Колко истинско беше всичко... и колко фалшивите дни... Колко обичах те, Господи! Колко, не знаеш, дори! Грешах ли щом мълчах? Грешах ли щом не спирах да говоря? В мен ли бе вината? Или пък беше твоя? Какво трябваше да направя? Какво трябваше да изрека? Защо не ми го каза? Или си мислеше, че ако го чуя пак ще спра? И аз не знам, какво бих сторила тогава. Но и да го мисля, няма смисъл, друга е реалността. А колко истинско беше всичко и колко истинска с тебе аз бях. Не трябваше да се разкривам. Не трябваше да вкусвам твоя грях. Но какво да сторя вече? Късно е! Пак със спомени ще си воювам. И ще се крия от свата, за да не виждат, че от глупостта си се срамувам.

Изгубената Коледа Какво ли е останало от тебе Коледо? Какви са знаците че се е запазило истинското Рождество Христово? Само името и белязаната дата в календара, изобилната вечеря след липсващите пости, бледнеещ спомен за традиции и обичаи и оправданието, че е Коледа за поканените гости Само истински вярващите Господи ще отидат в църквата в твоя чест и след като за здраве те се помолили ще запалят малка осветена свещ. Само в детските очи ще се запази коледната чудна нощ и ярката звзда-онази, която ще грейне в полунощ Блясъкът изкуствен ще остане и коледните песни може би, но традицията вековна ще изгасне и вярата на хората дори. Но магията в сърцата ни надявам се да пресътвори онази Коледа, в която хората са по-добри! декември 2005

Редактирано 1 март 200818 г. от cat_of_prey (преглед на промените)

Не съжалявай Няма грешки в любовта, за някой тя просто е игра, и дори не заслужава, малката сълза пролята. Гърло мъката не пуска, а сърцето ни кърви, може ли да ни обичат , дори раними да сме ний. И защо да съжаляваме, и защо да се виним, думите недоизречени, забиват се като игли. Щом обичали сме просто, да съхраним искрата в нас, ръка протягаме,докосваме, друга пламенна ръка. Душата ни ще пее като птица, разбрана, докосната от нежността, и няма вече да се питаме, къде сгрешихме и кога.

Не съжалявай

Не съжалявай за вече отминали неща,

не съжалявай за вероятността, да си сама,

Не съжалявай! А върви

с гордо вдигната глава

въпреки, че единственото ти спасение

би било смъртта!

И казвай, че живота е прекрасен

когато ти се струва най-ужасен!

Прегръщай нежно самотата

независимо, че е бодлива,

помхай с ръка на радостта

когато не искаш тя да си отива.

Болката горчива преглътни

и в капка щастие я превърни!

Не съжалявай,

че щастието те отминава,

не съжалявай,

че радостта я няма,

не съжалявай, че вече си сама,

не съжалявай, че отива си нощта!

Редактирано 1 март 200818 г. от cat_of_prey (преглед на промените)

Ще подаря... Ще прегърна самотата, тя приятел ми е нежен, няма да ме нарани, и мечтите ще останат. И когато най-боли, ще си подаря усмивка, ще си подаря звезди, светлина от обич блика. Тя е в нас ,и ние в нея, нежна, несравнима, а защо скърби душата, тъй огряна от звездата. Импулс от всеки атом блика, дори когато си самотен, подари си късче обич, в този свят коварен. Ще се радвам ,че живея, че слънцето ме гали, аромата цветен вдъхвам, а сърцето нежно ще запее, добротата спотаена, ще дари с Любов всемирна.

Бях за мъничко щастлива, бях със теб... и всичко бавно си отива, за тази болка няма лек. По-добре е да сме разделени. По-добре далеч един от друг. Не искам повече промени. Мисля да остана тук. И всичко беше, беше... Няма вече... Край! И искам да ти кажа „Сбогом” , но май това превърна се в обичай. Стига вече... Какво било, било – щастие мъничко, трепети истински, радост вълшебна ... ... и моята обич... неземна. Ако съдбата е решила, отново ще ни събере. Ако е писано, пак една в друга ще вплетем ръце.

Обичайте се... И ще извикам аз без глас, о миг поспри ,ти си тъй прекрасен, с всеки миг ще дишам любовта, ще раздам ,като цветето красота. Ще търся образа в мечтите, ще затворя вратата към пошлостта. Прозореца широко ще разтворя, ще струи светлина и Любовта , със всяка фибра ще я поемам, като дар свещен ,кото магия, и нека всеки в този свят, докосне се до вълшебството, да пие жадно ,ненаситно, добротата що е в нас, а Любовта ще ти даря , със всеки атом светлина.

Редактирано 5 март 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Тръгна си и от живота свой прогони мен..

Прогони ме уж за да бъда аз щастлива..

Не,не искам да се връщаш!Не искам пак да ме прегръщаш!

Не искам от целувките ти закъснели!

Не искам и сълзи в твоите очи,

стига ми да знам,че обичал си ме ти и

живял си бил за нашите мечти!

Все още съм адски начинаеща : )

Не се притеснявай,когато идва от сърцето винаги е хубаво.

