ИНТИМНО

Дамян Дамянов

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний ще легнем с тебе…

Редактирано 19 юни 20178 г. от @Some@ (преглед на промените)

Ти не знаеш колко пъти съм умирала. 
(Убиваше ме между другото. Небрежно.) 
Сега е все едно дали съм жива. 
Погребах всички глупави надежди. 
Сега съм призрак. Дъх във огледалото. 
Прозрачна сянка. Тъжно привидение. 
Поне съм бяла. Толкова съм бяла... 
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш. 
Но ти не гледаш... Никога не гледаш. 
И не видя как бавничко ме губиш. 
Как се стопявам тихо и безследно, 
докато ти си... просто другаде. 
А аз оставам сам-сама, където 
изхвърлените обичи умират. 
И не е тъжно, че не вярвам в тебе. 
А че след теб не вярвам в никого. 

caribiana

 

Редактирано 20 юни 20178 г. от Malvi (преглед на промените)

Толкова по-зле

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал. 
И толкова по-зле за хората, които не обичат 
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал, 
които не разбират, 
които не разбират кучето, 
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези, 
които казват, че обичат кучета, 
но при условие, че...
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие, че...
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.

Жак Превер 

пак Жак Превер

Paris at night

Три клечки кибрит – една подир друга запалени 
в мрака. 
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.

Не се страхувам от смъртта
на любовта тревогата и мъката
и злобата узнах.

В стремеж към невъзможното
изгубих равновесието си...
Избрах планината за бягство от хората,
понеже ги обичам идеални...

Заместих най-човешкото с първичната природа,
Защото мразя посредствеността.
Ограбих сърцата на най-близките ми
те отвърнаха със страхотни мъки.
Избягах от приятелите си - 
само най-добрите ме настигнаха и спасиха.

Чуках на десетки врати.
някои от тях ме изведоха
зад границата на човешкото съжаление
и високо над хорската омраза.
Опознах себе си и затворих пътищата
към сърцето си.
Искам да открия низките тайни на хората,
за да приютя бягството на унизените.
Трябва ми твърдост,
за да държа челото си изправено.
Трябва ми топлина,
за да сгрея ръцете на обречените.
Трябват ми пропасти, за да хвърля в тях
късовете камък в сърцето си.
Трябват ми пещери, за да затворя завинаги
бездушните каменни приказки,
които човешките думи капка по капка
са трупали.
ИСКАМ ДА СЕ ПРЕРОДЯ В БЛЯСКАВ ЛЕДЕН ВРЪХ...

Това е Людмил Янков

Дора Габе - Мама

Дето си от всички най-добра,

дето те от всичко най-обичам,

научи ме как да те наричам,

научи ме как да избера

най-хубавото, най-чудесно име

и да ти го казвам научи ме!

 

Че за тебе думи не намирам,

а сърцето ми до днес побира

таз една-едничка дума само:

„Мамо мила, скъпа моя мамо!“

 

Най-герестото лято

Летата бяха глупави преди
и мислеха, че ще живеят вечно.
А пък това за малко се роди
и закипя, избистрено и течно.

Нощта му има сребърни рога,
денят му е перо от птиче чудно.
Най-герестото лято до сега
преди разсъмване е вече будно.

Сърцето му е гребен на петел.
Сърцето му е ягода и диня,
и който го опита, става смел
както преди, преди, преди години.

Пристига тук, възседнало коза,
и сянката на ореха го гушка.
Горещо, под езика – със сълза,
на пръстена – с едно зърно градушка.

Златисто, с драскотини и следи,
с адрес, записан в скъсана тетрадка.
Летата бяха нежни и преди,
но днешното е сто пъти по-кратко

Мария Донева 

***

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:
дърветата, паветата, града...
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.
Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв..."
Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

Дамян Дамянов

ГОРЧИВО КАФЕ

 

Когато след пир полунощен самотен,

на зиг-заг се връщаш дома

И киска се вихър над жребий сиротен

И плаче безлунна тъма,

побързай, побързай, на спиртника прашен

тури тенекийно джезве -

на винени пари под пристъпа страшен,

свари си горчиво кафе.

 

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен

И лъхне ли дъх мразовит,

опит от тъгата на поздрава сетен,

не гледай тъй блед и убит

изтрий от сърце си мечтите парфюмни

за черни очи кадифе

под тъмната стряха на мисли безумни -

свари си горчиво кафе.

 

А привечер зимна в безлистните клони

щом стене фъртуната зла,

И зимният вихър се киска поклони

през мътните бледи стъкла

с коси заснежени младежкия спомен

отдай на аутодафе

И бавно на малкия спиртник поломен

свари си горчиво кафе.

Христо Смирненски 

Не съм това, което бях
съдбата е неумолима.
Бе пролет, лято, но след тях
в прозореца наднича зима.

Любов! Със страст неукротима
боготворях те всеки час!
Ех, два живота ако има
по-вярно бих ти служил аз.

