Не етинка, друга момъ е

Дафни Бриджертън?

В целия и блясък. Ти си.

Много, много, ама много любима героиня е описана в следващия цитат: "...погледна разгневената синеока красавица пред себе си. Страните й бяха зачервени, а тициановата й коса бе разпиляна по раменете. Облечена в пуританската бяла нощница с висока яка, тя приличаше на объркано, съкрушено дете, но в положението на брадичката и в гневния горд блясък в очите й имаше нещо предизвикателно, което го предупреждаваше да не я подценява. Той си спомни дръзкото й нахалство в библиотеката, когато съзнателно прочете бележката на глас и не направи никакво усилие да прикрие задоволството си от това, че го е смутила." И малка случка от книжлето: "— Добро утро — поздрави тя кравата и успокоително я погали по главата, събирайки в същото време кураж. Сега, когато трябваше да издои кравата, тя съвсем не беше сигурна как да го направи. За да спечели време, тя я заобиколи и махна няколко сламки от опашката й. След това неохотно взе стола и постави кофата под вимето. Седна, бавно нави ръкавите на роклята си и оправи полата. Тъй като не знаеше, че не е сама, тя погали хълбока на кравата и си пое дълбоко дъх. — С теб мога да бъда напълно откровена — призна тя на животното. — Истината е, че никога не съм доила крава. ..... — Това — каза тя на кравата смутено и протегна ръце напред — ще бъде точно толкова смущаващо за мен, колкото и за теб."

Редактирано 23 януари 201115 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Мнооого се колебах,ама да не е Софи?

Виктория от Сега и завинаги?

Хммм, пак блея...

Редактирано 23 януари 201115 г. от Lindsey (преглед на промените)

Виктория от Сега и завинаги?

Същата

Главна героиня, Шумът започваше да утихва. Това никога не се случваше тук. Ако имаше нещо, което смесицата от мъже, уиски, пари и жени можеше да гарантира, то това беше шумът. Тази мисъл не излизаше от ума на Главния и той вдигна очи. Отначало не забеляза никаква промяна. Мъжете около него се бяха вглъбили в игрите, викаха от удоволствие и крещяха от яд. Тъкмо щеше да се върне към своята игра, когато я видя. Беше облечена в черно от главата до петите. Докато преминаваше през ярко осветената зала, всички застинаха на местата си и шумът заглъхна, сякаш беше потушен от ръката на гневния създател. Мъжете и жените в яркоцветните рокли се втренчваха след нея безмълвно. Тя сякаш плуваше над земята и единственият признак за физическо движение беше лекото полюшване на материята на роклята й. Топлата, пастелена мекота на кожата й, влажната плът на устните й, синевата на очите й контрастираха рязко с черната й дреха, но дори и те бледнееха в сравнение с блестящия ореол от светлоруса коса, която се спускаше по раменете и гърдите й. Приличаше на жена, слязла от картина на Ботичели. Главната си пое дълбоко дъх, сложи двете си ръце върху рамото на Главния и го разтърси леко. Той дори не се помръдна. Тя го разтърси по-силно. Главния изпъшка, но не се събуди. Откъм вратата долетя кискане, което подсети Главната, че все още си имаше публика. Тя не можеше да стои тук цял ден и да го разтърсва като ябълково дърво. Главната мина покрай леглото и дръпна завесите от всички прозорци. Стаята бе обляна в слънчева светлина. След това тя сграбчи рамото на Главния и използва цялата си сила, за да го обърне с лице към светлината. — Събуди се! — изкрещя в ухото му. — Трябва да се засрамиш, че проспиваш дните си. В Библията пише, че… Той седна в леглото с изражението на човек, който се буди от някакъв кошмар. — Какво става, по дяволите! — каза той, като се оглеждаше диво из стаята.

