Помня последната ни среща, сякаш вчера беше тя. Помня как се запознахме и как разделихме след това. Помня как нахлу в сърцето ми и как не искаш да излезеш от него ти. Напусни го, хайде върви. Знаеш, че за теб, то никога няма да заспи. Вече знаеш колко много те обичам, вече знаеш колко болка ми причини, колко много още ме боли. Върни се ти или завинаги ме остави. Но не искам повече да страдам аз за теб, не искам щом за теб си спомня, очите ми да се наливат със сълзи. Не искам повече ... боли. Остави ме или остани, но не си играй с мен ... боли.

Пясъчни стъпки...следа не остава. Къде да те търся, не знам. Кога си, защо си...ни звук не издава пустинната суха трева. Притихват ли нощем в рева на стихиите и пясъчен вятър стенания сухи. Пустинята бяла очите си пази ли... И те са ридания глухи. А нощите наши в бял сатен са облечени. Прозрачни, и толкова пълни. Сърце на дервиш - пак слова неизречени. Как, ще кажеш ли, как да те върна...

Ще те срещна ли някога пак? Дълго ли още ще заспивам във мрак? Погледни навън, красиво е, но уви, в сърцето ми мъртвило е. Не мога да почувствам сладостта, душата ми завзета е ... от скръбта. Сърце разбито, сълзи горещи, спомени прекрасни, мисли зловещи. Една мечта красива, една надежда сива. Една любов нещастна, една смърт ... не толкова ужасна.

Две стихии се срещат на път, едната отива на север, другата на юг. Любов и Омраза зоват се те и нищо няма да ги спре. На мястото, страшна завихря се буря опасна. И двете стихии нашепват в душата ти мисъл опасна. От бурята раждат се четири сълзи, две от тебе и две от мене дори. Ще заживеят своя кратък живот а накрая ще бъдат пленени в тъмен затвор. Ще се явят от сърцето спасители, спомени сладки раздиращи. Последен колапс на тези сълзи и ще умрат завинаги в черни следи. След тях ще доидат други чувства, на Любовта и Омразата задругата. страшен рев от бездънен ковчег буря отминава, но оставаш в плен.

Добре дошъл в живота ми

Признай си, тук сме само ти и аз

Няма смисъл повече да се криеш

Под тази фалшива усмивка,

Под тази красива маска.

Знам, че си като мен, разбит на парчета

Знам, че се чувстваш не на място

Като сякаш не принадлежиш тук

Седиш сам, а покрай теб тълпата

Идва и си заминава, без и помен да остави.

Знам, че никой не те разбира,

Че искаш да избягаш далеч от тук.

Признай си, тук сме само ти и аз

Няма смисъл повече да се криеш

Колко ли пъти си се заключвал в стаята си,

Пускайки музика толкова силно,

Че сякаш света изчезва извън тези стени.

Знам какво е на си наранен,

Изгубен в този студен, суров свят.

Все едно си паднал и по – скоро

Ритник ще получи, отколкото ръка.

И никой не е там да те спаси!

Добре дошъл в живота ми!

Признай си, тук сме само ти и аз

Няма смисъл повече да се криеш

Знам, че не веднъж си си мечтал

Да си някой друг, различен.

Стига само да не се чувстваш изоставен

Мразиш живота си, целия свят

С тези големи фалшиви усмивки и глупави лъжи

И никой не вижда как вътре ти кървиш

От рана нарастваща, болезнена.

И ти се ще просто всичко да свърши,

Денят никога да не дойде, но

Ето, слънцето отново се издига

И ти нищо не можеш да направиш.

С нетърпение очаквам жестоката ви критика

Слънчогледова песен рисува с лъчи над житата, пръсти златни заплитат копнежи и утринна свежест. Светли ириси тихо ловят красотата и по росните сълзи извайват пленителна прелест. Там, в любовното утро на твоята минала младост спомен тих, претворен в детска обич свенливо расте. Дар са светлия смях и безумната бликнала радост от очите на слънчево, истинско златно дете.

Надежда Голямо момиче откри си в душата една божествена искра. Погледна небето, а после земята, и взе , че всичко разбра. Бликна любов от извора нов и даде живот на цветята. И момък за нея на всичко готов гребна си, поля си главата. Изми си очите, погледна света и мисъл една зашептя: -Дори да не бъде моя тя, аз вярвам в доброто на света. Изчезна от него тогава тъгата, да бъдеш вечно неразбран. И семенце сложи във него жената, за хубава приказка ,блян. Животът суров се усмихна и рече: -Мечтай си човече... А момъкът го погледна и седна, в душата му тихичко беше.