Не се притеснявай,когато идва от сърцето винаги е хубаво.

Абсолютно съм съгласна!!!

Какво да кажа, ти кажи ми.

Какво да изрека?

Опитвам се да не досаждам,

да не те търся, да не ти звъня.

Но ти се появяваш пак, любими

и възкръсва стария копнеж.

Даряваш ми метална чаша

изпълнена с вода от извор свеж.

Но преди да съм отпила глъдка още

от таз жадувана надежда,

изтръгваш я от моите ръце.

И пак всичко до едно се свежда,

до желанието да ме имаш,

но да не станеш мой...

И в мен сълзите пак напират,

довя ми вятърът горчив порой.

... Дари ми ти любими, бокал изпълнен с мечти, от твоята ръка поета, дори отрова бих изпила. Вземи ме в своя свят от мъка, цялата ще се потопя, ще отнема от тъгата, болката ще споделя. И ще има дни щастливи, ще си подарим мечта, обичта ни дава сили, ще зовем с копнеж и жажда, нежното що в нас е скрито, Любовта -що грее вън.

Не мисля, не мога... Ридая, боли. Не мога, не мога... Госпиди, при себе си ме прибери. Не искам, не искам, не искам, не мога..... Умирам аз бавно! Умирам! Не живея, нямам аз нищо, нямам мечти. Да сравня с нещо земно, онова което чувстам, непосилно е сега дори. Но той...Какво направи той? Жива съм! Защо? Нали брутално ме уби? Разряза бавно без упойка тялото горещо и извади от гръда сърцето мижаво и смешно. Заши с бодлива тел раната дълбока и започна тя да гние, и появи се болката жестока. Черна кръв от мене капе, тръни, вместо сълзи. Не мога, моля те, не мога... При себе си ме Ти вземи.

Редактирано 7 март 200818 г. от Slyncheva (преглед на промените)

Дар

Дори и да боли,

запей, недей скърби,

тя болката отмива

душата ни прелива,

и щастие неземно,

ще те озари,

както слънце жарко ,

земята ни стопли.

Погледни, цвете малко ,

аз ще ти даря,

да стопли ти душата,

сърцето да тупти.

Живецът вътре в теб,

ще те изправи,не скърби,

изправи главата гордо,

усмивка подари,

и няма тъгата да те мъчи,

там някъде те чака,

Любов- несравнима,

надежда ти дарявам,

срещни деня с усмивка.

Искам да заспя. Кажи ми, може ли? Ще се рея , но не сред спомени. Ще бъда там, с него. Той разбираше мълчаливите слова. Ако тогава бях умряла, значи, помогнал ми е пак да се родя. Ако съм умирала, издърпал ме е на повърхността. Имам нужда пак да е до мен, обаче Ти ми го отне. Защо при себе си го взе? Искам да заспя. Може ли? С него искам аз да съм. С него искам да летя... Той разбираше, когато замълча... /На Г./

Това ,че теб те има, това ,че днес си тук, дали си се преродила, не заспивай мила ,не. Той е там в сърцето ти ранимо и радва се ,че дишаш, че трепти в душата ти онази струна жива, в която двамата сте , чуваш ли музиката нежна, която в двама ви звучи, раздай я като къс надежда но не заспивай,не недей. Кой спомена за него ще опази, кой образа ще вижда всеки ден, дори болката да е голяма, усмихвай се за него всеки ден. И като волна птица ще се рееш, ще топли те зовът му там далеч. Обичай слънцето,звездите, а новата Любов те чака знам.

Редактирано 8 март 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Снежна нощ

На вън е красиво, снежно и бяло-

сякаш земята е покрита с меко одеало.

Снежинки танцуват с вятъра нежен

и тихо заспиват в постелята снежна.

Стъпки отекват там в полумрака,

а отсреща някой ги чака.

И губят се бавно, бавно в нощта,

а снежната преспа остана така-

сякаш другите стъпки очаква.

Януари 2004

Тази любов Тази любов ме окриля, ще танцувам пред теб, с жажда неутолима, с цветовете на дъгата. Ще те пленя с нежността си, ще ме приласкаеш с любовта си, за теб ще бъда не жена, а феерия и красота. И щом опитам да си тръгна, ръцете силни ще ме спрат, две устни ще се впият жадно, в магията на Любовта.

Това го писах на световното първенство 1994-та... Една ни майка с нас плака и с нас през сълзи тя се смя, че с много труд и общи сили Българи - Юнаци заедно победили... Публиката ни ликува, национала туржествува, а противника се мае и вратаря им се кае. Наште лъвове страшни и опълченци будни разбиха отбори с играта си чудна... И с шутове сташни, с голове опасни, с гърдите напреде и в лудо безредие те ритаха смело засвоето дело, за своята кауза , за своя народ те отдаваха част от своя живот... И стари и млади винаги ще се надяват, че българите наши отново ще се справят и, че заедно пак ще ни прославят. тез победи ний не ще забравим, а хубавите спомени в сърцата си ще пазим!

Не вярвам ...

Не исках аз да идва любовта

Не вярвам ...

