В косите ми цветната пролет отдавна изсъхна. Сякаш никога там не бяха цъфтели ръце. Пленена от ледена паяжина как да си тръгна. Заравям очи вкочанени.Мълчиш ли...сърце... Как е близка сега тази наша безумна илюзия. Как е смешно болезнена тази позната ирония сред която се лутаме, дишайки мъртвата музика. Като призраци с нежни сърца, но родени в агония. Вчера беше копнеж.Днес е само цвета на копнежа. Като сянка, изгряла след тъжна и мокра дъга. Като бяла пагода, приютила към Бога стремежа. Като звън от утеха, поел пресушена река.

Сляпо търсех следите по тъмните пясъци. Някой луд пак е стъпкал червените макове. Щом отворех очи ме преследваха сивите крясъци на измъчена чайка, прелетяла над изпуснати влакове. Не достигах до времето, тихо заспало зад мен. Само риех болезнено още и още да чуя. Стон от нежни лъчи ме погали.Изви се по мен и кръвта на строшена луна ме обля и събуди. Огнен блясък покри необятната, суха пустиня. Търсех сляпо...опипвайки вътре, където болеше. Но намирах не макове, само разбита светиня. Там, отляво, където сърцето ми някога беше.

Ти ли си това видение, нима твоята особа е пак в моето съзнание, пристигнала от Рая. Отново съня ме кара да полудея. Погледа ти..твърде дързък, за да забравя. Присъствието ти силно, но нежно.. А желанието ми голямо, изгаря ме бавно..

Непрогледна нощ,...

Непрогледна нощ, ледена тъма,

луната пълна, от черни облаци закрита.

В небето птица с изтощени веч крила,

подмятана от вятъра, пронизващ мраз.

От дълго търсеща подслон, от вятър и от студ.

Без успех, уви, все още трябва да лети.

Последни сили срещу порива на вятъра бездушен.

Капка дъжд, и после пак, и пак, и пак.

Нежните пера прогизнали са бързо.

Крилата вече не издържат, сковани в лед са.

Предава се. Земята черна все по-близо е.

Падение. Зарита в кал. Поне спасена от леда.

Че земята топла е, но бързо тя изстива.

Минава час. Дъждът преминал е във сняг.

Топлината на земята вече няма я.

Ковчег от лед и кал, а в него птица.

Извършила последния си полет.

Природата и неините закони.

Дали и ние ще ги раѕбереме някой ден?

От мен...Дедко

Далеч от стихията на мрака,

върви напред.. бягай.

Там, където светлината

не е просто мираж.

Не ти трябва тишина,

обгърната с перли.

Нито безгранична власт,

изтъргувана с много сълзи.

Дори изгубения елмаз

в очите ти да не изгрява.

Ще имаш дар..по-голям,

много по-ценен.

Ще си там - в своя дом,

а навсякъде ще е огън.

"Сън"

Под смокиново дърво във Рая,

принцесо малка – теб сънувах...

Но сам събудих се във празна стая

и в странни спомени отплувах.

Рисувахме със теб слънца,

а дъждове лъчите миеха.

И хора с тебеширени сърца

във джобове слънцата криеха.

Рисувахме със теб небе,

прибавихме и бели гълъби.

Но светло-синьо то не бе –

остана бяло...с бели гълъби.

Рисувахме със теб цветя,

и слушахме любовната им песен.

От погледа открадна ги нощта

и радостта от тях отнесе.

А под смокиново дърво, но не във Рая,

принцесо малка – тъй те аз бленувам!...

И късно стана, да тръгвам трябва...зная,

но позволи ми пак да те сънувам.

Очите ти... Те гледат през мен. Някъде там, зад мен в неизвестното. Обърни се. Когато сме с гръб всеки ще гледа в посоката своя, по пътя си, своя си път. Обърни се... Макар и портрета ми да започва в зениците твои. Но ще имам опора. Макар да е гръб. И ще следваме само посоката своя. Тихо...тихо, по млечния път.

