Шепот Ти чувал ли си ромон на поточе, слушал ли си шепота на вековни дървета. Шепнат ни за отминали дни и хора преминали. Всяко листенце,падайки разказва,за нежност, и раздели. Докосвам грапавата му кора и усещам топлина и сила. Дланта ми го гали, усещам шепот, за минали години, През ръката си чувствам, как силата си предава. Отминавам загледана напред, със сърце,изпълнено със сила. Изправям глава със забързани стъпки, вървя по своя път, уверена,истинска.

Душа Душата е безпомощно дете, очакваща без дъх любими: тя няма да те призове- невидима,неуловима. Душата призрачна е птица в дървото на Духа гнездяща, тя няма своята си личност, но върху рожбата си все е бдяща. Понякога сънувам я в нощта и ангел златен тя ми се представя: издига ме до чудни същества, но щом се върна,аз забравям. Понякога с фенерчето-любов, ако случайно пак я осветя запява тя и чувам зов да се завърна в Божиите небеса...

Вяра Очите ми те търсят, с вяра ръцете ми те милват, с вяра сърцето ми пълно с обич, с вяра да бъда себе си с вяра. Как искам да не нося товара: -Не варвам,във всичко се съмнявам. Заради вас мили мои, заради себе си, със стихове прочетени, със стихове написани, ще живея с моята вяра.

Редактирано 24 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Нощ Нощта спусна нежен воал, донесе ни чакана нежност, докосване в мрака. Приюти ни в своята безбрежна ласка, залюля ни в люлката на любовта,телата ни в едно се сляха. Обичам тъмнината тя ни свързва, прегърнати, шепнейки нежни слова със сплетени ръце посрещаме зората.

лъжа животът ми изплетен от лъжи, животът ми празен. Имам чуство,че се задушавам и ето не мога да дишам от лъжи,оплитат ме. сякъш потъвам в океана от сълзи и никой не ми подава ръка няма спасителен пояс нито спасително въже. животът ми изплетен от лъжи, животът ми празен имам чуството ,че се задушавам и ето не мога да дишам от лъжи,оплитат ме. ще си кажете глупаво момиче!!! Какви лъжи? А всичко е лъжа..........

Вяра

Лъжа ли е ,че ме има,

лъжа ли е ,че пак е зима,

че утре пролетта ще дойде

и пак цветята ще цъфтят.

Ще тичат с весел смях деца

и птиците ще пеят пак,

възхвала за живот,

дърветата ще цъфнат пак.

Лъжа ли е и моита Вяра,

в доброто, в светлината,

а вярата в моя Бог

не ще умре и с мен самата.

И влюбени ще тръгнат пак,

ръце си вплели чак до болка,

целувка жарка ще си подарят

любовта с вълшебство ще пленят.

http://uk.youtube.com/watch?v=b0SG5z4nLew&...feature=related

Редактирано 28 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

душата Нощ е навън крещи душата,но няма кой да я чуе. С болка пълна е. Крещя в стая сякаш пълна с хора,но никой не ме чува Или се правят че не забелязват? Че съм добре си мислят а от вътре душата ми кърви. Усмихвам се измамно. прикривам чуствата си.

Душа Душата скрии във тишината покрии се скришом с тъмнината тя няма да те разбере, просто ще те приюти. Завий се мълком с мечтата, тя пристан пръв е и последен. Не тревожи се за съдбата, тя е предопределена. Защо ли цял живот стремим се, някой да ни разбере, защо не следваме мечтите, те няма да ни предадат. И вятър в клоните ще свири, ще отекне стонът надалеч, и вселената ще заридае, за болката в душата спотаена.

Редактирано 25 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Ти си този, който научи ме на обич. Този, който научи ме да мразя. Този, който любовта за лек представи. А всъщност, отрова да изпия ме застави. Защо така жесток си? Аз бях просто мъничко дете. С любовта дари ми ти живот, а после бързо го отне. Ти си дявол с ангелски криле. Гръм в пурпурно небе. Буря в тихото море. Окови на дете.. Ти си сълзите стичащи по алените бузи, от сърцето капки кръв течащи. Ти си стъклата проболи душата. Ти си смъртта, нищетата. Ти беше животът, съдбата.

