ми кажи ти де -нъл си врачка

 

Ами не съм, аз само вас ви учих да ставате врачки, ама като не щете, сега няма кой да врачува тука на форума.

Ами не съм, аз само вас ви учих да ставате врачки, ама като не щете, сега няма кой да врачува тука на форума.

Мъка викаш

А ти искаш ли да знаеш годината, деня и часа на полета си ?

То моето май ще е приземяване в гробищата, та няма да е полет.

За годината не знам, ама ако стане нещо кофти, деня и часа вероятно ще го избера аз.

И аз изчетох всичко и съм потресен от яростни и злобни creatures. Какво лошо има да се сподели собствено мнение? В края на краищата всеки любопитен по темата се е зачел и в момента в който намери съмишленици, чувства задоволство че не е единствен или САМ. Има обаче същества, които ако не намерят мнения, сходни със собствените им разбирания, пръскат ярост и даже омраза, и избълват такава помия и обиди по постналия противоречивото за тях мнение, че веднага разбирам защо. Защото са САМИ. Просто продължете напред със собственото си разбиране за живота. Много е просто.

А защо пък сте толкова сигурни че именно вашата версия е единствената и абсолютно реална? Ми не е. Дали пък Belge си напълно сигурна че като ни заровят и става точно така, както ти мислиш. Или ще кажеш че така са го казали умните професори. Ами ако е друго яче? Какви са тези Дяволи, каква е тази църква и дрън дрън че пляс.

Има толкова много литература:

ЛИТЕРАТУРА

* http://www.2shared.com/complete/D6ZCPseQ/%D0%9E%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BA%D0%B0.html

 

* Човекът и неговите тела

 

или пък прегледайте нещо като това:

и много други материали. Който се интерсува, търси. Който търси, намира.

 

А!

И да не забравя нещо много добро като начало.

У Дома с Бога - Нийл Доналд Уолш: http://pims.ucoz.net/load/knigi/nijl_donald_uolsh/17-1-0-236

Редактирано 6 юли 201313 г. от Selvaggio (преглед на промените)

Това презвуча като поезия и аз съм имал нещо такова преживяване но на сън. Когато бях на 13 години един следобед април месец легнах да дремна и сънувах, че съм бил на мрачно място със семейството си във Англия (дъждовен ден) и не си спомням какво се беше случило, а може и да съм паднал от високо на всеки се случва да сънува падане от високо) та я срещнах въпросната смърт и сънувам, че душата ми се намира насред поле сред златен огряван от слънцето житен клас. Много красиво беше имате представата за пълна тишина и красива и гореща картина. Наоколо пееха щурци и се събудих и това беше бях като изтръпнал :| P.S. Извода е, че сънуваме неща от живота и нереални кошмари както са казали някой стари хора: Като заспя, къде ли не ни водят демоните.

Редактирано 16 юли 201313 г. от ST305 (преглед на промените)

сънувам, че душата ми се намира насред поле сред златен огряван от слънцето житен клас. Много красиво беше имате представата за пълна тишина и красива и гореща картина. Наоколо пееха щурци и се събудих и това беше бях като изтръпнал :|  

за теб сън - за душата пътешествие

била си е у Дома за малко, защото й липсва

Да точно така душата напуска тялото когато спим и се връща обратно когато се събудим

Признанията на върнал се от отвъдното лекар преобръщат науката
 

 

Ибън Алекзандър е известен неврохирург от Харвард, син на неврохирург. Той е уважаван в научните среди. Преподава, има блестяща практика и през целия си живот нито веднъж не е постъпвал спонтанно и непредсказуемо. Затова и книгата му “Доказателство за рая” предизвиква такъв смут в света на медицината и науката.

57-годишният лекар изпада в кома. Оказва се, че е поразен от много рядък вирусен менингит. Бактериите изяждали мозъка му и шансовете за пълно възстановяване били нулеви. Колегите му очаквали, че дори да се събуди от комата, ще остане инвалид. Ибън Алекзандър обаче се събудил и то в много добро състояние, което шокирало медиците и семейството му, писа “24 часа”.

