Прошката - това е всичко. Тя е една от най-големите ни добродетели. Да можеш да простиш на околните, на себе си, това е толкова благородно (в първия случай) и смело (във втория). Дано сме повече тези, които го правим!

Редактирано 15 август 200916 г. от icicle_78 (преглед на промените)

Прошката - това е всичко. Тя е една от най-големите ни добродетели. Да можеш да простиш на околните, на себе си, това е толкова благородно (в първия случай) и смело (във втория). Дано сме повече тези, които го правим!

Да простиш не означава да забравиш или да толерираш нечие отношение към себе си.

За мен да простиш... означава да не се товариш повече с бремето на нещо отминало.

Някой се "разтоварват" от това бреме трансформирайки злопаметността си в отмъстителност. С какво опрощаването е конкурентноспособна алтернатива?

Някой се "разтоварват" от това бреме трансформирайки злопаметността си в отмъстителност. С какво опрощаването е конкурентноспособна алтернатива?

Поставяш много интересен въпрос-за отмъстителността. Отмъщавайки се донатоварваме, колкото и нелогично да ни звучи обаче има и един момент, в който не е зле когато са ни "шамаросали" да подадем и другата си буза, което означава(според мен), че трябва да отвърнем поне с леко "шамарче"(да поемем леко натоварване още), но без злоба и омраза. Те тежат страхотно и тежат на приносителя им.

Отмъщението би натоварило само някой съвестен, даже свръхсъвестен. Остава въпросът с какво прошката е за предпочитане пред отмъщението. А и както практиката показва, второто не е чак толкова алогично.

Отмъщението би натоварило само някой съвестен, даже свръхсъвестен. Остава въпросът с какво прошката е за предпочитане пред отмъщението. А и както практиката показва, второто не е чак толкова алогично.

Според мен разлика между двете няма.

 прощавай, не разбрах между кое

Според мен разлика между двете няма.

Твърдението ти е истинно и затова му сложих плюсче. Теоритично си права.

Но... има винаги едно "но"... И прошката, и отмъщението са следствие. Причината е възникнала прежде емоция.

Е, нямам идея какво е усещането при липса на емоция. Колкото и да съм "непуксит"(поне така смятат доста от хората, които наистина ме познават), емоция има-слаба и неангажираща, но я има.

Затова и смятам, че не всичко трябва да бъде "простено" и не всичко трябва да бъде отминато.

Не става дума за въздаване на някакъв вид правосъдие, а за защита на достойнството. Не горделивост, а именно достойнство. Обратното е изживяване като жертва, мъченичество. Това не ми е по вкуса

Твърдението ти е истинно и затова му сложих плюсче. Теоритично си права.

Но... има винаги едно "но"... И прошката, и отмъщението са следствие. Причината е възникнала прежде емоция.

Е, нямам идея какво е усещането при липса на емоция. Колкото и да съм "непуксит"(поне така смятат доста от хората, които наистина ме познават), емоция има-слаба и неангажираща, но я има.

Затова и смятам, че не всичко трябва да бъде "простено" и не всичко трябва да бъде отминато.

Не става дума за въздаване на някакъв вид правосъдие, а за защита на достойнството. Не горделивост, а именно достойнство. Обратното е изживяване като жертва, мъченичество. Това не ми е по вкуса

Ние нямаме с какво да прощаваме затова е добре и да не виним, да не мъстим.

Карма, Нел... и тя обяснява всичко. Всяко деяние се заплаща, плащаме си и няма друг начин. Трудно го приех, но нещата просто се случват...

Толкова е просто.

Редактирано 28 август 201015 г. от secret_rose (преглед на промените)

Как да простим когато има болка? На думи го правя, но не го чувствам със сърцето си. Не мъстя не злобея не съдя, но не намирам покой. Значи ли, че не съм простила?