Душа

Понякога е

волна,

понякога

крещи,

Понякога е

силна,

понякога

боли...

Понякога

говори,

понякога

мълчи..

Понякога е

тъжна,

понякога

гори...

Понякога е

дъжд,

понякога

шепти....

Понякога е

нежна,

понякога

гърми...

Понякога е

жива,

понякога

умира...

Душата като облак се простира, понякога умира,

понякога се ражда, без нея няма ни и нас...

Автор: ^^ANGELSING^^

Една скала св вдава от брега. И ден, и нощ морето я ласкае. А тя стои замислена. Нехае! Морето пита "Догога?" Морето идва нежно, идва страстно, отчаяно се хвърля по очи. А тя стои надменно и безгласно. Тя сякаш не усеща, тя мълчи. Равнодушно свлича от себе си безумната вълна, като жена която се съблича, красива от ухажване жена. Така, дорде останала без сили, или разнежила се може би, скалата се стопи! ...да, камъка не издържа! Та ти ли?

Забрави ме, тук остани. Аз заминавам завинаги. Не ме мисли, ще се справя с всички беди. Остави ме! Забрави ме. Не ме търси. Искам да живея, разбери. Не дей за мен мисли. Аз мога да се справя с всички злини. Не искам така ... боли. Остави ме! Не звъни. Аз чаках да чуя гласа ти, аз чаках да видя лика ти, но забрави ме ти, уви. Аз ще те помня за винаги. Всичко свърши вече, не ме търси. Остави ме, нека ме боли. Бъди щастлив, живей спокойно. Аз ще се справя и този път с болката достойно.

Редактирано 21 април 200719 г. от lagrima (преглед на промените)

Kогато тръгнеш, се върни

изстрадала самотата,

върни се силна и запазила

листата на красотата.

Ще съм с теб до край..

с целувка, съпровождаща

безлюдната тишина.

Огън, който ще те пази,

в студени нощи

и прохладата нежна,

която с галещи ръце

ще обгръща тялото ти.

И като ураган ще бъда

ще вия и ще буча

с неземна сила

около твоята осанка.

Защото там ще съм винаги,

когато нужда имаш ти

просто от прегръдка.

Ти, аз, света..

Редактирано 2 април 200719 г. от baby_muse (преглед на промените)

В очите ти се вгледах. Портрета ми отдавна избледнял е в тях. А моите горят. Преследвани от болка и зачатие на грях. По въглените живи ще танцувам като опианена нестинарка прегърнала икона - стара снимка. Като жадуваща за сянка и вода жътварка. И по житата твоите ръце ще нарисувам. Един живот, опарен от сълзи ще напои мечтите ми до ненасита. И следващия. И след него пак. Ще бъдеш само моята молитва скрита.

В сърцето ми има кътче, то е само за теб, там е толкова топло, че би стопило и най – студения лед. За теб на гроба си, цветя увити в нащърбан целуфан положих и без да съм умряла там ги сложих. Спрях да задавам въпроси отдавна на мойте съседи- зелените бурени- неми. Нека стоят просто до мен за украса, преди да увяхнат – да ми правят компания няколко часа. И дишам... а от устните излиза пара, Живея в леден свят... Кога започнах да се чувствам толкоз стара? Да те съдя никога не бих посмяла, По – виновна съм от теб. Да те искам пак? По – добре да съм умряла, стига ми и само този мрак.

Редактирано 6 април 200719 г. от dindi (преглед на промените)

Какво е тънката ирония- да бъдеш ти первезно зъл? Да криеш нещо, мания, в очите да го кажеш щом не би могъл? Да кажеме, че пишеш стихове, и с тях целиш да нараняваш, създаваш собствен свят от митове, и грозно ти от истината бягаш. След туй си слагаш маската, самодоволен, изграждаш с тухли невидима стена, раняваш хората, уж жест неволен, и радвайки се тънеш в суета. И криеш даже сам от себе си, в сърцето си скръбта, там пусто е а плаващите пясъци убиват любовта... със суета.