Редактирано 23 януари 201115 г. от BlackRose (преглед на промените)

Ехааа, това си е Лили на чичко Лей http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Ехааа, това си е Лили на чичко Лей http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Ти си, Бобчо

Един железарски главен

Главната погледна през залата, право към засенчените черти на Главния, и разбра с пълна сигурност три неща. Първото беше, че най-опасните вихрушки не са тези, приписвани на меча му, а тези, които вилнеят в душата на този мъж. Второто беше, че бурните ветрове, свистящи дълбоко вътре в него, се контролират от желязна воля и решителност.

Третото, което разбра с този единствен поглед, беше, че Главния знае как да използва легендарната си репутация в своя полза. Въпреки че беше гост, присъствието му доминираше над цялото помещение и над всички хора в него.

— Ти сигурно си лейди Главната? — Гласът излизаше някъде от дълбините на потискащите сенки, сякаш от дъното на езеро.

Слуховете, предшестващи пристигането му, не бяха преувеличени. Мургавият рицар беше облечен изцяло в черно, без никакви украшения. Туниката, коланът за меча, ботушите — всичко беше в цвета на безлунна нощ.

— Аз съм Главната, милорд. — Тя направи много нисък, много дълбок реверанс, казвайки си, че добрите маниери никога не биха могли да навредят. Когато вдигна глава, видя, че Главния я наблюдава така, сякаш е очарован. — Викал си ме, сър.

— Да, лейди, така е. Моля, ела по-близо, за да можем да поговорим. — Това не беше молба. — Разбрах, че у теб има нещо, което ми принадлежи.

Това беше моментът, който лейди Главната очакваше. Тя се надигна бавно от изящния поклон. Тръгна между редиците от маси, опитвайки се да си припомни всичко, научено за Главния през последните три дни.

Знанията й бяха малко и се основаваха предимно на слухове и легенди. И това, което знаеше, въобще не й беше достатъчно. Искаше да знае повече, защото толкова много неща зависеха от това, как ще се държи с този загадъчен мъж през следващите няколко минути.

Но времето й бе изтекло. Трябваше да се задоволи с незначителните сведения, които бе успяла да събере от клюките, носещи се из селото и в дома на чичо й.

Тихото шумолене на полите на роклята й по дървения под и пукането на огъня бяха единствените звуци в голямата зала. Въздухът тежеше от ужас и вълнение.

Аманда Куик – Любов и грях Хю

Редактирано 24 януари 201115 г. от Слава (преглед на промените)

Аманда Куик – Любов и грях

Хю

Мда, точно тоз сладурковец е http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Мммм, Боби много сладка книжка е Любов и грях. А сега май ще трябва да познавате и Героя и Героинята. Тъмната му глава се приведе над нейната. Едната му ръка освободи раменете й, и пръстите му погалиха нежните къдри на слепоочията й. Главната издаде нечленоразделен звук, щом почувства кокалчетата на пръстите му да милват краищата на страните й. Искриците на погледа му бяха подобни на силна слънчева светлина. Тя се чувстваше като удавена в глъбините на пламтяща зеленина. Едрата му ръка милваше бузите и брадичката й, палецът му се плъзгаше по пухкавата повърхност на кожата й. — Забравих колко мека е кожата ти — мърмореше той. Тя стоеше срещу него и трепереше цялата, отхвърлила всяко чувство на гордост и благоприличие. Импулсивни думи напираха на устните й. Внезапно бе смутена от странен предмет под китката си, притиснат плътно до гърдите му. Във вътрешния джоб на палтото му имаше нещо твърдо. Главната любопитно сви вежди. Преди Главния да е разбрал какво прави, тя се пресегна към вътрешността на дрехата му и пръстите й зашариха. — Не! — бързо извика той и сграби с едрата си ръка китката й, за да я спре. Но вече бе твърде късно: пръстите й бяха опипали и разпознали предмета. С невярващ поглед тя извади малкия чифт очила, който мислеше, че е забравила в клуба. — Защо? — прошепна тя, удивена, че той го носи във вътрешния си джоб. Той посрещна погледа й предизвикателно, със свити устни. Малко мускулче заигра по бузата му. Тогава Главната проумя всичко. — Със зрението си ли имате проблеми, мистър Главен? — тихо попита тя. — Или със сърцето?

Дерек и Сара герои на Клейпас?

