Чувал съм, а и чета из форумът, че бог би приел всеки който се разкая, а греховете му ще бъдат опростени. Имам въпрос. Възможно ли е това? В смисъл, защо под един знаменател да бъдат поставени праведните и добри християни с онези които не са били такива, но са се разкаяли? Говоря за съзнателното извършване на грях.

Помня един разказ от детството ми. Разправя се за дете изключително жестоко което наранява и слепи и старци съвсем безсъвестно. Неговият баща забива по един пирон във вратата на плевника за всяка негова лоша постъпка. Минава време. Детето се разкайва за грешките си и започва да помага на онези които е засегнал. Баща му започва да маха пироните и идва денят в който не остава и един върху вратата. Детето е доволно, но бащата посочва дупките в дървесината.

Знам една мисъл която няма как да приема и ми звучи отвратително. "Признатият грях е половин грях." С други думи, ако си убил някого, но си признаеш, значи си го убил само наполовина. Тези бакалски сметки може да устройват законодателното дело, но не виждам какво място имат в морала.

Греховете (лошите постъпки) които сме извършили си имат пряко отношение върху околните и не разбирам как могат да се пренебрегват. Когато последствята са налице, как ще отречем причината за тях? Грехът си е грях и сега и преди и е редно да си остане за вбъдеще.

Според мен може да се опрости грях, но не може да ти се опрости грях. С други думи можеш да промениш отношението на някого, но не и да промениш миналото.

И така. Смятам, че всеки който е извършил зло, съзнателно и независимо от причината не заслужава прошка. Греша или дупките от пироните вече ги няма?

Прошката за мен е признак на личностна слабост - нещо като негласно признаване на това, че този на когото сме простили има определена форма на власт над нас - и в пряк и в преносен смисъл. Само се замислете - на кого прощавате - на случайни хора ли или на точно определени, към които не сте безразлични?!

Според мен може да се опрости грях, но не може да ти се опрости грях. С други думи можеш да промениш отношението на някого, но не и да промениш миналото.

"Грях" не е постъпка (деяние), а отдалечаване на човек от Бог. И тъй като Бог е Любов, "грях" е отдалечаване на човек от Любовта. Отдалечаване от Изворът на Живота. "Грехът" е недостатък - нещо, което не-достига на човек, за да обича. Ако ти интересно, струва ми се че Григорий Богослов и св. Августин са разяснявали подробно тази тематика в трудовете си.

Цялата бъркотия в тази материя идва от факта, че по времето, когато се създава Църквата огромното мнозинство от хората са имали подчертано конкретно, опредметено мислене. Идеята за "грях" в религиозен смисъл в техните представи се е припокрила с правната категория "престъпление", което по онова време е включвала не само съзнателни постъпки (деяния) както е днес, но и мисли, представи и идеи. И тъй като огромното мнозинство не са могли да разберат абстрактната и психична категория "отдалечаване от Любовта", за да се приближи идеята до тях Църквата е посочила ТИПИЧНИТЕ постъпки, които са израз на не-Любов и който в ТИПИЧНИЯТ случай ако човек се въздържи, ще преодолее отдалечаването и ще направи малка стъпка към Любовта. Но това е само опростяване и опредметяване с дидактична (обучителна) цел - по същият начин по който на децата от първи клас се представят конкретизирани и опредметени "патерици", които да доведат до равнището на тяхното мислене абстрактните категории - например, опредметяването на абстрактните математически действия събиране и изваждане с ябълки и круши :-)

Изводите от това са няколко.

Първият е, че извън ТИПИЧНИТЕ обстоятелства една постъпка, която в общият случай е израз на не-Любов в НЕТИПИЧНИ ситуации може да бъде израз ИМЕННО на Любов. Това опира да конкретните възможности на конкретният човек да анализира мотивите за своите постъпки във "вътрешен" план и умението на човек да вижда всички последици от своите действия - както непосредствени, така и далечни във "външен" план. И разбира се - израз на стремежа човек да бъде искрен, да не се самозалъгва за истинските подбуди на постъпките си. В наши дни "вътрешният" план е идеята за "интраперсонална интелигентност" в съвременната психология - способност за инсайт. Което погледнато от гледна точка на психотерапията и психиатрията е и капацитет за оздравяване.