МОЛИТВА Аз често се питам на света дали съм му нужен, какво бих допринесъл за общото благо? Да оцелееш в света бих казъл егоизъм е нужен, и никой не чува те когато говориш му благо. Поглеждам в очите на хората дълбоки и тъжни и мъка облива ме черна на тласъци. Те хората във свойта вселена сами са си важни, защо да ги будя със мои проблясъци? Обичам дърветата, животните, птичките, цветята, водата, пчелите, тревичките, че те са тъй горди, тъй силни, смирени, приемат смъртта в красота, извисени! Смъртта им дава живот на по-силния, приспособимия, не отнемат тъй на посоки, не убиват за кеф, не оставят след себе си разрушения, егоистични решения, не превръщат Земята във гнусен и мръсен кенеф. Когато умират изчезват телата им, и всяка частичка от тях е във полза, завещават тази нагласа добра на децата им... А човекът жесток е, не виждам от него аз полза. Господи, казват, че измислен си от тези страхливо чакащи смъртта. Един въпрос тревожи ме, отговори ми, къде у хората да намеря доброта? Да знаеш, че сърдя ти се малко, предпочитам мравка аз да бъда, създание уж жалко. Копнея гълъб да бъда, или друга някаква птица, да летя, после да кацна, да пея, да пийна водица. Благодарен да бъда за всяка глъдчица въздух, да пея щастлив всеки миг, всеки ден. Когато животът отнемеш ми, малкият дух, да умра знаейки да обичам, благословен. Сега не намирам голям смисъл в живота и срам ме е да бъда човек, защото да убивам ме учат, това е кивота, алчна смърт да нося на бъдния век. Да трупам мангизи, машини, богатство, да складирам успехи, да бъда велик. Не виждаш ли?-место не намирам в човешкото братство, прости ми , смили се, дай ми пера в този миг. Защо си ми дал да нося отговорност, сред глухи и слепи капути носещи смърт? Копнея, желая птичата волност, без шум да умра, щастлива да бъде моята смърт. Посвещавам това стихотворение на бай Иван, домоуправител на хижа Пионерска в Рила планина, защото е човек отвратен от цивилизацията, див като арканзаска мечка и последните 27 зими ги е прекарал в планината. А като се напие дъновистите му носят аспирин, да не го боли главата.

Нощ без зведи и луна, нощ решаваща една съдба. Настъпил мрак е, след часове настъпваше и ден. Но какво от това щом душата е в плен. Душа в окови окована, душа ни будна, ни заспала. Какво реши се тогава? Да живее? Да умре? Каква присъда се бе дала? - не беше ясно. Това не бе живот, ни покой. Нямаше движение, нямаше застой. Много време мина от тогава. Но какво се случи с нея? - и тя самата не бе разбрала. В окови окована решена бе една съдба: да види отново живота или за първи път смъртта.

КАТО В СЪН Унесена във сън вълшебен протегнах аз ръце към теб, за мене ти си дар неземен, вземи ме, моля те със теб! Недей да бягаш, погледни ме, в очите ми блестят искри, със мен бъди и разбери ме, сърцето ми за теб тупти! Във сън бленуван и жадуван изгряваш като месец бял, аз от звездите те ревнувам, дъхът ми спира онемял! Звезда вечерница ще стана, на тебе вярна ще остана, ще следвам твоя път така със теб до края на света! СБОГОМ Уби надеждата във мен за светъл, слънчев, ясен ден, убиваш вярата в живота, разпъваш ме на кръст Голгота! Нима не знаеш ти любима, че любовта не е за трима и как сърце, душа ти дава, да си със двама? Лоша слава! А аз ти вярвах за беда, мечтана бе за мен жена, но ти играеш на рулетка и си правиш тънка сметка, от кой какво да припечелиш, и нещо скрито да намериш, добър, послушен и богат, мъжът до теб ще е рогат! Затуй сега върви си, мила, таз истина от мен си скрила, че лицемерна си била, лъжкиня и измамница!

Господи, моля Те, нека оздравее!

Господи, моля Те, нека живее!

Той е мълък още, моля Те го пощади!

Рано му е още за подобни беди.

Обичам го безкрайно много

и се чувствам виновна за всичко това,

което се случва с него сега.

Моля Те, нека спре да го боли!

Моля Те, нека се спаси!

Щастие мое, не ме напускай!

Остани!

Обичам те адски силно!

Моля те, прости!

Ако можех, щях да върна всички тези дни.

Направих грешка, че те взех при мен.

Сигурно се чувстваш като в плен.

Знам, сгреших, прости ми.

Но не си върви сега.

Обичам те безумно много!

