Изтича между пръстите ми времето от счупения пясъчен часовник. А с него заминава си и бремето което нося с име на виновник. Ще бъда пак свободна от терзания и волно ще се къпя в океана от весели мечти.И без стенания, без болка, и без парещите рани. Ще се търкалям радостно в зората изгряла с ален огън над морето. И ще прегърна пламенно дъгата, потъвайки в любимите куплети. Ще пея с глас на мъничко колибри и песента ми ще обхожда кея ще свети с всяка скрита, моя фибра. За красотата от мечти ще пея. И розови листа ще ме покрият ще вдъхнат аромата си в сърцето където спомен плах за теб се крие... и с две очи зелени тихо свети... ... Вятър плаче в листата, понесени в танца от спомени. Тиха песен провира изсъхнали пръсти през клоните. Лунни пръски забрава в река - монолог са изронени. Накъде, накъде ли мечтите си сме подгонили... Мисли реят се жално, до една ослепели от болката. Как да спра този бяг, как да вдъхна усмивка и песен... Ако вместо горещото, пурпурно, слънчево лято в мен прокрадва си път пак безцветна, изсъхнала есен...

По улиците мокри вървя. Безпътна се скитам в нощта. Толкова много сълзи очите ми проляха, докато сърцето и душата ми в едно горяха. Звезди обсипали небето, а в мен бодли обвили са сърцето. И буди вятъра вълните, и преспива ударите в гърдите. И утре ще е ден, и днес беше. Но утре вече няма да ме има. Затова днес ти казвам "Сбогом!" Не съм аз вече твоята любима.

Ти преобърна, живота ми заa миг, С едно докосване, кръвта ми полуди. Помислих аз, че ще сме винаги, със теб еедно, във болка и във зло. Една любов превърна се в сълза, отрони се със част от мене тяааа. И плача пак самотен във ноща, Ранен от болка ранен от спомена. Няма да те искам и няма да те моля, няма вече аз за теб да се боря, Всичко ти погуби, мен дори изгуби, Защо, защо ме принуди? Няма да те търся и няма да те моля, и няма повече за теб да се боря, Всичко ти погуби, мен дори изгуби, Защо, защо ме принуди? И пак крещя на глас във моя сън, събуждам се,а ти не си до мен. но докога ще бъде с мен така, проклинам те,проклинам те сега. Една любов превърна се в сълза, отрони се със част от мене тяааа. И плача аз пак самотен във ноща, Ранен от болка ранен от спомена. Е моето не е стихотворение ,но аз съм си го мислил И смятам да е текста към новата ми песен.

Редактирано 6 май 200719 г. от bankov (преглед на промените)

Твоето призвание, твоя страх. Да бъдеш там.. сред живите мъртви. Да полудееш, но да оцелееш. Кажи ти, моряко, не е ли тъжно да оставиш душа, плувайки бавно да се изгуби дълбоко в морето. Да спасиш потъващ, който изгубил е последна надежда, е твоята награда.

Страх обладал е телата, страх пропил е в сърцата. И огън в душата гори, и пламък в гърдите пламти. И ужас очите затваря, и болка сълзите изгаря. Надигаш клепачи и виждаш път към безкрая как пред тебе стои, но не води към рая. Поглеждаш нагоре - небе обсипано със звезди, а тук долу - дявол зад тебе стои.

Страх обладал е телата,

страх пропил е в сърцата.

И огън в душата гори,

и пламък в гърдите пламти.

И ужас очите затваря,

и болка сълзите изгаря.

Надигаш клепачи

и виждаш път към безкрая

как пред тебе стои,

но не води към рая.

Поглеждаш нагоре -

небе обсипано със звезди,

а тук долу -

дявол зад тебе стои.

Смален във ежедневие безсмислено

без вяра луташ се сред чужди петолиния.

В пустинята от грях и страхове измислени

една врата отворена е от години...

