Търсещ истини

Не само страхът стеснява съзнанието. Болката, притискането/недостигът от време, алчност, хормони и мн. др. Влюбените какви глупости правят! Ами хазартните типове?! Ами покупките на просто глупавите? Ами решенията на пияниците?

Никой тук не поиска да ми помогне да разбера кой излъчва руска пропаганда за България. Е, намерих от друг блог източник - vz.ru Тук пък https://www.youtube.com/@RFU_BGима украинската пропаганда, да не си създавам едностранчиво мнение.

Гледането на тези репортажи е загубено време. Шашмаджия.

Прекаляването с ядки, съм чувал, че е с народно име "крупА" Nut gut" (на английски). Става дума за тиквени семки и всякакви други. Онзи ден "прекалих" с кайсиеви ядки и чувствах слабо неразположение, не- по различно от прекаляването с фъстъци. Смятам, същото като Веси Филипова, че кайсиевите ядки са обичайно ядливи.

Приятелството най-често възниква и се поддържа чрез съвместна дейност, териториална близост и споделено време. Когато тези условия изчезнат, повечето приятелства постепенно отслабват, ако не бъдат подхранвани по друг начин. Заради това, най- интересен е въпросът какво отличава приятелствата, които преживяват промяната, от онези, които не успяват?

Мнението ми е, че изборът на тест е според търсенето на потребните качества. Този, който го е правил е сметнал за важни, например проверката на уменията за смятане, въображението за пространствено преместване, паметта, разбирането на думи, а напоследък и социална и емоционална интелигентност, .... а защо не и певческа интелигентност? :) Така че, виж айтемите (въпроси, задачи) и дали отговарят на целта за употреба. Няма такова сериозно нещо като "тест за интелигентност изобщо". Тестовете са някакви батерии, с елементи, които изследват в някакви насоки. По- горе стана дума за Менса. Ако ще те изпитват с тест за интелигентност- потърси ТЕХНИЯ тест. Това е най- реалното. :) Ако е за самооценяване или забавление- всеки върши работа. Успех! Пожелавам да си в горната четвъртина по резултатите!

С риск да допусна историческа грешка, но подведен от ефектното литературно представяне, ще изложа, че хора, които подлагат на тотална критика са рискови като поведение. Имам предвид Еразъм като приятел на Мор. Когато излиза Възхвалата, Мор пише в защита на произведението и автора. Когато Мор е хвърлен в затвор, Еразъм мълчи. Приятелството му се изчерпва с ползването на гостоприемството на Мор, в дома на когото пише Възхвалата на спокойствие. В страха си да не бъде замесен в конспирация, авторът на произведението, което руши католицизма, предпочита да се спаси. Спасението му дава възможност да надживее с една година своя сърдечен приятел. Голям кяр. Не искам повече да споменавам приятелството между двамата, защото ми се струва предадено от единия. Не зная как бих реагирал в напрегнатата ситуация на Англия, но от позицията на клавиатурния комфорт, поведението изглежда непростимо

Учуден, защо всеобщото охулване предизвиква революции, сравнявам всеобщото охулване на социализма като информационно- психологическа предпоставка за качествена промяна. Питам се кои хора предпочитат безусловното отричане и демонизация на социализма и кои са харесвали безусловното отричане на католицизма. Явно тези, които са смятали, че има и такива, и онакива, тези които са смятали тоталното охулване за нещо съмнително и са били предпазливи, са били поставени в малцинство. Енергични лидери са повели другите, които тотално отричат статуквото.... Това не е съвсем точно. Всеобщото охулване предизвиква деконструиране на системата. Тази деконструкция може да завърши с тотален разпад на ценностите. Обаче може някой като Лутер/Цвингли/Калвин да започне Реформация, която на мястото на деконструирания католицизъм да произведе Протестантство. А може и поддържниците на системата да я реконструират и да победи Контрареформацията. В Историята и трите варианта се случват