Клеман Маро

ЛУНЕН БЛЯСЪК

 

На лунния блясък вълните

заливат пустинния път -

кат сенки печални върбите

безмълвни край него стърчат.

 

Лъх ведър нивята заспали

облъхва след огнений зной -

то сякаш сонм ангели бяли

преливат ги с златен покой.

 

Звезда към земята полита

от свода бездънно дълбок,

душата се вслушва: долита

глух шум от планински поток.

 

И в блянове тъмни увлечен,

аз плувам в безсилни лъчи,

милуван от спомен далечен

за две лъчезарни очи...

Димчо Дебелянов

***

Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
подир други пръстени,
устни, постели -
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени -
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени -
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане -
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.

Станка Пенчева

75 години от разстрела на Никола Вапцаров

НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ

“Ще бъда стар, ще бъда много стар...”
Н. Вапцаров

Поете, не можа да остарееш.
Погромите пометоха и теб.
Мечтата не успя да доживееш.
И по-добре. Финалът бе нелеп.

Заводa, който беше ни поръчал,
строихме дълго, гладни за живот.
И доживяхме - днес собственоръчно
да сриваме строеното със пот.

Но не зърно от вярата ни взеха -
опитаха се да я похитят.
Не ревна никой и като утеха,
живее всеки в огледален свят.

Дори и Фамагуста днес я няма.
И корабът “Балкан” е претопен.
Животът най-брутално ни измами.
Пак вятър гоним всеки божи ден...
...
Така и не можа да остарееш.
Загина млад – на тридесет и две.
Поетите, убити за идеи,
възкръсват в нас.
И пишат стихове́.

Автор Александър Калчев

преди 10 минути, Богатир написа:

75 години от разстрела на Никола Вапцаров

 

Поклон пред светлата му памет!

 

Изморих се

се от болни амбиции,
някой все да ми рови в душата…
Завистта някак стана традиция…
Подлостта е до болка позната…

Постоянно се взираме в другите,
а не виждаме своите грешки!
В тъпи спорове времето губим...
Не говорим със никой човешки…

Все опитваме друг да очерним,
все злословим и все се оплакваме…
С някой друг все живота си мерим…
Своят някак за утре отлагаме…

А не виждаме как остаряваме…
Даже няма какво да си спомним…
Май от злоба дори оглупяваме…
И така и не ще се опомним…
 

Таня Симеонова

Не посмя да ме обичаш. Не посмя...
Не те виня. Разбирам те напълно.
Не всеки би повярвал в чудеса,
когато на душата му е тъмно.

И ти не ме повярва. Изпокри се
във свойта твърда грапава черупка,
изплашен, че над теб любов ще плисне
и бронята ти в миг ще се пропука.

Изплашен, че ще счупя ледовете
с упорството на никнещо кокиче,
че смело ще развържа ветровете
и ти ще трябва все пред тях да тичаш.

Изплашен, че земята под нозете
ще стане нестабилна за вървене,
когато се осланяш на сърцето...
Прие ме не за щастие. За бреме.

Да, трудно е, когато се обича
със истинска любов! Но пък си струва.
След мен със всяка, дето те привлича,
ще бъде лесно. Даже ще е скука...!

Васка Мадарова

Я могу тебя очень ждать,
Долго-долго и верно-верно,
И ночами могу не спать
Год, и два, и всю жизнь, наверно!

Пусть листочки календаря
Облетят, как листва у сада,
Только знать бы, что все не зря,
Что тебе это вправду надо!

Я могу за тобой идти
По чащобам и перелазам,
По пескам, без дорог почти,
По горам, по любому пути,
Где и черт не бывал ни разу!

Все пройду, никого не коря,
Одолею любые тревоги,
Только знать бы, что все не зря,
Что потом не предашь в дороге.

Я могу для тебя отдать
Все, что есть у меня и будет.
Я могу за тебя принять
Горечь злейших на свете судеб.

Буду счастьем считать, даря
Целый мир тебе ежечасно.
Только знать бы, что все не зря,
Что люблю тебя не напрасно!

 

Автор: Эдуард Асадов

Spoiler

 

 

Вдигам тост 
за невъзможната любов,
онази, грешната и неразумната,
онази, прокълнатата любов,
отритнатата, блудната!
Онази, дето те пронизва с нож,
онази, дето тайничко сънуваш,
и за която си готов душата
и сърцето да погубиш.
Онази, със която до зори
си пял и си наливал чаши,
безумно си целувал, но уви,
сред чужди, неизгладени чаршафи.
Вдигам тост:
за невъзможната любов,
с която винаги животът те разделя,
с която не заставаш пред олтар,
дори деца от нея не зачеваш!
Ала я носиш до последния си миг -
онази, дръзката и лудата,
по-вечна от венчалната халка,
по-крехка от крило на пеперуда.