Докато бил в кома, Ибън преживял нещо вълшебно, което по-късно описва в книгата си. Първото усещане той свързва със светлината, която го обгърнала. Видял един приказен свят с безброй пърхащи пеперуди и едно чудно създание, което по-късно се оказва копие на починалата му сестра.

Красивата приказна жена му казала да не се страхува, защото нищо не може да направи грешно. Тогава Ибън Алекзандър се успокоил и почувствал облекчение. “В крайна сметка ще се върнеш обратно”, му казала още тя. Той не разбрал какво има предвид, докато гласът на сина му не го събудил от комата. Това е истинско чудо, коментират медиците. Всички очаквали, че той е пътник. Семейството му го посетило на седмия ден от комата и тогава единият му син го прегърнал. След време разбрал, че е бил осиновен и има починала сестра. Тя приличала на приказната жена от видението.

 

http://www.youtube.com/watch?v=nho8mvNrz1U

 

pravda.bg

 

"Отвъд Светлината" е мексиканско-френски филм, който демонстрира силата на човешкия разум и сърце. Въпреки, че филмът твърди, че се основава на реални събития, имената на героите и институциите са променени.

 

Видеото озаглавено "Втори рожден ден" съдържа записи на уникални житейски ситуации с щастлив край.

Гледайте и преценете сами - късмет, щастие или Божа работа

http://vbox7.com/play:ff46e1fdbe

 

hristiqni.com

Страхувате ли се от смъртта? Чудите ли се какво ще стане с вас след като умрете? Възможно ли е да прите­жавате душа, която е дошла от някъде другаде и която ще се завърне там след като тялото ви умре, или това е просто самозалъгваме, защото се страхувате?

 

 

Това е най-интересната и подробна книга с описание какво представлява животът след смъртта.

Д-р Майкъл Нютън е хипнотерапевт, който описва общото между спомените на стотици свои клиенти, поставени в дълбока хипноза, за техният период между отделните им прераждания. Д-р Нютън е основал институт и обучил стотици хипнотерапевти, които прилагат неговата терапия по целия свят.

 

ПЪТЯТ НА ДУШИТЕ - НА Д-Р МАЙКЪЛ НЮТЪН (изтегли в word) или (чети тук в сайта)

Вече е ясно какво се случва с душата след смъртта

 

Клиничната смърт настъпва, когато квантовите вещества, формиращи душата, излязат от нервната система и влязат в просторите на Вселената, обясняват учените.

Според квантовата теория съзнанието е програма за квантовия компютър на мозъка, което може да остане дори след смъртта. Това обяснява преживяванията, изпитвани от човека по време на клинична смърт.

Д-р Стюарт Хамероф, почетен професор по анестезиология и психология в Аризонския университет, решил да развие теорията, предложена някога от Роджър Пенроуз. Според тази теория същността на нашата душа се намира в структури, наречени микротубули, в клетките на мозъка.

Това, което наричаме съзнание, е резултат от ефекта на квантовата гравитация на Вселената. Тази теория е наречена Orch-OR („оркестрирана обективна редукция”).

С други думи, нашата душа не е просто взаимодействие на невроните в мозъка. Тя се състои от тъкани на самата Вселена и е съществувала още преди началото на времето.

Тази идея е близка до представите в будизма и индиуизма, според които съзнанието е неотменна част от Вселената.

При преживяването на клинична смърт микротубулите губят квантово състояние, но информацията в тях не се разрушава. Тя просто напуска тялото, връща се в Космоса и се разпределя там.

Ако пациентът е реанимиран, квантовата информация се връща в микротубулите и той може да каже: „Преживях клинична смърт.” Ако това не се случи и пациентът умре, квантовата информация остава извън тялото, вероятно безкрайно в качеството си на душа.

Признаци на клиничната и биологичната смърт

Разликата между клиничната и биологичната смърт е много малка – само няколко решаващи минути.

Клиничната смърт възниква, когато сърцето на човек престава да бие, дишането и кръвообращението спират. Организмът още може да се реанимира.

