Да страдаш

Довечера се приготви,

ще дойда аз в съня ти.

Да ме видиш пак пред теб,

да ме видиш ти до теб.

Да се усмихнеш задоволно,

да си спомниш ти неволно.

Как си ме прегръщал и целувал,

как си ме обичал и милувал.

Да протегнеш ти ръка към мен,

но от сън да се събудиш изпотен.

Да се огледаш ти край теб,

да видиш,че не съм до теб.

Да насълзиш очите си красиви,

за мен да страдаш силно,мили.

Да знаеш,че не ще се върна

да плачеш,че не ще те аз прегърна.

Глава в стената да забиеш,

с ръце лицето да закриеш.

Сълзите едри да прикриеш,

в леглото топло да се свиеш.

Очи смирено да затвориш,

и искрено да се помолиш:

в съня ти вече да не идвам,

че няма повече какво да искам.

Ти страда много тази вечер,

но има още много,запомни.

Нима си мислиш,тази вечер,

може с моите да се сравни?!

Защо

Защо когато тe обичах

гръб обръщаше ми ти.

Защо когато те обичах,

разбиваше мечите ми.

Защо когато те намразвах,

ме гледаше с очи смирено.

Защо когато не намразвах,

сърцето твое бе студено...

Защо ли всеки път повтаряше се все това,

защо до болка всичко е познато.

Защо най-много ме наскърбяваше това,

че всичко в теб е непознато.

Че всяка твоя дума, жест

са може би лъжливи...

Че всичко наше ме измама,

че си ме искал само за замяна.

Че нищо силно ти не вложи,

на страшни мъки ме подложи.

Че не се смили над сърцето ми ранено,

че нож забиваше ми все по-дълбоко.

Че ставаше сърцето твое все по-студено,

по-безмислотно, жестоко.

Защо когато всичко свърши ,

сърцето мое не престана да кърви.

Защо когато всичко свърши,

в сърцето ми остана ти.

И все още си в гръдта ми,

и гледаш ме с очи красиви,

усмихваш се и ми говориш

слова лъжливи, закачливи...

Лудост

Отново мракът ме обхваща,

и насълзява моите очи.

Отново лудост ме прихваща,

щуро пак тупти съцето ми.

Крещи душата,че не иска

да живее повече така.

Крещя и аз, и аз не искам

да чувствам повече тъга.

Поглеждам аз край мен-

навсякъде тъма.

Нима съм пак във плен

на собствената си тъга?

Нима ще нямат краи сълзите,

писъците и разбитите мечти?

Нима ще няма някой,

който да ме утеши?

Нима ще бъда пак сама

без капчица любов?

Нима ще бъде недочут

последния ми зов?

Затварям аз очи

и отварям ги веднага.

Пред мен желязото блести

да излекува тежка рана.

Избавление ли е смъртта

или поредната измама...?

Ще излекувам ли скръбтта

на моята душа одрана,

от злобни нокти и лъжи,

растящи от моите сълзи.

От теб научих

От теб научих се

да плача и скърбя.

От теб научих

да не мога да се доверя.

От теб научих се,

че обич няма.

От теб научих,че

всичко е една измама.

От теб научих

обичта си да не давам.

От теб научих

да вземам без да давам.

От теб научих се

да наранявам.

Истинските чувства мои,

да не издавам.

Сърцето

Сърцето кърви,

сърцето тъжи.

Сърцето ридае,

сърцето мечтае.

Сърцето говори,

сърцето се моли.

На този, когото

нарани го жестоко...

Сама

Вървя сред житните поля

с ведра усмивка на лицето.

Неземно щастлива е моята душа,

с любов изпълнено ми е сърцето.

Слънцето огрява моята пътека,

небето синьо е за мен.

Гласът на славея отеква,

попадам в неговия плен.

Но черен облак се задава,

на свтелий небосклон,

и птичката пресвава

да пее.Литва от своя клон.

Гръм се чува, дъжд се лее,

но кръв залива житните поля.

