... не дишам ... ... след Залеза, когато се родя, вали най-силно и само по върховете на пръстите е цветно ... всичко е до болка сиво сиво сиво ... ( ... а не искам ... ) ... студено ... вкаменено ... и в рани думите Душата - крепост заключена отвътре ... ( ... изгубих ключа някъде в посоките на часовете между себе си и Теб ... ) ( ... къде си? ... )

 

..

 

 

Arret

Смирих се – пораснах, помъдрях…
Назад оставих всякакво съмнение
коя… защо съм… бях или не бях
на Бог или на Дявола творение…?!

Изстрадала, разбрала що е грях
не искам вече да горя в желания,
които ме държат във вечен страх
виновност, мъки, колебания…
Смирих се – прогледнах, проумях…
Разбрах, че чак сега съм жива.
Превърнах се във вяра… Вече бях
пречистена и истински щастлива!

Смирено чакам всеки божи ден -
да видя слънцето, небето и тревата…
Безценното го нося вътре в мен –
усещам на Живота красотата…!

Даниела Ганчева

Есенна песен Виола със стон под гол небосклон          през октомври ридае и вяла печал невидим кинжал          в гръдта е. И блед, като в сън чул тежкия звън          на часовника в здрача, за всичко сега си спомням с тъга          и плача. Къде съм дошъл ... А вятърът зъл         като лист по земята и мен в тоя свят напред и назад         подмята. Пол Верлен

 

СЕПТЕМВРИ

----------------

С ръка ще махна. Ще изпратя лятото,

отправено към спомена на времето.

Признавам си, че ще ми липсва вятъра

и топлите лъчи на слънчогледите...

И шарените сенки на тополите,

в които си отглеждахме мечтите...

Дъждът, за който толкова се молих,

а после ме отнесе без да пита...

Щурците ще ми липсват. Като песен,

която е заспала недопята.

С ръка ще махна. Ще посрещна есен.

А лятото ще тръгне в необята...

Но някак светлосиният му смях,

разля се като звън по мойте устни.

И слънчев лъч в сърцето си прибрах.

Инат ли съм? Отказвам да го пусна...

Родена съм с дъха на топлината,

и лято ще съм точно до забрава.

Посрещам есента. Но във душата ми

едно щурче се сгуши. И остава.

/един стих на Мира Дойчинова - irini/

Ти и аз 
 

Ти си кафето ми, аз съм ти чашата. 
Аз съм покривката, ти си ми масата. 
Ти си пързалката, аз съм ти зимата. 
Аз съм планетата, ти си ми климата. 
Ти си камината, аз съм ти пламъкът. 
Аз съм идалгото, ти си ми замъкът. 
Ти си залогът ми, аз съм ти жребият. 
Аз съм прическата, ти си ми гребенът. 
Ти си цигулката, аз съм ти струните. 
Аз съм поемата, ти си ми думите. 
Ти си морето ми, аз съм вълните ти. 
Аз съм мечтателят, ти си мечтите ми. 
Ти си ми тялото, аз съм душата ти. 
Аз съм животът ти, ти си съдбата ми..

Бистра Александрова

Десет урока за научаване. Първи: Да следвам сърцето си. Втори: Да нямам очаквания. Трети: Да вярвам във себе си. Четвърти: Да бъда различна. Пети: Живота да пазя. Шести урок: Да обичам, дори когато ме мразят. Седми: Да се усмихвам. (Нищо, че пак ми се плаче.) Осми урок: Да притихвам. Няма спешни задачи. Девети: Да се харесвам, защото съм с нещо красива. Десети урок: (Много лесен): Просто да съм щастлива. Мира Дойчинова

Писана край огъня мърка добра,

но само на вид е такава;

тя прави цял цирк със една макара,

но щом й омръзне, престава.

А Бинки ме лиже със радостен лай,

ушите си дълги разклатил;

той за мене готов е да играе без край

и затуй ми е Първи Приятел!

 

 

Писана във Робинзон играе Петкан,

но съгласна е само, додето

поставя й лапките под водния кран

(за да прави следи край морето);

после фуфка и драска, и аз неведнъж

от нейните нокти съм патил.

А Бинки под крана търпи като мъж

и затуй ми е Първи Приятел!

 

 

Писана се търка и гали във знак,

че ужким ме много обича,

но вечер, щом легна, и ето я пак

навънка по стълбите тича;

и ходи по гости във нощния хлад,

дето никой не я е изпратил.

А Бинки си хърка под моя креват

и затуй ми е Първи Приятел!

 

Киплинг... Кой друг?