Биологичната смърт идва 4-6 минути по-късно, когато клетките на мозъка умират от недостиг на кислород. Когато настъпи мозъчна смърт, всички неврологични функции необратимо се прекратяват, тоест след клиничната смърт възниква биологична смърт.

За официален момент на биологичната смърт се смята моментът, когато лекарят определи, че мозъкът е престанал да функционира. Ако възможно най-бързо се реагира на клиничната смърт и се вземат необходимите мерки за реанимация, може да се предотврати биологичната смърт.

Източник: Daily Mail

 

видео

http://megavselena.com/veche-e-yasno-se-sluchva-s-dushata-sled-smyrtta/
 

Мистерия: Клавдия, която се върна от оня свят, за да разказва...

 

Клавдия си спомня за зелена алея - “нито широка, нито тясна”, по която вървяла към ярката светлина в края.

 

Удивителната история на Клавдия Устюжанина, която отиде на оня свят за три дни, но успя да се върне и да разкаже какво е видяла, вълнува духовете вече повече от половин век.

Клавдия се родила на 5 март 1919 година в село Ярки, Новосибирска област, в многодетното семейство на Никита Трофимович Устюжанин. Тя била предпоследното от 14 деца. През 1928 г. умряла майката, а на следващата година комунистите разкулачили имота им. Пратили бащата в лагер, взели им къщата и нивите и по-големите братя и сестри тръгнали да си търсят работа. Хората в Ярки много обичали Никита, тъй като бил отзивчив и справедлив човек, добър християнин, който помагал на нуждаещите се с всичко, което било по силите му. През 1934 г. Устюжанин починал от петнист тиф.

След като завършила основно училище, Клавдия продължила в техникум. Като станала на 18 г., се омъжила. Родила дъщеричка Александра, но на 2 годинки детето се разболяло и умряло. Съпругът на Клавдия загинал в Отечествената война.

В края на войната Клавдия изкарала шофьорски курсове и седнала зад волана на камион. Тежко  било да живее сама, налагало се да работи какво ли не, за да се издържа. Освен това още от 1941 година започнали проблемите  със задстомашната жлеза.

Клавдия се омъжила отново, но дълго време не успявала да зачене. Едва през 1956 година се родил синът и Андрей. Мъжът  обаче пиел и я ревнувал и Клавдия се развела, когато бебето било на 9 месеца.

През 1963 година здравето на Клавдия Устюжанина се влошило. Изследванията установили злокачествен тумор. Трябвало да легне на операционната маса и затова решила да подсигури бъдещето на 8-годишния Андрей, в случай че умре. Понеже роднините  отказали да гледат детето, тя оформила документите му за приемане в детски дом.

На 19 февруари 1964 г. екипът на професор Израил Исаевич Неймар, в който влизали още трима лекари и седмина студенти по медицина, отворили Клавдия. Отказали се да изрязват каквото и да е от стомаха, защото метастазите го били обхванали целия. Източили от коремната кухина 1,5 литра гной и ... пациентката умряла.

“Не усетих как душата ми се отделя от тялото, но изведнъж се видях отстрани, разказвала после самата Клавдия на своя син. Гледам, около тялото ми се суетят хора, опитвайки се да ме върнат към живота... Аз всичко чувам и разбирам какво си говорят. Чувствам и преживявам случващото се, но не мога да им дам знак, че съм там, в операционната.”

Изведнъж се озовала на разни познати от живота  места: там, където някога са я обиждали, където е плакала и страдала. Хора край себе си не виждала, нито знаела как е стигнала дотам и колко време е останала. И внезапно се оказала в съвършено непозната местност, където нямало нито жилища, нито хора, нито гори, нито растения, само една зелена алея, не много широка и не много тясна. Климатът бил умерен - нито студено, нито горещо. Не се виждало слънце, но не можело да се каже, че е и облачно. Искала да попита някого къде се намира и тогава забелязала врата, която напомняла на Царските двери в православните храмове.

А сиянието през вратата било изключително!

