Spirit of my tenderness, your heart in me… I dispatch my breath of air to embrace you free…

Редактирано 23 юли 200718 г. от MELL (преглед на промените)

Честит рожден ден

Букет от рози прекрасни

ти подарявам сега,

букет със мисли блестящи

ти поднасям сега.

В тая хубава вечер,

в тоя светъл ден

с поздрав най-сърдечен

приеми ти тоз букет.

Всичко хубаво ти пожелавам

на рожденния и за бъдния ти ден,

заради това,че те обичам

приеми ти тоз поздрав от мен!!! ;)

Редактирано 8 юни 200719 г. от silviq67 (преглед на промените)

Да си направим спомен

Какво ще стане ако утре ни няма?

Ако съдбата, жестока, ни раздели?

Какво ще стане ако вече ни няма?

Ако пътищата ни се разделят вовеки?

Искаш ли да си направим спомен

Един малък миг от вечността,

Който вечно да остане в сърцата ни.

Просто нещо, било то и незначително.

Просто бегъл спомен, че сме били тук,

Че някога ни е имало на таз земя.

Не искаш много, нали?

Само да мога да каже след години:

“Ето – това съм аз, а това бе той!”

И тогава да мога пак да се усмихна,

Спомняйки си онзи сладък миг,

Когато бяхме само ти и аз.

Когато откраднахме миг от вечността,

За да го направим част от нас.

Затова кажи – искаш да си направим спомен?

Скитница

" А моята изгубена мечта ?....

...да сте я виждали...? "

вървах и питах

и без да свеждам аз глава,

не спирах, продължавах да се скитам.

И хората ме гледаха със страх -

една нещастница, сама срещу съдбата

и все едно, че тежък грях,

бях сторила - щом търсех си мечтата...

" Хей, скитнице, не я търси! ",

зад мене хората повтаряха.

" По добре сега се спри....",

врати слид мене се затваряха.

А тази скитница, бе тръгнала на път,

тя молеше,тя плачеше, зовеше...

и сякаш бе изправена пред съд,

в очите и тъгата се четеше!

Хората със каменни лица,

я гледаха със гордост и насмешка,

не виждаха в очите и тъга

и без да питат съдеха я тежко.

Аз скитах без да спирам, нощ и ден,

във търсене на своята мечта,

а втренчили се минувачите във мен,

разкъсваха ме с поглед, без слова...

И пак вървях през завист и обида,

не чувах хорската мълва...

Но вярвах, знаех, че ще видя,

своюта изгубена мечта!

Без умора търсех всеки ден

и с всяка стъпка, ставах все по мила...

А хората си мислеха за мен :

" превзела я е дяволската сила "

Най - дяволската сила ме превзе,

любовната стихия ме понесе...

Пегас на раменете си ме взе

и в свойто царство ме отнесе...

" А моята изгубена мечта ? ",

насред града се спрях и пак попитах...

" Скитнице, с наведена глава,

тя преди малко тук, за ТЕБ ПОПИТА !!!

Небето във душата ми пристъпва и избуява като рана... Зеленото от хълмовете плаче за сънната моя забрава... Да гледам, как се рониш тихо като цветчета по паважа... И да мълча, а пък да имам аз толкоз много да ти кажа... Но вятърът ще ме зазида със тайната ми уморена... А толкова да ми се иска да съм небе, да съм зелена...

Предварително се извинявам за латиницата ше я поправя обещавам .. просто седнах и драснах няколко реда по повод не едно писмо с поезия на една моя приятелка с която сме в сложни отношения.. реших да ги споделя с вас дано ви харесат sedna'h, abicira'h se nekuksi ot tvoite nejni stihove i te, legnah da pi6em tutaksi te tiq 4-5-6naise redove talanta ti go ima6, vijda se a mojto "napan" se zove zatuj ne tursi tuka smisula vyv tiq 4-5-6naise redove glavata mi zapali se ot jegata edva li ne6to umno 6e rodi ako me 4ue Vazov 6e me po4ne s gegata apa za Botev ... 6e me usmurti ti qvno tvor4eska natura pada6 si a kat 4ete6 tova se 4uvstva6 mazohist nedei da se tormozi, napravo lqgai si ne 6ta da budem pove4e sadist taka 4e Geri, Jivota gaden e i situaciqta v koqto sme no toj, jivota za lubov mai jaden e taka 4e stiskai zubi, nqma da se mre ne znam dali sled kratko pyte6estvie ne6tata s teb 6te uto4nim i samo vikam si da nqma poriz6estvie pone 6te probvame "amura" da spasim e tva e .. v tiq 4-5-6naise reda izsipah 4ast ot svoqta du6a v na4aloto slovata bqha bledi a v kraq me nalegna samota dali gor4kilkata v ustata e ot birata ili ot mykata na toq 6iban svqt ne znam no ve4e mai sum si v stihiqta taka 4e slunce, prostite da spqt ostavam buden, da sum do tebe i ni6to 4e jivota tyi ni podredi takoval sum mu vsi4kite problemi nakraq vsi4ko nqkak 6te se podredi a taq rima po4va da me umorqva ot 4etvart 4as se borq s tiq stihove umorata mai gledam naddelqva privyr6vat tiq 4-5-6naise redove

