С джобовете пълни с приказен запас

сутрин се прибирам в празната ми къща.

Слънчев лъч проблясва. Тихо е у нас.

Сякаш в неоткрита църква се завръщам.

Себе си забравил, в себе си стоя.

И случайни мисли бързо се прескачат.

Слънцето изгрява. Сутрешна дъга

осветява утрото ми. И прогонва здрача.

Прогонва здрача твоята усмивка,

и сякаш с топли пръсти ме обгръща,

толкова е осезаема и истинска,

почти със пръсти мога да я пипна.

Усмивката ти е вълшебна,

и действа ми като магия,

забравям всякакви тревоги,

и сякаш с вино ме опива.

Виждам как извира от сърцето ти

и тръгва през очите ти към мене,

и сякаш със невидими въжета,

притегля ме към тебе неусетно.

Притегля ме към тебе неусетно

една мелодия, прошепнат звън

мирис на метал от струни

спомен ...

отчупено парче от сън...

Отчупено парче от сън В ушите ми звънят унило струни А вятърът отвън натрупва От сняг в града пустинни дюни И само малки светлинки Разцепват наметалото на мрака Потичат леко хиляди звезди Танцуват, сякаш никой не ги чака Летят листа от дневника на лятото...

А eсента след него ги събира. Седи на маса Не далече зимата И с пролетта си пийват бира. Така насмешливо играят си сезоните, Като че да са живи хора. А ние мръзнем свити в шепите И чакаме да стане пролет. Тогава пак ще полетят чадъри(Те)

Тогава пак ще полетят чадърите От детството ми пъстри хеликоптери Летим и ние весело надули бузите С усмивките денят си стоплили Ще нарисуват малки пръсти по земята Дъга от жълти облаци в небето Валящи капки сладолед в устата Понасящи във сладък танц сърцето Отсипвам от солницата във чашата със мляко...

Може ли по-малко да боли...

когато сама разцепвам себе си

и задрасквам мечти,

с очи залепени в жадувани хребети...

Но днес... днес ще забравя умората,

натежала в последните дни,

ще танцувам танго(с теб)пред очите на хората,

бяла съм... и усмихната... в мен твоя огън гори.

В мен твоя огън гори и разгаря и в сърцето ми врата се отваря, а в мисълта ми е споемна за последният сън, който стопли безкрайно сърцето ми и заличи студения и мрачен звън! Ръка аз протягам и почти докосвам Ви, очи отварям и пробуждам се... Усмивката си своя, аз ви подарявам, да топли битието Ви когато мен ме няма...

Очи отварям и пробуждам се,

подавам своята топла ръка,

ела с мен, нека танцуваме

нима трябва да чакам нощта?

Виж очите ми-огънчета палави,

разлистват заспалия вишнев цвят,

а ръцете ми-толкова парят,

сбрали нежността от твоя мъничък свят.

Да танцуваме... ела при мен по жаравата

да танцуваме двамата с теб-нестинари сме,

с бяла кърпа покрих болката и... и забравих я,

хайде с мен! вдигни и открий своето бяло лице!

Редактирано 5 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Да потанцуваме със теб, Гальовна Моя Болка! А нека музика... шумът в сърцето ми да е! Да потанцуваме - със страст - към бездната дълбока на мълчанието, в което крием себе си. Да потанцуваме! Да се надбягваме със Вятъра! Надежди може да пожънем сутринта... А тази нощ, със теб ще сме във центъра на кадъра, със всички лъжеистини около нас. Да потанцуваме! Да се превърнем в звезден прах! И да почистим от чернилка сетивата си! Гальовна Моя Болка, мисля, стига ни сумрак. Мит тук е само щастието. Във Ад ний крачим...

Редактирано 6 февруари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

Понесли се на най-чистите криле

мислите ми празнично танцуват

и гонят се задъхани по две

във хаос от емоции и чувства.

В сърцето ми покълва светлина

и тръгва по замръзналите вени

отново влюбена съм и не съм сама

какво по-хубаво и по-вълшебно.

Обичам да съм влюбена, дори отново

да трябва да лепя парчетата на влюбеното си сърце.

И предпочитам то да е лепено,

отколкото самотно и студено.

Самотно и студено е когато

не дишам с цветовете на вятъра,

неспособна съм когато

да достигна дълбините на душата си.

Когато съм китара със скъсани струни,

безмълвна,

болезнено свита под венеца от тръни,

безкрила,

птица в леда на живота унила...

Като птица в леда на живота,

теглото на смисъла носеща,

аз пристигнах тук - гола и боса -

замръзнала в тихите облаци.

Като риба на сухо в пустинята

бавно издишвам снопове болка.

Нараненото его немирно е,

щом погазиш го ти със самостност.

Бавно издишвам снопове болка

и се чувствам като оголена жица

сърцето ми е толкова наранено,

че дори не знам как още дишам.

Не мога да спя, не мога да мисля,

искам дълбоко в пашкул да се скрия,

далече от всичко, далече от хората,

но не усещам никаква милост.

Ще трябва отново да се науча да живея

да се радвам на дребни неща, да се смея,

да правя първите стъпки,

да не се оглеждам през рамо...

Но още е толкова рано,

сега дори не мога да мисля.

