Отблъсна ме от себе си далече

но аз не мисля никъде да ходя

в стомаха ми танцуват пеперуди

и нямам намерение да моля.

В сърцето си усещам нови сили

и ако трябва даже ще воювам

но няма да те пусна без усилие

ще те накарам пак да ме обикнеш.

Ще те накарам пак да ме обикнеш

лицето ти обгръщайки със длани

те моля във очите ми да вникнеш

да видиш болката от мойте рани.

Тях всички ти ми причини

сърцето ми извади и го смачка

Защо ме толкоз нарани?

И ето пак за тебе плача....

В сърцето си усещам нови сили

и ако трябва даже ще воювам

но няма да те пусна без усилие

ще те накарам пак да ме обикнеш.

Това е лудост,

бе момичета,

не можеш

никого насила

да накараш

да заобича те...

Чувството

за вкопчване

e наистина ужасно,

като окови

на затворник

те държи натясно.

Любовта е непокорния вятър,

океанът с вълните, дълбините,

лазурът безбрежен, шепотът на тревите.

"Не иска и не обещава тя"

Да... Любовта...

Дълги години се учех как да обичам,

да не чакам, да не моля, да не се вричам,

да приемам другите хора каквито са,

и дори когато от мен заминават,

да не допускам омраза в очите си...

Дълги години се учех как да обичам,

да не чакам, да не моля, да не се вричам,

да приемам другите хора каквито са,

и дори когато от мен заминават,

да не допускам омраза в очите си...

На това се учим

не в един живот

и пак ненаучени

в него влизаме-

излизаме...

Не е лесна

никак Любовта

като урок,

да даваш

с пълни шепи

без в замяна

да очакваш

и зрънце от

скъпоценното

й имане.

Редактирано 2 февруари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Любовта помита всичко без остатък

понася те на розови криле,

превръща те и в господар и в просяк

поставя те на колене...

От теб зависи да изправиш

главата си и да летиш

или да бъдеш вечно жалък

и да се молиш за трохи.

Любовта помита

по пътя си

всичко подредено,

живота начертан

старателно с годините

като в албум

със спомни прибран..

Не пита,отговори

не желае,Буря е -

логика не трае,

ходи гола

със пеперуди

във косите,

никога не спи

и въпреки това

няма да я видиш

уморена...Може

просто да си иде

без да те предупреди,

писмата дълги не обича

не знае букви да чете

дори не срича.

И въпреки това

поспира се в очите

на случайни минувачи,

не се страхува

самичка да се прибере

дори след здрач...

Такава си е Любовта,

буреносна,безразсъдна,

всичко след себе си помита,

такава я познаваме,

като циганка по улиците боса

неспираща да скита.

Редактирано 2 февруари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Като циганка по улиците боса,

завръщам се от нощното си скитане,

и знам че ме очакват сто въпроса,

и упреци изречени с очите ти.

Не съм готова още, може би на съмване,

когато утрото целува здрача,

ще те прегърна с вятъра в косите си

и ще се опитам да не плача.

Тогава може и да ти разкажа,

или пък не, едва ли искаш истини,

такива истини те карат да избираш,

и често няма пътища назад.

Редактирано 2 февруари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

и често няма

пътища назад...

Няма.И не трябва

да ги има!Къде

видели сме ручей,

поток или река

нагоре по течението

да текат или стрелките

на времето наопаки

да галопират..

Ония пътищата

останали назад

са вече достатъчно

вървени,утъпкани

от тежестта

на ходилата ни

неизбежно променени...

Отваряй смело

следваща врата,

зад нея нещо ново,

недокоснато те чака,

през прага премини

но не забравяй

шепа камъчета

от старата земя

вземи,ей така-

за спомен.

Редактирано 2 февруари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

А даже не го иска…

Любовта помита…

Любовта помита ни като порой

понесъл мръсните води на самотата ни,

отнасяйки със себе си и болка, и покой,

и цвят придаваща на дните ни!