Редактирано 22 юни 200718 г. от DreX (преглед на промените)

Болка Главата ми гърми, когато пак си спомня – не си до мене ти. Сълзи горчиви роня. Очите ме болят, кръвясали от плач. Светът сега е ад, а ти за мен палач, Сърцето ми кърви, ранено то умира. Адски ме боли – страданието не спира. Душата ми е камък, да чувства тя не ще. Не ще я стопли пламък, студена ще умре. Къде си ти сега? Върни се пак при мен. Мрак, студенина – сега съм в техен плен. Не чакам аз спасение, не търся любовта, не искам уважение, а просто да умра!

Листо

Лист отронен полетя,

към зелената земя.

Откъснат от небето,

плаче ми сега сърцето.

Той живота си дари,

както ти любовта нарани.

Скърши нейните крила,

за да немога да полетя.

Виновен си само за това,

че не ме избра за своя съдба.

Иска ми се аз с теб

да напишем нашия куплет.

В него приказни тревички

ще разказват на пролетните птички.

Как разхождали сме се двама,

за ръце по зелената поляна.

Как слънцето горещо,

ще ни покаже своето нещо.

Буйна страст в нас да гори,

както то огън може да възпламени.

26.06.2007

Разноцветният сън на морето

пак танцува отчайващо бавно...

И вълните със обич рисуват

красота, и отиват си тайно...

Тъмнината е някак си чужда

в този свят на пространствата слети.

И, понеже се чувства ненужна,

тя открива, че може да свети...

Мое нежно и лятно мълчание, докосват ли очите ти онези върхове, до които се моля да стигна?!

Лъжа Излъгах те жестоко, мили мой, до този момент не намирах покой. Исках за тебе всичко да дам, в замяна няколко неща да знам. Но ти нищо не можа да обещаеш, може би и сам не знаеш. Казваш, че съм перфектното момиче, че може като се видим да ме заобичаш, но съм далече и е сложно. Да бъда с теб е неотложно! Обеща ми прегръдка при наш'та среща, но искам аз целувката ти гореща! Излъгах те, за да те проверя, съмнявах се във любовта! Не исках да стане това, не исках да те нараня! Съжалявам аз невероятно, не беше никак приятно. Не желаех аз да те боли затова и капят моите сълзи! Сега и двама ни боли в душата моя, дъжд вали! И въпреки че излъгах те така не ще угасне в мене любовта. Ако твоята изчезнала е вече, аз разбирам те, човече! Искам да ти кажа, че много съжалявам съжалявах и за в бъдеще ще съжалявам!!

Обичам да бъда до теб. Боли ме, когато те няма. Обичам да бъда до теб. Боли ме, не сме само двама. И чаках този ден с години. И вярвах, ще бъдем щастливи. Но всичко започва и свършва, а сърцето черно не издържа. И исках да бъдем ние с теб двама, и исках да бъдем, но няма. И случва се същото нещо отново… Вече не мога…сбогом. Заминавам далече, Не ще те видя пак. И там вече, не ще е царува този мрак. Исках да бъдем двама, но не стана. Исках да бъдем сега, а не утре, когато за мене дойде смъртта.

Пак се усещам на камъка на който смутено си спомням че трябваше да се накарам да повярвам че има смисъл да направя всичко възможно и необходимо да изпълня съкровеността на мечтата си да бъда не камъкът на който стоя в момента и си мисля че щеше да бъде по-естествено и разумно да ти кажа това което камъните не успяват в своето тъпо разгърдено упорство пред вълните на морето което малко ми пречи да изразя това за което едва ли някой съзнателно би помислил стоейки на камък в средата на морето което непрестанно се опитва да открие границата на търпимостта на вълните които непрестанно се опитват да прекъснат потока от мисли който незнайно защо продължава да търси изход от това на което някакъв гларус токущо се изсра...

