На мен ми заприлича на "Рубинът" на Кристина Скай, ама не съм много сигурна.

На мен ми заприлича на "Рубинът" на Кристина Скай, ама не съм много сигурна.

Точно той Ти си на ред Инче

Ето го моето цитатче от исторически роман: - Той докосна ли те? - изненада се от въпроса си съпругът й. - Да ме докосне ли? - Цветът се бе върнал на бузите й. - Струва ми се, че докосна косите ми. - Струва ти се? - Добре де, да, докосна косите ми. Това несъмнено беше жест на признание. Не направи никакви неприлични аванси, ако имаш това предвид. - А би ли разбрала, ако беше направил? Очите й се разшириха. - Моля? - Ти беше толкова невинна. Как би разбрала, ако някой ти прави аванси? Главната присви устни. - Доколкото си спомням разпознах твоите аванси, въпреки липсата на опит. - Обви ръце около кръста му. - Държиш се неразумно, знаеш ли. - Мислиш ли, че може да бъде другояче? - отвърна младият мъж, като я придърпа към себе си и вплете пръсти в косите й. - Луд съм, откакто открих тези вестници и едва не изгорях, докато чаках да се събудиш и да ми обясниш. И наистина си давам сметка за всяка безумна дума, която изскача от устата ми. Говоря като побъркан, съзнавам го, но не мога да се възпра. Аз, съвършеният комарджия, невъзмутимият, уравновесеният, олицетворението на разума. Аз ревнувам от някакъв призрак! Нощен мародер, който съществува по-скоро във въобръжението на хората, отколкото в действителност. Дявол да го вземе! - Той поклати смаяно глава, поразен от абсурдността на цялата ситуация. Какво ли щеше да каже съпругата му, ако разбереше, че мъжът, от когото я ревнуваше, беше не друг, а той самият? - Изглежда съм си загубил разума. - Не - рече Главната и потърка буза в ризата му. - Сърцето може би, но не и разума. Колкото до твърдението ти, че говориш като побъркан, смея да не се съглася с теб. При дадените обстоятелства и двете са напълно разбираеми. - И тя положи длан от лявата страна на гърдите му. - Уязвимостта ще намалее, щом приемеш веднъж истината: че рискът, от който се страхуваш, е неоснователен и несъществуващ. - Главната! - Очите му проникваха дълбоко в нейните, името й излезе сякаш дълбоко от гърдите му. - Обичам те! - промълви тя. Думите й бяха като лек за измъчената му душа. - Само теб! Винаги теб! Затворът, който носеше в себе си, най-после капитулира под изпълнените с нежност опити на съпругата му да събори здравите стени. Безсмислената ревност, която бе доминирала сред чувствата му само допреди малко, отстъпи под напора на нещо много по-силно и на съзнанието, че, след като веднъж бе изрекъл на глас думите, кръгът щеше да се затвори и никой, дори и ****, не би могъл да унищожи връзката помежду им. Главния повдигна дланите й към устните си, решил по-твърдо от когато и да било, да произнесе на глас това, което знаеше, че съществува наистина и по този начин да излезе от емоционалната изолация, в която някога умишлено се бе потопил. - Искам да ти кажа тези думи - започна той. Съпругата му го накара да замълчи, като постави леко пръсти върху устните му. - Вече го направи. Не е нужно да ги казваш. - Напротив, нужно е. Нещо повече, аз искам да ги изрека. - Младият мъж целуна деликатните венички по китките й, ухаещата кожа на ръцете и раменете. Пръстите му бавно очертаха дантелените контури на нощницата там, където слизаха към гърдите й. - Но искам да ги кажа по свой начин.

Страшно прилича на Синьото острие, ама нещо не е както трябва, въпреки, че ситуацията все едно от там е извадена.

