненные змеи, вьются в море, исчезая, отраженья этих
молний.
    — Буря! Скоро грянет буря!
    Это смелый Буревестник гордо реет между молний
над ревущим гневно морем; то кричит пророк победы:

    — Пусть сильнее грянет буря!..

 

 

Алексей Максимович Пешков

Благовещение

 

Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън...
Зора се зазорява вън.

Мелодия неземна сред нощта,
о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.

Душата ми тъгува и мълчи,
о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи -
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън - уви, през сън...

 

Пейо Яворов,  25 март 1906

САМОПОКРЪСТВАНЕ

 

Мъжът тъгува черно. До прегърбване.
До пусто и лилаво под очите.
До бягство без посока. И без връщане.

До синьо от прехапване на истини.

 

Мъжът тъгува страшно. Без илюзии.
Без сляпата надежда за възкръсване,
без тихото спасение на думите.
Мъжът тъгува сам. Самопокръстване.

 

Автор : Мария Лалева

Редактирано 26 март 201511 г. от shefkata (преглед на промените)

Някой си тръгва, обиден от някого.
Всичко непито – платено.
Губят се в тъмното късните влакове
и не пристигат навреме.
Ти си пътувал в едно от купетата,
сричал си нерви и релси.
Всичко недадено всъщност е взето.
Помниш ли ти колко взел си?!
Чакаш подутите вишневи облаци
да сиропират земята.
Колко неща ще очакваш в живота си!
Колко неща теб ще чакат.
Този живот е едно разминаване
между представа и същност.
Тези, които си тръгват – остават.
Други са там. А се връщат.
Губят се в тъмното късните влакове.
Само надеждите светят.
Някой пътува със прошка към някого.
Колко скъп стана билетът!

Мартин Спасов

Не си играй със чувствата ми, драги!
Не ме познаваш толкова добре.
Сега ти е забавно. (Сто тояги
са малко върху чужди гърбове.)
Но всичко в този свят, помни, се връща
и всеки плаща свойте грехове.
Аз няма да съм все една и съща.
И няма да съм все на колене.
Ще плача, ще се срина, ще умирам.
Сърцето ми едвам ще издържи.
Във празна точка дълго ще се взирам.
Страхът от самота ще натежи.
Но трябва да се пазиш от момента,
във който ще ми стане все едно.
Двустранна е и свитата монета.
Върти се бавно всяко колело.
Ще дойде ден и аз ще се изправя!
Тогава - бягай! Бягай по-добре.
Жената помни всичко. Не забравя.
Горко ти ако станем врагове.
Разплащам се с усмивка. Не с тояги.
Усмивката е пагубно въже.
И много често тя убива, драги,
предатели, под името Мъже.

Васка Мадарова

Април

Разлиствам се. Разцъфвам. Несериозна съм.
И адски нереална съм. Почти.
Събличам и последната си сложност,
а ти с целувки днес ме облечи...
Косите си разпускам. Самодивски са.
Така е през Април. И ми харесва.
Зелена съм. И розова. Измислям се.
Откривай се във птичите ми песни...
В ръцете ти – събуждам се, заспивам...
Във изгреви и залези живея.
И някак си мечтите ми се сливат
със стихове, които ще изпея,
докрая, до последния си час.
Но още съм Април. Сега започвам.
Разлиствам се. Разцъфвам. И съм аз.
Сериозно нереална. И безсрочна.

Мира Дойчинова - irini

 

Нещо ново

 

Притисках ли те твърде силно вчера,
че да решиш да тръгнеш толкова набързо?
На масата останала е снощната вечеря,
а аз отчаяно ругая по глупавата моя дързост.

 

Но вместо да си взема някаква поука,
започвам да преследвам невъзможното...
Намирам си и мъничка пролука,
за да те срещна тайно в тъмното.

 

И тъпо е да мисля, че пак ще бъде същото,
но въпреки това греша отново и отново...
Надеждата ми да те видя пак пред къщата,
убива шанса ми за нещо хубаво и ново...

 

Ева Георгиева

 

 

Забравената в мен си няма име.
Не се е врекла в Дявола, ни в Бога.
По устните ѝ пари младо вино,
а в зѐниците спи вековен огън.
Под ноктите на мрака е родена,
от лунен сърп, настръхнал и безсънен.
Прощава. Но не моли на колѐне.
Понякога прегръща таласъми.
Откърмиха я северните хали.
Косите ѝ са диви коренища.
Мнозина разпиляха се нахалост -
целувките ѝ нивга не насищат.
Закърпила е дните си с коприва.
А в нощите танцува с единаци.
Най-своя е, когато си отива...
Най-хубава – когато се разплаче.
Забравих я от страх да не попия
душата ѝ, вселенска и бездомна.
Но цяла съм единствено в ония
солени дни, когато си я спомням.