Замълчи, не искам повече да слушам Не виждам смисъл във това Не желая вече да си спомням, добре ми е така във самота. Не се опитвай да се оправдаваш, аз те опознах добре. Не искам вече нищо общо аз да имам с теб. И все пак трудно ми още да живея, без поне веднъж (а може би и повече пъти) на ден за теб аз да копнея. Отново седя в стаята сама Мълча и самотата ме поглъща. Не искам да говоря, а само да чувствам сълзите стичащи се отново по прибледнялото ми лице не искам да се връщаш в моите мисли никога вече....

Абсурдни думи. Тишина. Вълни, които си приличат. Морето пази ги едва и все ги учи, как да сричат...

Абсурдни думи. Тишина.

Вълни, които си приличат.

Морето пази ги едва

и все ги учи, как да сричат...

За толкова дни,

напред те обичах.

Нощни копнежи в шепи събирах.

Разпилявах ги с утрото,

и при теб изпращах

по-вятъра нажните

цъфнали лисчета.

Уловиш ли едно,

то ще изгрее със

слънцето.

Самотата в моята душа

Самотата тъй жестоко

блъска в моята душа!

Но моето сърце това избра!

Насити се на подлост и лъжи,

насити се на злоба, изневери!

Отляво и отдясно,

все някой ти се звери!

Отпред, отзад

все някой ти подава крак

и всеки гледа те в портфейла

и криви прави , сметките си прави!

За обич и любов не ще да става дума,

важен е золума!

Какво е тишината, самотата

пред измамата, лъжата?

Защо не трябва да си сам?

А около тебе все лъжовни,

безбожни и греховни!

Животът ти нареждат,

но гледат себе си да вреждат.

И всичко чисто, свято

за нас добре познато

изсмукват го парите,

пороците, душите!

Системата ли е виновна,

родината ли майка родна?

Или Ганьовщината прелива,

алчност, егоизъм ни затрива!

Но пак за моята душа,

която самота избра,

покоя там намира,

духовна сила

и с дребни сладости човешки,

не прави грешки.

Търси голямото и го намира.

Тъй истинска е!

Щастие не имитира, не позира!

И май добре и е така

на свобода, дори сама!

Да я заключиш в клетка ,

просто не върви!

Умира, дави се, боли!

Но вярата във Бога, в чудесата,

това крепи душата

и с обич я залива,

прави я щастлива!

http://vbox7.com/play:0ed9227e

Секирата, най мачканото и унижавано човешко същество ..

не

ж е л а е

и

н я м а

д а

у м р е!

Няма да се предаде на болестта....

Не достигна, безсилието и падението на някои с пари и власт

Господи, как може такава човешката омраза и злоба, погнусена съм....

Следвам си съдбата

и съм душа богата!

А

http://vbox7.com/play:2dd6fbc1

---------------------------------------

Ето къде можете да ме четете още - http://www.cekupama.hit.bg

ТОВА Е НОВИЯТ МИ ЛИЧЕН САЙТ

http://www.sekirata.wordpress.com

"Докосни ме" личен блог

и http://www.sekirata.blog.bg

мой блог в blog.bg

http://www.bukvite.com

http://www.hulite.net

http://www.kaldata.com

ГЛУПАК Какво направи той..., защо и пречини това, толкова ли неразбра, какво причинява и сега, защо накара я да страда, защо душата и изпълни с тъга, защо опита да прогони любовта, какво няправи с нея той… Тя говореше му за любов, а той…глупакът, обзет от собствената си тъга, нищо не разбра… Тя тъгуваше за него всеки ден, а той…глупакът, твърде късно го разбра… Осъзна какво и причинява, но връщане назад вече няма…, дали тя ще му просри…, може би…може би, но едва ли той ще си прости…, Кури се много за това, ужасно тъжен е сега, но какво ли от това, злото, глупака вече направи и нещата няма начин да поправи, времето назад неможе той да върне…, единственото което му отсава, е да чака…и да съжалява. Да съжалява за отминалите дни, за глупостта която си позволи… Глупак голям беше той преди, но сега се промени, промени се стана друг човек, човек обичащ и любящ, дано не е късно вече само…, ох…дано…дано…