В традиционната китайска медицина според китайския ИИ се ползват изключително горчивите ядки- тези с по- високи стойности на амигдалин. Ползват ги при дихателни и чревни проблеми. Предполагам, че ползват малките стойности на това- което е отровно. Човек не чувства симптомите на задух и му олеква, не се дразни при трахеит и бронхит и възпалението минава по- лесно. Помага при запек. Припомням, че при големи дози спира дишането и предизвиква изтощителна диария. Ползват го и като диуретик. Не са, а и сега не го ползват срещу рак. Китайците ги ползват от хилядолетия, ,но под специален контрол, без самолечение. Имам предположения за продажбата у нас: - като сме разграден двор, могат да продават "вълшебни еликсири", без медицинска стойност - евентуално като място за експерименти - медицинският продукт е така изчистен, че от него не е останало нищо вредно. Има рецепти за алтернативен млечен шейк с кайсиеви ядки: сладки кайсиеви ядки (каквито са у нас) и ориз се оставят да киснът във вода нощ или денонощие. После се блендират, пулпата се отцежда и хвърля (ба си) а течността, която си е гола вода се вари със захар (е- това поне добаяв вкус) и евентуално се добавят бити белтъци да е пухкава водата. Утре ще пробвам кайсиеви ядки, блендирани с кайсии.

Именно този В17 предизвика интереса ми, обаче изследванията не дават достоверна полза срещу рак. При това разпространителят, на фирмата, която ползвам, каза, че фармакологичното средство с амигдалин на неговата фирма било забранено за производство от ЕС. Сигурен съм, от опит, че срещу рак сме готови да повярваме на всяко вълшебство, а ако нещо е отровно, се надяваме то да е отровно точно срещу раковите клетки. Обаче точно това няма никакви, ама никакви доказателства. Предположих, че на някого е дошла идеята да продава скъпо нещо, което не се търси и му е измислил целебно приложение.

Битува мълва, че кайсиевите ядки са отровни, защото съдържат цианкалий. Даже в някакъв филм, затворник събираше костилки от кайсия и отрови надзирателя. То за такива случки казват "Много филми гледаш". А за компотите с костилки, пък били те и череши или вишни, казват, че с времето стават отровни. Други казват, че кайсията не била отровна, но зарзалата- да. Как стоят нещата? Кайсиевите ядки съдържат много малко опасно вещество. Особено култивираните, тези, които купуваме. То, по нашите ширини други няма. А зарзала е персийското име на същия плод, името на който сме приели чрез турски. Опасно много вещество приписват на горчивите ядки. Съветът е, ако ядете кайсиеви ядки и ви загорчи- изплюйте. Лично аз и преди този съвет не обичах да си развалям удоволствието с горчиляци. Всеизвестно е, че кайсиевите ядки заместват бадема в сладкарската индустрия и то съвсем безопасно. Като цяло, няма средство за обезопасяване на отрова с толкова слабо отровно вещество, а засищането, достатъчното удоволствие от яденето им идва след 10- тина ядки, така че не се стига до опасна концентрация. Има интересна хипотеза, че когато руски аристократи осъществили убийството на Распутин, те му сложили цианкалий, но той оцелял. Казват, че обичал всякакви ядки, включително и кайсиеви и така привикнал. Експериментално не е потвърдено, че има привикване, но кой би правил експеримент с цианкалий?! Така че принципът е: не прекалявай. Ако почувстваш замайване, проблеми с дишането и периферни нерви след консумация, потърси незабавно медицинска помощ. В края на крайщата всички сме с различна поносимост и склонност към алергии и др. Особено, ако в семейството съществува мит, че са отровни и някой от фамилията е пострадал- по- добре без тях. Никой не е заболял от това, че НЕ е ял кайсиеви ядки. Аз лично ги обичам и нямам проблеми. И солени, и сладки.

