Едгар По ГАРВАНЪТ В късна нощ - преди години - сам над книгите старинни, безотраден, вниквах, жаден в знания незнайни тук; - скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука - но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук. "Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. - Някой гост и никой друг!" Бе декемврий - помня още! - Мрак и мраз от всички нощи; - от камина блед отблясък пред прага береше дух. - В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя с благовест на алилуя името "Ленора" тук. Светлото и редко име, що не шепне вече тук на земята - никой друг. А пурпурните коприни на завесите старинни пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук. Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога, аз се ободрявах строго: - "Някой гост дошъл е тук! Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук; някой гост - и никой друг!" И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо, като казах: - "Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; - но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука, че когато се почука, аз не се опомних тук..." И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? - Вън бе мрак - и никой друг! И в бездънний мрак загледан, тръпнех вцепенен и бледен в странни сънища, що никой смъртен не познава тук. Но оттекна в миг в простора като звук на бог от хора глух и тъжен зов "Ленора" - от скръбта ми свят отзвук. То бе моят зов "Ленора" - и на него чух в отзвук само ек - и никой друг! Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих, чух - и този път по-силно - пак таинствения звук: - "В прозореца непрестанно удря някой клон случайно и във тази нощ потайна ужаси вселява тук. О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук - вятърът - и никой друг!" През завеската пурпурна блъснах прозореца бурно и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук гарванът на мойто златно и свещено Безвъзвратно - и във мойта стая пуста, тъкмо зад вратата тук - върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук гарванът - и никой друг! И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор: "Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен, гост от край, де в мрак среднощен бродят Сенки странен хор. Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?" Той програка: "Nevermore!" Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; - не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор. - Никой смъртен, уверявам! - не е бивал посещаван в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор, над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор и да грака: "Nevermore!" Не последва грак повторно: той замлъкна тежко, морно, сякаш своя дух упорно вля в тоз странен отговор. Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно: "Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор - като всичко - безвъзвратно! - пак далек от моя взор!" Грак отвърна: "Nevermore!" Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен, сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис, орис на беди и горест, на неволи и позор - с укор спрямо свойта орис на неволи и позор - и той беше - "Nevermore!" Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен впил бе - строг и безпощаден - във душа ми огнен взор. Взех кресло и седнах мрачен. И размислих озадачен има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор? Що предсказва, горд и мрачен, той във своя отговор с туй зловещо "Nevermore!" И във спомени погълнат, мислех и следях безмълвно сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор. Ах! - в креслото осветено нявга двама ний блажено смеехме се оживено тук след весел разговор. - Но в креслото осветено няма пак, склонила взор, тя да седне - "Nevermore!" В миг... по меките килими сякаш стъпки чух незрими - сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор. - "То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора миг забрава ти изпраща! - викнах аз с възрадван взор. - Пий и забрави Ленора! - Спри с надежда в бога взор!" Грак отвърна: "Nevermore!" "О! - извиках, в страх обземан. - Птица, или дух на Демон, ти предсказваш! - О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор, в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат, дето радостта посърна и погасна моят взор, в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?" Той предсказа: "Nevermore!" От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам: - "Предскажи, о древен Гарван - там, зад синия простор, дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор, що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?" - Той отвърна: "Nevermore!" "Не! - извиках, пламнал в огън. - Този грак е твойто сбогом!" Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор! Не оставяй знак за спомен тук от теб, о вероломен! Остави ме сам, бездомен! - Махвай се от моя взор! Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!" - Той програка: "Nevermore!" И стои на бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан, сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор. Бди с тържествена осанка - и над всичко хвърля сянка. И от тази сянка, скрила и лазури, и простор - знам - уви! - душата няма - към лазури и простор! - пак да литне - "Nevermore!" Превод от английски Георги Михайлов

ОКОТО НА УРАГАНА Е добре, Капитане, аз какво съм - на пристанището - любов, на поредния бряг - момиче? Всички твои илюзии тази нощ са на косъм от окото на урагана "Обичам те". Капитане без кител, заседнал на сушата, тази дълга вълна Господ сам ти я праща. Океанът от делници кой ще хване за гушата, ако ти - не дай, Боже! - точно ти се уплашиш? Дай команда "Най-пълен напред!" покрай рифовете и от дрейфа спаси, Капитане, мечтите ми. Нека идва деветият вал - загърни ме със шлифера си- има още живот в това старо корито! Ураганът, внезапно застигнал деня ти спокоен, като мойто око е зелен - значи за предпочитане. Ти си вътре, в Окото. На сърцето - пробойна. И потъваш в сейшите на гърдите ми. Мяргарита Петкова