Вторият извод е, че опрощаването на една постъпка няма особено значение. Защото, грехът не е постъпката, а това което лежи в дълбочина под нея и е извикал на живот "грешното" действие. Можем да наречем това, което лежи "грях", а можем и "парченца смърт" - друга дума за същият смисъл. В Старият Завет, които е основа на религията на Израел, се твърди, че "наказанието за всеки грях е смърт" - отново опредметяване на абстрактна идея, за да стане достъпна равнището на мислене на хората, до които е била адресирана. Всъщност, самият грях е смъртта, която човек носи в себе си. Победата над греха е победа над смъртта. Затова и Исус в Евангелието според Йоан заявява: "Дерзайте, Аз победих смъртта!". Възкресението на Исус на Пасха, е конктерен, предметен и сетивно достъпен израз на това, че ПОБЕДАТА НАД СМЪРТТА Е ВЪЗМОЖНА.

Човек не е обречен, да бъде роб на Смъртта.

Възниква въпросът: защо тогава съществува тайнството изповед, в края на което свещенникът обявява опрощаването на греховете на вярващият? Защото. Хората са свикнали да интерпретират непознатото, чрез познатото и наслагват познатите и утвърдени модели на отношения върху това, което не са способни да разберат в дълбочина. Изповедта, прошката и епитимиите моделират отношенията в семейството между родителите и децата. Това и средство човек да спре за момент и да направи обзор на живота си и на отношенията си с близките си. Изповедта и прошката са средство за освобождаване от миналото, възможност за човека да се освободи от тежестта на чувството за вина и да ЖИВЕЕ. Епитимиите са средство за възпитание и изграждане на самодисциплина, което е абсолютно необходима основа за преодоляване на греха. Но те са само СРЕДСТВО. Целта е самият човек.

Третият извод е, че истинската полза от прошката е за този, който прощава, не за този, на който се прощава. Прошката е освобождение от омразата, ненавистта и неразбирането (защото всяка омраза е израз и плод на липсата на разбиране!), а това е може би най-разрушителният от всички грехове, защото засяга сърцето на човек - както в буквален, така и в преносен смисъл. Прошката е най-здравословното и благодатно нещо, което може да направи човек.

Прошката лекува. Самият опрощаващ :-)

Редактирано 3 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Благодаря за изчерпателният отговор. Все пак си мисля, че най-очевидните и злободневни теми си оставан неразбрани именно заради представата ни, че няма как да не са ни ясни. По тази причина мнозина тръгват да опознаят другите преди себе си и да учат преди да са се научили.

Пиша набързо...

...

И тъй като огромното мнозинство не са могли да разберат абстрактната и психична категория "отдалечаване от Любовта", за да се приближи идеята до тях Църквата е посочила ТИПИЧНИТЕ постъпки, които са израз на не-Любов и който в ТИПИЧНИЯТ случай ако човек се въздържи, ще преодолее отдалечаването и ще направи малка стъпка към Любовта. Но това е само опростяване и опредметяване с дидактична (обучителна) цел ...

Затова използвах думата "съзнателно" извършване на грях. Когато едно дете върши нещо нередно защото не съзнава, че то е такова, то не може да носи вина, нито да се вини. С времето обаче представите за добро и лошо се формират, а както се казва със знанието идва и отговорността. Разликата между нарушаването на закона и религиозните догми (да ги нарека) е ясна. Остава въпросът ми заслужава ли някой да бъде опростен за дето е мразил явно и е наранил с това друг? Опрощението не е ли безнаказаност? Това не води ли до двоен стандарт? Повтарям, че да се прощава е израз на вътрешна доброта и няма нищо лошо в това. Питам заслужава ли някой да му се прости?

