Сякаш мъртва е за мен красотата,

която е смисъл в живота.

Отново спасявам се в тишината,

тъй приличаща на робота,

който без никаква капчица чувство

представя се така чудесно.

И царе са те във това изкуство -

не виждат тъгата тъй лесно.

Избирам тишината пред робота,

защото нещо вътре казва,

че истинската красота в живота

не е мъртва, а се показва

в очите на човека, който вижда

и усмихва се най-накрая,

че видял е съществената нужда

именно да търси, стигайки до рая.

Стигайки до рая... продължавам, за да стигна в онази крехка ивица накрая, в която всичко има смисъл. Там е тихо и красиво, пеят птици, и тревата е щастлива, я вятърът ходи с домашни терлици... Там съм жива! Подай ми ръката си, с теб сме скитници...

Редактирано 6 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

И вече принципно аз желая,

отдавна принципно обичам.

И вече принципно аз мечтая,

след никого не ще аз тичам.

Потънала съм аз във принципи

и така си ми е добре.

Търча между човешките ципи

във оглушало кабаре.

И вече принципно аз желая –

отдавна принципно живея.

Само сърцето де да скатая,

че принципно аз ще прелея!

Редактирано 8 април 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

принципно аз ще прелея...

О, не, не живея с принципи,

с готови клишета не живея!

Ден с ден си приличат,

но не същата вода се докосва до кея!

Река съм. Понякога пресъхвам.

За малко. После пак възкръсвам.

Понякога съм бистра, причудлива,

друг път буйна, непокорна, дива.

Понякога съм толкова прилична,

че доскучавам от безличие,

друг път сменям цветовете,

с водопади украсявам световете ти.

Редактирано 10 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

С водопади украсявам световете ти,

единствено когато съм щастлива,

като усмивката сияйна на лицето съм

на девойка приказно красива...

 

 

Преливащи дъги са цветове на възможното ни щастие, горим, изгаряме, ставаме пепел, възкръснали на вечното разпятие, наречено със думата - любов. В света ти идвам на разсъмване, роса в деня ти - благослов, в съня ми идваш щом се стъмни, целувка нежна... послеслов. Със сребърни нишки...

Със сребърните нишки

приказката си плете луната.

Студени си въздишки

носи вятърът като соната.

И само те ще знаят

как обича залезът зората.

Всеки път те ще ваят

приказка за любовта им свята.

А тъжно тя завършва -

зората – там, а залезът е тук.

Луната я довършва

сонетно винаги -с минорен звук.

Редактирано 12 април 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

В прозрачност се обвива

сърцето ми... щом те погледна,

за да прочетеш във него

моите чувства.

Свежо пъстра дъга прелива

по лицето ми... щом си до мен,

за да видиш в нея сърцето си

и да препуснеш

във новия ден

буйно,

красиво,

без страх,

устремен към хоризонт непознат...

Любовта е изкуство!

малък поздрав за всички, пишещи в темата

Редактирано 13 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

- Любовта е изкуство –

нашепна ми някой -

това скрито чуство

във далечната мъгла.

И изчезна той за миг,

не дава ми покой -

нито неговия лик,

нито загадъчният вой.

Любовта е изкуство.

Ще запомня само –

онова светло чувство,

подпреш ли се на топло рамо.

Свиеш ли се във прегръдка

на любимия е красота.

Потъваш във омайност рядка –

ах, вечно изкуство е любовта!...

И за да не се повтаря: Керемидено червено...

Редактирано 14 април 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

Керемидено червено виждам наред,

щом на покрива приседна,

тогава съм птица, мечтател, поет,

и накъдето и да погледна

виждам животът как се движи напред.

Там зад прозорците с тъмни завеси

някой някого обича,

друг пие кафе, заслушан в песен,

трети се учи да чете и срича,

четвърти свири на пиано,

пети се облича за среща припряно,

някой плаче, друг се смее...

препуска времето устремено

към следващата минута,

а аз отпуснала ръце на скута си

немея, забравям това, което е счупено

и тихичко сърцето ми пее

мелодия дивна, досега нечута

Редактирано 15 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Така бленувания рай остава си такъв до днес...

Парчета от надежди разпръскват моите сълзи,

над сърцето огнено мъката бавно взема превес...

Дъждът вече изгасил е всичко, вече нищо не гори.

Една мечта, един блян, една химера всичко е,

няма нищо, което да събуди заспалата душа.

Няма цъфнали цветя в застиналото ми сърце -

върху този камък и мъхът не ще да израсте...