Възхвала на глупостта обикновено се определя като сатира или хумористично произведение. Според мен това е само част от истината. При Бокачо, например, имаме комични случки с конкретни хора. Читателят сам прави обобщенията. След десетина подобни истории може да си каже: „Ето, има и такива духовници, и такива жени, и такива владетели.“ При Еразъм механизмът е друг. Той не тръгва от отделния случай към общото. Напротив - започва направо с общото. Говори за „царете”, „епископите”, „богословите”, „жените”, „монасите”, „учените” като за цели обществени типове. Обобщението вече е направено вместо читателя. Затова според мен основният реторически механизъм не е хуморът, а „тотално охулване”. Не отделни хора са предмет на критика, а цели социални категории. Индивидуалните различия почти изчезват зад социалната маска. Получава се не: „някои царе“, а „царете“; не „някои жени“, а „жените“; не „някои монаси“, а „монасите“. Именно тук личи деструктивната сила на произведението. То не изгражда образи, а разгражда обществени авторитети чрез всеобщо отрицателно типизиране. „Всички са маскари!”. В нашата литература този израз е на негативен герой. Умереният Алеко не би обобщил толкова леко. Думи като „всички” и „никой” са присъщи на крайни личности, готови да рушат „всичко”.

Имам предвид, че историята, а и обикновеният делник ценят това, че за да постигнеш резултати, добре е да се ограничиш в една дейност. Еразъм във Възхвалата е специалист по отрицателството. Отрича ангро- не някои царе, не някои съвременни царе, а царете изобщо. Главите на книгата са обобщения: царете, папите, епископите. Като такъв- отрицател, Еразъм е приет от историята и вграден в основите на паметника на Реформацията. Самият той разпространява за себе си афоризъм, че било казано, "Еразъм снесе яйцето, което Лутер измъти". Самият Еразъм, съзнателно не иска да "мъти", да се ангажира с действия и остава на територията на онази критика отстрани, която не означава, че го можеш. Аз не харесвам това- да критикуваш неизметения чужд двор, без да си измел своя. Не харесвам да критикуват как го правят другите, а сами да не могат да го правят.

ДЕКОНСТРУКЦИЯТА Първото е, че Еразъм само "деконструира", разрушава конструкцията, без да предлага идеи за реконструкция или нова конструкция. Мор пише Утопия като един друг модел, Еразъм само руши. Другото е, че Еразъм не деконструира обществото, а само думите. Той отрича смисъла им. Благородник, монах, отшелник губят средновековния сидълголетен смисъл. Той им дава смисъла на безделници, хитреци, глупаци. В това, че няма нова идея, Еразъм само стеснява значението си. Той обачее този, който променя смисъла, а след него има други радетели: Лутер прави реформация, католицизмът прави контрареформация. Това са все промени- деконструкция или реконструкция на живота, след като понятията вече са обезценени.

Защо обаче публиката търпи този присмех? Най- лесния отговор е, "Защото са глупави". Представям си стая с десетина легла в лудница, където влиза санитарят и вика "Айде на обяд, откачалки", а насреща му се хилят едни остригани ощърбавели, безизрезни физиономии. Може би се хилят, защото предвкусват обяда?... Но при Еразъм публиката е грамотна, за онова време на невежество- споменах- учени, свещеници, правници, аристократи. Моят отговор е- защото те се преживяват като съдници, а не като обект на присмех. Убедени са, че "Не съм от тях, как` Сийке". Те четат, сякаш седнали на редакторски стол, арбитри между Ерзъм и глупаците. На такива Смирненски специално трябва да напише "на всички, които ще кажат: «Това не се отнася до мене!». Разбира се, това не е всеобщ отговор, а моят прочит. Разбира се, че е интересен и стилът на всеобщо охулване. То е като да четеш пасквил, че всички са маскари, да слушаш хлевоуста клюкарка, да чуеш как се ругаят уличници и какъв репертоар от псувни имат, та чак те кара да изскочиш от къщи и се скупчиш на представлението. Да бъдеш зрител когато си викат "Глупав си като адвокат" "А ти, като поп си глупав" и ежедневието ти да става интересно.

