Очите му винаги гледат на север...

Той казва,че там започва любовта-

с последното кокиче,

посято в дланите на някакво момиче,

което всеки път се губи в родния си град

и се намира

в ъгъла на устните на майстора,

който прави шоколад

и неговата тайна не е щипка пипер,

а правенето на любов на столовете ,масите ...

и навсякъде...

навсякъде,където можеш да събличаш ангели...

Тя не си тръгва в полунощ,

а на следващия ден

в прасковения следобед зад завесите...

Оставя шала си

като причина да се върне...

А всъщност й стигат очите му,

които винаги гледат на север...

защото любовта не започва с пожар,

а с целувка

по върха на пръстите,

премръзнали да се молят за лято...

 

!!!

 

какво като тези очи обещават пожар и безсъния,

че сред черните тежки коси са се скрили копнежи. И мъртвите

даже тихо въздишат сега щом я видят сама и непитаща,

тя е страшно красива, о да. Но красива за някой без име...

Който нощем по вълчи мълчи и луните се срутват в краката му

и не бягат, а той ги вини, за катрана разлян по съдбата си...

Който даже на съмване хапе. С върховете на късните пръсти.

И понякога, рядко, я гали, между ада и своите кръстове.

 

 

Рени Бакалова

 

Много хубаво сме свикнали да не казваме "Обичам те", да не се самозалъгваме, да не ни боли излишно. Вече си употребяваме думички от нас измислени, вече само пожелаваме, вече само си поискваме. Искам те - необещаващо. Искам те - неангажиращо, без да се задълбочаваме без да се натискаме. Много хубаво сме свикнали делово да се събличаме, делово да се предпазваме, даже и да се обичаме не признаваме и не показваме. Искам те е безопасно. Искам те е необвързващо. Става лесно, става ясно лампите угасват бързо. И във тъмното на стаята без преструвки, без "Обичам те" две минути след "Желая те"- ставаме и се обличаме.... Радой Ралин

Редактирано 13 октомври 201312 г. от haidukpikaso (преглед на промените)

Ти за тая вещица ли питаш,

дето всички в селото я мразят? Тя от сто години тука скита... Няма име. Викат й Онази. Веща е в любовните магии - пипне ли те, ставаш пепелище! Тръгвай си, преди да те открие! Ще те омагьоса като нищо. Ще захвърлиш старите любови и доде си жив, ще я сънуваш как дълбае в теб като отрова и върху сърцето ти танцува. Ще я мразиш и ще я обичаш... От живот е даже по-горчива. Стогодишна... С образ на момиче, дето само в сънища е живо. И да знаеш, страшно ми прилича - ту е огън, ту е лед студена... В тоя свят суров и необичан вещици са всички... Като мене!

 

Ники Комедвенска

Редактирано 20 октомври 201312 г. от haidukpikaso (преглед на промените)

Ти знаеш ли как те обичам?
Не знаеш ли? Слушай сега.
Когато те видя - не тичам...
не тичам. Направо летя.
Направо се нося нагоре
към някакъв приказен свят.
Изчезват и сгради и хора...
Животът мени своя цвят.
В миг става бонбонено-розов.
А аз се превръщам в дете,
което си шляпа тъй - босо,
по седмото синьо небе.
Което си прави хвърчило
от няколко смели мечти. -
Във теб да намери закрила
от всичко. От всички. Сами
да свием гнезденце на облак
от захарен цветен памук.
Да стане уютно и топло.
И там да не пускаме друг.
Сърце и душа да разкриеш!
Да бликне в мен жива вода.
А после да пиеш, да пиеш...
Забравил во веки света.
Към тези вълшебства, любими,
със мене дали би поел?

Не искаш. Разбирам. Прости ми,
че в миг съм те взела за смел. 

Васка Мадарова

Затвори очи. Ще си направим свят. От тези приказните. За обичане. Ще се разходим из вълшебен град и няма да помислям аз за вричане. Ще те прегръщам много. До безкрай. И просто на усмивки ще съм цялата. И там ще бъде тайният ни рай. Ела. Обичай ме. Не тялото... Душата ми люби. Почти до лудване. Не ме жали. Аз нося на обичане. Не, не... Това не е изнудване, нито пък те викам за обричане.  

Десислава Церовска /Звезда Христова/

Най-тихата причина

Очите са най-тихата причина

моретата да искат да летят.

Да имам нужда да е синьо.

А думите да са с различен цвят.

Очите са най-тихата причина

за есенните дъждове.

За още неизсъхнали картини.

За всички тъжни градове.

Очите са най-тихата причина

за розите и бездните във мен.

За тръгвания със очи на птица.

За тъмното. За дивите коне.

Очите са най-тихата причина

да знам, че имам теб и нямам теб.