Другата есен

Има есени дето разплакват.
Тази сякаш е точно от тях.
Като топла сълза се спотайва
във ръцете на нощния хлад.
И загърната в тънкия спомен
на поредния минал сезон,
ще се случи навярно отново,
но на южното земно кълбо.
Ще събира измислени тайни,
дето само насън са били...
Като есен, която разплаква
със копнежа по стари мечти.

Фортуна

Акварел Венета Дочева, "Вдъхновение"

АЗ СЪМ БЕДНО МОМИЧЕ СЪС БОГАТО СЪРЦЕ...
 

Автор: Свилена Димитрова

Аз съм бедно момиче с богато сърце,
нямам бюст силиконов и куп тоалети.
Често бисери блесват на моето лице
и златно съкровище в душата ми свети.

Аз съм бедно момиче от малък квартал,
но не искам палати с мерцедеси отпред.
Мен ми стига това, дето Бог ми е дал,
щом съм жива и здрава, значи имам късмет.

Аз съм бедно момиче със слънчев талант
и слънчеви рими редя под небето.
Всеки стих е за мен блестящ диамант,
който слагам при моето богатство в сърцето.

Аз съм бедно момиче, не живея в разкош,
нямам нужда от толкова вещи излишни.
Със усмивка заспивам под звездният кош
и се будя със слънце и цъфнали вишни.

Аз съм бедно момиче и имам мечти,
ала не, не мечтая за почест и слава.
За обич мечтая и до мен да си ”ти”,
тя за мен е най-важна и сили ми дава.

Аз съм бедно момиче с богато сърце,
нямам бюст силиконов и куп тоалети.
Често бисери блесват на моето лице
и златно съкровище в душата ми свети...

Каква любов се дава на листото, когато аленее преди зима? Под люлката ще спре. И под гнездото със грацията си неизразима..

И после много бавно ще се свива- до зрънце на една първопричина. Каква любов заключена попива, в пръстта, в която всички ще заминем? Да бъде храм, храна или постеля. Да знае, че ще има вечна пролет, там някъде, където ще го смели науката със думите си голи, която, обясняваща нещата, все повече в сърцето ги обърква. Каква любов ли? Като на децата: в една тичинка – панаир и църква.

 

Е. Д.

От всичко най умея да си тръгвам,
дори и още без да съм дошла,
събирам си илюзиите бързо
от прага на последната врата.

Във хладното и лампите не светят,
залива ме студена тишина,
дочувам само уличните псета
по сенките да лаят във нощта.

Отмервам закъснелите си стъпки -
посоката е винаги една,
щом трябва... отначало ще си тръгна,
привикнала съм вече на това.

Научих се и мога да го правя,
но в тъмното на пътя ми- къде?-
изгубих и последната си вяра,
че някой ще побърза... да ме спре....

Фортуна

 

Позволи да ме няма след залеза. Да си тръгна от хлад прогорен. Позволи със очи да нагазя всичко болно и тъжно във мен. Изпрати ме до немите влакове. Окоси с поглед късния мрак. Всяка есен е трънче от мляко – сучеш болка със привкус на мак. Няма нищо, което да имаме. Ще потъна в гласа на щурец, миг преди да обърне на зима. Миг преди песента да умре.

 

===

 

Аз съм тежък парфюм, изветрял сред полето. Тишината е шум, който ражда поети. Аз съм крехка трева, но не ставам пътека. Любовта е товар. Щом го носиш, е леко. Аз съм спукан рапан и заеквам вълните. Всеки, който е сам, го разбира в тълпите. Аз съм хладка вода, неразтворила чая. Няма скрит катинар в незаключена стая. Аз съм благ атеист, построил катедрала. Всеки поглед е чист, щом душата е бяла. Аз съм паднал орел, неразлюбил небето. Ако нещо си взел, то от друг е отнето. Аз съм много неща: кисел сняг, сладък пъпеш, езеро от цветя, във което се къпеш. Но последно бях праг към отворена къща. Ала ти не разбра. И от мене се връщаш.

 

 

===

 

Светът посече плахата невинност на всичките ми дишащи копнежи. Мечтите ми се раждаха в пустиня. Загребвах аз вода с рибарска мрежа. От дупките ѝ стичаше се есен, ухаеща на скръбни гроздобери. Затрупа светлината. И обеси желанието сам да се намеря. Защо съм си – да влача тишината, пребита като куче от стопанин?! Не искам да съм там, където плаках. След мен поне копнежът ще остане. Надеждата на слепия е сляпа, но тя е светлината му в тунела. Държи букет в ръцете си касапин, но капе кръв от калиите бели. Боли ме лятото, с очакване пропито. Не се намирам в него. Тебе също. Посипвам си с мълчание очите. И тихо виждам тебе... Как се връщаш.