Основният подтик към осмисляне на "Възхвала на глупостта" бе, че авторът Еразъм Ротердамски хули всички хора. Една от скромните е "глупави майки и бащи идиоти". Въпреки това го четат и защитават папи, аристократи, учени. Книгата му е пасквил срещу човеците, а се смята за сериозна стъпка към хуманизма. Защо? Единият ми отговор е, че това не е рядко събитие. Сещам се набързо Ботев "А вий... вий сте идиоти" и Славейков "Не сме народ, а мърша" за което вместо възмущение са поставени на пиедестал. Какво е това чудо? А чудото е, че това са хора, по- издигнати от другите, които искат да помогнат, но обществото е инертно, скептично и консервативно и промените към добро не се получават. Тогава възниква умората и гневът, които се изливат в обвинения и хули. А това е вторият ми отговор.

За начало на по- нататъшните разсъждения ще цитирам финала от гл. ХХХІ на "Възхвала на глупостта" от Еразъм Ротердамски. Цитатът не е приложим за мото, защото не отразява намеренията ми, но е свързано с едно по- предишно мое участие. "Ако камък падне върху главата на човек, това наистина е беда, но срамът, безчестието, хулата и злословието носят вреда само когато се чувствуват. Щом няма чувствуване, то няма злини. Дори ако целият народ съска срещу тебе, какво ти пречи сам да си ръкопляскаш? За да стане обаче това, помага само Глупостта."

"Дяволски конец" Казва се за запас от суровини, който точно съответства на ритъма на действие до края- до конец. Произлиза от конец при шиене, който е с подходяща дължина. Идва от една рядка приказка: Дошло време за женене на една хубавица, дъщеря на терзия. Той обявил, че ще я даде на този, който най- бързо ушие дреха, но в едно състезание в дюкяна му, при което дъщерята ще реже конците. Тя рязала ту дълги- които се уплитали, ту къси, които трябвало да се вдяват и връзват по- често, а на своя избраник давала "дяволски конец", който хем е лесен за издърпване, хем не се оплита, хем стига за достатъчно време. Поговорката се свързва с "Дорде не артиса, не стига"

За да не влизам в спор и не създавам конфликти, ще кажа и ще го напиша черно на бяло, че не съм съгласен, да бъда поставян по- долу от кучето на една чужденка, гордееща се с еврейско потекло. Съгласявам се с вас, че това не се отнася до вас лично и вие приемате с примирение, като ви казват, че сте по- долу от кучето й, а доколкото разбирам, смирено приемате и като ви кажат, че сте тъп като цървул. Намирам това за тъжно и срамно, но това е ваш (мн.ч.) избор. Край на участието ми тук. Казах, което исках, докладвах на администратор. Надявам се на благоразумие в по- нататъшните дискусии.

Още много трябва да се гради чувство за достойнство и чест сред нас, да се изгражда култура на смислена дискусия. И не е виновно турското робство. Този робски морал сигурно е утешавал вожда на чернокожите на плантацията с тръстика, но човекът с достойнство не може да пренебрегне клевети и злословие по свой адрес. Цезар се развел с жена си, за която тръгнали слухове. Тя настоявала, че е невинна, но Цезар казал: „Жената на Цезар не трябва дори да бъде под подозрение.“ На латински: „Mea uxor etiam suspicionis vacare debet.“ Достойният мъж не може да приеме опетняване с лъжи! Ето едни знаменити думи: „Смирението е добродетел на монасите. Аз съм джентълмен.“ (Приписвано на лорд Карлайл, 1798 г., след публична обида. Друго: „Честта ми е рана, която не лекувам със смирение.“Испански: „Mi honra es herida que no curo con humildad.“ Лопе де Вега във Фуенте Овехуна А ето и анонимна дуелна формула от Севиля, 1620 г. „Аз не съм смирен. Аз съм достоен.“Испански: „No soy humilde. Soy digno.“ Така че, лъжите против честта на българина са нещо, което не търпи смирение.