Фридрих Хьолдерлин КОГАТО БЯХ МОМЧЕ Когато бях момче, спасяваше ме често някой бог от упреците и от пръчката човешка, играех си добре тогава със горските цветя, а ветровете по небето с мене си играеха. И както радваш ти сърцето на тревите, когато те протягаха към тебе нежните ръце, така ти радваше и моето сърце, мой татко Хелиос! Аз бях като Ендимион любимец твой, обичаща Луна! Тогава аз не ви зовях по име още, вие също не ме наричахте тъй както се наричат хората, когато са познати. Аз ви познавах по-добре, отколкото самите хора, разбирах свежото безмълвие на Етера, но словото човешко не разбирах. Шумящата гора от своя полъх ме отгледа и аз се учех да обичам сред цветята. На боговете във ръцете аз израснах. Превод от немски Георги Мицков

Източна поезия

Живей приятелю!

Живей!

Живей, когато всичко имаш,

или от всичко си лишен

и късаш думите на срички,

за да не паднеш в техен плен!

Живей!

Когато от тревата,

отрониш първата роса

и търсиш в утрото приятеля

от детските си небеса!

Живей!

Когато ти се плаче

или от плач си отвратен,

от бели мишки и гризачи,

които ровят в твоя ден!

Живей!

С умората на всеки -

сънувай неговия сън!

И ако всичко си отрекъл,

повикай слънцето отвън!

Живей!

Когато те разлюбят

светкавици и ветрове

и нежноста започне грубо

с метални устни да зове!

Живей!

С гласа на препирните

на малките си дъщери!

Истинеш ли съвсем - накарай

ледът искра да сътвори!

Живей!

Дори да си измамен

от собствената си съдба

и вместо да усетиш рамо

усещаш нечий нож в гърба!

Живей!

За всичко!

А когато, животът вече изгори

вдигни се пак, и без остатък

останките му събери!

Живей!

И всяка адска жега с капчукова вода полей!

Дори да ти ковът ковчега -

живей приятелю!

Живей!

Мечти

Аз искам да плувам със чайките бели,

със тях да летя в висините,

да гледам зорите, косите разпилели,

да тичам със тях над горите.

Желая да литна високо в небето,

да пипна със длани звездите,

да видя оттам заблестяло морето,

да чуя как пеят вълните.

Аз искам Венера над мен да изгрее

и Марс да ми махне приветен,

над мене луната сребро да излее,

светът да проблесне заветен.

Аз искам привечер по лунни пътеки

да тичам, да чезна в тъмата,

край мене да мамят звездиците леки,

под мене да мами земята.

И пак в България искам да кацна,

да дойда по лунна пътека,

където от всичко всесилно, могъщо

най-смел и велик е човека.

15. 11. 1973 г.

Петя Дубарова

Снежинки

Бели, весели снежинки

със кристални пелеринки

и коронки на главата

падат леко на земята.

Вий добри сте и красиви,

леки, палави и живи

и в прегръдките ви нежни

спят зрънца под преспи снежни.

13. 01. 1974 г.

Петя Дубарова

Луната

Петя Дубарова

Луната изплува със ясно лице

и злато изля над земята -

красива, блестяща, с туптящо сърце

загреба с ръце в тъмнината.

Приседна на лодчица сребърна в миг,

невидим слуга я понесе,

проблесна от радост прекрасният лик

и звезден се шепот разнесе.

Луната заплува в безкрайната шир,

в море от прекрасни дантели -

високо в небето, в спокойство и мир,

далеч - сред зведиците бели.

23. 11. 1973 г.

Ръдиард Киплинг

Ако

Ако владееш се, когато всички

треперят, а наричат теб страхлив;

Ако на своето сърце едничко

се довериш, но бъдеш предпазлив;

Ако изчакваш, без да се отчайваш;

наклеветен - не сееш клевети;

или намразен - злоба не спотайваш;

но... ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;

ако си умен, без да си умник;

Ако посрещаш краха - зъл предател

еднакво със триумфа - стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

превърнат в клопка - и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

градени с кръв - и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш

спечеленото, смело хвърлиш зар,

изгубиш, и започнеш пак, и можеш

да премълчиш за неуспеха стар;

Ако заставиш мозък, нерви, длани

и изхабени - да ти служат пак,

и крачиш, само с Волята останал,

която им повтаря: „Влезте в крак!

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца - своя прост човешки смях;

Ако зачиташ всеки, но не лазиш;

ако от враг и свой не те е страх;

Ако запълниш хищната Минута

с шейсет секунди спринт, поне веднъж;

Светът е твой! Молбата ми е чута!

