Знаех сииииии, че е тя, ама това с умрелия брат от първия цитат много ме подведе, мислех че нямаше такова нещо там - направо ми иде да си изям шапката !

Братята и на главния, и на главната бяха убити от един и същ гадняр - този дето се представяше през цялото време за приятел на главната. След убийството на брат й, Линдзи попада под попечителството на този мазнок-доведения й брат. А пък главния, в търсене на убиеца на брат си, реши да разори и унищожи същия този грухльо като съблазни и се ожени за доведената сестра-нашата. Така им се засекоха пътищата. Още в самото начало на книгата, при първата среща между главните имаше една много сладка сцена, дето тя го помисли за тайния обожател на приятелката й-пасторската дъщеря, а той нея я взе за слугиня от имението. Страхотна сцена, всеки път като чета книгата мнооооого се забавлявам http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif. Всъщност книжката е сред любимите ми, както и авторката й.

С имената е лесно, малко ровене из блога и резултата е налице - Само твоето докосване - Стела Камерън

Гане, ти си на ход, мила http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Ето го и поредното историческо цитатче:

— Не че лицето ти е такова, че види ли го някоя жена, няма да припадне. Поне не от радост — ПРИСЛУЖНИКА започна да се смее и не спря, докато не прималя. — Носът ти си беше въздълъг и преди да го счупят първия път. Брадичката ти е типична за ...... род — повече от квадратна, а очите ти са като на благословената ти майка — жълти. Разбира се така и не успях да разбера защо жените навсякъде се редят на опашка да те зърнат. Не си ми казал какво стана с лейди… как й беше името?

— Лейди ГЛАВНАТА — ГЛАВНИЯ разтри челото си, опитвайки се да намали главоболието. — Някаква роднина на графа е.

— Не си ми казал какво се случи с лейди ГЛАВНАТА, но аз се обзалагам, че знам. Обзалагам се, че знам.

ГЛАВНИЯ беше готов да преглътне обидата, но някакво лошо предчувствие го накара да попита.

— Какво знаеш?

— Дъртата дебелана, лейди ГЛАВНАТА те е награбила — ПРИСЛУЖНИКА сграбчи с ръка въздуха. — Ти си успял да се отскубнеш от старата вещица — той започна да се боричка с въображаем противник, разигравайки сцената. — И грозната мръсница е забила тлъстия си юмрук в лицето ти.

ГЛАВНИЯ прекъсна ПРИСЛУЖНИКА в момента, когато се беше вживял в ролята на ГЛАВНАТА, нанасяща удара, и каза:

— Тя не е дебела, нито е стара и грозна.

ПРИСКЛУЖНИКА замръзна на място и погледът му се изостри.

— О? Нима?

Редактирано 30 март 201016 г. от ganinka (преглед на промените)

Гане, толкова любим роман, че не знам колко пъти съм го чела - няма начин да не е Гняв - Кристина Дод http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 30 март 201016 г. от bobych (преглед на промените)

Боби, няма начин ти да не познаеш! Ти си!

Следваща историческа загадка

Жената пред него отметна с рязко движение гъстите си коси. Профилът й напомни на младия мъж за класическия тип красиво лице, изсичано върху древногръцките монети. Искаше тя да се обърне към него, тъй като вече бе привикнал със слабата светлина и можеше да я разгледа.

Тя вдигна рамене, повдигна брадичка и се обърна.

— Богородице майко! — прошепна той, неспособен да помръдне, неспособен да си поеме въздух.

Като устремили се към плячката си ловджийски кучета, очите му я оглеждаха от главата до петите. Червени коси,изразителни сини очи, очите на …………. Невъзможно. Къде беше черната й коса? …………? Невъзможно. Какво се бе случило с онова грозно момиче?

Жената пред него съчетаваше чертите на единствените четири човека, които бе обичал в живота си. Определено беше ………….Беше синеока. Със смайваща яснота той осъзна, че стоеше пред ………. Двете жени бяха една и съща личност!

