Откриваш обич и без корист я даряваш, когато сам в мечтите си успяваш. За теб светът блести щом реализираното материализираш - щом сладостта от сънищата ти пред теб се появи. Откриваш обич и без корист я даряваш, когато заедно да крачиш със живота ти успяваш: когато нито гониш, нито изпреварваш най-съкровения си блян, а редом с него крачиш и го пазиш с обичта, която му даряваш. Кристално ясно ми е...

Редактирано 12 май 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

Кристално ясно ми е...

колко съм преходна,

дреха два-три пъти облечена

и овехтяла... от чакане

в гардероба на нечии мракове.

Кристално ясно ми е...

без следа ще изчезна,

дърво остаряло и отсечено,

изгоряло...

за вечер в нечие огнище.

В името на Цялото.

А изборът е цвете или бунище...

Бунище или цвете - все едно е.

Не можеш да разделяш необятното.

Дори и в капките вода от дъжд пороен

погледнеш ли, откриваш изначалното.

В живота няма крайни положения,

и всичко е еднакво. И различно...

Изпадаме в подобни заблуждения,

когато възприемаме нещата лично.

И всеки от нас своя път ще измине,

процесът е дълъг, и малко боли.

Но може би днес, или след години

все пак ще прогледнем. Но с нови очи...

Но с нови очи..., поглеждам към животът днешен. Весел, сърдечен, на вечност обречен, тича, наднича в сърца и души. Грозен, неврозен, кичозно помпозен, съска и блъска, готов да руши. Гаден, всеяден, до ад безпощаден, брулен и хулен, но все пак един. Сложен, тревожен, почти невъзможен, но неотложен и незаменим...

Неотложен и незаменим,

сбор от мигове неповторими,

огърлица крехка,

ритъм е,

химн,

животът е песен,

която творим

по свой образ и свое подобие,

свободни ли ще сме

или поробени,

зависи от нас

и какво ще дарим...

Да подарим на обезверения надежда -ще я вземе и ще я подрежда. И мигър вярата си върне -веднага гръб ще ти обърне! Да подарим на гладния от хляба си засити ли се-ще забрави за глада си! На презадоволения, да подариш си и душата -ще я разпне на стената! И животът е като последния... даваш и все длъжник си му до сетния... Но всички някой ден ще разберат, когато ден дойде, да дарят!

Когато ден дойде, прегърни го!

И мъгливо да е утрото, усмихни го!

Не тъгувай дълго, виж небето,

нима слънцето спира да свети?

...

Днес съм рисунка в черно и бяло,

утре ще бъда дъга засияла

тъй крехка и преходна,

в миг като вечност ,побрала се цялата.

Редактирано 26 май 201115 г. от Нел (преглед на промените)

В миг като вечност, синя вечер се търкулва и забулва равнината. Вятър тихо пак повява и запява във листата. Синя песен в синя вечер леко се понася. И цветята сред тревата се унасят...

И цветята сред тревата се унасят... А щурците под звездите и пригласят... В тези мигове неземни аз усещам- някой като че ли дебне, там отсреща... И забързана и смела в тъмното препускам- да загина, предпочела, ако трябва...искам... Ето, вече тъмнината бяга през полето на парцали. Мойто коте сънно се протяга. Някъде далеч крещят чакали. Да.Сега изгрява утро- свежо като бебе. Аз нослето му напудрям, мисля си за тебе...

Редактирано 30 май 201115 г. от maiors (преглед на промените)

мисля си за тебе... мина цяла вечност в мисли разпилени, като пилци непослушни, знамена от вятър разлюлени, като сенки, потъващи в мрака, редуват се дъждовете... после суша. Отдавна забравих да чакам, не обичам кварталните спирки, прегърнала своите мисли, не спирам да крача... и крача по хорските сбирки, тук-там спирам само за малко- да чуя гласът на китарата, да нахраня гладно лиричие, сутрин си тръгвам с омарата и мисълта, че обичам ... обичам!

....... през съня си - нелеп автостоп, и по някакво странно надолнище още търся изгубен живот, младостта, и на детството спомена! Ще улавям последни искри, светлинки, топлина за през зимата... в уморените мои очи нищо няма - дори и сълзицата........ ........

нищо няма - дори и сълзицата забравя да горчи, преглътнала и последните думи тя не спира, лети... лети... Птица бяла с уморени криле, с човешко минало и тъжни ръце, кръжи над мен със своята песен ме връща напред-към моята есен. Там шепнещи клони ме срещат, поканен, скъп гост съм за тях, и блещука в сърцето запалена свещ, за да помня коя съм, а не каква бях...

За да помня коя съм, а не каква бях

искам да спра, да се обръщам назад.

Но без да ги викам, без никакъв знак,

нахлуват в ума ми, и сграбчват ме пак

забравени спомени, като малки звезди

проблесват във здрача, и много боли.

