Браво! Много си бърза, давай следващия цитат!

Късметлика съм,тъкмо нея прочетох Ето и следващото цитатче: — От този ден — тази нощ, си моя. Единствената ти цел е да ми доставяш удоволствие. Ела! Гласът му бе зповеднически, лицето му гордо като на римски орел. Яростта ѝ мигновено пламна. — Нали ти казах, че доброволно няма да стана твоя робиня! Той се изправи и посочи към нея. — Ти си моя робиня, както скоро ще разбереш. — Възможно е да съм твоя робиня — тя решително вдигна глава, — но не съм робиня за твоето легло. Няма да стане, без да ме бичуваш. Достатъчно кръвожаден ли си, че да се наслаждаваш на тялото ми, след като си ме бил до кръв?

Oх, как ми е познато, обаче убий ме не мога да се сетя ни за заглавие, ни за автор! Хм...

oхо Вирджиния Хенли — Графиня робиня , любимата ми

Да не би да е "Шейх" на Кони?

И аз мисля, че е "Графиня робиня"

oхо Вирджиния Хенли — Графиня робиня , любимата ми

Да мила ти си

Извинявам се за закъснението. А ето и следващото цитатче, историческо, един от многото ми любими моменти от тази книга Внезапно 22222 усети, че 1111 е казал нещо. Тя се обърна към него и видя, че върти в пръстите си пура. — Ще ти преча ли, ако запуша? — попита учтиво той. — Ни най-малко. — Да си пуши и да зяпа, каза си тя и отново се загледа през прозореца. Каретата минаваше през предградията на бързо разрастващ се град, когато 1111 отново се обърна към жена си. — Моля те, би ли смъкнала тази глупава шапка, 22222? Искам да те разгледам по-добре. Необузданият темперамент на 22222 се разбунтува срещу неговата молба, но в края на краищата тя се подчини и махна шапката. 1111 пушеше пурата си и я гледаше през дима с намръщени вежди. — С този поглед бихте могли да плашите малките деца, господин майор. — И за да отклони тежкия му взор, тя добави, посочвайки с ръка към прозореца: — Бях чувала истории за диви индианци, за снежни преспи колкото човешки бой и за големи вълци, бродещи по улиците на селищата. Нищо такова не се забелязва. Вместо това — този процъфтяващ град, разположен сред гориста местност. — Всички тези ужасяващи истории не са измислени — отвърна той с поглед, който я прониза до костите и приятно я замая. — Това покривало върху коленете ти е ушито от кожите на няколко вълка. 1111-главния 22222-главната

О, тази съм я чела поне три пъти, и последния път съвсем наскоро - "Като пепел във вихъра" Катлийн Удиуиз? Дано не бъркам.

еее , адски бързо позна http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif Да, тя е, давай ти си

Извинявам се, но ще се забавя с цитата до довечера, че сега ми е пламнала главата, а не виждам пожарогасител наоколо. Най-сетне намерих малко време. Ето и моя откъс: ...Знаеше, че това означава нещо, но беше твърде потресена, твърде разгневена, за да мисли разумно. Концентрира се върху причината за агонията, която я убиваше. — Казах ти да не ме докосваш! — озъби се тя. — ХХХХ, моля те, нека ти обясня… — започна УУУУ, заеквайки, тъй като никакви извинителни думи не му идваха наум. — Да ми обясниш! Какво да ми обясниш? Да не искаш да кажеш, че нямаш достатъчно мозък в главата си да видиш разликата между любовен акт и изнасилване? Мислех, че си опитен в светските дела! Или пък това е някакъв дворцов обичай, за който си пропуснал да ми кажеш? Но какво значение има? Ти си ми съпруг! — изкрещя тя, почти обезумяла от ярост. — ХХХХ! — УУУУ протегна ръката си да я докосне успокояващо, но тя отново я отхвърли. — Съпруже мой — думите прозвучаха като обида, — независимо дали това тук бе по мое желание или не, ти трябваше да се нахвърлиш върху мъжа с меч в ръка. Внезапно се втренчи в него — нежелано прозрение се оформяше в главата й. — Това си очаквал да видиш, точно това. — Не! — УУУУ веднага разбра, че е протестирал прекалено прибързано и с неубедителност, която самият той долови. — Така е. През всичкото това време само си чакал да стъпя накриво. Не видя изнасилването, защото не очакваше да го видиш. Толкова пъти си повтарях да не бъда такава черногледа песимистка, но съм била права. Ти никога не си ми вярвал. Никога! ХХХХ - името на главната УУУУ - името на главния

Редактирано 9 април 201016 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Красавицата и звяра е мисля...

Красавицата и звяра е мисля...