Ято гарги започва да се рее,

да сипе болка и тъга.

И черно става пак небето,

червени стават житните поля.

И студ сковава пак сърцето,

тъга усеща моята душа.

Крещя,но звуци не излизат,

чувам само грачене зловещо.

Замлъквам, но гаргите не спират.

Всичко е така ужасно и зловещо...

Дай ми златни поля и небе и пътека, която се вие между светлите класове ръж и прозрачната синя стихия... Аз ще тръгна по пътя сама и ще мисля за агнета бели тези пролетно-ясни звезди в цветнолистните бистри предели. Само вятърът - странен и тих ще нашепва в душата ми песен, а аз нежно към теб ще вървя, през копнежа на своята есен... ******************************************************************************** ********* В памет на чичо Сашо Когато някой си отива, а ти не можеш да го спреш; когато някой те убива, без даже ти да разбереш; когато думите те мъчат, а пък мълчанието е срам, и всеки нещо да ти казва, а ти да отговаряш : "Знам!"... Когато чувстваш, че излизаш от рамките на този свят студен... И виждаш, че светът е черен, а помниш, че е бил зелен... Когато чувстваш, че си счупен, на повече от сто слънца... Когато вярваш - а не искаш, в безличието страшно на смъртта... Тогава искаш да изчезнеш и необятно да си сам, без правото на капка разум, без чувството на малко срам... И сам, и странен, и смутен, зениците си да съзираш, и по-добре от всеки друг мъртвец, безкрайно дълго да умираш... ******************************************************************************** * Отмина бурята в гората, пожали дивите цветя, разтърси нежно синевата, отиде си, и взе дъжда... Дойде дъгата със усмивка, погали слънцето едва, тъй цветно украси небето, че то превърна се в мечта. И много леко,като песен усетих вятъра, че спи... от бурята така унесен, че не бълнуваше дори... Това превърна ме в усмивка, разлисти ме като сълза, която тихичко се спуска, огряна пак от радостта... Защо и въздухът ухае, от светло щастие огрян, като съдба ме ти омая, превърна ме в любовен блян...

Редактирано 10 септември 200619 г. от MELL (преглед на промените)

Дай ми златни поля и небе

и пътека, която се вие

между светлите класове ръж

и прозрачната синя стихия...

Аз ще тръгна по пътя сама

и ще мисля за агнета бели

тези пролетно-ясни звезди

в цветнолистните бистри предели.

Само вятърът - странен и тих

ще нашепва в душата ми песен,

а аз нежно към теб ще вървя,

през копнежа на своята есен...

Много ми хареса това, продължавай все така

Дали Дали сгреших, че те обикнах , дали сгреших, че ти простих? Дали простих защото исках да ме обичаш вечно ти. Дали сърцето топлина потърси самотно и обляно във сълзи? Или поиска в мен да се завърнеш и в пепелта да палиш пак искри . Дали мечтите ще се сбъднат Кой любовта ще извиси? Аз вярвам вярвам-те ще бъдат щом миналото си простим!

Дали

Дали сгреших, че те обикнах ,

дали сгреших, че ти простих?

Дали простих защото исках

да ме обичаш вечно ти.

Дали сърцето топлина потърси

самотно и обляно във сълзи?

Или поиска в мен да се завърнеш

и в пепелта да палиш пак искри .

Дали мечтите ще се сбъднат

Кой любовта ще извиси?

Аз вярвам вярвам-те ще бъдат

щом миналото си простим!

Браво, много хубаво

Мечта

Застанах аз на горската поляна

разтворих своите ръце

и все така смутена,но засмяна

помолих се за чифт криле

Че искам да политна в небесата

да виждам всичко по света

и там където има нужда

да давам свойта доброта

Че няма нищо по-прекрасно

да бъдеш птица в синева

и от синьото пространствао

да виждаш весели лица

Но ето,че отварям си очите

бсе-още съм сред горските цветя

как искаше ми се освен в мечтите

поне за миг да полетя

Сълзи

На вън е нощ и аз не спя

мечтаейки си гледам към звездите

и тихо в кътче тъмнина

опитвам се да спра сълзите

Но те не слушат мойта воля

напират и пробиват път

и както бебе от утроба

излизат и поемат дъх

И тъй щастливи те се гонят

една след друга те се търколят,

а болката в мен им дава повод

да бликат без дори за миг да спрът.

