...

Така е и сякаш не е така,

когато затвори се порта

отваря се друга врата,

когато стопи се снега

изпод пясъка сух

извира бистра вода

и отмива всичко по пътя си.

Но когато умира любов -

с нея умираш и ти,

в твоят свят тя била е

единствена...

а ето, че тихо е

и вовеки мълчи.

Останал е споменът вял

да напомня за дните на радост,

нероден - като стон отлетял

и погубен във болка и ярост,

ще се връща със глас да шепти:

"Загубих те...

ако някога пак те открия,

ела, моля те... и прегърни...

и аз във скута твой ще се свия."

*

Изпита до капка надежда...

Никога не те прегърнах

и никога не ще...

Никога не те и зърнах,

нашата любов умря дете.

Но запазих сладки думи,

в сънищата те съзрях

беше ти неземна,

от красотата твоя

в глупак превърнах се

и ослепях...

Сега не виждам нищо

чернее поглед изтощен

и така ще бъде дълго, дълго,

защото няма те...

няма те до мен.

Ако докосна нещо, не с ръце, а с думи, то ще се запази... Ако го докосна с поглед, ще го заболи... В тишината моите копнежи стават светли ...и добри...

Защото, всичко е мелодия, бавно се лее тишината... и звуците, на капчици, прелитат, във времето открили смисъл... Защото, всичко е мелодия, лазурни нишки ме обвиват и красотата от радост плаче, и вятърът спира дъха си... Защото, всичко е мелодия, ставам дух аз неспокоен и изчезвам в светлината, захвърлила телесната си дреха... Защото, всичко е мелодия, вълните на забравата се плискат, изтриват те следите ми незнайни и ставам аз ефирна пеперуда. Защото, всичко е мелодия, препускам из безброй галактики и, дирейки на любовта аз образа, усещам пулса на Вселената... Защото, всичко е мелодия, зоват ме сините простори, надеждата зове ме тихо, и аз потъвам, в нея запленена. Защото, всичко е мелодия, рисувам с устни аз дъгата и сливам се с лъчистата й мисъл, и в мен навлиза нова сила... Защото, всичко е мелодия, аз мигом ставам цвят планински, и топъл аромат от мен се носи, и плача от това, че пак живея... Защото, всичко е мелодия, потрепва всяка моя фибра, попивайки звука безкраен, с надеждата, да го направи вечен... Защото, всичко е мелодия...

Редактирано 20 януари 200719 г. от MELL (преглед на промените)

Откривам раздела с единствения си що-годе поетичен опит.

Защо в живота ми се появи,

проклятие ли беше или карма,

луната в мойте нощи ослепи,

и слънцето от дните ми открадна,!?

Във твоя свят порочен се въртя,

във този омагьосан кръг на ада,

от душата ми най свежите цветя,

откъсна и завинаги открадна.

Живота си след теб да променя,

щом демона от себе си изгоня,

щом дявола уби във мен жена,

ще имам ли кажи душа и воля?

Завинаги от моя свят тръгни ,

проклятие ли беше или карма,

живота и след теб ще продължи,

какво че слънцето от дните ми открадна?

Редактирано 20 януари 200719 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Вчера ще бъда, утре бях... А забързаната младост ще остане светъл смях и въздишка бяла радост. Вчера ще бъда, утре бях... Няма да тъжа, защото ще си спомня, че летях и ще възкръсна за доброто. Вчера ще бъда, утре бях... С пулса на неземна сила аз ще стана шепа прах, който светлината е родила. В космичното огнище съм жарава. Обичах и, обичайки, пламтях... Всичко отминава и остава... Вчера ще бъда, утре бях!

Баба Яга

за път се стяга.

Яхва метлата,

набира полата.

Грабва котака-

и отлита в мрака...

Редактирано 22 януари 200719 г. от DeadSmurf (преглед на промените)

Ще дойде ден

Ще дойде ден

и ще повярваш,

в думите изречени

от мен..

Ще дойде ден

и ще осъзнаеш,

че истинска е

и ще бъде

обичта ми..

Ще дойде ден

и ще ме видиш ти,

в очите ми

истината ще прозреш.

Ще дойде ден,

когато ще усетиш ти

как трепти сърцето ми,

когато си до мен..