По мнението на valkiria1, в което се казва: „Невъзможно е да ви сравня с нашето куче. Просто не сте на неговото ниво, колкото и масово да се лигавите на всякакви теми“, ще ви обърн внимание на дълбокия смисъл зад тези думи. Подобно сравнение далеч не е просто случайна проява на лош тон. В контекста на библейската традиция и старозаветните текстове, с които valkiria1 е запозната, сравняването на хора с куче – или поставянето им „по-долу“ от него – е израз на най-висша степен на презрение и отнемане на човешкото достойнство. Това крайно отношение е илюстрирано ясно във Втора книга Царства (16:9), където юдейският военачалник Авеса изразява дълбокото си възмущение с думите: > „Защо това мъртво куче проклина господаря ми, царя?“ В старозаветната култура това сравнение е символ на пълно обезценяване на отсрещната страна. Когато някой заявява на събеседниците си, че са „под нивото на куче“, той съзнателно използва именно този модел на оскърбително презрение. С това авторът поставя останалите участници извън рамките на равнопоставения диалог. Вярвам, че форумът е място за споделяне на аргументи, а не за демонстрация на подобно високомерно отношение, което накърнява общото уважение в общността. Хора, нима одобрявате да ви поставят по- долу от куче? Не заслужавате тази съдба! ... или ?

Чувствам се дълбоко засегнат и изпитвам омраза към персоната зад ник valkiria1, която се отнася с презрение към българите, участващи във форума, поставяйки ни под своето куче. Това е невероятно оскърбление. Този ник заслужава бан, изхвърляне от форума. Вие как се чувствате? Докладвайте и вие на администратор, ако се чувствате оскърбени. Не мога да не свържа високомерието й с еврейския й етнос, ,който превъзнася, плюейки ни далеч от България.

Разглеждам термина "полезен идиот" в два аспекта: 1 като оскърбление към "неправилно мислещ", особено ако е с високо положение и значение, с последователи. То бива подавано като обратна връзка, че трябва да се "поправи". 2 като скрито отношение към онези "малки Хансовци", които служат на "правилната" кауза, без да осъзнават, че тя не е в техен интерес. Във втория смисъл, "полезният идиот" разпространява искрено идеи, пропагандира, изглежда невинен в незнанието си, убедителен, защото самият няма интерес, поема ругатните и натиска, вместо тези с интересите.. Той искрен, идеалист, но не може, а и не му е позволено да схване цялата картина и какво се случва зад сцената- при кукловодите. Някак, в разрез с интелектуалните си възможности, не разбира, а и не трябва да разбере, че е използван. Той вярва, че постъпва независимо, според приетия морал, без да си поставя въпроса, дели този морал не му е насаден преднамерено и без взаимност от някой Хю (от приказката по- горе) Само за уподобяване, ще използвам да олицетворя с нещо казаните форми на "полезния идиот": с "Професора" и "Кварталния пияница". Професорът има авторитет и среда за влияние. Той казва "проверени" истини и създава впечатление, че казаното е одобрено от обществото. Толкова е значим, че трябва да е на "правилната" страна, иначе трябва да е дискредитиран чрез "полезен идиот" на противника, да бъде свален от пиедестала, в случая от катедрата. В случай, че „Професорът” е с „правилните” възгледи, той може да бъде издигнат, а може и по- евтино и безвредно: да бъде поласкано самолюбието му с безброй безплатни покани в телевизии. Кварталният пияница е онзи, кръчмарски политик, който може да говори каквото си иска без да губи. Може дори да го набият, той пак ще фантазира, че променя света. Извън конкретността, този типаж има възможност целодневно да влиза в скандални отношения с потребителите на интернет, коментирайки някакви „правилни” и „неправилни” политики и мнения. Неговата сила не е в разумните мнения, а в непроменимото многоговорене. Психологията отбелязва факта, че за да се приеме едно мнение за вярно, голямо значение има колко пъти е изказано. Ако в него има доказателства или стил, това е само плюс, но честотата и настойчивостта на посланията е по- важна. (illusory truth effect). Какво е една умна статия годишно, в сравнение с трийсет интернет мнения на незначителния „човек от народа”, позиция, която толкова много хора приемат? Така, в тандем, тези двама „полезни идиоти” работят върху два допълващи се сегмента от обществото. В случая, двамата изобщо не са сравнявани по ерудиция и интелект. Важното е да са емоционално ангажирани с тезата; да я свързват по някакъв начин с личността си като въпрос на достойнство; да се чувстват водещи, мисионери; да получават от някакъв, па макар и тесен кръг одобрение- такива, които ценят мнението на Хю- мелничаря или харесванията от ботовете повече от размислите за фактите. Така, във времето на социалните мрежи полезността на „полезния идиот” зависи от способността непрекъснато да генерира едно и също послание, което достигайки до публиката, да мотивира и други да го повтарят. По въпроса с безкористието на „полезния идиот”, върната се към приказката на Уайлд- той сляпо вярва, че прави добро. Ето илюстрацията с психологически експеримент: Класическият експеримент е на Leon Festinger и James Carlsmith (1959). Участниците извършвали изключително скучна задача. След това ги молели да кажат на следващия участник, че задачата е интересна. Едната група получавала 1 долар, другата 20 долара. Парадоксално, след време именно получилите 1 долар започвали искрено да оценяват задачата като по-интересна. Обяснението е следното: При 20 долара човек мисли: "Излъгах заради парите." При 1 долар възниква дисонанс: "Не си струваше да лъжа за 1 долар." За да намали вътрешното напрежение, човек започва да мисли: "Може би задачата всъщност беше интересна." Тоест външната мотивация се превръща във вътрешна.