Вторият извод е, че опрощаването на една постъпка няма особено значение. Защото, грехът не е постъпката, а това което лежи в дълбочина под нея и е извикал на живот "грешното" действие. Можем да наречем това, което лежи "грях", а можем и "парченца смърт" - друга дума за същият смисъл.

...

Поправил си ме основателно. Не съм се изразил както трябва. Наистина грях не е лошата постъпка, а лошото (злото) състоянието което ни е провокирало да я извършим. Ще задам въпросът си отново. Заслужава ли проявилият зло, когато то е наранило околните да му бъде простено?

Говориш за смъртта. И аз мисля, че тя не е миг. Човек умира всеки ден губейки своята чистота и искренност, нарушавайки принципите и устоите си...

Хората са свикнали да интерпретират непознатото, чрез познатото и наслагват познатите и утвърдени модели на отношения върху това, което не са способни да разберат в дълбочина.

Да разбирам, че прошката е просто залъгалка устройваща човешката ограниченост на мислене и в този ред на мисли не съществува!?

Изповедта и прошката са средство за освобождаване от миналото, възможност за човека да се освободи от тежестта на чувството за вина и да ЖИВЕЕ.

Тук не ми е много ясно. След като човек е извършвал грехове и е трупал "парченца смърт" за какво живеене става въпрос?

Няма ли риск да се получи обратният на "обучаващият" ефект и да станем от хората които правят каквото си искат, защото знаят, че накрая им е простено след едно "Извинявай!"?

Третият извод е, че истинската полза от прошката е за този, който прощава, не за този, на който се прощава.

Да! Аз говорих точно за същото. Че да се прощава може и трябва, но да ти се прости е невъзможно и нередно! Никоя доброта не може да заличи злината в миналото. Редно ли е, напротив, да влизат в употреба споменатото от теб "опредметяване на абстрактна идея, за да стане достъпна равнището на мислене на хората, до които е била адресирана"? Все пак фактът, че питам е доказателство, че опредметяването не е единственият поглед в разбирането на който е способен човек.

... всяка омраза е израз и плод на липсата на разбиране!

Това поражда редица въпроси. Възможно ли е да разберем всичко? Къде е границата между запознаването с Път и налагането му?

Прошката за мен е признак на личностна слабост - нещо като негласно признаване на това, че този на когото сме простили има определена форма на власт над нас - и в пряк и в преносен смисъл. Само се замислете - на кого прощавате - на случайни хора ли или на точно определени, към които не сте безразлични?!

Струва ми се Стефан Чолаков ти е отговорил на въпроса. Не прощаваме на случайни хора, а на онези които разбираме. Но да разбираме не е плод на слабост, а на вътрешна сила. Лесно е да се мрази, не да се обича (:

Затова използвах думата "съзнателно" извършване на грях. Когато едно дете върши нещо нередно защото не съзнава, че то е такова, то не може да носи вина, нито да се вини. С времето обаче представите за добро и лошо се формират, а както се казва със знанието идва и отговорността. Разликата между нарушаването на закона и религиозните догми (да ги нарека) е ясна. Остава въпросът ми заслужава ли някой да бъде опростен за дето е мразил явно и е наранил с това друг? Опрощението не е ли безнаказаност? Това не води ли до двоен стандарт? Повтарям, че да се прощава е израз на вътрешна доброта и няма нищо лошо в това. Питам заслужава ли някой да му се прости?

Нищо подобно. Прошката не е проява на вътрешна доброта, а на здрав разум и желание за живот. Прошката ползва този, които прощава, не този на когото се прощава. Ако ТИ мразиш, твоята омраза разяжда ТЕБ, а не този, когото мразиш.

Въпросът въобще не е дали човекът заслужава да му се прости, а дали цениш живота и здравето си толкова малко, че да ги размениш за паницата леща, която представлява липсат на усилие да се разбере и да се прости.

Да разбирам, че прошката е просто залъгалка устройваща човешката ограниченост на мислене и в този ред на мисли не съществува!?

Прошката е нещо напълно реално.