Писала съм го в изблик на хормони ама е много готино.   Нежност   Ръка в ноща докосва твоята ръка. Пoглет топъл среща очи прекрасни. Мека постеля и нежни завивки, крият топли и красиви тела.   Нежно докосва момичето крехко, а в очитеим страста им гори. Плахо косите  докосна, целуна длантаи,а после усни червени и слатки за нежност готови.   Целуна прекрасните усни, а тя нежно погали  лицето му топло. И отвърна на нежноста с нежност.   Ръце в ръце се преплетоха. Тела в тела се оплитат. Нежност и нежност прелитат в ноща.   Агели летят и се радват, защото красотата е огряла ноща. и светят красиви звездите от горе. За две красиви и нежни души. За това пък казват че не било мое творчество понеже било много пиянско ама на мен ми е любимото. Вино червено Вино червено отпиваме, за любовта ни отпиваме и си почиваме. От любовта си почиваме. Но мъката в душата не е свила гърлата и виното горини. Вино червено като оганя пари. Горини любовта жадна, за болка тя е ожадняла и до смърт,ще ни гори дорде сърцата прогори.

"Ти"

Стоиш до мен, притискаш се в мен,

страхувайки се да не ме изгубиш някой ден,

но няма от какво да се страхуваш, защото ще остана вечно твой,

и ти ще бъдеш вечно в моето сърце,

където и да бъда аз,

където и да идеш ти.

И как ли мога да забравя теб?

С твоята изпепеляваща ме страст,

изпълваща с тръпки и изгаряща от вътре измореното ми тяло.

С твоята вледеняваща красота, спираща дъхът ми,

прекрасна като ледена висулка,

с мека кожа, като сняг,

с по-перфектно от снежинка тяло,

и устни като листенца от огненочервена роза.

С твоята чувствена душа,

ранима толкоз лесно като да прекършиш стъбълце на цвете,

но същевременно и толкоз силна в тежките за мен моменти.

И как ли мога да забравя,

как ме избави от забвението в което бях попаднал,

и как извади душата ми от пропастта?

За теб аз бих направил същото при нужда,

и в тежък момент ще ти подам ръка,

но искам да запомниш следното:

до теб ще бъда винаги, когато имаш нужда...

Когато си отиде любовта,

след себе си остави празна стая

и много премълчавани неща,

които няма никога да зная.

"Любов ли ?"

Да се родим и да живеем

магьосник луд ни е орисал.

Във дни, изпразнени от смисъл,

опитваме да оцелеем.

Но много скоро, покосени

от жълтия кинжал на суетата,

за истина жадуват ни сърцата

и в Любовта намираме спасение.

Душа и тяло в миг изгаряме,

за нов живот сме омагьосани.

Със радостта и болката дамгосани,

в свещена същност се разтваряме.

Ала измъчват ни тревоги дребни

и мненията си променяме;

амбициите си подменяме

и ето – есента ни дебне.

Настане време на безстрастие

и стойности преоценяваме;

проблемите сами създаваме -

и плачем с яд, а не от щастие.

На мними идеали ний слугуваме,

предначертаваме си дните;

и мъничкото красота в душите

със предразсъдъци погубваме.

По дни на радост днес тъгуваме,

добро и зло са във везните;

но уморени – хлопваме вратите

и идва ден да се сбогуваме...

Забравих да погледна в очите ти

в онзи миг.. на раздяла.

Забравих, сега ще понеса вината си,

че те ще останат в забрава.

Не ще ги забележи и никоя друга,

останаха скрити за измама.

Вратата се затвори, щом си тръгнах

те няма да са така пленителни.

Без дъх да оставяш няма ти..

няма, щом пламака в тях изгасна.

А заедно с очите си ти изчезна..

изстина..вечният сън те застигна.

Татуирах живота си с теб. Без да искам превърнах те в идол. В божество от копнежи и сенки изтъкало в душата ми музика. Тънки нишки държат пеперудите. Без посока са, само за ден са. Нека мислят че грешни са лудите. Нека Лотоса капката мъка Задържи до сърцето си. Нека...