Изведнъж Клавдия забелязала, че от изток към нея се приближава жена, висока на ръст, строга, с красиво лице, облечена в дългополо одеяние и с покрита глава. До нея крачел юноша, който  стигал до рамото. Както узнала по-късно Клавдия, това бил нейният Ангел пазител. През цялото време ангелът се молел горещо на Жената, но тя не обръщала внимание на неговите думи. Когато приближили на около 2 метра от мъртвата, жената вдигнала поглед нагоре и попитала: “Господи, какво да я правим?”

Тогава Клавдия чула красив мъжки глас, който казал: “Трябва да я върнем обратно, тя умря не навреме...” Така Клавдия разбрала, че се намира в небесата. Попитала Господ къде се намира раят, но той  показал само ада. Там имало огромно множество хора, плътно притиснати един до друг, така че нямало къде да падне ябълка между тях. Всички били черни, с обгоряла кожа, белеели се само очите и зъбите им. От тях се издигала такава непоносима смрад, че Клавдия я усещала и известно време, след като оживяла.

А ето как станало нейното възкресение.

Санитарите внесли в моргата тялото на мъж и тогава единият от тях забелязал, че Клавдия Устюжанина проявява признаци на живот. След като в продължение на три денонощия била мъртва, тя възкръснала на 22 февруари 1964 година. Лекарите веднага се втурнали да я спасяват - дали  кислородна маска, направили и инжекции.

След няколко дни я изписали от болницата, но можела да говори само шепнешком.

А през март 1964 г. я подложили на нова операция. Този път я направила д-р Валентина Василевна Алябева. Тя била поразена. От раковото заболяване в организма на Клавдия нямало и следа.

Устюжанина заживяла нормално, започнала да ходи на църква, но все се питала: “Коя беше онази жена, която видях на небесата?” Докато веднъж, докато се молела в Покровския събор, разпознала нейния образ в иконата на Казанската Богородица. Едва тогава разбрала, че това била самата Царица небесна...

За чудото с възкръсналата Клавдия Устюжанина бързо се разчуло. И към нейния дом започнали да се стичат хора от град Барнаул, от Алтайския край на Сибир, от цяла Русия. Разбира се, властта започнала да нервничи. Предупреждавали Клавдия да мълчи, следили я от милицията. Един есенен ден в дома  влязъл непознат мъж.

- Здравейте, може ли да ми разкажете какво се случи с вас? - попитал той.

И тя му разказала всичко.

- А имате ли някакви документи от болницата? Мога ли да ги разгледам?, настоял непознатият.

Устюжанина му показала документите, той ги прегледал, сложил ги в джоба си и тръгнал да си ходи. Тогава Клавдия грабнала малката брадвичка, с която цепела дърва за печката и заплашила натрапника. Той захвърлил документите и набързо изчезнал от дома .

Но комунистическата власт не я оставила на мира. Един ден Клавдия получила призовка, че срещу нея е заведено съдебно дело. Отишла тя в указания ден в залата на съда, а там - пълно с фалшиви “свидетели". Председателят на съдебния състав я обвинил, че при нея идва безчислен поток от хора, които  носят пълни чанти с “подкупи”, за да ги лекува. Клавдия обаче се държала смело, заразпитвала сама свидетелите и те накрая се огънали, признали, че са ги накарали да твърдят лъжи. Веднъж се отървала, два пъти, минала през десетина обвинения. Накрая милиционерите дошли направо да я арестуват.

Било през ноември 1970 година. Но Клавдия успяла да избяга през задната портичка, по пътя пресрещнала връщащия се от училище Андрюша и двамата заминали за град Загорск, сега Сергиев Посад, в Подмосковието. След известно време успели да си купят къщичка в съседното градче Струнино. Там Клавдия живяла още 8 години, като благовествала на народа за чудните божии дела. Благодатните старци от близкия манастир Троицко-Сергиева лавра имали откровение за случилото се с нея чудо - а именно, че Бог я възкресил заради молитвите на покойния и праведен баща Никита.

Клавдия починала на 29 март 1978 година от кардиосклероза. А нейният син Андрей бил призван да поеме пътя на свещенослужението. Той завършил семинария и Духовна академия в Загорск, а сега служи като ефимерий в Святоуспенския манастир в град Александров. И продължава да свидетелства за преславното чудо в Барнаул през 1964 година.