Болка И сълзи стичат се като река, която мъката удавя, ще отнесе ли тя гнева и болката в душата свита. И като мъничко дете все чакаме да ни погалят, но вместо ласка жлъч и гняв, в душата ни се спотаява. Оковите на мрака разсечи, любов вместо омраза намери, тя ще донесе ни светлината, която болката ще изцери.

Проклинам живота си черен, проклинам и теб. Проклинам живота си земен, проклинам и мен. Защо те срещнах аз тогава? Защо те срещнах после пак? Защо обикнах те тогава? Защо обикнах те и после пак? Какво направи ти, кажи ми! Защо отново ме боли? Какво пак стори, обясни ми! Защо сърцето ми скърби? Не мога повече така. Колко мъка в себе си аз нося... Не искам повече така. Колко думи в себе си аз нося... но да ги изрека не мога, нямам повече слова. Тогава исках да умра, но някак всичко преодолях. Сега не искам да живея, дали след време пак ще кажа "Аз успях!" Да вярвам, да вярвам, да вярвам. Всеки ден правя това. До кога, кажи ми, ще продължавам с тези глупави неща?!?

Забрава Ще се опитам, себе си да разбера и като скитник ще бродя, в сърцето със болка една. И колкото рани да имам, ще запазя къс топлина, на скитника беден го давам, да не зъзне сам през нощта. И колкото да любя и мразя, аз пак ще посрещна деня, И с болката ще се усмихна, в забрава ще посрещна деня. Когато легна в земята студена, ще плаче ли някой за мен, цветя ще постави ли с нежност и с болка ще поеме ли своя път. И нека на гроба ми пише: Тук моята обич почива, на цветето нежния лист, стиха ненаписан,любима в душата ми горко ще стене докато не легна до теб.

Редактирано 27 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

самота Мрак навън настана. ноща дойде. някой хора сами остават в мислите си загубени. Няма врата от където да излязат затворени са в спомени до сутринта. хора самотни много има сякаш отхвърлени от всички сами стоят загледани в пустотата на живота си. понякога завинаги самотни затворени в спомени като в стар албум отварян отново и отново без да могат да избягат от капана наречен САМОТА.

Без заглавие, защото обикновените мисли и посредствената поезия нямат нужда от такова. Panta rei...! Всичко тече и се променя - дните ти стават по-къси. Приятелите се разделят, любовниците се напускат и всеки тръгва по своя собствен път. Светът се върти, а ти го пропускаш покрай себе си, а дали изобщо си струва да го изживееш, върви си, докато имаш време да избягаш, да се скриеш - върви си, преди да се изгубиш в смеха си. Приятелите се разделят и никой няма да ги събере отново. Нагоре, нагоре всеки лети и забравя как тежко е падането надолу, когато няма кой да те хване и да те спаси. Любовниците се разлюбват и всичко е минало преходно, минало свършено. Любовниците се напускат и между тях се изправят стени от стъкло, в които се удрят летящите парчета от тяхната любов. Хвърли снимката ми по стената, клетнице грешна, нека се плъзне по ръката ти и се строши в краката ти! Тичай босонога по парченцата стъклени и нищо не усещай! Дните ми, и твойте дни - те всички се скъсяват и залезът вече не трае цяла вечност, а няколко минути, в които се сливат нощ и ден, половинките на твоя сън. Ако искахме, можехме да преместим планини, да пресушим морета и понякога дори да се разбираме. Клетнице грешна - спомен мой за мечтите от миналото, спри да ме мъчиш, върви си и нека никога повече, просто никога повече не се видим. Приятелите се разделят, след тях остават мръсни чаши да горчат. Всеки дъх е мъгла през студената нощ, а тя няма да свърши. Не и преди да сме се предали...

Болка Боли,боли разкъсваща,неописуема! Не мисля, не мога да мечтая. А може би мечтая, за ден без болка. Ден в който, мога да усетя чистия въздух. Да се порадвам на слънцето, сама да планирам и намеря пътя си. Не споделям тезата-Боли ме значи съм жив! Господи дай ми миг покой! Ще пея,ще пиша,както умея цветята ще ухаят деца ще се смеят и играят. Всичко това ще върне надеждата и вярата. Господи дари ми Ден без болка!!