Не се ли умориха пръстите по струните измъчено да стенат... От взиране китарата заспива. Отдавна пусто е под стъпките на розата, танцува само мъртъв аромат поел копнежите на китариста. Не се ли умориха и очите му по сълзите солени да рисуват измислен танц... от непотребна мисъл. Ненужна никому, но скрила в тишината си акорда на пастелено безсмислие...

Нашепва нощта тихо

песен дълга и студена.

Звезди няма вън.

.....

Аз сбогом взех си с Любовта,

защото мрачна е душата;

там няма слънце за цветята -

тъй дълго е разяждана от суета.

И дъжд там няма за реките,

защото много са сълзите

и все тъй тъжни са очите -

забравили да полудяват в радостта.

А днес, щом падне пак нощта,

аз ще прегърна тишината;

ще сещам сила непозната -

и няма да е празен в мен света.

Но във минутите усамотени

душата ми от глад ще стене;

в безбройни мигове несподелени

ще се стопява бавно младостта...

Ето няколко хайку-та Далечен тътен. Мълния в небето. Мирис на озон. --- Есенна гора, изгубена пътечка. Жълъдите падат. --- На старата ограда кацнала е птичка. Тишината отлетя.

Прорязва те мистерията

от забулени чувства,

Безкрайността е пред теб,

само нея имаш..

Призрачно небе..високо,

забулило в мъгла

до преди време..ясния път.

Всяка следваща стъпка,

нови окови поставя.

Притиска с все сила

самотната душа,

лишава от свобода..

Цвете никъде не никне,

слънцето не се вижда.

Там "грее" единствено мрака

на една отминала съдба,

изстрадала дори съня.

Редактирано 2 март 200719 г. от baby_muse (преглед на промените)

Ръката ми потъва в тишината ти. Не съм сама, щом още я усещам. Ще порисувам с нея по душата ти за да запомниш мен, онази, грешната. И с устни ще докосна пръсти ледени за да ги стопли нежността отминала. А после ще се разтопя по гребена на тихата вълна, и нас подминала...

"Напразно"

Телефонът онемя.

От чакане...

---

Звън съзнанието ми погуби –

след този миг не съществувах.

Във мрака картата изгубих

и без посока дълго плувах...

Но дим без огън аз съзрях,

и две души зад стъклена стена.

Стената беше между тях

и те живееха без топлина...

---

* * * Всичко е казано вече; мисля,че всичко простих. Знам,че си много далече- пътя към теб не открих. Няма да моля за срещи- отговор даваш нелеп. Следва вечеря на свещи с някой,различен от теб. Свърши...А някак е жалко да си отида така. Хубаво беше...За малко. Дай ми за сбогом ръка.

Бездъхна нощ със мирис на проклятие Отекват стъпки , някой си отива Остава празно нечие обятие, сълза пропарва и изстива... сълза невярваща, боляща , дръзка, сълза невидима по буза мъжка. Сълза, въздишка, шепот, самодива... кървяща нежност - рози и коприва

"Безглаголен живот"

Нощ. Чакалня. Тишина.

И песен на невидим.

Случаен поглед. Мъж. Жена.

Искра. Любов без име.

Трясък. Блясък. Вик. Тълпа.

Ръце неуловими.

Прашен ъгъл. Самота.

И скръб неутешима...

Пореден влак. Сълза. И ласка.

Раздяла. Нова “стока”.

Дете. Лепило. Тръпка рязка.

И блян с цена висока.

Трийсет сребърника. Интерес.

Локва кръв. Жестокост.

Змия красива. Ясен жест.

Ответ. Такси. Посока...

-После-

После ще съм друга!

Несмирена, осквернена, зла

обидена и победена

от коварността на любовта.

После ще съм сляпа и за тебе,

убиецо, на всичката невинност в мен.

И мразена, сломена, примирена

на болката на самотата в плен.

После... но сега съм още тази, дето те бленува

подигравяй се, тъпчи я ден след ден!

Тя още те обича, но защо ли?

