Блуднице Къде отиваш странице бяла блуднице на моя дом? Къде отиваш, и какво забрави това ли беше твоя зов? Къде остави твоята святост икона за моите светли дни? Обещания ли бяха краткост на моментните ти изблици? Къде отиваш блуднице в нощта забулена с воал на свежест знам моите очи ще посетят греха на твоето падение. По трънни пътеки забравени Богу вървиш, не усетила хлада студен Зад теб бушуващата ярост на мъж от ревност упоен Къде е блуднице кажи ми, заклевам те, покай се, ще простя но няма думи, даже шепот пресъхнала е таз уста. И ето спира, на колене пред камък объл и студен Ръце смирени, бледи там поставя Къде е блуднице, къде? Ридание, а може би е вопъл, Кого оплакваш ми кажи? Кой отнемал те е толкова години с кого споделяла си нашите дни? ****************** Отдавна тя е у дома, аз зная отиде си сама в нощта стоя до камъка омаян и надписа сега чета: Сбогом моя обич свята моя, но никога, истински в коя ли черква аз да се покая за да изкупя теб завинаги На два различни бряга сме ти севера студен и помъдрял аз буйно лято и жарава мечтите ни различни са. Сбогом моя обич свята дано и ти да ми простиш... ****************** Стоя пред нейната икона окичвам я с разлистени върби Аз съм нейната измяна не ти си блудница уви.

...

Не зная защо играе си съдбата,

да те държи далеч от мен.

Как прокрадва се тъгата,

на болка страшна аз съм в плен.

Да познавам най-лъчезарното момиче,

на света - най-прекрасната жена

да обичам най-омайното кокиче

без да мога да докосна със свойте сетива.

Всеки ден сърцето ми копнее,

да докосне светлина.

всеки ден в душата грее

светъл лъч разкъсващ тъмнина.

Имам хиляди въпроси,

но едва една мечта

сърцето ми надежда носи,

да събере нашите сърца.

Вятър тъжна песен вее,

в моята душа,

Сянка плахо стене

в нашите сърца.

За най-прекрасната жена с тъга...

Редактирано 2 октомври 200619 г. от proletsearch (преглед на промените)

* * * Пиратската съдба е трудна, за туй пък платата е чудна, без зъби, и със счупен крак, хей-хо, хей-хо, живея аз без зъби и без крак. И смел е капитанът ни - юнак, със остра сабя, скъсан фрак, на палубата седи и вика - "Абордаж" хей-хо, хей-хо, от палубата зове за абордаж. И ний сме банда, чуден екипаж, със ром заспиваме, и ставаме със глас зовящ за злоба и за мъст, хей-хо, хей-хо, зове ни злоба, черна мъст. И този, който сочи ни със пръст, и ни окайва, и размахва кръст, на реята висока ще го окачим, хей-хо, хей-хо, на вятъра ще го сушим. Във трюма силен, черен дим, и трети ден до днес горим, защото кралски галеон проби ни, хей-хо, хей-хо, преди ний него да го потопиме. На палубата под силен дъжд стоиме, но сме готови всичко да платиме, за миг от свободата чудна, хей-хо, хей-хо, да можеш да живееш безрасъдно. Пиратската съдба е трудна, за туй пък платата е чудна, без зъби, и със счупен крак, хей-хо, хей-хо, живея аз без зъби и без крак.

Missing you Когато те няма до мен, сърцето ми свито трепти, и мрачен е днешния ден, макар че слънце блести. Когато те няма до мен, светът е пустиня безлюдна, и всеки е поглед студен, бледнее усмивката чудна. Когато те няма до мен, умират бавно мечтите, и погледа ми запленен теб търси зареян в звездите. Ела и с прегръдката силна заличи на тъгата следите, и с нежна целувка върни искрата щастлива в очите! Липсваш ми безкрайно...

Дълго чакам тишината

да погали пак душата уморена.

Да заспи във мида малка -

мойта мъничка вселена...

Да разплискам светли мисли,

да изчезна в мит незнаен,

да открия, че те искам

като чакан бисер таен...

***********************

Тъга

Нима отново ще е нощ,

нима отново ще се мъча?

Луната пак е като грош,

измамно светла и жестока.

Вървя, а пътят е един

безкраен сноп от тъжни атоми,

и сякаш пия бял пелин,

за да се успокояла, уж, душата ми...

Но мисля трезво, че едва ли

ще мога да заспя в мълчание,

когато цялата съм стон,

и мислите ми са едно признание,

което даже не изричам,

защото думите са крехки,

дори не смея да ги сричам,

за да не изчезнат в светлосенки...

Като картина си за мен -

прекрасно-светла нереалност...

Дали ще бъдеш моят ден,

на щастието светлата тоналност?!

******************************

Ще мога ли да те забравя лесно,

ще мога ли да те стопя в сълза,

ще станеш ли частица есен,

ще си отидеш ли с дъжда?

Дали ще ме причакваш в мрака,

и пак ще идваш като сън

нечакан, или пък очакван,

като мой блян от топъл звън?

Дали ще разцъфтиш до мене,

или ще бъдеш ти далече,

не знам,но искам само,

да те достигна тайно вече...

Ще можеш ли да дойдеш нежно,

ще се разстелиш ли в росата,

ще запечаташ ли във щрих,

надеждите на тишината?

****************************

Тук шеметно валят звезди,

звезди от огън като ято,

валят в сърцето ми мечти,

и пак отлитат като вятър.

Да хвана този бял копнеж,

да го притисна нежно в шепи,

да светне плахо като свещ,

но ще остане в мен навеки...

Какво ще правя след това -

къде от тебе ще избягам?

Като зорница през мъгла

ръцете си към теб протягам...

Катрин Муун - Синя роза

Защо продължаваш напред?

Спри се. Откажи се.

Не знаеш ли, че никога

Не ще спечелиш пак сърцето й?

Сега то е скрито,

В тъмна и самотна стая,

Чакайки някой да отвори вратата и

Да й покаже новия ден.

Но ти нямаш правилният ключ.

И нивга не ще го откриеш.

Спри се. Откажи се.

Тъй ще бъде най – добре-

Вече няма смисъл да се бориш.

Отвори очи и виж света около себе си –

Толкова е красив.

Защо продължаваш да търсиш

Легендарната синя роза,

Чиято красота стопля и

Най – студените сърца.

Дори онова, което сам разби.

Странник

Внезапна среща.. недоумение

останало там в мен..

следа на колебание,

да се потопя ли в този плен

на непознат човек..

кратка радост

обаяние..

притеглящо със сладост..

мъжко присъствие.

Кратка закачка..

след това поглед дълбок

чаровно впил очи в мен..

Красиви.. нежни..

привлекателни,

ах, как искам сега да си до мен!

Да те накарам да забравиш

болката.. тъгата

и мечтите, от които си лишил се

нов път да намерим..

за душите.. и сърцето да тупти

да бъдем ние заедно.. заедно..

в Любовта...

Да беше камък, щеше да се пръснеш, да бе звезда – ти ще да изгориш, да беше птица, щеше да разкъсаш с крилете си това небе. Да беше огън, щеше да угаснеш, да беше дъжд, ти ще да спреш за миг, да бе трева – ти щеше да пораснеш и вятъра да спираш ти. Да бе река, ти щеше да пресъхнеш, да беше слънце, щеше да заспиш, луна да беше – щеше да се върнеш и да огряваш моят ден дори. Но ти сърце си, моето сърце си ти ... И понасяш болки и обиди, и обляно от любов и от мечти, ти тръпнеш в нощти мразовити и пред нищо не сломяваш ти, защото моето сърце си ТИ.

Мълчание

Когато мълчанието говори,

и не затваря своята уста.

на самотата спускам свойте щори

и затварям порутената си врата.

Когато със самотата събере се,

и с вик прониже клетата душа...

ах, защо и тя ми се натресе!

и на отчаянието запали тя свеща.

