Венцислав, обличането на "шарени дрешки" и перчене с тях не ми е по вкуса, ама не ми пречи.

Сигурна съм че ти е позната тази притча,

тя е за тези които не я знаят, а и май е по темата.

Аз съм твърде далеч от тази опитност.

Интересно, аз въобще не съм си мислил за подобни неща.

този го бяхте споменавали някъде из темата

За съжаление ,аз не разбирам дълбокия смисъл на действието назовано с думата прошка. Лично аз приемам действията на другите които според мен са грешни ,защото прекрасно знам ,че аз не съм безгрешна. Опитвам се да разбера мотивите за тези грешни (според мен действия) и да го обясня на себе си по някакъв начин. Приемам случилото се за безвъзвратно извършено действие и съм до там. Рестарт на мозъка си не мога да правя,т.е. не мога да забравя,нещо което примерно ме е наранило. Приемането не означава одобрение,а примирението не е прощаване. Аз всъщност не знам в какво се състои действието даване на прошка.

Редактирано 15 август 200817 г. от didi_ts (преглед на промените)

Да вярата в доброто начало е прошката ,но вярата в реализирането на този потенциал май куца .И до колко и само вяра достатъчна ли е? Защото май: "защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност." Мисля че днес вече третата душа е от изключителна важност. Поизгубили сме се май и дори виждам все по -често че в дълбокото си желание да бъдат специални прощаващи стават безлични тези души.

Няма какво толкова да се мисли по този въпрос, като те обидят или прощаваш или не, от опит знам че е по-добре да не задържам отровата в душата си и това е. Не е сложно, постави се на мястото на другия и магията се случва за миг Поздрави!

A ако ти дойде да убиеш другия ?

Какво правим тогава ?

На малко по-различно мнение съм. По първата мисъл - ако човек се насилва да прощава, означава едно - той смътно усеща, макар да не го е добре осъзнал - няма за какво да прощава.

Наистина сме на различно мнение. Да се преодолее рефлексът ("всяко действие поражда равно по сила и противоположно по посока противодействие") изисква усилие. Да овладееш прошката значи да заличиш рефлексът. Ако се насилваш да простиш, значи се бориш с рефлексът. Но "бориш" и "победиш" не е едно и също. И винаги има какво да се прощава!

Не! Не е прошка да обичаш повече. Това е висша форма на егоизъм, скрит зад маската на жертвоготовността или хуманизма, все тая. Да се изживяваш като жертва или велик хуманист, не е прошка. По този начин човек отделя себето си от останалия свят, поставя се на различно място и се величае в собствените си очи.

Не говориш за прошката! Да кажеш "прощавай" и да го мислиш са две отделни неща. Говориш за първото без второто, а аз за второто без първото. Говориш за величаене и т.н. и сама си противорчиш. Нали точно прошката като обич към другите е самозабрава?!? Да обичаш другите повече от себе си... докато забравиш себе си...

Когато човек осъзнае, че не е по-различен от всеки друг човек, че той самият греши и то непрекъснато, защото така се учи, тогава може да прости както трябва...

Да се поставяме на чуждо място е начинът да опознаваме другите. Да преживяваме това което и другите също ("без страдание няма състрадание").

... - а то е да не изпитва изобщо подобна нужда - да прощава или на него да бъде простено.

Това безхаберие ми звучи като безотговорност. Прошката е и дълг... за онзи който осъзнава, че дължи нещо за лошите си постъпки.

Ако обичам някого повече от себе си, значи, че не обичам себе си достатъчно. А щом не мога себе си да обичам както трябва, как бих могла да обичам истински друг. В този случай мога само да се заблуждавам, че обичам.

Пародия на любов и игра на суетата...

Неслучайно е казано да обичаме ближния като себе си. Нито повече, нито по-малко. Останалото е от лукавия.

Това "Нито повече, нито по-малко." го има само в математиката. Аз тълкувам думите като "Не прави на другият това което не искаш на теб да ти направят", а иначе идеята за равенство е зарибяваща идеология. Говорил съм достатъчно по тая тема.

