Телата жадни щом се слеят,

страст и обич ще ги завладеят!

Умората вълните ще отмият

и слънчев лъч от устните ще пием!

И слънчев лъч от устните ще пием,

наздравици ще вдигнем до небето.

Има ли причина явна да го крием,

кога говори то едно, сърцето?

Причина винаги ще се намери,

защото животът прави си шеги.

Няма само срещи, има и раздели,

а една такава винаги тежи.

Тежат разделите…

…………………………………………….....

Разделите…

Най-предсказуемото в любовта…

Вероятно няма жена, която да не е усетила това.

А, ти го вплете в стих, Мерил, и го направи познаваемо

и преодолимо - това животворящо чувство и състояние -

раздялата.

Обичам раздялата, защото след нея има болка, но и

начало на нещо ново.

*

Всъщност страхът от раздялата е по-силен от самата раздяла, както страхът от смъртта е по-силен от самата смърт. Защото и раздялата и смъртта са неизбежни, докато страхът от тях е нещо, което ни държи за гърлото дълго преди да ни се случи неизбежността… и, ако не го преодолеем, стигаме по-бързо до неизбежното.

Величието е не за тези, които не се страхуват, а за тези, които се стремят да се спасят от страха си. И това ги прави свободни. Такива хора са велики, но самотни. /като Александър Велики/

Свободата слага началото на нещо ново. Самата свобода, а не раздялата. В нея има само загуба... а казват, че тези, които обичат твърде много, губят всичко. Тези, които обичат и мразят едновременно… оцеляват.

Обикновените избират да носят страха си, за да не са самотни… Трябва да победим себе си, за да покорим света… или каквото друго имаме като мечта…

Съжалявам за офтопика, но не можах да се възпра само да си го помисля, без да го напиша… просто нямам място за още едно неизпратено писмо. А при добро желание, може да се приеме не като офтопик, а като една прозаична сълза в поетичната тема.

Приех го като второто

Не се страхувай от смъртта ..

тя е точка неизбежна.

Живей сега, в реалността.

В момента тя е важна.

Не предизвиквай лошия късмет.

Не купувай предварителен билет..

Раздяла.. винаги ще има,

тя е сянка незаличима.

Но знай.. дъга се появява след дъжда,

в небето черно - бляскава звезда.

Вярвай.. страха си надмогни,

по пътя на стремежа нов тръгни!

Редактирано 11 септември 201115 г. от nassy_kiss (преглед на промените)

*

Без злоба

*

Кажи ми всичко,ще те чуя.

Главата си не ще обърна.
Зад гърба ти няма да те хуля,
по пътя стръмен няма да се върна.

*

Не ще си спомня,бе отдавна..
Нарани ме,грубо ме отхвърли.
Между обичта и злобата е плавна
границата.. чувства бурни !

*

В душата моя злоба не живее
стремя се да давам,лудо да любя.
А злината.. като мрачен облак да сивее,
заради нея щастието си аз не ще погубя!

*

Редактирано 14 октомври 201114 г. от nassy_kiss (преглед на промените)

Ако е Феникс, полетял от пепелта?]

и в душата горещи диаманти

по земята се стапят в сълзи.

Тогава в сетивата измамени

застинала лава рисува лъчи!

Застинала лава рисува лъчи и смутното небе прелива от лазур до чернота - непривично, причудливо с демонична красота. И светът се спотаява... Бурята започва с гръм! После кротко завалява, тихичко - като на сън...

Тихичко - като на сън Ще се вмъкна във мечтите ти, Лекичко - почти без шум Ще обсебя бавно дните ти.

Ще обсебя нощите ти,

мислите...

И когато мен ме няма -

да ме търсиш.

И когато мен ме няма -

да ме търсиш.

---

Да ме търсиш в цветчето и капката,

ослепели от слънцето грейнало.

Да протегнеш във тъмното длани,

да ме дръпнеш от кратери зейнали!

Редактирано 1 ноември 201114 г. от linaadelina (преглед на промените)

Да ме дръпнеш от кратери зейнали, от ада ми завинаги да ме извадиш. Да ми покажеш слънца грейнали и с лъчите им косите ми да погалиш... Хайде стига сънища, момчето ми. Събудих се аз много отдавна, застинало в онзи миг е сърцето ми, чакащо да дойде оная с косата...