Да, това е мрачен, тъжен зов,

да си проклет и изоставен,

да пропадаш тихо в своя ров

час след час, ден след ден.

---

И отново идва светъл ден,

който надежда в мен пробужда.

оковите разкъсва - на вечния ми плен,

мълчанието и самотата в миг прокужда.

---

Но твърде кратко трае радостната песен,

Като буреносен вятър бързо отминава...

след себе си оставя кал, мъгла и плесен

радостта заспива и отново тъне във забрава.

Пак вали..

Пак вали..

Няма ги красивите звезди.

Пак вали..

Капките закриват нечии сълзи.

Само шумът на стичаща се вода

разваля тишината

и пронизва мрака..

с блясъци..

отенъци на самота.

Пак вали..

Улиците са изпълнени с тъга.

Пак вали..

Всичко е забулено в мъгла.

Не чуват хората плача

нямат сили за това

не виждат..

тъмно е..

таят надежда за светлина.

П ъ т е к а

Къде ме води този път?

И хубав ли ще е денят

след тази нощ кошмарна?

В косите ми повява вятър

и тласка ме в една посока –

към нови светове и хора.

В очите ми блестят лъчи

и нов живот ме призовава.

Напразно!!!

Аз не търся нищо ново,

аз търся теб, назад ще се обърна,

по таз пътека ще се върна.

П ъ т е к а

Къде ме води този път?

И хубав ли ще е денят

след тази нощ кошмарна?

В косите ми повява вятър

и тласка ме в една посока –

към нови светове и хора.

В очите ми блестят лъчи

и нов живот ме призовава.

Напразно!!!

Аз не търся нищо ново,

аз търся теб, назад ще се обърна,

по таз пътека ще се върна.

По пътеката не се връщай.

Не трябва..

Върви и не се обръщай

следвай цветната дъга.

Търси светлината..

дори през нощта.

Не се поддавай на съмнения

макар измъчвана от терзания.

Върви, върви..Не спирай

Има достатъчно пътеки,

чак живота ти да объркат

могат те..

Затова избери една и върви..

На кръстопът, ако си

послушай своето сърце.

То знае, ще те упъти..

ще ти покаже светлото небе.

Върви.. върви.. Не спирай.

Послушай съветите..

съветите на едно дете.

------------------------

Затваряш очи

и виждаш..

виждаш сълза.

Тя прекрасна е..

в мислите кристална

Сълза на дете

но малко странна.

Защо плаче това дете

и защо..защо сълзи?

Не е ли твърде малко то

не заслужава да го боли.

Трябва радост да има

в сърцето му малко.

Да гледа на света

с очи, пълни с мечти.

Но заблуждаваш се ти..

не плачи от тъга то.

Просто не разбира света

а то малко е като бобово зърно.

Но скоро ще порасне

и ще осъзнае защо е така.

Ще прогледне..

макар със истински сълзи.

Сълзи, изстрадани от думи,

накърнени от човешки слова.

Редактирано 16 октомври 200619 г. от baby_muse (преглед на промените)

Динко Никола Добромир

Динков Романовски Русев

ТРИУМВИРАТ

2006

на жена ми

през чудовищната структура на моята

измечтана вътрешна действителност –

вие сте свободни да вървите с мен

към този огромен свят в главата ми –

плод на стихийно движение

в абсолютната фантазия –

на ново светоусещане

поставило своите екзистенциални въпроси

тази книга е знак който въвлича в стремеж

за разгадаване –

дебютните картини на сплотена от идеи

триизмерна изложба

обрекла на невъзможна любов думите

във виртуалните нюанси

на фрагмента

агресията на младите – поети на мълчанието

с метежната воля на вдъхновението

създава за вас представи и ги разрушава

аз съм мостът над лабиринт от внушения –

търсещ и губещ себе си творец

във вечния възврат

към абсурда на дълбок хуманизъм

в отражението на глобалното –

зад проекциите

на размито време-пространство

мен ме няма

и останките от строшената форма

в акта на писане –

да поставя в ъгъла на тъмната стая –

оттам тя да разгледа света

и да се самоизгради

през призмата на чужденците –

в това се състои наказанието

над интимната

игра

в машината на изкуството –

пророчество за абсолютно зло

в космос

пълен

с надежда –

не за нас

Все още да не съм роден, а вече да съм принуден да вървя по улиците и да разговарям с хората.

Франц Кафка

Мен ме няма

Земя – строшен гръбнак.

Вселена – мрак.

Безкрайни нощи.

Страшно.

Нищо. Нищо.

Бездънна бездна в мен,

като кълбо

и аз се чувствам

още по-излишен.

Във време – време

ражда се. От там

прахът полепва тихо

по стъклата.

И вещите открехват

към смъртта

една врата. И вече

мен ме няма.

И вече аз съм само

твоят смях,

прегръдката ти –

тази топла нежност.

Навън сега се спуска

ситен сняг,

а в стаята

проблясват полилеи.

Навън сега заспива в студ

града,

отдавна

са угаснали съседите.

И всеки ъгловчанин

е стена,

която са градили

ъгловедите.

И ти усещаш

зверска самота

във въздуха

с космическо безредие,

и аз напускам

винаги света,

да мога да се върна

пак при теб.

Земя – строшен гръбнак.

Вселена – мрак.

Безкрайни нощи.

Страшно.

Нищо. Нищо.

В балконите

е легнала мъгла

и никой през прозорците

не вижда.

Сняг

Снегът вали и аз съм сняг във стаята.

Студът приплъзва в моите очи.

Стъклата са замръзнали без рамка.

Прозорците ги няма и дори

я няма стаята.

Отвън огледалата

приемат всички хора отстрани –

и този смях,

и тази подигравка

на вещите –

магията – сълзи

безкрайно разстояние – представа.

Луната някой с мрак е разлепил.

И аз съм сянка,

хвърлена в стената

на този град,

във който се рушим

със този смях

и с тази подигравка

на вещите –

магията – сълзи

безкрайно разстояние – забрава.

Луната някой с мрак е разлепил.

И аз съм призрак

в нищото – оттатък –

на миналото

в празното преди.

Снегът вали и аз съм сняг във стаята.

Студът прегръща дългите врати.

И ти вървиш, и стигаш по-нататък.

Прозорците ги няма и дори

ни няма двамата.

Отвън нощта е паднала.

Отвън снегът не спира да вали.

И аз разтварям в стаята крилата,

и имам всички хора отстрани.

Покоят

Покоят в този град, където сам

изгубвам се за хората и, мисля си –

не съм ли за леглото прикован,

е страшната, кошмарната ми визия,

в която обективното е грях

със крайната до лудост зла позиция,

аз още дишам, в миналото бях,

а знаят ли за бъдещето птиците?

Нима ще мога някога след тях

оттук да отлетя? Ах, как го искам!

И в тази кратка вечност да умра,

и след това да няма време! Никога!

Покоят в този град, където сам

изгубен съм за хората, аз мисля си –

историята взима от това,

с което ние можем да сме истински,

историята, някак си, разбрах

увива престъпленията в мистика,

укрива зад великите дела

реки от кръв и пада адски ниско,

размахва меч, потънала в калта,

но вече са високо всички птици.

Нима ще мога някога след тях

оттук да отлетя? Ах, как го искам!

И в тази кратка вечност да умра

без време, без история, без нищо!

И бърза в мен на облаци страхът ми

Събира се на облаци страхът ми

и тръгва в звезден поход към смъртта,

човекът под крилете си издъхва

и няма нищо. Празен е светът,

какъвто го познаваш ти отвътре,

планетите забавят своя ход,

а бърза в мен на облаци страхът ми.

Аз искам да живея друг живот –

с размаха на ракети и совалки –

в моторът на машинния възход,

сред стаята, която тайно плаче

по дългия и тесен коридор.