Из "Завещанието на един мъдрец" Завещавам ти хладният вятър, завещавам попътната прах, завещавам бездънният кратер под невинност която раздрах. Завещавам погрешни посоки, завещавам ти в нищото дом, завещавам ти също, жестоко да те съди суетен закон. Завещавам ти диагноза, завещавам ти бедност на крал, пропилял по химери чертози, но двореца световен видял. Завещавам ти зла теорема, завещавам ти жива вода, но по вкус си е доста солена омърсена от кални стада. Завещавам въпроси капризни, във затвора им, жилав камшик, свободата заложник на призми, а дъхът в угризения свит. Завещавам длетото с което, ще избягаш от този затвор, всъщност носиш го сам във сърцето и го точите с вашият спор. Завещавам любима незрима, тя милувки не ще ти даде, нито има и тяло и име, но я има, незнайно къде. Завещавам ти кратки секунди, не години доволен зенит, ала вярвай ми, те ще са чудни, изживей, изхарчи се до миг. Завещавам ти вечна незрялост, завещавам компас повреден, завещавам безумният хаос- покровител на всеки мой ден. Завещавам ти дълг, много лихви, завещавам ти старият грях, болката ми която не стихва, че разбирах, но не и разбрах. Завещавам ти тази кутия, отида ли си веч, а отвори, във нея истината крия...)) ...но намери ключа изгубих го на младини... Прераждането Аз, който следвах ветровете, на пътя на порива див, аз, който щурмувах върховете и дори победен бях отново щастлив. Аз, който не познавах умора и вечно бях на дълъг път, аз, който бях като всичките хора и чаках страшния си съд. Сега говоря със стръковете, едва наболи над моя гроб и черпещи от плътта ми силите, с които те растят в живота нов. Аз нямам паметна плоча, с изгравиран някой хубав стих, и паднах, че успях да посоча, хоризонта на сърцето си, велик. Е, стръковете всичко ще разкажат, за силата ми на крал и роб, от стиха и плочата повече гооврят, защото тях дарил съм ги с живот. Аз който жив съм и възкръсвам, прераждайки се с всеки стрък, отново и отново ще отблъсвам, тез които счупиха тогава моят лък. Пречупен бе от високи сноби които властват още и сега, които искат да сме роби, хленчещи в оковите на властта. Но моят лък не ще прогние, пречупен е, но стрелата му лети, сатаната, тя, не ще убие, но тежко на нещастните му слуги. 1989 г. Целувам те Целувам те, дълго и кратко, и сладко, игриво, и диво, със устни и призрак, изпаднал във криза, разкъсал съм риза, целувам те цяла, по сянка, по тяло, по мисли, по въздух, под въздух, под кости, и дух, и дъха ти, целувам, целувам, цалувам, почти те ухапвам, разяждам, разкъсвам, не мога да мисля, къде съм - не зная, коя си - не помня, не помня и кой съм, но твой съм, от нокти до косми, от кожа до космос, до дъно незримо, под него, дълбоко, където избухва искра самоличност, която е моя, аз твой съм, аз твой съм, сега... Целувам те, сякаш отнемам, крада те, творя те, убивам, отпивам, наивно и подло, и свръхекстремално, фатално, в отмала целувам те цяла, целувам те цяла, лигавя, молитвено славя, и в пламъци къпя, в които топя се, по устни изтичам, по теб разтопен.

Редактирано 6 май 200719 г. от cefules (преглед на промените)

Третото стихотворение е невероятно.Браво!Поздравления за цялото ти творчество, cefules

Третото стихотворение е невероятно.Браво!Поздравления за цялото ти творчество, cefules

Правиш ме щастлив. Стари са, но някои макар отдавна са писани сякаш за настоящият момент.

Третото стихотворение е невероятно.Браво!Поздравления за цялото ти творчество, cefules

мдам, наистина са красиви... чувствени и разстърсавщи...докосват...

Не спирай...

Обичай ме..

повече от вятъра сплел косите ми на възли

обричай ме...

на тази обич ме обричай ,

изтрий следите от всичките ми сълзи.

И обичай ме...

по – силно от слънцето галещо нежно земята,

по – силно от непознат своята сянка,

от човек преоткрил чудесата,

от картина счупила нежеланата рамка.

Горещо, силно ме обичай

до болка в своята прегръдка оковавай,

не спирай...

от всяка друга бягай,

в мен завинаги се слей,

в мен, завинаги потапяй.

И всяка нощ ме преоткривай,

нека бъда свята, а понякога и грешна

недей, не спирай...

не желая да съм просто миг,

за тебе нека да съм вечна.

Обичай ме...

с шиповете, пораснали на моя гръб,

с острия език и отровните ми думи,

обичай ме...

не за първи и последен път

като циганин старите изоставени катуни.

И целувай ме...

нежно, а после жестоко,

наказвай ме...

в раните бъркай все по - надълбоко.

Съди ме, а после ме помилвай,

убивай, а после ме създавай,

кани ме, а после ме насилвай

съзиждай ме и ме разрушавай.

Обичай ме...

с нож раздирай и

с игла зашивай, но

да ме обичаш?

