إذا استطعتَ أن تحلم جهاراً

شعر: كاريبيانا

ترجمة: د.عبدالرحمن أقرع

----------------------------

جنية الأحلام المتحققة

هل وعدتك أن تعود

وهل أوضحت لك أنه كي تكون حقيقة

يجب أن يكون الحلم أولاً

قالت بأن لا تتوقف عن الحلم

بل وكتبته على ملاءة سريرك

وبعدذلك دست الأحلام الملونة

في كل زاوية من رفوفك

وقالت أيضا (فقط إن أمكن)

أن تحلم في النهارِ أيضاً

فستحققها هي..فهي لهذا جنية

قد تحقق لك كل شيءٍ.. حتى أنا

Ако можеш да мечтаеш на глас...

Феята на Сбъднатите Сънища

обеща ли ти, че ще се върне?

Обясни ли ти, че, за да стане истина,

трябва измечтано да е първо?

Каза да не спираш да сънуваш!

Даже го написа на чаршафа ти.

После пъхна разноцветни сънища

в ъглите на всичките ти шкафове.

Също каза (ако е възможно само)

да мечтаеш даже денем.

Тя ще сбъдва...За това е Фея.

Може да ти сбъдне даже...мене

Превод: Абдулрахман Акра

Редактирано 22 април 200917 г. от Fingli
Махнати форматиращи тагове (преглед на промените)

Димчо Дебелянов

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми за пристан умира,

низ велика пустиня развян.

Пол Елюар Това е благият закон на хората Те правят вино от грозде Огън от въглища Мъже от целувки Това е верният закон на хората Съхранен непокътнат В нещастия и войни В смъртна опасност Това е топлият закон на хората Превръща вода в светлина Мечтите в реалност Враговете в приятели Закон стар и нов Който сам се развива От глъбините на детско сърце До висините на разума

Ам аз попринцип си падам повече по разказите и романите, но има някои стихотворения които мноме заинтригуват.Дори аз самия понякога съм съчинявал такива, но това не ме влече толкова, колкото криминалните разкази и романи.

Ето, пак ти обещавам да не наранявам твоето сърце, и ето - пак го правя - раздирам го със двете си ръце... Искам винаги да си със мен, искам вечно твоя аз да бъда. Искам огън да струи от мен, искам пак да съм жарава твоя. Искам думите ми да те радват, искам да не моля в любовта... Искам болка да не причинявам, искам обич в твоята душа. Искам всичко между нас да продължи, искам любовта ни да цъфти. Искам твоята прегръдка да е само моя, искам твоята целувка пак за мен, искам право аз да имам да поискам да съм само с теб. Искам пак да ми простиш... Искам пак да обещая... Искам... много ли аз искам?... Егоист съм - знам, прости ми, но те искам... Научи ме да не обещавам, че няма да те наранявам. Научи ме как да искам това, което ми даряваш... /Ф/

Жената на Мъжа

мечтата на един мъж

е к***а със златен зъб

и жартиери

напарфюмирана

с изкуствени мигли

грим

обеци

светло розови пликчета

саламен дъх

високи токове

дълги чорапи с много малка

бримка от задната страна на левия,

малко пълничка,

малко пияна,

малко глупава и малко луда

която не разказва мръсни вицове

и има три пъпки на гърба си

и се преструва че харесва симфонична музика

и която ще остане седмица

ще мие съдовете и готви и чука и духа

ще почисти кухненския под

и няма да показва снимки на децата си

и да говори за нейния екс-съпруг или съпруг

или къде е учила или къде се е родила

или защо е влязла в затвора последния път

или в кого е влюбена,

само една седмица ще остане

само една седмица

ще свърши работата си и ще си иде

и никога няма да се върне

обратно

за тази обеца върху шкафчето.

Чарлз Буковски

***

Ако можеш да запазиш равновесието си

когато всички губят своето

и тебе обвиняват за това;

ако продължиш да вярваш в себе си

когато всички се съмняват в теб,

и все пак отчиташ тяхното съмнение;

ако можеш да чакаш и да не се умориш от чакане,

или ако те лъжат – да не си служиш с лъжи,

или ако те мразят – да не излъчваш омраза

и все пак да не бъдеш твърде добър,

нито да се правиш на съвършен мъдрец.