Ама що ме мина,толкоз рядко нацелвам нещо пък тази Красавица ми е любима.

Хайде пускай си цитата,то е сигурно ти си.

И следващата загадка от историческа книжка: Тя почука на кабинета на баща си. — Влез — чу се гласът му, който както винаги звучеше ядосано. През целите две седмици той бе постоянно навъсен и сърдит. Често изобщо не й продумваше, сякаш тя бе причината за лошото му настроение. — Какво има? — хладно попита той, като вдигна глава от писалището. — Искам да ти кажа нещо, което, уверена съм, ще те зарадва. Той не отвърна, само въпросително повдигна едната си вежда. — Приех предложението на -----. Сватбата ще е след една седмица. **** очакваше изблик на радост, но лицето на баща й се свъси още повече. Пак ли не успя да мy угоди? — Така и никога няма да ми дариш щастие — той се изправи и закрачи из стаята. Исках да си стоиш в къщи, ти хукна да оправяш света. Исках да се ожениш за истински мъж, но ти дори и това отказа да сториш. **** премина смаяно. — Но аз се омъжвам за този, който ти сам си избрал. Нали затова го изпрати…? — Глупости! Изпратих ти хххх. Исках той да бъде твоят съпруг. — хххх? — повтори изумено тя, сякаш за пръв път чуваше името. — Но ти си казал, че ако ме докосне, ще го върнеш обратно в затвора… //// ///// въздъхна тежко, приближи се до една от библиотеките и извади бутилка уиски. Наля си щедро и на един дъх пресуши чашата. Когато отново погледна дъщеря си, вече се бе овладял. — Отлично знам, че никога не си се съобразявала с волята ми, затова реших, че мога да те накарам да изпълниш желанието ми, ако те оставя да си мислиш, че целта ми е точно обратната. Изпратих ти двама мъже. Единият — малодушно мамино синче, дето едва се държи на коня, а другият — мъж в пълния смисъл па думата. Надявах се, че ще имаш мъничко разум да избереш този, когото трябва. А за да направя играта малко по-интересна, поставих пред теб и няколко препятствия. **** нямаше да е дъщеря на //// /////, ако не бе наследила поне малко от буйния му прав. — От всичките ти гадни, долни номера, този е най-отвратителният! — викна тя. — Измислил си цялата история около хххх, за да предизвикаш любопитството ми…

Незнам коя е книгата,но умирам вече да я прочета.Сигорно ще е много интересна

Незнам коя е книгата,но умирам вече да я прочета.Сигорно ще е много интересна

Туй е Изкусителката - Джуд Деверо, и наистина е интересна

Туй е Изкусителката - Джуд Деверо, и наистина е интересна

Тя е, и аз много си я харесвам. Давай следващата загатка, мила.

Туй е Изкусителката - Джуд Деверо, и наистина е интересна

Тя е, и аз много си я харесвам. Давай следващата загатка, мила.

Погледнах резюмето и много ми хареса и вече си я заплюх за четене.

нещо от наши дни за разнообразие : — Не мога да ти устоя — рече тихо. — Знаеш го, нали? Писна ми да се правя, че мога. — Изражението му стана още по-тревожно. — Но не те обичам, !!!! , а ти нямаш и представа колко съжалявам, че е така, защото ако можех да избирам кого на този свят да обичам, то това щеше да си ти. Тя преглътна с мъка заседналата в гърлото й топка и рече: — Пак ли за емоционалното ти изкривяване става дума? — Не се шегувай с това. — Извинявай. Просто е тъй невероятно… Глупаво. Беше глупаво, но тя спести думата. Докато той вярваше, че не може да обича, ако засегне темата, тя само щеше да предизвиква отбранителните му реакции. Освен ако не бе вярно. Тази тъжна мисъл отекна в съзнанието й. Ами ако беше прав и мрачното му, изпълнено с насилие детство го бе обезобразило толкова лошо, че никога да не може да обича? Ами ако просто не можеше да обича нея? Дъждът забарабани и по покрива на кабината. Тя погледна венчалната си халка. — Разкажи ми как би изглеждало. Ако ме обичаше. — Ако те обичах ли? — Да. — Да говорим за нещо, което не може да се случи, е само губене на време. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не би могло да бъде много по-добро, отколкото е сега. Сега е много хубаво. — Но няма да трае. След като свършат шестте месеца, свършва и този брак. Не бих могъл да живея в мир със себе си, като те гледам как страдаш, само защото не мога да ти дам онова, което заслужаваш. Не мога да ти дам любов, !!!! . Не мога да ти дам деца. А това са нещата, от които се нуждаеш, !!!!. Такъв тип жена си и без тях ще линееш и вехнеш. Думите му предизвикаха малки експлозии на болка у нея, но тя нямаше намерение да го наказва за искреността му, като го напада само заради страданието си. Знаеше също, че не би могла да понесе повече от това и затова смени темата.

