Забравена любов 

 

Всички идващи чувства сравнявах 

с любовта си към теб. 

 

Всички бъдещи рани лекувах 

с любовта си към теб. 

 

Аз към чужди усмивки се втурвах 

с любовта си към теб. 

 

Да, прегръщах жени непознати 

с любовта си към теб. 

 

Даже твоето име забравих 

с любовта си към теб. 

 

Но в забравата странно живея 

с любовта си към теб... 

 

Уж не идваш сега в паметта ми, 

но сърцето 

те помни докрай. 

 

автор: ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

Аз честичко мълча и много нося...
Наивна ли изглеждам? Може би.
Съвсем не те тормозя със въпроси.
Спокойна съм. Бих казала - почти...

Избягвам трайно всякакви скандали,
преглъщам думи - за да има мир!
Емоциите кротко са заспали.
Усмихваш се, но - не, не ги буди!

Че другата ми същност е стихия!
(Признавам ти - от нея ме е страх...)
В душата ми сто демона се крият -
дано не се изправиш срещу тях!

Да, честичко мълча и много нося...
Наивна ти изглеждам, може би.
Но се пази - когато се ядосам,
не би могъл и Бог да те спаси!...
 

Мариела Челебиева

ОНАЗИ ПОЛЯНАХайде казавземи си онази полянаразстели я овално разлисти я грижливои пиши върху нея със слюда от охлюви живот напиши и любови завинагиНапиши сред поляната пламенни маковенапиши таралежи сребристии мравки мастиленис вцепенени от жегата древни очи –като влъхви унесенинека се влачатХайде казавземи си онази полянанапиши скакалец  грамофонче и влюбенинека стенат в тревите дълбокинека пеят и плачатнека стенат самотните влюбениНапиши върху лятото бяла вълчицасъс настръхнали бозкии с очи като ясписи –да помоли за милост козлето сираченека легне до негонека дълго да плачеХайде казавземи си онази полянаразпилей сред тревата й думи и вопли от песенразкажи си животаи за да ти повярватнека охлювът да го подпише

 

К. Ангелова

Не искам повече - приключих с тази страница! -
Разсипа ме, до смърт ме разпиля...
Не знаеш ли, че всичко има граници? -
не страда вечно даже любовта.

Ще върнеш ли разплаканите сутрини
и нощите, в които не заспах,
и думите, застинали на устните,
парчетата... ще върнеш ли и тях?

Какво направих, че така предаде ме -
обичах те! Най-силно на света!
Днес чувствам се измамена, продадена -
поредна жертва в чест на любовта!

Върви си... Между нас е минало,
не те е имало в живота ми дори,
сърцето ми за тебе е изстинало...
Кого ли лъжа? Страшно ме боли!

Мариела

КУРВИАДАПоема пасторална,по сюжет - банална,донякъде - лиричнаи доста нерилична.

 

Елин Пелин

 

-------------------------------------

 

Сънят ресници не притваря -

разбит в тревоги и копнеж.

А виж - на масата догаря,

топи се лоената свещ.

Знам, няма чудеса, но чакам

унил и сам... и натъжен -

по белите пътеки в мрака

да дойдеш тая нощ при мен.

 

Пеньо Пенев

Редактирано 7 февруари 201412 г. от agr (преглед на промените)

Ден за ден...
Днес ми се живее! До отказ!
Нищо че е зимно и мъгливо.
Всеки се е сгушил, само аз
вятъра в косите си приспивам.
Днес ми се живее. Ей така -
страшно ми е цветно на душата.
Сякаш че ми идва на крака
Първа пролет. После Първо лято.
И наместо тежки снегове,
се белеят цъфналите сливи,
с клони ме докосват две по две,
безобразно пролетни и диви.
Днес ми се живее. И летя!
Зимата във облаци прибирам.
Утре до снежинка ще платя...
Утре, ако трябва, ще умирам...
В тоя свят, суров и вледенен,
цяла вечност кърпих зимни рани.
Затова живея ден за ден...
А за утре - колкото остане..

Ники Комедвенска

 

Докосването на душите ние дефиницията за хармония.Но аз съм се родила скитница,не е възможно да съм твоя.Докосването на душите ние магнетичното привличане,съдбовното фатално сплитане.Безумното влудяващо обичане.Докосването на душите ни...Родена съм с душа на скитница...И пътят ми към теб е скитане.Обичам те. Докосваш ме. Наистина.osi4kata

Сбогом

 

Живко Колев

 

Късно е, няма обратен път назад.
Късно е, всеки живее в собствен свят .
Късно е, наша несбъдната мечта,
невъзможен порив се оказа любовта.