Сърцето ми се пръска на пърчета

и тъй нещастна съм в ноща

и само сълзите ми са утеха

приятели на мойта самота

Когато пръднах миризливо тук всичко стана тей красиво пръдня приятна ме омая - парфюм не искам и да зная!!!

За кой ли път затварям аз очи пред

твойте лъжи.Страх ме е дори да си

помисля, че лъжа са и онези две краиви

думи и за това ти вярвам.Тъжно е, че

толкова те искам аз.Грешно ли е, че

в живота си без теб не виждам път?

Обичам те, но за тебе малко е това.

Обичаш ли мен?Съмнявам се в това.

* * *

Помниш ли онзи ден далечен, когато срещнах те

за първи път, ти беше толкоз мил и тъй

сърдечен, а днес защто обърнал си ми гръб?

Сълзи по бузите се стичат и мокрят бледото

лице, искам аз да те забравя, но не мога,

не се забравя лесно любовта.

В очите да ме гледаш и да мамиш, как способен

беше на това, най-ценното ми взе и

си отиде, а аз вярвах , че ти си любовта!

* * *

Мразя те, от дъното на душата си те мразя!

Как любовта за миг се превърна във омраза.

Всичко се срина с тази лъжа.Мразя те и искам

да ти кажа, но в очите да го изкрещя.Мразя

те и ще го повтарям до последен дъх и час.

Мразя те и искам ти да знаеш, че

живота си бих дала и ти да страдаш

като мен!!!

* * *

Защо ме гледаш толкоз тъжно, да с друг

съм и какво?Днес решил си, че ти липсвам,

но защо?Свикнал беше да прощавам всяка

грешка и лъжа, може и да те обичам, но нямам

вече сили за това.Не...не казвай нищо, замълчи!

Не искам да те слушам, виновният си ти.

Защо ти трябваше да ме отблъскваш, какво

доказа с това?Че можеш да ме имаш?

Но сам си ти сега.

Очите ти прекрасни, защо са пълни с тъга?

О нима ти страдаш!Сега разбираш какво е

Самота.Аз исках да съм с тебе, да те

обичам, да сме двама нощ и ден.Но днес

пред бога се заричам, че спомен ще си ти за мен!

* * *

Омръзна ми да бъда това, което искаш.

Загубила съм вяра в себе си.Ти не знаеш

какво искаш от мен.Виж само какво ме

караш да правя, само виж какво правя

заради теб.Не мога да бъда постоянно

силна.Всякя моя постъпка според

теб с грешна и пак според теб

всяка моя секунда е пропиляна.С

всяка крачка се отдалечавам от теб

и се питам това ли е всичко, на което

съм способна.Толкова съм изморена,

че вече не мога да те разбера.Аз

започвам да приличам отново на себе с,

а не не твоят идеал.

Уморих се да те обичам!!!

* * *

Отминаха и детските години

избягаха далеч от мен

и сякаш щастието ме забрави

живота сграбчи ме в плен

Тъй силно ме затисна в ъгъла

и въздух да си взема не можах

сърцето ми забави ритъма

изпълни се с ужас и със страх

Какво ме чакаше на сетне

запитах се реалността ли е това

нима нещастия и несполуки

ще предружават моята съдба

А всякаш,че до вчера си мечтаех

да бъда винаги дете

и пак по детски се надявах,

че всичко ще е винаги добре

Но ето ,че това не стана

сега стоя на кръстопът

и тъй изплашена и няма

незная правилния път

Но верен път в живота няма

За всички пътя е един

и явно,че на всички се налага

все някак да го извървим

************

Незнам дали ще имам сили

да продължавам аз напред

незнам дали ще мога да се боря

със тоя моя пуст кусмет

Че мисля си от малка все се мъча,

че все на камък удрям аз,

че все на мене пада се калъча

живота е хазарт това разбрах

Че този с късмета вечно

джакпота получава от воле,

а тези като мен безкрайно

изплащат чужди грехове

И питам лястовица бяла

ще може ли за миг при мен да спре

и само с мъничко надежда

да стопли плачещото ми сърце

Вън настъпи есента,

капят жълтите листа.

