Пътят ти към нова радост,

загадъчно ще е неизвестен,

прегърни китарата си, моя младост,

и не спирай да вървиш и пееш песни

Не спирай да вървиш и пееш

понякога това ти дава сили,

а друг път, просто е по-лесно

да пееш вместо да униваш.

Сърцето ти изпълва се със музика,

която се промъква в твойте фибри

и неусетно в утрото забързана,

огледай се - и може да го видиш.

Не гледай прекалено надалече

понякога е точно пред очите ти,

мигът на щастие или на нежност

просто посегни и ще го стигнеш.

Очите правят зрителни измами,

оазис на надежди и фантазии,

но ако гледаш постоянно надалече,

може да пропуснеш миг на истина.

От моята безбрежна любов Бунтуват се океаните наказани Обяздили във танц вълните Бушуват с чувства неизказани Обречените погледи на птиците Гнездата си от дълго не видели Така и ний сами се скитаме В талазите просторни разделени От капки тъга сътворени...

Песен

От капки тъга сътворени

протягам към взора небесен

ръцете си плахо, смутени.

Запявам вечната си песен.

Песен за душата безбрежна,

изгубена в тайни дълбини.

Песен за зората тъй нежна,

огряваща безброй кривини.

В песента си нежно се унасям,

забравила собствения зов.

Душата си високо възнасям

с песен вечна, наречена любов.

Редактирано 29 януари 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

С песен вечна наречена любов,

пресипнало ходя през живота суров.

Да. Уморен е гласът ми

и от студ и от пек,

от мъгливото утре

и тъгата да бъда човек.

Красива тъга!

ти раждаш океани

синя безбрежност

в самота

милиони звънящи китари

посрещат деня и нощта.

Милиони звънтящи китари

отекват в сърцето ми с изгрева

пристъпвам от слънце погалена

по пясъка лепкав и хладен.

Вълните догонват ме палаво

и с пяна заливат краката ми

долавям с китарите писъка

на гларус самотен и гладен.

Отдавна изгаснал е огъня

китарите тихо замлъкват...

и знам че денят е започнал,

но... не ми се тръгва.

Не ми се тръгва Знам, денят изчезва Отива си на Запад Прегърнал слънцето с ръце Оставам тук със теб В сегашната ни къща И моля те Недей да криеш Усмивките по твоето лице Стоманено сиви талази...

Любовта ти и ти-

бригантина с платна издути

от попътен вятър...

Летиш през живота,

защитаваш редути

и раздаваш парченца

от своята риза,

подписана с кръвта

на високата миза,

която не можеш да изплатиш...

Знам... знам...

боли от вълните,

разкъсват сърцето,

а то е от плът,

но не спирай, момче!

полети и върни се

там където усещаш,

че те чака с ласка домът

С любов или не,

отдавна незнам

какъв си за мен

копнеж или плам?

Отчаяна нужда,

звезда или вик,

пътека във утрото

или просто миг

удавен в пространството

на моя копнеж...

Но искам да знам,

че още си тук,

реален и земен

със форма и звук,

че още владееш

деня и нощта

да знам, че те има

и не си само мечта.

Сърцето ми ти отключи!

Или хайде, разбий ги оковите!

Ти плъзна в ръцете ми стих

и във него отгледах неволите.

Сърцето ми ти отключи!

Аз не мога, изгубих си ключа.

Не пипай! А само с очи...

го лекувай от черната суша.

Сърцето ми ти оключи,

че без него не мога да мразя.

А трябва, дъждът от сълзи

просто нови надежди не ражда...

Редактирано 30 януари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

Нови надежди не ражда денят През мъгла днес струи светлината Изгарят ни погледа черни петна И сивите сенки пробягват Къде ли повел ни е прашният път В безсмислени пусти полета Покапва сълзица овъглената плът И в съсък неземен изчезва От счупени тухли слепено...

Дом от надежди и кули въздушни

мечти от фантазии и илюзии

сграбчват сърцето ми в плен омагьосан

и ме превръщат в безволева топка.

В сън ли живея или в реалност

толкова странно край мен преминават

нощи и дни и минути безкрайни

и всичко е толкова нематериално.

Обхваща ме паника, тръгва по вените

опитвам с усилие да се събудя,

но явно наистина съм заключена

и съм в плен на въздушните кули.