Сега нещата вече се отказват

да влизат с теб във своя вечен спор,

душите ни преливат от механика

и само огледалният простор

събира в себе си забравена носталгия,

отнякъде долита жален хор,

а траурът те кара да не вярваш

във нищото, когато без надзор,

останала самотна се надяваш,

попаднала сред тъмния затвор

поне до утре аз да се откажа

да тръгна в своя поход към погром.

Изпод руините

Машина – хищник – твоят век.

В лед – Фаравахар.

Градове – разрушени пространствено.

Октопод – електроника – се разлага над теб.

Човечество – биомеханика –

стая – скелет – забрава. Светът –

програмиран изгрява.

Руините. Митреумът. Смърт

по лъчите – бесилки нараства.

Озверен през тунелите път

към проект – самота – огледалото –

Заратустра – земята – сънят –

виртуални портрети без рамки –

крият чуждите маски. И аз-ът

през монитор над ниските стаи

плъзва в празния ден – интернет –

без паспорт и без име остава –

неосъден в пожарите – ад –

златна призма – коварна измама.

Математика. Мъртвият глас

на атласа, разлят по стената,

зад часовник с разбита глава

и стрелките, пронизали времето,

със зашита от ярост уста

по свирепия ръб на движението.

Зад решетките мраморен сняг

разширява предела и клетките

на затвора. Мъглите плетат

алчни мрежи за всички морета –

само черният фар – надзирател –

като жезъл на демон стърчи

до хрилете, до люспите, до изкуствените

стъклени статуи – неми царе,

до безумното съпротивление срещу рекламата

във тока, във афишите, във свитата саката умора.

Той вижда отвисоко приятелите си

как на болния казват сбогом,

как разтваря зеници прозорецът

и река да бълбука – пердетата –

той пропада във своето детство,

той потъва в детето си.

И напуска със вик подредения

строй от серийно производство роботи –

отива си,

за да го има винаги,

над пропастите – мост.

Да знаеш само как му липсват хората!

Златно слонче

Страхът и нощта,

песъчливото спускане в себе си –

кервани със камили по улицата на фенерите.

Към стаята в сълзи луната като лебед

се носи и отлита през пердетата.

Жената с фередже във огледалото, конете и

портретите, които я рамкират временно,

и рицарят, затиснат зад тапетите

под замъка, бинтован с врани в черно.

Главата, страхът и безумното лутане в теб. Ти

болно бленуваш най-бледия век с канцонетите,

турнири, арабски оазиси, шатрите

и стражари, забили оръжия в гребена

над сечени, спуснати тежки къдрици – монетите

на приказни феи, принцеси и елфи. Джуджетата

от бала със маски на мъртвото вече човечество

са малките, жалките хора на твоето детство.

И тези простори с размаха на вятърни мелници

по бялата жица през тесните гръдни балончета.

Балконът отрупан със твоите в мен отражения

ежедневно убива мечтата на златното слонче.

Да вникне с крилатото спускане в себе си.

Кервани със усилия по улицата на обреченото.

През стаята земята като бедствие

нараства и отлита към планетите.

И тези простори с размаха на вятърни мелници

по бялата жица през тесните гръдни балончета.

Таванът надвиснал със всички над мен обвинения

ежедневно убива мечтата да счупя прозорците.

Другата представа

Земята преобръща хоризонта

в зоната на златното залязване,

сечението слиза като котва

и глобусът потъва. Аз съм паднал

до дъното дълбоко. Коридорът

зад черната мишена е разклатен.

И вътре огледалото е входът

към другата представа за нещата.

Земята преобръща хоризонта

в зоната на златното залязване.

Изгряват над галактиките хората

и този свят умира. Идва мракът

от дъното дълбоко. Аз оставам

зад черната мишена на безкрая.

И вътре огледалото е входът

към другата представа за началото.

Безвремие

Зимата златиста зазорява

в безлунното пристанище на сенките

и аз се връщам в твоята представа

с фантазията. В нея няма време.

И както всичко мен ме притежава,

а аз съм само тъжно отражение,

във вещите единствено остава

да виждам своя космос поотделно

с размаха на отлитащата стая,

в която ти си мое осветление

и още по, и още по-нататък –

да мога да обичам само теб.

Да можем да останем за оттатък

и нещото открито ни приеме,

където нищото да има за пространство

на замъка широкото преддверие.

Да може огледалото за кратко

стените да изгуби – тези клетки –

и още по, и още по-нататък –

да можеш да обичаш само мен.

В горите-диви. В лудата носталгия,

във бялото пристанище на феите,

където плува – виждаш ли русалката –

с разтворени ръце да ни посрещне?

И както всичко нас ни притежава,

страстта е вечно наше отражение –

във космоса любов такава няма –

планети и галактики пустеят

в размаха на вълнуващата стая

с вълшебните нюанси на пердетата,

със свитите до болка разстояния

във снимките, в любимите портрети

на замъка, във който ти мечтаеш

дълбоката си старост да посрещаме.

Навън сега се спускат, като хала

на вярата безкрайните предели.

Навън за нас нощта е черна зала

и всеки призрак става по-предметен.

Навярно този град ще бъде празен,

когато се сбогуваме със него.

Навярно някой в уличките лази

и става, и прохожда постепенно

в абстракциите, в болната носталгия,

във бялото пристанище на верните,

където плаче –виждаш ли душата ми –

да бъде с теб за цялата си вечност?

И както всичко нас ни притежава

от хаоса до точната отчетливост,

във космоса любов такава няма,

във никой свят, във никое човечество.

Зимата златиста зазорява

в безлунното пристанище на сенките

и аз се връщам в твоята представа

с фантазията. В нея няма време.

И както всичко мен ме притежава,

а аз съм твое бурно отражение,

във споменът натрапчиво остават

прегърбеният фар, Бургас, морето.

И както всичко нас ни притежава

от хаоса до точната отчетливост,

във космоса любов такава няма,

във никой свят, във никое човечество.

Звездна врата

Да минеш през влажния въздух след дявола –

пред теб сребърен пъзел сглобява мъглата,

с магическа страст да разкъсаш воалите

на булката, която те очаква зад прозорците

на стаята –

обезумяла, тръпнеща

и кротка, както никога,

да иска теб –

по лунната извивка сред пейзажите

на своите изящни очертания.

Последният ден. И нещата започват отчайващо

да изгубват от себе си смисъла.

Спомняш ли си самото начало

на това, което винаги си искала?

Пада нощ, сякаш сивите птици

спускат дълги весла над града.

Всичко в мен е до дъно присвито.

Ти си там. Аз съм тук. И сама

ще си легнеш до нашите вещи.

Спи, моя малка, прекрасна жена!

Все още нищо не е загубено. Има надежда.

Цветове ни сънуват. И мракът

ни нарича да бъдем излишни.

Всички хора са чужди. И адът

от прозорците слиза.

Празни улици. Лампи над тях

хвърлят призрачни сенки.

И се вихрят налудо хора

от пространства, които променят

бяла стая във звездна врата.

Ти тръгни! Аз съм с теб. И те следвам

до кошмарния край на страха,

който зверски сега ни разделя.

Последният ден. И нещата започват отчайващо

да изгубват от себе си смисъла.

Спомняш ли си самото начало

на това, което винаги си искала?

Пада нощ – галактически птици

ни понасят през черни петна.

Всичко в мен е до дъно. Умирам!

Ти си там. Аз съм тук. И земята

търси друга далечна планета.

Спи, моя малка, прекрасна жена!

Все още нищо не е загубено. Има вечност.

Има приказна звездна врата.

И зад нея красиво поречие.

Светъл замък. Зелена гора.

Златно слънце. И житни полета.

Плач на синя коприна – вода –

водопад и вълните от вятъра.

Виждам вече отгоре върха –

виждам крилата ти.

Виждам в себе си нежна душа –

теб във себе си – нас във сина ни –

Колко малък е станал света –

колко голяма е любовта ни!

