Реджина, очарова ме!

Чертае съдбата си без да се мръщи

рисува със краски тъй ярки и живи

макар и горчиво сега да преглъща

тъгата да носи на сто самодиви

Тя тръгва към тебе с протегната длан

и шепнейки твоето име отново

желае да знаеш- без капчица свян

че всичко да стори за теб е готова.

Посрещай я ти и недей да се бавиш

изпуснеш ли- времето няма да чака.

И чувствата нейни недей да нагазваш!

Дори и луната със нея заплака...

Дори и луната с мен заплака. Боли. Минутите, които пропилях, долитат като бумеранг и пръскат сетния ми смях. Надеждата-мустанг пречупва крак... Боли. Тъмата не е мрак, а мракът не е ад. Боли. И няма връщане назад...

Слабост - Да се връщаш в миналото (в него сигурен си ти!) Крачката напред да не направиш със завързани очи Или скок във бездната, опасен (кой ли иска да боли) Смелост, моля те, ръката ми хвани....

Редактирано 26 февруари 201115 г. от starstar (преглед на промените)

Онази майчина ръка поставила печат в сърцето, пораснали... да открием отново детето, което е сгушено вътре-във нас и неподвластни на времето да полетим високо над бремето- хвърчила пъстроцветни, водопади от нежност с челичена сила заветна... печат-благосолов, наречен просто... Любов

Редактирано 26 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Любовта... Сълза съм отронена и търкулната по розова бузка на малко дете... Жена съм, глава обронила на силното ти рамо и танцуваща в съня си ... с теб! Вода съм, докосвам те с устни жаден да не си, а когато усетиш онова пъстро чувство, птица съм и крило до крило двамата с теб летим.

Редактирано 27 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

С теб летим, Посоката не търсим Никой не попита: Накъде? Отговор на великите въпроси Нека друг някой да даде Пред погледа ни сливат се Въздух, слънце и небе Аз ли съм, ти ли си Или просто сме криле За приземяване не мислим Не, все още, не Въпреки че земното притегляне Полета ни някога ще спре.

Редактирано 28 февруари 201115 г. от starstar (преглед на промените)

полета ни някога ще спре... и тихо, тихо ще се спуснем към онова нашето... самотно поле, където ни срещат алени макове, да влеят копринена кръв, където възкръсва след дългото чакане покоят, държащ ни с невидима връв...

Редактирано 28 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Боже, момичета, някой трябва да ви ви призне дължимото: Изписали сте най-страхотните дни на този форум с чудесни, пленителни строфи и изобщо, мисля, че сте затъмнили всеки един от останалите тук форуми - невероятен ентусиазъм! Невероятен! Аплаусите до един са за вас!

Редактирано 28 февруари 201115 г. от rimchi (преглед на промените)

Безтегловна сладост... Обичам те! по вените ми като кръв се стичаш, с пулс разсичаш за мен хоризонти, в пурпур облечено твоето малко момиче танцува в жарта на архонта... И някак небрежно, така... на шега, забравяш болката и играта на мрака, в ръцете си стиснал моята нежна ръка запяваш песен жив, младият изгрев дочакал.

Редактирано 2 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

всеки въглен тихо до черно догаря и се превръща във пепел... Танцуват телата, покорили жарта, в барабанния зов на живота, нова сила се влива в уморени крила, и забравили болка и горест, политаме заедно към една тишина, прегърнала вечната пролет.

Вечна пролет прегърнала под слънцето

закърпвам от себе си жарни копнежи.

Тръгвам по вятъра, гонейки времето.

снемам ръцете си смутно пристегнати.

Викам след залеза, стиснала мъката.

Как да я пусна... Теглото безценно е!

Лекото хлътва - забравеност хлъзгава -

мачка го хаос, изваян с безцелие.

Мачка го хаос, изваян с безцелие като удар на остър кинжал. Сякаш падна дъга многоцветна в сивотата на облачен вал. Кратка болка свенлива ме сепна с плаха дума от древен език. Неохотно сърцето ми трепна и сгреши своя ритъм за миг. Лека сянка през мен се промъкна. Тънка нишка се скъса без звън. Влюбен славей ли някъде млъкна, или просто проплака насън?!...

Влюбен славей ли някъде млъкна,

или просто проплака насън?!...

в карирана рокля тъжното мое детство се върна,

 раните да промие, избили навън.

Лицето си скривам зад ръце- капандури,

с поглед изчегъртвам от вътрешната им

тъмна страна

топли и свидни, вече изгубени,

разпилени на вятъра от мен имена...

Очите ми търсят покой в тъмнината,

не съм готова още за онази светлина,

дошла белезите на миналото да окъпе,

да покрие с благ мехмем

следите от бича на спомените

впиващи орловите си криви нокти

във плътта ми ден след ден..

