Прощално писмо Те казаха, че аз съм те убил. Нима бях длъжен да приема любовта ти? Разпитваха къде, с кого съм бил, почувствах се като герой на филм, във който се разказва за смъртта ти. Изправен на последния етаж, с трепереща ръка захвърлям фаса. Оставих те сама на онзи плаж, да бъда с теб ми липсваше кураж, но трийсет метра под деветата тераса ще им докажа колко съм различен като напиша с кръв, че те обичам. Павел Петков

Димчо Дебелянов

* * *

ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,

тихия двор в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Елегията е публикувана за първи път в сп. "Родно изкуство", кн. 2 от 24.11.1914 г.

ПЕПЕРУДА Една пеперуда ме тегли напред и духа ми тревожи - от дългото тичане някой ден ще се запаля. Протягам ръце да я хвана и юзда да й сложа. И така отминавам в полето моя брат Лазар. Но ето го селото. Старци от черни шишета отпиват. Хукват и те да я гонят - хвърлят се лудо и падат. А тревата жестоко с камшици ги шиба и кръв зелена от гърбовете им капе. Защо не почакаш, красавице? Човек полудява от такава гонитба, а всичко е толкова кратко. Няма от твоята кожа тъпан аз да направя, нито за палки ще взема на някой охлюв рогата... Още малко, нозе - напрегни се човешко бутало. Дух мастилен, и ти - нека всичко се труди. Още имаме сили, щом сърцето е цяло - трябва да хванем нашата пеперуда. Но тя възлиза по хълма и ще спре върху тая волска жила, изкочила от врата на земята. И може би аз ще падна до нея, без да узная бяла ли е или червена - с точици по крилата. Борис Христов

Франсоа Вийон БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА До извора умирам аз от жажда, горя и тракам със зъби от студ, земя-кърмилница, а ме подяжда, до огъня студът е трижди лют - червив от бедност, тъна във уют; надежда ли? - през сълзи съм се смял, намерил във утехата печал, че радостта ми е на мъченик, в безсилието свойта мощ узнал, приет добре, изхвърлен със ритник. Неясното с вяра ме подклажда, а очевидното ме хвърля в смут, съмнявам се дори във свойта жажда, случайно ли е, значи е статут; дори спечелил, губя като луд, започва с "лека нощ" денят ми бял, лежа по гръб - над мене е провал, богат съм аз и всекиму длъжник, наследство чакам, ала нямам дял, прит добре, изхвърлен със ритник. Безгрижен съм като ненужна сажда, нахалос ли е, аз си давам труд, щом някой ме ласкае, ми досажда, щом верен ми се пише, ставам лют; приятел ли е, искам да е луд (във гарвана ще видим лебед бял!), с мен щом е, нека да ми прави кал, че истината няма собствен лик - научих го (дали съм го разбрал?), приет добре, изхвърлен със ритник. На Ваша милост се осланям цял - наслушах се (затуй съм оглушал!), намерил с всички нрави общ език - върнете ми, което аз съм дал, приет добре, изхвърлен със ритник.

ЖИВИ

на Румен

Мое бяло и родно и мое

мое всичко винаги мое

родно гробище - камен абсурд

щом мъртвите сме вкаменили

посочи ми незнайни врати -

Той през тях ще премине

а до него редом вървят

живи мъртви,мъртви живи

мои мъртви любими.

Няма тук и отвъд

няма земно привличане

живи нишки - наште мъртви плетат -

със погребани пръсти

И протягат родни ръце -

аз към тях се притискам

но те знаят - каквото е писано:

Трябва там да останеш -

живи, живи години -

после идваш при нас

жива мъртва, мъртва жива

наша жива любима.

И от спомени боли

Пиша твоето име с кръв по стената,

но всичко се размива, щом падне сълзата.

Искам да си спомня всички онези неща,

които ми каза, когато се отрекох от любовта.

Но си спомням само как правеше щастливи моите дни,

само онзи блясък в твоите очи.

