ПИСМО ДО ТЕБ

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам ! 

Дамян Дамянов

Живея в някакъв обърнат свят,
във който любовта е отражение.
Слепците преуспяват и вървят
уверено към някакво спасение,
което обещават много гръмко –
наградата ще бъде за послушните...
А аз съвсем сама катеря стръмното,
и винаги ще съм от чуждите...
Защото в някакъв обърнат свят
оказах се наопаки, наистина.
И никак не държа да ме спасят
онези – с достоверните измислици...
Щом пътят ми, оттука до дома.,
е в няколко сърдечни оборота,
избирам да запазя любовта,
която е с цената на живота.

Мира Дойчинова - irini

 

Денонощие

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.
И през целия ден вероломна
тя, където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.
А когато нощта е надвисла
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

Блага Димитрова

преди 13 минути, ><@>< написа:

 

Денонощие

 

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.
И през целия ден вероломна
тя, където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.
А когато нощта е надвисла
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

Блага Димитрова

 

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди,
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

Ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Иван Вазов, Пловдив, 1883 година

 

Честит празник!

Балада за смисъла на нещата
(Франсоа Вийон)

Знам, че се лепят мухи на мед,
знам и кой със тога се намята,
знам, че злото има свой разцвет,
знам, че чакат круши от върбата,
знам дървото, видя ли смолата,
знам кое и как да го прахосам,
знам лентяя и потта пролята —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Знам на ближен ризите безчет,
знам и колко расов е абата,
знам и монахиня с луд късмет,
знам го господаря по слугата,
знам ги номерата във играта,
знам как лудият заглажда косъм,
знам на много бурета вината —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Знам дръглив катър и кон напет,
знам какво е пяна на устата,
знам жените и за мой късмет,
знам кого го бие днес парата,
знам наяве и насън нещата,
знам със ерес как да ви ядосам,
знам, че Рим е пъпът на земята —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Ваша милост, блъскам си главата,
знам кое и как виси на косъм,
знам, че песента ми е изпята —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Край

В понеделник ще е късно

Ах, колко мъка има по света.
Едни се раждат, други се разделят,
а трети са на прага на смъртта,
сбогуват се с последната неделя.

Децата като люляци цъфтят,
а люляците бързо прецъфтяват...
По път поемат, стигат кръстопът,
целуват, мразят, после съжаляват.

И в този непрестанен кръговрат
все не преставаме да бъдем лоши.
Делим се с брадви, както брата с брат,
а чувствата изхвърляме във кошчето.

Едни се любят, повечето не.
Неделята е истински коварна,
пред нея всички сме на колене –
от прашна София до синя Варна.

Преди да цъфне люлякът, преди
ръка невинна цвят да си откъсне,
моли се! Яж! Обичай! Не съди!
Защото в понеделник ще е късно.

Добромир Банев

Ние се обичахме

Ние се обичахме. Сега
даже сме загубили представа
колко бе дълбоко и кога
то изчезна – без да се смалява.

Ние се обичахме. И пак
можем да усетим, щом си спомним
ласките, дълбоки като мрак,
вдишването дълго и огромно –

ние се обичахме. Това
си остана в нас, не е отнето.
Но тъгата е като трева
и скръбта си сменя силуета,

и едно откъснато листо
трепка и от вятъра се плаши.
Ние се обичахме. И то
няма как да спре да бъде наше.
 

Мария Донева 

Никога да не порасна

Нека всяко лято да е синьо.
Нека да е топъл всеки дъжд.
Нека тихо корабът да мине.
Нека Джени е в онази ръж.
Нека да наливаме от виното
винаги във чаша тънкостенна.
Нека да си спомняме годините.
Нека е горчив вкусът на времето.
Нека да вървим в света по двама.
Нека сме усмихнати хлапета.
Нека любовта да е голяма.
Нека вдигнем поглед към небето.
Нека всеки клас е неразделен.
Всяка тишина да бъде бяла.
Нека всеки дъх е предпоследен...
Боса по асфалта съм живяла.

Мира Дойчинова - irini

Странник

Бързай, странник, върви скоро

къща бащина да стигнеш,

пред къщата играй хоро,

през хорото ти ще минеш.

 

"Добре дошел", ще ти кажат

деца, баби и подевки;

а момите - те играят

подир дружкини засевки.

 

Няма нищо! Други зема

тази, що си нявга любил;

но и за теб моми има:

бог не си с камъни бил.

 

Ще излезе стара майка

да посрещне мила сина,

ще заплаче, ще завайка:

"Син дочаках от чужбина!"

 

Ще прегърне мъжка снага,

а ти нейни стари кости;

ще чуйш майчина си тъга,

ще чуйш нейни думи прости.