И навяват,без съмнение,

носталгично настроение.

Усмихни се,не унивай,

а на работа отивай!

Там колегите добри

със закачки и шеги,

ще ти стоплят сърчицето.

И усмивка на лицето

мигом ще се появи

и цял ден ще те държи!

Краят

Изправихме се с теб

пред огледалото

да подирим нейното лице.

В очакване на отразена истина

се стиснахме силно с ръце.

Взирайки се с теб видяхме

появата на посивяващи коси,

на първи бръчки и посърващи очи.

Любовта ни - тя достигна зрелостта си,

но деца така и не роди.

Страхът ни да я видим

още по-прегърбена, пребита,

неспособна да върви сама,

нещастна и от болка свита,

страхът ни в крайна сметка надделя.

Редактирано 25 септември 200619 г. от Sarah (преглед на промените)

По - тихо Тихо! Моля те, не вдигай шум, стъпвай леко със безшумни стъпки. Каквото казваш, казвай го наум, превърни усещанията в тръпки. Не ме докосвай с ръце, с дъха си ме стопли, под завивките тупти едно сърце, което чака твоите очи. По - тихо! Въздишките в гърдите остави, лицето си по - тихо до мойто приближи и устните безвучно целуни, от сладък сън ме събуди. Тихо! По - тихо, че има някой тук ще ни види и разкрие, ще ни раздели един от друг, любовта ни тиха ще убие! Тихо...по - тихо....

Катрин Муун – Отидох си

Отидох си. Без дори да се обърна.

Никога вече нве ще се върна,

В тази стая пълна с лъжи и болка.

Зная, че всяка роза има свои бодли,

Но и не предполагах,

Че твойте са отровни.

Не ща повече да слушам

Сладкодумните ти лъжи

Времето отмина

Да ме молиш ти за плошка.

Сърцето ми прекалено тежко е ранено

От твойте щестоки действия.

Може би преди, отдавна,

Щях да се върна при студеното ти сърце,

Но не и днес, не и сега.

Сега гледам напред

И нивга няма да се обърна,

Няма да се върна,

Към общото ни минало.

----------------

Катрин Муун – Копнеж

Затварям очи

И виждам нежният ти поглед,

Очи, милващи ме

Като майка малко дете

Но виждам и тъга, болка,

Когато ти си отиде,

Наранена от жестоките ми думи.

Протягам ръце

И мога да докосна топлата ти кожа

Нежното ти тяло, плътно до моето,

Все едно никога няма да се отдели.

Но есащам и липсата,

Която на парчета ме разкъсва,

Защото ти вече не си до мен

И не знам как да те върна.

Поглеждам към сърцето си

И си спомням как то нявга бе живо,

Туптеше бурно, всеки път щом те видя,

Щом те докосна,

А сега то е мъртво, заспало завинаги

Чакащо денят, в които ще ми простиш

И отново ще бъдеш с мен.

Все едно нивга

Няма да се радзелим.

Съдба ли или зла орис, нашта среща

Не знам! Не искам да знам!

Защото ме е страх,

От щестоката реалност.

Искам да заспря и пак да те видя.

Очите ти... тялото ти... милото ти сърце..

Те завинаги ще живеят,

Вътре в мен.

------------------------

Катрин Муун – Няма да се спра

Години безчет

През опасности безбройни

И испитания безкрай

Наремих пътя си до тук

Да Замъка, в чиито дълбини

Е скрито замръзналото ти сърце

И не ще се спра. Не няма!