Върху този камък ръка положих,

долових пулса му,

усетих... сложен е,

уж е камък,

а сърцето му пламък,

студен отвън,

отвътре тревожен,

по бащински мил,

по майчински топъл,

воин, победил

в най-тежката битка-

тази, със себе си,

а последния вопъл

в камъка скрил.

по бащински мила и по майчински топла

с длани по-меки дори от ефир

докосва тишината изплакала локва

бременна с рожба от злия зефир

от счупени мисли от сгърчени мигове

от забравени есенни сприхави дни

е раждала толкова режещи викове

разцепено рухвала... в дъното-шир

В дъното шир - приканваща,

чакаща развратница

разтворила широко бедрата си...

Не.Не е за мен тази пропаст,

пропита с безумие и страх.

Няма принцеси там

остана купчинка грах...

На мен ми дай вятърни мелници,

палитра и водни бои,

да оцветявам безличните делници

тогава забравям колко боли.

Редактирано 26 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Палитра и водни бои ми подай,

да изрисувам мечтите далечни...

Ако не начало, то поне край

ще поставят тези багри течни.

Нека върху снежнобелия лист

оставят своя красив отпечатък -

малко от любимия цвят сив

и готов е дългостроения замък...

Нарочно розов цвят не сложих -

сладникави истории не ща.

На тъмните такива аз заложих,

на тъмната страна от моята душа...

Редактирано 27 април 201115 г. от petinka90 (преглед на промените)

На тъмната страна четката спря, художник леко се отдръпна, доволен от вълшебния си щрих и дълго се любува, скръбно тих. От чудото сърцето ми изтръпна и не посмя да го затвори в стих...

Редактирано 27 април 201115 г. от voda (преглед на промените)

И не посмя да го затвори в стих

от страх да не бъде наранено.

Сърцето бие, ударите долових,

но като че ли все по-учестено.

Ръката трепна, сърцето - дваж,

погледът заигра във тъмнината...

Изпарява се и малкото кураж -

постепенно чезне и светлината.

Хвърлих копия от моите очи

в сумрака на неизвестността,

но бяха спрени от думи топли,

които разрушиха тази празнота.

Грабвай бързо цветните бои

и със цветки най-прекрасни

рисувай ангели, лъчи

или струнен арфов звън.

Стани художник на живота,

изразявай себе си

на празното платно,

разгърни се в ноти

или в стихове душата си увий.

Грабвай бързо цветните бои

с пъстроцветно сияние

на душата светла

рисувай ти, твори

живота в приказно ухание.

В приказно ухание

загубвам слух и зрение.

Потапям се във океан -

най-красивия ми блян.

Разгръщам се самичка

ставам толкова мъничка,

грея в багри най-прекрасни

от мирисите красни.

В приказно ухание

загубвам слух и зрение.

Забравям с очи да виждам,

забравям и да слушам.

Затуй, ако желаеш

така сластно да ухаеш,

помни, че винаги ще съм

тиха, сляпа като в сън.

Редактирано 2 май 201115 г. от Sissona (преглед на промените)

Мисля, че някъде между редовете се е изгубил смисъла на темата.

Нека направим така - пускам нещо, оставям изречение или дума и следващият стих, трябва да започне с оставеното, за да има смисъл от темата.

Като парченце черен шоколад,

начарчащ още във устата ми

се върнах във реалния си свят...

А там остана някъде душата ми !

Неравен път...

Неравен път, неравни хора, неравно мислене и говор, такъв е животът, но нека не спорим, опората все пак се нуждае... от своя опора! Като лястовица бяла...

Редактирано 3 май 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Като лястовица бяла, като нежен вишнев цвят, живот прекрасен съм живяла, в друго време, в друг неземен свят ! Безшумни стъпки...

Безшумни стъпки в нощта ми отронени от сънища будни, незараснали спомени, отдалечават се... сякаш прогонени от на сърцето ми пъстрото домино. когато сънуваш пеперуди...

Редактирано 3 май 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Koгато дремеш, сънуваш пеперуди и звукът на мислите ти става тътен, любовта в сърцето ти дали се буди, или просто стене разумът размътен? Сякаш пееш, но крещиш! И безпричинно се усмихваш, а ръцете ти треперят. Мислиш - с полети се каца аварийно, а чувствата, се крият със поезия...

Редактирано 9 май 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

Когато чувствата се крият със поезия... и камъкът разцъфва, като фрезия, и той във жилката корава открива обич, и без корист я дарява!