И на първо място - на самият себе си. Което ще рече - човек да се научи да се освобождава от чувството за вина. Миналото си е минало и нека си върви...

Както омразата, така и чувството за вина са опит да се направи невъзможното - да се живее в миналото. Резултатът от което е, че човек пропуска да живее в единственото време, в което може да живее - сегашно. Именно и това е грехът - не-живот.

Тук не ми е много ясно. След като човек е извършвал грехове и е трупал "парченца смърт" за какво живеене става въпрос?

Не ги "трупа". Пропуска да ги разруши. Смъртта е... крехка. И веднъж разрушена, никога повече не се възвръща.

Редактирано 3 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Мисля, че започвам да те разбирам. Всъщност прошката засяга единствено прощаващият. Въпреки това мнозина се облагодетелстват от опрощението което получават за да не чувстват вина и оправдание да постъпят така отново. Аз говорех точно за тях. Че има не малко за които прошката е индулгенция дарявяща им чиста съвест. Всеки прецедент е основание да има втори път. Не е ли прошката само утеха за с(ъ)грешилите? По думите ти съдя, че както и аз казвам (с други думи), може да се прощава, но не и да ти се прости!

Нищо подобно. Прошката не е проява на вътрешна доброта, а на здрав разум и желание за живот. Прошката ползва този, които прощава, не този на когото се прощава. Ако ТИ мразиш, твоята омраза разяжда ТЕБ, а не този, когото мразиш.

Въпросът въобще не е дали човекът заслужава да му се прости, а дали цениш живота и здравето си толкова малко, че да ги размениш за паницата леща, която представлява липсат на усилие да се разбере и да се прости.

Всъщност това не е толкова очевидно за да го наречеш здрав разум. Ти се избрал своят път и вървиш по него уверено. Когато се оглеждаш се чудиш вероятно на глупостта на другите, но те гледайки те от поетите от тях пътища вероятно също гледат на теб по сходен начин. Съгласен съм с теб, че омразата е механизъм на самоунищожение. Нищо полезно не се е пръкнало от това чувство, но това не пречи на никого да го изпитва. Чувал си "омразата върти света". Ако приемем, че да мразиш е по-лесно отколкото да обичаш, това не го ли прави логичният избор? Не бе ли нужно да научиш много за да имаш позицията която имаш сега?

И на първо място - на самият себе си. Което ще рече - човек да се научи да се освобождава от чувството за вина. Миналото си е минало и нека си върви...

Тук няма как да се съглася с теб. Обясни, че миналото си е минало на изнасилените, убитите, ограбените, унижаваните................ Нали всеки си носеше кръста? Защо искаш да отнемеш бремето на онези които го "заслужават" повече?

защо под един знаменател да бъдат поставени праведните и добри християни с онези които не са били такива, но са се разкаяли?

Няма ли риск да се получи обратният на "обучаващият" ефект и да станем от хората които правят каквото си искат, защото знаят, че накрая им е простено след едно "Извинявай!"?

Както омразата, така и чувството за вина са опит да се направи невъзможното - да се живее в миналото. Резултатът от което е, че човек пропуска да живее в единственото време, в което може да живее - сегашно. Именно и това е грехът - не-живот.

Чувал съм, че има само "сега!". Но не е ли всичко следствие на миналото. Сам казваш, че прошката се ползва за да се живее по-... във всеки случай различно, т.е. миналото си има ясно проявление върху настоящето.

И какво са Адът и Раят, ако не награда и наказание съответно? В католическото определение (описание) за Раят не се говори за място, а за вечна възможност за общуване с бог (прощавай, че не се изразявам с думите които по-биха прилягали). Адът, напротив-никакъв контакт с бог. Не е ли идеята всеки да получи заслужилото?

Да подадеш другата буза не прави първата плесница неслучила се! Или греша?

Да искаш да дариш ново начало на някой който е постъпил нередно спрямо теб е правилно, разумно и както искаш го наречи. Но аз отново питам. Възможно ли е да има ново начало? Моята позиция е НЕ. Не може да има ново начало докогато има старо минало!