ПЕТЪР МАРЧЕВ

Страницата е подготвена по документалното разследване на Алла Добросоцких

 

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3674788

 

 

Навършиха се три години и половина от трагедията на магистрала Тракия, в която загинаха 9 души, а между тях една неразцъфнала роза, Плами! С този разказ в който всички герои и събития са действителни искам да почетем паметта на един ангел, днес частица от божествената светлина!

 

Рейсът

Пламена бързаше към автогарата под напористите пръски на пролетния дъжд. Късната пролет не искаше да отстъпи пред идващото лято, нейното лято. Любимия и сезон! Дъждът като прозрачен воал се сипеше призрачно и хладната ласка на тънките му пръсти предизвикваше неволни тръпки. Улиците блестяха, а по мокрия асфалт неоните и светлините на фучащите коли рисуваха абстрактни цветни приумици. Столицата дишаше и пулсираше с пулса на милион сърца. Градът с вълчата си хватка! Гигантска гъба в която хората се всмукваха и превръщаха в роботи, за да оцелеят в ангренажа на безпощадния снобски ритъм. А да хванеш такси по това време в София - чиста утопия. Но си отиваше у дома при мама, в Приморско и дори лощото време не можеше да заличи признаците на нетърпелива радост от предстоящето пътуване до родния град. Емоциите от студентския живот в столицата не бяха онова, което очакваше и малкия приморски град си оставаше на много специално място в сърцето и . Всеки път, когато се завръщаше у дома, изпитваше едно и също усещане – в душата и се разливаше блажено чувство за оня с нищо незаменим и жадуван комфорт на домашния уют и познатите аромати.
Младата жена вдигна отривисто ръка към минаващото такси, невярваща на късмета си. Ниско в стомаха и от сутринта бе заседнала оловна тежест, неприятна и досадна. Без причина, без предупреждение!
Пристигна малко по рано на автогарата и се запъти автоматично към терминала на автобуса за родния и град. Изненада я тълпата пред него, а имаше достатъчно време според нея преди да отпътуват. Приближи недоумяваща, мярна бързо няколко познати лица усмихнати дружелюбно и това я успокои.
- Качвай се, Плами! Автобусът е пълен и тръгва, голям късмет изкара, че идваш навреме - познат глас я насърчи и младежът пое куфара и, за да го подаде на шофъора.
- Аз май днес все на късмет я карам.- отвърна тя с усмивка и подаде билета си.
Зарадва се, че ще пристигне по рано. Настани се удобно, не че имаше кой знае какъв избор за място! Повечето пътници отдавна бяха заели местата си, но това нямаше особено значение, всички места бяха еднакво неудобни. Настани се в задната част на автобуса до усмихната и симпатична дама. Извади телефона си и секунди след това топлия глас на майка и прозвуча бодро в слушалката. Тя искрено се изненада от неочакваното подраняване, но така или иначе автобусът тръгваше половин час по рано при това запълнен изцяло. Пламена се отпусна на седалката и вихъра на мислите и се завъртя като в цветен калейдоскоп. Планува да се прибере още преди няколко дни, но взе смяната на своя колежка за да спаси работното и място. Ядосваше се на себе си за своята отстъпчивост – раздразнена, че не намери сили да откаже. Едва успя да откопчи тази отпуска от която имаше такава неистова нужда. Чувстваше се смазана от динамиката на ежедневието си. Работата и ученето отнемаха цялото и свободно време, а понякога така и се искаше да поспи, да се остави на течението, да прати всичко по дяволите и да спи. Но съвеста и не го позволяваше. Притвори очи, на предната седялка двойка влюбени се целуваха жадно- унесени, напомняйки болезнено за миговете преди раздялата с Калин. И те изглеждаха навярно така обсебени и слепени в уединението си. Но всичко се разми, разпадна се точно преди свети Валентин и тя не разбра защо! Или ако подозираше причината, то събитията я поставиха в пат. А никак не се вписваше в тази ситуация.