Не съм я канила пред моята врата

Не искам ...

Не е тя у дома добре дошла

Не искам ...

Опитвам се да се преборя с нея аз сега

Не мога ...

Безсилна съм аз вече да я спра

Не мога ...

За тебе да прогоня мисълта

Защо ли ...

До вчера живеех аз във тишина

Защо ли ...

И беше тъй спокойно в моята душа

Как така ...

Нима не забеляза в мен тъга

Как така ...

Наистина ли мъката ми не разбра

Не вярвам ...

Страдах аз достатъчно от любовта

Не вярвам ...

Едва ли съществува "сродната душа"

Не искам ...

Нови рани да лекувам щом остана аз сама

Не искам ...

Душата ми се лута сякаш в най-тъмната гора

Не мога ...

Тъй трудно е да се пребориш със страха

Не мога ...

Ала сърцето ми не спира да пустее в самота

Защо ли ...

Нима е все тъй тъжна моята съдба

Защо ли ...

Та аз до вчера бях с друг и не провървя

Как така ...

Защо тъй скоро, защо ти точно почука на моята врата

Как така ...

Неподходящ си ти за мен, ала тъй боли от мисълта

Редактирано 10 март 200818 г. от vili_ (преглед на промените)

Легенда за любовта Очите ми те търсят до забрава, а устните се впиват жадно, около нас е само тъмнината, а елфите в кръг танцуват. Очите ти щом срещна, изтръпвам цяла, времето е спряло, реката ще отнесе само, легендата за вечната любов. Не ме оставяй,не недей, вихри ще се вият до забрава, съдбата ще обърне своя ход, да бъда смъртна ще желая. Ще те целувам ненаситно, очите ти аз няма да забравя, косите ти ще милвам нежно, с предчувствие за нашата раздяла.

ОБИЧАМТЕ Ти не знаеш колко много те обичам. Ти не знаеш,че изпълваш сърцето ми. Ти не знаеш колко дълго те търсих. Обичам те,до болка те обичам. Обичам те до отчаяние. Ипросто умирам от мисълта , че живееш с друга. С теб не съм която бях, твоя поглед,твоя допир, как да дишам без тях. А толгова дълго те търсих.

За една душа Безкрайно дълго бях във мрака - душа без път с угаснали надежди. Незнаен пътник от незнайно място чаках. Души от мрака можел да извежда. Аз сякаш бях потънала в безкрая, в света на моето нещастие. Не мога вече даже да мечтая, забравила какво е щастие. Сънят дори не искаше да ме приеме и - дълги - нощите тежаха. Денят ми всичко бързаше да вземе. Сълзи оставяше ми за отплата.

Утрото на слънчев ден

Облени с утренни лъчи и озарени-

всички хора са щастливи.

Даже стара къща отсреща ми се хили,

а, в двора и нацъфтелите лози

вече са щастливи.

Мустакат и шарен котарак

пред вратата се изтяга

и тен опитва се да хваща.

Изгърбена и кривокрака баба

за сладка дрямка се прозява,

а куче дългоухо с муцуна тъпа

тропа, скача, лае

сякаш ръченица то играе.

И светът, целия опиянен

от утрото на този ден,

потъва в мъгла и се слива

с всичко най-красиво.

Листата, бляскаво сребристи,

олюляват се от нежен вятър

и прашинки от глухари

безшумно спускат се

по улици и тротоари.

Пеперуди пърхат с крила,

птички чуруликат

и по асвалтираната улица

дечица боси тичат.

Ето мярка се муха

и пчелици, скрити сред цветя.

Златни парещи лъчи

слънце жарко спуска.

Така изглежда в моите очи

сутрин слънчева красива.

Копнеж

Усмихна ми се слънцето,

с лъч лицето ми погали,

дърветата разцъфнали,

с приказни цветове,

усмивки ме посрещат,

нежно душата ми те галят,

и добротата що трепти,

стопля моето сърце.

Как искам да даря,

това, което в мен струи,

частица доброта,

и нежната усмивка,

дори да не стопли тя,

ледовете ще стопи,

лъч надежда се роди,

сърцето ми тя покори.

Редактирано 21 март 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Ще бъде ли?!

Ще те намеря ли

ще успея ли

ще те дочакам ли

така е пусто в мен

така жестоко тъпа

болката ми е...

Ще те дочам ли

ще бъда ли щастлива

ще имам ли надежда пак

ще те загубя ли

ако те срещна днес...

Ще ме изчакаш ли

ако не мога да усетя

че в теб е истинската

ми любов...

Ще чакаш ли да съм готова

ще бързаш ли и ти

не ще ли търпелив да си

ако съм твоето момиче...

Ще разбереш ли, че

зад обвивката стои душа

която ти си чакал да намериш...

Ще бъдем ли щастливи

с търпение венчани

да намерим истината...

Ще можем ли

Ще знаем ли как

Ще открием ли

един във друг неща единствени за нас?!

Ще можем ли, ще бъдем ли и силни

да издържим до край във битката

със болката ни днес!!!

Автор: ^^ANGELSING^^