Не ги "трупа". Пропуска да ги разруши. Смъртта е... крехка. И веднъж разрушена, никога повече не се възвръща.

Тук не те разбрах...

Всъщност прошката засяга единствено прощаващият.

Не е точно така. Бих казал - засяга на първо място прощаващият :-)

Човечеството е мрежа от взаимодействия и всяко нещо, което засяга един човек по някакъв начин засяга всеки човек...

Тук няма как да се съглася с теб. Обясни, че миналото си е минало на изнасилените, убитите, ограбените, унижаваните................ Нали всеки си носеше кръста? Защо искаш да отнемеш бремето на онези които го "заслужават" повече?

Техният живот си е... техен :-) Не мога да го изживя вместо тях. Всеки сам решава дали да прощава или не. Нищо не искам и не мога да отнема :-)

Да искаш да дариш ново начало на някой който е постъпил нередно спрямо теб е правилно, разумно и както искаш го наречи. Но аз отново питам. Възможно ли е да има ново начало? Моята позиция е НЕ. Не може да има ново начало докогато има старо минало!

Наистина не си разбрал - можеш да дариш ново начало само на теб самият.

Всъщност, всичко което пишеш се свежда до едно - мразя го/я. Той/тя ме ограби, постъпи несправедливо с мен. Боли ме, много ме боли и искам нея/него също да го боли!

Добре, животът си е твой и щом ти харесва така - така да бъде.

Редактирано 3 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Отклоняваме се от темата. Попитах възможно ли е да се опрости. Че да опростиш може, вече казах, че е ясно. Казано с по-прости думи да простиш има последствия и то значими за теб самият, както ми обърна внимание. Аз, обаче, твърдя, че не е възможно да ти се опрости, т.е. грехът си е грях в миналото, настоящето и бъдещето и колко лоша памет имаш не може да промени това. Мисля бяхме на една позиция за много неща свързани с тези размишления, нека не се цитирам отново...

Знаеш ли, като дете бях малтретиран... Виждал съм и по-жестоко отношения към дете, и не бих твърдял, че съм най-онеправданият на света. Така или иначе - не съм пропуснал своята част от бой и безпричинни обиди.

Отне ми 10 години, докато се науча да прощавам. И това, което ми позволи да простя е, осъзнаването на факта, че страданието, което съм изпитал е нищожно спрямо това, което същите хора причинияват на себе си. Злият е принуден да живее със себе си през цялoтото време...

Сигурно си прав, че не те разбирам...

И така. Смятам, че всеки който е извършил зло, съзнателно и независимо от причината не заслужава прошка. Греша или дупките от пироните вече ги няма?

Нещата не могат да станата такива, каквито са били преди. Но пък могат да бъдат по-хубави :-)

Аз, обаче, твърдя, че не е възможно да ти се опрости, т.е. грехът си е грях в миналото, настоящето и бъдещето и колко лоша памет имаш не може да промени това. Мисля бяхме на една позиция за много неща свързани с тези размишления, нека не се цитирам отново...

Грехът е смърт. Човек винаги може да направи стъпка към живота...

Редактирано 4 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Абе, ти си оптимист! С тебе не може да се говори...

Прошката-Умният я оценява,Глупакът я пропилява !

Човек е длъжен да прости ! Поне един път !

ЧУДОТО НА ПРОШКАТА

Редактирано 3 август 200817 г. от dimd (преглед на промените)

Абе, ти си оптимист! С тебе не може да се говори...

Аз съм реалист до мозъка на костите си :-) Иначе кратуната ми наистина е дебела и със мен трудно се говори :-)

Отклоняваме се от темата. Попитах възможно ли е да се опрости. Че да опростиш може, вече казах, че е ясно.

Казано с по-прости думи да простиш има последствия и то значими за теб самият, както ми обърна внимание.

Аз, обаче, твърдя, че не е възможно да ти се опрости, т.е. грехът си е грях в миналото, настоящето и бъдещето и колко лоша памет имаш не може да промени това. Мисля бяхме на една позиция за много неща свързани с тези размишления, нека не се цитирам отново...