И главно, сине мой - ще бъдеш мъж! *

*замен тук превода е ЧОВЕК

Морска вълна

Петя Дубарова

Дантели се диплят в моите нозе,

със страст и любов ме прегръщат,

изпълват със щастие моето сърце,

далече ме носят и връщат.

Разплела, разпуснала буйни коси,

вълната се хвърля в брега си

и в нейната песен морето шепти.

Тя носи загадка с дъха си -

дъха на безкрайното синьо море

със своята шир безгранична.

Все трепка красиво с прозрачни криле

вълната красива, обична.

1973 г.

А Бог каза «НЕ» (Claudia Minden Weisz) Помолих Бог да вземе моята гордост, а Той ми отговори: «Не». Каза ми, че гордостта не може да се отнеме, от нея се отказват. Помолих Бог да излекува дъщеря ми, прикована в леглото от своя недъг, а Той ми отговори «Не». Каза ми, че душата й е невредима, а тялото й е само временно. Помолих Бог да ми даде търпение, а Той ми отговори: «Не». Каза ми, че търпението е резултат от изпитания и не се дава, а трябва да се заслужи. Помолих Бог да ми подари щастие, а Той ми отговори «Не». Каза, че ми дава благословение, а дали ще бъда щастлив, зависи от мен. Помолих Бог да ме предпази от болката, а Той ми отговори: «Не». Каза ми, че страданието отделя човека от житейските грижи и го приближава до Него. Помолих Бог да ми даде духовен ръст, а Той ми отговори: «Не». Каза ми, че духът трябва да израсне сам, а Той само ще го подрязва, за да го накара да даде плод. Помолих Бог да ми даде всички неща, за да мога да се радвам на живота, а Той ми отговори: «Не». Каза, че ми дава живот, за да се радвам на всички неща. Помолих Бог да ми помогне да обичам другите така, както Той ме обича. И Бог каза: «Ти най-накрая разбра за какво трябва да молиш...» Молих Бог да ми даде сили и Той ми прати изпитание, за да ме закали. Молих Бог да ми даде мъдрост и Той ми прати проблеми, за които се налага да мисля ден и нощ. Молих Бог да ми даде мъжество и Той ми изпрати опасности. Молих Бог да ми даде любов и Той ми изпрати нуждаещи се от моята помощ. Молих Бог да ми даде благоденствие и Той ми прати възможност. Нищо от това, за което Го молих, аз не получих даром. Но получих всичко, от което имах нужда. Бог чу молитвите ми.

Чакай, ветре Петя Дубарова Чакай, бриз прекрасен, спри се, не отлитай. С веселите птици в юг недей прелитай! Ти със своя полъх стопляй снеговете! Нека в тях да цъфват цвете подир цвете. Нека няма зима, нека бъде лято. Пак да ни даряват нивите богато! Искам все да чувам как шепти морето, искам все да виждам слънцето в небето. 1973 г.

Редактирано 5 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

ПОКРИВ ЗА ЛЮБОВТА

Какво е дом без къшей хляб?

Очи- дълбоки езера,

пред прага - плачеща зора

и няма скръб край стар долап.

Какво е къщата без хляб!

Какво е храм без Бог - баща?

Духът витае омерзен.

Синът блуждае принизен,

а Ева чака грях в нощта.

Какво е къща без баща!

Домът какво е без жена?

Безплодна нива, леден хлад,

угаснало огнище, глад

и стон на голата стена.

Пустее къща без жена!

Домът е хляб и храм, и зов,

и детски смях, обреден съд,

за блуден син - бленуван кът,

спокоен сън и порив нов.

Домът е нашата любов!

Защо не ме излъга?

Прибрах се, тя беше "взела" вана,

облечена ме чакаше и пушеше цигара...

А, тя ли?! - Казваше се Анна,

може ли човек да я забрави.

Обичах я всецяло и навеки,

а днес бе странна, някак уморена,

сляла се със белите тапети,

тъжна, някак примирена...

В мене нещо сякаш се препъна,

в стена от... мъка и вина,

някаква камбанка звънна,

нашепваща ми лоша новина.

Погледнах я в очите, олюлях се,

попитах в упор: - С него ли преспа?

Погледна ме, поколеба се,

наведе поглед и прошепна... ДА!

И лумнаха в очите пламъци,

изпепелиха моята душа,

сринаха се всички замъци,

градени със сапунена вода...

От мене се изтри усмивката

върху ми, болка се разля до...синьо,

Любовта ли? Май изплюх я в мивката,

А сълзИте давех ги във вино...

Каквото и да бе се случило,

тя беше... там, тя бе при мен,

нещото се беше случило,

а аз изглежда нямах ден...

А истината, толкова я исках,

а тя в сърцето ме наръга,

не я изпусках, силно я притисках...

Защо? Защо не ме излъга?!!!