Кръвта започна да бучи в ушите му, краката му омекнаха, но мозъкът му работеше трескаво с надеждата да намери някаква логика в това откритие. Неговата значимост пораждаше хиляди въпроси. Разумът обаче замлъкна за миг, когато се изправи срещу мъжката му гордост. Всички нежни спомени за детето ………… се стопиха.

За първи път от сутринта преди повече от два месеца, когато се събуди сам в леглото си, ………… усети напрежението да изтича от крайниците му. Сега, когато тя бе пред него, знаеше, че картите ще раздава той и възнамеряваше да я разпита за всяка една подробност.

— Изглежда изобщо не се страхуваш от мен — рече провлечено той.

— Защо да се страхувам? — Обгърна с поглед хората край себе си. — Това е моят дом. Ти ме доведе тук, а след това ме изостави.

Още един цитат от романа

— Господарката ме изпрати да ви доведа в замъка, сър… — Спря за момент, за да си поеме въздух. — Каза, че ще накара да набучат главата ви на кол, ако се бавите.

Хората зад него прекъснаха работата си, в очакване да чуят отговора му.

Без да издава, че познатата заплаха, произнасяна неизменно с кралски тон, го е развеселила, Майлс отвърна:

— Предай на лейди Сюизън, че съм зает. — Махна с ръка към групичката хора и конете. — Кажи й, че ще дойда, когато свършим.

Долната челюст на момчето увисна.

— Но, сър — заекна то и погледна към баща си за подкрепа. — Тя каза да ви заведа веднага.

Дъндас подсвирна, другите размениха тихичко по няколко думи. Майлс кръстоса ръце пред гърдите си.

— Кажи й, че не мога да дойда сега, Макаду — отвърна с преувеличено спокоен тон той.

— Да, сър.

Момчето смръщи чело и хвърли изпълнен със скептицизъм поглед към младия мъж, преди да подкара в галоп понито си.

Майлс трябваше да положи доста усилия, за да прикрие възбудата си, причинена от желанието на Сюизън да го види.

— Това трябва да е пак онази проклета Нели, дето си вре носа навсякъде — рече Грейм и поведе отново конете.

Майлс само се усмихна и пак преви гръб над работата, която ги чакаше. Макаду се върна по-скоро, отколкото се очакваше. Животното му се бе запенило от лудото препускане.

— Миледи каза — започна да обяснява момчето, като че ли рецитираше добре научен урок, — че ако не занесеш измамната си английска кожа до замъка, ще свари Уилям във врящо олио.

И подчерта края на посланието си с буйно кимане.

Младият мъж се почеса по главата, като се престори на изненадан.

— Хмм! — Завъртя очи. — Дамата май е нещо кисела.

Зад гърба му се разнесе искрен смях.

— О, не, сър — обади се припряно Макаду. — По-ядосана е от овцете на Макайвър в деня за стригане.

— Е, в такъв случай, мисля изобщо да не се прибирам.

Момчето си пое рязко въздух, а след това го изпусна горестно.

— О, моля ви, сър, елате. Ще одере жив и мен, ако откажете.

— Тук почти привършихме — заяви Дъндас, който се бе приближил зад Майлс. — Вземи един от жребците. — Усмихна се и намигна. — Така язденето ще стане по-интересно. И не забравяй да изпратиш ковача и няколко колела. — След това се обърна към сина си. — Добре се справяш, момчето ми.

Арнет Лем - "Нишките на съдбата" ?

Арнет Лем - "Нишките на съдбата" ?