Ti amo..агапиму

Редактирано 22 януари 200719 г. от baby_muse (преглед на промените)

Вървях по калдъръмените улици

с протегнати към нищото ръце

дъждовните кристали ме целуваха

и бързаха към босите нозе..

Луната се оглеждаше по локвите

а кръговете в тях я отразяваха.

Очите ми, изпълнени от влагата

на сребърната нощ, я подминаваха.

Не виждах нищо, само стон дочувах

дълбоко от сърцето ми извиращ.

Поемаше го тишината глуха

и в музика вълшебна се преливаше...

Вървях...пристъпвах плахо по паветата.

С протегнати към нищото ръце.

Но знаех че си там...ще те достигна.

Ще ти даря...пърченцата сърце.

Съшити с призрачни конци.

Ти целуни ги, ще са пак едно.

За теб.Единствено за теб.

...

"На всеки, в който влюбвах се,

парченце от сърцето си раздадох.

На теб го дадох цялото -

съшито с призрачни конци.

Простило белези и рани.

Сега изпълваш ме докрай.

Вселената е звездно цяло."

И моя дъх, изваян от слънца

и звезден прах, в очите ми танцува.

А в твоите очи за мен е дар

роденото единство що бленувах...

И нишките от нищото събрах

и вплетох ги по лунната пътека.

Сега ръката ми държиш и знам...

Ще извървим мечтите си по нея.

Навеки.

Благодаря, Александрина...

В търсене на пристан тих, душата ми се лута в тъмнината. Рабиват се в мене вълни от мрак. И самотата ми е спътник верен. Убива ме тъга по изгубеното и ненамерено отново време. Губиш... приятели. себе си. истината. Губиш всичко? Така намираш мен - безкрайното съжаление за изпуснатия живот. Говориш смело и си вярваш на лъжите. Нима не ти е все едно? Какво имаш още да губиш?

Редактирано 23 януари 200719 г. от trancemasha (преглед на промените)

Кървавите улици сияят. Пламъкът се учи да мълчи. Устните ми с времето играят. Светло ми е в твоите очи. Пълен кръг описвам с думи, за да проникна във нощта... От измислени куршуми някога ще се родя...

Лято - взрив от мир и бой! Обичта е дар небесен... Глъч като смъртта, фалшив покой. После - тишина и есен...

Посегнах към Златната ябълка, нежно оставих следа... Посегнах само в мечтите си и за малко да изгоря... Тя бе истинска - Златната ябълка. В приказка стара живееше и всеки, с надежда за щастие, за нея страстно копнееше. Посегнах към Златната ябълка и се превърнах в искра... Изгорях, а моята ябълка самотно проплака в нощта...

Ще заспи ли деня ако няма те тук тук до мен... Ще заспи ли сърцето попило любов... Ще поникне ли утре нова, бяла зора, ще разцъфне ли новия ден без очите, без тихия зов... Ще родят ли мечтите нови, истински трепети щом далече си, щом си сън само... Ще те има ли, моя истинска, чиста любов, ще те бъде ли...или няма...

Да ме прегърнеш пак и да поискаш във вихрен танц отново да летим. С ранена обич тихо да притискаш най - скъпото лице между ръцете си. Прегърнал спомена за мен да извървиш трънливата пътечка до сърцето си. Да ме целунеш и да помълчим. Да изгориш от огъня в очите ми. В сърцето да потънеш - тръпнещ кратер. И да усетиш полъха в косите ми от песента на северния вятър. Да ме изпиеш, и да ме изстрадаш. Да ме рисуваш, за да ме погалиш... Да ме измислиш, после да избягаш... Да ме обичаш.И да ме забравиш

Разпръсна листата на ранените копнежи и ги изсипа тежко върху смачканата гръд, разсече с думи и последната надежда и остави в морето на забрава да тъжат... Сега на дъното са и към слънцето поглеждат... Не ще изплуват те отново и повече не ще летят... Едва когато пресъхне таз река от болка, едва тогава, да дишат те ще спрат...