Късно е, думите щом сега горчат.
Късно е, щом и сърцата ни мълчат.
Късно е, сякаш изправени на съд,
без вина виновни сме със теб за първи път.

Късно е, спомена само в този час
може би мост е нетраен между нас.
Късно е, наша несбъдната мечта,
невъзможен порив се оказа любовта.

Сбогом, дано си щастлива
утре далече от мен.
Друга любов по-красива,
знам ще те спре някой ден.

Сигнал - Сбогом - Vbox7
 

Щастливец

М. Спасов
 
Кой е щастлив, лудо щастлив
Толкова лесно се познава
Кой е щастлив, нима ще трябва пред света
И пред теб да крещя: Кой е най-щастлив?!
 
Идва ден, идва час,
Идва миг, който побира цял живот
В тоз иден, в този час,
В този миг времето спира своя ход.
 
Кой е щастлив, мойто сърце не пита
Днес бие то с безумен ритъм.
Кой е щастлив, нима ще трябва пред света
И пред теб да крещя: Кой е най-щастлив?!
 
Днес любовта дойде
Плахо мен избра с твойто сърце
Днес любовта дойде
И прегърна мен с твойте ръце

Не ме очаквай! Аз съм цвят,
след който маргаритките не чуват.
Един случаен кръстопът.
И думи. Много разпилени думи.

Не ме очаквай! Аз не знам,
защо неделите не носят шапки.
Дали защото днес съм дом
за диви люляци и незабравки?

Не ме очаквай! Аз съм кръг.
Затворени са всичките прозорци.
А свети всеки нарисуван звук.
И затова калинките са боси.

Не ме очаквай! Аз не съм.
И утре вечер няма как да бъда.
Аз мога само думи да ти дам.
Не мога нищо синьо да ти сбъдна.

Не ме очаквай! В мен ехтят
съзвездия от влюбени светулки.
Дори до края да мълча,
небетата ми пак ще са широки.

Не ме очаквай! Аз съм път.
И все се губя. Все се губя.
Когато совите не спят,
тогава кой ли ме сънува?

Селвер

 

Писмо до Малкия Принц

 

Здравей. Не сме се виждали отдавна.Единствено звездите пазят твоя смях.Надявам се, че си добре. Не си пораснал.И още имаш роза. И овца.А ние тук броим вместо звезди - монети.Картографираме си плитките души.Фенерите угаснаха. Не светят.А пък Земята ... бавно се върти.И залезите идват много рядко.А хората са тъжни същества.Но всеки си е крал /поне за кратко/във царството на свойта самота.Не пляскаме с ръце от възхищение.Горчилка пием... Може би от срам...Едно голямо земно затъмнениесе вижда сигурно от твоята звезда.Сърцата ни са слепи. Много слепи./Защо тогава имаме очи?Щом няма как да видим със сърцето сисъщественото...И така...Мълчим.../Опитомяваме си чувства. Не лисици.Цветът на житото остава неразбран....Понякога дочувам сред звездитекамбанките на звънкия ти смях.

 

caribiana

 

 

Не си отивай, мой живот... Защо така си се разбързал.Палтото взел си във ръка... Обувките си ги завързал.Облякъл си костюм дори... И ризата ти е изпрана...Къде отиваш, мой живот... Почакай! Време не остана.Защо си толкоз запъхтян... Не бързай... Искаш ли почивка?Пълзи по твоето лице сълзата на една усмивка.Пълзи усмихната сълза и във брадата ти заседна.Не тръгвай още, мой живот... Къде във тази нощ последна?Почакай малко, мой живот... Почакай малко! Има смисъл...Аз сметката не съм платил... И листите не съм изписал.Бъди добър да ми дадеш необходимата отсрочка...Две точки съм поставил знак... Не искам да поставям точка.Не си отивай, мой живот... Върни се, моля те, обратно.Един и същ... Един и същ... такъв те искам многократно.Не вземай младата душа от остарялото й тяло.Вратата бавно затвори... И да започнем отначало.Недялко Йорданов

Да пием за богатите мъже.За тъжните жени да пием също.Те стискат във ръцете си въже.Да имитират смях им е присъщо.Да пием за привидната любов.Тя също има чар, тъга и сила…Дори за нея всеки е готов.Жена за малко нежност би убила.Да пием за страха, че сме сами.Да пием за големите си грешки.Грешим, но всяка грешка отстраниизглежда като битка между пешки.Царицата е някъде на бал,а царят с друга страстно се целува…Животът ни е само карнавал.И в него пешките не съществуват."-"Пешки"-Добромир Банев

ЛИРИЧНО НЕЗАВЪРШЕНОНе ме търсете сред деня на будните мечти,когато съм невидима за чувствата,ще ме намерите в съня на времето,заспало с ритъма на нощните ми стъпки,пресичащи сраженията на сенките,под кръстопътните мъждукащи фенери,след страници на недописани романи ме търсете,забравени по рафтовете на несбъднати животи..