Да не е "Синьото острие"

Последният херцог - Андреа Кейн

Последният херцог - Андреа Кейн

Бинго, ти си на ход

Малееееееее и аз да позная нещо. Сега от мен, любим мой съвременен роман, въпреки че си падам по историческите, този ме завладя страшно много. Тя се усмихна и се предаде. Изведнъж осъзна, че той е все така твърдо решен да я отведе в спалнята си и че тя самата всъщност желае да му позволи. Неочакваното откритие я изненада, ала сериозността и искреността на Главния направо я смаяха. Знаеше, че той я обича, и затова се предаде. В мига, в който зърна очите й да искрят, Главния разбра, че е победил. Наложи се да напрегне цялото си тяло, за да не я грабне в ръце. — Знаеш ли — нежно му напомни тя, сякаш се страхуваше да не нарани чувствата му, — аз никога не съм била твоето момиче. Аз бях момичето на Лошия. Главния се ухили щастливо. Тя флиртуваше с него и той самоуверено скръсти ръце пред гърдите си и щраквайки с пръсти, каза: — Можех да те отнема от него ей така… — Много си самоуверен. Той повдигна вежди учуден и арогантно заяви: — Такъв съм. — И как по-точно щеше да ме отнемеш от Лошия? — Щях да те любя, точно както ще направя сега, а после ти щеше да ни сравниш, мен и Лошия. Неподготвена да прави сравнение между двамата, Тя изведнъж се натъжи. Лошия беше чудесен любовник, когато си правеше труда да я люби. За неин ужас Той не само отгатна мислите й, но и реши да ги обсъдят. Засмян, той се вгледа в очите й. — Толкова ли беше добър? Тя се опита да го накара да изостави темата, поглеждайки го разсеяно и извръщайки глава. Той обаче продължи: — Ама наистина ли? Толкова добър ли беше? — Що за разговор водим… — каза Тя и сложи край на обсъждането. Той също се чудеше, ала сега знаеше, че тя е готова за него, затова се изправи, прегърна я през кръста и я поведе към спалнята си. — Нека сравнението да започне — каза.

Малееееееее и аз да позная нещо.

Сега от мен, любим мой съвременен роман, въпреки че си падам по историческите, този ме завладя страшно много.

Тя се усмихна и се предаде. Изведнъж осъзна, че той е все така твърдо решен да я отведе в спалнята си и че тя самата всъщност желае да му позволи. Неочакваното откритие я изненада, ала сериозността и искреността на Главния направо я смаяха. Знаеше, че той я обича, и затова се предаде.

В мига, в който зърна очите й да искрят, Главния разбра, че е победил. Наложи се да напрегне цялото си тяло, за да не я грабне в ръце.

— Знаеш ли — нежно му напомни тя, сякаш се страхуваше да не нарани чувствата му, — аз никога не съм била твоето момиче. Аз бях момичето на Лошия.

Главния се ухили щастливо. Тя флиртуваше с него и той самоуверено скръсти ръце пред гърдите си и щраквайки с пръсти, каза:

— Можех да те отнема от него ей така…

— Много си самоуверен.

Той повдигна вежди учуден и арогантно заяви:

— Такъв съм.

— И как по-точно щеше да ме отнемеш от Лошия?

— Щях да те любя, точно както ще направя сега, а после ти щеше да ни сравниш, мен и Лошия.

Неподготвена да прави сравнение между двамата, Тя изведнъж се натъжи. Лошия беше чудесен любовник, когато си правеше труда да я люби.

За неин ужас Той не само отгатна мислите й, но и реши да ги обсъдят. Засмян, той се вгледа в очите й.

— Толкова ли беше добър?

Тя се опита да го накара да изостави темата, поглеждайки го разсеяно и извръщайки глава. Той обаче продължи:

— Ама наистина ли? Толкова добър ли беше?

— Що за разговор водим… — каза Тя и сложи край на обсъждането.

Той също се чудеше, ала сега знаеше, че тя е готова за него, затова се изправи, прегърна я през кръста и я поведе към спалнята си.

— Нека сравнението да започне — каза.

това определено ме впечатли. Не съм я чела за съжаление, но чакам с нетърпение бингото.

Аааааа, четох я онзи ден! Това е Някой бди над теб на Макнот. Добрия демек ГлавниО е Майкъл Валенте, а Лошия е бившия съпруг Логан Манинг.

DeadSmurf, знаех си, че ти ще я познаеш, защото прочетох в другата тема, че си я чела. Ти си на ход.