Последният ден. И нещата започват отчайващо

да изгубват от себе си смисъла.

Спомняш ли си самото начало

на това, което винаги си искала?

Пада нощ, сякаш сивите птици

спускат дълги весла над града.

Спи мое малко, прекрасно копнение,

спи моя малка, прекрасна жена!

Възможност последна

във ъгъла на празния си дом

живея сам откакто ме напуснаха

градя стена пред виснал вълнолом

и себе си увивам със отсъствия

но с всеки ден нараства тази стая

и с всеки ден по-малък ставам аз

а казваха че щом човек мечтае

ще бъде най-голям като света

оказа се лъжа което знаех

потънах безвъзвратно във мига

и вече съм престанал да мечтая

във ъгъла на бялата стена

тя идва марширува с бойни крачки

пулсира през отвъдните сърца

и аз усещам как ще ме премачка

и всичко ще се свърши със това

Град

Да се строшиш –

в теб няма сили

да ръководят

тялото ти на човек –

да те изгубват

безвъзвратно и завинаги –

в утробата на ябълка

вглъбените –

как заприличват

на палячовци с годините

паднали с размазани криле

учители, повярвали в различните

представи

за летенето. Но те

остават дилетанти в своя устрем.

Блести градът

в неонов станиол

и всяка маска

крие змийска участ,

край теб стените

глухо си шушукат

и ти разбираш,

че си сам сред хората,

които се люлеят по просторите

със дрехите ти –

те са страшно скучни

и тръгваш зъл – разголен като кучето,

което само лае от затвора си.

Черната гора

Във своето безвремие, където всичко свършва,

аз чувствам този свят в един изгубен миг

и нещо се променя, и нищо не е същото,

и времето умира в пространството и ти

останала във стаята започваш да се връщаш.

Прозорците ги няма. Зад звездните врати

настъпва пустотата и идват празни сънища,

и мракът през ключалките нахлува на вълни.

И ти усещаш хората завързани на възели,

увиснали в плакатите по дългите стени,

страхът от всеки ъгъл пълзи и става стъклен

и ти прозрачно виждаш през бъдещите дни,

където бяла птица лети със страшна мъка

над черната гора, в която царят спи

и царството го няма, царицата е мъртва,

и само шутът тайно превръща се в сълзи.

Навярно в тази стая сама си се прегръщала,

навярно вън отдавна не спира да вали,

снегът кошмарно пада над моя спомен тъмен

и вече мен ме няма, и вече аз съм ти.

Във своето безвремие, където всичко свършва,

аз чувствам този свят в един изгубен миг

и само ти ми липсваш, и само ти си скъпата,

и времето умира във мен, като преди,

когато теб те няма и все не се завръщаш,

когато нощем плачат солените очи,

тогава и морето бушува по-могъщо,

и болката открива бездънни дълбини.

И ти усещаш хората, завързани на възели,

увиснали в плакатите по дългите стени,

страхът от всеки ъгъл пълзи и става стъклен,

и ти прозрачно виждаш през бъдещите дни,

където бяла птица лети със страшна мъка

над черната гора, в която царят спи

и царството го няма, царицата е мъртва,

и само шутът носи от моите сълзи.

Във своето безвремие, където всичко свършва,

аз чувствам този свят в един изгубен миг

и само ти ми липсваш, и само ти се случваш,

и времето умира във мен, когато ти

съм аз и все ме няма, и все не се завръщам,

когато нощем плачат солените очи,

тогава и морето нараства по-могъщо,

и болката открива бездънни красоти.

И ти усещаш хората, останали на възели,

издъхващи в плакатите по дългите стени,

страхът от всеки ъгъл пълзи кошмарно стъклен

и ти прозрачно виждаш зад бъдещите дни,

където бяла птица лети със страшна мъка

над черната гора, в която царят спи

и царството го няма, царицата е мъртва,

и само шутът носи от моите сълзи.

Фрагмент

на кея

като птици две

кацнахме

загледани в морето

едно пристанище

разтваряше ръце

и бавно ни притегляше

към себе си

тогава от безкрая

като лъв

се спускаше

свирепата ни младост

ти беше Даная

а аз като златният дъжд

се отправях от теб

към торбата на просяка

мокри до костите

разтопени през мозъка

ние се сляхме в брега

с песъчинките

аз мечтаех за космоса

ти сънуваше розата

а тя се изви във гръбнак

по венеца

зла скръб с водораслите

плуваше

тихо от дъното

и извърнали поглед оттам

ние станахме горди

изтупахме пяната

на позорната

мъртва земя

и с очи устремени

в душата на другия

като кладенци бистри

от жива вода

ние тръгнахме пак

но нахлу наводнение

и раздялата

пак надделя

и с очи устремени

в душата на другия

като кладенци бистри

от жива вода

ние литнахме пак

но нахлу тишината

и над нас се надвеси

смъртта.

Идентичност

Космос – хаос. Идентичност – няма.

Край мен река на времето свисти.

И нищото за себе си представа

в пространството разтегнато гради.

И ти си мислиш – нещо, сякаш, става

със твоя град, със твоя свят, със теб

и плъзва в коридорите мъглата

над мъртвия прозорец без перде.

Под него слиза улицата с радост,

очите тъмни гледат отстрани

витрините отвътре с болно злато

и детството, и майките. Стени

разделят нас от тях. И по-отчаяно

във теб започва нещо да крещи,

тече реката – вече адски бавно

и ти изтичаш с нея. Може би,

до дъното кошмарно тази драма

превръща антипода в собствен стил

и идва огледалото пред двама ни,

и влизаме във него. Аз съм ти

във космоса. И хаосът го няма,

край нас река на времето свисти,

и нищото с обратната представа

пространството разтегнато руши.

И ти пропадаш – нещо непрестанно

през твоя град, през твоя свят, през теб

минава и нараства, като стая,

и диша в нея всеки стар предмет

от приказка. Излита към безкрая

вълшебното, кристално колие,

магията е стигнала до края

и всеки звездоброец е човек,

обесен на стената в тясна рамка

с рекламата на миналия век,

и блъскат в теб отчаяни до паника

депресията, чуждото. . . Къде

е мостът, който води в замъка?

Край нас река на времето тече.

И нищото на трона е застанало.

Вселената умира. И расте

планета, съществуваща оттатък,

и цветна пеперуда без криле

изгубва своя път и аз преставам

да бъда себе си. И вече друг до теб

наречен е от другите с такава

съдба на най-обикновен човек

отвън-навътре. Само в огледалото

треперят две откъснати криле.

Стените си разменят за следи

Грамади-гробници са градовете. Гаргите

извиват обръч – слънчева халка

над улиците, празните площади,

през бликнала от ноздрите мъгла

и аз съм сам под ниските представи,

сред блокове – бетонни, железа,

зад скелета – лукаво ме ухажват –

до дъното – дълбоко, до затвора.

А колко са далече всички – хората!

На сън обречен този, който бди,

тук някой призрак скърца зад прозорците,

там времето умира. Само дни

и аз ли вечно падаме от космоса,

от нищото с прозрачните ъгли,

където през пространството часовници

стените си разменят за следи?

Сега е нощ – свещта ще я разреже.

На кръстопът ли пътниците спят?

Една мечта остава по-отнесена,

но другите с крилете ми пълзят

към пагубното – чуждата отсечка –

в монитора вълните не трептят

и ставам аз приятел със джуджетата,

и враг на великаните. Смъртта –

ще идва тихо – точно за годежа си,

ще бъде грохнал, може би, светът,

тогава ще сме неизбежни болните,

изгубили от себе си в страха,

ще падне страшна веселба, за бога!

Ще пламнат полилеите на глас,

безумни тържества ще ни разтворят

към някакви отвъдни същества.

И после – край. Не ражда пепел корените.

Сребриста сол – о, цялата земя,

нахлува в мен – в годината на спомените,

в безбрежните морета на скръбта –

те носят жално черни трупи, клоните

със детството от шарен листопад

и гръмнали фанфари – кратки срокове –

ще рухнат след забравата над нас.