 

Таня Илиева

Не ми е във кръвта да бъда лоша.Дори и да ме спъне някой с крак,а друг да ми забие два-три ножа,аз пак ще съм добра. И пак, и пак...И не от глупост, Господи, от обичкъм онзи, който мисли, че със злов капаните си може да ме вкопчи.Когато му отвърна със добро,в душата му надежда ще посея.Тя може да порасне до любов,в която да повярва не е смеел,защото някой друг е бил суровкъм грешките му. Не е бил обичан.Израснал сред омраза и лъжи...Но види ли, че някой е различен -добрата му страна ще натежи.Аз шансът му не мога да погубя,защото шансът често е един.И сто пъти животът да ме удря,аз знам - добрият е непобедим.Васка Мадарова

Престраших се да преведа нещо, което е пракически непреводимо, защото е като да превеждаш хайку. Авторът е Чогям Трунгпа Ринпоче, който е един от най-големите тибетски учители преподавали на Запад през миналия век. Понеже, между другото, е завършил и английска литература, философия и история на религиите в Оксфорд, е писал стихове на английски, а не на родния си език.

 

ЦВЕТЯТА СА ВИНАГИ ЩАСТЛИВИ

 

Цветята са винаги щастливи, понеже са красиви.

Пчелите пеят песните си в самота и плачат.

Водопадът се устремява към океана.

 

Поетът е отнесен от вятъра.

Приятелят не е вътре или вън.

Скалата не е щастлива или тъжна.

 

Погледни към зимния полумесец.

Страданието е като безмилостен вятър.

 

На М. на 5 г., която сега е много болна. С теб съм, мъниче.

Редактирано 12 февруари 201412 г. от scepsis (преглед на промените)

Този  шантав февруари много топъл и студен

този шантав февруари кратък  като зимен ден

Февруарий , що така с вятъра не си играеш

и за Зимата красива някак никакси нехаеш

 

Този шантав февруари без развинтена фантазия 

не е просто никак шантав  и е сложил очила 

и със тях не вижда никак даже мъничка пчела

Облаците даже леко се подсмихват и сега 

този шантав февруари лекичко се.........

"ПИСМО ДО БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА"

Не се боя, че може да те няма.
Че жицата доникъде отвежда.
Дървета тръгват. Проговаря камък…
Щом има мъка – има и надежда.

Боя се от това да не излезеш
от разказа и в някоя тетрадка
поредният глупак, език изплезил,
да отбележи: срещнах бяла патка!

Боя се да не литнеш помежду ни
за да спасяваш вярата ни боса.
Съседът има пушка и куршуми.
А пийне ли едно – съвсем не носи.

Перата ти тогава ще поникнат
по шапката на някоя кокетка.
И не една патриотична тиква
ще я почерпи – но за твоя сметка.
Откакто го написах ми се струва,
че все по-тъжно вече ще живея.
Реших: писмото няма да пътува.
Пристигне ли – и ти ще почернееш!

 

Камелия Кондова

 

" Ти се страхуваш от мен...“
 
Страхувам се единствено от тъмното,
когато много време продължава.
Страхувам се от шепота на мълнии.
От гордостта, която заслепява.
Страхувам се от празни домове.
От твърде кратко продължило детство.
От летни ненадейни ветрове.
От черен сняг. И от душевни бедствия.
Кажи защо от теб да ме е страх?
Ти нищо плашещо не притежаваш...
Освен това, че себе си видях
в очите ти, които все прощават.
Освен това, че всяка мътна вечер,
когато сън ме люшне върху листите,
ти бавно и внимателно разресваш
косите ми, заплетени от истини...
Страхувам се, че ще се побера
в дланта ти страшно дълго недокосвана.
Страхувам се, че ще я прогоря,
ако поискаш в нея да ме носиш.
Страхувам се, че в твоето сърце
ако остана, то ще се забави -
от него ще поникне стъбълце
и ще порасне гъвкаво и здраво...
И ще отида до небето чак!
До седмото небе... Че и оттатък.
Прегръщай ме... Защото плъзна мрак.
Страхувам се, че пътят ни е кратък...