Не ме оставяй сама.

Ще направя всичко, само оздравей!

Моля те, оправи се! Моля те, живей!

Обичам те! Обичам те безкрайно много!!!

На моето малко коте, без което наистина не мога!!!!!

Сбогом! Ще ми липсваш много.

Сбогом! Душата ми тъжи.

Сбогом! Винаги ще те обичам.

Сбогом! Сърцето ми кърви.

Щастливи бяха с тебе дните,

били те малко дори.

С радост изпълнени очите,

до мен, когато беше ти.

Смъртта обаче, рано те споходи.

Животът не те пощади.

Съдбата ти коварна и жестока се оказа.

Не се намери Ангел над теб да се смили.

Обичам те завинаги!

Остави дъжда да размие бледия спомен за мен. Измии ме с дъждовните капки. Дай гласа ми на ветровете... Съблечи тази тежка, мъчителна плен... Скъсай снимките. Отлепи си ръцете от желанието и копнежа за танц. Нека вали. Ще блести тротоара след нас както блестяха очите ни. Нека боли... Само с болката ние броим как отиват си дните ни... ... Обратното броене е започнало... Ще ме застигне в онзи миг на самота когато песъчинките се свършат, когато между пръстите ми изтече и най - последната минута с теб. И пламъците гладни от камината изрецитират и последното писмо, последната въздишка... Гримирах си очите с черен кохл, по глезените изрисувах си цветя. Под стъпките ми пак цъфтят хибискуси обагрени от алената кръв, родена от сълзите ми. Подарък ми е кръста, скъп подарък. От теб и от обратното броене, което не дочакахме...

Очите ти ще напоят ли Нил, а устните ще изгорят ли пясъка в горящата пустиня... Ще ме превърнеш ли в икона на скръбта, в забравена могила... и в светиня... Ще ме прегърнеш ли с ръце от тишина, косите ще разрешеш ли с признание, и с укор тих, заченал светлина, от ласката на моето мълчание... Ще ме спасиш ли...или ще опариш. Ще замълчиш ли...или с думи от мъгла жаравата от пясък ще разпалиш заседнала в сърцата на цветята... Пустинните цветя, в очите на които теб съзрях, и твоята безмълвна песен свята...

Пороя от мисли и глъхнещи спомени тихо нашепва за звън на хлопци и за стара, предобредна песен. Сенки целуват студени стени, спомени танца на кукери тихо рисуват. Тлеещи ритми димят над загаснали въглени. Стъпките твои кървят. Бягството носи утеха, но само за миг. Маските нямат очи, вече спят... А в нощта на дърветата мокри облечена в роба от бели сълзи ще изпея за теб песен тиха...приспивна... И когато отново побегнеш от мен към соленото ложе на прилива моят глас ще те стигне...

Чувствал ли си се виновен до безумие, разкъсван от угризения, подмятан от вълните на собственото си безплодно унижение? Чувствал ли си се въстанал срещу себе си - предал най-априорните си закони, собствените си рефлекси и инстинкта за самосъхранение? Срамувал ли си се от своята глупост, глупостта, че си се родил и люлян от отчаяние, мислил ли си, че не си е струвало? Когато си лъгал и си бил лъган... Безпътен като кукувица, върви по черния си път, мъчи се, страдай, куче! Знаеш, че не си заслужил възможността да разочароваш сам себе си, а вече си злоупотребил със нея! Мъчи се! Не оставяй съвестта ти да заспи, удави сърцето си в мъката, в гробовната, тиха мъка (едва стенание се чува) и се надявай, ако имаш сили, надявай се да бъдеш помилван! Не търси сили да си простиш - няма смисъл за теб!

Сякаш все още дете съм. Изгубена в мрака търча. Сякаш дете съм... и търся огън в нощта. Ела, прегърни ме! Неистово с болка крещя. Ела, целуни ме! Тихо мълвя. И сякаш дете съм. Лутам се с болката сама. Сякаш дете съм... нека отворя нова врата.

На ръба на скалата стоя. Скачам от нея и искам да избегна смъртта. Водата ме обгръща, водата ме омайва. Споменът назад се връща, споменът, който в сърцето дълго се спотайва. Мисли прекрасни обвземат душата. Мисли зловещи напускат земята. Чувства чудесни, човешки, истински чисти. Чувства на болка, неземни и низки. И най-накрая виждам светлината във мрака и на мойта съдба колелото чувам, как за последно в живота ми трака.