А колко са далече всички – хората!

На сън обречен този, който бди,

тук някой призрак скърца зад прозорците,

там времето умира. Само дни

и аз ли вечно падаме от космоса,

от нищото с прозрачните ъгли,

където през пространството часовници

стените си разменят за следи?

Полет

Над сивите пространства на града

се стеле омагьосана фиеста,

по приказната рокля на принцесата

блестят звездите в ярка светлина,

а ти започваш тихо да мечтаеш.

Пробуждат се във стаята играчките.

Прозорецът е легнал на снега,

превръща се в шейна към чудна бездна,

със впряг от вълци в ледената вечер

и днес напускаш дългата стена.

Сега те носят верни над света

и книги, и картини, и завеси –

как струва ти се непосилно лесно

с джуджетата да бъдем ти и аз

сред езерното чисто огледало.

Животът ни започва отначало

над замъци, вълшебни планини, където

летим върху партини със елените –

така сме се сънували понякога –

когато в нас предател е нощта.

Нахлува в топли погледи гората,

насякана с безкрайни магистрали

и ти загубваш близката представа,

а в стаята са пламнали елхи

с подаръци от чезнещи миражи.

И сякаш черни дупки са етажите,

от стария квартал дими лула,

тук всеки минувач е без глава

и в ъгъла туптят бунтовни тайни

за войнствените стражи на страха.

Назад не скърца тежката врата –

домът ни е отдавна срутен,

но като деца, невръстни, през пролуките

надничаме към бъдещи неща,

зад тесните антрета на заблудите.

Навън танцуват кратки пеперуди,

разлята е над подлеза луна

и просякът сред своята торба

е скрил света, във който ни погубва

отчаяният опит за летене.

Саркастична екзистенция

Земята е покой. И тази стая

с високи до изгубване стени,

прозорците затворени, таванът,

водата върху пода. Някой спи,

превърнат във покой. И тази стая

аз виждам изградена от ъгли,

и всеки демон тайните ми знае.

А стаята е празна. Без врати.

Видения и сенки, и портрети

в пространството е мракът подредил.

Вълнуват се залутани в антрето

на търтея прахосаните дни.

Пролет

Сега съм сам и стаята трепери

от ужаса на твоето отсъствие.

Аз себе си не мога да намеря

и всичко живо вече се откъсва

от този свят, където полилеите

в кристалите си носят скъпа мъка

и идва светлината като бедствие,

а хората живеят все отвън,

където е пространството на сенките

и линията плъзва страшно тънка,

разделят ни стените със отчетливост

и адът в тях е свит и по-бездънен.

Отива си страхът и запоследно

зад погледа му вятърът е стъклен

и в стаята снегът сглобява ледници,

а пролет през прозорците разцъфва.

Пропаст

Отвън са хората, а вътре празна стая

разтяга в мен стени към пролетта

и вещите усещам в пропастта

на страшната безформена безкрайност.

От златна колесница красота

изпраща слънцето, когато не мечтая,

под сноп лъчи започва да играе

призракът по бялата стена.

И сякаш слизат ангели от рая

над градската градина със деца,

а техните разцъфнали лица

нарастват вътре, в празната ми стая.

Самоунищожение

Стените в мен ще литнат. Аз ще падна

в деня на своето самоунищожение,

Вселената е хищнически гладна,

за цялото човечество, за мен. И

ще бръкна зверски в адските си рани,

ще идва моят страх със ветровете

и ще се чувствам чист, до болка празен –

аз искам да живея запоследно!

Във вашите измъчени представи.

В сърцата ви. Във всеки кървав ледник.

От мен не искам нищо да остава,

защото аз не съм! И сън не бях ли?

За себе си, за миг и за забравата,

за милата случайност като някой,

за най-меланхоличната носталгия

по своя роден бряг, по слепи братя,

които ме прогониха. И пратеник

сега нараствам в космоса за кратко.

Аз не познавам своите създатели

и само тази смърт ми е приятел

Пътник

Във всяко огледало има нещо,

което вчера златно е било,

пространствата всевластно го усещат,

нахлува мракът, плъзва зверско зло.

Когато нощем в стаята остана

със вещите от другата страна

и вече в огледалото ме няма,

и няма огледало, а стена,

когато всеки ъгъл ще е дупка,

разтворена към чужди градове,

аз влизам в тях и ставам по-принуден,

и виждам как край мен страхът расте

над призрачни крила на пеперуда,

под ужаса на жалното море,

със сградите, с градините, с безумната

представа. Аз съм мъртъв. Аз съм две

неща във огледало. Нещо случено

за миг ме разрушава. Ще умре

и онзи пътник в моята представа,

изгубил своя път и тръгнал с мен.

Изгубване

Сега си тръгваш пак опечалена,

когато нямаш нищо за изгубване.

Навън нощта е приказно зелена,

луната е изгряла като булка

и само куполът на кривата вселена

ще идва, сякаш в стаята ми глухо,

ще падне над леглото ми, над мен. И

тя моят труп нищожен ще затрупа.

Стените всеки миг ще побелеят,

и траурът с крилете си ще счупи

прозореца към другите планети,

когато ти си тръгваш наранена,

когато ни разделят вечно другите,

тогава и нощта е непременна,

и жълтата луна е мъртва булка –

тогава с голотата си дърветата

ще шепнат най-интимните си случки

и аз ще крача в този град наведен

до края на самото си изгубване –

по улиците, в здрачните алеи,

на замъка в тунела на заблудите,

в двореца на магьосници и феи.

Ще трепна в миг – до теб ще се събудя,

прозорците ще бъдат озарени –

как слънцето за мъртвата си булка

изстрада мен във приказно зелено.

Душата на мъртвеца

Градът нараства

в тесните простори,

по улиците плъзва

хищна чума,

далеко в ниското

прелитат хеликоптери,

високите етажи

са се срутили

и само стълбите

на легналата болница

изправят се

и стават по-безумни,

магьосникът

създава кръг от роли

и вещите

започват да се случват

с душата на мъртвеца.

Някой броди

по тихите ръкави

към разчуването.

Печално скърца

черният прозорец.

И всичко вече, всичко е изгубено.

Остава злъчно

стенният часовник

да влачи меланхолно

тежки трупове.

Навън се спуска

ситен сняг над хората.

Зад облаците – дни

смъртта е булка

на моята душа,

която води

по ледени планети

към сбогуването.

Без цвят умира

земният прозорец.

И всичко вътре, всичко е за другите.

Пространствен мит

Животът на махалото във кръста

разкъсва тежки плитки, сякаш страх

опъва тънки пръсти върху тъмното

метално полувреме. Тази зла

пространствена измама на портретите,

които се разкапват по ъглите

от мъката по мътна тишина

и викането в тесни кръгозори,

подбрали всички дупки на властта.

Прозорците към моят мит – света –

са страшно потрошени. В тях навлиза

духът на стар, мълчал преди – града –

и свързаното с вечното умиране.

Земя пълзи – стената – под часовника

към хляба, очертан със тебешир

и там откриваш как се чупи стомната,

разляла мен в безкрайния всемир.

И ти усещаш – сякаш нещо странно

започва изведнъж да ни дели –

пространствата остават по-нататък,

портретите увисват без ъгли.

Отвън – вали – се спуска бясна пролет –

вилнее като приказна ламя

и с кървав пламък пали моят полет –

не дишам – не живея! Аз горя

в пожара на затихващата стая,

в тавана със космически крила,

в принцесата, която всичко знае –

не мога да вървя! Но аз летя –

и ти усещаш – любовта ни странно

започва изведнъж да ни руши –

пространствата се вдигат като пламъци,

портретите умират. И дори –

самите ние днес сме златна пролет,

създали свои приказни страни,

магия на изгубените роли –

да можем като птици да мълчим.

