Щом сърцата ни в обич се сляха и зорат се влюби във мрака, земята и времето спряха, тази любов да дочакат ! Да я видят на живо, на яве, да почерпят от нейната сила ! Днес зората сама се предаде, своя свян под ресниците скрила...

извинявам се за негативизма предварително, i can't help it Своят свян под ресниците скривам. Твърде късият поглед е ням. Любовта е себична магия. И от нея не ставаш по-благ. Тя е дива и щръкнала, синя. Като морската бурна вода. И е смислово неизразима, и така връхлетява с замах... Аз я чакам, но тя ме отмина. Вече сякаш за нея съм сняг. При студеното - никой не идва, че студеното идва със мрак. Свойте стон и въздишки прикривам. Твърде нежният вопъл е ням. А е празно отвътре. Наивно аз чакам. Последният мрак.

Чакам последният мрак.

Търпеливо го чакам

от всички страни като тежка завеса да падне,

като тропически дъжд по лицата на нощите ми,

в костите на дните ми да пропие,

за да свикнат с уюта вътреутробен зениците

регресивно поели навътре по стръмното,

по пътеката, пак...

Тухла по тухла с очи на слепец да градя.

В най- непрогледното кътче на сърцето си място да отделя...

място за дом. На светлината да съградя килия.

На светлината да съградя килия опитвам безуспешно...Пак и пак... Ала не мога никак да я скрия, прелива и помита всеки мрак. Пак заискрява всяко кътче в мене и аз блестя като светулка в мрака, защото знам, че ти на тъмното си още в плен, да дойда , за да го разсеем мене чакаш.

Мене чакаш..., да ме докоснеш с пръсти, мене чакаш..., да ме целунеш с устни, прекрасни изящни и вкусни?! Каква ли наслада в тях ще открия? Каква ли отрова без страх ще изпия? Към теб се навеждам, за да ги опивам, дали от надежда или любопитство? Нектара ще вкуся, дори и да страдам. Намеря ли рай, ще съм близо до ада...

Намеря ли рай,ще съм близо до ада защото ще се оглеждам в твоите очи и с всеки допир ще съм пак на клада дали е ад или рай ... душата ще гори

Просто всичко е след.... казаната дума или знак плод на фантазия или на мрак движение на молекули или хаос от звезден прах мистерия на звуци ..или просто песен без такт все едно да гледаш морето и да нямаш сетива няма го и това в сърцето задушаващ се в тъга

Задушаващ се в тъга, над чашата усмихваш се скептично, от парещия дъх неупоен. Сърцето те заплашва с неритмичност и галопират трескави коне, с мечтите ти за утрешния ден.

Сърцето те заплашва с неритмичност
и галопират трескави коне,
с мечтите ти за утрешния ден.

 

...и с трепет радостна събуди се сърцето,

погалено от зимните лъчи!

Стопило заледените парчета

към Празника с копнеж ще полети.

 

Към Празника с копнеж ще полети

душата ми - окрилена бе от Свободата.

И не от скръб - от щастие сълзата

към Безвремието днес ще се потопи.

И когато в Него бъде веч разлята

крилата не ще бъдат ником нужни...

Редактирано 9 януари 201313 г. от dokalorm (преглед на промените)

Крилата не ще бъдат никому нужни,

времето пълзи като лавина.

преди да ни разбие в пустотата.

Ще става все по-гъста тъмнината

от мрака на светлинните години-

един безкраен и следвечен мрак...

Редактирано 19 януари 201313 г. от voda (преглед на промените)

Един безкраен и следвечен мрак - 

силует на мъж, погълнал светлината.

Едничък шепот, замръзнал в страх - 

една жена, трепереща го чака.

 

 

Протягат се ръцете вкочанени

след години дълги на самота...

Устните за сладост зажаднели...

Сърцето - за нова топлина...

Сърцето - за нова топлина ще тупти,

и пак листата ще се ронят

над мимолетните следи

и ще кръжат над нас бездомни

недоживените беди.

 

А ние ще сме само полъх

на две вселени от мечти

и може би ще ни запомнят

поне за миг, случаен миг...

Поне за миг,случаен миг ...

да спра стремглавото препускане на стрелките 

в твоят поглед с едно докосване 

и тогава нека да се давя 

в морето от отчаяние ...

