Есенен любовни? На Елизабет Лоуел мисля.

Точно Ти си

Една много хубава книжка. С лек привкус на ... мммм... необичайното.

Главната погледна надолу към тясната планинска долина, видя зелена поляна в далечината. Бе изстощена, коремът с детето и язденето и причиняваха болка. Въпреки това, трябваше да продължи. Трябваше да стигне до манастира, който се очертаваше далеч на хоризонта. В Бенедиктинския манастир ще намери Главния и там ще роди своята рожба. Ще положи бебето в ръцете му и после ще му разкаже за неговия единадесетгодишен син, когото той никога не бе виждал. Главната трепна от болка и сложи ръка на подутия си корем. Конят тръгна по пътя между скалите.

От Богоявление бягаше от една хижа в друга, опитваше се да скрие коя е, опитваше се да намери своя барон. Местеха го от манастир в манастир. Търсенето продължи дългои бе изпълнено с трудности. Пътуването по време на бременността също оказа своето. Тя бе напълно уверена, че Главния ще разпознае бледото, мършаво създание, в което се бе превърнала. Боеше се за детето, което растеше вътре в нея. Разбираше, че трудностите, преживени по пътя, сигурно са оставили следи върху развитието му. Колко бе изтощена. Отдавна бе свършила парите. За първи път в живота си разбра какво бе глад и жажда. Само надеждата, че най - после ще се слее сас своя барон, я крепеше в минутите, когато единственото и желание бе да легне край пътя и да заспи.

Конят продължаваше напред, като я унасяше в сън. От време на време задрямваше. Пътеката се издигна и вървеше покрай река, която водеше към постройката на една църква. Августовската горещина си правеше шеги с очите, превръщаше околните лозя в трептящо зелено море. Главната избърса потта, която се стичаше по лицето и се опита да поеме дъх. Стомахът и се свиваше от глад, и животът, който носеше в себе си, потрепваше. Колко дълго можеше да издържи така? Присви очи от болка в утробата си. Колко време можеше да се задържи върху коня, след като главата и тежеше, а коремът и бе толкова огромен.

Премина през каменна арка. Влезна в двора. Конят удряше по калдърама с копита. Шумът я накара да се съвземе и тя вдигна глава. Хора в черни раса излизаха от сянката на сградата пред нея. Отправи се към манастира и видът на монасите я накара да ридае от радост.

Към нея се протегнаха ръце. Чувствата и бушуваха. Опита се да слезе от коня, но крайниците и не се подчиниха. Опита се да говори, да им каже, че няма повече сила, но дори и устата и не се подчини. Нещо горещо и мокро, и лепкаво се стичаше по голия и крак под одеждата. О, Господи! Бебето тръгна. Трябваше да напрегне последните си сили,въпреки, че повече такива нямаше. А раждането на едно дете бе най - тежката задача на една жена. Тя падна в несвяст.

Главната се събуди в гола, студена стая. Първото нещо, което видя, бе разпятие на стената. Погледът и се премести върху малкото прозорче в другия край на стаята. На черното небе блещукаха звезди. Хладен ветрец повя над лицето и.

Главната направи гримаса. Главата и биеше лудо, кожата и изгаряше от треска - лош знак за жена, която току - що е родила. А къде е бебето и? Надигна глава, за да огледа цялото помещение. Но то бе празно. Имаше само един стол до вратата. Отпусна се отново и затвори очи. Следродилните контракции продължаваха да измъчват увидналия и корем.

- Моля те, Господи! - прошепна тя, обляна в топли сълзи. - Моля те! - Сълзи продържаваха да се търкалят по бузите и.

Но Главната нямаше достатъчно сили да изрече останалите думи от своята жалба. Заспа, молейки се за детето си, за Главния, да бъде разбрана от Създателя.

На следващото утро се почувства още по - зле. Не можеше да вдигне глава. Когато един млад свещеник влезе в стаята с детето, увито в одеяло, тя нямаше сили да се протегне да поеме своето бебе. Главната ридаеше, докато свещеникът държеше пред нея нейното чернокосо дете.