Силен шум я откъсна от мислите й. Тя погледна назад и видя ХХХХХХХ, който препускаше зад нея. Инстинктивно вдигна ръка да удари коня, за да препусне, но после размисли и отпусна камшика си. Щеше да остане на място и да се срещне лице в лице с човека, пострадал по нейна вина.

Когато ХХХХХХХ се приближи, видът му я стресна. На лицето му беше изписана такава ярост, че @@@@@ потръпна. ХХХХХХХ спря жребеца си, посегна към нейния кон и хвана юздата му.

— Можеш да пуснеш юздата — тихо каза @@@@@. — Нямам намерение да бягам.

— Млъкни! — изсъска той и поведе двата коня.

Мълчанието беше угнетяващо. @@@@@ започна напрегнато да обмисля какво да каже. Моментът едва ли беше подходящ за коментари върху майсторството на ХХХХХХХ. Не можеше просто да му се усмихне мило и да възкликне: „Добре свършена работа, господин ХХХХХХХ!”

Междувременно приближиха до старата каменна стена близо до ручея, където двамата за пръв път се срещнаха.

— Слизай долу! — заповяда ХХХХХХХ и закрачи към старото клонесто дърво.

Стомахът й се сви от страх.

— Предпочитам да остана тук — с треперещ глас отвърна тя.

Той сякаш не я чу. Хвърли кожените си ръкавици на тревата и свали жакета си. Седна на земята, облегна гръб на ствола на дървото и затвори очи. Гласът му отново достигна до нея:

— Казах да слезеш от коня.

@@@@@ неохотно се подчини. Слезе от коня и зачака. ХХХХХХХ се обърна към нея и острият му поглед я прониза. Полагаше неимоверни усилия да възвърне самоконтрола си и тя искрено се надяваше, че той ще успее да овладее гнева си. Очите му се заковаха върху дясната й ръка и тя осъзна, че продължава да стиска камшика. Разтвори изтръпналите си пръсти и камшикът падна на земята.

— Доколкото разбирам, има и други неща, които ти доставят почти същото удоволствие както язденето — саркастично изрече той.

@@@@@ нервно сви и отпусна юмруци.

— Ела тук, не се прави на срамежлива. Та ти си млада дама, която обича удоволствията. Беше ти забавно да ме караш да ти се извинявам, нали?

Тя инстинктивно кимна, но после заклати отрицателно глава.

— Не, не отричай. Забавляваше се много. Предполагам, че освен язденето и получаването на извинения използването на камшика също би могло да бъде наредено сред удоволствията ти. Прав ли съм?

Как трябваше да отговори на подобни въпроси? Тя скришом погледна към коня си.

— Не си го и помисляй — с кадифен глас я предупреди ХХХХХХХ.

Тя не помръдна от мястото си, макар да знаеше, че ако направи опит за бягство, ще успее. Обаче това щеше да засили гнева му. Имаше и нещо друго — ако не го оставеше да си излее яда сега, той най-вероятно щеше да отиде при баща й.

— Ти настояваше, че между нас трябва да има нещо общо, щом искаме да бъдем приятели. Искаше да се радваме на едни и същи неща, нали? — продължи ХХХХХХХ.

@@@@@ конвулсивно преглътна и кимна.

— Вдигни камшика от земята! — повиши глас той.

Сърцето й лудо заби. По гърба й полазиха ледени тръпки. Никога през живота си не се беше сблъсквала с такъв гняв. Тя се наведе и взе камшика.

— Донеси ми го — заповяда ХХХХХХХ.

@@@@@ замръзна от ужас. Стана й ясно какво възнамерява да направи този негодник. Светкавично прецени възможностите: физическо наказание от човек, когото ненавиждаше, или психически тормоз от баща си. Май нямаше голям избор.

Поне нямаше да достави на мъчителя си удоволствието да я види трепереща от страх. Гордо вирна брадичка, прекоси поляната и подаде на ХХХХХХХ камшика както кралица подаваше меча на рицаря, заклел се да й служи. Зелените й очи смело устояха на погледа му.

— Понеже обичаш извиненията и употребата на камшик, ще се помъча да споделя тези твои любими занимания — отбеляза ХХХХХХХ. — Този път обаче аз ще съм този, който ще използва камшика, а ти ще се извиняваш.