Съжалявам за погрешното изписване на името на автора в предишния текст. То е Лу Син в отпечатаната на български книга "Стари истории в нова редакция" , а в Уикипедия е Лю Сюн.

Тези дни, от книгите на един приятел, взех да чета разкази от основоположника на съвременната китайска литература Ли Сюн, писал преди 100 години, след революцията от 1911, когато свалят малолетния император. Разказът, с който е пробил и винаги се споменава е "Дневникът на един луд", като заглавието е като на Гогол, но съдържанието е съвсем оригинално. Един образован човек започва да мисли, че хората са човекоядци и кроят план да го изядат, както се ядат помежду си. Той намира потвърждения в поведението дори на собствения си брат. Когато докторът му мери пулса, "знае", че опипва колко е тлъст и го оставят да живее, само защото не е достатъчно. Финалът е, че той се е оправил и е назначен на държавна длъжност. Метафората е, че хората, дори братята, в живота, се ядат един- другиго и явно "оздравяването му" е, че и той вече постъпва "правилно" и е приел тази диета. Друг учебникарски разказ е "Истинската история на Ах Q" Героят е, така да се каже, декласиран, изпаднал от живота. Хваща се за ратайска еднодневна работа, само когато остане гладен. Няма занятие, земя, семейство. Обича да попийва, да гледа и устройва скандали, смята земеделците и жените за по- нисши, уверен е, че е победител. Намира оправдание за достойнството си, когато го набият, когато го унижат, когато му се присмиват. Неудачник във всичко- в отношенията, в труда, дори в бунта си. Става неудачен крадец и неудачен революционер. Властта го залавя и за назидание на другите го екзекутира. Дори на колата с която го водят и показват в града е пак едното нищо. Бива тълкуван като пауперизиран пролетарий, но няма и елемент от съзнание за каквито и да било класи. Определено презира и пролетариите. Тълкуват го и като обобщение на китайския народ, който не поема инициативно по буржоазния път след революцията от 1911- не си сменя чипа :). Как да си смени чипа, като няма нито чип, нито четец за чипове. :) . Трети разказ бе "Роден край" . Беше ми интересно, че независимо от шарените снимки на невероятна природа, която гледаме по телевизията за Китай, този автор никак не обръща внимание на пейзажа. Пейзажът му е унил. За това пък обръща внимание на хората и хорското поведение, които не са по- ведри. Героят се връща в родното село да прибере майка си и близките в града, след като са продали къщата и имота. Среща се с хора, които преди 20 г. са му били близки. Те са се изменили- неговата гледачка е станала нахакана дребна търговка на тофу, а връстникът- приятел, който знаел толкова много за океана и земята, който бил ведро, живо момче, е един старчок, налегнат от 5 деца, който му казва "господине". Разказвачът не жали за вещите, само споменава, че когато си тръгва, къщата е празна като изметена- дори треските са взети за подпалка. Има интересен епизод, че дори пепелта от