По прозореца се стичаха бавно вадички от утихващия дъжд. Капките рисуваха с кристални пръсти причудливи форми по изпотеното стъкло. Юнската вечер още не можеше да си съблече пролетното сетре, а високо в небосклона мръзнеха и няколко бледи звезди. Плами обичаше да наблюдава света с притворени очи. Понякога сама се изненадваше от изумителната игра на природата и от най - причудливото и творение - човекът. Подлагаше на дълбок синтез отношенията на хората, сама за себе си, наблюдаваше хипнотично играта на живота и неговите притворности и роли. Виждаше навсякъде около себе си, неговия безпощаден ритъм и пулса на обществото разголен за драми и трагедии. Психологията бе огромната и слабост! Цялата и ценностна система бе подвластна на неоспоримата логика на мислите и следствията, макар и да претърпя огромно разочарование от провала есента в СУ. Не успя да внесе таксата навреме, не и достигнаха няколко часа и се размина с мечтата си за още една година. Но тя знаеше какво иска и как да го постигне, това бе нейния избор и щеше на всяка цена да догони целта си.
Автобусът потегли бавно и на излизане от автогарата се размина с друг автобус на Ентуртранс с табела „Бургас 23.00“. Седеше отляво в задната част, а автобусите се разминаха на сантиметри. В ъгъла на зрението и се появи за миг табелата на влизащия празен автобус. Озадачена се замисли, но бързо изпрати нелепата мисъл в небитието... та нали пътуваше към дома, какво значение има с кой автобус. Колкото по рано толкова по добре. Ако е станала грешка, този път бе в нейна полза!
Цариградско шосе приличаше на холивудски булевард. Блестящ, модерен с изумителните си бизнес сгради, поникнали след демокрацията като гъби след дъжд. Не и допадаше много хаоса на големия град, самата тя израснала сред покоя на провинцията и чара на юга. Въпреки всичко, Пламена се чувстваше като риба във вода и саркастичните подмятания на колежките и в кафето за нейния провинциален произход увисваха нескопосани и недодялани пред личните и качества. След няколко часа щеше да си бъде у дома. Там сред уюта на познатите и до болка любими неща, при мама. На 20 години тя все още не можеше напълно да скъса пъпната си връв, майка и бе не само родител, но и приятелка, довереник. Удивителната нежност, трогателната човечност и неподправената и духовна чистота я караха да се гордее с нея. Споделяше с нея всичките си вълнения и безпокойства, чуваха се дори по няколко пъти на ден. Връзката помежду им се установи дълбока и проникновена! Плами се усмихна незабележимо при мисълта за добрите очи на майка си. Към баща си изпитваше истинска дъщерна обич, но и дълбоко уважение към личността му и неговата отговорна работа. Шеф на охранителна полиция, баща и се грижеше неуморно за спокойствието в малкия туристически град, който през сезона ставаше като огромен мегаполис. Обичаше прикритата му загриженост, въпреки неговия сериозен и улегнал вид. Знаеше колко голямо сърце има и скрито му се възхищаваше.
Градската суетня отстъпи място на вечерния магистрален покой с ослепителните светлини като в безкрайна писта на извънземно летище. Жената до нея на видима възраст около 40-те с удивително хубава коса, черна и гъста и се усмихна добродушно. Плами се намести по удобно и отново потъна в своя объркан от чувства и емоции вътрешен свят. Тъгуваше по Кайра, домашния си любимец. След раздялата, тя остана при Калин. Болеше я, че няма възможност да се грижи адекватно за нея. А така и липсваше. Кайра ги свързваше по някакъв странен начин, та нали беше общото им куче.