- Вашето дете - каза той, като се усмихна.

Очите му бяха тъжни. И двамата добре съзнаваха, че тя има треска, липсваха и сили да са пребори с нея. Много жени умираха от тази треска.

- Ах! - устните на Главната затрепераха в слаба усмивка. - Красив е!

- Много е здрав! Ще върви добре!

- Благодаря ви, братко! - Главната преглътна и облиза уста от болка, която не и позволи повече да говори.

- Кажете ми, има ли тук един послушник на име (името на Главния)?

- (името на Главния) ли? - свещеникът я погледна строго и се изпъна, като си играеше с бебешката пелена.

- Казаха ми, че ще бъде тук.

- Той бе, но...

- Моля ви. Трябва да го видя.

- Съжалявам, господарке. Това е невъзможно.

- Много е важно. Търся го в продължение на...

Свещеникът поклати глава тъжно.

- Брат (името на Главния) е мъртъв.

- Какво?

- Знаете ли, че той е магьосник? Той възкреси една жена. И това, господарке, не е тробадурска легенда. Имало е свидетел на неговите магии. Една стара жена е била свидетел, как той съживил жената. Само си представете.

Главната впери поглед в тавана. Зрението и се замъгли. Нима (името на Галавния) умря? Не можеше да повярва. Трябваше да му съобщи за синовете му. Трябваше да му каже, че го обича, че ще бъде негова, че най - после е свободна и ще стане негова жена. Силно хълцане я разтърси.

- Мислех, че всеки знае историята на (името на Главния) - добави свищеникът, като разбра, че е причинил такава голяма мъка на тази жена.

- Не и аз.

- Зазидаха го жив. Така постъпват с магьосниците, нали знаете.

Главната прости неговите необмислени думи. Той бе млад, необръгнал в сърдечните болки и тъги, които биха го научили да мери думите си. Затвори очи, изтощена от изгубването на последните надежди.

Една много хубава книжка. С лек привкус на ... мммм... необичайното.

Главната погледна надолу към тясната планинска долина, видя зелена поляна в далечината. Бе изстощена, коремът с детето и язденето и причиняваха болка. Въпреки това, трябваше да продължи. Трябваше да стигне до манастира, който се очертаваше далеч на хоризонта. В Бенедиктинския манастир ще намери Главния и там ще роди своята рожба. Ще положи бебето в ръцете му и после ще му разкаже за неговия единадесетгодишен син, когото той никога не бе виждал. Главната трепна от болка и сложи ръка на подутия си корем. Конят тръгна по пътя между скалите.

От Богоявление бягаше от една хижа в друга, опитваше се да скрие коя е, опитваше се да намери своя барон. Местеха го от манастир в манастир. Търсенето продължи дългои бе изпълнено с трудности. Пътуването по време на бременността също оказа своето. Тя бе напълно уверена, че Главния ще разпознае бледото, мършаво създание, в което се бе превърнала. Боеше се за детето, което растеше вътре в нея. Разбираше, че трудностите, преживени по пътя, сигурно са оставили следи върху развитието му. Колко бе изтощена. Отдавна бе свършила парите. За първи път в живота си разбра какво бе глад и жажда. Само надеждата, че най - после ще се слее сас своя барон, я крепеше в минутите, когато единственото и желание бе да легне край пътя и да заспи.

Конят продължаваше напред, като я унасяше в сън. От време на време задрямваше. Пътеката се издигна и вървеше покрай река, която водеше към постройката на една църква. Августовската горещина си правеше шеги с очите, превръщаше околните лозя в трептящо зелено море. Главната избърса потта, която се стичаше по лицето и се опита да поеме дъх. Стомахът и се свиваше от глад, и животът, който носеше в себе си, потрепваше. Колко дълго можеше да издържи така? Присви очи от болка в утробата си. Колко време можеше да се задържи върху коня, след като главата и тежеше, а коремът и бе толкова огромен.

Премина през каменна арка. Влезна в двора. Конят удряше по калдърама с копита. Шумът я накара да се съвземе и тя вдигна глава. Хора в черни раса излизаха от сянката на сградата пред нея. Отправи се към манастира и видът на монасите я накара да ридае от радост.