Да знаеш... лошо,

да не знаеш... също,

не хвърляш гордостта си в коша,

тръгваш и... не се обръщаш!...

И болката във вените потича,

и съм на ада... в няколкото кръга!!!

Тръгнах си, но... я обичах,

и питах се... Защо не ме излъга?...

http://shivachevo.com

Цвете за теб

Цвете за теб!

Цвете и нежност!

Не снобски букет,

а едничко и свежо.

Без повод и думи,

просто - импулс.

В мен някаква струна

тананика си блус.

Ти усещаш това...

Аз пък - ръцете ти...

Изострени сетива

направляват нозете ни.

Времето спряло е

скрито в тъмата,

виж в огледалото,

как блести тишината.

Не танцуваме вече...

Ние просто стоим.

Без да знае - обречен,

блусът вече е химн.

Възхваляващ любов!

Възхваляващ навеки

наш'та чудна любов,

постижима за всеки.

Найден Найденов

Звездичка

Със руси коси, прибрани грижливо

под шапка от здрач ясносин,

ту в жълта премяна изгрява красиво,

ту в огнен, прекрасен рубин.

С очи, по-горещи от дъх на кошута,

по-ясни от детски сълзи,

тя припка, със чехлички златни обута,

сред сини небесни вълни.

Пред нея се диплят далеч висините

и спускат завеси в син цвят,

а долу под нея прошумват горите,

върти се щастливия свят.

1973 г.

Петя Дубарова

Диляна Миндова

Съдбата бе така решила...

Съдбата бе така решила,

съдбата срещна ни в случаен ден –

ден съдбовен за теб и за мен.

Бог протегнал над нас ръка и отредил –

това е тяхната съдба!

Поехме по пътя, водени от любовта,

а пътят бил е нашата съдба,

но кой ли знаел е тогава,

че съдбата била ни е такава!

Съдбата бе така решила!

Един живот бе отредила!

Бог един за друг ни бе създал,

благословил ни и с любов ни събрал!

Поезията е нещо много специално. Уж е за всички, но не всеки е достоен за нея. Напоследък доста чета, но честно казано са малко авторите, които ме грабват. Безспорно любимец ми е Вапцаров- толкова му е силен стилът, че те грабва целия.

Понеже съм щедра, ще споделя някои от любимите ми стихотворения :

ДАЛЧЕВ :

ВРАТИТЕ

Вратите, пътните врати

на старите прогнили къщи

вий ги познавате, нали,

от толкоз минали години;

те с шум закрехнати назад,

когато вечер се завръщате,

ви сторват път и сякаш казват:

- Минете, моля господине!

Те имат странни гласове

и в делник, и в неделя - всекога,

от сутрин чак до вечерта

те пеят със уста раззината,

когато ги отваряте

и ги затваряте полека:

о, тези гласове и песни,

познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд,

изгнили от вода и зима,

гризат ги червеи безброй

и ги оглождват ветровете;

вратите с хиляди резби -

цветя и знакове без име -

със гвоздеи, халки и скоби,

с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичата си мощ

развързаната буря в мрака

ги блъсна като стенолом

и се разпериха вратите,

и цяла нощ до сутринта

безспир се удряха и тракаха

като криле на черна птица,

ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати

напразно вие ги заключвате.

Вий няма никога, уви,

да бъдете зад тях спокойни.

Когато вслушва се нощта

и вият сепнатите кучета,

не могат те да ви запазят

от Нея - вечната разбойница.

1925

РУЧЕЙ

Да не беше никога изгрявал

оня жарък и задушен ден!

Изгорен от жажда, се наведох,

знойни устни за да разхладя,

а ликът ми падна омагесан

в ручея въз бързата вода

и вълните мигом го понесоха

надолу - кой го знай къде...

СМИРНEНСКИ:

ПРЕЗ БУРЯТА

Аз ще дочакам празника на мойте братя

и размаха на техните крила,

когато върху хиляди чела

ще начертае смъртен знак съдбата

и бурята със гръм ще призове

възбунените свои синове.

През суматохата на тежки горести и грижи,

през грохота всевечен на труда

ще заблести предутринна зезда

и от прихлупените тъмни хижи

безименни борци ще полетят

по стръмния и свят Спартаков път.

И аз ще видя непознати и велики

довчерашните стенещи тълпи,

пред чийто двери вечна мъка бди

и вечно дебнат нужди бледолики,

а в тъмните потрошени стъкла

Смъртта потропва с ледени крила.

Ще вида пристъпа величествен на роба,

ще чуя гневен гръм да потресе

заспалите стъгди и понесе

надлъж и шир червената прокоба

на угнетения човешки род,

разбил вековний си хомот.

