"Ангелът мошеник"-Мери Джо Пътни

Точно Ти си

Добре.Ето и следващия цитат.Исторически е -Лейди ######- каза престолонаследникът,но $$$$$ изглежда,че не го чу.Тя се затича към лорда. -Вие не можете...вие не трябва,милорд!-умолително му прошепна. -Трябва,$$$$$!Моята чест е поставена на изпитание,а също и твоята.Спомни си какво искаше да ти причини този мъж,какво въобще ти е направил досега.Имай доверие в мен,аз ще се бия заради теб! -Готов ли сте,%%%%%%%?-извика лорд@@@@@@@@@. Лорд %%%%%%% махна с ръка в знак на съгласие,без да откъсва още погледа си от $$$$$$. -Оше веднъж,$$$$$$......довери ми се. -Аз правя това.Но ще призова Бог да ви помогне да излизете победител от този дуел,а също и напълно невредим.Бог да те подкрепи,любими! Само беше прошепнала думата,но тя стигна до сърцето му,като че я беше извикала високо.Това беще думата,която беше очаквал,откакто беше видял хубавата млада жена да стои безпомощна върху перилата на моста.Той не и отговори,а се обърна към своя противник. $$$$$- името на главната #####-фамилията на главната %%%%%%-фамилията на главния @@@@@@-приятел

"Кралството на мечтите" Джудит Макнот

Добре.Ето и следващия цитат.Исторически е

-Лейди ######- каза престолонаследникът,но $$$ изглежда,че не го чу.Тя се затича към лорда.

-Вие не можете...вие не трябва,милорд!-умолително му прошепна.

-Трябва,$$$!Моята чест е поставена на изпитание,а също и твоята.Спомни си какво искаше да ти причини този мъж,какво въобще ти е направил досега.Имай доверие в мен,аз ще се бия заради теб!

-Готов ли сте,%%%%%%%?-извика лорд@@@@@@@@@.

Лорд %%%%%%% махна с ръка в знак на съгласие,без да откъсва още погледа си от $$$.

-Оше веднъж,$$$......довери ми се.

-Аз правя това.Но ще призова Бог да ви помогне да излизете победител от този дуел,а също и напълно невредим.Бог да те подкрепи,любими!

Само беше прошепнала думата,но тя стигна до сърцето му,като че я беше извикала високо.Това беще думата,която беше очаквал,откакто беше видял хубавата млада жена да стои безпомощна върху перилата на моста.Той не и отговори,а се обърна към своя противник.

$$$- името на главната

#####-фамилията на главната

%%%%%%-фамилията на главния

@@@@@@-приятел

"Обичам ви, милорд", мисля че беше на Барбара Картланд, но не съм сигурна

Доста приятна и неангажираща книжка

"Обичам ви, милорд", мисля че беше на Барбара Картланд, но не съм сигурна

Доста приятна и неангажираща книжка

Да.Барбара Картланд е Ти си на ход

Наистина книжката е много приятна

Да.Барбара Картланд е Ти си на ход

Наистина книжката е много приятна

Така... Не вярвам да ви затрудня особено

- Какво става? - попита смутено тя. - Толкова си... различен.

- Аз бях магаре - призна съкрушено той.

- Това е вярно - кимна сериозно тя.

Главния избухна в смях. Прегърна я и нежно я притисна до гърдите си. Устните му завладяха нейните в страстна целувка.

- Донесох ти подарък - каза той.

Главната се усмихна, все още объркана.

- Подарък?

Главния се изправи и й протегна ръка, както беше направил на бала у семейство Емерсън. Главната премести поглед от черните му очи към протегнатата ръка и почти плахо се хвана за нея, за да се изправи.

Главния отново я привлече в обятията си и я целуна нежно. Когато заговори, в гласа му зазвъня отчаяние:

- Моля те, принцесо, никога вече не ме напускай. Твърде много те обичам, за да мога да живея без теб.

Главната скри лице на гърдите му и заплака. Най-после беше казал думите, за които тя така копнееше. Той я обичаше! Никога в живота си не беше изпитвала такова пълно щастие.

- Добре, че ****** не е тук. - Главния помилва успокоително гърба й. - Защото щеше да чуеш шумни оплаквания, че момичетата са глупави гъски.