 

Ще чуйш, ала недей плака,

първо либе че сгодили,

друга вест те тебе чака -

за баща и братя мили!

 

Турци тейка ти убиха,

братята ти и двоица

полежаха, па изгниха,

отровени във темница.

 

Но то нищо! Ти да си жив,

баща скоро ще да бъдеш, -

бог е добър и милостив,

а ти трябва род да въдиш.

 

На, че плачеш! Ех, жена си!

За жени е плачът даден,

за жени, за сиромаси:

ти не си ни гол, ни гладен.

 

Речи тамо: "Бог да прости",

на попове по патрихил,

на трапеза свикай гости,

пък бъди, какъвто си бил!

 

Земи жена хубавица

или грозна със имот;

народи рояк дечица

и с сюрмашки ги храни пот.

 

Тъй глупецът, тъй залита

да прекара добър живот,

и никога не се пита

човек ли е той или скот!

Хр. Ботев

ДЕЛБА

 

По чуства сме братя ний с тебе

и мисли еднакви ний таим,

и вярвам, че в светът за нищо

ний няма с теб да се разкаем.

 

Добро ли сме, зло ли правили,

потомството назе ще съди;

а сега - дай ръка за ръка

и напред със стъпки по-твърди!

 

Спътник ни са били в животът

страдания, бедност в чужбина,

но тях сме ний братски делили

и пак ще ги делим двамина...

 

Ще делим ний хорски укори,

ще търпим и присмех глупешки,

ще търпим, но няма да охнем

под никакви мъки човешки.

 

И глава ний няма да сложим

пред страсти и светски кумири:

сърцето си вече казахме

с печалните наши две лири...

 

Напред сега с чуства и мисли

последната делба да делим:

да изпълним дума заветна -

на смърт братко, на смърт да вървим!

Христо Ботев 

Скоро ще литна със вятъра –
както самичка си знам.
Толкова скоро Земята
ще ми е колкото длан.
Пак ще заспивам усмихната,
пак ще съм както преди.
Лятна и толкова истинска...
Скоро ще има щурци.
Нощите пак ще са топли,
пак ще сънувам във цвят.
Пак ще съм колкото толкова,
аз – срещу целия свят...
Скоро. Прегърнала вятъра,
ще си направя небе.
За мен е измислено лятото –
за да ми дава криле.

Мира Дойчинова - irini

МАГИЯ

Не можем с теб един без друг, не можем.

Усещам как душата ти тревожна

отчаяно в гърдите ти се блъска

и свойта свобода напразно търси.

И моята веднъж ли си помисли,

че свобода, ах, свобода й липсва...

А всъщност никой никого не спира

самичък своя път да си избира.

И никой никого не ще упрекне,

ако напусне нашата пътека.

Но спра ли те, но викна ли: Стой тука!,

душата ми от тебе ще избяга.

Свободни сме, съвсем свободни ние.

И в туй е скрита страшната магия -

със свободата дето сме си дали,

с теб неразривно сме се оковали.

Н.З.

Приятелството поставих над всичко 

Браних го с нокти и зъби
от любов, от ревност,
от акулска алчност за собственост.

Браних го от обида, от дребнавост,
от изхабяване, от избор,
от забрани, от себе си.

Браних го от зеницата на окото си,
от подозрителност, от обвинения,
от пиедестал.

Браних приятелството -
тъй многобройното -
от множественост.

Нищо така не съм бранила на света,
както приятелството -
до самоотказ.

Браних го от времето,
от него самото, нехайното,
от взривоопасната му спонтанност.

Браних го най-яростно
от агресията на думите,
от подривната недомлъвка.

Браних го от безоблачност.

А приятелството,
което до днес отбраних,
прихва с бодлив смях:
Приятелството, драга,
ако го има, ще те обори -
то няма от какво да се брани!

Б.Д.

Редактирано 9 юни 20179 г. от Гост (преглед на промените)

РАЗКАЯНИЯ
Valentin Jeliazkov/Napolitano/ 
-----------------------------------------
От време не говоря с ветровете,
небето сякаш вече ми тежи!
С треперещ дъх затоплям си ръцете
в които стискам хиляди лъжи!...
А те... лъжите, като - Демони,
опашки вият в прЪстите изкусно
с усмивки ми намигват - временни
лукаво ми се молят да ги пусна!....
А... Спомените ми като пустиня!
Изгарят в мен и... как боли,
а болката гореща до рубинено,
не спира и... не спира да вали!...
Под кулите на тъжният ми замък,
една от тях по скулата пролазва
и аз... момчето - в сянката на пламъка,
по рани ходя...
За да те разказвам!.....

Валентин Желязков

САМОТНАТА ЖЕНА

И нейното разпятие започва в петък.
След работа прибира се сама.
Не бърза. Няма тя кому да шета -
пак само котката я чака у дома.