Едно и също са прошката и отмъщението ли? Това са... думи. И някой хора не са злопаметни, просто имат добра памет и са зли. Това го прочетох наскоро тук. Гледах наскоро филм за моделите на поведение и адаптацията им в еволюционнен аспект. Всъщност, има една много проста мисъл, щом нещо съществува, значи си има практична (поне) причина да съществува. Даже нещо повече, това е полезно и някога е изиграло ролята си в оцеляването, защото онези без тези черти просто не са успяли да оцелеят. Мъжете които не са имали интерес към секса не са оставили гените си, а сега ще ми викат "свиня" задето гледам нечие деколте, това не е ли лицемерие? Предатели, подлизурковци, лъжци, мъстители... това е сериозна конкуренция на други черти, значи сериозно са предоставили и преимущество в исторически аспект. Ако има наследственост в нравствеността, тогава можем ли да бъдем съдени, за това, че прародителите ни са се ръководели от оцеляването си? Този казус е препратка към темата ми за това има ли свобода или сме просто жертва на обстоятелствата. Ние сме актьори, но друг пише сценария...

Едно и също са прошката и отмъщението ли? Това са... думи.

И някой хора не са злопаметни, просто имат добра памет и са зли. Това го прочетох наскоро тук. Гледах наскоро филм за моделите на поведение и адаптацията им в еволюционнен аспект. Всъщност, има една много проста мисъл, щом нещо съществува, значи си има практична (поне) причина да съществува. Даже нещо повече, това е полезно и някога е изиграло ролята си в оцеляването, защото онези без тези черти просто не са успяли да оцелеят. Мъжете които не са имали интерес към секса не са оставили гените си, а сега ще ми викат "свиня" задето гледам нечие деколте, това не е ли лицемерие? Предатели, подлизурковци, лъжци, мъстители... това е сериозна конкуренция на други черти, значи сериозно са предоставили и преимущество в исторически аспект. Ако има наследственост в нравствеността, тогава можем ли да бъдем съдени, за това, че прародителите ни са се ръководели от оцеляването си? Този казус е препратка към темата ми за това има ли свобода или сме просто жертва на обстоятелствата. Ние сме актьори, но друг пише сценария...

Благодаря!

Как да простим когато има болка? На думи го правя, но не го чувствам със сърцето си. Не мъстя не злобея не съдя, но не намирам покой. Значи ли, че не съм простила?

щом не намираш покой, значи все пак стимулираш по някакъв начин болката

с мислите си, с връщането към момента, в който ти е приченена, с неволни или съвсем волеви упреци към себе си, към другите, към ситуацията...

Сърцето ни не реагира на външно дразнение, а на вътрешно.

Обичай се! Смили се над себе си!

Съзнавам, че това са само думи.

Ние нямаме с какво да прощаваме затова е добре и да не виним, да не мъстим.

Простичко е. Права си. Затова е и трудно изпълнимо.

Смирението изглежда изключително лесно на думи.

На смирение се уча в момента. Много добър урок. Да се обичам и да се смиля над себе си е това още не го умея.

Едно и също са прошката и отмъщението ли? Това са... думи.

И някой хора не са злопаметни, просто имат добра памет и са зли. Това го прочетох наскоро тук. Гледах наскоро филм за моделите на поведение и адаптацията им в еволюционнен аспект. Всъщност, има една много проста мисъл, щом нещо съществува, значи си има практична (поне) причина да съществува. Даже нещо повече, това е полезно и някога е изиграло ролята си в оцеляването, защото онези без тези черти просто не са успяли да оцелеят. Мъжете които не са имали интерес към секса не са оставили гените си, а сега ще ми викат "свиня" задето гледам нечие деколте, това не е ли лицемерие? Предатели, подлизурковци, лъжци, мъстители... това е сериозна конкуренция на други черти, значи сериозно са предоставили и преимущество в исторически аспект. Ако има наследственост в нравствеността, тогава можем ли да бъдем съдени, за това, че прародителите ни са се ръководели от оцеляването си? Този казус е препратка към темата ми за това има ли свобода или сме просто жертва на обстоятелствата. Ние сме актьори, но друг пише сценария...

И кое избираш за по удачно в случая?

Как да простим когато има болка? На думи го правя, но не го чувствам със сърцето си. Не мъстя не злобея не съдя, но не намирам покой. Значи ли, че не съм простила?

Проблемът е, че освен че нас ни нараняват, че изпитваме болка, и ние нараняваме, причиняваме болка. Същността ни е такава. Липсата на покой наистина показва, че не е простено. Малко по-надалеч и по-навътре може да открием, че наистина нямаме с какво да простим. Ако го открием, то може да прости. Неговата същност не наранява и не причинява болка. И е свободно от тях. И е покой. Но ние не сме То.Това е проблемът. И не можем да бъдем. можем само да го носим. И да му дадем път.