Патриша Грасо Амулетът на Венера,страхотна книга

Патриша Грасо Амулетът на Венера,страхотна книга

Наистина

Ти си наред

Не мога да повярвам и така....един мой много любим откъс.... Младият мъж се обърна, отвори вратата и влезе в стаята. Брат му вдигна глава от възглавницата и изви нагоре вежди. Херцогинята погледна към него, очите й се разшириха за миг, устните се разтеглиха самодоволно. — Знаех, че ще се върнеш. Главният прекоси грациозно помещението, без да отделя поглед от лицето на баба си. Спря пред нея и се взря в брат си. Очите на неговия близнак блестяха и сякаш казваха: „Давай, предизвиквам те. Опълчи й се. Накарай ме да се гордея с теб поне веднъж в жалкия си живот.” Копеле. Възрастната дама вдигна дланта си към него. Той се наведе над нея, целуна я и рече: — Скъпа бабо,… върви по дяволите! Ноблес танцуваше под него, удряше с копито земята и тъпчеше на едно място, оживен от студения среднощен въздух и предвкусването на предстоящата езда. След като стигнаха върха на най-високия хълм над :::::::, Трей се обърна да погледне голямото имение. Простряло се насред обширната равнина, с осветените си прозорци то блестеше като поставен сред огъня кристал. Можеше да чуе музиката. Само че това не бяха тънките гласове на цигулките, а музиката, която звучеше в собствената му глава. ???????. ??????. Песента на ??????. Нежна като ангелска въздишка. Обърна Ноблес в мрака и го пришпори напред към пътя… към Хъдърсфийлд. ?????? - главната героиня :::::: - имението на главния

"Вярност" на Катрин Сътклиф

Мммм да "Вярност" е то култувото "— Скъпа бабо,… върви по дяволите!" го няма никъде другаде, огромен жокер е

Знам че Маги не е потвърдила, но съм абсолютно сигурна, че съм познала за това, за да не спира играта ето следващия исторически цитат:

"Главната усети как от облекчение й се зави свят. Чувстваше се сигурно и уютно в ухаещата на сандалово дърво и лавър прегръдка на Главния. Беше заявила, че не е от типа жени, които припадат при най-малкото вълнение в мъжките обятия, но неговата непоколебима сила изведнъж направи тази представа странно привлекателна. Особено когато се сблъска пряко с властната му самоувереност. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той принадлежи към типа мъже, които знаят много добре какво да правят с жената, попаднала случайно в обятията им.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита сърдито светлокосият младеж и ухилената му физиономия се смени с обидено смръщване на челото.

Гласът на Главния прозвуча съвсем спокойно, почти приятелски.

— Аз съм онзи, който си хапва големи зли вълци и не оставя от тях нищо освен няколко кокалчета.

Момчето хвърли несигурен поглед към тъмнокосия си спътник. Той излезе напред и двамата опряха рамене, за да си дадат опора.

— В тази прекрасна пролетна нощ сме тръгнали да си потърсим малко забавление — обясни тъмнокосият и свали шапка. — Не искаме да се караме с вас, сър.

— Ако казвате истината, предлагам двамата с приятелчето ви да се махате оттук и да забравите, че някога сте минавали по тази алея.

— Това е несправедливо! — извика русият и се изпъчи с глупавата дързост на младостта. — Ние я намерихме първи. Тя е наша!

Преди Главната да отвори уста, Главният отсече властно:

— Вече не. Сега принадлежи на мен.

Това собственическо заявление, произнесено с непоколебима убеденост, накара Главната да потрепери. Хватката му стана поздрава, сякаш за да й покаже, че е усетил трепването й.

— Можете да я имате след нас, ако желаете — включи се в пазарлъка тъмнокосият момък, който очевидно планираше дипломатическа кариера във външното министерство. — Ние двамата знаем как трябва да се отнасяме към хубава млада дама. — Той прокара език по устните си и измери Главната с дързък поглед. — Отначало може би ще моли за милост, но когато свършим с нея, ще иска още.

Тялото на Главния се напрегна, сякаш се готвеше за скок. Ала гласът му прозвуча все така спокойно:

— Не, благодаря. Винаги съм имал предпочитание към прясно месо.

Отблъсната от съзнателната му грубост, Главната се скова. Опита се да се обърне, за да го погледне в лицето, но той го предотврати с безмилостна хватка.

— Това са глупости — заяви светлокосият. — Ние сме двама, а той е сам. Аз казвам да си я върнем.

Когато двамата си размениха многозначителни погледи, Главния прошепна в ухото й:

— Извинете ме, мила моя. Няма да трае дълго. — И меко, но решително я бутна настрана.

