Звън камбанен,

лице, затворило очи.

Сияйно и бяло

като диамант.

Къдрици, галещи нежно

тялото..игра на трепети.

Черти на нежност

и фин..млечен вид.

Яркост, топлина

в мислите чисти.

Земята - нейна закрилница

и вяра искрена..

в една едничка молитва.

Остана само влюбения танц на свещ догаряща и притъмнели сенки. Потръпваща магия избледняла. Керамични бокали недопито вино, размесено с отрова. И разранени стъпала на нестинарка, поела танца на дъгата бяла. От спомена за теб. Изпепеляването само дъх горещ ще отразява. И ако името ми е Любов, то твоето ще е Жарава.

Много силен финал

поздравления

Виртуална Елегия

Помниш ли как играехме със теб

от зори до късен час?

Във виртуалното пространство

бяхме само Ти, Кю-Ай-Пи и аз.

Разменяхме си снимки дръзки,

делихме с теб един копнеж:

Да бъде или да не бъде

танцът огнен или да бъде само

крехко пламъче от свещ.

Странна беше нашата игра,

но я нарекохме любов,

нас един форум ни събра...

Кажи ми моля те: Ти беше ли?

защото аз не бях готов

да танцувам в ритъм бесен

и да целувам своето Ти ЕФ Ти,

а ти всеки пък да почваш нова песен,

от която така силно да боли?

Някак не успя да разбереш,

че за мен това не бе игра

и че чувствата не са манежът,

на който като клоун допусна и се подигра.

А сега се чудя, да се смея или да плача.

Не, ти не си виновна!

Сам превърнах се във жертва,

а теб превърнах във палача...

Ти вкусвал ли си сладко безразличие ? Изпитвал ли си тръпка от горчиво ? Влудявал ли си се до неприличие , до най - първичното си диво ? Улавял ли си амазонка , в водовъртеж по време на торнадо и като гълъб в човката с зелена клонка да се издигаш с тялото и младо , до изнемога ..до екстаз ..до отмалялост до сълзи до... блажена сладост.

Циркова история

Клоунът толкоз весел е,

докато не свърши цирковият акт.

А тогава в тъга унесен е,

сълзи му падат в мизерен такт.

Клоунът пали си цигарата,

убива в пушек тежкия погром.

И запътва се към гарата,

да се върне в своя сиромашки дом.

Клоунът толкоз весел бе,

публиката я заливаше от смях.

А сега в друг свят пренесен е,

в света на скръбен сиромах.

Клоунът хвърля си циграта,

гледа я със поглед тъй нерад.

Чака, чака той на гарата,

за влак далеч от този злобен град.

Красотата е следствие на болка и тъга. Тя феникс е на суетата, опората в нищетата. Частица сила и вяра, изваяни черти и благослов. Очакванията красиви са, макар и ръцете да са в кръв.

На добър час си казваме сега. След раздялата си мислих, че ще спре света, ще се срине всичко, но се събудих от голямата лъжа. Страдах, но не след дълго разбрах, че така е трябвало да стане, че така е по-добре. Трябва да се примиря! Преродих се и се огледах - навън беше толкова цветно, а аз бях престанала да виждам шареното. Сега мечтая за новата любов, изгаряща, която ще ме накара да разцъфтя. Ще я срещна знам, но за сега е далече. Как да я повикам? Как да я помоля при мен да се спре? Животът ме кара да чакам.

Под влияние на настроенията ми от преди две-три седмици, на бял свят се появиха тия двете: Сърцето ми тупти, сърцето ме боли и лекарство няма за туй що ти ми причини... Мостът гори... Всичко назад оставям, лошо и добро забравям. Мостът веч го няма, а в сърцето ми е яма. Преди милваше ме ти, а сега са други. Празнотата ме прегръща а нощта пък ме целува. Силата и смелостта в слабост се превръщат... ----------------- Напред ми каза ти, напред да продължа и продължавам да вървя, бавно и без посока...

Дъждът е жаден Дъждът е изжаднял като пустиня не , не като пустиня пустинята все пак опитва дъжд макар и като милостиня Дъждът е жаден като мъж когато много ожаднее - тогава се излива. Проклятие е да си дъжд от тебе всеки да отпива , а ти да просиш капка дъжд и никой да не ти налива.

Спомен нека не съм. Ласка галеща - пролетен вятър. В синевата безкрайна потърси ме. Там ще бъда, за теб. С дъх на горски цветя. С вкус на сладки малини. Спомен нека не съм. С нежност тиха в сърцето ти както морския бриз е изваял късче мен. Нека бъда мечта. Нека бъда за теб онова, което си нямал.

И тя никога не стихва.

Извор от недрата е,

палещ с всяка ласка.

Гали нежно.. с меки

и омайващи струни.

Привлича с привкус

на майско цвете.

А когато те обгърне,

придава ти цялост.

Изпълва с топлина

тялото.. дори душата.

Гласа ти - спокоен..

за момент става тих.

Дъх поемаш и притаяваш

последния си дъх.

Тръпки по теб обхождат,

заиграват като пеперуди.

Следа след следа

обич без думи и

напълно излишни слова.

Няма име, но чувала съм,

че казват й "Любовта".

Да се върна по твоите стъпки пълни с вода Навярно валели са спомени и са стопили леда. Да вдъхна от вятъра разпилял като пепел тъгата в най - тъмното кътче на шатъра където си крия душата. Не знаеш ...не си казваме сякаш сме неми и глухи, от най-скъпото се лишаваме, а от евтиното сме кухи .

