Водка обича да пие той

Водка обича

да пие той.

Чрез водката оцелява

и диша може би.

Да можеше цял един народ

да му прилича -

да утолява тъгите си

с надежда-живот

вместо безспирно

да въздиша.

Редактирано 17 януари 201214 г. от Су~ (преглед на промените)

Ех един, още един, още много, много пъти горчивият залък с теб ще делим, но нека не глъхне зовът ти. Ех един, още един, още много, много пъти тъгата в морето с теб ще топим, но нека се чува гласът ни. Ех един, още един, още много, много пъти в песента с теб ще кървим, зад звука на китарата скрити. Ех един, още един още много, много пъти в думите си жаждата ще утолим, за да са живи мечтите ни...

Закичила ален цвят в косите

вдишвам свободата през ноздрите на дивите коне,

а дирите във пепелта издайнически

рисуват танца на босите нозе..

 

В света ми гръмва пурпурна магия

от коритата си преливат на талази огнени реки

и е шеметно, и бурно, и щастливо е

в сърцето ми момичешко, като никога преди…

Браво!

И препуска руменото утро, още неразтъркало очи по пурпурните дири на звезди... Днес е като вчера, но не! не е същото! Сутрин... песен... полет... и завръщане! дъга във зимните коси

Мъничка, безцелна рима под пръстите ми днес се сгуши, в студената и бяла зима, увита в шал, обута във ботуши... Промъкна се и тихо се усмихна, изплези ми се, даже ми намигна. А после лекичко притихна, когато с темата пристигна.

Виж колко е пъстър снегът! Вали и напява легенди на човека за краткия път. Днес съм бяла. В снега доскучало мисли редя. Като пъзел с грешен фрагмент. Вероятно ново начало, и пак... дисидент...

Снежинки мънички танцуват, носени от вятъра крилат. Невидими художници рисуват вън - прекрасен, снежен свят !

И бяла приказка разказва, скритата в снежинките вода, разтваря земята топлата си пазва, събира живот за свидните чада.

А художника невидим продължава, вън да прави чудеса. Нежна приказка създава, облечена във белота !

и бели думи в бял венец извива девойка бяла с бяла красота да са потоците бели и пенливи живителна и бяла да е песента

Танцът снежен ме опива, потъвам в бялата магия. Погледът ми жадно вън попива светът във който искам да се скрия !

Когато кротнем и поета в нас замлъкне

загубваме ли онемялата душа?

Не, приятелко, тя е нашето вътре-

тайният храм, забранен за света.

Всички хора със душа се раждат,

а душата порив ражда... в тишина.

Невидима четка стъклата нашари, със мънички, ледени, нежни цветя. Снежната топка по кожата пари, топейки се бавно във мойта ръка. Света е застинал във бяла премяна, притихнал е сгушен, блажено щастлив от своята бърза внезапна промяна... Станал е бял и неземно красив !

Редактирано 28 януари 201214 г. от shefkata (преглед на промените)

Подай ми ръката си само за малко. Разгърни ми я цялата - ще се сгуша във дланта й толкова мъничка, непредвидима. Подай ми ръката си ще остана там като стар белег и дългогодишна рана, винаги тихичка, непоправима. Подай ми ръката си и ще видиш сам това след години съм аз – в дланта ти вчертана, все така мъничка, непреодолима.

Редактирано 30 януари 201214 г. от Су~ (преглед на промените)

Подай ми ръката си... Днес мечтая за пролет, за ромон на ручей и цъфнали клони, за онова зелено, наричано "тучно", дори за мухите мечтая, за жужащия полет... Подай ми ръката си... Не зимния студ ме уплаши, не и новите, наред със старите търгаши, просто днес мечтая за пролет и за гласа ти, в песенен порив...

Мечтай, измечтай я, като връвта на цветно хвърчило скоро ще стигнеш до края. Аз днес в топлите устни на блуса се крия… Очите ми светят ?! Дали съм пияна ме питаш… От сутринта съм В тази магия.

Танцувам блус... навън студът рисува цветя по прозореца с бавна ръка, не бързам за никъде, а и какво бих могла да сторя? Непоколебима е ледената красота...

Марлене

- Две халби ругатни на пълен глас! - изкряска някой от тълпата, след влезналите в кръчмата фантета... ревът разкъса тишината, и песента отново бе подета.

Марлене беше проститутка

С неугледна коса и липсващ зъб

Със поглед през гърдите право режещ

Краката криви, а гърдите скръб

Марлене виеше гласа протяжно

Въртеше се в гротесков валс

Но с погледа си грабваше сърцето

И топлеше с усмивката си нас

Марлене беше чистоплътна

Запретнала пола над белия леген

Със погледа си на жена безпътна

Отмиваше следата от изминалия ден

Марлене пиеше по много

Задавена в пиянски сипкав смях

Във погледа и простичък чаровен

Тече река неизповядан грях

Марлене беше добродушна

Пошляпваше я всеки под гърба

Приемаше го с поглед благодушен

Не искаше за туй дори пара

Марлене мразеше да има грубост

За туй разцепи в края на нощта

Със поглед бляснал - възмутена

На пийналия полицай плешивата глава

Марлене беше наша радост

Отскоро тук красавица една

Без поглед бавно талията чупи

Ще стопли със гръдта си влажната земя

На пук на този студ, сковал земята, слънцето в небето се усмихва, да ни даде парче от топлината, която вътре в нас притихва. На пук на този студ, де вън вилнее, лъчите се пребориха достойно... Но аз не зъзна, даже ми се пее, в душата ми е топло и спокойно !

И днес денят се прекатури по отъпкана пътечка във студа, а чичопей един(много ме учуди) нарисува пъстри трели в леда. Да. Обич е. Едничка и реална. Да пееш когато се събужда града. Да не чакаш от никого нищо (знам звучи нереално) но е толкова бяло... и толкова тихо... да си сам и да не си... да си Любовта

Ледено дихание опита,

да погали нежната ми кожа.

Студът дори не ме попита

опирайки във гърлото ми ножа,

дали със тях ще тръгна без ридание,

дали на Северняка ще пристана ?!

Те казаха, че моето призвание,

било кралица ледена да стана !

Зима - лято В лед сковано е всичко навън, и унесено е зимния си сън. Наоколо - затрупано, само белота прозират изпотените стъкла. Слънцето се скри, не ни поглежда, не излъчва даже лъч надежда. Мъгливо, студено, заскрежено .. сякаш и живото е вцепенено. Навън е зима, а в мене - лято, сърцето бие с бурна страст. И с колкото и лед да е покрито, емоциите мои взимат власт ! ***

И с белотата си днес ме прегърна, затопли ме... миг на очакване, още един - звън на китара и пеещи пръсти, знам... това се повтаря и все не е същото... Тик-така денят в ритъм познат, тананикат минутите в бързия бяг и дочувам крилата на старото ято... а в ледените шарки по прозореца се усмихва... лято.

Редактирано 8 февруари 201214 г. от Нел (преглед на промените)

А что ж?

Мы едем сами по своим дорожкам
И всем то невозможно угодить
Опять туфтовые пошли лепешки
Но Вам мне невозможно удивить

То дождь идет, то плач, то слезы
Куда ж сегодня Вам звонить
И жизнь Вам вновь пошла в занозу
Я уверяю Вас - мне нечем удивить

И двести дней я говорить не буду
Мне просто некуда спешить
Я знаю просто что не будет чудо
Как Вам то и нельзя мне удивить
 

Редактирано 5 ноември 20214 г. от darkterminal (преглед на промените)