Никога, не спирай...

Изкуство.

Да бъдеш там, а всъщност тук.

да си дар, който шепти

в нощ, когато няма друг наблизо.

Само глас в пространството,

но глас на топлината.

Изкуство.

да възраждаш спомените тихо,

вместо бурята навън.

да припомняш отминалия лик

на хора и сълзи..и все пак

да не боли.

Изкуство.

Синхрон на искреност и вяра

в нещо тъй-красиво

като изваяното женско тяло.

Изблик на нежност всеки момент

върху това човешко лице.

Изкуство.

Да бъдеш млада, но умела

в думите.. дори с едно дете.

Да омайваш не само с ум,

нито съпричастност към непознат,

а просто с обич.

Изкуство е, да!

За една рожденничка

И какво като е мрак, не си ли свикнал вече на бликащата студенина. Цял живот прекарваш тук, изпълнен с желание за кратка светлина. И какво като я получиш, стопля ли тя душата ти за времето, в което отново няма да я има. Сърцето ти е ледено, няма нужда от слънце. Ще го разтопи.. и на хиляди парченца ще се превърне за миг. Тогава как отново ще възкръснеш, мислиш. Нима вярваш в живота, който, казват, предстои. По-добре да е мрак..

С ЛЮБОВ До тебе ще приседна бяла, като във приказка познала, красотата, любовта на твоята добра душа. Ще слушам думите звънливи, ще галя форми причудливи на твоето прекрасно тяло, за мен тъй страстно закопняло. Мъжественост и сила, блясък плени ме в тебе и със крясък към теб се втурвам полудяла, за тебе страстно закопняла. И пия жадна, прималяла, засищам глад и с радост цяла във теб се вглеждам и намирам, сродна душа, любов. Разбирам, че моята съдба си ти, със мен бъди и остани, любов красива и чудесна, прекрасна, истинска, небесна! ЗАПЕЙ МИ Слънчице свали ми, сгрей ме и стопли ме, искам с мен да грееш, душата ми да сгрееш. Искам да ми пееш песничка позната, песен за душата, нежна и красива, весела, звънлива! С тебе ще запея, тъй както умея. Слънце ще обгърнем, света ще прегърнем, весели, красиви, доволни и щастливи! * И тази вечер ще ти пея, на люлка от звезди ще грея, омайна, влюбена, красива, ще ме направиш ли щастлива? Във мен се потопи до болка, обичам те, о, сладка болка, недоизпита чаша вино, нежна душа, сърце ранимо!

Бутилка с червило

Бутилка с червило

на ъгъла спи,

свещта се стопила,

на пепел вони.

Обувка със токче

във чаша стърчи,

а токчето сочи

навън, че вали.

Абстрактни стените

танцуват в захлас,

във рими покрити,

май, писани с фас.

Подобно на змии

дрехи пълзят,

по пода се вият,

плетат се, кълвят.

Катурната ваза

със израз нелеп

до чашите празни

увяхнал букет.

Зеници оловни,

във пещ се топят,

лудува с подкови

рогат веселяк.

Завивките хапят,

от влага лепят,

поглъщат във блато

и непонят.

Начало порочно

със вкус на лъжи,

което започна...

В Любов се взриви.

Голата пеперуда

Милувка плаха във съня,

събуждане във тиха утрин,

дали трепери някъде сама,

сънуваната гола пеперуда?

Златна амфора

Излезе от вълните.

Гола,

откраднала лъчите

на слънчевия пай.

Прекрасна....

Нежен Май

целуна й гърдите.

Възбудено море

простена

и плъзне език

по голите й стъпала....

Излезе от вълните

гола,

откраднала лъчите

на слънчевия пай.

Скри златото

в копринен трезор,

натъжи се май....

Желая те, желая те.....

Във моята

стая,

във спалнята,

кухнята,

хола,

килера,

в антрето,

в мазето,

в тавана,

погледнал

небето

през

спукана

тухла

подобно

воайор,

желая те,

всякъде,

там и

където

не стига

ни мисъл,

ни взор,

във дупка,

в морето,

под лавата

земна,

под геена

от огън,

в самото

ядро...

под твойто

ядро

и преди

експлозива

на същност

и дива,

красива

и бясна,

щастлива,

изляла

се в твоето

тяло,

там

те желая!

И всякъде

също

желая!

Желая!

Желая,

желая...