Не съм сигурен дали не питаш ,може ли сам да си простиш.Но и в двата случая отговора е положителен.Грехът е измислено понятие.Но ако го приемаш за реалност,то и прошката трябва да приемеш.Иначе рискуваш сериозен срив в системата,казано на компютърен диалект....Сещам се за Томас Харис и "Червения дракон".....

В моделите на поведение, които ни се натрапват от средствата за масова информация често се промъква идеята, че силният човек е горд, за него направо е въпрос на прстиж да не прощава. Също, и че най- хубавото нещо, което някой може да направи, е да отмъсти за неправдата. Обаче се натрапва и идеята, че правдата и неправдата са съвсем ясно очертани. На практика нещата не са толкова елементарни. Непрощаващият се оказва, че е оковал и себе си и този, на когото не иска /не може да прости в страшни вериги- И ни той напред, нито другия. Допълнителни пранги си хвърляме, като започнем да се обвиняваме, че не можем да простим. Нещата стават малко по- лесни, ако си представим, че света няма непосредствена нужда ние да го управляваме, а и за нас това не е здравословно. С други думи- човек, който счита, че трябва да бъде неговата воля, се натиква в тресавище. Ако проумее поне някакъв слой от "Да бъде Твоята воля" , има шанс поне за по- лека тежест. В християнските обичаи има специален ден- прошка. Един битов опит да се понамялят прангите на тези странни явления - греха и вината. Наистина е невъзможно да върви човек, ако не прости. не знам какво става с дупките, но като има и пирони и дупки е по- лошо, отколкото ако има само дупки.

О... защо? Мисля, че на гордият нищо не му пречи да прощава, дори може да не умее друго. То зависи от куп други неща. По скоро, говорейки за модели на поведение, не се съвмества гордостта с искането на прошка, донякъде с извинението... И... прошката е нещо, което на мен ми се вижда твърде абстрактно. Всяко действие предизвиква своите последици. Някой нарани, засегнатият съвсем нормално се дистанцира от дразнителя си. После всичко е същото, но с първоначалната малко по-голяма дистанция, която терспъва ще трябва да се стопява. Дори и налична като форма, някаква официална прошка, тя няма да промени много нещата. Поведение от типа "сърдене" си е чисто детско, но е нормално, в зависимост от получените разминавания, резултат от едно обективно противопоставяне, да се получат и субективни отражения... За агресивните поведения въобще няма да говоря. От някои гледни точки това си е патология, но просто масова и част от социалната ни среда. Бла-бла-бла... бла-бла...

Прошката е благородство, великодушие, разбиране.... но трябва да се заслужи...........

О... защо?

Мисля, че на гордият нищо не му пречи да прощава, дори може да не умее друго. То зависи от куп други неща.

По скоро, говорейки за модели на поведение, не се съвмества гордостта с искането на прошка, донякъде с извинението...

И... прошката е нещо, което на мен ми се вижда твърде абстрактно. Всяко действие предизвиква своите последици. Някой нарани, засегнатият съвсем нормално се дистанцира от дразнителя си. После всичко е същото, но с първоначалната малко по-голяма дистанция, която терспъва ще трябва да се стопява. Дори и налична като форма, някаква официална прошка, тя няма да промени много нещата. Поведение от типа "сърдене" си е чисто детско, но е нормално, в зависимост от получените разминавания, резултат от едно обективно противопоставяне, да се получат и субективни отражения...

За агресивните поведения въобще няма да говоря. От някои гледни точки това си е патология, но просто масова и част от социалната ни среда.

Бла-бла-бла... бла-бла...

М-да... Въпросът с прошката не е бла- бла, и не е абстрактен. Така стоят нещата с формалната прошка. Но с една истинска, дълбинна прошка, изобщо не стоят така. Такава дълбока прошка наистина не може да запълни дупките във вратата в хубавата притча, разказана преди няколко постинга, но може да направи нови врати. При това- врати, които простилият може да отваря и затваря- когато каквото е необходимо.