тази болка не измъчва, тази болка убива

да стоя и гледам как всичко бавно се срива,

с тебе всичко друго си отива,

а ти си мислиш, че аз го искам, че съм щастлива.

Липсваш ми! Знаеш ли?

А може би аз не знам,

може би ти си бил сам.

Обичах те! Знаеш ли?

Тогава нямаше представа какво съм аз за теб...

Неизвестен!

Аз обожавам преди всичко работите на Никола Вапцаров и Веселин Ханчев,както и ранните години на Блага Димитрова: Балада за човека Веселин Ханчев Самичък в студената бяла гора две нощи човекът се влече. И каза гората: - Нима не разбра? Ранен си. Отиваш си вече. Умираш. Далеч е отрядът сега. Ни стряха, ни лек, ни пътека. Но глух бе човека, съборен в снега. Пълзеше, пълзеше човека. И каза гората: - Смири се и спри! Не ще се изтръгнеш от мене. Виж - бързият гълъб е паднал дори до тебе с крила окротени. Къде ще отидеш с такива нозе. Крилата щом в мен са сковани? И спря се човекът. И гълъба взе. И скри го до своите рани. И гълъбът, сбрал топлина от кръвта, под пазвата трепна полека, удари с крила и натам полетя, където не стига човекът. Изкуство Веселин Ханчев Върху древния камък зелен малко каменно гущерче има. То лежи и в горещия ден, то не бяга и в лютата зима. От столетия спи си така, сякаш само за миг е заспало. Бих целунал онази ръка, що е ваяла малкото тяло. Тя така е поставила там своя мъничък гущер изваян, че и грозния камък голям покрай него останал е траен. Без любов.... Блага Димитрова Без любов от днес нататък ще живея. Независима от телефон и случай. Няма да боли. И няма да копнея. Ставам вързан вятър и замръзнал ручей. Няма да съм бледна подир нощ безсънна - но и няма да ми запламти лицето. Няма вдън земя от мъка да потъна - но и няма да политна към небето. Няма да съм лоша - но и няма вече жест като безкраен хоризонт да сторя. Няма да ми притъмнява - но далече няма да ми се отваря цял простора. Няма вечерта да чакам изтомена - но и утрото за мен не ще изгрява. Няма от слова да зъзна вкочанена - но и няма да изгарям над жарава. Няма да заплача на жестоко рамо - но и няма от сърце да се засмея. Няма да умирам аз от поглед само - но и всъщност няма вече да живея. А ето и няколко от моите-не са върха на поезията,но съм ги писала от душа и на един дъх. ИСТОРИЯ Какво ли се иска в живота, да направиш,за да бъдеш човек? За да ти биде съдбата, позната на всеки,даже и през другия век? Може би трябва,тихо да живуркаш, да работиш,храниш и спиш. На чуждото нещастие,ти да си свиркаш, докато живота отмине и ти го проспиш. Такива хора,историята не помни, не се интересува тя от тях. От страниците си,тихичко ги гони, както дъждът отмива прах. Там просто няма място, за такива бездарни и прашни души. Там и така си е тясно, при толкова големи съдби. И от именна не виждам нужда, че те безсмъртни са сред нас. Щом историята не ни е чужда, и с гордост я четем на глас. ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ Бъди какъвто искаш, самоуверен,нагъл,егоист! И хич не трябва да се стискаш, да бъдеш преди всичко непукист. Че какво друго му остава , на човека в днешно време? Не и да се съмнява, в това,че не трябва да му дреме! КОЛЕБАНИЕ БЕЗ ИЗБОР Вървиш по пътя си сама, и няма на кого да се опреш. Около тебе само тъма, и така ти се иска да спреш. Но да спреш,е грешна стъпка, оказваш се някакси лишена, от спомени,мечти и тръпка, от себе си сама сломена. Тогава решаваш ти да продължиш, напред,към бъдещето непознато, на въпросите за миналото си мълчиш, остава то за тебе свято. Сърцето от болка те свива, при спомена за онази любов. Но на кръстопът,обратно не се завива, зад тебе винаги ще има ров. КОЛКО....... Колко много самота, има в тоя свят........ Колко много са деца, а не го усещат......... СВЕТЪТ Е ПЪЛЕН....... Светът е пълен със омраза; светът е пълен със лъжи, и навсякъде зараза, и навсякъде сълзи. Бъди различен в този мрак, усмихвай се напук на всичко; на всеки срещнат враг, на някой мазен чичко. Усмихвай се, и на малкото дете, за да може утре то, някй друг да отведе към нещо по-добро. ЖИВА Животът ми се някък завъртя, като върталежка в лунапарк. И като почна,и не спря, да ме върти през светло и през мрак. Върти,въобще не ме и пита- ще мога ли,да го настигна. А като отминаващи копита, се изнизва всеки ден и час. Но моля ти се,Животе-ти не спирай, на спирка скучна,сива. Изпитвай ме и ме провокирай, за да се чувствам още жива. НАПРАЗНО Светът започна мене да презира и кал да хвърля по-твоите очи, а аз ги бъреш и за тебе плачех, като,че ли светът за мене беше ти. И тогава светът се обърна срещу мен, и калта по-мен захвърча, очите ми кой ще избърше, сама съм сега на света. И гледам те право в очите, а не виждам нищо във тях, нима не значат нищо сълзите, които за тебе пролях? СПОМЕНИ Всичко лошо се забравя, омраза,обида и сълзи. Всичко в миналото се оставя и не искаш да си спомниш ти. Но хубавите мигове ,не можеш да забравиш- усмивките,прегръдките и блясъка в очите. Тях искаш във сърцето да запазиш, докато политнеш към звездите. Щастлив ли е,човек се снима и снимките си пази той ревниво; когато е нещастен,той ги взима и успява да забрави всичко сиво. Ще ви бъда благодарна,ако си кажете мнението за тях.