Към нея се протегнаха ръце. Чувствата и бушуваха. Опита се да слезе от коня, но крайниците и не се подчиниха. Опита се да говори, да им каже, че няма повече сила, но дори и устата и не се подчини. Нещо горещо и мокро, и лепкаво се стичаше по голия и крак под одеждата. О, Господи! Бебето тръгна. Трябваше да напрегне последните си сили,въпреки, че повече такива нямаше. А раждането на едно дете бе най - тежката задача на една жена. Тя падна в несвяст.

Главната се събуди в гола, студена стая. Първото нещо, което видя, бе разпятие на стената. Погледът и се премести върху малкото прозорче в другия край на стаята. На черното небе блещукаха звезди. Хладен ветрец повя над лицето и.

Главната направи гримаса. Главата и биеше лудо, кожата и изгаряше от треска - лош знак за жена, която току - що е родила. А къде е бебето и? Надигна глава, за да огледа цялото помещение. Но то бе празно. Имаше само един стол до вратата. Отпусна се отново и затвори очи. Следродилните контракции продължаваха да измъчват увидналия и корем.

- Моля те, Господи! - прошепна тя, обляна в топли сълзи. - Моля те! - Сълзи продържаваха да се търкалят по бузите и.

Но Главната нямаше достатъчно сили да изрече останалите думи от своята жалба. Заспа, молейки се за детето си, за Главния, да бъде разбрана от Създателя.

На следващото утро се почувства още по - зле. Не можеше да вдигне глава. Когато един млад свещеник влезе в стаята с детето, увито в одеяло, тя нямаше сили да се протегне да поеме своето бебе. Главната ридаеше, докато свещеникът държеше пред нея нейното чернокосо дете.

- Вашето дете - каза той, като се усмихна.

Очите му бяха тъжни. И двамата добре съзнаваха, че тя има треска, липсваха и сили да са пребори с нея. Много жени умираха от тази треска.

- Ах! - устните на Главната затрепераха в слаба усмивка. - Красив е!

- Много е здрав! Ще върви добре!

- Благодаря ви, братко! - Главната преглътна и облиза уста от болка, която не и позволи повече да говори.

- Кажете ми, има ли тук един послушник на име (името на Главния)?

- (името на Главния) ли? - свещеникът я погледна строго и се изпъна, като си играеше с бебешката пелена.

- Казаха ми, че ще бъде тук.

- Той бе, но...

- Моля ви. Трябва да го видя.

- Съжалявам, господарке. Това е невъзможно.

- Много е важно. Търся го в продължение на...

Свещеникът поклати глава тъжно.

- Брат (името на Главния) е мъртъв.

- Какво?

- Знаете ли, че той е магьосник? Той възкреси една жена. И това, господарке, не е тробадурска легенда. Имало е свидетел на неговите магии. Една стара жена е била свидетел, как той съживил жената. Само си представете.

Главната впери поглед в тавана. Зрението и се замъгли. Нима (името на Галавния) умря? Не можеше да повярва. Трябваше да му съобщи за синовете му. Трябваше да му каже, че го обича, че ще бъде негова, че най - после е свободна и ще стане негова жена. Силно хълцане я разтърси.

- Мислех, че всеки знае историята на (името на Главния) - добави свищеникът, като разбра, че е причинил такава голяма мъка на тази жена.

- Не и аз.

- Зазидаха го жив. Така постъпват с магьосниците, нали знаете.

Главната прости неговите необмислени думи. Той бе млад, необръгнал в сърдечните болки и тъги, които биха го научили да мери думите си. Затвори очи, изтощена от изгубването на последните надежди.

Уауууу не съм я чела. Искам я

И аз не съм я чела, но ще я прочета!! (само някой да познае коя е книгата де)

Мога да ви дам жокер. Книгата е стара (пише 1998), не е сканирана, доколкото виждам и като тип на сюжета (ако може да се каже така), прилича на Спомен (Джуд Деверо), т. е. ... главните герои са изживели някога във времето голяма любов, но са били разделени, и сега, в съвременно време са пак заедно, но им е трудно да признаят чувствата си, докато не се намесва Пазителят, който е и основоположник на рода и ... преродения в наше време Главен герой. Малко е объркано това мое обяснение. Но ако искате, ще дам нов цитат. Или просто ще изчакам някой да се сети за заглавието.