Как да забравя какво е било,

когато душата ми има клеймо?

Започвам да мисля, че много греша,

и трябва да помня, каква съм била

В кехлибара на спомена

две тъги си отглеждам.

Малка, светла - за теб,

изтъкана от нежност...

И различна, голяма,

приютила греха ми

в който още те нямам...

в който ваеш света ми.

Редактирано 9 юни 201115 г. от secret_rose (преглед на промените)

Ваеш света ми,

а даже не знаеш,

колко тънки нишки плетеш,

с пръсти прозирни

мънички бримки улавяш,

риза за мене тъчеш..

Наметнала в тъмното

суровото сукно

потеглям  надалече, насън.

по нишките ,безкрайните

неуверена стъпвам,

а пътят е дълъг.. но знам,

изплел си достатъчно

да имам във утрото

пътечка незрима- дъга

с първия лъч изгревен

по нея обратно

да се върна при теб

у дома.

Пътечка незрима

в безкрайното си ми,

следите ти бели

блестят...

и даже когато

е нощ непозната

си Слънцето в моя ми свят

и твоята прелест

рисува къдели -

прекрасни кълбенца любов

там, точно където

нашепва сърцето ми -

тук е, забравен и нов.

по тъмният път към Дома ми блести

малка звезда. Знам че си Ти,

знам че плачеш със мен

и с усмивка даряваш ме в новия ден,

знам когато реша, че не мога,

с дъха си разпалваш в сърцето ми огън,

за да продължа нататък,

да прегрърна живота без остатък,

без хлечене празно,

без омраза,

без поклони пред някой "богопомазан",

без гордост излишна,

без завист,

без желание да съм прилична...

Но с копнеж в сърцето,

малко печална и много лирична,

луда за някои, за други обична,

за трети съм никоя,

но за Тебе съм лична

... и знаеш: Аз те обичам!

Редактирано 10 юни 201115 г. от Нел (преглед на промените)

... копнеж в сърцето... -

има ли по тежко?

копнежите ни водят всички грешки.

И после плачем. Плачем просто...

тихичко.

За да зачеркнем думичката "миличко".

Нима си струва?

Не.

Не ми се спори.

С дилемата си вече не говоря.

Отдавна я изгубих...

зад очите му.

Където ме удавиха сълзите му..

Където ме удавиха сълзите

на покаяние нетрайно,

там пак ме блъснаха вълните

на бурното море от тайни...

Не може всеки път, когато

разплакани треви се люшкат,

престорени лъчи от злато

полето с вярност да обгръщат...

Възкръсва тя във спомен двоен,

онази среща преди толкова години,

но в моя спомен и във твоя спомен,

вероятно е съвсем различна.

В твоя е огромна болка,

предателство, разочарование,

последен опит за целувка,

навярно може би и разкаяние,

Във моя е захвърлени окови,

проглеждане и осъзнаване,

и някаква насила дадена целувка,

като край за новото начало.

В очите ни припламва спомена,

безкрайно близък и така далечен,

но само миг преди да се разминем,

усещам прошката.

Последен опит за целувка

и се пръсвам в милиарди капки

непокорни...

политам и отново те търся,

гласа ти долавям отнейде

самотен...

събирам се, водопад от ласка,

облива рамене уморени

и потича сякаш кръвта ти

по моите вени...

Нужна ми е тишина, но не убиваща.

Как залезно помръквам в самота.

Притаила дъх, надеждата приспива ме

с притихващи акорди тишина.

И притаила дъх, тя нищичко не вижда,

но изпраща сенките на вечерта.

Нужна ми е тишината. На умиране.

Така искам да заспя до болката...

само промених 3 букви..

В обичта се претопяват

нежни, галени слова.

"Обичам те" нашепваш тихо

и настъпва бързо вечерта.

Следи от миналия ден

не ще се появят във мрака,

но от смомен възроден

любовта ще се превърне в блясък !

Ще те милвам, ще те моля да останеш

с мен до края на нощта...

Да посрещнем изгрева с целувка,

да приветстваме света !

Редактирано 13 юни 201115 г. от nassy_kiss (преглед на промените)

И... спомен възроден.

Танцуващ бич.

Сърцето ми на късове се рони.

Парченцата му

слепват малки стихчета

в които пише как са го изгонили.

Приличат на следички по снега

така невидим в цъфналата пролет.

Но някога...

и аз не знам кога...

покълнали са, в спомени наболи.

Приличат на следички по снега

мислите ми,думите ми, пръстите ми..

Препускат по отблясъците на степта

втвърдила в ледена прегръдка утрото.

Пред погледа ми се оформя скреж,

ехти снежинково новородено,

а как да го износя ли..?

кръвта ми топла е

не може да го задържи..

не може да го задържи,

пищи от болка майчинското в мене..

Редактирано 13 юни 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)