Родена съм в нечий свят осъдена да бъда вечно чужда а искам да се прибера "у нас" ужасно искамм ... имам нужда да се усетя под небе познато да стъпвам по обичаща земя да пия от вода която не е наплюта от ламя Очаквам ..искам да се върна копнея за зелената трева чужд свят не мога да прегърна не съм ..не съм си у дома .

Пак е тихо.Поспряло е времето дъх от нищото да поеме. Но препускат в сърцето ми думите. Нека тях се опита да вземе. Те са моята четка изсъхнала с която рисувах очите ти по земята от мъка притръпнала, и дъжда са - роден от сълзите ми. То поспря дъх да поеме и превърна ръцете ми в корени. Ще рисувам сега по звездите с лунен лъч от болезнени спомени. Нека пак ме обгърне безвремие няма власт над сърцето ми мъката. Ще се върна, обратно, нагоре в онзи сън, в който бях непокътната.

Забравих дъха на морето, останал във детските дни, когато бях само детето с разплакани,тъжни очи. Забравих ли?Май не обичам морето,натрапвано с яд. Обичах да бъда самичък под клоните в жълт водопад. Обичах да бъда различен, проклинан и гонен,но млад. Сега като стар аз не тичам към тебе,море-лешояд. Не мога със теб да остана- не съм бил за тука роден. Дано да запомниш детето, което е още във мен. §§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§ Изгоря ли нацяло душата ми? Не остана ли нещо поне? Като пепел разпръсна я вятъра след преминали бързи коне. Те минават със тропот в сърцето ми. Вдигат прах в изорано поле- като семе,изтляло в земята ни, като черно беззвездно небе. Ще настигна конете и вятъра. Ще засея в земята небе. Изгоря ли нацяло душата ми? Не остана ли нещо поне?

Не позна.Не са това стонове. Само лентата стара превъртам. Този звук песен е на рибарите от които с ноща се загръщахме и се любехме тихо на пясъка до безмълвие впили телата си. А морето изпращаше чайките да ни скрият с измъчени крясъци. Не, не плача, не са това стонове. Тиха песен е, пеят вълните в нежна пяна от мрамор превърнали самотата, горяла в очите ни. Стон не беше, не се заблуждавай. Беше воя на ветровете. Беше спомена в който повярвахме а сега...имам само ръцете си.

Удара на сърцето засилва се, има трепет и желание.. но борбата е тежка.. не остава капчица почивка за него. И ако надеждата не се криеше някъде дълбоко в него, едва ли би имала сили. Но тя е там.. и с теб.. и не само едната капчица сила, а изключително много любов. От мен се откъсва жар, дарявам ти го без глас.. без край. Да стопля сърцето ти искам аз със звън на обич..като цвете, което шири се в полето и като небесна светлина, блестяща.. там горе и тук.. в сърцето. Приеми ти дара, който давам аз.. нищо особено, но поне в този час се надявам да ти донесе радост.. И ако помислиш, че ме няма, погледни в теб.. вгледай се дълбоко и виж ръката, която те държи и помага ти да се завърнеш от морето на мрак.. мъка.. и сълзи.

Светва сцената с хиляди блясъци тъжен клоун се взира в ръцете си стиснали нарисувани крясъци като букет, разцъфтял от сърцето му. Всеки ден края е същия всеки път е блестяща пиесата. Но защо тишината разкъсва зад декорите и зад завесите. Кой създал е такава история във която играем разнищени от усмихната еуфория а се връщаме после към нищото. И събираме счупени късчета по паветата пред театъра и изпълнени с болка прегръщаме само тихата песен на вятъра...

За първи път се опитвам да направя нещо подобно, но мисля че се получи добре: Моят мрак На тъмно си стоя аз пак спокойствие намирам в този мрак. В мечтите светли аз се лутам с радост лишени от нещастната реалност. От прозореца се влива светлина и разрушава моята спокойна тъмнина. Нов ден пристига, слънцето изгрява, знам, пак ще е изпълнен със завист и омраза. Ще се сблъскам пак с чудовищата на реалността, на които единствената цел са материалните блага. Надявам се да срещна някой в тази светлина необременен от изкушенията на реалността. Чакам с нетърпение спокойствието да пристигне пак, когато аз ще бъда владетелят на тихия мрак. И тогава няма кой да спре моето царуване прекрасно, защото мръсната реалност не ще посмее да нахлуе в моето тъмно царство.