Дааа, точно. Ти си на ход

Цитат от исторически роман... Желая Ви успех! Тя вдигна лице към равнодушната луна. След малко чу тихи стъпки. — Все още не сте се научили да благодарите, както подобава, когато някой ви спаси кожата. ******** се изправи и видя ########## да стои малко настрана от нея бос в пясъка. Вятърът издуваше ризата му и рошеше тъмната коса. — Учудвам се, че не разрешихте на селяните да ме изгорят — отвърна тя. — Така щяхте да си спестите разкритието. — Не можех да ви оставя в ръцете на тълпата, въпреки че не исках да научите истината по този начин и в такава обстановка. Ала когато видях, че те ще ви причинят повече страдание, отколкото аз бих могъл, трябваше незабавно да се намеся. — О, нима сте възкръснал от мъртвите заради мен? Вероятно би трябвало да се чувствам поласкана. И кога щяхте да ми кажете кой сте в действителност? — Бузите й се зачервиха и това я ядоса. — След като ви пусна в леглото си или преди това? Мъжът поклати безпомощно глава. — Имаше мигове, в които копнеех да ви кажа. Когато ви целунах за първи път. В нощта, когато бушуваше бурята… Когато ми разказахте как селяните отнесли тялото ми в долината… когато плакахте за мен. — Това беше съвсем малка част от сълзите, които съм изплакала за вас през последните години. Но вие го знаете отдавна, нали? Защото ви разкрих сърцето си. А вие стояхте пред мен и най-спокойно слушахте обясненията ми какво достойно за обич, какво невероятно момче сте били и как съм ви обожавала. — Тя се извърна, болна от срам. — Колко ли смешна съм изглеждала в очите ви! — Никога не съм ви намирал смешна — отговори ########## и направи няколко крачки към нея. — Единственото, за което можех да мисля в такива моменти, беше, че ужасно ще се разочаровате, като видите в какъв мъж се е превърнало обожаваното от вас момче. — Той се опита да я обърне към себе си, но тя се отдръпна. — Не ви разбирам. Сега като че ли се боите от мен повече, отколкото по времето, когато ме считахте за чужденец. — Не се страхувам от вас — излъга тя. — Просто не понасям да ме докосвате. — И защо? — Защото ме накарахте да обичам мъж, който никога не е съществувал. Вие не сте този мъж. — ********* се обърна към морето, за да му изплаче цялата си болка. — Вие не сте &&&&&&&&! Миришете като него, говорите като него, но не сте той! Не разбирате ли, за мен е непоносимо, че вие сте тук, а той изчезна завинаги! Той не биваше да вижда повече сълзите й. Тя се втурна слепешком към скалите и го остави сам под лунната светлина..... ********* - главната ######### - главния и малък жокер &&&&&&&& - псевдонимът на главния..

Малко ми прилича на "Розите на страстта" на Валери Лорд,ама вероятно бъркам.

Малко ми прилича на "Розите на страстта" на Валери Лорд,ама вероятно бъркам.

Не, мила, друг роман и друга авторка...

Прекрасна книжка-Драконат със зелените очи.

Ей,вярно ,бе!

Ей,вярно ,бе!