Без Любов

Как да продължа без любовта,

кажи ми как без нея да живея?

Угасвам бавно, ден след ден – сама,

кажи ми как да оцелея?

За мене тя е въздух и вода –

двигател на живота сложен.

Ала без нея той сега,

за мен е невъзможен!

Как да продължа без любовта?

В очакване минава всеки миг.

Оглеждам се дано я зърна,

но тя не чува моя вик!

Как да продължа без любовта,

кажи ми как да оцелея?

Поех по пътя вечен на смъртта –

аз без любов не мога да живея!

Неизвестен!

Синеоката Ей, ти, орис, мен орисана! Майко моя, жалбо моя люта! Как да кажа, как да бъза чута - тъй било от бога писано. Нямам ли сукна отрезани и не съм ли млада, белолика? Нямам ли снага на трепетлика, тънки ризи, тежки везани? Не мета ли ширни дворове рано сутрин с китка на косите? Песни ли не пея кръшно вити по седенки и сборове? Що ми са очи черничеви, тъмносвилени косите? - Той ги, майко, даже не поглежда. Днеска го видях край чичови - караше на паша стоката. Беше му лицето восък бледно. Ни ми проговори, ни погледна. И разбрах тогава, аз, горкана: той обеча синеоката, дато снощи другиму пристана. Елисавета Багряна

СЛАВНИЯТ ХУДОЖНИК

В ранно утро се пробуди

месец май - художник чуден,

към света погледна хитро,

грабна четки и палитра,

па започна: шари, шари -

клони, стръкове, върхари,

синури, поля, дъбрави...

Нищо, нищо не забрави -

и най-тънките тревички,

и излюпените птички,

пъпчиците, в мъх обвити,

и в градините лехите...

После махна към земята,

в багри цъфнала богата,

па засмя се, викна ясно:

- Кой рисува по-прекрасно?

Срещу таз картина веща

нека дойде ми насреща!