Оказа се напълно прав. Двамата младежи се хвърлиха дружно върху него, но само след секунди вече лежаха на земята и стенеха. От обсипания с лунички нос на русия капеше кръв. Другият изплю един избит зъб, а спуканата му устна се подуваше със застрашителна бързина.

Главният застана в средата на алеята и завъртя елегантно бастуна си. На челото му нямаше нито една капчица пот."

Редактирано 8 юни 201016 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Хмм... "След полунощ" на Тереза Медейрос?

Хмм... "След полунощ" на Тереза Медейрос?

Мхмм, бърза си признавам! Ти си на ход

Мхмм, бърза си признавам! Ти си на ход

Чак себе си учудих. А цитата беше убиец.

Ето един и от мен, отново исторически роман. Въобще няма да ви затрудня:

Моят съпруг и моето куче станаха горди бащи в разстояние на една седмица. В първия ден след Великден мис Бенингтън, един толкова сладък шотландски териер, че беше трудно да не започнеш да я мачкаш всеки път, когато се доближи достатъчно, за да можеш да я хванеш, роди пет пухкави топчици в голямата кошница, която стоеше край камината в огромния ни апартамент. Джордж стоя и наблюдава през цялото време, като от време на време изджафкваше заедно с мис Бенингтън, докато тя се мъчеше с раждането на поредното паленце. Готова съм да се закълна, че когато всичко свърши, тя бе готова да убие бедния Джордж за ролята му в цялата тази работа.

— Страхувам се, че това е много поучително — казах аз на съпруга си.

И се оказах права. Само шест дни по-късно ме обзеха най-ужасните болки, които съм предполагала, че могат да съществуват. Подобно на Джордж, Главния стоеше до мен. Помня, че го заплаших, ако ме остави, да накарам Джордж да се облекчи върху всичките му нови шалчета, които му бях подарила за рождения ден. Проклинах го, ругаех го, и макар да се повтарях, поне бях доста гръмогласна.

Почти бях прегракнала от викане, когато Сина им най-сетне реши да се появи. Чух го как ревна, когато доктор Боулдър го тупна по дупенцето. Главния беше толкова доволен, сякаш всеки момент щеше да се пръсне от преживяването на цялото това чудо. Той ме целуна и ми благодари за сина си.

— Аз съм тази, която свърши цялата работа — прошепнах уморено. — Следователно синът е мой.

Той ме обсипа със смях и целувки и аз, заспивайки, успях да се усмихна.

Все пак на другия ден, докато държах мъничкия си син, реших, че не било чак толкова лошо. Мисис Редбрест поклати глава и заяви тъжно, че аз също съм допринасяла за увековечаването на една лъжа. Миниатюрните същества, на които давахме живот, ни караха да забравим за преживяното и по-късно ние повтаряхме отново и отново. Това бе нещо, върху което човек заслужаваше да се замисли.

Катрин Каултър - Контесата?

Катрин Каултър - Контесата?

Точно така! Ти си.