 

 

Мартин Спасов

!!!

Редактирано 14 септември 201312 г. от Уиш... (преглед на промените)

Кажи ми пак, че ме обичаш в целунатата тишина, по устните дори да сричаш със ласки мека топлина. Залей ме с късчета усмивки със цвят от знойната луна в нощта, когато се завива със звездната си пелена. Върни ме в спомените южни към тихия вечерен бриз на пролетите теменужни с дъждовни капчици каприз. Кажи ми пак, че ме обичаш във лято от букетчета мечти, във късни есени, когато свличаш умората на мъжките ми дни. Кажи ми пак, че ме обичаш, за жаждата открий следа, по устните ми щом се стичаш с две думи влюбена вода.

 

 Красимир Трифонов

Не бил за мен - греховен и потаен.
Жените бройкал - пиел ги на екс,
горчали му - а погледът нехаен
не спирал върху нищо с интерес.
Препускал през живота с мръсна газ.
Безскрупулен, перверзен - ураганен,
след него - шумотевица и мраз,
след него всеки вопъл бил удавен.
Признавам си - и мен ме достраша,
но точно след секунда се намерих.
Огледа се във погледа ми плах
и право във сърцето ме простреля.
И право във сърцето ме рани.
Небето ми въобще не беше синьо,
продъни се - започна да вали,
най - лошият късмет сега ме има.
Добрите хора лесно се обичат,
крещеше моят ум - и коленичи,
сърцето се изправи и пред всички
удари смело: - Въпреки! Обичам!

 

Маргало

 

Най-страшната жена
 

Най-страшната жена, която може
да съществува още на света,
да люби, да не люби, да тревожи,
да бъде всякаква и всичко - туй е Тя!
Да бъде римата на всички рими
и ритъмът на всички времена.
Но ще спестя конкретното й име,
защото тя е всички. И една.
Навремето, когато я обикнах
и името й преблагослових,
огромна като свят тя в мен проникна
и стана името на всеки стих.
На любовта с любов не ми отвърна.
Та любовта ми стана нелюбов,
а името в омраза се превърна.
И го изрекох пак. Със сквернослов.
И я намразих! С толкова омраза,
че с името й кръстих всяко зло.
Но и във злото името опазих,
макар с проклятие, макар в тегло.
Накрая изличих я. И тогава
приживе я превърнах в мъртва тлен.
Осъдих я жестоко на забрава.
Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.
... Години оттогава. Тъй огромна
забравата помежду нас лежи.
И остаряхме. Двама. Тих погром ни
разсипа. Но се сепвам: щом я помня,
то май че огънят е още жив?
 

/Дамян Дамянов/

Someone


A man worn down by time,
a man who does not even expect death
(the proofs of death are statistics
and everyone runs the risk
of being the first immortal),
a man who has learned to express thanks
for the days' modest alms:
sleep, routine, the taste of water,
an unsuspected etymology,
a Latin or Saxon verse,
the memory of a woman who left him
thirty years ago now
whom he can call to mind without bitterness,
a man who is aware that the present
is both future and oblivion,
a man who has betrayed
and has been betrayed,
may feel suddenly, when crossing the street,
a mysterious happiness
not coming from the side of hope
but from an ancient innocence,
from his own root or from some diffuse god.

He knows better than to look at it closely,
for there are reasons more terrible than tigers
which will prove to him
that wretchedness is his duty,
but he accepts humbly
this felicity, this glimmer.

Perhaps in death when the dust
is dust, we will be forever
this undecipherable root,
from which will grow forever,
serene or horrible,
or solitary heaven or hell.

 

Jorge Luis Borges

 

 

 

 

За съжаление не успях да го намеря на български и не мога да се ангажирам с превод, но е много, много хубаво.

Редактирано 16 септември 201312 г. от Skathi (преглед на промените)

Ако знаех
 

Ако знаех, че утре ще свърши света
всички песни в душата си щях да изпея,
всяка болка, обида и грях да простя...
Малко повечко може би щях да се смея...
Ако знаех, че утре ще свърши света
премълчаните истини щях да разкажа,
вместо стихове аз за Любов да редя
всяко чувство потискано щях да покажа.
Ако знаех, че утре ще свърши света
бих събрала накуп всички стари предмети,
и кибритена клечка ще хвърля над тях
за да греят, там Слънцето дето не свети...
Ако знаех, че утре ще свърши света
щях да бъда безумна, обичаща, смела..!
И за ден на душата ми ще позволя
да навакса това, дето съм и отнела...
Ще отворя сърцето си за Любовта
като Феникс, възкръснал от пепел - красива!
Ако знаех, че утре ще свърши света
аз ще имам цял ден... за да бъда щастлива!
 