Ами..аз съм възпял моя съсед в пристъп на мyzешко нападение...не е много лирично,но така ми дойде отвътре... Съседът-гаден навлек от отсреща, ме дразни от години и пак не се усеща, говори че жена ми била като мозайка, навсякъде залепва,навсякъде е майка. Аз бил съм сляп и глупав, но знаел той и мене,какво съм представлявал- едно досадно бреме. Живота във квартала превръщал съм във иго, и сякаш казва-Хайде,ела и обеси го! Но виждаш ли-не идва,а после ще разправя, че с мен не си играел на саморазправа. Бе той какво си мисли,балкона му ще стигна, и всичките my чушки ей тъй ще ги задигна. Луканката и нея,сyдjyците-и тях, компоти и трyшии и лук и боб и грах. Да знае той какво е със мен да се заяжда, и да внимава вече кога да се обажда. Но ето-най-после пристига, сега съвсем ще го разбия... Съседа тайно ми намига, и вади в миг шише ракия. Какво ви казах вече хора-душа,душа човек е той, в живота вярна е опора и злато е съседа мои! Да вкарам и малко битовизъм)

безкрайно бавно търсят ме стрелките на времето ми и сърцето откъсва тежки прецъфтели избягващи цвета цветя преди да ги повикам са поели към края на очите ми слънца и тъй отдавна тъй самотни сълзи кръстосват болка с лед и пак треперя пак започва денят ми на умрял поет когато исках да се върна завинаги при теб... при теб...

Редактирано 19 юли 200718 г. от vboychev (преглед на промените)

Мръсна Кръв Гори ти огънят, искри излитат от невиждащите ти очи. Приливни вълни от лудост, неверие, желание. Без угризения живееш, без да мислиш, без да чакаш втори шанс да се провалиш и да ликуваш над поражението си. В боя си личи кой какъв е! Замахваш и през собствените си сълзи виждаш как гори разрушението, което си посял - огънят в очите ти. Гори. Ускори! Дай по-бързо! Полети! Не вярваш. Не си бил ти. Не си личи кога къде защо си бил последно човек. Без угризения. На твоя рай отдавна видя му се края. Лети ти се, а куцаш. Биеш се срещу себе си. Биеш се срещу врагове, които сам създаваш. Объркан ли си? Предаваш ли се? Или още ще се биеш? Искаш да живееш. Да почувстваш как във вените ти влачи се, тече отрова, мръсна кръв, да нямаш угризения. Продължаваш битката. Стараеш се да не мислиш за да не те боли. В боя си личи кой какъв е! Пораженец или победител - все едно, най-важното е, че си бил честен към себе си. Справедлив. За първи и последен път.

И когато заспят светлините и на мрака чаровните спомени и останат самотни в очите закъснелите топлите ромони и светът пожелае да има един само повече мит за целувката трудно подмината за прегръдката трудно приета аз ще бъда - ти знаеш още малко завинаги с теб... И когато откъснат от дните ми календарно последни листа и от тихите думи които май шепнех ти преди да заспя нарисуват червените утрини слънце скрило в недрата си лед аз ще бъда - ще бъда ти знаеш още малко завинаги с теб...

Редактирано 22 юли 200718 г. от vboychev (преглед на промените)

Нощта е прасковена. Мога да бъда с цвят на кадифе, да стана нечия тревога, да имам разум на дете... Нощта е бисерна. И черна. Това е само стръкче свян. А мисълта за теб ме пази и ме превръща в топъл блян... Нощта е дълга. И е жарка. Не искам този спомен лош... Без теб нощта е просто жалка - една илюзия за нощ...

Измъчвана - пак лабиринт - душата, те пази в своя крехък спомен, като отрязък от комета - копнеж на твоя дух огромен... Веднъж, преди да паднеш ничком, тя мисълта за теб е свела до една любов, до твоя пристан във вид на нежна теорема... И колко дълго, как ужасно се молиш вятърът да гасне във бездната на твойто щастие, но ако го няма, страшно е...

Къде да се завърна след войната която водиха сърцата ни и ти безгрижно май спечели красивите места от картатата къде да сложа своя отпечатък върху живота който сътворихме когато ти отказа да запълним с живот моретата и езерата когато в тихите дървета намери врагове вместо приятел когато пред картини тъжни на безпричинна ярост ти се смееш когато скътани в тревата цветята търсеха те а не смееш да ги докоснеш страшно уморена от безидейните си дни...