Накрая с тебе пак се вричаме

ръцете си държим и леко галим

в душите си сега надничаме

взаимно чувствата си палим.

Обикнах те почти веднага-

почувствах, че и ти ме молиш..

Сега не мога да избягам

със чувствата си знам се бориш.

Не бих те наранила, мили.

Самата аз се чувствам странно.

Не знам дали ще имам сили,

за таз любов- дошла спонтанно...

Ти казваш:

Не знам дали

ще имам сили.

Аз казвам:

Напротив,знам.

Толкова

новородени

безсилия

с ръцете си

съм удушила,

на всяко поотделно

направила съм гроб,

в непреднамерена

убийца без време

се превърнах,

в палач на безсилието си

с присъда-до живот.

/без право на замяна/

Редактирано 11 февруари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

До живот! без право на замяна! осъдена съм... да обичам- нощем Луната ме къпе в сребърна пяна, денем към слънцето тичам. С крака изранени на живота от тръните, измръзнали пръсти, носещи кръста- напред и нагоре по "виа долороса", сред тълпата крещяща, полугола и боса пристъпвам миг подир миг към мечтата си. А болката... тя ми стана първи приятел.

А болката... тя ми стана първи приятел. Или може би враг?! Отнел покоя и мира на сърцето ми, защото всичко стойностно отне ми ти и слънцето превърна ти във мрак! Светлината се превърна в тъмнина, А душата ми преливаща преди за миг заля я пустота... Истината заменена от лъжа след себе си доведе празнота! Така ,че сбогом, не те искам нито в мойте мисли, нито в мойто ежедневие... Всичко в теб се оказа лицемерие! Кажи сбогом на всичко и ти, както и на мойто доверие!

Кажи сбогом на всичко,

стегни си куфара и затвори вратата,

там някъде светът те чака.

Направи първата крачка

и после е лесно,

не се обръщай назад

точно пред теб чака едно чудо.

А може би и нова любов...

Остави в къщи въпростите,

проблемите и тъгата,

несигурността, и въздишките,

вземи само сърцето си

и шепа мечти.

Останалото е лесно,

просто се пусни по течението

и граби с пълни шепи,

създай си нови спомени,

нови илюзии,

нови надежди и нови звезди.

Нека само от красота те боли, и задъхан от тревоги и проблеми, нямаш време,просто нямаш време да осъзнаеш,че душата ти е стон орисана от хиляди поличби...

Нека само от красота ме боли - искам с мен тя да бъде жестока. Прободени мигове с къси игли и морета втечнила се болка. Аз изплувах ги всички - без лодка. Съдбата невинно кроеше мечти. Искам с мен тя да бъде жестока! Нека само от красота ме боли.

Нека само от красота ме боли Със звънката болка на сребърни клони Разперили жадно хищни криле С които на мъртвите царицата носи Облечена в облаци от сиво дъга Събрала във шарките гръмкия блясък На старата скитница - бяла луна Омокряща в прилива ситният пясък По прашния път на водата...

По прашния път на водата

унесено се стичам -

гребен на малка вълна

песенно обичащ.

Не знаеш...

И водата я боли,

когато ден след ден целува

белите, тъжни скали,

а изглежда тъй игрива,

палуваща...

Искри са водните пръски,

заглаждащи камъка,

страст са... и сълзи

понякога радостни,

друг път горест задъхана

в тях оставя следи,

а водата танцува,

не спира...

заслушай се! Чуваш ли? Тя мълви:

"Ето ме идвам при теб,

моя обич. И...нека боли!"

Редактирано 17 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

И...нека боли! Като спомен от вчера е днешната болка, а самотата е наша робиня. Докога ще играем тази глупава роля- в най-нежните ласки да търсим пустиня?!

В най-нежните ласки не търся пустиня, те са моя утеха след тежкия ден, макар уморена, отвръщам със нежност, напълно попаднала в техния плен. Като малка изгубена лодка в морето, път си пробивам сред бурни вълни, твоята нежност като фар ме насочва и моят единствен пристан си ти.

И моят единствен пристан си ти. И доживяхме дни на спокойствие, прекосили всички кръстовища, за да няма къде пак да сгрешим?!

Забързани и през глава май тичаме, за да оставим истинските себе си зад нас. Към маските прилепнаха мечтите ни - едни парчета пъзел - сякаш от навъсен мрак. А отгатнали нестройната си същност, времето оптиваме да уловим със поглед. Но за жалост бързината ни е мудност... във устоите на вечния вселенски порив.