Елисавета Багряна

Песен Днес е тук, утре там - няма спиране, Вили. Днес е тук, утре там - все така, ден за ден. О, ела и кажи, ти мой скитнико мили, че си същия ти, че не си променен. Зимен вятър над нас от морето повея. Изпровождах те аз на брега този ден. Вече пролет дойде: той ще дойде със нея - иде тя за леса, иде Вили за мен. Обуздай, о, море, свойта кипнала пяна! Ах, как страшно бучиш в тая черна тъма! Успокой своя танц, о, вълна разлюляна, понеси, ветре мой, моя скитник дома. Но за мен, ако той е забравил, нека нивга не спре твоят яростен вой. Надалече от мен той в морето да плава, а пък аз да умра с мисълта, че е мой. Днес е тук, утре там - няма спиране, Вили. Днес е тук, утре там - все така, ден за ден. О, ела и кажи, ти мой скитнико мили, че си същия ти, че не си променен. Робърт Бърнс

Сонет №44 Да беше мисъл тежкото ми тяло преграда да го спре не би могла, от тук където съм,то би летяло към тебе с бързината на стрела. В секунда,през земи и океани се бих оказал дето дишаш ти, защото щом помислим,мисълта ни е там,за гдето тръгва да лети. Но мисъл аз не съм и ходът бавен на времето е моята съдба, защото тъй си мисля,съм направен навярно от земя и от вода, които със теглото си голямо порой от тежки сълзи ражда само. Уилям Шекспир

Едни очи Едни очи, две светлини във мрака, два пламъка, две бледо-лъскави сияния в дъжда. Отправени към мен, почти напълно непознатата, към силуета тъмен, пламенно-ефирен, скрит в нощта. Два лунни блясъка и полъх от усмивка, неугасваща. Искраица мисъл, Ехо, само помен от тъга. И жарък поглед, стрелнат с любопитство, Това… дали това е любовта? Или е просто символ на желание, поредната измамна среща и лъжа, илюзия в полето от мечти? Дали е истинското, чаканото нещо, или е само сетно наказание Затуй, че съм човек прокълнат да греши?

Никола Вапцаров

Влак

Влак през гарата протегнат.

Празник. Слънцето блести.

И народа се тълпи

на перона.

Той от жегата ще бега

там - навън, навън, навън

под дърветата, където

има в туй горещо лето

сянка и спокоен сън.

А отпред на влака чака

горделивата машина.

И кълба от дим изскачат

и се пръскат над комина.

Ние с тебе, мой читател,

ще отидем на Владая.

Там е толкова приятно!

Там на воля ще играем!

И когато падне мрак

над зелената гора,

ние с вечерния влак

ще се върнем у дома.

Влак, напред лети, лети!...

Но машината сама

не върви -

трябва пара.

Кой я кара? -

Машиниста и огняра.

Машинистът бди на пост -

той командва всеки лост.

А огняра, в пот облен,

хвърля въглища в пещта,

че машината реве:

Знай добре, знай добре,

пара трябва ми на мен,

много пара и вода.

Към Владая влак лети.

Пътя стръмен е нагоре.

И машината сумти

и се моли и говори:

- Ох, не мога, ох, не мога,

оставете ме за бога

дъх за малко да си взема!

А огняра отговаря:

- Няма време! Няма време!

- Уморена си - аз зная -

и отвръща машиниста. -

Ще починеш на Владая,

малко там ще те почистим

и ще ти дадем вода.

Да, да,

там ще ти дадем вода.

Ето и Владая. Ето

под разлистени дървета

сенки в близката гора

и полянки за игра.

Тук ще спреме, мой читател,

тук е толкова приятно!

И когато падне мрак

над зелената гора,

ние с вечерния влак

ще се върнем у дома.