И, мълчалив и блед сред бедните си братя,

ще понеса аз черния си кръст

и нека на гърди ми кървав пръст

да отбележи сетний ден в борбата

и Каин да разбий с картечен гръм

челото ми и земния ми сън.

А ти, другарко скъпа - сетна ми утеха,

възторжена и смела отмини

към слънцето на пролетните дни.

Аз ще целуна твойта светла дреха

и утрото на празника ни пръв

с корални капчици димяща кръв.

***

СОНЯ

Не стихва звънът на сребристи стакани

и смях посред залата болно звучи;

над мене преплитата се погледи странни,

над мене празнуват две чудни очи.

Две чудни очи изпод черната шапка,

с студения цвят на умиращ бръшлян!

И тъмната сянка на древна сатрапка,

възторжено вдигнала светъл стакан.

А редом до нея под жалката броня

на своята ревност и звънък метал,

кат призрак изправен, над бледата Соня

бди нейния жрец и покорен васал...

И кискат се шеметно пълни стакани,

преплитат се сенки и бледи лъчи,

и с кървавий пламък на болки желани

над мене празнуват две чудни очи.

***

КЪМ ВИСИНИ

С оковани крила днес земята ни ражда,

оковани с неволя и делнични дни,

а гори сред душата ни вечната жажда

за простор, красота, висини.

Из града — тези улици шумни и сиви,

де живота безумно крещи,

на село — в тишината на буйните ниви —

нас опиват ни странни мечти.

Като звън на далечни, грамадни камбани,

като гръм на стихийни вълни,

свободата зове непрестанно сърца ни

към лазура на нови страни.

В миг крилата за полет безумен потрепнат,

в миг в очите искра заблести,

и акорди на музика странна зашепнат:

"Полети! Полети! Полети!"

Младостта запламти в многоцветни огньове,

младостта призовава часа —

тоя час на размах, на разбити окови,

тоя час озарен с чудеса.

А в пожара на тия копнежи сърдечни

свободата за пристъп звъни,

и отекват гърмовно простори далечни:

"Светлина! Красота! Висини!"

***

Това беше стихотворението, което най-силно ми се запечата в паметта, след като затворих стихосбирката :

ЮНОША

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!...

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

Борис Христов

ТЪГА

Къде да отидем, къде да се скрием

в тоя град, в тая лятна чакалня.

Птица във въздуха не смее да мине,

с камък да драснеш - ще се запали.

Бавно вървят часовете следобедни,

сякаш някой се учи да свири

и се разбиват във сините кораби

на гърдите ни татуирани.

Двама по двама под горещата шапка

на слънцето цял ден се скитаме,

с вечното наше тъжно очакване

на провинциални мислители.

Реката пресъхва, а ние на моста

стърчим в тишината запалена.

И спориме дълго, и философстваме

за морската флора и фауна.

ВАПЦАРОВ

ЕДИН СЛЯП

Един слеп

свири на чело

в кварталното кино.

И теб

ти се струва,

че чуваш

на тройка в степта необятна звънци

и виждаш дори

как мъж и жена се целуват.

Облечени в боброви шуби,

снегът ги милува...

А те са сами –

далече от хората груби.

О, колко различен

е нашият слух

и колко далече

сме с тебе сега!...

Аз виждам: разкаляна вечер.

Тъга

притиска квартала...

И знам,

че там –

зад всяка стена

и ограда –

страда

един

отхвърлен син

на живота.

Притихва последната нота

на този миньорен пасаж.

Ти още живееш със своя

далечен, загубен мираж.

Не чувстваш, че вече покоя

е само привиден. Сега

за мене дори е обида

да креташ със куха тъга,

да хленчиш, задето умира

в Испания рицар. Защо,

когато светът е миниран

със ново идейно ядро;

когато над твоите степи,

покрити от белия сняг,

преминал е пролетен ветър,

преминал е бързия влак

на новите хора, донесли

слънца от Кавказ и Урал,

и няма ни спомен далечен

от дивата степна печал.

Послушай,

и в свежия ручей

на този съсзвучен поток

умий си очите,

и гледай –

светът е широк!

Светът е в тебе и мен

и в тази тълпа,

която наричат безлична.

Но аз я обичам,

защото тя крачи нагоре,

към новия ден,

защото се бори!

ДУМИ

Има думи, които пробиват

на сърцето коравия щит

и наливат отрова вонлива

от жлезите на свойте зъби.

Има дума предател, при нея

аз потръпвам, аз пламвам във миг

и лицето ми – кръв, руменее,

сякаш някой ми удря плесник.

Не, за тях аз не искам да пиша,

аз съм толкова девствен и млад,

че гърдите ми искат да дишат

на живот, а не на тяхната смрад...