На пътя твой ще маха алена любов Три дълги метра кървава коприна Изписана със литналия зов На огнени езици в бяла зима Потракват кастанети черни диво И сучат се телата в морен танц Фламенкото краката и повело в ритъм Три капки пот по мраморния гланц Извикват гордо поглед от лицето Видяла в стъпките ти огнена лавина Със крачка лека - режещо мачете Разсичащ взора и на половина Понесъл песента си в ръцете...

Редактирано 8 февруари 201115 г. от darkterminal (преглед на промените)

Понесла песента си в ръцете

заравям краката си в жар,

но не петите, гори ми сърцето,

поднасям своя любовен дар.

Танцувам за теб по жаравата,

която за кратко наричам "живот",

искам малко-заведи ме в забравата,

завали над мен, моя тъжна любов

Танцувам за теб по гореща жарава, но не съм нестинарка, дори самодива. Аз съм тази, която следите оставя във сърцето - жена, неприлично красива ! Аз съм летния дъх...

Аз съм летния дъх... и бризът , който гали те нежно... Аз съм онзи полъх познат, когато се протягаш небрежно и усещането,че ще бъдеш вечно млад те кара да летиш в безконечност... Ароматът , който кара те да вдиашваш пак и пак... Ти си нежният спомен, усмивката ведра, ти си топла прегръдка и милувка най-щедра! Ти си ромон на ручей под синевата безбрежна, който гали слуха ми и приспива ме нежно за да ме докосне отнво , когато се усмихне зората...

Аз съм летния дъх, аз съм жегата,

която от очите ти извира,

горещата целувка на разсъмване,

която като вино те опива.

Аз съм твоята есен, красива и тъжна

нашепваща нежно в ухото ти,

почуквам с дъжда по перваза

и често задавам въпроси.

Аз съм зимното утро в очите ти,

малкото облаче пара, на устните,

като целувка от зимна поема,

и снежинка студена и нежна.

Аз съм твоята пролет, отдавна жадувана

слънчев дъжд и разцъфнало цвете,

аз съм твоята пролет от залез до съмване

и песента на сърцето ти.

Редактирано 8 февруари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

И песента на сърцето ти съм,

понякога хард,

друг път лирична,

събрала и болка,

и нежност, и... неприличие,

страст, горест,

молитва и... романтичност.

И Луната прегръщаща

самотния танц на вълка-единак,

добротата ти,

скритата ласка...

аз съм твоя близнак,

познавам те...

без карнавалната маска.

Редактирано 8 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Без карнавална маска И без грим Без светлини, червило И завеси Вървеше клоунът тъжно уморен Припявайки си свойта тъжна песен Гърмят тромпетите във туш Прожекторите галят голата арена Излиза напорист и весел уж А в шепите му няма грам веселие Надянал свойта маска Смешен грим Под оглушителния гръм На барабана Играе клоунът тъжно уморен На вечно мамещата сцена От пепел и дъх сътворени...

От пепел и дъх сътворени, разпадаме се хиляди пъти на ден и пак се въздигаме в рефрен... и копнеж, зареден с любовен пълнеж, малко променен, непокорЕн, но укротЕн от утрото, от новия ден- същият? не, не... този е свеж. вишнев цвят...

Редактирано 9 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Лицето ти е като вишнев цвят

в очите ти небето се оглежда,

ти си моето бъдеще, моят свят

моето слънце, и нова надежда.

От сърцето ми къстче си, бяла магия,

кръв от кръвта ми и плът от плътта,

щом те погледна в миг се откривам,

по лицето и устните и в твоя смях.

Толкова малка си и толкова силна,

света ми можеш да сринеш за миг

но само една твоя усмивка,

може за миг да го изгради.

В очите ти блестят светулки...

В очите му блестят светулки и се гонят есенни листа. Те езеро са - в тях се гмуркаш и обливаш се със светлина. От пръстите му огън капе и жалостно искри се давят в пролетта на длани - парещо ухажване - създадени, за да лекуват болката. В очите му блестят светулки. Те побират цели небеса. Слагам удобните обувки. И ще го намеря... Той е там... От пръстите му огън капе, и искрите се превръщат в рани. Ний ще се срещнем, знам - по пладне, някъде, където сме мечтали.

Редактирано 10 февруари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)

Там - някъде, където сме мечтали...

Ще търсим пътища, но ще разберем,

че сме се лутали , живяли

във съвем различен ритъм...

Но какво от туй че всичко друго е,

какво от туй, че всичко е различно,

нали все пак искаме да знаем,

че можем винаги ний да обичаме!

Без граници да слагаме,

без лимити и стопове,

ще се научим да си вярваме,

но не да се заробваме.

Ще даваме със пълни шепи,

ще тичаме със всички сили

и ако накрая в тебе пак се вричаме,

то наистина сме победили!

В очите му блестят светулки

и се гонят есенни листа.

Те езеро са - в тях се гмуркаш

и обливаш се със светлина.

От пръстите му огън капе

и жалостно искри се давят в пролетта

на длани - парещо ухажване -

направени, за да лекуват болката.

В очите му блестят светулки.

Те побират цели небеса.

Слагам удобните обувки.

И ще го намеря... Той е там...

От пръстите му огън капе

и искри превръщат се във рани.

Ний ще се срещнем, знам - по пладне,

някъде, където сме мечтали.

'Regina Mortua' имаш особен начин на писане, който заразява със желание... Пишеш не само красиво , но и заразяващо

Редактирано 10 февруари 201115 г. от sinioto (преглед на промените)