Здравейте и от мен Много се радвам, че има такава тема; с удоволствие ще изчета всичко, което сте постнали. Преди и аз да споделя своите любими стихотворения, бих искала да ви покажа едно стихотворение, което незнам точно как да нарека... незнам дали ми харесва или просто ми е толкова...странно Приятно четене ОБЯД Детето предрешеното ми нещастие твоята нерешителност общата хрема дай да ти сложа капки в носа дай да ти сложа капки в носа колко трогателно сме сплотени един и същи човек във виновния въздух Телешкото е като мозък казваш като детско мозъче искам да се усмихна След супата имаш пристъп на угризения затова и навярно Обичам те Няма такова животно искам да се усмихна Жертвеното теле е заклано нежната и настръхнала котка умря от бездомност ти уби кучето през нощта в хотелската стая о онзи вой онзи воооооооооооооооооооооооооооой във виновния въздух Искам да се усмихна искам да те попитам ние ли бяхме един и същ човек ти един и същ човек ли си но е неприлично да се говори с пълна уста (Мирела Иванова) Ще се радвам да споделите мнението си

Вяра, Надежда, Любов...

Не искам повече аз да обичам,

от утре навеки няма да любя,

на дявола аз себе си обричам,

нямам повече какво да губя!

Изгубих тебе – ангелския зной,

нима аз някога го имах,

та ти никога не си бил мой,

какво тогава аз до днеска взимах?

Прости, че сърцето исках да притежавам,

не съзнавах, че на друга то принадлежи,

разбирам аз сега, че теб не заслужавам,

но молби към теб отправям, моля те – прости!

Не доживях аз онзи, чакания ден,

искрицата надежда днес изгасна,

безсилно пак е всичко в мен,

на любовта винаги ще съм подвластна!

В този ден умряха всички мечти,

на прах сърцето се разпадна,

ти вярата дори във мен уби

и за живот аз вече не съм жадна!

Щом без теб съм, аз не искам да живея,

живот ли е да плачеш вечно до зори?

За чии целувки, ти кажи ми, да копнея,

щом няма огън в милите очи?

Ти вяра беше, и надежда, и любов,

днес скита празна моята душа,

аз знам животът винаги ще е суров,

проклета да е моята съдба!

Неизвестен!

Превъзмогване Тъгата има име: есен. И още много имена — раздяла, болка, стъпкан кестен, униние, горчивина... Тук нейде и смъртта се хвали, че е готова да умре; но се преструва на умряла, за да се хванем по-добре. А колко хубаво се вижда във есенната яснота, че нашият живот е грижа да доживеем любовта! Ще зазимим чешми и чувства, мечти и покриви, и тен; ще си внушим, че е изкуство да се живее ден за ден. Но има красота и святост в стремежа ни да устоим. Животът е раним и кратък, а вечна — любовта. Амин. Славимир Генчев

Духовните зяпачи на витрини,

разсеяно питащи „Колко струва това?” О,

просто гледаме.

Стотици вещи претеглят в ръцете си

и ги оставят обратно -

сенки без капитали.

Може да се плати само с любов

и очи, мокри от хлипане.

Но онези влизат в някакъв магазин,

и целият им живот отминава внезапно,

за миг,

в магазина.

Къде беше? - ”Никъде”.

Какво яде? - „Нищо особено”.

Дори и да не знаеш какво искаш,

купи си нещо, за да си част

от големия обменен поток.

Започни огромен, глупав проект -

като Ной.

Няма значение какво

хората мислят за тебе.

Руми, Маснави VI, 831-845

Обливат ме косите ти потъвам във очите ти и давя се в душата си, заключена овътре, не знам аз как ще намеря себе си, за да открия теб, но вярвам, ти можеш да разбиеш нежно съдбата ми- докосват се едва две части от една душа

ЖЕНАТА МАРИЯ С диви круши и резенче хляб във торбата тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената на всички мъже и на мъртвите даже." Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа - аз припаднах до двете й връхчета тънки... И притиснати в тъмното като дини пращяхме, докато не напука гърба си старото слънце. Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича от окото на чайника топлото мляко - както в праха на игрите се губи детето и тича, така се изгуби и тя подир бялата пара на влака. С диви круши и резенче хляб във торбата тя сега е при друг и навярно се готви да каже: "Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената на всички мъже и на мъртвите даже..." Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга на някой човечец ревнив и със злато назъбен. Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав, окован със токи, с вратовръзки увързан. А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне обувките прашни - за смъртта ще се стяга. После ще литне към облака подир ятото гъски, без да помаха дори на човека, останал на прага. С диви круши и резенче хляб във торбата тя ще спре на небето и ще викне към райската стража: "Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената на всички мъже и на мъртвите даже." <!--[if !supportLineBreakNewLine]--> <!--[endif]--> Борис Христов