@@@@@ не продума. Той й направи знак да легне по корем в скута му и тя се подчини. Зачуди се колко ли ще успее да издържи.

— Ще спра, когато започнеш да се извиняваш — уведоми я той и изчака няколко мига, сигурен, че ще чуе извиненията й.

@@@@@ не отрони нито звук. Упоритото й мълчание го вбеси и той вдигна камшика. Замахна и едва тогава осъзна какво се кани да направи. В последния миг отклони удара и захвърли камшика. @@@@@ изписка. Отвратен от себе си и от нея, той я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си.

Тя го гледаше през сълзи, ядосана, че е проявила страха си пред него.

— Мразя те! — задавено извика девойката.

— За какво? — дрезгаво попита той.

@@@@@ насочи погледа си към лъскавия черен гръб на (коня му), внезапно обзета от чувство за вина. Беше истинско чудо, че конят не беше наранен и че ездачът му беше достатъчно добър, за да се запази невредим след опасното препускане.

— Погледни ме — нареди ХХХХХХХ, но в тона му неочаквано се прокрадна топлота.

— Не! — рязко отвърна @@@@@ — Ако го направя, ще ти издера очите, затова не настоявай и ме остави да си вървя.

Знаеше, че той няма да я пусне да си тръгне, преди да се е извинила, а повече от всичко й се искаше в този момент да бъде далеч от него.

— Нямах намерение да удрям коня. Всъщност ударът беше предназначен за теб. — Положи неимоверни усилия да говори твърдо. — Признавам, че постъпих безотговорно и последиците можеха да бъдат ужасни.

— Благодаря — кротко отвърна той. В гласът му нямаше нито триумф, нито задоволство.

Тя учудено вдигна поглед към него. Винаги когато й се беше налагало да се извинява на баща си за някоя своя постъпка, той я беше изслушвал мълчаливо, а после се беше впускал в дълги нравоучителни тиради. Кой знае защо беше очаквала ХХХХХХХ да реагира по същия начин.

— Благодаря ти за извинението — повтори той.

Великодушието му стори това, което заплахата от камшика не постигна. От очите й бликнаха сълзи на срам и тя не можеше да ги спре. Опита се да се измъкне от прегръдката му и да се изправи, но ръцете му я държаха здраво. ХХХХХХХ започна да гали косите й и жестът му я накара да заплаче още по-силно. Плака, докато ризата му стана мокра от сълзите й.

— Защо ме мразиш, малка моя? — нежно попита той.

— Защото в теб има нещо, което ме кара да се държа като проклета лунатичка — отвърна тя.

ХХХХХХХ - е ТОЙ

@@@@@ - е ТЯ

и конете са по имена, ама съм ги поредактирала малко

Редактирано 8 май 201016 г. от DeadSmurf (преглед на промените)

Това ми напомня на "Уитни, моя любов", отново на Макнот, но вероятността да бъркам ми се струва голяма

Ах ти, хитрушо Давай Пете!

Моята историческа загадка:

" Като позна кутията, тя се опита да му я върне.

— Със сигурност не мога да задържа тези изумруди. Те са твърде скъпи.

Той вдигна вежди.

— Ако ти бях дал цветя, щеше да ги приемеш. Каква е разликата?

— Поне пет хиляди лири — отсече тя. — Може би и доста повече.

Той положи ръка върху нейната, която почиваше на кадифената кутия.

— Цената няма значение. Има значение само това, че са от сърце, нито повече, нито по-малко, отколкото биха били цветята.

Топлината, която се разля по събраните им ръце, отслаби съпротивата на Главната. Истината беше, че тя искаше тези изумруди не толкова заради красотата им, колкото заради това, че бяха от Главния.

— Много добре — каза тя тихо. — Ако наистина искаш да ги задържа, така да бъде.

— Бих искал да ти дам много повече.

Думите му отприщиха изблик на ярост. Защо трябваше да казва това и да развали всичко? Тя скочи на крака, оставяйки бижутата на пейката.

— Не искам да ми даваш нищо повече — каза тя през зъби. — И това е много. Вземи си тези проклети изумруди и ги дай на жената, която ще изрази възхищението си така, както ти искаш.