Има една жена

има една жена

която щом премине по улицата,

часовниците спират - дори швейцарските,

плочките се напукват от резонанса

със салюта изстрелван от токчетата й,

и плазма облизва пукнатините,

винаги има закъснял

за работа

и напил се по нея,

без да подозира

повода

и никой не подозира,

че след нейното преминаване

светът не е същият,

дори и тя не знае,

че дълбоко под краката й

са покълнали семената

и разранили пръстта около себе си.

Има такава жена,

но никой дори щастливците

не са я виждали

и не помнят даже,

че са я прегръщали...

Искам да погаля....

Искам да погаля...

мислите ти,

най - неприличните

и недопустимите,

скритите под ципести

воали,

тези които

се разтварят

само в съня ти,

тези които

болят от възбуда,

но не вярваш,

че ги имаш

и приличат

на порочни,

а са невинни,

толкова невинни,

че танцуват

голи

сред настръхнали

мълчания...

без да съзнават

своята

предизвикателна

уязвимост.

Тропика

Тропика - духовният

на рака и козирога, с дъждовете и джунглите,

тропика на авантюрите и Черната магия

и змий прехапали опашките, с биволски пътеки

и тигрови очи плющящи по листата.

Тропика под Венерения хълм и извора

на черната Жена - Нарцис,

със сините очи на златни точици,

под горящата къпина от кадифе,

напомняща летаргичен паяк,

изпаднал в астматичен пристъп,

в омайната мараня на телесният опиум,

разпадащ се бавно на милиард термити,

запъплили из недокоснатото,

тропикът на настръхналите стебла

извили се в любовен въдзел,

където катурнатата капка пот

е излезла от коритото си

разрушителна река.

Той се разкри когато срещнахме погледи.

Секирата. Тук форум е, така е но всеки втори знае че има правила. Не се прави на зла - пиши си хубавите стихове а ние ще четем прехласнати, ще ни споходят чудни мигове със твоите слова захласнати. А спама аз ще трия - това си е магия... Орисия...

Редактирано 9 май 200719 г. от infinity1305 (преглед на промените)

Живота поднася от всичко по малко

Понякога ни кара да се влюбим и после да страдаме,

да обичаме и да се заблуждаваме.

Понякога ни кара да сме щастливи и да забравим за всичко,

да не гледаме на него толкова скиптично.

Понякога ни кара да грешим и после да съжаляваме,

да осъзнаем грешката си и да продължаваме.

Понякога ни кара да сме лоши и да се държим неприлично,

да осъзнаем неща, които виждаме различно.

Понякога ни кара да простим, дори и грешки непростими

и така да достигнем върхове недостижими.

Понякога ни кара да сме тъжни и да виждаме всичко черно,

да се затворим в собствена черупка и да усещаме ужасна тръпка.

Понякога ни кара да сме самотни и да няма кои да ни помогне,

да изпадаме в истерия, дори понякога и в мизерия.

Понякога ни кара сами да решим на къде да тръгнем и кои път да изберем,

но дали пътя ще е правилен, някои ден сами ще разберем

Исках

Исках да бъда луна

сред звездите,

топло слънце

в студените дни.

Исках да бъда

всичко за някой,

да бъда лъч надежда,

част от вярата

и дори искрица любов.

Исках да съм на високо,

но паднах толкова ниско.

Пропилях мечти,

пропилях любов.

Исках да бъда

всичко за теб,

а станах нищо за всички.

От човек

се превърнах в човече.

живеех в мой измислен свят,

страхувах се да живея в реалността.

Исках, исках...

но разбрах,

че не мога да го имам.

Знам че съм виновна

От друг свят ли ти дойде

или ангел те пусна от небето?

От небесен лъч ли се роди

или от красива мида във морето?

Твоята красота от боговете ли я взе

или от някой кралски господар?

Добрината ти в дълбините на океана ли я откри

или просто е небесен дар?

С любов, богинята на любовта ли те дари

или сам се научи да обичаш?

Ти завинаги ще си във моето сърце

и не защото просто ме привличаш.

Аз ти причиних болка,

накарх сърцето ти да кърви,

а от очите ти да падат тежки и пълни с тъга сълзи.

Накарах те да страдаш, заради неизпълнени обещания,

но няма смисъл да те лъжа с тъпи оправдания.

Знам, че съм виновна и че те предадох,

но сърцето ми никога няма да те предаде.

То винаги ще те обича и дори за миг няма да те остави,

никога не си и помисляй, че може да те забрави.

ОБИЧАМ ТЕ!!!