Не знам как тълкуваш самообичането "както трябва", но самоугодата не е израз на любовта към ближният. Лишенията на монасите и аскетите не са плод на омразата към хората.

Човек показва любовта към себе си обичайки другите, а не любовта към другите с любовта към себе си!

Наистина сме на различно мнение. Да се преодолее рефлексът ("всяко действие поражда равно по сила и противоположно по посока противодействие") изисква усилие.

("всяко действие поражда равно по сила и противоположно по посока противодействие") не е рефлекс, а закон. Природен. Ще рече- не си го е измислил човек, а само може да го констатира. И да се съобрази с него. Като не се съобрази, после му е тъжно. Няма нужда да се преодолява такъв закон. Само трябва да се познава.

Какво значи да не искам да простя? (или да не мога, то е едно и също) Значи да искам аз да играя ролята на този закон. Обаче не ми е работа да го правя. То ест с едно непрощаване влизам в конфликт само с този закон поне два пъти- първо- не считам, че той ще сработи, та искам да му "помогна" и второ, в опита си да го заместя предизвиквам нова верига от действията му.

Така илюзорната представа на човека за справедливост го оплита в собствените му действия и последствията от тях. И това е само от позицията на този, дето се чуди да прости, или да не прости. За "извършителя" нещата стоят още по драматично, но за това вече говорихме.

("всяко действие поражда равно по сила и противоположно по посока противодействие") не е рефлекс, а закон. Природен. Ще рече- не си го е измислил човек, а само може да го констатира. И да се съобрази с него. Като не се съобрази, после му е тъжно. Няма нужда да се преодолява такъв закон. Само трябва да се познава.

Абсолютно верно! Този закон е изначален Приорден закон, законът за КАРМАТА. Религиите, които го ОТРИЧАТ не значи, че са се освободили от него. Душата учи, не да създава нови закони, а да може да ги преодолее без страдание. Когато душата е примитивна тя не учи, а кара по законите на Природата, която нарича "Бог". А дуалността на Природата ги сюрпризира с моменти за тяхното свещенно невежество, а те все нагаждат към своето Упорство.

Редактирано 30 август 200817 г. от U.Ra (преглед на промените)

Абсолютно верно! Този закон е изначален Приорден закон, законът за КАРМАТА. Религиите, които го ОТРИЧАТ не значи, че са се освободили от него. Душата учи, не да създава нови закони, а да може да ги преодолее без страдание. Когато душата е примитивна тя не учи, а кара по законите на Природата, която нарича "Бог". А дуалността на Природата ги сюрпризира с моменти за тяхното свещенно невежество, а те все нагаждат към своето Упорство.

Никъф закон за карма и други такива глупости... възкресение и съд ; ) Човек получава заслуженото според делата веднъж за винаги, противодействието и присъдата за делата му.

Никъф закон за карма и други такива глупости... възкресение и съд ; ) Човек получава заслуженото според делата веднъж за винаги, противодействието и присъдата за делата му.

Много интересно, второто ти изречение е пояснение на това- как действа законът за кармата. Думата ли не ти харесва, що ли ...

От друга страна, такава картина - да има само това- действие на човека (а действията му по принцип не могат да бъдат особено безгрешни, такова е естеството човешко) и после- противодействие и присъда за делата, веднаж завинаги, идеята за прошката няма никакъв смисъл. Цапотиш, оказваш се закован в оцапаното от теб и това е до свършека на света, а не, и след това ... Ама че картина ... Що за съзнание може да я измисли ... Дано да я изпробва върху себе си ... Ще се надявам на закона на кармата ...

Никъф закон за карма и други такива глупости... възкресение и съд ; ) Човек получава заслуженото според делата веднъж за винаги, противодействието и присъдата за делата му.

Ако е така, то нашият Отец не е съвършен - тръгваме в живота с различен старт и се придвижваме по различен терен...условията не са спортсменски

Само идеята за преражданията внасят ред и справедливост в "състезанието" ни /защото според екзотеричното християнство животът ни е нещо като съревнование - кой най-много да се хареса на Бог, та да получи наградата - вечния живот в Рая/. А ако има прераждания, има и карма...