Познавам всички кръгове на Ада (сама нали ги нарисувах с въглени). Затова не ме приближавай, крилата ти да не опърля. Не ми казвай, че ти приличам на ангел и че смехът ми те прави топъл. Отдавна накъсах чистотата си, за да поддържам огъня. Знам как боли пречупено крило, но да сглобявам огледало не умея. Знам да горя, но не се научих за грея. Мога да съм чак жестока в стремежа си да те погазя. Защото твойта светлоокост познае ли ме, ще ме мрази. 25.12.2007

Редактирано 31 декември 200718 г. от schmetterling (преглед на промените)

Здравейте, темата наистина е много интересна А сега аз ВИ предлагам моето любимо стихотворение Ако някога една забрава дългата ни среща раздели, сбогом ми кажи с умивка бяла, даже черен дъжд да завали. И понесли болка мълчалива, всеки да си търси огън нов. Даже и когато си отива, любовта остава пак любов. Автор: Евтим Евтимов

* * * Нямам нерви за дълги любови, а кратките - не ми приличат. Да не мислиш, че нещо ново казваш с това Обичам те? Да не мислиш, че ще се срути светът след моето тръгване? Уверявам те - много пъти са ме лъгали. И съм лъгала. А пък Земята си е на мястото. Само сезонът се сменя. Крайно време е да си наясно, че всичко е само временно. А аз - най-временната от всичко. Най-кратката. Невъзможната. Лесни любови - не ми приличат. А трудната - ще я можеш ли? Хм, да опиташ ли ти е щукнало? Добре - да живее рискът! Хайде сега - отведи ме оттука! Ако ти стиска. ДИВА КЪПИНА Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост. Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата. Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват. Не мога да вирея върху паркетна почва. Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината (а по душата ми – следи от зъбите на вятъра) Като дива къпина съм – предупреждавам. Когато нехайно посягат към мене – умея до кръв да ранявам. Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал – няма отърване. Маргарита Петкова

УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВИЯ О, Шекспир ли? Познавам го - един от многото драскачи на пиеси. Бракониер. Ръкавичарски син. Живееше със някаква метреса. Съседи бяхме. Помня го добре. Известен беше - Бог да го пожали! - със навика си често да се вре във кръчмите на крайните квартали. Приказваше си сам на глас. Дори твърдеше: "В мене има други хора". Но виждахме, че пише за пари. Издържал с тях и копеле, говорят. Пиесите му? Не, не съм ги чел. Но мисля, че и сам не ги ценеше. Една-две гледах. Глупост без предел. Но както казах, твърде беден беше. Учудва ме това, че с интерес за Шекспир ме разпитвате, младежо. За него вече кой си спомня днес? Та бут или филе да ви отрежа? Георги Ангелов

* * * Аз не съм Христовата невеста за родения на Бъдни вечер. Аз съм тази, дето й е лесно да общува с тропици и глетчери, да се разпростира помежду си, ако някой я люлее в скута и мъже да прави от евнусите ей така, за няма пет минути, да отхвърля всичките възможности, за да избере непоправимата и до края кръста си да носи не от келешлък - заради името, да си слага пръста, баш където скърцат я врати, я отношения, до среднощ на масата да свети и да спи като новородена... Аз съм просто не така библейска, както някой може би ме иска. Аз не съм Христовата невеста аз съм Разказвачката на приказки. И Кентавърът е луд по мене по езически и по мъжествено. Ставам за Мария-Магдалена, никак за Христовата невеста. Мартарита Петкова Минавайки те разливат вода;един ден ще напоят пустинята,доката разцъфне. `~~~~~~~~~ Алистър Кроули

Редактирано 2 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)