Това признавам си не е мое творение, но е на един добър приятел. И много искам да го споделя. Мене лично много ми хареса: Всички вярват в любовта, но живота прави си шега и хварля ни в една лъжа, че намерили сме сродната душа. Това ни наранява, някой, когато с нас се заиграва открадва ни сърцето и оставя само сълзи по лицето. Лошити моменти отминават тези спомени следи оставят. Лек за тези рани няма, но винаги има начин за промяна. Живота е една голяма и объркана игра, от която често ни боли. Но на края побеждава любовта която ни дарява мигове спиращи дъха!

Огън няма там, има само мрак. Като сън студен безразличен. Леден дъх и шепот без слова. Вятърът ехти, листата предсказват наближаваща неприятна опасност. Да бягаш - късно е. Да се криеш.. няма къде. И там стоиш и чакаш да посрещнеш тази зловеща съдба. Молиш се да те отмине и при теб.. да не се спре. Надяваш се на чудо и ангела спасител от небето да те чуе. Ала дори и той на зова ти не откликва.

Не те обичам Не обичам теб ... обичам начина по който ти ме гледаш. Обичам прилива със който идваш, връхлиташ ме изтръпващо и диво и възкресяваш мъртвото ми живо . Не те обичам Обичам топлината на нощта ти загадъчна , неразгадаема , гореща целувката стопяваща свещта разляла восъка в краката ти примесен с разсъблечената ми душа която свлякъл си . Не те обичам ...твърде малко е

Легло, постлано с рози. Стая с мириз на жасмин. Приятна, тиха музика. Нежен и топъл морски бриз. Лунна светлина и опиянение. Ярки, но далечни звезди. Сън..стъпки извън реалността.

Редактирано 16 февруари 200719 г. от baby_muse (преглед на промените)

Самотен Изгряла е луната над земята, и аз стоя си сам и чакам те да дойдеш в тъмнината, но все те няма там. Желая твоите очи красиви и като коприна устни игриви. Искам аз да те прегърна, твойто тяло с мойто да обгърна. Като снимка в моето сърце е запечатано красивото лице. Искам аз да те събличам, но по-добре ми е да те ОБИЧАМ! Щом докосна твойта кожа нежна истръпвам като от буря снежна. Искам всеки миг да те бленувам, красивото ти тяло да сънувам!

Не искам аз тяло да сънувам, дори красиво да е то. Не искам образи да се появяват, на хора.. и познати лица. Искам сън без помен, спокойно, макар безлично. Времето да спре и да остави назад минало, дори настояще.

Великолепно Ужасно много ми хареса

Все едно... Ярко слънце грее днес, и сияят небесата сняг пък заваля нощес, и покри с воал земята. А на дървото отсреща му е все едно. В лято или в зима - то стои невъзмутимо. Днес е тихо в планината, и орли летят високо, а довчера бурен вятър цял ден духаше жестоко. А на скалистият връх му е все едно. Няма нищичко да каже - няма и да се намръщи даже. Днес съм весел и щастлив и усмихвам се широко утре пък животът сив ще ме завлече дълбоко. А на моето вътрешно "Аз" му е все едно. Мъката и радостта - те изчезват.Вечността...

В тишината се вслушай... Прегърни сетивата си после тихо подай ми ръка. Нека тази изгаряща пясъчна загуба се изниже през моите пръсти. Плаче наниза перлен тихи стонове давят наобратно поела река без посока оставена. И очите ни слепи, невръстни нека тихо попият тишината сега. Да оставим ли думите тъжни... Аз не искам да бъда нелепо отричана. Аз не искам да бъда разбрана. Искам само да бъда отново обичана. Искам само да бъда желана...

Ейто един от мене дет кърти мивки! Тръгна Хан на разходка, хопа тропа стигна до пропаст, извика попа да тропа с кола, та да го измъкне от похода! Хайде пак на поход, с грохот силен и обилен, с поглед дебилен, тръгна с полет в пролет към войната. Вре си носа на всякъде, пръста до кръста пак, кръсти се с кръста в пръстта, ходи яде,спи и се пръсва. Войни си представя, ходи създава трябва, световната война той прееба, територията превзе за боеве. Политик ще става, кранта с магарета и ла**а, панта с пари се отвори, като кранта с шамари се затвори. Парламентът се троши, и строши става кляка и пак парламентът, ментът яко и така загина, е пак стигна до пръстта със страстта.