Животът на махалото във кръста

залепва тежки плитки, сякаш страх

опъва тънки пръсти върху тъмното

метално полувреме. Тази зла

пространствена измама на планетите,

които са сълзите във различните

галактики от вечна тишина

и викането в празните затвори,

приели всички дупки на властта.

Фонтан

Фонтанът – ковчег на квадратно око,

погреб*л гласа във поверия,

вървя през мъгла от завеси – вода

и бавно потъвам. Предверия

скриват удавника

от света.

Всичко в мен е фолклорно вълшебно.

Аз разбивам прозорците

с бясна вълна,

за да бъда при вас запоследно –

над коварната златна машина –

града

с авангардните празни

портрети,

в електронния замък – крилата ламя –

виртуалния знак на материята.

Полилеите спускат

измамни слънца

и се гмуркат от вещите сенки

към залудо хоро на безкрайна стена

по извития гръб –

зверовете

бият тъпани,

с гайди пищят

във стъклото на моето езеро.

Таласъми и кукери, вили въртят

тежки мечове.

И звънтят медни чанове –

грозно свистят

към небето горящи видения

само лодка – легло във квадрата расте

и превръща фонтана във бедствие.

Метаморфоза

Картинен мрак. Във дъното – прозорец

със четири пространства светлина.

И по средата черен кръст като на часовника

стрелките преди да се съберат.

Животът продължава след разграждането

на тази органическа любов.

Всяка вечер във моята стая

стават странни неща.

Сякаш нищото е материално,

а вещите се разпадат.

Клетка

тежка кесия със стари зеленясали монети – човекът зарови,

зверски падат над мен двата зара на гнусната нощ –

до ковчега на словото стадо грозни свещеници ходиха,

а нахлуваше лятото с толкова много любов –

вън земята пулсира и се вихрят неонови сокове,

натежал от цвета на дървото пропуква гърбът –

ти усещаш как в най-съкратените срокове,

се изправя светът за борба на живот и на смърт,

вили – демони бдят зад представи за вятърни мелници

изпращи в тишината на рицаря звънкия смях,

от богатства огрян, никой цар не е вярвал на бедните,

време-бедствие зрее в плода на абстрактния

град –

моят жезъл е клюн на огромно златисто чудовище

над пространства-празни-хищните риби се самоизяждат от глад,

полилеят виси като пумпал на фар – пълнолунно пристанище,

маршируват военни стени и вилнеят политически маскаради –

зад прозореца-мерник към ъглите на стаята сенки пълзят,

от пердетата слизат сърдитите жълто-кафяви бродерии,

отдавна в кибритена клетка стражарите спят –

и подпалва детето кошарата на родителите си,

най-безумно нарастват представите за пропиляното щастие –

ври свирепо хлябът в машинните ни глави,

да нямаш нищо, да си никой, да не можеш да започнеш отначало –

този път води само в някаква черна фантазия –

вероятно, аз мога да бъда, някак си, изкоренен –

до вечното възвръщане на някой без да знае защо е наказан,

без да вярва в съкровища и измислици – (да нямаме общо със теб).

Пеперуда

Поклонникът излиза от килията,

над мокрите криле на пеперуда

излита този ден и пада в прах,

градът блести от хищни изумруди

и всеки пътник отпечатва знак

по тесните алеи на заблудите –

аз пак съм чужденец във своя свят

и нищото отново ме пробужда,

пробожда ме със своя остър смях,

и хаосът започва да се случва

в земите на забравения страх –

вратата е съборена, пролука

към черното отвъдно е река

и в мътните води към мен бълбука

протегната за връщане ръка

към нищото, към хаоса, към лудост,

към миналите вчерашни неща.

Аз пак съм чужденец и пак съм другия

за себе си, за теб и за света.

Агресор

Облаци жълти – сенки в проливното време,

аз съм краят на улица – в тила на скафандъра – лъч –

и разкъсва устата ми в мокра от бебета бездна

подивялата есен на най-нечовешкия дъжд.

Портокалови нощи със грапава, гнила усмивка

са покрили града – всички хора в окръжности спят –

вън умира надеждата – непозната на никого –

и настъпва до мен тишина.

Няколко думи за латентния период на необходимостта от изразяване

В нашето съвремие писаното слово се приема за обективна даденост и все по-малко са хората, които се замислят за еволюционния му заряд в социален и индивидуален план. И ако в исторически аспект се е явило доминанта за културно оцеляване, в индивидуален то винаги ще носи белега на стремежа към паралелна реалност. А доколкото познатата ни реалност се измерва с времето и пространството, в още по-голяма степен това се отнася до паралелната такава, с една основна разлика, а тя е в свободата на движението. Метафизичните закони на мисловния рефлекс и движението му по две основни линии. Търсенето на себе си чрез поетическото изразяване и търсенето на другите чрез него. Конкретиката на това изразяване е свиването на линиите до точка. Взрив на статиката на възприятието, динамика на въображението.

Идеите за собствения живот на творбата вън от този на автора неизменно прехвърлят отговорността за нейното съществуване. В резултат на това, множество от възприятия формират фактор на относителна към появяването й необходимост. Необходимост на потребностите на вариативното съзнание, отсяващо липсата на значимост на предизвикателствата пред собственото си развитие и оценяващо значимостта на липсата на такива. Индикациите за наличието на подобни предизвикателства в поетическото изразяване се свеждат до симбиозата между казанато и недоизказаното. Константност на знака и търсещо иновации мълчание. Непреходността на заложеното е в неговото търсене.

Целостта на настоящата книга е резултат от доближаващи се разбирания за литературата не като теория, а като действителност. Не като идентичност на форма, а като диалогичност на представи за нея. Сплотяваща се оказа необходимостта от изразяване и тези страници са проявените симптоми.

