Подкрепям...

Ако не друго, то ние не сме дорасли да определяме кое е истинско и кое не...

Още повече,че няма такива неща като "истинско" и "неистинско"...Това са просто етикетчета,които лепим на нещата. А нещата просто са.

Та за мен самата тема е безсмислена...Кога сме истински...Ние просто СМЕ. И СМЕ с всяка една наша мисъл или постъпка.

Отново дуалност. Път. Пътечка, стълбичка, пързалка. Цяла писта...

Така си е...Няма отърване от тая дуалност

Хубавото е,че поне можем да я разбираме и да не и се връзваме много-много...

Та така - все едно според теб накъде води, важното е да има индивида мир със себето, за да продължава. Заблуда или не - няма път в терзания. Пътя тръгва след тях.

Наистина, би било добре на мен да ми е все едно и след като принципно е все едно, ще е улеснение.

Истински сме само в кенефа. През останалото време винаги се правим и се преструваме на това, което ни се ще да сме.

Ей, пич, много ми харесваш. Защото си истински и не се правиш на такъв, какъвто не си.

Съгласна съм с теб. И още в една ситуация са истински хората - пред лицето на смъртта.

Съдбата ми е такава, че виждам хората такива, каквито са, когато са заплашени от болестта, когато усещат полъха на смъртта, тогава само са истински.

През останалото време повечето играят маскарад и толкова се вживяват, че дори си и вярват.

До момента, когато по някакъв начин им се напомни, че са смъртни. Тогава на човек спонтанно му идва желанието да прегърне и успокои тези хора, да им помогне колкото му позволяват силите. Странно е как нещастието ни сплотява, прави ни по-чувствителни към другия, отваря сърцата за обич и състрадание. Този феномен е забелязан при бедствия и войни, например. При ситуации, които са неочаквани и които сериозно заплашват с нещо живота... Тогава хората не само са истински, но и си помагат един друг като родни братя и сестри, налице е усещането за родство и смъртност - спомняме си че сме от един род - човешкия и че сме смъртни всички. Тогава и бог помага...

А останалата игра предизвиква смях или съжаление само, според типа изнасяно представление.

Често се питам - защо само мъката да ни сплотява. Кога ще се научи човека да се радва заедно с радостта на другия...

Защо само пред лицето на смъртта сме истински?

Защо не можем да сме истински и пред лицето на живота?

И моят отговор е следният - защото само смъртта е тази, която осмисля истински живота.

Защото смъртта е тази, която ни напомня какъв дар ни е живота...

През останалото време повечето играят маскарад и толкова се вживяват, че дори си и вярват.

А маскарадът не е ли истински? Може би той също е част от нас...

А маскарадът не е ли истински? Може би той също е част от нас...

Аз мисля, че маската, която човек си поставя, е вид защитна реакция.

Веднъж имах разговор с един колега - типичен играч. Той ме пита - абе ти кога ще си сложиш маска най-накрая. Като го питах на свой ред, а защо трябва, отговорът му беше - за да те боли по-малко...

Е, аз вероятно си падам мазохист, обаче предпочитам да ме боли и да не крия когато ме боли, както и когато съм щастлива и се радвам с цялата си същност, да не крия това, случайно някой да не би да ми завиди... Чрез болката и радостта изживяни изцяло, само така усещам, че съм жива. От щитове, които ме пазят от живота... не изпитвам никаква необходимост. Както се пееше в една песен... нека ме боли. Тка ще мога да оценя и радостта, ей богу, как само я ценя, ако знаеш.

Интересна тема сте подхванали. Всеки може да е себе си и въпреки това някой друг да си мисли, че той играе роля, както и обратното.

Аз имах период, в който духът ми беше адски сломен, но никой покрай мен не го забеляза. Бях си все усмихната, шегувах се. За другите аз си бях истинска, за себе си бих казала същото, защото играех своята щастлива роля (просто си криех това, което чувствам в действителност). Така че е много субективно и не можеш да кажеш, че даден човек е 100% истински. само той си знае дали е така, или не, както и този, пред когото не го е страх да разкрие истинската си същност

Данчо, съгласна съм с теб за истинските и неистинските неща

Добре, но това себе, с което си в хармония, истинско ли е?

Това, че на този етап разполагаме само с него, не би трябвало да го оистинява.

Отговорът е ДА, защото аз ставам по-добра - по истинска.

На този етап е така, а другият ще настъпи когато на 100% изживея този.

Ето в тези думи има много отговори...

но и в тях всеки вижда през днешните очила

Отговорът е ДА, защото аз ставам по-добра - по истинска.

На този етап е така, а другият ще настъпи когато на 100% изживея този.

Е, за мен е обратното. Да ставам по-добър ми значи и по-неистински. Особено пък ако го твърдя. Следвам някакви категории, прокарани от правила, норми и други подобни. Развиваме периферията, украсяваме я добре и губим все повече и без това отдавна заспалата си същност.

Редактирано 25 март 200818 г. от венци (преглед на промените)

Според мен винаги сме истински и в същото време не сме.

Истински сме когато:

- открито и честно помагаме на хората

- когато лъжем

- когато сме с маска на благородни и добри хора

- нараняваме другите

- сме сред природата

- сме в тролейбуса

- сме в хармония

- ни боли

- обичаме или мразим,

- ревнуваме и завиждаме

- даваме

- сме невежи

- сме просветлени

- …

Истински сме и в тоалетната.