С изправен гръб тя пристъпи на светло под слънцето и откъсна една роза от храстите. И докато късаше тръните от стъблото, си казваше твърдо, че няма да изгуби присъствие на духа.

Още едно решение, обречено на провал. Главния се приближи зад нея и положи ръце на раменете й. Макар че в допира му нямаше нищо явно чувствено, неговата близост невъобразимо лесно подкопаваше добрите й намерения.

Той произнесе с дълбокия си, разтапящ глас:

— „Ела, живей със мен, бъди ти моя обич, и всички удоволствия при нас ще дойдат…”

Тя се изскубна и се обърна към него едва когато се отдалечи на безопасно разстояние.

— Проклет да си, Главният, вече минахме по този път! Няма да ти бъда любовница!

Той можеше пак да се приближи до нея и да пусне в действие всички омайващи оръжия на сетивата, за да се опита да промени намеренията й, но не го направи. Вместо това каза тихо:

— Не те моля да ми станеш любовница. Моля те да станеш моя жена.

Главната бе смятала, че нещата не могат да станат по-лоши, но грешеше. Главният й предлагаше да осъществи най-дълбокото желание на сърцето си, но думите му отключиха в нея замайващ пристъп на страх и болка.

Без да посмее да се вгледа в дълбините на тъгата си, тя каза твърдо:

— Правите ми голяма чест, ваша светлост, но и двамата знаем, че когато мъже като тебе се женят, те избират богати, красиви, осемнадесетгодишни девици. — Тя се изсмя остро. — Аз не съм нито едно от тези неща. Опасните приключения могат да действат като наркотик, не позволявай на няколкото дни вълнения да объркат преценката ти.

Въпреки недвусмисления й отказ Главният усети искрица надежда. Главната не беше казала, че не го обича, поради каквато причина бе отказала на притяля си и която причина бе единствено от значение.

— Аз не съм „мъже като тебе”. За добро или за зло, аз съм единствено и само Името на Главния — каза той с възможно най-разумния си тон. — Имам и достатъчно пари за двама души или дори за сто души, затова състоянието не е от значение. Красота? Тя е в очите на този, който гледа, а в моите очи ти си най-пленителната жена, която някога съм срещал на този свят. Винаги си била. И винаги ще бъдеш… Колкото до годините — той скъси разстоянието помежду им и улови погледа й, стараейки се да я убеди, — единствената осемнадесетгодишна, която съм срещал и която не ме е отегчавала до смърт, си ти… и жената, в която си се превърнала, е дори още по-неустоима, отколкото момичето, което беше.

Когато устните й се открехнаха, за да отговорят, той ги докосна с показалеца си:

— Щом положението е такова, защо не се омъжиш за мене?"

Това да не е Мери Джо Пътни-Падналите ангели? Ама по-скоро налучквам де

Това да не е Мери Джо Пътни-Падналите ангели? Ама по-скоро налучквам де

Точно тя, ти си на ход!

Моята загадчица е историческа: -Сърдиш се-изрече Главния,докато лягаше до нея.-Какво казах пък сега? -Убийството е грях.Ако съм заченала твое дете тази нощ,ще го износя докрай, въпреки решението ти да го убиеш.-Гласът й трепереще от разочарование.-Трябваше да се досетя,че ще искаш да убиеш собственото си дете,за да продължиш вендетата срещу брат си.(Името на брата)би могъл да приеме жена,която не е девствена,но не и жена,която носи детето на брат му. Тя се отвърна от него. Главния не знаеше какво да каже.СЪс сигурност беше възможно Главната вече да е заченала детето му.Трябваше да каже на "еди коя си" да наблюдава за признаци за женския й период.Ако съдбата се обърнеше срещу него,щеше да се справи с този проблем,когато му дойдеше времето,не и преди това. Сънят бягаше от него,острите думи на Главната,продължаваха да кънтят в мозъка му. Би ли могъл да прекъсне бремеността на Главната,дори ако детето не е по-голямо от песъчинка и още не си е поело дъх? Замоли се дано не се наложи да взема подобно решение.