("всяко действие поражда равно по сила и противоположно по посока противодействие") не е рефлекс, а закон. Природен. Ще рече- не си го е измислил човек, а само може да го констатира. И да се съобрази с него. Като не се съобрази, после му е тъжно. Няма нужда да се преодолява такъв закон. Само трябва да се познава.

...

Да, цитирах закон от физиката, но не говорех за физичният закон! Говорех за заразните емоции (не търсете аналогии в медицината!). Агресията поражда агресия. Болката не отпуска, а стяга мускулите - привежда ги в отбранителна свръхготовност. Тя не е съзнателен избор, затова и ползвах думата "рефлекс". Направих аналогия между рефлексът и реакцията на постъпка изискваща прошка - постъпка причиняваща болка. Прошката тълкувам като преодоляване на споменатият несъзнателен избор и превръщането му в съзнателен. Това няма как да стане без усилие на ума. Прошката е разбиране на другия, а за да разбираме околните са нужни съзнателни усилия. Никой човек още не се е родил разбиращ и опрощаващ. Затова и не приемам мисълта, че ако човек полага усилия да прости, то смята, че няма какво да прости. Напротив. Тъкмо проглеждането, че има какво да се прости мотивира човек да излезе от позицията си "АЗ" и опознава света около себе си несубективно.

Да се научиш да прощаваш е съзнателен стремеж към преодоляването на "готовите отговори" (рефлекси). Това е съзнателно усилие. Себеусъвършенстването не е нужно само на съвършенството.

Самата прошка не е усилие. Тя е миг на съвършенство...

Прошката освобождава прощаващия от обвързване със следствията от определено действие, което някой е извършил по отношение на него. Прошката не заличава дълга на извършителя. Разкъсаната тъкан има нужда от време и подходящи условия за да зарасне.

Никой никому не може да прости!

Защото никой от вас не си е простил истински!

Не можете да си простите, нали? И не е нужно!

Хайде, пишете поне веднъж нещо истинско! Стига с тези шаблони! Стига с тези клишета! Стига сте писали неща, които изобщо не разбирате, които не сте изживели истински! Дори и в прошката ви си личи осъждането. Вие не прощавате, вие съдите - думи като извършител се употребяват в съдилищата. Ето как умее човекът да прощава - от позицията си на такъв, който си мисли, че е непогрешим. Мерси им викам аз на такива прошки! Задръжте си ги! И се величайте с тях, горките вие, непростили си! Когато си простите, ама истински, никаква нужда няма да изпитвате нито да пишете тук колко сте благородни, защото прощавате, нито ще имате необходимост да просите от някого прошка.

Онзи, който истински прощава, не говори за това. То е като любовта.

Прошката е велико нещо!!! Понятие дори нямате какво прави тя с човека. Истинската прошка го изстрелва в такива висини, каквито вие не сте и сънували! Истинската прошка освобождава човека завинаги и от всичко! И той повече няма нужда да прощава, нито да бъде простен!

Истината е, че не можете да си простите!

Ако това ви успокоява, всички сме неопростени.

Коя съм аз, че да прощавам?!

Кои сте вие, че да ви искам прошка?!

Чуйте това и ще разберете... ако можете!

НЕОПРОСТЕНИЯТ

Няма никъде,

накъдето да бягам,

О!

Аз ще я крия отвътре.

Няма никъде,

накъдето да бягам.

Тя е окаяна,

но тя ме успокоява.

Когато нощта

е пределно дълбока

и луната

наистина възкресява нощта,

когато слънцето

е дълбоко скрито

и луната

наистина възкресява нощта,

как аз мога да бъда изгубен,

ако нямам къде да отида.

Как мога да ви обвинявам,

когато аз

не мога да простя!