Формата на живота е настояще без край

Артур Шопенхауер

Писма до Анна

На Анна Радева

I

Всеки ден започвам отначало

Със залеза пристига малкото свободно време

Пиша с пръсти върху пясъка

Само картите при нас са от хартия

и дневникът на капитана

но листове от него той не къса

Критично е морето нощем

ляга върху буквите примесени със раковини

и заличава всичко с мокра гума

Разбрах че няма смисъл

да започвам отначало

Когато утре го довърша

внимателно със шепи ще го събера

и заедно с товарите във трюма ще го сложа

Първата поща от Новия свят

с божия помощ до теб ще достигне

Сан Хуан 1493

II

Това писмо отне ми две години

с четки върху дървената плоскост

Да пиша аз все още на умея

но затова пък мога да преписвам

Почти дословно го направих

от Леонардо който в осмата година

сякаш бе предвидил твоето прераждане

Изписана от него бе като светица

за което няма как да не ревнувам

И всеки взира се със възхищение

пред теб наред със Богородица и младенеца

И други подражатели се появиха

навсякъде се чува нежното ти име

И на мен предлагаха известна сума

но твоят лик не е за продан

Уплаших се че няма да си само моя

И обещавам вече няма да преписвам

а на творчество ще се отдавам

Флоренция 1516

III

Целувам Ви ръка мадам

и моля Ви не идвайте

Слънцето и Вас ще заслепи

Чувствителна е кожата на

всички дами от Версай

И вашата ще стане

дори на сянка да стоите

Какво говоря наоколо такава няма

Едва ли някога ще си простя

ако нещо тук със Вас се случи

Болят ме левгите до Орлеан

но перуката и литургиите във Нотр Дам

са нашето благополучие

Париж 1671

IV

Тук никой не говори руски

но учат Адам Смит и морско право

И всички са еднакво равни

над тях е само морското равнище

Може да е странно но умът

цени се по-високо от брадата

Изглежда прав е бил героят от Полтава

Единствено ми липсваш ти

донякъде и родната ни бисерна напитка

От ден на ден все повече бледнее изгрева

като отблясъци на Нева

в ранимото бездействие при бели нощи

Ако добър банкер от мен не се получи

виновна ще е мисълта за скорошно завръщане

Амстердам 1724

V

Метрите на югоизток се стопяват

Работниците двойно

защото двойно повече работят

Каква ирония – морето е червено

а няма прилика с кръвта им

Децата сигурно говорят вече

Фотография ще ти изпратя

за да разберат какво е татко

макар на вид да не е същият

когото някога прегръщаше

Видяхме трите пирамиди

но да влезем не посмяхме

Разказват местните легенди

че скверника смъртта ще го застигне

Но и без предупреждения

Джеймс почина онзи ден

Тук безмилостна е всяка животинка

Предай на майка му от мен

искрените ми съболезнования

Кайро 1868

VI

Не знам дали ще бъда жив

когато тези редове четеш

С минути всичко се променя

За пръв път някак колебливи

изглеждат старши офицерите

Не стига тази снежна чума

та дочух попадаме в чувал

Но никой няма да отстъпва

щом фюрерът така е наредил

Аз вярвам в него безрезервно –

във нещо трябва да се вярва

Това го казвам не защото знам

че пощата се проверява

Любов и чест не се предават

до самия край в окопите оставам

Сталинград 1943

VII

Вече с много хора се познавам

Носталгия наистина е чужда дума

Работя знаеш сигурно си чула

за друго не остава време

Да – забравих за университета –

но него дявол да го вземе

Пари събирам ако дойдеш

някак си да се устроим

Но стига толкова съм писал

и за друг път да остане нещо

Поздрави на всички патриоти

За Коледа по картичка ще им изпратя

Чикаго 2001

Реквием за сън

Колко бързо умира нощта, покосена от сън,

колко бавно умира нощта,

щом заспя, а викът ми те търси навън

в този град, заразен с тишина.

И заспивам от страх всеки път

и се будя от страх, че в нощта

моят вик е достигнал отвъд

и превръща се в миг тишина.

Отвори очи I

Тихи стъпки отекват навън

и стопяват се в прага на стаята.

Там за пръв път се будиш от сън

и огрян от лъчите на лампата

пропълзяваш до някое празно легло.

С нетърпение чакаш вика на часовника,

за да грабнеш молив или вехто гребло

и да тропаш по маса, осеяна с делници.

И напразно очите ти блъскат прозорците,

грижливо зазидани в сини стени.

Навън няма нищо, а вътре препускат сезоните,

накуцва и столът, на който седиш.

Изхриптяват стрелките, ставаш от масата,

късно е – няма свободни легла,

и заспиваш на прага на стаята,

а зад теб се затваря врата.

Отвори очи II

Тихи стъпки отекват навън

и стопяват се в прага на стаята.

Там завършва поредният сън,

там започва сънят отначало.

По груби завивки рисуваш платна

и си глух за гласа на часовника,

щом в ръката ти ражда се друга ръка,

щом в дела превръща се словото.

И често с очи измиваш прозорците,

грижливо поставени вместо стени.

Навън плуват стаи, почти като твоята,

към тях някой ден ще заплуваш и ти.

Стрелките поднасят часа на забравата,

неудобни са всички свободни легла

и заспиваш на прага на стаята,

а пред теб се отваря врата.

Седмичен цикъл

Началото премина бурно

Буря във задръстена канализация

Не искаше да спре и да се върне

при баба си с фамилия Цивилизация

От онзи ден не бе я виждал,

нищо че живееше със нея

На прозореца, застинала и неподвижна,

гостуваше му паркова алея

Вчера, както бе надвесен над перваза,

обзе го порив за несбъдната разходка

И без от своята спонтанност да се пази

закрачи със уверена походка

Днес по календар е ден на очакване

Поднася се зов на трапезата

Редят се слова за страст неомачкана,

а после се свири на струг и се пее със фрезата

Утре ще преобладава купесто мълчание

На спирката ще е горчива епопея

За към центъра ще минат две претъпкани

терзания

и той ще тръгне пеш по изрусената алея

Автобиография

От Антихриста

Трябваше тогава да ме спрат

Когато палих първия си огън

Ах, колко късно другите ще прочетат,

ах, колко късно другите ще прочетат,

че бъдещето е за мене само спомен

Роден съм много преди Него,

а никой никога не ми се поклони

Възпитаха не мен, а врящото ми его,

занаят подхванах в първите си дни

Създадох школата по оцеляване

и теб създадох, Едуард де Вер

Създадох смисъла в Колумбовото плаване

и цикъла Апокалипсис на Дюрер

Потомъкът изрече Сцена е светът

Отвърнах За актьори сме негодни

Милиони трябваше с достойнство да умрат,

за да умрат останалите, но свободни

Родът на Ной твърдеше, че щастието е отвъд

и с кръст в челото чакаше заровен

Повярваха в Светия дух, а не в човешка плът

и завинаги останаха поробени

Трябваше тогава да ме спрат

Сега за всички палят вечен огън

Ах, колко късно другите ще прочетат,

ах, колко късно другите ще разберат,

че бъдещето ще посрещна с помен

Последният ден

Безкраен

безкраен

безкраен

е последният ден

на затворник

купувам минути

от втора ръка

се храня

понякога

мога и сам

да избърша сълзите

на всички въпроси

без страх отговарям

във ритъм на изповед

изтичат минутите

от последния

безкраен

безкраен

безкраен

е първият час

на деня

отредил съм със черна превръзка

напред да върви

и с немощен глас да крещи

с посинелите длани

по вратите да блъска

напред да върви

а цялата в мазоли е Земята

оплаква се че трудно се върти

Не издържа вече Слънцето

и слага тъмни очила

за да види изкривения ми профил

как ме умолява

да не пиша

– трябва да се диша –

– р а в н о м е р н о –

– в такт със високосните моменти –

– платноходи в бурното море от думи –

разширени зеници

се устремяват

към стенни

стенещи

часовници

Дали съм виждал нещо в тях

Дали е виждал нещо в тях

Люлка на народите

Ранени капки, вестители на вчерашни прогнози,

превръщат улиците във реки със цвят

на кално розово

Пясък с вкус на прах затрупва нефтени полета,

любопитството ни към потопа е живително – друга е планетата

Застинали останки от висящите градини

реставрират се със методи от гниещото минало,

а в пазвите на древната Месопотамия,

наградена с орден Люлка на народите

от нас признателните,

се струпват облаци в процеса на световната имплозия

и всички се стремим натам със кал

под ноктите ни – бледо розови

Ранени капки, вестители на вчерашни прогнози, разбиват се в прозорците ни –

замъглени до безбожие

Пепел със вкуса на пясък

– свидетел на отминало величие –

Днес паметна колона с надпис е

Човешко безразличие

Завещание

Мълчах

Мълчах достатъчно

Мълчах достатъчно загадъчно

и огледалото дори се изумяваше

на кухото старание порядъчно

пред себе си,

пред себе си не виждах,

пред себе си не виждах чашата

Член I. Наоколо все още спореха относно

мраморът в очите ми е вашият

по завещание,

по завещание, което съм подписал,

по завещание, което съм подписал

в качеството на свидетел

infinity1305: Темата е само за авторски стихове.Ще те помоля да пуснеш тези в подходящата тема.Благодаря.

"Безумие, родено в мен самия, не ме оставяй в храма на нощта! Аз може и да се самоубия, пленен от дебрите на вечността" /В.Сариев/ ****************************** Mell Безумие, достатъчно ме тласкаш в най-странната стихия - любовта... Не мога просто да подтисна това, което е съдба... Негласно пак си в моите мисли, изгаряш бурната душа, опитвам се да се пречистя, но как - към тебе се стремя... **************************** Кой може да предвиди симфонията на душата? Нима звездите са цветя от нежността на светлината? Нима красивото е смисъл, която рее се в простора? Дали ще те открия в мрака, когато твоята врата отворя? Ще изпепелиш ли моите мисли, тъй както само ти го можеш, ще станат ли мечтите бистри, когато ти ги изговориш? *********************************

Редактирано 19 октомври 200619 г. от MELL (преглед на промените)

Изгубен

Поредната нощ

в копнеж за свобода.