Докато не го видя пак да тупти, да живее

Така както мойто е живо само за теб.

Ще то събудя от дълбокият му сън.

Ще го изнеса извън тез студени стени,

Прегърнал го силно и нежно,

Като малко крехко дете

Ще го инеса навън

Тъй че слънчеви лъчи да го стоплят

И то да се пробуди, усмихнато

От болезнените спомени

На забравените обещания,

На забравената любов.

И докато вървиш по пътя и търсиш времето отвъд, разбираш, че ги няма знаците, и че ти сам си кръстопът, на който хората се спират, за да решат в коя посока е по-реално да намерят мечтите си, а и насока, дори рецепта за фантазии, и смислени, и безобразни, но някак си едни и същи, и странни са за теб, но и присъщи, и не помагат, да забравиш, ни кой си ти, нито защо го правиш... Омръзна ми, боли да бъда кръстопът... Но вече зная, че тебе няма те, и че това е краят! Сега остава, тихо и полека, да се изправя нежно, и като пътека, като река, която се надява да изтече като забрава да бягам пак във планината, в потоците, и в тишината, и оттам да гледам, пак като дете, аз силата на моето небе...

Катрин Муун – Завинаги твоя

Сбогом разбито сърце

Чака те цял живот самота

Каквото и да се е намирало в сърцето ти

Ще остане завинаги само.

Ти няма да откриеш перфектната душа,

Защото тя е завинаги загубена.

Спектакълът свърши

Декорите изчезнаха

И остана само действителността.

В мен не е останало любов

Раят е завинаги затворен

За горките ми очи.

Времето минава, на отново ще дойде.

Може би тогава ще съм...

Завинаги твоя!

***

Катрин Муун – Сърце

Сърце... Било ли си живо?

Било ли си нявга за някой друг,

Топло и крехко.

Какво те промени?

Защо не иска да излезеш

От тъмният си затвори,

Дълбоко в човешката душа?

Защо не искаш да видиш отново деня

И да прегърнеш с нежните си ръце.

И някъде там замечтам

един човек търси подкрепа

и в отровни вериги е той прикован

и с викове тъжни копнее за утеха.

Уморен е от безкрайни ридания,

потънал в своята тъга.

Не може да спре тези наказания

и животът му е просто беда.

Дали за него има спасение

или това е само мечта?

Нима любовта е далечно познание,

ще успее ли да се справи с тази съдба?!

И някой ден..

Да полети желая тя

да бъде част от големия хоризонт

с криле от нежност надарена,

с воля за победа несломима..

Да види тя Света голям

да вкуси радост и болка

да усети истински живот..

да бъде нечия цигулка..

Да има за кого да пее

и пак себе си да не забравя

да не вижда мислителя лош

а само човека - в неговата мощ.

И всичко това желая тя..

както никога досега

мечтата й е поредната измислица,

а хората - в пълна безредица..

Но ще лети тя някой ден

и ще пее като птица

няма да усети как крилете падат..

ще бъде просто една скица...

И някой ден... и някой ден...

Редактирано 28 септември 200619 г. от baby_muse (преглед на промените)