 

Е. Денева

Отивай си! Отдавна ме изгуби.
Сърцето ми страхливци не обича.
Аз в бурите, в стихиите се влюбвам
и всичко непознато ме привлича.
Гори кръвта в немирните ми вени,
а цял пожар за твоите предложих.
Страстта си - нажежена до червено,
в краката ти без капка свян положих.
Не съм от съвършените, не съм.
Аз лудост съм посипала земята.
Не мога да съм кротка и насън.
Изригват сто вулкана във душата.
А ти заключен в тесния си дом,
животът си - живот ли го наричаш?
Безпътен и оставен без подслон -
живее, който истински обича!
Отивай си! Сърцето ти е празно.
Безстрастен и кошмарен твоят ден.
Такъв човек (от обич да се пази!)
как би намерил място покрай мен?!

Васка Мадарова

 

Лежа си аз в хамака ,и мисля си за теб с усмивката която ме озаряваш всеки денЛюбов ли е какво е,дори и аз незнам ,но щом си те представя греивам цял във пламЛипсваш ми безкраино във този мик сега ,защото любовта ми към теб е една искраКрасиво е да знаеш,красиво е това ,чувството което ме кара да не спяЧакам да те срешна всеки ден и час,ако мога аз да видя и чуя твоят гласОбичам те безкраино със цялата душа,и никога не искам да те нараняРъцете ми треперят,щом аз чета това Кажи ми Ваня любов ли е това?

На мен не посвещават стихове,
подаръци не правят и признания
за мен са всичките им грехове
непоносими дни и отчаяния.
От мен очакват да ги хващам за ръка
и да ги водя някъде през тъмното
и пускат ме щом видят светлина
от нeщо ново или от отвъдното.
Прегръщат ме когато са сами
потъват в погледа ми щом им е студено,
а след това изкачват планини
и името ми става забранено.
На мен не посвещават стихове,
подаръци не правят и признания,
но в спомена за моето лице
намират всички свои оправдания !

 

Илияна Делева

ЖЕЛЕЗНИЙ ЧАР

(Влакът-стрела)

 

Аз съм влак – ешелон от приятели.

Карам два или двеста вагона.

Често сам, със прегрели двигатели.

Често с два или двеста милиона.

 

Мойте братя – това са мостòвете,

а тунелите мои сестри са.

С дивни релси, на всичко готови,

неръждаеми от потрисане.

 

Мойта майчица родна земята е,

а баща ми – баща ми ме кара.

Туй е нашата страст необятна:

да сновем между крайните гари!

 

Аз съм влак, десеторно блиндиран.

Само крайните гари обичам:

висините, които раздирам,

и морето, което съблича.

 

Имам също учителка. Линия.

Тя ме учи на кратки престои.

Скоростта - тя ми казва - светиня е,

но понякога трябват завои.

 

Има истини еднопосочни

във циклопски сърца и държави,

но при двулиние и двуочие,

от насрещни не ти прилошава.

 

И понятие "денивелация"

съществува в обемните линии:

там и чайки, и ереси кацат,

и орли от космични пустини.

 

Мойта жажда висока, дълбока е:

не признавам междинните гари.

Нужен съм само на прости докери,

на алпинисти и планинари.

 

Страшно ценни ми са товарите:

нося пратки от звездни летища.

Пипнете ме - ще се опарите!

На слънца и комети мириша!

 

Ала карам и остри докачвания,

самовлюбени самотии;

возя и два сорта вторачвания:

“само тоя” и “само тия”…

 

Влача гордости непогалвани;

канари от ламтежи измамени -

за наситняне, за овалване,

като пясък и морски камъни.

 

Карам мании за величие

и занитени верски устои –

за разбиване, за обтичане

от вълнения и прибои.

 

Те стърчат недостъпни във прилива

като статуи, истукани,

ала отлив и скреж усмири ли ги,

те събират стъкла от буркани...

 

Возя също и стръв за въздействие -

недоучени да ни учат:

за оцвъкване, сквернодействия

от крайбрежните птици и кучета...

 

Фанатизми пренасям на блокчета

и отшелници - мърша до мърша;

и очи на светци - като копчета

пред душите, които се гърчат.

 

И очи на яйца – на водачите, -

остъклени от гордост и злоба:

да пикаете, ако рачите

на сурата им и на гроба...

 

От морето пък влача по върлото

водорасли, промишлени пени;

ешелони със буци от гърлото,

непосрещнати, нестопени.

 

Ту поклащам рибари на въдици,

ту сърцата, от тях уловени…

Те се мятат без дъх, ала въдят си

оправдания, преклонения.

 

Закачени у мене на куки са,

като скелети – няма да крия, -

и стотици морални кукувици

и религиозни скумрии.