Забързана към мечтите си, навярно пропускаше нещо важно, нещо много важно. Нещо може би съвсем незначително, но много важно. Денят преди заминаването премина в истински низ от приятни събития и случки. Вътре в себе си знаеше, че с Калин ще бъдат отново заедно, тази раздяла бе по скоро проверка за чувствата им, изглаждане на острите ъгли в отношенията и... малка почивка заради натежалата близост. Тя знаеше, че сърцето и му принадлежи... всъщност тази принадлежност бе напълно взаимна, всичко останало изглеждаше като истинско нелепо недоразумение. Да това беше, веднага щом се върне, щеше да му признае колко и липсва и колко жадува отново да върнат онези дни на омая и безтегловност. Тази мисъл я накара да потръпне! От очите и се изтърколи крехка и кристална капчица - надежда за по хубави дни. Обикновенно можеше да си представи бъдещето, почти го чувстваше, а днес изпитваше странна празнота в съзнанието си и колкото да правеше усилия да изпадне в онова любимо състояние на сънлива мечтателност, не и се удаваше. Все едно нямаше нищо пред нея, празнота в която живота свършваше. Странно усещане за безвремие без бъдеще. Погледна за кой ли път през прозореца, движението бе рядко и около движещия се бързо автобус тъмнината създаваше илюзията, че автобусът е призрачен кораб, пътуващ в кадифения мрак на вечността. Съзря отражението си в стъклото - от там я гледаше красива млада жена с живи очи и уморено лице. Девойка или жена? Ето и дилемата която я караше да стои стъпила на двата бряга на реката на съмнението, с единия крак в отминаващата инертна младост, а с другия в съзряващата неподправена женственост на своята възраст. Направи гримаса и я досмеша. Жената до нея съзаклятнически се усмихна, все едно бе отгатнала мислите и.
Необяснима тревожност и пречеше да се отпусне напълно. Можеше да поспи. Така пътуването щеше да мине неусетно, но всеки път, когато затваряше очи в съзнанието и избухваха милион фойерверки и един немирен ангел пречеше на клепачите и да се затворят. Шофъорът бе пуснал някакъв блудкав видеофилм, но никой не го гледаше. Повечето пътници вече дремеха или бяха заспали дълбоко. Тягостното чувство се засили от неуспешните и опити за дрямка. Пътуваха повече от час. Изведнъж осъзна, че интуицията и е будна, че нещо фатално и непоправимо се е случило, или ще се случи. Необяснима тревожност избухна като фойерверк, премина като унищожителна мълния през цялото и тяло, прониза я със своя безпощаден и безмилостен реализъм. Докосна като нажежен метал плътта и се вряза с метален звук в съзнанието и в същото време в което осъзна, че звукът бе реален до болка, светът около нея се взриви в хиляди бенгалски огнъове, завъртя се с грохот и я обгърна хищно с жаден, огнен език. Не изпита болка, всичко бе така нереално и неестествено. Не разбра какво се случи, лека като перце полетя над горящия автобус. Чувстваше, че има нещо нередно, но какво? Как така виждаше автобуса в който пътува целия в пламъци? От единия прозорец се измъкна светло видение на 14 годишно момиченце хванало за ръка призрачния ореол на майка си. Огромен камион спря и скочилия почти в движение шофъор измъкваше от пламъците живи хора. Живи хора! Как така? А аз?
Отърси глава. Не! Не беше възможно! Нейния живот започваше сега, не свършваше на този път. Сънува и сега ще се събуди от този неприятен сън. Ето! Отваря очи!
Изумителна светлина нахлу в празните и слепоочия. Тиха музика и светла пътека в отвора на безкраен тунел от блестяща белота я примамиха в обятията си. Тя пристъпи бавно и лекотата, която усети взриви в нея усещането за ефирна и неограничена свобода. Дали това беше пътят към дома? Вечния дом в който безкрайноста е миг.