Намерих покоя когато отворих съзнанието си за реалността. Мисля, че чувствам То в себе си

Намерих покоя когато отворих съзнанието си за реалността. Мисля, че чувствам То в себе си

Ще стане ясно по- нататък. Част от проблема, че не сме То, е че няма с какво да го усетим, реално. Но несъмнено косвени ефекти от съществуването му можем да усетим.

Например, когато все пак успеем до някъде да простим (каквото и да е), както възможността за прошка дължим на някой импулс, идващ от Него, така и чудната радост и усещане за свобода дори до ниво променено физическо състояние са свързани с Него.

Дори и да са косвени ефекти, радвам се че мога да чувствам и усещам

Проблемът е, че освен че нас ни нараняват, че изпитваме болка, и ние нараняваме, причиняваме болка.

Всъщност... никой не ни наранява, сами го правим, самонараняваме се. Егоизмът ни ранява.

Много е лесно да прехвърлим вината някому.

Много е трудно да разберем, че всъщност ние сме творците на болките си, на мислите си, на емоциите, на чувствата...

В това съм убедена, но тези, които смятат, че съм ги наранила, обидила и т.н., не търсят в себе си и така искам или не искам, се явявам своего рода престъпник

Всъщност... никой не ни наранява, сами го правим, самонараняваме се. Егоизмът ни ранява.

Така е. Но не е само така. Има си и обективни бели. Като те настъпя, едва ли ще считаш, че си измисляш болката. Наистина егоизмът е причина за това всеобщо нараняване. обаче с порицанието му няма да се спасим от него. а и как да се спасим, егоцентричността е същността ни.

В това съм убедена, но тези, които смятат, че съм ги наранила, обидила и т.н., не търсят в себе си и така искам или не искам, се явявам своего рода престъпник

Всъщност може би съвсем обективно ги нараняваш ... Което не променя нещата. Големият въпрос е как да простим на себе си за това състояние. И на другите, за същото.

Да простиш, значи да се издигнеш над болката, но прошката в никакъв случай не освобождава причинилият болка от кармично следствие!

Всъщност... никой не ни наранява, сами го правим, самонараняваме се. Егоизмът ни ранява.

Много е лесно да прехвърлим вината някому.

Много е трудно да разберем, че всъщност ние сме творците на болките си, на мислите си, на емоциите, на чувствата...

В това съм убедена, но тези, които смятат, че съм ги наранила, обидила и т.н., не търсят в себе си и така искам или не искам, се явявам своего рода престъпник

Това, макар и крайно като мнение, е може би възможно най-логичното обяснение на нещата, които се случват в нас и около нас. Би било наистина изключително лесно ако беше винаги вярно и можеше да се прилага във всяка една ситуация, защото с безупречната си логика би внесло ред дори и в най-обърканите ситуации, както вътре в човек, така и в отношенията му с другите.

Да наистина, вероятно би било и вярно ако можеше всеки един човек, вътрешния му живот и мир, (дори не говоря за отношенията му с другите) да се разглежда като затворена система.

За добро или зло хората, с които живеем сме като скачени съдове с безброй свързани помежду си тръбички. По някога имаш нужда да тече от една тръбичка към теб, но някой някъде затваря кранчето или направо чупи.

Е, ако във всеки един момент можеш да се върнеш назад във времето и да промениш нуждите си в зависимост от това какви са ти наличните в момента тръбички също би било вярно.

...

Например, когато все пак успеем до някъде да простим (каквото и да е), както възможността за прошка дължим на някой импулс, идващ от Него, така и чудната радост и усещане за свобода дори до ниво променено физическо състояние са свързани с Него.

Тц, не, не, неееееееееее, няма да е така. Ако е нещо от импулса, то няма да вижда нищо за прошка, нито причина, нито повод...

Вината и оневиняването, обидата и радостта липсват там като светоглед. Нали са си полярности...

Докато търсим прошка или опитваме да я даваме, никакви импулси не ни докосват.

Редактирано 18 октомври 201015 г. от secret_rose (преглед на промените)

от момента в който изтински простиш,ще спре да те е яд!!!!!! за мен,това е прошка.