djinjir, ти си мила

Ето и следващото цитатче: — Смятам, че е време да се върна в харема — произнесе със сковано високомерие тя. — Ето че пак се сърдиш. — Съвсем не — възрази тя, макар че стиснатите й устни доказваха противното. — Предугадих желанието ти, тъй като ми казаха, че щом свършиш с една жена, веднага я отпращаш. §§§§§ не знаеше откъде събра смелост да изрече това, след като досега всичко, казано от Вашти, се беше оказало погрешно. ІІІІІІІІ явно не хареса чутото. Ръцете му здраво се сключиха около нея, той отметна глава и мрачно я изгледа. — Кой ти е наговорил тези глупости? Гневът на §§§§§ веднага се изпари. Макар че Вашти й беше несимпатична и явно я беше излъгала, тя не можеше да позволи да й се случи нещо лошо. — Не е ли все едно? — Кой? — Не си спомням. При тази нова проява на упоритост очите му се присвиха още повече. — Какво друго ти казаха? — Нищо — отговори §§§§§ и решително прибави: — Наистина. Би могла да си спести уверенията, защото ІІІІІ както винаги отгатна точно. — Разни страшни работи за мен, за да те стреснат, нали? На кого трябва да благодаря за това дълго въздържание? Коя избраха да те инструктира? §§§§§ знаеше, че няма как да скрие името на учителката си, защото той можеше да го узнае от когото си иска. Не, по-добре беше да привлече гнева му върху себе си. В крайна сметка не само лъжите на Вашти бяха отговорни за страховете й. — Лъжете се, ваше височество. — Интимността беше забравена и §§§§§ автоматично премина към учтивата форма — Нищо, казано ми от други хора, не беше в състояние да ме уплаши повече от вашите собствени действия. — Все още ли мислиш, че мога да ти причиня болка? — попита той, по-скоро учуден, отколкото ядосан. — Дори сега ми причинявате болка — отговори спокойно тя. Едва в този миг ІІІІІ забеляза, че във възбудата си е притиснал гърдите й, и я пусна със скърцащи зъби. Но тя дори не му даде възможност да се извини. — Не тази беше причината — продължи все така спокойно §§§§§ , — поради която се колебаех да споделя леглото ви. Възпитана съм според принципа, че почтената жена няма право да се отдаде на друг мъж, освен на този, за когото са я венчали пред олтара. Ако се отклони от този принцип, това означава позор и разруха — душевна и физическа. — Аз съм твой законен господар. — Това не е валидно. — Аз съм единственият мъж, когото можеш да имаш, §§§§§ . То е същото, като да имаш съпруг. — Не е вярно. Вие ме купихте. Не сте се оженили за мен. — Искаш ли да те взема за жена? — Да бъда четвърта съпруга? Никога! — Дори мисълта за това я ужасяваше. Ужасът още повече се усили, когато проумя, че току-що го обиди. Слава Богу, владетелят не избухна, а се задоволи да я попита: — Каква друга причина имаше да се колебаеш? Тя погледна настрани и тихо отговори: — Така робството ми щеше да стане… окончателно. §§§§-ГЛАВНАТА ІІІІІ-ГЛАВНИЯ

Джоана Линдзи - Сребърният ангел?

Джоана Линдзи - Сребърният ангел?

Да мила ти си

Ето го цитата отново от исторически роман... Той бе дошъл при нея. Не се наложи ******** да бъде „видяна” на места, които ######### често посещаваше, надявайки се да попадне на него. Нямаше да бъдат нужни седмици, както се бе опасявала. Той бе дошъл при нея на следващия ден след официалното й „представяне” в обществото. Навярно появата му се дължеше на разпространените от Елизабет слухове, но ********* не можеше да не се вълнува. Той бе тук и то толкова скоро. За нея не бяха изненада гневните зелени мълнии, които очите му мятаха към нея. Очакваше, че той ще бъде възмутен от постъпката й, имайки предвид какво бе отношението му към обикновените простосмъртни, които имаха дързостта да се смесват с отбраното общество. Още по-отрицателно гледаше ######### на тези, които се опитваха да станат постоянни негови членове. А тя бе направила нещо още по-лошо, представяйки се за това, което не бе, макар че това не бе нейна идея, но тя не й се бе противопоставила. Имайки предвид твърдите принципи на #########, той нямаше да се поколебае да я изобличи. Но не го бе направил, поне не веднага. Първо разговаря с Виктория, а в момента говореше с Уилям. През цялото време младата жена тръпнеше вътрешно, очаквайки следващия му ход. Беше й невъзможно да продължава разговора с наобиколилите я обожатели, когато сърцето й пърхаше в гърдите, а всичките й мисли бяха насочени към стройния красив мъж в другия край на стаята. Изобщо не чуваше какво й говорят. Дори и да бе казала нещо, от мига, в който той влезе в салона, със сигурност не си спомняше. Реши да се извини и сама да отиде при ###########. Повече не можеше да чака, когато цялото й бъдеще бе заложено на карта. Но не й се наложи. Той се запъти право към нея. Лицето му бе едновременно решително, неумолимо и в него се четеше нещо застрашително — комбинация, която не бе особено обнадеждаваща. ********* затаи дъх. Мъжете край нея забелязаха застиналата й поза и всички обърнаха погледи към #########. Младата жена с ужас очакваше срамната сцена, която щеше да последва. Това, което не очакваше обаче, бяха неговите напълно спокойни думи: — Моля да извините *********, господа. Трябва да обсъдя един въпрос с нея и то насаме. Това, разбира се, не бе посрещнато с възторг и мъжете край нея се наежиха, готови да отстояват привилегията си да бъдат в нейната компания. Адам Шефилд бе този, който изрази общото негодувание: — Виж, ########, не можеш просто… — Не мога ли? — рязко го прекъсна #########. — Не съм съгласен с теб, мило момче. Един съпруг със сигурност има неоспорими права. — Съпруг? Думата бе повторена два пъти в шокиращата тишина, която последва изявлението на #########. Той не остана, за да даде по-нататъшни обяснения, а улови ръката на ********* и я поведе към вратата на салона. ********* - главната ######### - главният