Редактирано 9 май 201016 г. от plqsak (преглед на промените)

Уау, много съм заинтригувана,дано да е сканирана тази книжка... хайде момичетата, бъдете добри и я познайте бързо

И аз като Жането, ама мислех да не се издавам. Плясчо, айде драсни на лични какво е и ако го има сканирано да го почвам, моля те

Ааааааааа, и аз искам,Смърфи нещо не си честна,не може така. чакай и аз да се набутам тука,Плясчо, ако на нея кажеш, и аз искам... много сме нахални, ама кво да правим

Редактирано 9 май 201016 г. от Jamey (преглед на промените)

Моята загадчица е историческа:

-Сърдиш се-изрече Главния,докато лягаше до нея.-Какво казах пък сега?

-Убийството е грях.Ако съм заченала твое дете тази нощ,ще го износя докрай,

въпреки решението ти да го убиеш.-Гласът й трепереще от разочарование.-Трябваше

да се досетя,че ще искаш да убиеш собственото си дете,за да продължиш вендетата

срещу брат си.(Името на брата)би могъл да приеме жена,която не е девствена,но не

и жена,която носи детето на брат му.

Тя се отвърна от него.

Главния не знаеше какво да каже.СЪс сигурност беше възможно Главната вече да е заченала детето му.Трябваше да каже на "еди коя си" да наблюдава за признаци за женския й период.Ако съдбата се обърнеше срещу него,щеше да се справи с този проблем,когато му дойдеше времето,не и преди това.

Сънят бягаше от него,острите думи на Главната,продължаваха да кънтят в мозъка му.

Би ли могъл да прекъсне бремеността на Главната,дори ако детето не е по-голямо от песъчинка и още не си е поело дъх?

Замоли се дано не се наложи да взема подобно решение.

ООООООО това е пирата принц много готино книжле

ООООООО това е пирата принц много готино книжле

Ето сега всички знаят,а djinjir задава новата загадка

А ето я и нея: — Когато открих, че твоята стая е празна, помислих, че си избягала. Една чаровна, но неестествена усмивка придаде момичешко изражение на прекалено женствените й черти. — Не можех, дори и да исках. Той отиде до леглото й и седна. Тя се опита да се дръпне настрани, но нощницата й беше захваната под нея. —ГЛАВНИЯ! — каза тя умолително. Той се загледа в хоросановата замазка на тавана, за да спечели време. Огледало и един гардероб, висок колкото него, изпълваха едната стена, а прозорци със завеси — другата. Картината на Хогарт стоеше на пода в ъгъла. Защо я беше взела от Хамбургската стая? По време на нощните си набези, беше забелязал, че тя не пазеше фамилни портрети или други спомени. Не видя и тук такива. Като се сети за старинните предмети, които родът му притежаваше, той каза: — В някои отношения сме много различни, както знаеш. — Размишляваш ли, или подготвяш нещо? — тя плъзна поглед по корицата на книгата. Промяната й го накара да се усмихне. — Веднъж ти ми каза, че семейството ми е част от историята на Англия — той не можа да се въздържи да не прокара ръка по плитката й. — Аз мисля, че ти си крайно необходима за този град . Тя повдигна едното си рамо в отговор. — Едва ли. ЛОШИЯ сигурно ще наддаде в отстъпката повече от мен. Пусни ми косата! Собствените беди на ГЛАВНИЯ му се бяха сторили толкова непреодолими, че беше забравил нейните. — Не мисля, че някога той ще стане управител на пощенската станция— каза той с абсолютна увереност — и мога да ти обещая, че никога няма да те тревожи повече. Очите й проблеснаха от решимост. — Благодаря ти, че върна всички рисунки. Не се тревожи заради ЛОШИЯ . Занимавах се с него, преди да дойдеш, и ще се занимавам и след като си заминеш. Ако това е всичко, което трябва да кажеш… Наистина съм много изморена. ГЛАВНИЯ се почувства като в някакво тресавище на съжалението. Той беше вървял по повърхността на живота й, като я наблюдаваше винаги, но никога не беше търсил истински вратичката, през която да влезе в него. Сега я искаше.

Ооооо, мила, това е една от адски обичаните книги от моя милост - Годежът, Арнет Лем http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 9 май 201016 г. от bobych (преглед на промените)