Редактирано 6 септември 200817 г. от Maat (преглед на промените)

Ако говорим за отношение към себе си и към собствените си дела, да си простиш означава да започнеш да разбираш себе си, желанията си, намеренията си (скрити и явни) и последствията от своите действия върху другите. Човек си прощава за неща които е бил или е извършил в миналото си, но които вече няма желанието да извършва към настоящия момент. Преди прошката, човек трябва да добие някакво разбиране, осъзнаване. После идва разкаянието, но то трябва да се разглежда единствено като импулс мобилизиращ човека към промяна, а не като самоосъждане. Да си простиш означава да гледаш в бъдещето. Често хората се опитват да избягат от последствията от своите неправилни действия, но да си простиш означава готовност да ги приемеш. Ако ти не си готов да приемеш следствията, които си предизвикал, разкаянието ти е продиктувано от страх и е само опит да избягаш от тях. Всъщност човек не си прощава. Той оценя себе си и действията си и прави нужното за да се коригира. Когато човек иска прошка от някой друг, това всъщност е признаване, че е сгрешил, т.е. че ако можеше да върне ситуацията назад, вече не би постъпил по същия начин. Но може би именно грешката го е накарала да осъзнае и промени позицията си и затова не трябва да се съжалява за допускането и. В искането на прошка, човек се опитва да изправи връзката и хармонията си с човека към когото това искане е отправено. Това не освобождава човек от последствията от своите минали действия (освен в редки случаи), но е изход от омагьосния кръг на натрупване на нова отрицателна карма. Когато искаме прошка от някого, не е толкова важно дали ще я получим, а осъзнаването което сме постигнали по отношение на себе си и своите действия. Свободната воля на хората не може да бъде насилвана, а разрушеното доверие се гради трудно.

Никой никому не може да прости!

Защото никой от вас не си е простил истински!

Не можете да си простите, нали? И не е нужно!

Хайде, пишете поне веднъж нещо истинско! Стига с тези шаблони! Стига с тези клишета! Стига сте писали неща, които изобщо не разбирате, които не сте изживели истински! Дори и в прошката ви си личи осъждането. Вие не прощавате, вие съдите - думи като извършител се употребяват в съдилищата. Ето как умее човекът да прощава - от позицията си на такъв, който си мисли, че е непогрешим. Мерси им викам аз на такива прошки! Задръжте си ги! И се величайте с тях, горките вие, непростили си! Когато си простите, ама истински, никаква нужда няма да изпитвате нито да пишете тук колко сте благородни, защото прощавате, нито ще имате необходимост да просите от някого прошка.

Онзи, който истински прощава, не говори за това. То е като любовта.

Прошката е велико нещо!!! Понятие дори нямате какво прави тя с човека. Истинската прошка го изстрелва в такива висини, каквито вие не сте и сънували! Истинската прошка освобождава човека завинаги и от всичко! И той повече няма нужда да прощава, нито да бъде простен!

Истината е, че не можете да си простите!

Ако това ви успокоява, всички сме неопростени.

Коя съм аз, че да прощавам?!

Кои сте вие, че да ви искам прошка?!

В темата "Стефан Чолаков", цитат от твой пост:

...............

Трябваше да се сетя, трябваше да го предугадя, трябваше да се сетя, той никога не споделяше мъката си, а раздаваше само любов, мислех, че последния му пост е шега отново, той се шегуваше непрекъснато, вечно усмихнат беше, колко пъти ме е разсмивал с глас, как можах да не се сетя, какво самолюбиво лайно съм, Стефчо си е отишъл от нас, мамка му и на скапания живот! Никога, никога няма да си простя, че не съм предусетила какво е намислил, няма да си го простя. Стеф, обичам те брато, където и да си сега, зная, че го чуваш. Потресена съм.

...............

Фантазирам си, че си простила и летиш мълчаливо във висините. Фантазирам си го истински, може би.

Като не си простиш- какво? Правиш си стършел, който да те гони ... докато стигнеш до египетската земя ... Така е с невъзможността за прошка. Тя е фундаментална. Безмилостна. До ... египетската земя ...