Самотната жена безцелно ще обходи
с тълпата магазин след магазин.
А в кафенето, седнала до входа,
ще дави мъката с тютюнев дим.

Тревожно ще поглежда към звездите
над тръпния от нежност булевард.
За кой ли път тя себе си ще пита:
“Къде е той - любовният буквар?”

По навик стар коняк ще си налее
и ще осъмне в старото кресло.
Не мъжка ласка - телевизорът ще грее
до съмване студеното легло.

Дафинка Станева 

Пак ще те потърся 
със сетните си сили 
някъде в недрата на земята, 
пак ще търся твоето отражение  в   леда 
и ако не те намеря   
някъде  изгубен  в мрака     
и не видя образа ти във студа
ще се вкопча във живота като старец, треперещ нервно пред смъртта 
Но понякога,
ще плача 'без причина'   потънал в безкрайна самота
затова, 
че търсил съм напразно      
човека в себе си, 
изгубил
без дори да разбера

 

Аз съм копнеж по безсмъртие.
Ти обещаваш дом.
Бавно и тихо търкалям по стръмното
една въздишка. Но не е стон.
Някаква болка се рови в душата ми
и се събуждам по-цяла.
Толкова много фалшиви приятели...
Само за теб съм бяла.
Толкова много лъжливи истини.
Само за теб съм чиста.
Хиляди избори... Вече ми писна
да страдам като за триста.
След всичките тези разбити пътища
щастието е под наклон.
Да, ще ти стана едно безсмъртие.
Само ми дай дом.

Мира Дойчинова - irini

В ОЧИТЕ МИ ЗАПОЧНЕ ЛИ ДА МРЪКВА -
това е времето...да ми простиш.
В Душа се влиза само... като в църква!
Да палнеш свещ... А не, да я гасиш.
Прощавай, че пътеките са мокри!
Зарових обич там... И я полях.
Защото... любовта не търси покрив.
Ни разни вещи... Може и без тях.
От безлюбовие - и аз съм пила
горчивата утеха на греха.
И (като теб) тъгата си съм крила -
под маската (фалшива) на смеха...
Сега - не търся нищо... Просто пазя
студените стени - на своя храм.
Не бих! - го осквернила със омраза.
Но, и любов... не мога да ти дам.
Тя, любовта... остана при сълзите,
които под клепачите си крих...
Без нея - е студено под звездите!
Да можех!... - да те стопля, с този стих.
Тя, любовта... остана при сълзите...
Зарових я - под брезова кора!
Преди да я заровя - бе в очите.
Но ти това - така и не разбра...
Прощавай! - че пътеките са мокри...
Не ме помни с разплакано лице!
Помни, че
ЛЮБОВТА НЕ ТЪРСИ ПОКРИВ.
Тя - не живее в къща.
А в сърце.

Гълъбина Митева

Една среща, експлозивна и нежна.
Джоб, пълен с две шепнещи си ръце.
Нахално нахлува вятър на пейката,
свисти помежду ни да ни раздели,
притиснати, място му правим до нас.
Удавници в облаци - месечината
спасително търсим очи в очи.

А редом гризачът дълбае дънера.

Любов, кога се обърна в омраза?
Дълбоко в джоба - стиснат пестник.
В косите ни сиви съскат усойници.
Не си говорят глухите ни ръце,
очите ни вълчи се подминават.
И само в съня ми изплува понякога
една удавница - нежна луна.

Гризачът не стигна ли сърцевината?

Блага Димитрова 

Днес се навършват 94 години от смъртта на големия български поет Христо Смирненски.

Поклон пред светлата му памет!

 

Горчиво кафе

Когато след пир полунощен самотен,

на зиг-заг се връщаш дома

И киска се вихър над жребий сиротен

И плаче безлунна тъма,

побързай, побързай, на спиртника прашен

тури тенекийно джезве -

на винени пари под пристъпа страшен,

свари си горчиво кафе.

 

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен

И лъхне ли дъх мразовит,

опит от тъгата на поздрава сетен,

не гледай тъй блед и убит

изтрий от сърце си мечтите парфюмни

за черни очи кадифе

под тъмната стряха на мисли безумни -

свари си горчиво кафе.

 

А привечер зимна в безлистните клони

щом стене фъртуната зла,

И зимният вихър се киска поклони

през мътните бледи стъкла

с коси заснежени младежкия спомен

отдай на аутодафе

И бавно на малкия спиртник поломен

свари си горчиво кафе.

 

преди 21 минути, Мойра написа:

Така са камилите

Могат да станат лъвове по късно. ..

Или будейки се всяка сутрин да приемат факта че ще помагат на неблагодарници (Аврелий )

Редактирано 19 юни 20178 г. от Петко Младенов (преглед на промените)