*** Дали бе любов? Не знам. Кой ще ми каже? В една тъмна нощ прелетя покрай мен, като ангел. С косите си буйни, оплете ме в мрежи за мен непонятни, с око мми намигна, усмихна се, и ето трапчинка, прелетя като сянка по лицето ти чудно. А аз изненадан не можах да отвърна ни с думи, нис жест, на твоите ласки чудесни. Замислен - как може, истина ли е това? Истина беше, ти отлетя. А после? А после останах сам в тъмнината и питах се... Дали бе любов? Не знам. Кой ще ми каже? *** Със устни разкъсани бълващ проклятия от двубоя излезнах оставяйки враг, цветята изсъхнали, защо ли ги прати ми... Те живи са рожби, на мъртвия свят. Защо ли накара ме да счупя си лирата изричащ всичките тези скверни слова? В душата ми мъка от камък оставила, подобно на птица замина си, небрежно развяла крила. *** Беше една дива нощ когато не смях да докосна косите ти заради своя момчешки свян. И чудех се къде да скрия ръцете си. Къде ли? Не питай, защото все още не знам. Не знаех и когато по-късно галех лицето ти - по дяволите тези ръце. А те във тебе познаха детето, когато прегърнати двама стояхме опрели телата си - сърце до сърце. Тогава се вглеждах във тебе и търсех очите ти... Очите красящи нежно лице от което смехът на потоци стуеше, игриво летящи на звездно небе. Небето под което дочухме на чувствата тръпни всевластния глас, гласът на изпървото от което избягахме... Къде ли отиде ни светлият час, когато вървяхме сплели ръце? Боли ме... Незнам - аз съм само момче. Живи Във устрем метежен тълпите безчетни се втурнаха след своя див зов за живот. Със тътен на ропот и шеметен грохот, покрити със прах и разкъсани дрипи - очите в безумство блестящи, като сребърни рибки, на ежедневието отхвърлили омразният гнет. Като мравки пълзяхме всички напред. Потта ни ядеше но бяхме навред и чупехме всяка преграда по пътя. Някъде някой нещо узвика и всички повторихме бойният зов. А после разруха... и пътят бе нов, но ний продължихме със викове диви... Отново небето над нас просветля, а ние пеехме - Живи! Живи! Живи! *** Тиха любов - безстрастие в страсти. Нежно създание с хищни ръце ограби ме подло, после замина си - на граблива птица развяла криле. Спомен Корички от хляб във душата ми съхнат, като въглен изтлял във вечерния мрак. Аз чакам отдавна при мен да се върнеш, покрита със прах и склонена глава... Така потънал в мисли неусетно, зарварям своите очи, на сън потръпвам - изненада - и на лицето ти усмивчица цъфти... Защо ли, живота се плаща със болка? Защо ли цената на моя си ти? Веднъж прегрешил на болката вричах се, опитах се пак - не много боли!

...

Сутрин се събуждам с мисълта за теб,

денят ми минава в мисли за неговия край,

вечерта посветена е на теб,

прекрасно, любимо цвете от далечен край.

Първо погледнах в дълбините на твоята душа,

останах изненадан, изумен, привлечен от тази красота.

Не бях срещал по-невинно и красиво цвете аз на таз земя,

уханието ти вятъра до мен донесе...през пурпурните небеса..

Дали мечтал съм някога да срещна точно теб... не зная,

радвам се че те има, че си тук, сега,

цвете, ти подарък си от рая.

...

Мислих, че познавам това чувство, тази тръпка,

мислих, че познавам любовта,

но в живота си направил аз едва съм стъпка.

Грехота е, че съм мислил аз така.

За Теб...

Сън…

Луната пълнолика го огря

и сенки заиграха по ръцете му...

От допира влудяващ

пребледнях

изтръпнах

полудях..

Стопи сърцето ми...

И стон на болка или сладост

изтръгна допира на нежни пръсти...

За ласки болка...за наслада...

Усетих парещите хищни устни

Поглъщащи ме с цялата си жар...

Изгарящи гърдите ми...

Притеглих го към мен...

Изпих го...с жажда...

В прегръдката му силна

Потънах и със музика се сля

накъсания стон...

гореща страст

в предели неизмерни ме запрати

Изплувах и потъвах пак...и пак...

Проникнал до безкрай

в единен танц

повел ме към вселена необятна

стопихме се сред хиляди слънца...

За Теб...

Копнеж...

Тя ме посещава в сънища омайни

и винаги се будя страшно освежен.

Всяка нощ остават спомените трайни.

от образът й благ оставам запленен.

Може да не звучи много романтично,

но в това стихотворение епично,

стилът мисля да сменя,

нека бъде нежно, нека бъде еротично...

не мога да не дръзна, не мога да мълча...