Поредната нощ

звън на метална окова.

Изтръпнал от страх

търси, но не намира.

Изтръпнал от страх

бяга, но къде отива?

Живее в златна клетка

на сърце разбито.

Живее в златна клетка,

а привидно е красиво.

Последната нощ

облян в плам за борба.

Последната нощ

краят за този разгром.

Една едничка Ще ти подаря една сълза едничка, нека се стопи на твойта длан самичка... Ще ти подаря една сълза едничка, какво по - скъпо да ти подари човек, когото никога не плаче? Ще ти подяра една сълза едничка аз бях тук сега е време да се ида... Не ме мрази, за изборът са нужни двама, не ме мрази, сама си бях и сама реших да не остана...

Път по път,

кръстопът по отсечка,

дърво по дърво

или клечка по клечка

променя се нашият свят -

не към рай, към реален

физически ад.

Никой - нито аз, нито ти,

ще можем да се променим

през идния век.

Пример: Аз съм просто човек

и желая такъв да остана

макар, че във моята рана -

душата, Господ сол сипва,

аз бързо със болката свиквам.

Всеки рай ще срещне своя край.

Защо са така висините самотни?

Защо е душата ми тъжна, сиротна?

За моя рай настъпи край,

защото тук горе няма хора, а орли.

Орли и богове.

Аз съм Романтичен (по-принцип) Умен(понякога) Сериозен(не винаги) Забавен(понякога) Добър(през повечето време) Не толкова добър(през останалото време) Артистичен(когато съм на кеф) Интересен(за някой) Безинтересен(за някой други) Интересувам се(от много неща) Спортувам(какво е това?) Чета(някой книги) Красив(така казват някой) Секси(така казват някой а и другите) Нищо специално(казват останалите) АЗ

Редактирано 1 ноември 200619 г. от leonardo (преглед на промените)

Когато се събудя, няма да те има

Когато се събудя...

Ще търся из гората пеперуди,

да оцветя сълзите си...

Ще слушам песните на птиците,

да забравя самотата си...

Ще гоня бялата слепота на вятъра,

ще плувам в тъмната топлина на сенките,

ще ровя в голата признателност на пръстта,

ще туптя с нежната тревога на реката,

ще мълча с пенливата ревност на морето,

ще пея с дивото спокойствие на залеза...

И после ще заспя,

за да те има...

Аз съм

Романтичен (по-принцип)

Умен(понякога)

Сериозен(не винаги)

Забавен(понякога)

Добър(през повечето време)

Не толкова добър(през останалото време)

Артистичен(когато съм на кеф)

Интересен(за някой)

Безинтересен(за някой други)

Интересувам се(от много неща)

Спортувам(какво е това?)

Чета(някой книги)

Красив(така казват някой)

Секси(така казват някой а и другите)

Нищо специално(казват останалите)

АЗ

хе,хе браво хубаво е че някой пишат за весели неща.

ще изложа и един от моите жалки поетични опити на показ.

P.P. -извинявайте че ми липсва стихотворната форма.

имало едно време .........

така ми разказваше мама когато бях малка

око за око ,зъб за зъб

приказка разказвана,история забравена

и магията изчезва,рискуваща да оживее

нима аз не бях онази малка принцеса

онази красива пепеляшка,с рибешка опашка

но знам нейната съдба да бъде винаги щастлива

каретата спира и от нея излиза онази вещица

която винаги любовта се опитва да убие

и принца за себе си да придобие

и ноща скриваща лицето и под гробно наметало

я изпраща към края на нейната душа

замък от злато ,коридори от мрамор

и малък белокос магьосник

с мъгическа пръчка в ръка заповед

и отправя да спре,но можеш ли да спреш разгневеното сърце

и с последен призив умира добрия старец

а тя продължава да върви към своята цел устремена

с кървав нож в ръце

в балдахинено ложе сгушени спят принц и принцеса

сънуващи се един друг и притиснати в нежна ласка

вратата се отваря безшумно , черна сянка

с омраза стъпва едва и надвесена над любовта

черна сабя наддига........

ноща посреща своята дъщеря с поздравления от тъмнина

а тя останала без сърце сълзи пролива

за собствения си погубен живот

и вдига глава към греховната луна

и тъси отговор за собствената си тъмна орис

и отново вдига ръка а на светлината на ноща

острие проблясва

Когато се събудя, няма да те има 2

Когато се събудя...

Ще има паркове,

сухи дървета,

треви и живи цветя,

ще има храмове,

улици с павета,

обречени - двама по двама,

ще има усмивки,

но теб ще те няма...

Ще има години,

дни на конци,

часове на монети,

ще има писма,

отлетели комети,

ще има мъгла,

дъжд - мокра драма,

ще има звезди,

но теб ще те няма...

Когато се събудя, няма да те има 3

И бавно да огасват

посред зима

очите във очите ми,

ще има

две истински сълзи

и двете само

ще ми напомнят,

че те няма...

Когато се събудя, няма да те има 4

Когато се събудя...

Ще се обърна със лице на север,

ръцете си във хоризонта ще изгубя,

краката си ще впия във земята,

очите ще превърна във комети,

сълзите в спомен за цветята,

сърцето в слънце, за да свети...

Когато нищо мое

в мене не остане,

ще тръгна да те търся

до смъртта ми...

*** Залутани в росата на вечната ни орис да бъдем по-добри, подсмърчаме съсиреците кръв и пръв вода на камък ще обърне оня бог, чиято жертва бяха не овцете ни, а свободата да вярваме в каквото можем; ще имаме безкрай минути за думи без значение, без смисъл и мисъл ще заменяме за хляб, когато гладни вълците ще вият в бившите гори; ще гоним упорито тихо самотата от натиканите ни в усмирителни ризи души и сами ще си четем заупокойните молитви...

Ти си всичко, от което имам нужда,

казах си във този час,

и в сърцето ми трепет се пробужда -

винаги ще те обичам аз.

----------------------

В реки от течни спомени,

в морета от сълзи и гняв,

моята душа ранена, дави се, потъва...

Но глухи са за страдалческия зов

и тревите и тополите,

и тя скимти в подножието им

обречена на мъка от любов...

Първите ми плахи опити, не са нищо особено, но.... Някой беше казал, че любовта прави от хората поети. Чак поет не съм станал, но поне прописах

Играеш ли си със сърцето ми,

или просто бавно ме убиваш?

Дадох ти всичко което поиска

за да ме обичаш поне малко ти!

Всичко се промени,

Сега само сълзи има във моите

празни очи.....

Не мога да се погледна в огледалото

дори

там просто не виждам нищо,

разбираш ли ме ти?

Не мога да погледна хората

защото се чувствам като боклук!

Всеки път когато се отдръпнеш

силно ме боли!

Това ли заслужих

друг със живота ми да се гаври,

какво съм сторила освен добрини!

Оххх любов ти ме погуби

ти ме смачка и уби

**********

Ти ме промени!

Виждаш ли празнотата в очите ми?

Липсват ми децата,игрите и смеха.

Защо побързах да те открия?

Да преобърнеш живота ми

в лъжи проблеми и сълзи.

Редактирано 4 ноември 200619 г. от naia-pisankata (преглед на промените)

Случвало ли ти се е да не знаеш кой си и да се питаш, изправен пред най-кривите огледала: "Защо не виждам себе си, а счупени стъкла забиват се в сърцето ми?" Мъртъв си, но чувстваш вина - и какво от това? Дете приплаква заедно с теб и сълзите му извират от душата ти? Объркан си, нали? Нещастен си, нали? Сребристата луна залязва и се претъркулват сиви дни. Случвало ли ти се е да не знаеш кой си всъщност? Добре. Значи ме познаваш.