 

Във контейнери карам касапите –

разфасовани, опаковани;

и гърлата, езиците, капите

на колегите им черковани…

 

Причастявани, кръстени, ръсени

(на джелатина аргументи),

влача хиляди вежди навъсени

на пророци от екскременти.

 

Карам стъпки от сутрешно тичане

на души, без любов оскотели;

но и тиня от лесно събличане

пред акули и мекотели.

 

На брега фереджета стоварвам

от лица и гърди, и от… прочие –

ала нечия пъклена вяра

отвисоко ни хвърля по плочите!

 

Карам жертви на мъртви вълнения

и компромиси във ковчези;

морски болести-двоумения,

хорски болести от кафези.

 

Но товаря и бисерни мисли

с песъчинки, от милост набъбващи;

разполагам и с пълни амнистии

и от минало, и от бъдеще.

 

Че мигът и моментът са вечности,

във свободната воля затворени:

с колко близости и далечности

пред отворен семафор сме спорили!

 

Дай ми, Боже, лъжите да гоня,

трака-трак, трака-трак, трака-трака -

че експресът бил влак двувагонен

и стоножката – твар еднокрака…

 

Дай ми, Господи, ток и гориво,

зарад близки или душмани

да не казвам на правото криво,

но да слушам гласа си стомàнен.

 

Да не вярвам на ничии версии

и семафори, и витрини,

непостилани с пот и траверси

денонощия и години.

 

На съставите и депата ни

ти съосие чисто внуши ни –

калибрирай душите, разклатени

от сергии и адски машини!

 

Аз препускам, дълбоко блиндиран.

Изтребители-клюки налитат.

Често моя маршрут е миниран

или враг управлява стрелките.

 

Братя мои, дано се опазите

от завои, които обръщат,

и от чумата, от заразата

във тунел да си правите къща!

 

И тунелите, и мостòвете,

са родени да ги потрисам.

Да престанете да ги тровите –

те не са депа за мотриси!

 

Е, с баща ми понякога влачиме

и състави за всякоя гаричка –

с пасажери от РЕП-а до мача

и от биричката – до скаричка…

 

Аз съм влак. Ешелон от приятели.

Карам два или двеста вагона.

Ако имам и сродни двигатели,

ще издърпаме двеста милиона!

 

2-8.10.1998

 

Автор: ,?

Бургас

Редактирано 20 февруари 201412 г. от mecholari (преглед на промените)

Свободата, Санчо...

 

С ръждивия си връх мигът разсичаживота - на избран и неизбран.Самият миг е тъпо безразличен,но вижда умно всеки вариант.Неотежнен от следващите стъпки -не би подсказал как да избереш.А ти, от стари мигове надъвкан,разбираш - всеки избор е зловещ.Разбира се, прилича на възможност,поне за позитивната ти част,но другата, по-тъмната, я глождятдогадки за пропуснатия шанс.Ти мислиш, че е важно да поискашда тръгнеш по избраната межда,на практика обаче - губиш всичкиостанали посоки и неща."Межда" - самата дума е такава -разделяща една от друга кал.А ти стоиш в мига и осъзнаваш,че си в затвор. И сам си го избрал.

 

ATOM ~ Венцислав Василев

Редактирано 20 февруари 201412 г. от Нел (преглед на промените)

Спи, Дяконе! Не се събуждай!

Остани в незнайния си гроб!

Добре си ти... От там не виждаш

съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.

Стариците край кофите за смет.

Бащите със джобове празни,

в ръцете с куфари и здравец за късмет.

 

Децата ни са вече на изчезване.

Селата мъртви. Пусти градове.

Строим хотели, паркинги, гаражи...

Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават

в ръцете с кукли малките моми.

Те детството си в сънища сънуват.

Стаена скръб в очите им гори.

 

Спи, Дяконе! Не се събуждай!

Добре си там под тази черна пръст.

Завиждам ти за туй, че не дочака

мечтите си, разпънати на кръст.

автор Златина Великова

*************************************************************

 

Застроиха земята, Василе.

Асфалтираха твойте мечти.

А февруари се дръпна безсилен

и се скри, по-виновен се скри.

Издълбаха небето, Василе,

ще достигат навярно до Бог,

да го молят за друго бесило,

че не стига един лъвски скок.

 

Днес не стига, не стига, Василе,

да си лъв трябват много коли

и пари трябват много, Василе

не мечти, а пари, а пари.

Днес не пеят за тебе, Василе,

пее някакъв мургав Васил,

за жени и мъже, по бикини,

кой се влюбил и кой се напил.

 

Е, дано да не гледаш, Василе,

за какво си се борил до кръв,

че останал би сляп и безсилен,

че наметнал би сам смъртна връв.

 

Автор Николина Милева