Отново исторически роман Той отново се качи на седлото и обърна коня, за да поеме по обратния път. — Главния! Викът го прикова на място. Главната! Това бе нейният глас! — Главния! Той се огледа, за да открие къде се бе скрила любимата му, но е откри нищо. Стори му се, че викът идваше сякаш от небето, но последното сигурно бе плод на въображението му. Това бе отчаян вик за помощ, а не ангелски глас. Може би Брата все пак щеше да се окаже прав. Може би наистина бе преуморен и се нуждаеше от дълъг здрав сън. — Аз съм тук, горе на дървото! — На кое дърво? — извика той и се огледа с обезумял поглед, уверен, че има халюцинации. — На голямото клонесто дърво. Пред очите му се завъртяха в кръг безброй дървета, всички добре разклонени, но никъде нямаше дори следа от Главната. — Тук! — извика тя. Той тръгна по посоката, от която долиташе гласът й, без да сваля поглед от върхарите на боровете. Изведнъж на пътя му се изпречи счупен клон. Вдигна глава и забеляза къс от тъмносин плат, увиснал на един клон. Приближи се до дървото и се провикна с дрезгав глас: — Къде си? — Тук, горе. Рязко изви врата си и се вторачи право нагоре. Чак тогава я видя — прегърнала ствола на огромната ела на не по-малко от петнайсет метра над земята. — Как, по дяволите, се озова чак там горе? — Заради мечката. — А къде е конят ти? — Лошия го взе. Аз дойдох пеша. Главния за сетен път си повтори, че от Главната никога няма да стане истинска стопанка на ранчо. С нейните хрумвания да се разхожда сред стадо от дългороги говеда или да се втурва по следите на мечка гризли тъкмо когато е седнала да се нахрани, косата му щеше да побелее само за една година. А сега трябваше да я изчака да слезе от това дърво и да започне да я успокоява. — Вече можеш да слезеш на земята. Мечката я няма наоколо. — Не мога. — Как така не можеш? — Не мога. Страх ме е да помръдна дори едната си ръка. Инстинктивната му реакция беше да й заповяда веднага да слезе при него. Който се е покатерил на някое дърво, трябва да може и да слезе от него. Но тъкмо отвори уста да й го изкрещи, когато през главата му премина като мълния мисълта, че Главната никога не би могла да се покатери чак до най-високия клон на величествената ела, ако мечката не беше по петите й. Тласкана от страх, девойката навярно се бе озовала на един дъх на петнайсет метра над земята, без да разбира какво върши. Нищо чудно, че не знаеше как да се спусне надолу: кой би запомнил откъде се е изкачил, щом е бил обхванат от паника. И сега се бе заклещила горе, между клоните, вцепенена от ужас. Той никога не се бе катерил по толкова високо дърво. „Нищо чудно и мен да ме хване страх” — помисли си младият мъж. И докато се катереше към девойката, му се струваше, че Главната се е сраснала с могъщия ствол на дървото. — Как се озова чак тук? — задъхано попита той. — Това дърво въобще няма ниски клони. — Покатерих се на съседното дърво и после се прехвърлих тук. Главния подсвирна от изненада. Прииска му се да може Другия Брат да се появи отнякъде. Най-малкият му брат обичаше да се катери по дърветата, докато той не се чувстваше удобно на височина, превишаваща конското седло. Младият мъж с мъка се катереше по долните клони на съседния бор. Дървото се огъваше под тежестта му. Главната, с нейните петдесет килограма, сигурно се бе изкачила много по-лесно от деветдесеткилограмовия мускулест мъж. Когато достигна до нивото на най-долния клон на огромната ела, целият се беше изпотил. Опита се да се прехвърли на елата. Главната все още изглеждаше толкова далеч от него, колкото когато още бе на земята. — Не можеш ли да се спуснеш поне с един метър? — Не. Разбираше я. Колкото повече се изкачваше, толкова по-трудна и опасна ставаше всяка стъпка. Но девойката все още бе високо над главата му. Трябваше да стигне до нея и да й помогне да слезе на земята. От върха на дървото младото момиче виждаше как той бавно и мъчително приближаваше към нея, и сърцето й преливаше от топлина и любов към този смел мъж, който не се поколеба да се изкачи на тази шеметна височина заради нея. Беше уверена, че в никакъв случай Глвания не можеше да бъде упрекнат в прекалена любов към катерене по каквито и да е дървета. Опитваше се да не гледа нито надолу към земята, нито нагоре към нея, защото не можеше да повярва, че ги разделят толкова много метри, ала продължаваше да се катери. Тя се запита дали би могла да направи същото заради него. Струваше й се, че само ще забърка поредната неприятност. Винаги само това успяваше да постигне: да му създава нови и нови тревоги — от първия ден, когато тринайсетгодишна се бе влюбила в него, та до ден днешен. Затова сега се бе заклещила тук, сред полюшващите се върхари, като някаква глупачка; затова сега не смееше да помръдне от страх. Но той продължаваше да се катери нагоре, метър след метър, макар че тя с ужас се питаше дали клоните ще издържат тежестта му. Главния не заслужаваше да има за жена една подсмърчаща страхливка. Може би наистина бе само една глупава и безполезна жена — макар че съвсем не искаше да се примири с това, — ала не искаше той да я мисли за страхливка. Щом успя да се изкачи до тук, ще трябва да съумее да слезе долу! Този път Главния може да бе решил, че си заслужава да рискува костите си заради нея, но той не беше от онези наивници, които вечно ще спасяват хората около себе си. Щеше да дойде ден, когато нямаше да издържи и щеше да я напусне. Простото спускане на единия крак към по-нисък клон бе за нея въпрос на чест. Никога в живота й не й бе нужна и половината от смелостта, която трябваше да събере, за да провеси единия крак във въздуха, преди да напипа спасителния клон. Сякаш камък падна от сърцето й. Младото момиче въздъхна с облекчение и съвсем бавно започна да се плъзга надолу, от клон на клон. Кората одра бузата й, ноздрите й се изпълниха с миризмата на смола, но тя не спря. — Стой там, където си! — изръмжа Главния, — Ще стигна до теб. — Вече се спускам — извика тя и продължи да се спуска. Съмняваше се, че ще може да продължи, ако спре дори за миг. Срещнаха се на височина дванайсет метра. — Ох! — изкрещя младият мъж, когато тя стъпи върху пръстите на ръката му. Но Главната не спря да се спуска, Той се извъртя откъм другата страна на ствола и когато две силни мъжки ръце я обгърнаха, тя разбра, че е спасена. Това бе най-скъпоценната прегръдка в живота й — в този миг, когато двамата бяха притиснати между стъблото и клоните. Тя се съмняваше, че всички целувки, които бе получила от него, могат да затъмнят тази прегръдка. — Ако сега отнякъде можеше ме зърне Трети Брат, сигурно щеше да се закълне, че окончателно съм си изгубил ума. Главната весело се засмя: — И двамата сме полудели. В целия свят едва ли има други двама като нас, които така да не си подхождат един на друг. — И които се опитват да се целуват по дърветата. — Главния я притисна здраво и отново я целуна. — А сега трябва да се смъкнем оттук.