Ето го цитата отново от исторически роман...

Той бе дошъл при нея. Не се наложи ******** да бъде „видяна" на места, които ######### често посещаваше, надявайки се да попадне на него. Нямаше да бъдат нужни седмици, както се бе опасявала. Той бе дошъл при нея на следващия ден след официалното й „представяне" в обществото.

Навярно появата му се дължеше на разпространените от Елизабет слухове, но ********* не можеше да не се вълнува. Той бе тук и то толкова скоро. За нея не бяха изненада гневните зелени мълнии, които очите му мятаха към нея. Очакваше, че той ще бъде възмутен от постъпката й, имайки предвид какво бе отношението му към обикновените простосмъртни, които имаха дързостта да се смесват с отбраното общество. Още по-отрицателно гледаше ######### на тези, които се опитваха да станат постоянни негови членове.

А тя бе направила нещо още по-лошо, представяйки се за това, което не бе, макар че това не бе нейна идея, но тя не й се бе противопоставила. Имайки предвид твърдите принципи на #########, той нямаше да се поколебае да я изобличи. Но не го бе направил, поне не веднага. Първо разговаря с Виктория, а в момента говореше с Уилям. През цялото време младата жена тръпнеше вътрешно, очаквайки следващия му ход.

Беше й невъзможно да продължава разговора с наобиколилите я обожатели, когато сърцето й пърхаше в гърдите, а всичките й мисли бяха насочени към стройния красив мъж в другия край на стаята. Изобщо не чуваше какво й говорят. Дори и да бе казала нещо, от мига, в който той влезе в салона, със сигурност не си спомняше.

Реши да се извини и сама да отиде при ###########. Повече не можеше да чака, когато цялото й бъдеще бе заложено на карта. Но не й се наложи. Той се запъти право към нея. Лицето му бе едновременно решително, неумолимо и в него се четеше нещо застрашително — комбинация, която не бе особено обнадеждаваща.

********* затаи дъх. Мъжете край нея забелязаха застиналата й поза и всички обърнаха погледи към #########.

Младата жена с ужас очакваше срамната сцена, която щеше да последва. Това, което не очакваше обаче, бяха неговите напълно спокойни думи:

— Моля да извините *********, господа. Трябва да обсъдя един въпрос с нея и то насаме.

Това, разбира се, не бе посрещнато с възторг и мъжете край нея се наежиха, готови да отстояват привилегията си да бъдат в нейната компания. Адам Шефилд бе този, който изрази общото негодувание:

— Виж, ########, не можеш просто…

— Не мога ли? — рязко го прекъсна #########. — Не съм съгласен с теб, мило момче. Един съпруг със сигурност има неоспорими права.

— Съпруг?

Думата бе повторена два пъти в шокиращата тишина, която последва изявлението на #########. Той не остана, за да даде по-нататъшни обяснения, а улови ръката на ********* и я поведе към вратата на салона.

********* - главната

######### - главният

Джоана Линзи-Подаракът

Джоана Линзи-Подаракът

Ей, мила, днес май само с тебе ще си играем...да ти си

Ей, мила, днес май само с тебе ще си играем...да ти си

Миличка такмо това си мислех като отговарях.