Мaat, надявам се не си визирала мен с думите си. Аз говорех за прощаване без думи, не за думи без прощаване. За величаенето прощавайки говорих за самозабрава, а не за егоцентризъм. По тази причина "Коя съм аз, че да прощавам?!" е излишен въпрос, защото по време на прощаването НЯМА АЗ.

Повече ми допадаше позицията ти

Всеки прави грешки, но не всеки си взема поуки. В крайна сметка ние и нашето поведение се моделират не само от склонността ни да простим, но и от желанието да ни се прости. Мисля си, за добро е.

А прошката не е ли израз на обич? Да равняваш склонността да поискаш да простиш с липсата на тази склонност не отрича ли съществуването на обичта?

Вече писах, че представите ни за добро и лошо са сами по себе си съдене. Дали имаме право да наказваме е отделен въпрос.

А може и да си права. Но не е ли по-важен стремежът отколкото крайната точка. Кое ни прави умни-дипломата или усилията да я реализираме? Знаеш ли как се чупи световен рекорд от 100 метра гладко бягане с 9.69 sec? Ами подготвяш се да слезеш под 8.

Имам един въпрос в по-различен аспект. Интересно ми е как ще коментирате следният диалог:

- Обичам те!

- Прощавам ти (за това)...

Никой никому не може да прости!

Защото никой от вас не си е простил истински!

Не можете да си простите, нали? И не е нужно!

.........

Maat, ти в главата ми ли влезе?

Още веднъж виждам, че мислим еднакво по някои въпроси. Мда, прошката е сложно нещо. На думи всеки прощава, но никой не забравя, кой каквото ще да си говори...

И, да, дори на себе си има какво да си простим, но не можем. Аз също не мога

Maat, ти в главата ми ли влезе?

Още веднъж виждам, че мислим еднакво по някои въпроси. Мда, прошката е сложно нещо. На думи всеки прощава, но никой не забравя, кой каквото ще да си говори...

И, да, дори на себе си има какво да си простим, но не можем. Аз също не мога

Не можеш щото не вярваш в Бог, когато почустваш любовта в сърцето си, която извира от Бог, тогава ще имаш силата в душата си, че да прощаваш. Защото Бог прощава!

Редактирано 6 септември 200817 г. от raketata2 (преглед на промените)

Не можеш щото не вярваш в Бог, когато почустваш любовта в сърцето си, която извира от Бог, тогава ще имаш силата в душата си, че да прощаваш. Защото Бог прощава!

А ти простил/а ли си си? Сила в душата си имам достатъчно за много неща, но прошката не се постига ей-така. И според мен първо в себе си трябва да вярваш на 100%, за да можеш да постигнеш, каквото искаш, дори прошката...

А ти простил/а ли си си? Сила в душата си имам достатъчно за много неща, но прошката не се постига ей-така. И според мен първо в себе си трябва да вярваш на 100%, за да можеш да постигнеш, каквото искаш, дори прошката...

Без вяра в себе си, как можеш да вярваш в друг?

Какъв християнин съм, ако не вярвам в себе си?

Само един въпрос, да те попитам просто ей така... за кое трябва да съм си простил?

Редактирано 6 септември 200817 г. от raketata2 (преглед на промените)

...

Само един въпрос, да те попитам просто ей така... за кое трябва да съм си простил?

Всеки има нещо, което не може да си прости. Не ми казвай, че ти нямаш- просто няма да повярвам. Може да е нещо от преди много години, но все има нещичко и при всеки си е различно...

Учителя: "... когато във вашите сърца проникне смирението, вие кажете: "Господи, готови сме да простим на всички"." Явно, под казване се разбира и реализация. Но преди това не става. Това е условието. Това е и причината всеки да има какво да прощава. Не настъпване, смушкване, послъгване и т.н. Далеч сме от смирението.

Всеки има нещо, което не може да си прости. Не ми казвай, че ти нямаш- просто няма да повярвам. Може да е нещо от преди много години, но все има нещичко и при всеки си е различно...

Имало е много неща, не съм безгрешен. Но съм си простил, със смирение в сърцето и вяра в Бог.