Ти лежиш окован във затвора,

във главата бучи – водопад.

И дочуваш уж някой говори:

С в о б о д а !

Ти виждаш полето пред тебе,

ти виждаш го сякаш на длан,

и с някакво странно вълшебство

звучи – Свобода! Свобода!

Свободно, просторно размахваш

косата и чуваш – звънти.

И чорли перчема ти вятъра

хубава дума, нали?

РИБАРСКИ ЖИВОТ

Ти виждаш:

издути платна,

луна на небето излезла,

и мислиш:

живот е това,

живот преизпълнен с п о е з и я.

Отгоре –

изгряват звезди.

Небето –

седефено свети.

От сушата

кроткият бриз

с ръката си

къдри

морето.

Ех,

волен рибарски живот,

описан

във толкова песни!

На мачтата – бяло платно...

Така да описваш

е лесно. –

Турни му „безкрайно море“,

залей го излеко

с синило

и всичко излиза добре –

картинно

и мило.

А туй,

че със вълчи зъби

студеният вятър ни хапе

и като тежки

сачми

те бият смразените капки?

Прогизнал

се връщаш дома

от влага.

А лодката зее.

И в кърмовия долап

две риби

във мрака сребреят.

Христос да би слязъл

сега

с две риби

какво ще направи?

От мъка –

очите горят,

гърдите –

омраза задавя.

На покрива

в рядката тръст

дъждът се полека оцежда.

Заспиваш.

И после в съня

изгрява далечна надежда...

Ех,

черен човешки живот!

Рибарски живот! –

н е и з в е с т н о с т.

Не мож го разправи,

а то –

иди, че реди го на песен...

БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА...

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

14 ч. – 23.07.1942 г.

ЩЕ БЪДА СТАР, ЩЕ БЪДА МНОГО СТАР...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,

ако остана след погромите, разбира се,

като окъсан рибен буквар

модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват

и почват със картинките от края,

така и мене днеска ми се иска

за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,

мечтите греят със синкава прозрачност.

А по-добре е да подгониш вятъра,

отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,

синът ще бъде двадесетгодишен.

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Това е стихотворението, което ме вдъхновява. В него виждам смисъла....

ВЯРА

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Морето Морето се обвива с прелестни дантели. Ах, какви са нежни и сребристо бели! А пък водорасли... Колко са красиви! Леко потреперват - балерини живи! Колко са щастливи, весело се плъзгат рибките червени, розови и златни! Как безгрижно, волно, пъргаво се гмуркат във водите сини, хладни, благодатни. Там щастливо, плавно, мълчаливо плуват чудни хубавици - белите медузи. И трептящо тяло сякаш са обвили със красиво було и прозрачни блузи. 21.12.1972 г. Петя Дубарова