Поне за миг 

ако мога да го пресъздам на платното 

онзи отчаян стон, онзи вик 

и тогава нека да съм лист 

откъснат през есента ...

Откъснат лист през есента...

И нито капка състрадание

към таз повяхнала гора.

А мимолетното желание

 

със своя вечен листопад

в ума чертае нови писти.

И няма нищо вечно, брат.

Дори дърветата златисти

 

потъват в мрака най-подир.

Това, което ни остава -

любов, хармония и мир.

А другото - ненужна плява...

А другото - ненужна плява...

И няма кой душите да сгрява, няма какво сетивата да задоволява думите не ще се отново съберат изкуството ще поеме своя нов път. Нейде птица песен ще пее, цвят в цвете бурно ще се лее. Човечество химна си ще напише, от платно старо греха си да избрише...

От платното старо греха си да избрише

Човечеството химна си със кръв ще пише...

 

В недрата си Земята с вик ще се разкъса,

а на повърхността ще тръпнем ний от земетръса,

забравили тщестлавие, снобизъм, суета -

лице в лице изправили се със Смъртта,

разбрали своето безсилие и

как нищожно е човешкото ни щение

за лукс, надмощие, владение...

 

Защото само за секунда, като на шега,

не взели нищо от това,

пренасяме се сам сами във вечността!

Пренасяме се сами във вечността,

и неусетно хоризонта се насища с тъмнина

и застива мълчаливо като крепостна стена.

От небето притаено падат капчици-сълзи

и тъгата непреклонно към сърцата ни пълзи...

Редактирано 8 февруари 201313 г. от voda (преглед на промените)

И тъгата непреклонно към сърцата ни пълзи. Мрак над нас надвисва, готов да ни срази. Последен ангел изпълнен с надежда към поредна битка със злото ни повежда

 

Неуморим от болката безкрайна с грозно обгорелите крила знае че това е негова съдба да е последната надежда за нашите сърца

да е последната надежда за нашите сърца

и все пак трябва да се покори върха!

Гъста димна завеса оплела се около нас, 

всеки дъх и крачка бе риск в този час,

но времето играеше ли тука..?

 

Един от всички готов за борба виждаше пролука

между всяка не сполука в гъстата мъглявина,

но ето смъртни пипала се спускаха към изтощените сърца,

дали те щяха да преодолеят опасността, 

дали нямаше да ги срази смъртта, 

до време всичко опираше тука,

все някой трябваше да грабне чука...

Все някой трябваше да грабне чука
и със сетни сили да се опита
да накара дявола от болка да вика
като в стената от мрак разбие пролука

 

Парчета злоба хвърчат и пронизват,
черната плът, за Доброто неуязвима.
Паднали ангели с последен дъх осъзнават
че Мрака със мрак може да се разбива

Мрака с мрак може да се разбива 

и в мрака да видиш светлина 

едвам, едвам прохождащ и свива 

зеницата ти от трепет и земнина 

мрака в теб преижда 

с пипалата обгръща твоите нозе 

стремглаво , но как ти се вижда 

душевността оглеждаща се в твоето сърце ...

хей , не слушай моите слова прокобни 

впиват се лице в лице 

за туй ,че хората са все злокобни 

покажи им ти твоето сърце .

Покажи им ти твоето сърце,

подай ръка към друга нечия.

Създай усмивка на това лице,

разгори онзи огън, вечния.

 

Простри поглед към ширините,

очите нека бъдат ти компас.

Дай тласък на тях, мечтите -

не го губи, не и този шанс.

Редактирано 18 май 201313 г. от petinka90 (преглед на промените)

Не го губи, не и този шанс,

защото може той да е последен!

Последен шанс за твоето сърце отново да обича,

безпаметно отново да се врича

забравило за болката предишнар

предателствата, сълзите, скръбта

и чуствата присъщи на страстта,

дължаща се на огъня на младостта.

 

Не го губи, защото идва есента

обагрила в сребро твоята коса,

изплела паяжинки нежни в самотната душа.

 

Не я губи! Не бягай ти от любовта!

Не я губи! Не бягай ти от любовта!

този трепет трябва да се изживее 

така устроен е света 

без любов всичко в теб бледнее,

ве бягай, тя те чака ..там някъде по брега 

тя е устрема ,

тя е топлината в твоята ръка...