Павлина Соколова

Не говори! Рисувам ти любов, онази мълчаливата и трудната, онази, след която си готов към всичките препятствия да хукнеш. Не са ми нужни цветове за нея, за нашите очи е светлина, на тъмно ние с тебе я живеем, на тъмно се живее любовта! Рисувам ти любов, не говори! Рисувам я на капки по телата ни, от твоите проблясващи очи трепери ненаситна тишината. За тази нарисувана любов не са ми нужни клетви, обещания, душите ни са нейното платно - телата ни са само очертания...

 

Яна Вълчева

ТЪНЪК ДЪЖД Дъждът вали на пръсти – тоест, фино. Напомня за въздишка на дервиш. Ако го сложиш в рамка и картина, ще го уплашиш и ще го сломиш. Това е дъжд за много тънки думи, които не се хранят векове и със които можеш да целунеш отвъдните – по-влажни светове. За този дъжд синигерите казват, че е ветрило от затоплен скреж. И доверяват цялата си жажда на топчиците разтопен копнеж. След този дъжд пръстта изглежда мокро, но мокрото е само идеал. И там, където са живели локви, сега премигват мравки от кристал. Не е разумно, но са се родили изчезнали до вчера светила. И може би невидимите сили са повече – дори и със една. Николай Милчев

 Радостта

 

Йохан Волфганг Гьоте

 

Над извора снове игриво морско конче и радва ме със часове;... мени то цветове като хамелеонче: ту синьо, ту червено, ту синьо, ту зелено: боите му как искам да видя аз отблизко! То пърха и насам-натам хвърчи. Но тихо, ето на върбата спира. Най-сетне е пред моите очи. Разглеждам го подробно и една аз виждам излиняла синина – така е, който радостта анализира!

Редактирано 20 септември 201312 г. от scepsis (преглед на промените)

Когато спра да те обичам

Аз вече си платих и то със лихви
това, че дръзнах да те заобичам.
Приготвяй си най-свидните молитви,
защото днес навлизаш в нова притча,
в която пак си главният участник,
но ролите са малко разменени.
Щастливите сега ще са нещастни.
Раняващи - ще бъдат наранени.
Земята ще разтворя ако трябва,
но ти ще разбереш какво е пропаст,
която, като хала, в миг те грабва,
която предизвиква в тебе колапс.
Ще бъда лоша, много лоша даже
(каквато и сама не се познавам).
Омразата ми просто ще те смаже.
Ще молиш. Ще повтаряш - съжалявам.
Но аз ще бъда зла и безпощадна,
свирепа като ято лешояди.
Ще няма кой, ще няма кой тогава
от този страшен ад да те избави!

И всичко щеше точно тъй да стане,
аз бих ти отмъстила, не отричам...
да можех, ах, да можех, моя рано,
поне за ден да спра да те обичам...

Васка Мадарова

Aвторът е един от най-големите тибетски будистки учители преподавали на Запад. Също така е бил стипендиант в Оксфорд, тъй че е написал стихотворението направо на английски. Затова не бих се е наел да го преведа, но понеже е кратко и много хубаво си позволявам да го пусна.

 

А flower is always happy

 

by Chogyam Trungpa

A flower is always happy because it is beautiful.
Bees sing their song of loneliness and weep.
A waterfall is busy hurrying to the ocean.
A poet is blown by the wind.

A friend without inside or outside
And a rock that is not happy or sad
Are watching the winter crescent moon
Suffering from the bitter wind.

Редактирано 21 септември 201312 г. от scepsis (преглед на промените)

***

 

Накъдето ми видят очите ще пътувам. Дано е напред. Ще призная, че тайно, в мечтите си аз съзирам единствено теб... Ще продам на безценица спомена, че била съм сама. Стига вече. Наживях се на тиха бездомност. Нека всичко остане далече... Ще загърбя безжалостно болките. Не за тях покорявах простори. Аз съм щастие. Колкото толкова. Предполагам, дори и отгоре... И ще тръгна, такава, нечакана, но пък винаги много желана. Ще отричам докрай, че съм плакала. Ще закрия с душата си раните... А дали ми е лесно? Не питай. През сълзи си чертая посоката: Накъдето ми видят очите. И съм щастие. Колкото толкова. irini

Сигурно ще се намерят хора, които ще обявят Вапцаров за слаб поет само защото е бил комунист?

Талантът не зависи от партийната принадлежност, а е дар от бога.

Редактирано 22 септември 201312 г. от Мойра (преглед на промените)