впило орловите си нокти

във плътта ми ден след ден,

оживява ехо на спомени

и огъва света ми непроменен...

Но стига! Ехо сте! Минало!

в гърдите ми крясък расте,

някой ден ще разкъсам оковите,

глас ще имам, ще погледна света

с очите на малко дете

и погребала мрачното минало,

на вечността с радост ще се насладя!

Но защо някой ден?! Защо не сега?!

Имам новия ден, имам себе си!

Имам сърце! И икона си имам,

с твоя лик, забулен в нежна тъга.

Имам всичко днес!

... останалото е пръст във пръстта

http://www.youtube.com/watch?v=cl88QEll-Xc

Редактирано 3 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Разкъсай всички нишки,всички възли, всички воали,застанали пред теб, пред мен,помежду ни, разкъсай страха, раздери го! не само на думи! Виж в мен пролет цъфти, пеят с нежност най-фините струни и съм вдигнала вече глава, не плача, търкалям своя камък напред и нагоре, в очите ми - вечния пламък, в сърцето, забравило всички неволи, млад лотос-усмивка за теб, мое слънце, отваря цвета си и тихо шепти: Обичам те! Прости ми и ти! http://www.youtube.com/watch?v=D6J9qX_MmEo Поздрав за всички, които вече са разбрали, че любовта е непреходна!

Редактирано 6 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

"Прости ми ти !" - Това ли искаш ? Да чуеш, че аз прошка ти се моля ?! Защо във длатните юмруци стискаш и тропаш с крак - да бъде твойта воля. Не си познал ! Не ме познаваш ! Макар в сърцето ми да няма злоба, щом ти ни си готов да даваш, аз два пъти не съм готова ! И прошка няма да ти искам, не ми достига лицимирие... Но в шепата си мъничка ще стискам, останалото ми във теб доверие ! ********************************* Защото равен път не съществува...

Защото равен път не съществува... на живота нишката Клото преде, понякога е нежен, закачлив и флиртува... друг път с шамар ни разсича на две. Вървя. Не знам какво ме чака зад хребета. Не мисля за утре. Чувствам днес и сега. А мигът е магьосник, прегърнал ме шеметно, хартиена лодка в океан от бяла тишина.

Редактирано 7 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

В хартиена лодка

събирам спомени,

за да ме топлят

ако някога, някъде

забравя за огъня

и затлея...

те ще са вятърът,

раздухал искрата,

която две ръце,

уморени от чакане

положиха с нежност

в сърцата ни!

или

птица запяла в житата

Редактирано 18 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Птица запя в житата, слънце леко те погали. Ти очи отвори, после се засмя. Твоята усмивка в миг деня разпали и дари със радост цялата земя.

Дари със радост цялата земя, а колко дълго пазих те за мене… Разбирам те защо сега огря… Свободен си, но своето ще взема.

Свободен си, но своето ще взема,

защото мракът в мен би завидял

на огъня послан върху постеля -

не моя, а на някоя си там.

Не те обичам, твърде си себичен.

Честно - само миналото ме гнети,

защото беше облака ми личен

и на теб седях години, а не дни.

Свободен си, но своето си взимам.

Връщам си невинността и любовта.

Така благодаря ти, че те има!

Аз, без теб, не бих могла да бъда аз.

„Без теб, не бих могла да бъда аз” знаеш... не мога да го кажа, Любовта е свобода, ще е тъжно без пясъка на плажа, но ще си остана вода. Ще ме боли сърцето, ще се разкъса на хиляди малки парчета, после от пепелта си ще възкръсна, прегърнала спомена за момчето, което с любовта си ме нарече жена и ме дари с чувство. Ще се чува единствено нощем болящият плач на морето, а сутрин прогледнала в слънцето ще прегръщам отново мига.

Редактирано 23 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Прегръщам мига в безтегловност - откупен със кръв и сълзи. Подхлъзвам се. Тъна в греховност. Горча. И преглъщам мечти. ................................... Целувам без страст и почти неохотно свалените маски преди само ден. А после ги тъпча с краката виновно. Покривах се с тях. Те погубиха ме. Събличам се цялата, гмуркам се в мрака. Не вярвам, че някой ще тръгне след мен. Но все пак, надявам се, някой ме чака... там вътре, където без слънце е ден.

Там вътре, където без слънце е ден, остава студеният полъх на ненужно жестока тревога. И не мога да забравя, че сивата пепел била е и огън. И сякаш е мъртва за мен красотата, която е смисъл в живота...

Редактирано 4 април 201115 г. от voda (преглед на промените)