Моята... В капка дъжд мъката си ще удавя като рибата на сухо ще поемам глътка въздух, ще се успокоявам аз самата,ще се отпусна ще ме поеме ли вълната и с ласка ще приюти ме океана. И мисля си,дали ще имам време, за теб да си спомня,за очите, които цялата ме разтреперват и няма мисъл,само ти си. Но спирам,грабна ме вълната, и синьото ме приюти, когато ме потърсиш ти от синьото на океана ме вземи.

Нежност Не присядай тихо до леглото, бъди до мен,когато вечерта с плахи стъпки ни привлича. В косите ми пръсти зарови, целувай очите до забрава, обичай ме каквато съм, защото утре може да ме няма!

Защо Кажи ми цвете мило, защо съм се родила, защо редя словата, а тъжна е душата. Кажи ми, не щади ме, че утрото напира и новите въпроси, пак ще ми сервира. И дъжд ще завали не ще да ме сломи. С музиката ще живея ще страдам и ще пея.

И пак... И пак е нощ самотна нощ струни на китара отекват в тишината стопява тя тъгата притихнала в нощта очаквам пак целувка жарка с вкус на мускус и пак опиянена, прегърнали телата, струни на китара и още нещо.

Ще пиша Ще пиша докато от устните ми дъх излиза, докато пълна е душата, докато нежно е сърцето, макар кървящо да е то. И ако утре пак ще пиша и някой пак ме утеши, със мъдрост силата ми върне, словата му със мъдрост ме изпълват. И пак усещам болката позната, там в ляво във сърцето и думите размиват се в тъмата, и губят своето значение. Опитвам се болката да нарисувам с думи-сърце прободено,кървящо, но кой ти хае за това, сама съм, само аз съм си приятел. Над мен е звездното небе и облаци се стелят неуморно, косите ми вятър ще развее и вече няма самота. Минавайки те разливат вода;един ден ще напоят пустинята,доката разцъфне. ......................... ..... Алистър Кроули

Редактирано 29 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Не... Затварям очи със ласка се вплитам в горещи ръце устните влажни докрай ще изпия ще тръпна ще стена. Когато спокойна пак те прегърна не искам сред хаоса на мисли да се връщам. Ще чувствам топлината и нежността по страните си, притихвам,заспивам, не искам да мисля.

Когато Когато имам теб и докато ме имаш ще бъдат пълни душите и щастие ще има. Светът е свят и колкото да любим, ще се изгубим и скърбим, в този странен свят, защото всичко се променя. Променям се и аз, променяш се и ти и болка несподелена гърлото задавя. Приятели,доколко са приятели, щом няма ги ,когато гаснем. А може би е време с теб да се разделим, но ти си част от моя свят. Не искам аз да те загубя, не мисля за тъгата, не мисля за лъжата, за чашите останали след нас. Ние ще се сгушим, студената нощ ни сближава и любовта по истинска е, завинаги в прегръдките си двама. Минавайки те разливат вода;един ден ще напоят пустинята,доката разцъфне. ......................... ..... Алистър Кроули

Редактирано 30 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Звуци И чака звездното небе, звездица да ми подари и струните да виждам и да мога нежността във звуци да прелива. И стъпките ти тихи пак отекват в тишината необяснима ти там си ,а при мен струните ме правят жива, а можеше да бъде по различно ще се оставя на съдбата, но ще мога ли не зная.

Редактирано 1 декември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Тя Бавно тъмна нощ настъпва докосва ме с мълчание приема ме с ридание. С целувки ме покрива, да се крие не и отива. Поема ме както любим и в ризата ми бяла мълком се стаява, топлим се двете до забрава. Нежни звуци долитат навяват ни спомени , с нежност се обгръщаме, омаяни от звуци на китара.

Бездна Вървим прегърнати в мрака остава само тъмнината, поглъща ни и ни пленява с жестока нежност ни влудява. Небета е притихнало в забрава и участта ни наблюдава, защо след нас следата чезне, защо се губим в тъмна бездна. И утрото не носи ни утеха, че то забързано ,неспирно бяга ,вечерта отново се налага със своята безмерна тишина. И пак поглед впиваме смутено, а там отдолу в тъмна бездна, присмива се със смях, гротеска, създание от друго измерение, на дявола великото творение. Минавайки те разливат вода;един ден ще напоят пустинята,доката разцъфне. ......................... ..... Алистър Кроули