Горчи... Като останало по дъното на чашите от снощи недопито вино... Аз се отричам днес от теб. Завинаги. За мен си вече празно минало.

Мечтата за теб е живот. За всичко, което е наше и наше ще бъде. За тихата обич, за цялата нежност безумна. За огъня див. За онази разтапяща сила, която извира от допира на нашите устни. Мечтата за теб е живот и когато животът не стигне ще остане единствено тази неземна любов... от която горчиво и страстно отпиваме...

Обичам да те чакам в мрака, сред звън от хиляди звезди, гласът ти нежен пак да слушам, дори когато ме боли... И луд, и безнадеждно искрен, докосва ме денят... Но аз не спирам да те искам... Обичам те, за кой ли път...!

АРОМАТА НА ДРУГИЯ Отварям очите си от аромата събудени на красивата стройна и млада снага. И бог със звездите си ме гледа учудено: "За целувка е жадна тя..Що чакаш сега!" Тогаз устни докосват се и се гледаме влюбено - със очи си говорим без думи сега. И телата ни просват се след буйното любене. Аромата на другия има всяка снага АРОМАТА НА ДРУГИЯ /след 20 години/ Отварям очите си, оглеждам се влюбено - тук беше стройна и млада снага... И бог със звездите си пак гледа учудено: ''Това е пак същата - преди двайсет години беше в съня! И сега устните жадни са! И сега в тебе е влюбена! Отново с очи говори и сега!'' И телата докосват се - следва бурното любене и аромата разменяме отново в ноща... АРОМАТА НА ДРУГИЯ /след още 20 години/ Отварям очите си уж трябваше влюбено да гледам до мене тая снага. А бог със звездите си се смее учудено: ''Какво се стъписваш? Погледни и тебе сега! Нима устните жадни са? Нима напрегнат си влюбено? Не се сърди за възраста на тая жена!'' Осъзнах че мислите задни са, а младоста ни изгубена... Аромата на другия де ще търся сега?

Иди в гората странна и намери най-странната пътека в странно утро , мокра от росата ранна, тревата е така вълшебно мека . Ухаеща на люлякови мисли от малка самодива омагьосани напъхани като скрижали лишеи въздишат в паяжина лека. Цветята се целуват с пеперудите нашепвайки си сладки тайни, подслушани в нощта на изумрудите, споделяни от божества незнайни.

Редактирано 6 февруари 200719 г. от Alesia (преглед на промените)

Когато си отиде любовта, след себе си остави празна стая и много премълчавани неща, които няма никога да зная. Жадувам допира на две ръце, които ме прегръщаха до вчера. Забързва ритъм моето сърце... Посока друга трябва да намеря. Когато си отидеш този път, не казвай пак,че много съжаляваш. Накарай думите да замълчат! Не искам нищо да ми обещаваш.

Отпиваш вино - кръв и слънце божествена омая . Облизваш устни вкусил началото и края Грехът ухае на безумие издигащото се като дим от кладата на млада вещица. Разголващ звяра вън от клетката прегризал си веригите... Облизаваш устни кръв омая началото и края .

Всичко от което се нуждаем е чаша, препълнена с хаос. Празнувай.Днес за теб и мен. За нашата непреходност празнувай. За възлите и нежната им плен. За краткостта на този миг жадуван. За сянката, оставаща след нас, след всеки допир, жест или мълчание. На сливането истинната власт печално породила непризнание... Празнувай ме, а после отречи на дъното останалия пясък. Изпитото по - малко ще горчи. А хаоса, прелял от същността ти като квазар ще отразява моя блясък. И грапавия вкус ще заличи.

Не се завръщай да допиваш ще бъде изветряло. Във стара амфора не се долива там вече времето е спряло. Ще е станало късно а може би рано , както когато не съществуваше Късното "рано" много боли повече от "сбогом" , когато се сбогуваше.

Мислите на камъка Избягах от земята. От старата земя. Скрих тишината в себе си...и тя умря. Реших да бъда страшен, реших да бъда лош! Превърнах се в пространство, прорязано със нож... О, глупави въздишки - ездачи във мъгла... Понякога имам нужда и от теб, самота... На вятъра семето никне във мен... Може би съм случайно роден... Може да съм зрънце надежда, бял звън... Живея аз истински само насън... Благодаря на времето, което, завинаги ме свърза със небето, за да остана мислещ камък и се превърна в късче слово...

Необятността на тишината в теб

разплакана или щастлива

блестящо бяла

или невидима като ранена сянка...

по пръстите ти светостта обвила

като душевен ореол,

рисува смисъл.

И те зарича да си цяла.

А от дъха ти ражда се

вълшебство,

понесено от цветове и тайни.

И кървавите макове разцъфват

в очите ти, в нефритените ириси,

от тихата стихия в теб...

Безкрайна...

Посветено на Acrista

Редактирано 10 февруари 200719 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Синоним на обичта намерих - блеснало око на гларус и пастелно-бяла пролет, спяща в нечия черупка... Нежно вятърът разцъфна в невидимите усои.. Нещо светна...нещо черно - пух от бягаща топола... И замислен, и ухаещ, ручей сребърно се свлече; сви се мълком на кълбо и се вряза в пътя млечен...