Любовта помита ни като лавина,

забързала по склона на страстта,

помитаща на мъката отровата

вклинила се дълбоко в сърцата!

Любовта помита ни като стихия

внезапно появила се на хоризонта -

началото на края на една

отшелническа и забравена душа!

Редактирано 2 февруари 201115 г. от shemett (преглед на промените)

Отшелническа и забравена душа ли се крие във телесния ми тъмен лабиринт, че така - без тласък - все върви към раните по пътища, обречени да плуват в черен дим? Или във кода генетичен ми е вписана слабостта...до гроб...като е тихо? От болка да се стапям - като чиста истина ли винаги, ако си някъде наблизо? Или във навик съм превърнала тъгата - във потребност, или може би във ритуал? Като загадка невъзможна те отгатнах ...и отговорът се превърна във сакралност...

Редактирано 3 февруари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

И отговора се превърна във сакралност На мъртвата царица с поглед бледен Изричаща си клетвата с тържествена бруталност Оплитаща във паяжина тя дъха си сетен Командваше парада от несметни мъртъвци Облечена до шия в гибелна разруха На втора смърт ги пращаше със пламнали очи Тя просто търсеше във хекатомбата разтуха От струна звъняща във ритъм роден...

И отговора се превърна във сакралност

На мъртвата царица с поглед бледен

Изричаща си клетвата с тържествена бруталност

Оплитаща във паяжина тя дъха си сетен

Командваше парада от несметни мъртъвци

Облечена до шия в гибелна разруха

На втора смърт ги пращаше със пламнали очи

Тя просто търсеше във хекатомбата разтуха

От струна звъняща във ритъм роден...

От струна звъняща във ритъм роден...

Лелейно се носеше звук окрилен...

Окрилен, но напразно, без смисъл..

Дълбко стаен,този звук далечен и близък...

оставил ме в плен на твойто сърце,

отне ми дъха, отне ми лицето...

Размъти ума ми и почти уби в мене детето.

Играчка, тятър, фарс, игри,

като префектния жонгльор се изяви...

Но знай , че времето лекува,

скръбта потъва във забрава,

в мъгла остава само спомена за отминалата истина и вяра...

Спомена за отминалата истина и вяра

ме карат да мисля за тебе и днес.

Макар да копнея за тиха забрава....

макар да искам да викам в протест...

Аз още обичам те- тъй силно и страстно

все още желая те- до мен и във мен...

Да се върна при теб знам е опасно-

отново ще бъда в студения плен...

Редактирано 3 февруари 201115 г. от Lora2312 (преглед на промените)

От струна звъняща във ритъм роден,

отново започва безкрайния ден,

забързани хора, трамваи, коли,

и някъде там, навярно си ти.

Дали ще те видя вглъбена в света

или ще пропусна отново мига.

Не искам да бъда в студения плен,

на моя забързан и скучен ден.

Искам да вярвам, че по-скоро ти,

ще спреш за миг и ще вдигнеш очи,

и там сред тълпата в сивия ден,

ще ме откриеш, и то точно мен.

Редактирано 3 февруари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Вземи за спомен,ей така,

душата ми сломена -

душа изпълнена с мечти...

но вече само птица наранена.

Вземи за спомен, ей така,

сърцето ми на прах разбито -

сърце превърнало се в ледена скала

от твойте грозни, ледени слова!

Вземи за спомен, ей така...

Вземи за спомен...

Вземи...

Но какво за вземане остана?

Сърце? Душа? Мечти?

Надеждата последна поругана?...

Хиляди са като мен,

но само сърцата ни знаят,

откриват се в точния ден,

Любовта и това Е...

Нима някой някого може насила да люби?

Срещаме хиляди хора на ден,

но в един само се влюбваме,

и не... не играта на хормоните

е любовта, това е проста биология,

Тя е споделеност за не един ден,

и не признава никакви условия-

ни време, ни разстояние,

ни външна красота, нито състояние...