Незнам коя,но след това преразказване искам да я прочета

И аз се нареждам на опашката да разбера заглавието и да я прочета.

Да ви давам ли жокер или просто да ви кажа заглавието на книгата? Май доста ви затрудних?

Чак на мен ми стана интересно.. Сега ще чакаме отговора, а после и някой да прояви доброто желание да я сканира..

Книгата се казва - "Завещанието", на Патриша Симпсън. Ще гледам да я сканирам в неделя. Да ви дам ли цитат от друга книга или някой друг е наред?

Книгата се казва - "Завещанието", на Патриша Симпсън.

Ще гледам да я сканирам в неделя.

Да ви дам ли цитат от друга книга или някой друг е наред?

Мисля,че е честно да си ти.Все пак, рядко някой успява да "обеси" целия отбор.

Така че,давай!

Това е цитат от първия исторически любовен роман, който прочетох и който с удоволствие препрочитам понякога. Романа, който ме запали по тази литература (търсих го цяла година по всички сергии, където продават книги втора ръка. Благодаря на Бога за базара на Славейков, Плиска и много други места ! )

"Уважаема госпожице (Инициалате на Куртизанката).

Получих Вашата скандална бележка във връзка с нашия общ приятел тази сутрин. Заплашвате ме, че ще публикувате някои интимни писма, ако аз не се поддам на изнудване. Но аз няма да направя подобно нещо.

Ще си позволя да Ви съобщя, че Вие ми нанесохте тежка обида, за която изисквам удовлетворение. Предлагам да уредим този въпрос утре заран. Вие ще изберете оръжието, разбира се, но аз предлагам пистолети, тъй като лесно мога да си ги осигуря.

Ако сте загрижена за честта си поне толкова, колкото и за пенсията си на старини, ще ми изпратите веднага Вашия положителен отговор.

Искрено ваша

(Инициала на Главната)."

Главната грижливо сгъна бележката и я запечата. Сълзи пареха очите й. По никакъв начин не можеше да прогони от съзнанието си мисълта за любовните писма на Главния до една куртизанка. Любовни писма! Главната знаеше, че би продала душата си за подобен знак на привързаност от Главния. И той имаше нахалството да претендира за приятелството й, както и за съпружеските си права над нея!

По жестока ирония на съдбата утре призори Главната щеше да рискува живота си за един мъж, който не я обичаше и вероятно не можеше да я обича.

Отговорът на Куртизанката пристигна късно следобед и бе донесен от някакъв мърляв червенокос хлапак направо в кухнята. Бележката бе кратка и делова. Главната затаи дъх, когато седна, за да я прочете.

"Мадам.

Утре призори е напълно приемливо, както и пистолетите. Предлагам Лейтънфийлд, тъй като мястото се намира недалеч от града и вероятно е пусто по това време.

До утре заран, оставам с уважение

Ваша (Инициалате на Куртизанката)"

Прелъстяване - Аманда Куик

Прелъстяване - Аманда Куик

Право в целта!

Давай, ти си.

Е, най-накрая

plqsak, явно, че следобед не си влизала във тази тема иначе щеше да ме изпревариш с тази книжка на Аманда Куик

Откъсче от любим исторически роман.

Главната загледа блестящото бижу с хипнотично очарование.

— Той принадлежеше на майка ми — поясни Главния. — Тя би искала ти да го носиш.

— Опитваш се да ме подкупиш? — попита Главната и повдигна ръката си да разгледа едрия камък.

— Опитвам се да те съблазня.

— И какво ще поискаш в замяна?

Той внезапно придоби вид на абсолютна невинност, като на свой ред я погледна.

— Смятай го като компенсация за всичко, което е трябвало да изтърпиш заради нашия брак.