ХР.БОТЕВ - БОРБА В тъги, в неволи, младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде... На душа лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди! Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита: "Богат е", казва, пък го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи. И на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват; нему се кланя дивак учител, и с вестникарин зайдно мъдруват, че страх от бога било начало на сяка мъдрост... Туй е казало стадо от вълци във овчи кожи, камък основен за да положи на лъжи святи, а ум човешки да скове навек в окови тежки! Соломон, тоя тиран развратен, отдавна в раят нейде запратен, със свойте притчи между светците, казал е глупост между глупците, и нея светът до днес повтаря - "Бой се от бога, почитай царя!" Свещена глупост! Векове цели разум и совест с нея се борят; борци са в мъки, в неволи мрели, но, кажи, що са могли да сторят! Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра: мълчи, моли се, кога те бият, кожата да ти одере звярът и кръвта да ти змии изпият, на бога само ти се надявай: "Боже, помилуй - грешен съм азе", думай, моли се и твърдо вярвай - бог не наказва, когото мрази... Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува! И като залог из род в потомство ден и нощ - вечно тук преминува. И в това царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби - зло безконечно! кипи борбата и с стъпки бързи върви към своят свещен конец... Ще викнем ние: "Хляб или свинец!" ИВАН ВАЗОВ - ВЕКЪТ Млъкнете вие, бедни хвалители на века, във който назовахте свободен человека: млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес, безумия, с които глушихте ни до днес! Със нас се не ругайте! От срам се зачервете. Защо тоз век нищожен велик го вий зовете? Дали, че в него няма ни робство, ни разврат? Дали, че ни обсипва със мир и благодат? Или... че днес изново епохата настана, която бе видяла Атила, Тамерлана? II От Дунава до Охрид, до Бялото море - един народ нещастен под тежко иго мре! В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани днес видиш само ужас и чуйш едно риданье. Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв. И слабите убити, и робите във кръв! Села иззапустели, градища разрушени, развалини димещи и черкви осквернени. И челяди безбройни без покрив и без хлеб, кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп. Момците на бесила, девойките в хареми - и плачове, и мъки, и ужаси големи! ................................ Ах, вижте тая майка как плаче и пищи! И стиска си детето на своите гърди и от убийци грозни, от острите им саби се мъчи да го брани със свойте ръце слаби. И дор не пада мъртва под удари безчет, не пуща от гърди си любимий си предмет. Тогава те го грабват, на сабите натикват, подмятат го нагоре и диво се провикват и тъй като празнуват със кървавий си лов, бесовски песни пеят и тичат за по-нов! Но вижте таз девица разплакана и тези обръжени, гнуснави, запенени черкези... Как тя се моли, вика с уплашено лице и тегли се да бяга от зверски им ръце. ................................ Каква достойна гледка! Отпреде и отзади - вред видиш мърши гнили и трупове грамади, й членове човешки разсени без разбор - останки страховити от тоя страшен мор. Нa, тук ръка паднала, там мъничко краченце или главичка руса на някое детенце; а татък - в кал се валят оглозгани глави и дрехи женски, гнили и лъскави коси... (Това да се опише, ах, нивга не могло би!) Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби, там старци се тръшнали при скълцани деца и юноши зелени с прободени сърца... А между тях се лутат рой врани, орли, псета кат на една трапеза ужасна и проклета! И до предел най-краен да стигне мерзостта, убийците се кълчат, играят по кръвта! III Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години, в кои дела такива се вършат пред очи ни? В кои тиранът волно играй с огън и с меч и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч? Каква е таз Европа, с човещина прочута, и зрителка спокойна на таз картина люта, коя не ще да викне със глас неустрашим: Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим! Но не!... Това не бива! В това се тя не меси, че то не иде никак на нейни интереси и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон, кой сявга е смущавал възточний небосклон. За нея робът твар е по-долна и от скота, когото пазят, милват, че той влече хомота; че мрем или живеем - за нея все едно, като че част не правим от нейното тело! И нашта борба люта със този род на злото, петно на нашто време и срам на обществото, в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев - ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф! IV Да, взех да мисля вече, че принципи човешки не са освен досадни измислици глупешки, че правда, братство, обич - едни са басни тук, че думата свобода е само празен звук, че милостта е глупост, че господ е металът, кому се всички кланят, боят и свещи палят, че злото се не махва чрез никакъв способ, че силний все тиран е и слабий все е роб; че таз цивилизация, че това християнство не са освен измама, лъжа и шарлатанство; насилството е правда и мерзостта е слава, че нищо си нагона под свода не менява: змията все е люта и Каин - все кръвник - и человекът все е човек до този миг! V Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна! Тя може би е права, а може би и гряшна. При всичко, че е грозен и мрачен наший век, но правдата във него не е досущ без ек. С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни, с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни, той, колкото да бъде чудовищен и чер, на проблески от доблест все дава ни примeр. И ако съществуват на туй нещастно време и гении на злото, и изверги големи, каквито са например: зловещий Елиот,1 Дизраели и Дерби - и всичкият им род с кръвта Христова, който се някога накапа, и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа2, съюзник на Корана! - то има мъже днес, венец на человека, на времето ни чест. Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител, и славний Гарибалди, на робите любител, които не един път вдигнаха своя глас, ужасен за тирана и сладостен за нас; Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът и други тям подобни, що кат лампади светят във мрачината обща на деветнайстий век, приятели и братя на страждущий човек. VI Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото празнува и се бори победно със доброто, епоха, що робството не може да търпи, а пък тиран й трябва мирът да се крепи! Противоречье!... Сцена на светли революций, на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!... Де кръст и полумесец целуват се без срам, де Пий на Мохамеда кади му тимиан, де гръкът, син Канарев3 и внук на Милтиада, пече сами си братя под знака на Мурада, де мравката се пази и волът се не бий, а цял народ оставят тиран да го затрий! 12 септември 1876 ХР.БОТЕВ - ЕЛЕГИЯ Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее? Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: "Търпи, и ще си спасиш душата?!" Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?! Той ли? - кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава той сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи. Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен; кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости! А бедният роб търпи и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа, броим и с вяра в туй скотско племе чакаме и ний ред за свобода! ВАПЦАРОВ - ИСПАНИЯ Какво бе ти за мене? – Нищо. – Една загубена страна на рицари и на плата. Какво бе ти за мен? – Огнище на някаква любов жестока, която диво се опива от кръв от блясък на ками, от шлагери и от китари от страст, от ревност и псалми. Сега за мене ти си участ. Сега за мене си съдба. И аз участвам неотлъчно в борбата ти за свобода. Сега горя, сега се радвам на всеки боен твой успех и вярвам в силата ти млада, във нея свойта сила влех; сега се бия до победа, в картечните гнезда прикрит, из улиците на Толедо и пред стените на Мадрид. Един работник с синя блуза до мене прострелен лежи и под каскета му нахлузен неспирно топла кръв струи. Това е мойта кръв, която тревожно в жилите шуми; и аз познавам тоз приятел от ланкаширските котли, където двамата с лопати работехме на обща пещ, и нямаше стена, която да спре младежкия копнеж... Спи, мой другарю, спи спокойно под кървавите знамена. – Ще мине твойта кръв във мойта и после в цялата земя. И тази кръв сега протича в заводите от град във град, вълнува, движи и увлича селата в общия парад – на упоритата надежда, на смелостта и на труда, на суровата неизбежност, на кървавата свобода. Тя днес издига барикади, налива в жилите кураж, крещи, безумна в свойта радост: "Мадрид е наш! Мадрид е наш!" Светът е наш! Не бой се, друже! И всяка молекулна част е наша. Под небето южно ти спи и вярвай, вярвай в нас!