Има и един такъв момент: склонни сме да кажем за нещо наистина ужасно, че е непростимо. Мислим си, че така създаваме предпоставки справедливостта да застигне ужасника. Преживяваме, ядосваме се, ако това не се случва (според нас) В действителност отвързването на прошката ще спомогне в най- голяма степен справедливостта да възтържествува, при това без връзване на нови кармични възли.

Да простиш, да си простиш, да платиш и да продължиш ето какво е прошката

А аз като не мога да си простя за толкова много неща?

Поне еднозначно се убеждаваш, че като не си простиш (като не простиш, което си е едно и също като вреда) си пречиш твърде много. Между другото, вероятно повечето хора от надничащите тук са чували за различните вълни на човешкия мозък- с честота 8-13 Hz са т.нар. алфа вълни. Вълните, които преобладават в едно състояние на спокойствие, отпуснатост, между будно и заспиващо съзнание. Това е състоянието в което човек медитира, прави си самовнушения и др. Вероятно това е състояние, в което мозъкът се намира и когато човек се моли. При тази честота (и може би единствено при нея!) имунната система се възстановява. Бета вълните са с по- висока честота, те са характерни и преобладават при будното състояние, състоянието на обичайната активност на съзнанието на будния и действащ човек. Много от нещата, които човек може да прави в алфа състояние, никак не може в бета състояние. Например повечето от опитите за самовнушение (за мен- всичките) в бета състояние биха били неуспешни. Прошката наистина не е толкова елементарно нещо, като да подадеш ръка на другарчето, което си наплюл, блъснал и т. н, при това- защото са те накарали. Истинската прошка подозирам, че не може да се получи в бета състояние. Но не разполагам с други експериментални данни, освен със собствения си опит.

Редактирано 5 август 200817 г. от Багира (преглед на промените)

Поне еднозначно се убеждаваш, че като не си простиш (като не простиш, което си е едно и също като вреда) си пречиш твърде много.

Мога да прощавам на другите-на себе си не мога

Само че времето не се връща назад-за да промениш нещата

А от физика не разбирам нищо

Карай-всеки си носи кръста

Поне еднозначно се убеждаваш, че като не си простиш (като не простиш, което си е едно и също като вреда) си пречиш твърде много.

Между другото, вероятно повечето хора от надничащите тук са чували за различните вълни на човешкия мозък- с честота 8-13 Hz са

т.нар. алфа вълни. Вълните, които преобладават в едно състояние на спокойствие, отпуснатост, между будно и заспиващо съзнание. Това е състоянието в което човек медитира, прави си самовнушения и др. Вероятно това е състояние, в което мозъкът се намира и когато човек се моли. При тази честота (и може би единствено при нея!) имунната система се възстановява. Бета вълните са с по- висока честота, те са характерни и преобладават при будното състояние, състоянието на обичайната активност на съзнанието на будния и действащ човек. Много от нещата, които човек може да прави в алфа състояние, никак не може в бета състояние. Например повечето от опитите за самовнушение (за мен- всичките) в бета състояние биха били неуспешни. Прошката наистина не е толкова елементарно нещо, като да подадеш ръка на другарчето, което си наплюл, блъснал и т. н, при това- защото са те накарали. Истинската прошка подозирам, че не може да се получи в бета състояние. Но не разполагам с други експериментални данни, освен със собствения си опит.

Малка поправка. Според дебелите книжки (Kaplan and Sadock "Comprehеnsive Textbook of Psychiatry" 7th ed.) за възрастните като цяло е характерен алфа- диапазона (8-13 Hz), който се измества към бета- (13-22 Hz) при стрес и към тета- (4-8 Hz) при релаксация и сън. При старите хора типичният диапазон е бета-, при децата - тета-. Делта- (0-4 Hz) е изключителен във всички групови категории. Лично мен доста ме изненада като го прочетох, защото бях свикнал с идеята, че за възрастните е типчно бета- и т.н.