Давай, Гале, ти си!

Познайте Главната.Много обичам начина, по който образуваше нерви, на негова светлост.

Той се вторачи в малкото женско същество, за което всички му казваха, че наистина е негова жена. Изглеждаше бледа в сянката, а гърбът й беше изправен, като че ли пръчка е завързана плътно за гръбнака й. Косата й беше силно натъпкана под доста старомодната шапка за езда. Един дълъг кичур се беше освободил и свободно се спускаше по рамото и. Косата й имаше приятен цвят, по-скоро странен тъмночервеникав оттенък, но това изобщо не го развълнува. Можеше да бъде и синя, нямаше да го впечатли.

Редактирано 25 януари 201115 г. от Plqsak (преглед на промените)

Познайте Главната.Много обичам начина, по който образуваше нерви, на негова светлост.

Той се вторачи в малкото женско същество, за което всички му казваха, че наистина е негова жена. Изглеждаше бледа в сянката, а гърбът й беше изправен, като че ли пръчка е завързана плътно за гръбнака й. Косата й беше силно натъпкана под доста старомодната шапка за езда. Един дълъг кичур се беше освободил и свободно се спускаше по рамото и. Косата й имаше приятен цвят, по-скоро странен тъмночервеникав оттенък, но това изобщо не го развълнува. Можеше да бъде и синя, нямаше да го впечатли.

Тази пръчка .... много издайническа - Алекс ("Невестата на Шербрук") - много обичам тази героиня, особено като го заряза на полето да се прибира пеша и като учеше френски и изобщо ...

Тази пръчка .... много издайническа - Алекс ("Невестата на Шербрук") - много обичам тази героиня, особено като го заряза на полето да се прибира пеша и като учеше френски и изобщо ...

Абсолютно вярно.

Вдигна очи и проследи сгънато, обгърнато с ръце коляно. Той беше полуседнал на облегалката в странна, но без съмнение удобна поза. Премести по-високо поглед. Ръцете му отпуснато почиваха на коляното, с длани обърнати надолу, с грациозни дълги пръсти. Тя успя да забележи тези детайли, понеже кожата беше светла и контрастираше с черния цвят на панталоните му. По-нагоре се разкриха отпуснати широки рамене и светла, хлабаво завързана вратовръзка. Най-накрая погледна лицето му, но въпреки близкото разстояние не можа да различи чертите му. Видя само сиво петно, заобиколено от гъста тъмна коса. Мъжът беше изцяло в сянката. В тази сянка, където имаше намерение да се скрие тя самата! Тя не можеше да различи чертите му, но го видя — истински и мълчалив. .......... В този момент от горния етаж на къщата плъзна светлина. Лъчът проникна под ъгъл през горните клони на дърветата и освети част от тялото му — ръцете, едно облечено в черно кадифе рамо и лицето му. Изобщо не беше подготвена за такова нещо. Дъхът й секна. За миг остана безпаметна. Забрави всичко, дори името си. Широка уста с арогантна усмивка, мъжествен овал и гордо изваян орлов нос. Смуглата кожа въпреки мургавината си контрастираше е гъста, абаносова коса, която се спускаше на пълни по челото му. Очите му — о, господ да пази невинните от тези очи! Те имаха най-най-чистото синьо, покрито от тежки клепачи, извити дълги черни мигли и категорично очертани вежди. Погледът му очароваше и хипнотизираше. Гледаше я преценяващо, смело, чувствено и топло, твърде топло.

ОООООООООООО, Антънииииии!!! Такъв мъж, мале, мале!

Точно! Защо ли не съм изненадана, че толкова бързо го позна ... Давай, мила, ти си.