Чакащо да дойде оная с косата, да се развърти,и доде диша земята, кълновете да прибере. Да разгони онези,размахали крилата над надежди и вери, отнемащи хляба,мечтите узрели. Онази с косата-от вятър погалена, приела земята и слънцето жарещо.. Тъй огнено ярка-Жътварка!

Побиха ме тръпки от "Тая с косата",

тъй огнено ярка - Жътварка!

Приета и гонена - сладко-тръпчива

в надежда и горест горчива!

Със сумрачни сънища тихо долита ................

Надеждата крехка раздрала на две.

Тя гледа в душата - за нищо не пита

и с песен Съдбата чете...................................

Редактирано 3 ноември 201114 г. от linaadelina (преглед на промените)

и с песен Съдбата чете.... Надникнала в твоето бъдеще, рисувано с твойте ръце на платно-любящо сърце.

на платно - любящо сърце

гори, тупти

с всеки удар

канавата прогаря,

неутронна бомба

във всяка капка

от кръвта си таи,

с опасност

в апокалистичен мащаб

твоя свят да взриви,

любовта си

едва удържимата

самоизгаря.

любовта си

едва удържима

самоизгаря

и като птицата Феникс

разпорила небесата,

всевечна и преродена

живее в безкрая!

Редактирано 4 януари 201214 г. от linaadelina (преглед на промените)

Живее в безкрая, от безвремие прегърната, не винаги знаеща как при теб да се върне. Пътя който чертаеш със жарава и вяра, не е никак достатъчен! Много обич ти трябва!

Много обич ти трябва!....

.....за да оцелееш

в студената зима

на чувства ...и пепел...

В жаравата грееш

осиротели длани,

няма кой да постопли

и да върне Душата!

С много обич да храниш

по пътя си странен

пустинни цветя..............

Редактирано 9 януари 201214 г. от linaadelina (преглед на промените)

Пустинни цветя, като вас искам суша, като вас силно мразя, до яд, аз дъжда, не мога тъга и вина да преглътна, себе си лъгала - да обичам,да спя. Като кактус, прилежно разрязвам нощта, бодлите си остри сама не изтръгвам, твърде често дължа и на себе си крах. Пустинни цветя във вода не издържат...

Безумна обич Нежна песен .. Нежна длан моята докосва с плам. Нежни ласки, нежен звук .. Само теб, не искам друг ! Цялото легло на парфюма ти ухае, от допир тялото ми силно се нуждае .. Запалвам свещ, бързо изгаря. Вече е тъмно. Това ли е Рая ? В морето от страст нека да се потопим, от безумна обич тази нощ ще изгорим !

Своя свят побран във сълза ще удавя Ще захвърля съня си във лудия бяг Звънват лъкове стъклени трептящо изваяни Приковали със изстрел отсрещния бряг Ще потегля размахал наметка опалена Утолил си свирепата жажда със прах И през устните пиещ от стомната калена Гълтам въглена тлеещ в първородния грях

а в нейното царство от небето надничат

милиарди очи... Очи на диви котки.,

следят на младостта ми грешките,

обичам

с ноща вълшебна в тях да полетя

завинаги.........

Редактирано 22 юни 201214 г. от linaadelina (преглед на промените)

С нощта вълшебна в тях да полетя във себе си, предците си да срещна и да открадна от мъдростта им от мен все още недостигната и тъй кръгът да се затвори, на сутринта да вдигна щори и слънцето прозяващо се да прегърна, и нова страница във новия си ден аз да обърна.

във новия си ден аз да обърна.

Добре дошла ! Нямаш си и на идея колко много липсваш тук !

Благодаря ти, че се спря...

Във новия си ден аз да обърна,

лице към слънцето, а после към луната.

Деня с нощта да преобърна,

да полетя със вятъра, да стигна до звездата.

По пътя млечен пак да се разходя,

с дъжда да плисна някъде далече,

в пустинята без страх да бродя,

но никога от теб да съм далече !

Никога от теб да съм далече, с ръце вплетени в косите, с устни галещи нежно, с пръсчета свирещи - на струна недокосвана. В раковина те скрих, и водната ми стихия свирепо бушува никога от мен да си далече, щом сърцата ни в обич се сляха!!!

Редактирано 25 юли 201214 г. от voda (преглед на промените)