Редактирано 8 юни 201016 г. от BlackRose (преглед на промените)

не съм я чела тази книга ,но ме разби този цитат с удоволствие бих я прочела

Ауууу, Мимче, това е Айрис на чичко Лей Любим роман от любима поредица от още по-любим автор http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 8 юни 201016 г. от bobych (преглед на промените)

Аз съм я чела, ама пусто му не се сещам

Ауууу, Мимче, това е Айрис на чичко Лей Любим роман от любима поредица от още по-любим автор http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Давай, Бобии, ти си мила. И на мен поредицата ми е любима

Редактирано 8 юни 201016 г. от BlackRose (преглед на промените)

Ауууу, Мимче, това е Айрис на чичко Лей Любим роман от любима поредица от още по-любим автор http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Пу да му се не знае, и аз си мислих, че е от тях, ама това до "Третия" брат ме обърка и си помислих, че е неква четерилогия ;)

Като никога и аз се усетих, типично по български-отпосле.

Редактирано 8 юни 201016 г. от plqsak (преглед на промените)

Ето следваща историческа закачка

Приличаше на средновековен замък - имаше дори каменни змейове долу на стълбите. Главния подаде ръка на Главната да слезе от каретата и каза тържествено:

- Добре дошла в „Леговището на змея", любов.

После се спря несигурно, като гледаше как Главната извива врат, за да обхване с поглед гигантските размери на къщата.

- Е, какво мислиш?

Главната нямаше думи. Накрая възвърна гласа си и повтори:

- "Леговището на змея" ли?

- Змейовете от Уелс. Архитектите ми показаха рисунки на каменна сграда и аз не можах да устоя. Самият Ричмънд би се гордял с тях.

Тя още не казваше нищо и той добави търпеливо:

- Ричмънд е Хенри VII, първият крал от династията на Тюдорите, чийто герб бил...

- Червен змей - прекъсна го рязко тя. - Чела съм малко история, мистър... Главния - поправи се тя.

Всъщност, когато Хеда я бе заварила да разглежда учебниците на брат си като малка, майка й беше ужасена и бързо й намери книги за модата и списания. Дамите не четат история или скандалните стихове на хора като Байрон и Кийтс.

Главния вдигна вежди, изненадан от знанията й.

- Еднo на нула за дамата. Още не си отговорила на въпроса ми за къщата. Харесва ли ти?

- Поразена съм - призна тихо тя.

Постройката беше солидна и внушителна, но след като толкова много от домовете на заможните хора бяха грозни, Главната бе свикнала с крещящия показ на богатство. Тя предпочиташе обаче бяла къща с кафяви дървени рамки на прозорците пред огромния тухления дом на родителите си. Но поне неговата мансарда и железни решетки бяха нещо обикновено в града. Това тук беше - тя търсеше най-подходящата дума - средновековно.

- Нека да ти я покажа първо отвън. Отзад имам няколко изненади.

„Какви ли са те? - зачуди се Главната. - Мечешка бърлога? Или работниците копаеха ров и строяха падащ мост?"