Редактирано 31 януари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

В плен на въздушните кули,

сред лъжи лицемерни и хули

сърцето ми тъжно

няма как да робува...

океана бленува!

и простора небесен,

непокорността на тревата

и птичата песен,

с вятърът да потанцува,

да се усмихне унесено,

да избере посоката

и да е живо!

а не в жертва принесено

Редактирано 31 януари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

В жертва е принесено сърцето ми,

на огнени стрели ухае -

но измръзнало е там, където ти

докосвал си го с топли длани.

И стъпка, и прониза, и раздроби го -

парченцата във въздуха разпръсна.

Единствен ти гасиш във мене огъня...

На сън ще те целувам и прегръщам!

Самодивски ще присядам до главата ти

щом мислите ти плахо ме повикат.

Ще изчезвам мигом, заедно със здрача, скрит

във пазвата на слънчевия писък.

И гния, и горя, и лед аз ставам!

Порастват, ето ги - нов чифт крила...

Навярно с тях аз трябва да избягам,

там, където ти си намечтан.

Редактирано 1 февруари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

Без тебе няма да си ида

дори да гониш и кълнеш.

От теб приемам и обида

защото нося аз копнеж.

Копнежа ми за теб е мили-

да имам твоето сърце.

Останах аз почти без сили

нуждая се от твоите ръце!

Без тебе няма да си ида,

и ако трябва пак ще те създам

от огъня на свойте мисли,

от облаци и светлина.

Заради теб ще се науча,

творец ще стана на мечти,

защото ти за мен си всичко,

и общи ще са нашите съдби.

След края

Общи ще са нашите съдби,

но не сега, нито тук.

Без илюзорните наредби

ще отпраша аз на юг.

Тъй оковани са сърцата

цяла нощ и цял ден.

Някак загубват се телата

в сивкав, огледален плен.

Общи ще са нашите съдби

във последния си край.

След него нашите души

заедно ще бъдат, знай.

Заедно ще видим хоризонта

усещам пръстите ти в своята ръка,

слънцето целува ни със изгрева

и аз се моля да не изгоря

от огъня на силните ти чувства,

или от тихата молба в очите ти

която ме обгръща с утрото

и знам, че нямам сили да греша.

И знам че нямам сили да греша Аз моите пороци виждам ясно Но знам че нямам сили и да спра Това е положението днеска - Баста Разкъсващ тишината вълчи вой...

Разкъсващ

тишината

вълчи вой

нагнетен

във въздуха

се носи

или вятърът

немирен,

нехранимайко

един и той

извива глас

във здрача...

върху гърба си

поел нелеката задача,

мъката събрана

върху стана

на земята

с пълни шепи

да пилей,

да не остави

по гръдта и

болка неразсята,

да погали

с пръсти

своята любов

неутешима,

да я помилва

по косата..

Да погали с пръсти своята любов.

Да я докосне сладостно със устни.

Да чуе вопъл- страстния й зов.

Любовната игра да не прекъсне.

Да вдъхне аромата й тъй нежен,

целувайки таз кожа кадифена.

Поглеждайки в очите й премрежени,

от сладост тихичко застена...

От сладост тихичко застена

а после се превърна във агония

викът в душата ми прогонен

внезапно стихнал от умора.

Научих се да падам от високо,

но болката все още ме убива,

и тези няколко секунди падане

все още ме оставят трудно дишаща.

И раните от падането винаги

зарастват, но остават грозни белези,

които във сърцето ми се впиват

и бавно, много бавно ме убиват.

Редактирано 2 февруари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

и бавно, много бавно ме убиват

стрелите отровни на големия свят,

в който горделивостта е съдбовна

и брат предава своя брат,

в който гнусните думи заменят любовни

и грозно полюшват измамни бедра,

в който днес обичат, а утре не помнят...

да, убива ме бавно, много бавно това

С ръце корави от гранит

ти сграбчи ме и ме завлече

не помниш онзи нежен миг

в любов когато ми се врече.

Студен си груб и мразовит

не искаш да си с мене вече

С омраза погледа пропит

отбъсна ме от теб далече.

Редактирано 2 февруари 201115 г. от Lora2312 (преглед на промените)