От друга гледна точка - не сме истински.

Ние всъщност не съществуваме реално.

Проявяваме се, но нищо трайно не може да бъде намерено в която и да е от нашите прояви. Дори в тоалетната.

Това, което наричаме „аз” е временна съвкупност от кожа и кости, от мисли и чувства. Това което наричаме аз – тялото, мислите и емоциите ни са взаимосвързани и зависими причини и условия, в които единственото трайно нещо е промяната.

Истински сме и в същото време не сме.

Истински сме като насън.

Всичко се появява се и зависи от причини, всичко е толкова истинско, колкото е истинска рисунката върху вода.

Но пък винаги имаме избор:

Да се отъждествяваме с ограниченията и страховете си.

Или винаги да отиваме отвъд тях.

Да мислим предимно за себе си.

Или да забележим, че има и други и те са също толкова важни.

Да създаваме страдания.

Или мислите, думите и делата ни да носят щастие на другите.

Да сме невежи.

Или да сме просветлени.

Трябва да ставаш по - лош ли?

Ми да, не е ли видно колко се напъвам в тази насока?!

Ко било за очилцата?!

Тук специално добре би ме разбрал Белосърдечко.

Според мен винаги сме истински и в същото време не сме.

Абсолютно точно...

Аз като дете не можех да спя.

За истински не знам, ще си оплетем тук критериите много. Но децата не са чисти, а непосредствени. И от второто може да се учим, но не е като първото.

...да не се "показваш" докрай? ... правилно ли съм разбрала?

Точно така-правилно си разбрала

Аз си казвах всичко-къде се вика и майчиното мляко си казвах

Понеже мислех че всички хора са добри-да ама не

После това инфо ми се връщаше със силата на бумеранг

Ти еди какво си си правила,еди си с кой си и т.н.

И аз нямах нито един коз-да се защитя

Защото си бях сложила всички карти на масата

А за човека срещу мен не знаех сигурно и 10%

Вече и аз си мълча

Точно така-правилно си разбрала

Аз си казвах всичко-къде се вика и майчиното мляко си казвах

Понеже мислех че всички хора са добри-да ама не

После това инфо ми се връщаше със силата на бумеранг

Ти еди какво си си правила,еди си с кой си и т.н.

И аз нямах нито един коз-да се защитя

Защото си бях сложила всички карти на масата

А за човека срещу мен не знаех сигурно и 10%

Вече и аз си мълча

Щом нищо не криеш, значи няма от какво да се срамуваш... И от какво искаш да се защитаваш, от това, че си искрена ли, пред кого - пред неискрените ли...

Я си бъди такава, каквато си - готина, а този, който крие нещо от другите, то той го крие най-вече от себе си. Не се предавай, не ставай като тях. Не знаеш ли, че неискрените се дразнят точно от това, че не могат да бъдат като теб, защото нещо крият...

Бъди си себе си. Ти си много чист човек. Вижда се.

Истински сме, когато попаднем в изпитание. Може би това е целта на изпитанието (който и да ни го праща)...

Мисля, че сме истински тогава, когато останем сами и няма кой да ни наблюдава...

Със сигурност не в този форум!Доста странно явление,но е факт.Маските си стоят и тук,даже са по шарени!!!

Кога сме истински ,когато сме себе си.Не мисля, че маски ,ако ги има са само в сайта.

Много хора се страхуват да бъдат себе си ив живота.

Истински съм когато ме няма.

Липсата на маски не ни прави по-истински, а само по-достъпни и явни.

Но липсата на дрехи - може би, особено, когато се съблечем и от себе си.

И по - уязвими...

Правилната дума не е ли дрипи...

То дрипи, дрипи...

ама ние си мислим, че са царски одежди.

по-уязвими~по-достъпни

но ако сме съблечени от егото си, кой и как именно ще се уязви

Кога сме истински ,когато сме себе си.Не мисля, че маски ,ако ги има са само в сайта.

Много хора се страхуват да бъдат себе си ив живота.

Трудно е да бъдеш себе си, дори и когато съм сама се хващам, че се залъгвам, ... има известна поза...

когато се "хвана" негодувам с-щу себе си и ли се надсмивам.

Мисля си, че да съм себе си т.е. пределно открита с хората които ме заобикалят в ежедневието си е като да водиш война с невидим враг.

Трудно е да бъдеш себе си, дори и когато съм сама се хващам, че се залъгвам, ... има известна поза...

................................................................................

............................................................................

Мисля си, че да съм себе си т.е. пределно открита с хората които ме заобикалят в ежедневието си е като да водиш война с невидим враг.

Аз пък не съм на това мнение !

Ако не се справиш с предизвикателството, да бъдеш себе си, то кой по дяволине си ти тогава ? От къде идваш и накъде отиваш ?

" Ти си себи си, когато си в мир с тази, която не си...!"

Попрочетете малко Екхарт Тол, който веднъж се събудил и си изкрещял, че повече не може да продължава да живее със себе си. Ще ви хареса, той пише леко.

Истински съм когато ме няма.

ДА! тогава няма нужда да отстояваме себе си и да занимаваме хората със себе си