Че спят тревите в моите градини.

А някой сънища за тях плете.

Очите са най-тихата причина

за див копнеж, опарен от слана.

За белези по кожата ми зимна.

За срещи със зелени имена.

Очите са най-тихата причина

да ме боли от чужди цветове.

И да мълча със всичка сила.

А всъщност да обичам теб.

Селвер

Една жена ще дойде. Ще разтреби, нещата ти с любов ще подреди и после на прозореца до тебе в мълчание добро ще поседи. Ще бъдеш разтревожен от жената, която изведнъж те сполетя. Но тя ще се усмихва в тишината и ти ще й повярваш, че е тя. Завинаги при тебе ще остане, при хаоса на твоя мъжки дом. И твоите приятели пияни без укор ще посреща, мълчешком. И твоите посоки многобройни свободно ще събира във една. Ще бъде с тебе в дните неспокойни и в нощите, защото е жена. Тя другите мъже ще възхищава и всички ще те питат: "Откъде можa да я намериш ти такава?" Ще казваш: "Тя самичка си дойде..." Петър Атанасов

Редактирано 26 октомври 201312 г. от haidukpikaso (преглед на промените)

Хайдуче, на господина дето го е писал тоя стих, знаеш ли как ми се дощя да му разхвърлям гардероба, честно.

Срамежливо щурче е душата ми.
Пее си тихичко-само за себе си.
Този свят ми е непонятен.
Душата ми е безделница!
По изгрев посрещам мечтите си.
По залез със тях се сбогувам.
В душата си съм станала скитница.
Във сянката ѝ нощувам.
И нямат мелодия думите.
Щурчето ми шепне си тихичко.
Когато насън те обичам
в мечтите ми никнат кокичета.
Светът се превръща в мелодия.
За срамежливи щурчета.
Душата ми е рапсодия.
А ти композираш сърцето ми.
 

/jenny/

Понякога била съм и такава -
Опасно мътна, луднала река,
И който спре до мен ще се удави,
Помислил, че съм живата вода.

А бреговете ми ронливи са, пази се!
Не ти е нужно своя поглед взрял,
Да търсиш свое отражение.
Ще те погълна без да си успял.

Но щом във тъмната си бездна
Примамя тебе страннико, помни,
Ще стана най-спокойното вълнение,
Което твоята душа ще приюти

И ти ще преживееш всички бури,
Във мен повярвал – мътната река.
Поискаш ли да ме разкажеш после с думи,
Ти ще въздъхнеш: ”Пих от живата вода...”

desiteneva

 

Октомври Октомври е. И вече ставам златна. В прегръдките на есента притихвам. Танцува вятърът ми листопадно. А слънчев лъч, случаен, ме усмихва… И знам, че още, още имам време. Студът? Ще го забравя до вратата. От дните си – надежда ще си взема. От нощите – ще взема тишината… И пак ще бъда толкова различна. И жълта, и оранжево-червена. Светът е цветен, колкото обичане, и всяка есен се оглежда в мене… През слънчев лъч денят е чисто нов. А вятърът? Танцува с радостта. Октомври се превръща във Любов! Когато е целунат от жена. Мира Дойчинова - irini

Тези дни – дето минаха вече,
през косите ми – като лъчи,
върху мен – до един са облечени,
ни един не дарявам дори.
Те са мои изпити бутилки,
от вината, с които полях
радост, мъка – и много горчилки
и накрая ги счупих – със смях.
С всеки ден остарявах фриволно,
не навеждах лице към дъжда,
всяка песен поглъщах – и волно
я допявах с гърди – през нощта,
за да стопли на пулса ми хладен
животворният дъх притаен,
да ме буди във утрото – жаден:
- Не всичко е пари, приятелю! – виж мен.
На какво ли в живота не случих,
то любови – то чудеса
и не спирах ни миг да се уча,
яхах кон – или стара метла.
Към приятели тичах отдадена,
във сено се търкалях в зори,
всяка фибра във мен е нахранена
с много – много красиви мечти.
А сега ми остана единствено,
да повярвам – в онази Любов,
във пантофката стъклено – приказна,
дето принца донася – и хоп,
аз във синия храм – на сърцето му,
да опитам да вляза – от раз,
да си взема парченце в ръцете си.
Таз’ обувка я давам – на вас !

 

Маргало

Ноември Ноември съм. Мъглива и потайна. Изминах много. Но остана още. Орисах се със пътища безкрайни – да търся теб в студените си нощи... Валя на пресекулки. И затихвам. Забравих си чадъра до вратата. Загръщам се в надеждите. Усмихвам се. А вятърът е прагът на душата ми... Пък зимата потропва със крачета. Но още й е рано, ще почака. Ноември съм. Живея там, където Луната ще прогони даже мрака... И с цялата мъгливост и потайност на моята тъй есенна душа, дошла съм да ти кажа, че отдавна едничко само искам. Топлина. Мира Дойчинова

Они рядом сидели, обнявшись любя.