— Не съм толкова наивна — отвърна тя и изхлузи тежката лента от пръста си. — Ти не си от мъжете, които дават нещо за нищо. Благодаря ти, но не мога да приема пръстена.

— Ако ми го върнеш, ще го изхвърля през прозореца.

Тя отговори с откровено невярващ поглед.

— Няма да го направиш.

Очите на Главния бяха изпълнени със сатанински блясък — той наистина смяташе да хвърли безценния камък на улицата.

— Той е вече твой. Прави с него каквото искаш. — Протегна ръка с дланта нагоре, за да получи пръстена. — Ти ли ще го изхвърлиш, или аз?

Разтревожена, тя затвори пръсти.

— Няма да ти позволя да изхвърлиш нещо толкова красиво!

Доволен, той сниши ръката си.

— Тогава задръж проклетото нещо. Само не го давай на майка си. — Разсмя се, видял виновното й изражение и проследи как тя постави отново скъпото бижу на пръста си.

— Ти ще искаш нещо в замяна — каза дръзко тя. — Добре те познавам, за да съм съвсем сигурна.

— Искам само това, което ще пожелаеш да ми дадеш. — Приближи се и погледът му заискри над нея. — Сега… кажи ми какъв вид отношения предвиждаш за нас, мисис ///////.

Редактирано 19 май 201016 г. от Слава (преглед на промените)

Ох, напомня ми на "Ще те открия някой ден" на Лайза Клейпас. Но може и да се бъркам, защото предположението не се крепи на много твърда основа...

Lindsey , точно тя е!

Lindsey , точно тя е!

Хихи, задобрявам!

А сега поредната загадка от историческа книга:

Внезапно зърна каретата на &&&&& в редицата от екипажи, каруци и дилижанси, които се точеха към центъра. Пришпори Луцифер. Настигна я тъкмо навреме.

- Спрете!

Кочияшът погледна към потъмнялото от гняв лице на граф +++++++ и тутакси дръпна поводите.

-------, която бе достатъчно раздразнена от задръстването, надникна през прозореца, за да види на какво се дължи новото забавяне. Когато погледът й попадна върху черния кон и облечения в черни дрехи ездач, й се прииска да закрещи от отчаяние. Той я бе настигнал още преди Дъблин!

Гневът бе нейната защита. По бузите й избиха червени петна и тя изскочи от каретата.

Очите на ### изпускаха гневни мълнии.

- Влезте обратно в каретата, мадам. Ще се разправям с вас, когато се приберем у дома!

------- вирна предизвикателно глава, макар че никога досега не го бе виждала толкова ядосан.

- Отивам в Уиклоу. Не се опитвай да ме убеждаваш в противното, защото само си губиш времето!

- Да те убеждавам? - Дълбокият му глас, трептящ от възмущение, показваше, че няма подобни намерения. - Единственото убеждение ще бъде опакото на ръката ми! - тихо процеди той.

Никога досега не бе проявявал физическа грубост към нея. Нито веднъж не я бе удрял в изблик на гняв. Може би затова ------- реши да му се опълчи.

- Нужно ли е да правиш сцена сред това оживено движение?

- Очевидно е нужно - заяви той и скочи от коня. Надвеси се над нея, а очите му просветнаха застрашително.

- Отивам в Уиклоу!

- Не, отиваш в Грейстоун!

Хората наизлизаха от каретите, за да наблюдават препирнята. Силните ръце на ### я сграбчиха за раменете. В жеста му нямаше нищо нежно.

- Веднага се върнете в каретата, мадам!

- Хайде, накарай ме да го направя! - изфуча тя.

Без да се поколебае нито за миг, той се наведе, запретна високо полите й и й удари три звучни плесници по дупето. Под ръкоплясканията на зяпачите, отвори вратата на каретата, вдигна я за кръста и я бутна вътре. Завърза Луцифер отзад и отиде на капрата.

- Премести се! - нареди на кочияша.

Макар гордостта й да бе разбита на пух и прах, ------- не обърна внимание на смаяните бавачки. Само се втренчи безмълвно в &&&&& през замрежените си от сълзи очи.