огнището, неговият приятел е спазарил да вземе за тор. От нея бившата гледачка изважда зарити купички и чашки. Остава отворен въпросът, кой ги е скрил там- дали тя, за да злепостави приятеля и се облагодетелства с други дарове, или приятелят, който иска да запази себелюбие и не иска да моли да взима още, а има нужда или поне иска да вземе и съдовете. Сцената много прилича на епизода от "Зорба гъркът", с Антъни Куин, в която със смъртта на любовницата му, съседките щъкат нахално из къщи и гледат да грабнат всичко. Искам да кажа, че мизерията прави хората еднакви и в Китай, и на Балканите. Достойнството изчезва. Четвъртият разказ е "Измолване на щастие" или другояче, няма го в Читанка. Протагонистът- Пекински интелектуалец се е върнал при близки за Новогодишните празници. Среща една жена, която е блиа слугиня на роднините. Тя е вече просякиня бездомна, смятана за луда. Тя идва към него и той изпитва безпокойство защо. Тя само пита дали душата остава след смъртта. Той- ученият, отговаря "Не знам и тя се отдалечава. После научава, че е умряла на другия ден. Научава и съдбата й. Навремето са я наели за слугиня, а тя е била смирена и оправна. Можела всичко, но в един ден дошла свекърва й да си я прибере. Става ясно, че според китайския тогавашен бит, овдовялата снаха остава под властта на свекървата. Не е редно да повтаря, защото пази почит към съпруга, но ако семейството иска, може да я ожени, дори насила. За жена се плаща откуп, освен празненството, така че за да задоми малкия син, свекървата я води при друг мъж. Горката прави опит да си разбие главата, но неуспешно, брачната нощ си е изнесилване. То пък мъжът се оказва свестен, тя има от него момче, но пак овдовява. За лош късмет, когато детето е на 2-3 г. тя му наръчва на прага да чисти соя, но идва вълк и го завлича. Тя обезумява, но опитва пак да живее със слугинство. Някаква "простачка" й казва, че на оня свят господ ще я разреже на две за всеки от мъжете й. Тя се шашва още повече. Отива да пита свещеника в манастира какво да направи, а той й казва да плати доста за праг на манастирската порта, та като стъпват по него хората да смачкат греха й. Тя с труд събира парите и смята, че е отново чиста. Господарите обаче не мислят така и в чест на празненството в което ще молят новата година за щастие не й дават да пипне нищо, за да не го оскверни. А тя смятала че е вече чиста... Толкова- протагонистът си тръгва. Трагедия. Някакви стари, прастари порядки, от които тя не разбира, не знае какво да прави, но ученият й казва "Не зная", свещеникът й казва "Дай пари", а богатият просто я ползва докато може да прави нещо. Как да не полудееш? Кой да й каже, че никой не знае как да постъпи в новия живот? Всички са невежи, не само тя. Всички са глупави при новите обстоятелства. Светът е друг, умовете- предишните. Интелектуалецът- писател ще я опише, но и той- революционерът, не знае как да помогне. Интелигенцията е също толкова безпомощна, колкото и лудата.