Она тихо спросила: "Что я для тебя?"

Немножко подумав, с мечтами в глазах,

Он стал вспоминать, оглянувшись назад.

"Когда ты со мной, забывается боль.

Все беды и страхи теряют их роль.

Когда ты со мной, улетают часы.

Я рядом с тобой вижу светлые сны.

Когда ты со мной, я - не одинок.

Твой голос и взгляд не раз мне помог.

Когда ты со мной, я тот, кто я есть.

Ты все недостатки смогла перенесть..."

Он к ней повернулся и понял как раз,

Что ей и не нужно затасканных фраз.

Слегка улыбнувшись, сжав руку рукой,

Он просто ответил: "Я счастлив с тобой!"

 

Автор неизвестен

Не ви прощавам за нищо господа,

за хубавата просешка тояга,
за дрипавата скъсана торба,
която елитът сръчно ни надяна!

Не ви прощавам за нощите без сън,
нали очите гладни не заспиват.
Не ви прощавам хаоса навън,
където ни насилват и убиват!

Не ви прощавам за лудите сред нас,
които са щастливи без причина,
усмихват се, говорят си на глас.
Не ви прощавам затова, че са мнозина!

Не ви прощавам за тия дето с вик
политат от високите етажи,
от бедността спасили се за миг,
размазвайки се долу на паважа!

Не ви прощавам за скъпите коли
и за откраднатите милиони,
за пищните ви мраморни дворци,
дори за наглостта да сте спокойни!

От името на нашия народ,
одрипавял и гладен, не ви прощавам!
А дали ще ви прости Бог?
Съмнявам се, дълбоко се съмнявам!

 

Никола Статков

 

 

Вещиците са жени - стихии,
прокълнали своята утроба!
Болката си скрили в зла магия,
забранили си да плачат и да молят!
Не отричат звездното небе,
но не вярват във добрите птици.
Някой някога им е отнел криле
и не смеят никой да обичат!
Вярват не в деня, а в мрака.
Не очакват нищо, нямат жал...
Някой някъде не ги е чакал!
Някой някъде ги е предал!
Не трептят за стих и нежни думи,
газят и танцуват в кал!
Някой някога ги е погубил!
Някой някъде се е присмял!
Вещиците са жени - стихии,
прокълнали своята съдба...
Вещици сме всички ние -
непростили на душите си страстта !
 

/MARIYANA/

ПОКАНА ЗА КАФЕТъй кратки бяха срещите, Поете!Две чашки... Снимки... Диалог забавен.Не зная точно с теб какво усетих,но с точност знам, че няма да забравя.А после...Не поиска да останаи аз не те поканих с мен да тръгнеш.Пак бяхме си сами. Със свойте рани,със свойте рими, със венеца трънен...Поетите уж раждаме се зрели,а част от нас до края не пораства.Тя често плаче в своята постеляи лампата държи, да не угасва,и към вратата час по час поглежда,но щом се тропне, стряска се ужасно.Ех! Музата в небето ни отвежда,но... в самолета рядко търси място.При теб съм днес да каня(не да плаша)и моля емигрантски-кратко, ясно:Ела! Да пием с теб и тук по чаша!Мадрид те чака. А Sol* е прекрасен.Ако не можеш(или пък-не смееш),кажи спокойно:„Не.“Ще го приема.Да, „с теб или без теб, то ще изгрее...“.Без двете чашки. Със една поема.~ София

За обичане съм - трудна. За галене - въглен изгарящ. За преглъщане съм - хапка твърда. За очите ти - слепота вездесъща. За къщата ти съм - нежелана невеста.За децата ти - мащеха. За мечтите ти - черна котка. За сърцето - отрова хапеща. За живота ти - разпятие. За щастието ти - прокоба. За нощите - черно проклятие. За греховете - наказило до Бога. За нищо не съм ти... О, зная го... Ала има един огън в мене, дето целия свят да обърнеш, да се влачиш - недраг - на колене, да умираш - и пак да възкръсваш, всяка нощ да болиш - да крещиш, оня огън жадуваш във мене, а пък после, ако ще - да кървиш. Маргало

Някой ден ще дойда при теб, с мисълта да остана,
ти ще отвориш с усмивка, ще сложиш кафето да ври,
ще бъде ноември – утрин мъглива и тайнствено ранна...
Ще дойда с дъжда, който в твоите гъсти ресници блести,

мълчаливо ще седна – до прозореца изгревно светъл,
здравецът тихо ще плаче за своя разпръснат гердан,
двама с теб не минута безкрайна – векове неусетни –
ще се къпем в необят онемели звезди – длан до длан.