Даниела Атанасова

Аз съм вода.
Бързам, подскачам, преливам.
Шмугвам се между камъчетата,
между корените се сплитам,
извайвам си тяло и от сухото бликам.
    Аз съм вода.
Капчица съм - малка и чиста.
Целувам земята на някое скрито селце.
Солена съм - прегръщам делфина,
море съм с душа на дете.
    Аз съм вода.
Прозрачна съм, и зелена, и синя.
С боичките си рисувам чужди светове.
Срещна ли лъч, дъгата се ражда и
под небето извива цветните си ръце.
    Аз съм вода.
Създавам това, което не съществува.
Минавам през места без следа и без диря.
Пръстта ме попива и будя Смъртта,
от очите й изтичам, разцъфват цветя.
    Аз съм вода.
Вълна съм - гъделичкам с мигли океана.
Красива съм и все забързана към брега.
Разбивам се в урвата, но песента ми не спира.
Тъгата ми се превръща в пенлива сълза.
    Аз съм вода.
Пазя любовта на всички моряци и
чувам вечер как тайните им шептят.
Сирените, не смирени - примамливо опасни
в страшните бури на скута ми спят.
    Аз съм вода.
Ще ме познаеш по очите.
Те лъжат, че са кафяви, а са синева.
В тях ще чуеш приливa, ще видиш зората.
Ще усетиш морската свежест и нежността.
    Аз съм вода.
Такава съм и такава ще бъда.
Ще се спускам, ще извирам и ще продължа.
В дълбините си ще се гмуркам и потъвам,
в плитчините си ще съм бистра жива вода.
    Аз съм вода.
От нищо не бягам.
Бърза съм, да, но не падам.
Живот съм и грях, дива съм и спокойна.
Аз съм жена - родила се непокорна.

Л.Г.

Мечтите се сбъдват, когато ги чакаш!
Мечтите се сбъдват, когато летиш!
Когато с трепет отвориш вратата,
когато обичаш, когато простиш!
Мечтите се сбъдват, когато усетиш
как някой усмихваш и правиш щастлив,
когато запееш, когато засветиш,
когато душата си в стих потопиш!
Мечтите се сбъдват, когато успееш
сълзи да прогониш от тъжни очи,
когато чрез теб някой друг заживее,
и теб сънува, когато заспи!

Марияна Трандева

Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.

Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,

априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.

Caribiana

не можеш
     Надя Стефано (elpidaa)
     
не можеш да го забравиш
дива орхидея и бергамот
странна комбинация
като нас двамата
 
противоречива природа
на неконстантна завършеност
плах финес и дръзко поведение
като море след буря
 
не можеш да го забравиш
следи от страст и безсъници
все още намираш пясък из джобовете
като символ на слученост
 
имагинерен паралел
между няколко импулса
стигнали до мозъка
в момент на отдаване
 
не можеш да го забравиш
заключил те е във себе си
и татуирал фатални фантазии
като стаено дихание
 
не можеш да го забравиш
никоя друга няма да го изтрие
защото не притежава
парфюма на тялото ми
(между бедрата ти)

_________________________________________________________________

траектория на случването      Надя Стефано (elpidaa)      няма дъжд, който вали на обратно  усмивки на заем  пясъчни кораби  клавиши по пръстите  стъпки от следи  меридиан с отрицателен знак  (от изток на запад са само ръцете ти)  няма поглед, който побърква ширината  на всяка точка от тялото ми  и забива червени флагчета  (подкожно)  танца на слепоочията няма значение  пулсът им е достатъчен  да напише от паметта устни  и няма място което да не съществува  и не мога да достигна  когато си затворен в очите ми

______________________________________________________________

усещане за лято
     Надя Стефано (elpidaa)
 
*** лятно е
     и жарко
     по тялото
     морето
     е
     оставило
     солените
     си
     устни
     пясъчност
     в очите ми
     примамва
     гларуси
     вълните
     се
     събуждат
     погалени
     от
     нощен бриз
     се любят
     и
     проникват
     в мене

     лятно е
     и жарко***
 

 

ЗА ЕДИН МИГ

Съсредоточи се! - ми шушне дървото. -
Всърцевини се!
Не се пилей насам-натам,
не се търси все по-далече,
не бъркай лутане с литване!
Вкорени се!
Устои не значи застой.
Бронирай се в ризница от вятър.
В обръч от безкрай се всади.
Изправи се под косия дъжд.
Вядрени се!
За един миг застави Вселената
да спре своята въртележка
и се огледай:
Къде си?
До кога си?
Ти кой си?

Б.Д.

Тази обич е късна.
Тя е зимен коняк.
Тя не е земетръсна
и не тропа със крак.

Не задава въпроси,
не променя съдби;
не придиря, не проси,
даже дом не реди.

Тя ни носи покоя,
без фанфари и шум,
като стара секвоя,
като точен куршум.

Тя не иска, а дава,
като есенен дъжд.
Тя е кротка жарава
и се случва веднъж.

Тя е стара подкова,
патиниран кадем.
Тя е змийска отрова,
благороден калем;

калдъръмче сред камък
и светулка във мрак;
неочакван подарък
и последният влак.

Тази обич е късна.
Тя не носи мечти.
Нещо в мене възкръсна
и причина си ти.

Цветанка Ангелова