Ако можеш да мечтаеш

и да не правиш мечтите си свои господар,

ако можеш да мислиш

и да не превръщаш мислите си в единствена цел,

ако можеш да посрещнеш триумфа и падението

като двама еднакви измамника;

ако можеш да понесеш да чуеш

как истината, изричана от теб

се изопачава от подлеци,

и се превръща в подпора на глупци,

или да видиш как се руши онуй,

което цял живот си творил,

но да не се прекършиш и пак да почнеш да твориш,

дори и с похабени инструменти!

Ако можеш да загубиш и да почнеш отначало

и никога да не продумаш за загубата си;

ако можеш да насилиш сърцето си, нервите и мускулите си

да ти служат още дълго, макар съвсем и отмалели,

и тъй да издържиш, когато няма вече нищо в теб,

освен волята,

която ти шепти „Дерзай!”

Ако можеш да разговаряш с тълпите,

но да запазиш благородство,

или да се движиш с царе,

без да губиш допира с обикновеното.

Ако нито враг, нито любящ приятел

могат да те наранят;

ако всички хора са ти драги,

но никой твърде мил,

ако можеш да запълниш бягащата минута

с шейсет достойни секунди,

твоя ще е Земята,

и всичко, което е в нея

и което е по – важно:

ти ще бъдеш ЧОВЕК!

Ръдиърд Киплинг :25204rd3vtocasj:

Вълните на морето са жени

Вълните на морето са жени,

избягали от къщите-окови.

Ела, една вълна сама стани,

сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,

при царството на тъмните стихии.

Била ли си обичана преди

едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливият ще седне на брега,

ще шепне колко много ти е верен,

безсилният ще плаче от тъга,

а истинският сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,

но ти не се завръщай, нито спирай.

Вълната е вълна насред море.

А тръгне ли към плиткото... умира.

Евтим Евтимов

http://www.youtube.com/watch?v=_hE4lvL4oYc...feature=related

Редактирано 4 май 200917 г. от Lucia_free (преглед на промените)

"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

Бояна Петкова

Редактирано 6 май 200917 г. от diadia (преглед на промените)

НЕВЪЗМОЖНА ОБИЧ

автор: ГЕРГАНА ИВАНОВА

Невъзможна обич... Прокълната...

Тежка, като камък за удавяне...

Като огнен обръч на сърцата,

вкопчил ги на смърт чрез овъгляване...

Нереална обич... Лудост жива...

Остров глух за грешници осъдени...

Там еднопосочно се отива...

Тръгва се... в чувал с нозе овързани...

Неподвластна обич... на раздяла...

Белег за избрани... на обсебване...

Път без изход с нокти изкопала,

даваща... до степен на отнемане...

Ненаситна обич... Светлосиня.

Скъпа като дъх, пред екзекуция...

Още миг се моля да те има -

шепа лято в зимата на звуците...

Аморе Мая Попова Не чаках цял живот, за да те срещна. Достигнала в живота си предела, със чувството, че сигурно съм грешна живеех, самотата си приела. Намери ме на принципа случаен, със сляпото доверие в късмета. С какво заинтригува ме – не зная, но факт е, че сърцето ми прие те. А ти си хубав. Ти си много хубав. Очите ти са дъно океанно. Заклеха ме във тебе да се влюбя, поглъщайки ме с обич бавно, бавно... Забравих за изплуване нагоре. Потънах в дълбините ти зелени. А чувството магично е. Аморе. И най-красиво – че се влюби в мене.

Пияният кораб

Артюр Рембо

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –

индианци гребците нападнаха с вой

и на стълбове цветни за живи мишени

ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава

с едро фландърско жито, с английски памук

и поех, щом се свърши дивашката врява,

все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,

тая зима бях трескаво глухо дете,

полуострови чакаха с ужас развръзка–

по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!

По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –

като тапа се мятах без страх десет дена,

заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –

сок от кисела ябълка в детски зъби –

и разплискани сини вина, и бълвочи

тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема

на морето, изяло лазура зелен –

в млечен сок и звезди: там към трюма поема

всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но

потъмнява, умре ли горещия ден,

по-стихийна от дарба, по-силна от вино

кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,

а в зори – сред парцали сребро – синева

като ято подплашени гълъби в здрача.

Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,

над водите разляло лилави петна,

многогласни и бурни – хор в театър античен –

се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,

за целувка по мокрите морски очи,

бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,

в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –

пощръкляла чарда – свойто гърло дере,

без да знам, че в сияйния крак на Мария

си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:

сред цветята – очи на пантери – народ

с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са

над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,

гние в зноя в тръстиките Левиатан,

а прибоят, додето човек се опомни,

прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава

и лагуни, където на клон оголял

с дървеници гигантска змия се сражава

и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,

как вълни –златни рибки – запяват край мен,

как цветя като пяна водата подмята

и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето

ме люлее със стона на всяка вълна,

щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…

Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –

русооки глупаци, поели на път, –

аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,

и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби

сред звездите, разбъркани от ураган –

ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би

да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –

като зид свода огнен пробивал със стон,

в трюма взел конфитюр за добрите поети

от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга,

аз, дъска от луната в петна стеарин

(денем юли събаряше свода с тояга

и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило

Маелщром се замята, от страсти обзет,

аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,

зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази

са за скитника, който върви ден и нощ –

и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,

в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,

всяко слънце – горчиво, додето умре.

Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…

Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е,

край която, приклекнало в здрача студен

с книжно корабче бедно дете си играе

и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора

пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–

ни търговските флагове, горди в простора,

ни брега, в мене впил ужасени очи.

http://vbox7.com/play:a30d5475

Редактирано 16 май 200917 г. от Lucia_free (преглед на промените)

ТРАВМА Вървяхме и говорехме разумно. Аз стъпвах твърдо, равно по земята, усмивката ми - като ръкостискане, и в думите далеч те превъзхождах. Но строгото ми токче се подхлъзна, тогава ти през кръста ме прихвана и ей така, с един-единствен жест, с една ръка ме понижи в жена. Ина Григорова

Когато искам красота, а всичко е неестетично... Когато търся поезия, а всичко пак е прозаично Тръгвам без посока, скитам се във мрака... Душата ми едновременно и пътува, и чака. Хора незнайни излизат и влизат... Пътища тайни във мен се размиват Попиват мислите ми за безкрайното във вечната игра на нереалното. Баналното пак се чуди да умре или да се събуди Истината пак се страхува... на лъжата трябва да робува... Измислям си препятствия и вечност, потънала в човешка грешност... Стоя и бягам... Бягам без посока... Душата пак си търси светлина, когато спрял е тока... не помня вече от кого е, но си има отговор: Когато аз съм красота и другото е без значение, когато съм поезията, в прозата наречена съмнение, посоката си знам. И мрак не съществува, изгрев съм ... и залез тих, а другото не струва. Ако ли не? То утре пак ще се повтори всичко вчерашно, дотегнало до смърт и пак ще са ви нужни стрелките на часовници, за да повярвате, че не лежите в гроб под мрамор твърд, а че сте живи! И е нужно нещо свое - свещ и светлинка в куплети, та Смисълът да грее в дните. Да не бъдат от ужас обзети. Илиян Хавов (Бяса)

Редактирано 17 май 200917 г. от Lucia_free (преглед на промените)

Искам дете

от пороя.

Да е дъждовно. Зенично.

Да го люлея във шепи.

Да го приспивам във чаша.

Да му помагам с домашните.

(- Мамо, днес учихме,

как се вали изведро!...)

Искам дете

от вятъра.

(Какво от това, че баща му

никога не е до мене?!)

Да бъде винаги рошаво.

Винаги променено.

Да му давам да тича из къщата.

Вечно да чупи прозорците.

(Срам го е, че го прегръщам

и му оправям косата пред хората.)

Искам дете

от пожара.

Със смях като бяг на коне.

Вечно омазано в сажди.

С вечно ожулени

колене.

Вечно със нещо по-важно

наум

от миенето на ръце.

Искам дете от прозореца.

От залеза искам дете.

Дете със очи като моливи.

Дете със прозрачни ръце.

Искам дете.

От целия свят.

(Ако щеш - наречи го падение!)

Дете със душа като ад.

Ще го кръстя

Стихотворение.