Редактирано 7 януари 200818 г. от black_jesus (преглед на промените)

Зимен ден Бяла зима пак размята снежни сребърни коси, побеляла е земята и снежец-кристал роси. Тя прималиво ни кани, плисва радостна вълна, по дантели изтъкани литва нейната шейна. И изпълва се простора с много песни, волен смях и далеч се плъзга взора, и се спущаме без страх. 10. 01. 1974 г. Петя Дубарова

Дъжд Като пулса на сърцето бодро тупкат капки вън. Колко чудно и красиво всичко туй е, като в сън. Златосребърни прашинки. В своя танц проблясват те. Леко удрят се в стъклата, сякаш чука там дете. 26. 08. 1973 г. Петя Дубарова

Утро Изсипва утрото брилянти и блесва пурпурночервено, звънят потоци-музиканти и пее борчето зелено. Събуждат се от сън цветята, обличат пурпурна одежда, коронка слагат на главата. В росата Слънчо се оглежда. Елмази-капчици се ронят, блещукат чудно сред тревата. Безброй гласчета вред ромонят и ден изгрява над земята. 18.04. 1974 г. Петя Дубарова

Радостта на мама Прозорецът приказно блесна, и звъннаха чисти стъкла, от сън се пчелицата стресна, разтвори прозрачни крила. Но днеска по-рано е будно момиче-пчелица добра и пее то песничка чудна, работи във ранна зора. Измити прозорците лъсват, стаята грей в чистота. Две нежни ръчици откъсват и слагат във ваза цветя. И грейват очита на мама, сърцето от радост тупти, че има отмяна голяма и в стаята ред ще цъфти. 08.04. 1974 г. Петя Дубарова

Редактирано 8 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Принудена Сива пепел обгръща небето цяло го обвива с бетонна самота студено е, а някъде вътре в сърцето тайно изгрява зловеща луна. Принудена съм от безкрая да ходя боса във прахта пред себе си най-сетне да призная, че същата съм и сега. Отчаян шепот на дете долавям обръщам се - просто бледа следа. Луната цяла е - дошло е време. Принудена съм да се променя!

САМОТЕН ЧОВЕК Ще те разбирам всеки момент. Ще се усмихвам с теб. Ще те разбирам всеки момент. Отлитам бързо към теб. Земята няма нищо общо с мен. Самотен човек стои пред мен. Самотни са лицата ни обречени. Самотен човек мълчи. Самотни са телата ни облечени. Ще те разбирам всеки момент. Или. Ще се опитвам всеки момент. Да те разбирам. Защо не кажеш нещо. Самотен човек мълчи. Самотни са лицата ни обречени. Самотен човек лежи до мен. Самотни са телата ни прехвалени. Самотни са лицата ни обречени. Самотни са телата ни прехвалени. Ще те разбирам всеки момент. Ще се усмихвам с теб. Ще те разбирам всеки момент. Защо не кажеш нещо. Самотен човек мълчи. Самотни са лицата ни обречени. Самотен човек мълчи. Самотни са телата ни. Самотен човек изчезва от мен. Самотен човек. Самотна е Земята плаче в место мен. Самотен човек. Самотна е Земята плаче в место мен. Самотен човек съм.

В родината Приказка чудна ме носи, пее край мене светът, тичам с крачетата боси, птички над мене летят. Блеснал е Слънчо във радост. Рой златокрили пчели пълнят гората със младост. Всичко във песен звъни. Колко си скъпа, родино! Ти си най-светлия рай! В тебе живея щастливо, в теб съм щастлива безкрай! 11. 01. 1974 г. Петя Дубарова