Ще пресъхнат безкрайните, дълги и сложни въпроси,
техният отговор във къдриците бял венец ще сплете,
ще премина със теб през пустинни жарави – гола и боса,
ще се смея насън, щом съм с теб, като малко, безгрижно дете...

Някой ден аз ще дойда при теб – в страшно късен ноември,
ще отвориш, през дъжда ще ми кажеш „с мен остани”
и в мъгливата утрин звездите ще грейнат – без време...
Някой ден, не сега. Сега е април – здравецът още цъфти.

 

Даниела Викторова

 

"И ако полетът на ангела наистина е отменен в мъглата,
очаквайте послание от пешеходец."
Николай Кънчев

И да се блъсна в него, аз не знам дали ще го позная-
клонираният делник стъпка очилата за прозрения.
Зад ъгъла задава се въпрос: дали ще бъде осезаем,
или естествено ще се престори на видение?
И да премине покрай мен, смалена до идеята за мравка,
лишена и от житно зърно необикновеност,
не знам дали ще се загледам в отминаващите крачки-
не виждам по- далече от мъглата в себе си.
Ако изпърха нещо над главата ми не знам дали ще чуя-
аз чувам остри думи, заковани с удивителни.
Ако е много бял (а вероятно е), ще го заплюем-
премного черна кал се утаява във душите ни.
Все пак надежда имам- че ще се размине
с кристалните очи на непораснало създание
и от пиедестала на шестте си ненавършени години
то ще намисли някаква идея за послание-
ще бъде много, много кратко и ще стигне лесно,
по- лесно от молба и вик в ушите Божии,
а ако пък звучи като приспивна песничка
възможно е и Страшният ни съд да се отложи..

Във този ден и час не знам дали
се движат някакви въздухоплаващи.
Когато падат толкова мъгли
две крачки са понякога решаващи..

 

Елена Денева

Ти, Господи – не си ли изморен,
не ти ли идва в повече от мене,
да ме напътстваш, пазиш – ден след ден,
година след година съм ти бреме.
Навярно ти е писнал тоз’ рефрен,
навярно ти се иска да си тръгнеш,
но няма как… Ти – Господи, си в мен
не искаш ли поне да те прегърна…
Боли ме много – казвам ти така,
съдбата ти е приказка жестока,
да ме обичаш – въпреки… сега,
а аз съм в повечето време щерка лоша.
Да можех бих била ти в’ вечността,
най – силната опора и утеха,
но как да бъда твоя за беда,
когато търся се изгубена от толкоз века.
Не зная със какво си ме заслужил,
защо изобщо мене си избрал,
знам само – че те правя малко тъжен,
но целият на мен си се отдал.

Маргало

 

Ела, да те науча да летиш!..
По-скоро ще ти кажа как се пада.
Идеята е гласно да мълчиш
и всичко непростимо да прощаваш.
За полета се иска равновесие,
а казват, че небето е на дупки.
За падането може със човече,
една ръка и няколко милувки.
Високото е повече за ангели.
От ниско се смекчава всеки удар.
(Дали случайно ги наричат паднали
и дяволът жадувал е за чудо?)
Ела, да те науча как се пада!
Дойдохме на основната си дума.
Земята те привлича без пощада
с основно предусещане за буря.
По-сетне ти се иска да разпериш
крилете, дето някак си ги нямаш.
Усещането силно да трепериш
е силата, с която се раздаваш.
А птиците завиждат на ръцете ти
на смисъла, че няма да забравиш.
Летенето изглежда само весело,
а щастието е в това - да се изправиш.

 

Николина Милева

 

Във тиха нощ сърцето си последвай –
то знае „накъде”, „кога”, „защо”...
Душата крие пътища неведоми.
И винаги са твои. За добро...
А всичките снежинки са вълшебства,
които ще се сбъдват ред по ред.
Съвсем е бяло. Също като в детството.
И пътят ще е винаги напред...
Ще има утре, и ще има вчера.
Ще има за какво да съжаляваш.
Все нещо ще поискаш да намериш.
Все нещо през сълзи ще си прощаваш...
Но тръгнеш ли във своя снежен път,
една мечта през мрака ще те води,
ще видиш чудесата да искрят,
и себе си до края ще пребродиш...
Във тиха нощ. Безкрайно много тиха.
Когато даже мислите мълчат.
Тогава със сърцето се усмихваш.
И бъдеще, и минало, валят.

 

Мира Дойчинова - irini

 

ПИСМО ДО МАЛКИЯ ПРИНЦ

Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди - монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята ... бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием... Може би от срам...
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото...И така...Мълчим.../
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
...
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.


Сaribiana