Редактирано 29 януари 200719 г. от proletsearch (преглед на промените)

Не, не помня да съм те търсила. Ти дойде без да те каня. Тази страница беше откъсната. Бе забита в графа "забрани". Да останеш ли не попита. И намърда се трайно в сърцето. Да те върна дори не опитах. Само странно усещах ръцете ти... И за ден преобърна света ми. Всичко даваше.Без да изискваш. И любов.И сълзи.И безсъние. До безпаметност.Но ме подтискаше.. А сега си мълчиш.Заболя ли те? Хайде питай.Започвай с тирадата. Кой от нас повече е обичал, кой от нас повече ще изстрада. Погледни ме в очите.Още помниш ли как целуват се пеперудите... А момичето от мечтите ти? Или тя е в графа "заблуди"? Не!Не помня да съм те чакала. Ти дойде без да те каня... Заблуждаваш се.Няма разплакани. Нищо няма.И няма забравени...

Животът е игра на смисли а думите - коварните стрели уж сладки са , уж са открити, а се забиват гладно и ...боли Как ненавиждам колебания какво е избор и "не мога да реша" изчакване е липса на желание ако желая , значи не греша!

За думите уви вече късно е, сърцето не бие във мен явно така е било писано: аз да бъда самотен... ах, да - и на вечни "заблуди" във плен. Всеки да поеме по пътя си, нека срещне нова любов... лоши чувства не тая в гърдите си ще те запомня със хубаво, въпреки, че зее белег във мен.

Редактирано 29 януари 200719 г. от proletsearch (преглед на промените)

Прониза ме като светкавица гореща, разкъса моето сърце, разпръсна го на хиляди парченца... Кой после ще го събере?!

Не съм чаша за вино , аз съм чаша за теб . Кристална съм , когато ме наливаш, платинена , когато съм преляла , граал - когато ме отпиваш , когато ме изпиеш - отмаляла. Не съм чаша за вино ...

Безследно минала по пътища незрими- докоснах те,целунах те и осъзнах... Че не напразно търсих синевата ти в лицето на светица, душата на монах... Намерих те!

Подай ми ръка и ела да потичаме. Погледни ме в очите, две безкрайни вселени, отразяващи сънища бели. Усмихни се за мен и ела да обичаме. Докосни и сърцето ми тихичко преоткрило мечтите ни смели. Намери ме потънала сред дъждовните капки. От любов и от радост измислена. Нарисувай ме в слънцето. Топла и необятна. От дарената обич разлистена. Само с мен остани. Нека двама танцуваме. В изгрева да удавим сълзите си. Нека бъдем едно. От звездите целунати. Претворили в поезия дните си... Дай ми дъх.Дай ми твоята сила. Подари ми бесмъртие свято. Нека пия от теб елексира животворен.Непозната магия по мен да рисува течен огън.И нека е късно. Само теб ако жадно отпия. Само теб ако жадно погълна Ще живея.И ще възкръсна.

Аз те търсех в съня неспокоен, омагьосана в приказен зов... Теб те нямаше и болеше, затова изтрих от ума си тази моя странна любов... Задрасках спомена с думи, и затворих аз тази врата, дето бе помежду ни... Смених бравата и ключа... Вече нищо не искам, не търся, ставам мисъл, болка, сълза... Тихо изчезвам, разтапям се в звездопада на мойта душа...

Ти прекаляваш. Ще те убия бавно. Побъркваш ме. Не мога да се спра. Вбесяваш ме, във мен проникваш жадно. Охх, искам да ти устоя! Ще те измъчвам. Искам да те няма. Защо си влязъл в мисълта ми? Кой дявол те направи ангел и те изпречи в съня ми? Как подивявам от безсилие, но прикована ме държиш, безумна... искам да ти избода очите... Не спирай! Искам да ме удържиш!

"Ще те чакам хилиада години" Ще те чакам хилиада години! Та нали за това ме избра. Ще намериа хилиади причини, да живея и да не умра. Ще настапват големи промени,ще залязват сланца и луни, ще пресъхват морета, но в мен нищо ниама да се промени. Ще си взема за четене книга, ще отглеждам в саксия звезда, ще живея сама,ще ми стига малко ваздох, и малко вода. Трубадури,поети,ще усъмват пред моя балкон, и маже от различни епохи, ще ми правят любовен поклон. Но ще бъда сурова и хладна, та нали за това ме избра, ще остана до краи безпощадна, само с тебе ще бада добра. Всяка лоша малва ще премине, и ще тръгне добрата малва, ще те чакам хиляда години, ако ти пожелаеш това.

Редактирано 30 януари 200719 г. от tod74 (преглед на промените)