Навярно, че усмивката и заличаваш всеки ден.

После... но сега съм друга

Пий от мене капката останала една

пий я и дави ме в нея-

едната ми сълза,

спасила се от безчувствеността.

Тогава бях такава-млада, мила

а после - давеща се във тъга.

Намразих те, но вече нямам сила...

в сърцето си любов да приютя.

-Сети се за мен-

Сети се за мене,

когато ти липсва усмивка,

когато нуждаеш се от нежна закрила

и плачеш, и страдаш за своя любима.

Сети се за мене

в самотните нощи

и спомен - наш, общи

поискай,

че да те стопли...

Сети се за мене,

когато обич ти липсва.

Проси я от мене.

Към тебе тя литва,

към тебе тя литва...

-Виновна-

Опитваш се да ме пронижеш с поглед.

Отдавна думи помежду ни липсват.

И чакаш да ме видиш долу,

препъната, размазана във пропаст.

Опитваш се със думи да убиеш

Отдавна липсващите чувства в мен

И чакаш да се случи нещо,

което да изтрие спомена за мен.

Опитваш се парченцата да събереш

парчета от ранената душа

Отдавна вече те са разпилени

И всички пътища към тях, отдавна заличени...

Вихрушката на злобата във мен

Отдавна ги превърна в сенки неми.

Опитваш, ала смисъл няма

Да станем пак предишните абсурд е!

Вече е мираж!

Аз по своя, ти по твоя път,

поели, смело крачим

Загърбвайки и вчерашния, и утрешния страх!

-Сгрешили--Сгрешили?!-

Дължим си истини? Така ли?

Нима ти казваш, че никога не си говорил ми лъжи?

Не излъга ли ти първо себе си,

когато жестоко каза ми "сгрешихме аз и ти "!

Защото, знаеш ли,

за мене грешка ти не си,

а в грешката и мене ти въвлече,

и грешна, и сгрешила, грешница оказах се за тебе,

че грях, грях точно с теб аз бях сторила...

-Гола душа-

Гола душа.

Безформена.

И мъртва.

Бяла.

Гола душа.

Облечи я.

И форма предай и.

Стопли я.

Гола душа.

Тя твоя е.

Цяла.

Вземи я.

Гола душа.

Обикни я.

Сътвори я отново.

И посля убий я.

Редактирано 4 март 200719 г. от NejnoStava (преглед на промените)

Ще мине този ден след може би години. Ще мине,а след него-друг. И дали удачно,дали наполовина, ще съм издала вече втората си книга. Сега ще трябва да преживея тази нощ- аз знам,че първата е винаги най-тежка; а след това-провал успех,живот и стара някаква болежка. Ти просто няма да си тръгнеш вече- остави някаква сладникава следа, и само малко ще ревнувам, щом ме запознаеш с по-добра. Не,няма да измислям начини да бъда евтина,повъхностна жена; ти просто ще си част от моя ден, ще си добре дошъл,но вече провален.

Редактирано 5 март 200719 г. от Вечно търсеща (преглед на промените)

Аз исках слънце да изгрее

аз исках дъжд лек да завали

и под дъгата що изгрее

да бъдем двама аз и ти

Но всичко сякаш в миг се срути

запълнено със гняв и плам

защо от мене ти прокуди

мечтата и нежността

И всичко вече е безлично

и всичко сякаш е без цвят

а беше толкова вълшебно

като във шарен зоопарк

Остава сивото като мъгла

покриващо останалия спомен

и мъката на пепелта

от кървавата ни раздяла

Редактирано 7 март 200719 г. от Morfey_A (преглед на промените)

- - -

Във тези дни благословени,

когато заедно сме в тази къща

на твоя празник сме засмени,

но трябва утре да се връщаме.

А утрото на следващия ден

без музика е – няма ги децата;

и без усмивка е ликът сломен,

защото празни са леглата...

Но пътната врата залоствай –

не пускай вкъщи самотата!

Че истината е тъй-проста :

Не важат километри за душата.

- - -

На майка ми