Елица Мавродинова

Филми В някои филми някои кадри остават непоказани (не защото са изрязани). В някои филми някои хора остават скрити (не защото са изтрити). В някои филми има само розови черешки без обяснение защо костилката им не се вижда на големия екран. В някои филми. Докато седиш в киносалона и гледаш такъв филм несъмнено се питаш защо сладките череши в твоя живот имат костилки. Екатерина Карабашева

Пледоария на Пепеляшка

Е, балът беше много пищен.

(Да сте видели пищност без уловка?)

Да му е за урок на принца,

като намери пак пантофка.

Горкичкият! От утре ще се стряска.

(И ще е в правото си общо взето.

При всяка тиква — повод за каляска

ще бие като барабан сърцето му.

И ще си мисли: „Ето, тя се връща!

Какво му стана на това момиче?

Нали за нея беше тази къща...“

Простете ми, знам че е неприлично!

Обаче вече никой не се връзва

на принцове и приказни истории.

Студено беше в къщата и зъзнех,

а принцът самовлюбено говореше...

Така говореше, че даже не усети

кога съм се изнизала във мрака...

Ако го видите случайно, му кажете,

че просто няма смисъл да ме чака.

***

Пледоария на принца

Е, вярно — стана малко кофти,

но се придържах към сюжета.

Не знаех, че я стягала пантофката...

Признавам си — заглеждах се в съседката,

докато тя, загледана в звездите,

забравяше за мръсните чинии...

Признавам си, че всяка вечер пиех

умерено по няколко ракии.

Не помня хъркал ли съм после.

(Простете ми, обаче е човешко.)

Обичах я до мозъка на костите,

а тя — броила всичките ми грешки...

И приказката взе, че преобърна...

Това минава ли за справедливост?!

Кажете й, че чакам да се върне!

Ще я обичам, докато е жива.

***

Режисьорът на чаша с принца

За мен е дидактична случката.

Разби ми и на мен сценария.

Тя, Пепеляшка се оказа кучка...

Ти чете ли изобщо пледоарията й?

Теб публиката повече харесва.

(Кога ли жертва не е искала?)

Сложи й кръст — в твой интерес е.

Не става за живот.Актриса е.

Да си върви по живо и по здраво!

(наум) Да знаеш само как ми липсва!

(на глас) Наздраве! По-изкъсо трябваше!

(наум) Обичам я неистово!

Яна Кременска

КОПНЕЖ ЗА ИЗВИСЕНОСТ м. В. Друмева Звездна музика от сребърни лъчи над земята сънна се разлива. В камъчето малко тя дори звучи и погалено от нея то разкрива своя чар със блясък нежно-мек. Нощният повей гальовно-лек звездна музика пилей навред. В приказно сияние превръща всеки хълм и всяка къща и дори парченце лед. О, сърце, излез, излез навън от суетни земни грижи малки! Вслушай се във този светъл звън! Забрави гнетящи чувства жалки! Ще се срути каменна стена, ще огрее чудна светлина. И в нестихващия сребърен поток ти ще чуеш музика надзвездна, във която крий се мъдрост-бездна на Великия Творец и Бог! О, сърце, излез, излез навън от суетни земни грижи малки! Пробуди се от кошмарен сън, забрави гнетящи чувства жалки! Разтвори най-тихия си кът за мелодиите, идващи Отвъд! И тогава във един прекрасен миг ти ще станеш лъч от Светлината. Ще запее в тебе Красотата, чужда на суетен земен вик!

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ПЕТ НЕРАЗУМНИ ОБЯСНЕНИЯ В ЛЮБОВ Омръзнаха ми сладките закачки. Удавих в тях последната си муза. Ще се осмислям сам, като салатен блус... Накратко, ще умра забравен, злобен, огорчен и гладен. Дали това предчувствие е само трудна рима или е името на БОГА? И на кого му пука днес, че да мълча не мога. Животът, ако още искаш да говориме за него. Той е там, дали е моят, твой или на друг, каква е разликата, а? Боклуците в боклука. Забравих да ти кажа, че си тъпа, и в кратки мигновения дори те мразя. Така се завъртя светът, че се налага да си обясняваме най-лесни за разбиране неща. Абсурдно е, но те обичам: Желая те до себе си, любима! - Хайде бе! - Ще бъде чудо, ако кажа друго. Все пак си кучка. Стоян Стоянов