И в миг събираме вечност,

в пръстите си вплели лиричие,

както Майката сълзите си лее

в аромата на снежни кокичета.

Като приливни вълни,

в луната влюбени,

пулсират сърцата... лудите,

с кръвта си да стоплят

птици прокудени,

да докоснат любимите

в съня си изомруден.

В съня си изомруден към необятното аз тичам... В съня си изомруден отново те обичам... В съня си изомруден, аз срещам те отново... В съня си изомруден, аз плувам към теб и ме води зова ти!

Редактирано 19 февруари 201115 г. от sinioto (преглед на промените)

Равнена с вечноста е любовта ми,

но утре може вече да е минало,

и как да се измери вечността

когато е намесено сърцето?

След всяко твое тръгване умирам,

по малко и едва забележимо,

сълзите ми са пълни със въпроси,

любов ли е това, щом може да убива.

Равнена с вечноста е любовта ми,

но само днес, и утре вероятно...

и ако съм жива след последното ти тръгване,

ще я премеря пак отново на разсъмване.

Редактирано 18 февруари 201115 г. от kristi_34 (преглед на промените)

На зората най-скъпото дете, малкото ми синьо синче. Тънко като листенце, палаво като жребче. Глезено и непокорно, като поточе бърбори. Букви рисува криви, рони ми звънък смях. В него откривам своя последен грях.

Своя последен грях ронят мечтите ми и хлътват - в чернилка от пясъчен гняв. От истини наранени отричаме... Тънем в хаос изгаснали пламъци. Само насън теб ще искат мечтите ми. Стъпките бавно покрива прахта. А най-горчиви и празни са дните ни, в тях ако розите вечно заспят...

А най-горчиви и празни са дните ни, в тях ако розите вечно заспят... затова... защо съм щастлива, не питай! на живота болките не могат да ме покорят. И стиснала своите малки юмруци под дъжд и вятър, в мъгла... все вървя, в сърцето ми пеят пролетно капчуци, прегръща ме слънцето, родило деня. А когато уморено присядам на ъгъла, пребродила навред своята малка земя, поглеждам назад и знам - не съм се лъгала, до мен си, мой бели ангеле, и ме галиш с крила. http://www.youtube.com/watch?v=wje8f0PhfJw

На забавен кадър

рисувам безвремие

без четка...

пръсти в кръвта си топя

и по бялото платно на живота

(без предварителни сметки)

обагрям света ти с цветя...

За да можеш когато събуден

от грохота на младия ден,

уморен, но щастлив и учуден,

отново да видиш дъгата... и мен.

За да мога като пролетна птица

да размахам нежно крила

и с дъха си,

като детска ръчица

да затопля сърцето ти

... Океан самота.

Редактирано 23 февруари 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Океан самота

и безпътно безвремие.

Във очите тъга,

във сърцето съмнение.

Черен дъжд заваля

и земята изригна.

В мен морето се вля

и небето ме стигна.

Пустиня от сняг,

ураган от звезди.

Има мост, няма бряг

и любов без следи...

Змейско дихание,

река от искри.

В сърцето страдание,

в очите сълзи !

Момичета, с риска да стана досаден, ще ви покритикувам малко. Изрази като VIP персона, забавен каданс, най-оптимално и в духа, са откровена тавтология. Кадансът няма какъв да бъде освен забавен, оптималното няма как да бъде сложено в превъзходна степен, персоната вече е поставена в акронима. Разбирам, че поезията допуска свободно оформен текст, но такъв род изрази са недопустими! Още веднъж, извинете...

Още веднъж, извинете...

За нищо.

Благодарско за забележката,не се бях замисляла признавам си.

пп.ей сега ще изям грешката.

Редактирано 22 февруари 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

В очите сълзи... после усмивка, преминават синкопно нашите дни, но най-красиво е когато притихнало сърцето обича и ражда звезди.

Сърцето когато обича, ражда звезди. Чупи се тихия глъч от ридание. Падат от него небета, когато заспи върху длани от себеобожание. Вали мечти сърцето, когато обича. Разбива се в пода гореща сълза. Краде живи усмивки, дори да отрича. Играта играе. Но не на шега... Когато обича, сърцето е вкъщи. Вехнат тревоги от чужди лица. Чертае съдбата си без да се мръщи, пие от болката. Със сетива.

Редактирано 23 февруари 201115 г. от Regina Mortua (преглед на промените)