Ни външна красота, и нито състояние ще ме накарат да разчупя ледовете. Животът бил борба и лудо състезание - в това не вярвам вече. Вие - ако щете... Животът е въздишка в утрото на лятото, и птича песен в зимна белота. Преследване и търсене на непознатото, докосване от дружеска ръка. И някак необмислено решаваме, че можем да живеем без посоки. Но рано или късно помъдряваме. Залозите ни са достатъчно високи...

Залозите ни са достатъчно високи И за капак играта е Ва Банк Хазартни правилата са жестоки Да се откаже може сетния глупак Играта бясно хвърля ни в заблуда По гребена вълната мощно носи Живота с времето е надпревара луда Пристъпваме полека по стъклата боси Сковани водопади синкав лед...

Сковани водопади, синкав лед -

едно червено наметало от възможности

обгръщат ме... в безкраен пирует

от тиха синева и снежнобели облаци.

Вулкани бълват нямост. Мраморни копнежи...

и частица вяра от вселенската ръка -

ми устройват паметна вечеря на свещи

със болката, с агонията... и с лудостта

Редактирано 3 февруари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

И с лудостта

вместо бохча на рамо

стегнах се отдавна

на далечен път,

кацнала е като папагал

екзотично шарен

на пиратското ми рамо.

Да, точно тя Лудостта...

Не вдигайте вежди

и не се чудете,

малко ексцентрична

непредвидима е,

но какво от това?!

Не заменям приятелството й

за трима !Гърбът ми

пази в трудни времена..

Така че отдалече

щом ме видите

на рамо с онова хахавото

разперило крила,внимавайте

с епитетите,с обидите

моя милост и револверът ми

сме на нейната страна.

сутрин тихичко се сгушвам

Редактирано 4 февруари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

И с лудостта ни се налага да живеем

в бетонната агония на дните,

за слънцето понякога копнеем,

но вече му е трудно да наднича,

от облаците прах и вредни пари,

които постоянно ни обгръщат...

Бетонна лудост, и дори агресия,

наднича зад обърнатите кофи,

а вятърт пилее без да пита,

разхвърлените ни отломки.

Но между плочките поникнало е цвете,

опитва да протегне нежна шия,

прескачат го забързаните хора,

дано пък има шанс да оцелее.

Дано пък има шанс да оцелее

дано да стане таз магия

Да мине мъж- да го полее

натрапниците да отбие.

Да бди над него, да го гледа

да радва му се и обича....

И ето- цветето прогледна

протегнало глава наднича.

И ето- цветето прогледна протегнало глава наднича. Защото иска слънчев лъч да го погали, да го помилва тихо, нежно... Дали да вярва и кога ли!? Ще върне спомена за нещо безметежно... Какво , че всичо се превърна в безнадаждно? Какво, че слънце назова ме, когато кръста изкова ми? Когато обичта и вярата погуби, тогава и сърцето ми изгуби. А може бе не си го искал? Сърцето ми било е просто орган, душата просто инструмент, превърна я във призрак изкривен... Защо преструваш се , че още те интересува коя сам , как съм и къде съм?! Аз знам , че друго теб те интригува, защо ме питаш ти, дали добре съм? След дългото отцъствие..., мълчание откъде сега това колебание? А може би е лицемерие и криворазбраното твое доверие? Не искам да зная, но да забравя желая... Кога ще се случи, това вече - не зная...

Сутрин тихичко се сгушвам

след дългите разходки нощем

в голямата невидима гора,

ходя често там да си говоря

с онези малки,чаровни същества...

Може и да знаеш за тази моя слабост

да се прибирам рано призори

с обувките в ръка, стъпваща на пръсти,

-Е,няма как, всичко живо спи.

Има нещо много сладко

точно в този ранен,сънен час,

когато се завръщам вкъщи

с джобове пълни с приказен запас.