- Скъпа, аз ти казах, че всичко ще бъде напразно.

&&&&& - името на майката на главаната

+++++++ - титлата на главния

------- - името на главната

### - името на главния

Вие сте на ход!

Кристалната пещера - Вирджиния Хенли?

Кристалната пещера - Вирджиния Хенли?

Toчно тя. Извинявам се за късната реакция. Ти си на ред.

И така поредния цитат от исторически роман Щом стигнаха горичката, мъжът й спря коня, скочи от седлото и й помогна да слезе. После огледа внимателно опърленото й лице. — Доколкото виждам, нямаш сериозни наранявания. — Гласът му прозвуча странно хладно, след като само преди миг беше рискувал живота си, за да я спаси. Когато я пусна и се обърна към коня си, в сърцето й пропълзя ужас. Не, тя нямаше да го пусне да си отиде. Щеше да потъпче веднъж завинаги гордостта си и да го върне при себе си. Сега, когато беше познала крехкостта на живота, не искаше да пропилее нито частица от него. Тя протегна треперещите си ръце и произнесе името му, хълцайки задавено. Главният замръзна на мястото си. В този вик беше прозвучало всичко, което толкова дълго беше търсил. Все пак се побоя, че се е излъгал, и колебливо се обърна. Видя сълзите на Главната, белите ручейчета по омазаните със сажди бузи, смарагдовите очи, които му обещаваха прекрасна пролет посред зима. — Аз… аз те обичам — проговори задавено тя. — Знам, че винаги ще обичаш само ++++++, но аз ще се задоволя с онова, което си в състояние да ми дадеш… — Главна! — Главният се хвърли към нея като безумен, но я заключи в прегръдките си с безкрайна нежност, сякаш имаше в ръцете си крехко цвете, което лесно можеше да се прекърши. Заля я гореща вълна на щастие. Ехото на прошепнатото й име бе отнесено от вятъра, но тя се сгуши още по-плътно в прегръдката на мъжа си и усети как любовта му възвръща жизнените й сили. След малко Главният се отдръпна и устните му потърсиха нейните. ++++++ - другата жена

"Златната невеста" на Хедър Греъм, наистина страхотен момент, благодаря че ни го припомни!

"Златната невеста" на Хедър Греъм, наистина страхотен момент, благодаря че ни го припомни!

Бях в осми клас,когато го прочетох за първи път и още ме трогва

Ти си

Бях в осми клас,когато го прочетох за първи път и още ме трогва

Ти си

Ох тази трилогия ме плени и мен

Извинавям се за закъснението - нещо мега лесно и историческо:

"Главната седеше изправено и вдървено.

— Трябва да ви разочаровам, лорд Главен, но не това е причината. Бих си стояла и вкъщи тази вечер.

— Както и аз, ако бяхте с мен. Но все още има време, знаете. Можем да се върнем у дома.

Тя поклати отрицателно глава. Напушваше я смях. Откакто го бе видяла, чувстваше някакъв постоянен, странен порив да се смее. Заради едничката радост. Просто преливаше от нея. Но сега бе време да го остави и да забрави тази нощ.

— Трябва да тръгвам — каза тихо тя.

— Сигурно трябва. — Пръстите му се сключиха около ръката й, облечена в ръкавица, но не направи даже и едно движение да й помогне да слезе от каретата. Ръката му не й позволяваше да мръдне от мястото си.

— Искам да ви целуна още веднъж, преди да си тръгнете.

— Не.

— Просто една целувка за лека нощ.

— Не.

Свободната му ръка обхвана бузата й. Не си бе дал труд да си вземе ръкавиците или шапката, преди да излязат от къщата му. Пръстите му горяха върху кожата й. Главната не можеше да помръдне. Очакваше със затаен дъх Главния да открадне целувката, която му бе отказала.

И той го направи. Устните му притиснаха нейните в една целувка, която по нищо на приличаше на целувките, получавани до сега. Топли и изкусни, устните му вкусваха нейните, докато Главната си помисли, че ще експлодира.

— Тръгвайте, преди да съм се забравил — каза грубо той. Страстта правеше гласа му плътен."