Цяла сутрин Главния помага на Бърт и ратаите да приберат овцете в кошарите им. Миришеше така противно, че можеше и да блее вече като тях. Не искаше да го виждат в този вид, особено Джил и Сара. Насочи се към малкото заливче. Потърси Аманда и нейния пясъчен замък, но видя само водорасли, огромни скални отломки и дребни камъчета. Бързо се съблече и захвърли дрехите си върху един камък. Когато навлезе във водата, целият настръхна. Смело продължи навътре, докато водата стигна до кръста му. После с мощни загребвания се насочи към по-дълбокото. Очакваше, че ще свикне със студената вода, но не можеше. Наблизо плуваше малко делфинче. Можеше дори да го докосне. Това беше делфинчето на Аманда. Не му се искаше още да излиза от водата. Обърна се по гръб и се загледа в безоблачното синьо небе. Какво великолепно място беше това! Дори и никога да не се завърнеше в Лондон, нямаше да бъде голяма загуба. Тежаха му непрекъснатите ангажименти в обществото. Там щеше да бъде и Сара. Жената, за която трябваше да се ожени, и която не го обичаше. Заинтересувана единствено от богатството и титлата му, тя неохотно щеше да ражда децата му. По дяволите! Беше направил грешка, за която щеше да плаща до края на дните си. Как е могъл да бъде толкова сляп за очевидното? Въздъхна и затвори очи. Искаше да не мисли за нищо.

Още един цитат, не съм сменяла имената. Пет дена по-късно херцогът на Портмейн спря Херкулес и Кантор пред огромната си, градска къща. Тя изправяше бели колони в източния край на Йорк Скуеър. Беше ясен априлски следобед с безоблачно небе и свеж въздух. Все пак не толкова свеж, както в Шотландия. Не можеше да се каже, че настроението му беше ведро. По-добре беше да вали. Дъждът и мъглата щяха повече да му подхождат. Вечеря сам в огромната трапезария, като преглеждаше натрупалата се в негово отсъствие кореспонденция. Сезонът беше в разгара си и имаше множество покани за балове и събирания. Беше готов да хвърли лъскавите, позлатени покани в коша, когато реши, че не може да се погребе сам в къщата си. Беше напуснал Шотландия. Трябваше отново да се превърне в истински англичанин. Трябваше да се забавлява. Щеше да открие жена, която да удовлетворява мъжката му страст. През следващите няколко седмици херцогът на Портмейн се появи на десетина бала. Приятелите му, които го наричаха шотландския граф, го виждаха да танцува с десетки привлекателни дами. Някои дори мислеха, че се старае да забрави Фелисити. Херцогът не споменаваше и дума за нея. Обществото се възхити на благородството му. Все пак не даваше да се разбере каква безсърдечна жена беше тя. Хората съвсем се объркаха, като я виждаха постоянно в компанията на маркиз Хардкасъл. Възхищаваха се на издръжливостта му. Носеха се различни слухове. Изглежда, херцогът нехаеше за това. Всеки път го срещаха в компанията на различни дами, коя от коя по-хубави. Освен това явно беше придобил интерес и към операта. Често го виждаха в ложата му, разбира се, с някоя красива жена. Деколтето й неизменно беше разкошно и явно добре се забавляваха. После наблюдаваха как спокойно излиза от апартамента й. Без съмнение не го интересуваше кой ще го види. На всички стана ясно, че херцогът на Портмейн пропада. В началото на юни, когато Сезонът свърши, никой не се изненада, че Ян не предложи брак на нито една от тези, с които беше флиртувал. В „Газет” обаче се появи съобщение относно лейди Фелисити. Тя беше хванала маркиз Хардкасъл. Никой не обвиняваше херцога за нищо. Колкото по-разпуснат беше, толкова повече му прощаваха. Той беше благороден и добър. Хората нямаха нищо против забавленията му. Когато прочете съобщението за сватбата на Фелисити, той само поклати глава. Джеймс, неговият иконом, беше единственият, забелязал усмивката на устните му. — Горкият заслепен нещастник — чу да си мърмори херцогът. — Той ще разбере, но ще бъде късно. Една сутрин в средата на юни остана в леглото си до обяд. Имаше най-тежкия махмурлук в живота си. Не му се беше случвало дори и в Оксфорд, където на практика рядко биваше трезвен. Замисли се за оперната певица и четирите куртизанки, с които се развличаше. Вече беше прекалил и трябваше да се спре.