Пепа Лулова

В онази луда нощ

Напук и втората година се изниза,
през прозореца и пролетта навлиза.
С аромат на дъхавите минзухари
и младите листа във тучните ливади.
А времето така безмилостно минава
и само спомени от лудата любов остават...
Една любов преминала през бури,
способна с огъня си всичко да разтури.
За нея казват, струва си да се живее,
за нея малкото сърце така копнее...
А помниш ли в онази първа нощ,
как тишината можехме да режем с нож
и нищо май не се получи,
но някъде там любовта се случи...

 

Ева Георгиева

 

Самодостатъчност

 

Не ми е важно хорско мнение
какво да правя с дните си!
Не искам чуждо разрешение
да сбъдвам ли мечтите си!
От мислещи за моето добро
дошло ми е до гуша...
Съветите какво, къде, защо,
отдавна спрях да слушам.
Не ми е нужен принц да осъзная,
че имам всичко, за да съм принцеса!
Кое е щастие сама ще разпозная
- сърцето знае най-добре адреса!
Не ми е скучно насаме със себе си
- тревожните ми мисли не почиват.
Заети са със сложни ребуси,
умът не спи, въпросите извират...
А отговорите намирам си сама.
Понякога са грешни, но са мои!
Единствено така ще израста!
Да бъда себе си избрах за роля!

Автор: Tanya Bataklieva

 

Прости ни!

 

Молитвите ни станали са птици,
бездомни скитат в синьото небе.
Завий ги, Боже, с тежка плащеница,
попила свята кръв от твоите ръце!

Голгота днес са всички пътища,
най-стръмните раздират наште дни.
Прости, Исусе, грешните ни сънища
и слепотата във душите ни прости!

Прости на Юда! Пак ще те целуне,
а после сребърни монети ще брои.
Отново ще са тридесет безумия,
но вече ще кънтят като вини.

Прости ни мъките на кръста, Боже!
Венецът трънен на главата ти прости!
Смири ни! Ти единствен можеш
да сториш чудото - да ни спасиш.

От злото изцели ни, мили Боже!
Ходи по мислите ни, сякаш по вода!
Възкръснал, запали ни вечен огън,
от него всеки да си вземе по искра!

 

Ивелина Никова

 

Пролетен бал
Дъждът разходи мокрите си мисли
по пустите алеи и се спря.
Април го изненада с куп усмивки
разпукали цветчета във пръстта.
Една калинка важно дефилира
в чашката на розово лале.
Син бръмбар кавалерски и партнира
и нежно я прегръща със криле.
Небето се разсънва мързеливо,
но не захвърля топлия юрган.
Преструва се пред хората на сиво,
а всъщност търпеливо, с детски плам,
очаква полъха на веселия вятър,
да донесе познатия сигнал,
а после бързичко навлича синевата
и дава старт на пролетния бал!

Катерина Кайтазова

Всяко Сбогом е тихо Здравей
за възможност, зад ъгъла чакаща...
Не угасвай, надежда. Не смей.
Тъкмо свикнах въобще да не плача...
Тъкмо свикнах да имам на ум
две усмивки, от някой изпуснати.
Не подхождам на градския шум.
Затова се изгубвам във чувствата...
Тъкмо днес се научих да вярвам,
че животът е тайно училище,
във което лъжците ги няма,
а доброто е свещ във светилище...
Ето, нечие тихо Здравей
на парченца тъгата ще пръсне.
Не изчезвай, надежда. Не смей.
Даже скоро и Бог ще възкръсне.

 

Мира Дойчинова - irini

Като лежах веднъж с една еврейка гадна —

два голи трупа сякаш, захвърлени в нощта! —

в платената любов дъхът ми тъй отпадна,

че замечта за твойта печална красота.

 

И с царствена осанка пред мен изникна ти,

с мощта и прелестта на своя поглед странен,

с косата лъскава и гладка — шлем уханен,

от който любовта ми след миг ще запламти.

 

Бих те целувал жадно и тялото ти аз

бих с бисери обсипал — от чиста вечна страст!

от хладните нозе до смолните къдрици,

 

ако веднъж с невинно избликнала сълза

в печална късна вечер, о ти, царице зла,

стопиш леда искрящ на своите зеници!

 

Бодлер