Грях Помня те - чаровник, с душа крилата закодирал в думите си дъх на вятър. Помня как разсмиваше дори тъгата с лекота, без маска, грим или театър. И бутилката с писъмцето пазя още. Помниш ли? - Усмивки ми изпрати в нея. Отварям я в безсънните си нощи да пия скришно топлинка и да се грея. И подреждам все така душата си - завърнеш ли се топло да те срещна. Старателно разстилам тишината си. Забравям, че чакането ми е грешка... Душа, изографисана от спомени. Вратата е залостена за всеки друг. Грях ли е, че в думите отронени посявам въглени, трепереща от студ? Грях ли е, че с призраците все живея затворила очите си за тичащия свят? Грях е да тъпча млади пъпки, да немея и да целувам само хербаризиран цвят!... Събка Митева

Иван Вазов Либето

Ангел не е, но не мрази
и кат ангел е без грях,
няма хубави елмази,
но то грее като тях.

Мома не е, но обича
по-горещо от мома.
Тя се с рози не накича,
но тя роза е сама.

Не ми прави клетви верни,
както навик е по нас,
вместо думи лицемерни
тя цалува ме без глас.

Що ми требува да дира
за песни си критик друг,
кат ги сладки тя намира
и обича техний звук?

Мъки тежки ако патя,
гони ли ме страшен враг,
сявга в нейните обятья
търся милост, верен ляк.

Ако в минути неприятни
скръб духа ми съкруши,
тя със думи благодатни
и с милувки ме теши.

Ако горки сълзи роня
божий гняв да укротя,
вместо пред божа икона
ней молитва си чета.

Бури, мълний върху мене
тряскат ли във нощний час,
то във нейните колене
крия си главата аз.

УНЕС

Говорù, говорù, говорù! -

аз притварям очи и те слушам:

- Ето, минахме сънни гори

и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,

вдясно тъмни пожарища пушат.

Де ще стигнем, кога зазори?

Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим

и ще бъдем два пламъка слети,

и в нощта, сред безбройни звезди,

като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -

но води ме, води ме натам!

1926

Мой си, дяволе...

Полудявай. Грабни ме. Целувай ме.

Разбесней ме. Пали ме пожарено.

Ти си дяволът. Хищник погубен.

Остри пръсти забивай, кошмарнико.

Късай дрехи. Изсмуквай. Опивай се.

Жива смърт и умиращо раждане.

Изтръпни ме. Люби ме мъчително.

Дълго сянката своя в мен вграждай.

Плъзгай бавно езиче непитащо.

Изтънявам и ставам невидима.

Като змии горещи се сплитаме.

Любовта е порочна зависимост.

Кръгъл кораб - земята разклатена.

Ти си бурята. Имай ме адово.

Заразяваш ме с алчност отдадена.

Попилях. Надкрещях водопадите.

Беззащитно-кошмарна. Опасна съм -

съвършена за теб като външност.

Мой си, дяволе! Мой... И безгласен.

Ти се любиш със своята същност.

Балада за човека

Самичък в студената бяла гора

две нощи човекът се влече.

И каза гората: - Нима не разбра?

Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш. Далеч е отрядът сега.

Ни стряха, ни лек, ни пътека.

Но глух бе човека, съборен в снега.

Пълзеше, пълзеше човека.

И каза гората: - Смири се и спри!

Не ще се изтръгнеш от мене.

Виж - бързият гълъб е паднал дори,

до тебе с крила укротени.

Къде ще отидеш с такива нозе,

крилете щом в мен са сковани.

И спря се човекът. И гълъбът взе,

и скри го до своите рани.

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,

под пазвата трепна полека.

Удари с криле и натам полетя,

където не стигна човека.

Задушница

Зад две пресечки ги посяха. С вино.

Най-близките ми хора. Празнично облечени.

Завити със любов. И карамфили.

С лица от тишина завинаги изсечени.

И днес ги обладават духовете им.Отново.

За да ги върнат малко на земята.Преди здрача.

Отчупих им сърце наместо пита. И зарових.

Душата си до тях . За да не плача. BLUE_ROSE