На очи горещи, жежки с поглед ще се спра

От гърдите нейните одежди в миг ще съблеча

Ще докосна с устни така желаните бедра,

ще вкуся сладък мед от нейните недра.

С длани ще докосна тази сочна гръд

и в полет от копнежи те времето ще спрат.

С устни ще целувам вълшебното й тяло,

желанието събудих, което в мен е спяло.

За нея...

Дъждовна нощ

Искра проблясна там в далечината

дари на цвете Любов..

в муза дори се превърна..

изгря, залезе.. и в прах се превърна.

И падна мрак - настъпи нощта

капка страх..

тишина..

Няма птици, които да пеят

да насочват кораба към изоставен бряг

само мъниста изхвърлени

се ширят нейде там..

жално свирят...

няма я музата тяхна

има само останки.. тъга..

Но кратка ще да е това

изтръгва се от тях поредния зов..

за помощ, а може би Любов..

за наслада..

всичко това в една дъждовна нощ..

Редактирано 29 септември 200619 г. от baby_muse (преглед на промените)

*** Ще се затичаш боса по тревата, и светлина в очите си ще носиш, покрита от шепота на капки роса. *** Протегнах ръцете си, с тях мога да гледам, дори да не виждам в дълбокия мрак. *** Тревата между пръстите и пътят, за ръката ме водят при теб, облечена с мирис на нощни цветя *** В прозореца светят звезди, на двора тъмно е пак, и птиците пеят за нощ. *** Стъпки на вятъра, следите изтрити са... Стъпки в снега

Протягаш ръце

но ръцете са корени.

Скитник.

* * *

Солени сълзи покапват

изгарят...

Торнадо очите са.

* * *

Търся стъпки по пясъка.

Бяха там...

Но изпил ги е вятъра...

Приятелко ,благодаря! Дойде в моя живот на шега тъгата ми изпълни със смеха . Мъката със щастие покри с приятелството ме дари . Приятелко ,щастлива съм сега , че в твоят свят за мене място има . Приятелко ,ти върна радостта и щастие пред мене се открива . През толкова нещастия преминах предателства и мъка и омраза Държах ме се , защото аз те имах живота не можа да ни прегази.

Бесен Съм

---------------------------

^{Песента на гладните кучета}

Бесен съм!

Аз падам и вия от болка...

Бесен съм!

Пред нищо не ще се спра...

Бесен съм!

В този живот непрестанна борба,

живееме ние без капка надежда

и борим се за късче храна.

Защо ли?

Защото живеем в помийните ями

захвърлени без съвест и срам,

от тез що зоват се човеци,

а нямат човешкия плам.

Какво ми остава да правя?

Какво ми остава - не знам...

Остава ми само са вия...

Бесен съм!

Бесен съм - но не съм сам.

Самотният Воин

Изложил гърди на нощния вятър,

яздеше древният воин из дивата степ.

Препасал бе меч и сложил бе шлем

и тръгнал на бой със хорската сган.

(Дано във морето от кръв потъне и той.)

Но той бе обречен да сее навсякъде кръб,

и вопли човешки да чува,

без да намери покой във своята смърт.

Защото роден бе със меча в ръка

и с мощ нечовешка сплавен.

Със клетва заклет бе в боговете безброй,

да язди напред без покой.

Из горски долини, из голата степ,

отвсякъде долиташе зовът им - "Напред!".

- Напред, напред воине! Каво е живота за теб? -

за него живота бе просто вертеп.

Днес в тоз град битка,

в друг град утре победа.

"Напред!" бе животът за него.

И с таз клетва обречен,

яздеше воинът облечен във ярост

и викове диви, заслушан в човешкия вой.

Летеше, летеше напред, за там гдето няма покой.

И падна звезда, озари небосвода,

осветила му пътят напред.

В смъртта той търсеше изхода - брода

от вечната слава и мъки безброй.

А там дето отидеше, се питаха хората:

- Какъв ли е той? - и той самият не знаеше.

А бе мъртвец без покой.

Редактирано 1 октомври 200619 г. от darkterminal (преглед на промените)