Надявам се да ви харесат

Преди да ги отключиш

Ти ми даваш думите

и мислите, най-потребните

и най-пулсиращи,

най-изчистените от праха

и най-лудуващи,

изчезващите днес,

обречените,

ти разтваряш устните ми,

ноти има по тях,

забравил съм да пея

или се лъгах, че не мога вече да пея,

или гласа ми беше дрезгав от битово,

или обуздах поривите си да не лудуват,

или се промених,

не зная,

нямаше ги,

намяше ги тези думи,

преди да ги отлючиш,

отново

Любов.

Преди да ги отключиш

Ти ми даваш думите

и мислите, най-потребните

и най-пулсиращи,

най-изчистените от праха

и най-лудуващи,

изчезващите днес,

обречените,

ти разтваряш устните ми,

ноти има по тях,

забравил съм да пея

или се лъгах, че не мога вече да пея,

или гласа ми беше дрезгав от битово,

или обуздах поривите си да не лудуват,

или се промених,

не зная,

нямаше ги,

намяше ги тези думи,

преди да ги отлючиш,

отново

Любов.

Докосвам те

И те целувам,

докосвам те през обвивките на делника,

през тежките мисли те докосвам,

през стените и затворите,

начупените образи

на илюзиорната реалност,

през седем извора

и седемте миражи,

през седем пустини

и седемте омагьосани,

през приказките

и през завоите на времето,

напук на трезвите оценки те докосвам,

на всяка логика, напук,

на величините,

не, не си далече,

не,

не вярвай в карти и атласи,

не вярвай в сантиметри,

пространството не означава нищо,

само вслушай се във тишината си,

вслушай се, така, че да чуеш мравките

като топове,

по-дълбоко от измамите,

вслушай се в своето съзнание,

там където извираш,

там се къпя и се смея,

като дете,

там те очаквам,

по-гол от колкото съм се родил,

там съм разсъблечен от законите,

и гените,

от своите....

От себе си съм разсъблечен,

там съм дух,

пиян от любов дух и те очаквам,

докосвам те напук,

напук докосвам те,

лудувам,

побърквам се,

целувам те със всички устни

които са те целунали,

които ще те целунат,

целувам те с всички погледи,

които са те докоснали

и ще те докоснат,

и тези които не са те съзрели,

но би побъркала,

докосвам те,

докосвам те....

Можеш с думите

Можеш с думите да ме прегърнеш,

толкова истински колкото с криле,

толкова истински колкото с ръце по мен да лъкатушиш,

толкова е чувствен дъха ти, толкова влажен

и топъл,

думите ти са пропити с него,

тишина е,

полудяла тишина,

миг преди взрива,

толкова си напоена

и упояваща,

прегръщай ме,

думите ти са плът,

нямат общо с миражите,

прегръщай ме....

Чета те с нетърпение и всеки път по - мъничко проглеждам, за мен си като свято вдъхновение, което ме кара рими да изреждам. Не спирай да докосваш, стихът ти е като милувка дори понякога убождащ в него няма ни една преструвка. П.П За твореца над мен.., рядко писанията на някого ми въздействат така. В този форум за мен са трима и той е един от тях.