Мисля че е Да целунеш......... обаче ангел ли беше дявол ли не мога да се сетя точно но нещо ме тегли към ангела

Мисля че е Да целунеш......... обаче ангел ли беше дявол ли не мога да се сетя точно но нещо ме тегли към ангела

определено ангел - ти си , мила ....

Ето следващата загатка,романа е исторически и е сред любимите ми Притисна пръстите си към китката му — пулсът му беше едва доловим. Тя поклати глава и задържа мазолестата му длан в ръцете си. — Моля те — шепнеше. — Моля те. Но не получи отговор. Никакъв отговор. Затвори очи. Мислеше за всичките случаи, когато бе се уверявала колко силни са тези ръце. Беше го виждала как сграбчва пистолет, как размахва брадва, как се бори с враговете си, бе усетила силата на прегръдката му, когато я успокояваше, когато я спаси във водовъртежа… Сега тази сила я нямаше. Тя преплете пръстите си с неговите и стисна силно — искаше да го накара да се бори. Но той остана неподвижен. Беше се предал. Беше се отказал от света и тя беше безсилна да го върне отново в него. Той се разтрепери. Взираше се в него в последните мъждиви отблясъци на свещта. Ръката му изглеждаше толкова голяма и тъмна в сравнение с нейната. Не можеше да повярва, че мъж с такава сила може да бъде убит. Но разбираше, че треската го изтръгва от живота, усещаше как силата му изчезва. — Не. — Тя стисна силно ръката му. Притежаваше воля, достатъчна и за двамата. — Не, не можеш да се предадеш. Не и сега. Не след всичко, което преживяхме. Няма да ти позволя. Но още докато изговаряше думите, сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Всичката воля на света не би могла да му помогне. Нищо не можеше да му помогне. Как можеше да се надява, че ще го спаси? Беше останала почти без сили. Беше толкова слаба, че дори не можеше да сдържа сълзите си. Обзеха я ужас и отчаяние. Вече нямаше никаква надежда. Досега не се беше предавала на унинието… Но ето какво се получи. Смърт. Бавна и мъчителна смърт. Тази мисъл й отне и последните сили. Тя се наведе, като все още държеше ръката му. Челото й се допря до гърдите му. Затвори очи и се остави на риданието, остави водопадът от сълзи да се стича по лицето й, по гърдите му. Вече не я беше грижа, не можеше да издържа повече, не можеше повече да се преструва на смела.

Много е яко! Не съм я чела тази книга определено...но много ми прилича на сцена от филмчето "Красавицата и звяра" на Дисни,където звярът преди да се превърне в човек легна уж мъртав и Бел си изплака душата върху него.

Ето още един цитат от книжката Те вървяха внимателно, но стъпките им отекваха силно. ГЛАВНАТА се взираше пред себе си с широко отворени очи. Страхуваше се, че всяка следваща стъпка може да ги изпрати на дъното на някоя пропаст. Или по-лошо — да ги изправи пред непроходима каменна стена. Спътникът й вървеше след нея. Въпреки че сигурно вече вървяха повече от час, все още не бяха стигнали до края на пещерата, нито пък до някакъв изход. ГЛАВНАТА мислеше, че е свикнала с дрънченето на веригата, но подскачаше всеки път, щом тя се закачеше в някой камък. Всички звуци тук се чуваха някак странно, зловещо. Тя вървеше напред, вдигната високо факлата си — ако една напоена с уиски фуста, омотана около кутия за бисквити, може да бъде наречена факла. Но слабият пламък беше недостатъчен, за да разпръсне тъмнината. Сърцето й биеше силно. Продължаваше да кашля — имаше чувството, че е погълната половината река. Премести тежката кошница на другото си рамо. Цялото тяло я болеше. По ръцете и краката й имаше множество драскотини. Водопадът и скалите си бяха казали думата. На някои места проходът толкова се стесняваше, че те едва успяваха да се промъкнат. На други таванът се снишаваше и те трябваше да пълзят. В последните няколко метра се беше разширил и те се намираха в обширна зала. Но не можеха да стигнат до края. От време на време тя усещаше лек полъх на вятър, слабо течение, което я караше да мисли, че трябва да има отвор някъде пред тях. Напрягаше зрението си да долови и най-бледия слънчев лъч. Молеше се да намерят изход, който да им спести още едно преживяване като това с водопада и водовъртежа. Никой от двамата не искаше да рискува отново

Този втория цитат, страшно много ми напомня "Сърцата полудяват" от Шели Такър

Редактирано 14 април 201016 г. от bobych (преглед на промените)