Та ето и новата загатка:

Той знаеше всичко! Сигурно я беше наблюдавал. Леден ужас сграбчи §§§§.

— Как изобщо си позволявате да влизате тук по този начин! Ще викам, ще събера цялата къща и ще накарам да ви обесят!

— А как тогава да повярвам на сладкото ви извинение? — иронизира я той. — Исках само да ви предупредя, милейди. — И той отново плъзна студеното острие по кожата й.

§§§§ щеше да изкрещи от страх, но неговата ръка се оказа по-бърза. Той откъсна с ножа част от нощницата й и докато §§§§ схване, какво точно се случва, видя, че гърдите й са вече голи.

— Ако не се укротите, ще ви разкарам гола из целия град. При всички случаи хората няма да изпуснат подобна гледка, тъй като в момента торите не са любимците на града.

— Не бихте могли…

— Не ме подтиквайте към подобни действия, защото не се знае какво още може да ми дойде на ум.

— Мръсник…

— Ето че отново започвате! Предупредих ви! Престанете най-после!

— Никога… — и тя заблъска глава като побъркана.

— О, ще го направя! — противопостави й се ////, оставяйки я да буйства колкото ще. Но не изпусна нито за миг китките й. Тежестта на тялото му вършеше останалото. — А сега застанете кротко!

И наистина §§§§ утихна изтощена, изпотена и зачервена от срам. По време на буйството си тя бе осъзнала, че лежи под него с голи крака и гърди и че той необезпокояван може да я наблюдава. Беше усетила и силното му, мускулесто тяло, натиска на бедрата му, допира на члена му. Прииска й се да избяга колкото се може по-надалеч.

§§§§ кимна с глава, че се предава и той отдели ръката си от сочните й устни.

— Няма да крещя. Заклевам се!

Той я погледна изпитателно и се отдръпна назад, но така че тя все още оставаше затисната между краката му.

— Какво искате? — попита §§§§ с хриптящ глас.

— Много, но на първо време писмото си.

§§§§ се сви виновно, но изведнъж с учудена усмивка попита:

— Защо смятате, че…

— Не смятам, а знам. И оставете, за Бога, тази невинна физиономия! Вие лъжете и двамата знаем, че е точно така. Дайте ми писмото, докато не ми е хрумнало нещо друго.

§§§§ го мразеше, защото я беше разкрил твърде бързо.

— Вашето държание не може да бъде наречено цивилизован подход. — просъска тя през стиснати зъби.

— В момента нямам повод за вежливости! Не съм глупак! Запомнете го добре! А сега ми дайте писмото!

— То… вече не е у мен.

Той я сграбчи, вдигна от леглото и я разтърси като разярен звяр. След това изведнъж я пусна, така че тя да падне.

— Напълно е възможно заради игрите ви някой ден и да си загубя главата, но няма да позволя това да се случи на други! Къде е пликът?

— Дадох го на баща си.

— Отново лъжете! — каза той и сякаш случайно отново погали бузата й с ножа.

— Не ми вярвате? — попита тя предизвикателно.

— Не. — Очите му светнаха с опасен блясък. — И сега ми идва на ум нещо друго!

Тя не разбра точния смисъл на думите му, но като чуваше заплашителния му тон, нямаше и желание да узнае истината.

— Пликът… той е в джоба на роклята ми.

Той скокна светкавично и вдигна и §§§§ от леглото. Тя събра разкъсаната си нощница и така двамата застанаха пред шкафа с дрехите в съседното помещение. Тя измъкна роклята, а той започна трескаво да търси джоба, скрит между гънките на широката й пола. Нервно измъкна плика и върна роклята обратно в шкафа.

§§§§-главната

////-главния

Айде и аз да се пробвам, мяза ми на една сцена от "Пиратът" на Кони Мейсън.

Ужас....чела съм я, но сега не мога да се сетя!

може би Златната невяста- Хедър Греъм

"Любовницата на корсаря" на Хедър Греъм?