Всички практики са по-ефективни при тета- състояния като цяло. От друга страна - най-удобният момент за прошка е, когато човек изпитва истинска омраза. Което със сигурност не е тета- състояние.

Дори и човек да вярва много-много, че е готов да прости и да го прави чисто механично - това помага. Дори и да не го чувства точно в момента. Резултатът може да се прояви след час, след ден или след 2 години - но резултат при всяко положение има. "Не ми се получава" е най-доброто оправдание, когато човек не иска да направи нещо, и едновременно с това - не иска да си признае, че не иска да го направи, а това вече е двойна самоизмама.

Мога да прощавам на другите-на себе си не мога

Извинете. Това е невъзможно. Всеки от нас е най-близкият си човек, човекът с който щем не щем съжителстваме особено тясно. Лъжа е, че някой може да прости на друг човек, ако не е готов да прости на себе си.

Това има и чисто практически измерения - самообвинението (чувството за вина) е свързано с блокажи в половият център (втората), а отношенията с другите хора, приемането, любовта в ежедневен смисъл, ненависта и прошката - с блокажи в сърдечният център. Все едно да станеш от дете направо възрастен като прескочиш пубертета...

Редактирано 5 август 200817 г. от Стефан Чолаков (преглед на промените)

Прошката е благородство, великодушие, разбиране.... но трябва да се заслужи...........

Аз ще поентя позицията си, че няма как да се заслужи...

... не знам какво става с дупките, но като има и пирони и дупки е по- лошо, отколкото ако има само дупки.

Ще повторя няколко мисли които споделих.

Не става ли въпрос за бакалски сметки с това сравнително "по-лошо" ?

Колко по-малко умрял е убитият чийто убиец се е разкаял? Това, разбира се, не е въпрос.

Мога да прощавам на другите-на себе си не мога

Само че времето не се връща назад-за да промениш нещата

А от физика не разбирам нищо

Карай-всеки си носи кръста

По-важно е,че ние можем да прощаваме на другите.Трудно е да простиш на себе си,но не невъзможно.И на нас има кой да прости,щом сме осъзнали грешките си и се разкайваме за тях. Благородно е да простиш. . За грешка има и прошка! И това ми напомня за една мисъл "Съди себе си така,както съдиш другите.Прощавай на другите така,както прощаваш на себе си."

Редактирано 6 август 200817 г. от galia81 (преглед на промените)

...

Такава дълбока прошка наистина не може да запълни дупките във вратата в хубавата притча, разказана преди няколко постинга, но може да направи нови врати.

Съгласен съм с теб... Научих много от постовете ви, но...

Вероятно е редно да формулирам въпросът си по-директно, т.к. усещам, че съм допуснал една грешка. Темата съм кръстил като "Какво е прошката?" повлиян от друга в същият раздел и защото не успях да се вместя в заглавието. Онова което особено ме вълнува е:

Според мен може да се опрости грях, но не може да ти се опрости грях. С други думи можеш да промениш отношението на някого, но не и да промениш миналото.

Интересно ми е как ще коментирате това.

Не става ли въпрос за бакалски сметки с това сравнително "по-лошо" ?

Колко по-малко умрял е убитият чийто убиец се е разкаял? Това, разбира се, не е въпрос.

Уви, това е елементаризиране на нещата. Явно няма как да се възстанови един убит човек. Но така изглеждат нещата от гледна точка на едно единично и дребно събитие. Да, за убития с него като че приключва всичко. Но дори и това не е така. Човек не е едно тяло и не е явление, затворено между датата на раждането и смъртта. Освен това не е явление само за себе си.

Що се отнася до поправката на Стефан Чолаков, не мога да се съглася напълно с нея. Наистина, не съм професионалист, но самата поправка е доста неточна. Може проблемът да е в превода, или в подбрания откъс, а и не винаги дебелината на книгите е решаваща за достоверността им. Ето тук има представяне, което в по- малък обем и на български хвърля поглед върху проблема с вълните.

Редактирано 5 август 200817 г. от Багира (преглед на промените)