Пастелна суета. И много, много синьо. Забравена роса. Наоколо - пустиня. Там нейде - слънчоглед... И вятър с мене спори... От твоите цветя, кое ще проговори?! Със светъл цвят на мед аз цяла се обличам... Когато разтопявам лед, на себе си приличам...

И капките от дъжд

спокойно се стичат.

Галят като струни,

испанска китара,

нечия оголена душа.

Капка по капка,

благозвучни ноти,

трептят по тялото.

Танц на красотата,

танц от небесата.

Откровението на вечерта ме докосна, за да видя душата си цяла, да видя най-скритите мисли, които във мен са се крили... Ако мога да върна простора, да го върна облечен при мене, да се скрия в тъгата си няма, щях да пребродя съдбата... Няма въобще да говоря, нека сърцето ми стене, нека душата ми скита в бялото затъмнение... Бягащ лъч ме докосна, тихо прониза вратата, през която понечих да мина... А ключът за мен е загадка... Ще почакам да мине столетие, за да видя душата си нова, съхранила старото прозрение за любовта и живота...

Чувство

Чувстваш любовта в сърцето си,

Уви все не остава завинаги,

Винаги го забравяш

Ставаш караш,

Това неможе повече така раздяла,

Вариянти търсиш импровизираш.

Обичам те ревнуваш!

„Здравей” не мога да ти кажа, защото вече те познавам... И, омагьосана от обич, със теб заспивам и изгрявам... Не искам да ти кажа „сбогом”, понеже ти си цял във мене... И като мисъл, като болка, в мен нежно синевата стене...

"Сбогом"

Във замъка от приказките чуден

момиче хубаво в легло от рози спяло.

Очаквало целувката на принца в бяло,

ала прибързал, аз момичето събудих.

И тя до мен вървя и вярваше във мен

под ноемврийски дъжд с очи затворени.

А после сгуши се в обятията ми отворени

на спирката на отминаващия ден...

Че ти предсказаната си за мен се вричах,

посрещнах те в живота си със радост.

И вкусил пръв от детската ти сладост,

за прошка моля Другия, че теб обичах.

Ти в звучен смях и в тихи сълзи ме облива,

във полунощен грях безсрамно ме изгаря.

Уви! Ще тръгвам, че свещта почти догаря.

“Не се получи с нас...Бъди щастлива.”

Ти спиш сега – завивам те полека

и мълчалив отправям се към моя сън.

Разбирам аз – в сърцето ти не съм –

да те забравя трябва, а не ми е леко.

Но отминавам, бавнo стъпвам –

чуй вятъра, за сбогом свири.

И утрото – за другите настъпва,

но нещо в мен завинаги умира...

Редактирано 4 май 200719 г. от ivosla (преглед на промените)

Погазена от теб, от черните ти.. замаскирани очи Аз плача, но не виждаш това, тръгна си..остави ме. Но няма дълго аз по теб да страдам, изживях своя Ад. И отново съм тук, същата стая, радвам се, страдам. Емоции едни и същи ден след ден. Заради теб пак. А ако срещата ни с теб бе съдба, сега тя е наказание. Ела, изтрий от съзнанието ми, обичта ми. Идваш ли или оставаш там, кажи ми ти. Но всъщност думи не искам, а действия и дела.

Когато тъгуват звездите, обвивам се в мрежа от спомени.. От болка изплетени силни, жестоки въжета. Прорязани мисли жадуват да бъдат изронени. Ръцете блуждаят, изтръгват, презират вината си клети. Когато е мрак и под тъмните черните облаци се лутам от образа твой светлина да достигна изригвам под напора стегнат ослепяла от болката на раната - извор от дулото за дъх милостиня. А черните свещници тежко разпръсват вината ми. И писъка леден превръщат в неистово тихо. Потъвам и лутам се... в нежност, попила признание. Рисувам по себе си с кръв неизмислени стихове.