МОЛИТВА Господ мой, о, чуй ме ти, всичко твое в мен гори и душата, и плътта, истината е една - не намирам тук покой, те са чужди нямам свой, мъча се съвсем сама, аз греховната жена! Господ мой, кажи ми ти, тъй защо сърце боли? Всичко твое в мен пламти и гори, гори, гори... Искам пепел да съм аз, щом не мога в този час, да усетя радостта и да върна младостта! В мен човешкото върни или просто ме вземи, хората ти промени и човеци направи, но децата остави с свято мляко ги кърми! Всички болни изцери и от зло ги избави! Само тебе имам аз, моля те във този час, ти с любов ме надари, от беди ме избави и звезда ми изпрати болката ми да стопи, с обич тя да ме спаси! Господ мой, о, помогни! Любовта е светлина, но при мен не идва тя, тя огрява същества с лоши, злобни, зли сърца! Боря се с живота аз всеки ден и всеки час, истината е една - бях и пак съм си сама! Господ мой! О, чуй ме ти! Господ мой! О, помогни! ОБИЧАМ ЖИВОТА! Обичам живота, но с него в конфликт съм, добро от съдбата, от него аз искам. На всички раздава любов, светлина, на мен ги продава на скъпа цена - мойта изстрадала, бедна душа! На всички раздава любов, красота, на мен подарява болка, тъга! Душата топи се в огън и лава, вместо любов, красота да раздава, моето тяло гори и изгаря в конфликт със живота, и добре зная, че тази борба няма да спре, докато все още имам сърце! ЖИВА Събудих се! И днес съм жива! Отпивам глътка въздух свеж! Във мене жажда и копнеж за слънце, обич, топлина, за радост, огън, светлина! Хората аз ще прегърна, със любов ще ги обгърна и в мене нека прозвучат акордите на химн, и с тях ще слея мойта мисъл, чест! Всяко утре ще е днес! САМА С МОРЕТО Самотна, приказна, красива, омайна и чаровна, мила, сама стоеше тя на кея, там чакаше с надежда нея! И вятърът и брулеше лицето, а във гърдите плачеше сърцето, изричаха устите думи странни, очите търсеха и спираха се жадни, поглъщаха водата и морето отнело и най скъпото -детето! А в нея глуха, няма тишина, не чуваше на чайка писъка, която вест и носеше добра, от милата и свидна дъщеря - "Добре съм мила мамо, не плачи, за мен се грижат моите сестри русалки, морски кончета добри, делфин ме пази от акули зли! Иди във къщи, прибери се, мамо, за тебе ще се моля само, да си ми здрава, никога сама да не оставаш ти на горната Земя!" Самотна, приказна, красива, омайна и чаровна, мила, сама стоеше тя на кея и търсеше със поглед нея! ЖИВОТЪТ Животът е безумие за власт, пари и надпревара безпорядна и борим се със стръв и страст, в борба безмилостна и безпощадна! И всяка грешка скъпо се заплаща, а който може със пари си плаща, но здраве и живот не се купуват и няма кой да каже колко струват!

Редактирано 7 юли 200718 г. от секирата (преглед на промените)

Ето и един начинаещ опит.

Дано ви хареса.

Спомен

Изпито кафе. Изпушена цигара.

Увяхнала роза в кристална ваза

и всичко отминава

и всичко се забравя,

само спомена за миг ни навестява.

Да ни напомни той за миналите дни,

за пламачетата весели в нашите очи,

за дланите допрени една до друга,

за мисалта слята в една душа.

Ще почука, ще потропа и ще си замине.

Ще остави светла диря за тъмни дни,

а след ден,месец и години

ще изгрее светла песен, но далечна.

Редактирано 11 май 200719 г. от silviq67 (преглед на промените)

Гледам че стихчетата ви са бая дългички, но аз за съжаление не мога да постигна този резултат . Нищо де важното е че са от сърце

Не виждаш ли че без тебе аз не мога да живея

Върни се ... да обичам друг не умея...

Любовта ми никога няма да стихне, но само мъка ще ми носи

виж моите очи, чуй моето сърце как проси.

Не искам аз да съм за тебе тежест,

но кажи ми скъпи мой невежа

Сляп ли си или какво... или трябва да ти го напиша на писмо?!?

Любовта ми по-силна е от нейната и ще се боря до край...

Дори да нямам друг шанс поне остави ме да хвана последния трамвай...

И тогава две ръце ще се сплетат и две сърца като едно ще затуптят,

ще бъде късна есен и ще чуваме само тихата песен на вятъра див.

Няма да те искам защото си красив,

а защото те обикнах и в теб моя принц на бял кон видях

не ми казвай през смях,

че това са просто детски мечти,

а вслушай се в моите думи.

Не искам да съм сама,

но да обичам друг просто не умея......

Редактирано 21 май 200719 г. от CBuPen`3aeK (преглед на промените)

Ето няколко хайку-та,които набързо нахвърлях днес: Сиви облаци... И дърветата зелени тъжни са дори. *** И вървя напред, а всичко се повтаря. Кръг.Назад?Напред? *** Скуката е враг. Вълнението - също. Тогава? Нищо... *** Дълбоката вода е спокойна,без вълни. А плитката кипи... *** Блестящи капки натежават по листата. На ствола - охлюв. *** Стара колиба. И само вятърът се крие вътре. *** Ярките звезди намигат ми отгоре. Тихо се засмях. ***

Заспивах сама в мрака на нощта, в пелена обвита с болка и тъга. Събуждах се в утринни лъчи, изтриващи парещите ми сълзи. По пясъка горещ вървях и задавах въпроси. Какво се случи? . . . Не разбрах! Скитница бях, която надежда си проси. Тичах през гората, крещях, за да разчупя тишината. В нищото спирах и чувствах как бавно умирах.

Как искам да мога след всеки провал

отново да връщам живота си цял!

И после да мога - с надежда добра

към теб, все към теб да вървя...