Автобусът изглеждаше гротескно грозен като руина след разрушителен Армагедон. Пламъците, отдавна изгасени, но задната част напълно разрушена стърчеше скръбно, обагрена в кръвта на невинните жертви на това неподозирано нещастие, черна и ужасяваща. Идваха далечни сирени, техния вой приличаше на плача на оплаквачки. Надвиснал над пътя надлез скръбно хвърляше сянката си върху зловещата картина, подсилена от десетките светлини на спрелите автомобили. Луната се притули зад тъмен и навъсен облак и заплака, В канавката шофъора на автобуса обгърнал главата си с две ръце хлипаше беззвучно и само потрепващите му рамене издаваха, че плаче. Как ли щеше да живее занапред след случилото се. Пет годишно момченце седеше онемяло - в ступор и държеше ръчичката на безжизнената си сестричка, полегнала прекършена върху трупа на майка си. Осем ангела безмълвно се разтвориха в ярката светлина на най-близката звезда. И нощта замръзна – ранена и кървава!

 

Боби Кастелес

Не мисля ,че си луда тези , който те мислят за такава са такива ! Но аз имам един въпрос , който ме интересува и искам да те попитам . В много от разказите в , който хората са преживяли смъртта или са изпитали подобна случка , за да се върнат и да разкажат за това , което са видели и се е случило . Много казват , че първо отиват в Ада , а после в Рая и всеки има различен поглед над нещата , макар , че това не е точният израз . Ако е възможно много бих искала да кажеш мнението по въпроса ( честно казано , аз бих дала всичко , за изживяното от теб , но това не го избираме ние )! Благодаря

Не мисля ,че си луда тези , който те мислят за такава са такива ! Но аз имам един въпрос , който ме интересува и искам да те попитам . В много от разказите в , който хората са преживяли смъртта или са изпитали подобна случка , за да се върнат и да разкажат за това , което са видели и се е случило . Много казват , че първо отиват в Ада , а после в Рая и всеки има различен поглед над нещата , макар , че това не е точният израз . Ако е възможно много бих искала да кажеш мнението по въпроса ( честно казано , аз бих дала всичко , за изживяното от теб , но това не го избираме ние )! Благодаря

Благодаря ти и аз - малко са тези, които вярват.

Там няма Ад, Ад има само и единствено тук, на Земята.

Чистилището, както още се нарича, е тук единствено - за да научим своите уроци в този си живот.

Има междинно измерение, но там си бродят душите на т.нар. призраци, тези, които не искат да се прибират.

Гледала ли си филма Призрак ?

Благодаря ти и аз - малко са тези, които вярват.

Там няма Ад, Ад има само и единствено тук, на Земята.

Чистилището, както още се нарича, е тук единствено - за да научим своите уроци в този си живот.

Има междинно измерение, но там си бродят душите на т.нар. призраци, тези, които не искат да се прибират.

Гледала ли си филма Призрак ?

Не се сещам да съм го гледала , но не мога да повярвам , че Ада е на земята това е все едно да кажем , че дяволът и злото не съществуват все пак по този начин ще отречем съществуването на Бог и на доброто . Тук малко не ми се връзват нещата .

Редактирано 11 февруари 201511 г. от gorgolina (преглед на промените)

Не се сещам да съм го гледала , но не мога да повярвам , че Ада е на земята това е все едно да кажем , че дяволът и злото не съществуват все пак по този начин ще отречем съществуването на Бог и на доброто . Тук малко не ми се връзват нещата .

 

ето го филма Призрак, с незабравимия Патрик Суейзи светла му памет

 

http://vbox7.com/play:90d86d60d6

 

разбира се че Антихриста съществува, както и низши души, които си стоят в черното при него

идваме тук отново и отново за да научим уроците си, които се учат само с емоциите лоши, добри

а там, у Дома, е единствено Любов

Филмът беше страхотен . Благодаря :-)

Редактирано 11 февруари 201511 г. от gorgolina (преглед на промените)

Филмът беше страхотен . Благодаря :-)

за нищо

това за мен е най-вярно пресъздаващия филм, който е правен - и за Отвъдното и за тия черните

Аз бях на гости у смъртта

 

преди 12 минути, Alex&Vanko^ написа:

Бог и научна фантастика не ми изглежда сериозно!

никой не те кара да вярваш нали

твой проблем излишна моя грижа

преди 10 минути, Alex&Vanko^ написа:

И къде е Антихриста след като ада е на Земята? Стояли в черното ко е това дупка ли в космоса?Ко е това отново и отново демек а нагоре а надолу или идими дойдими!!!Учи ме се оглупяваме от Любов и пак се връщаме да се учиме?????

1. Навсякъде.

2. Ако така си го представяш - да.

3. Да.

Горе у Религиите нали си много сведущ по прераждането, би трябвало да ги знаеш тия неща.