Съдба Излязъл на пазар човекът, последната монета взел. В дома студен на стара печка го чакал празният котел. Излязъл на пазар крадецът и ножче малко в джоба скрил. Със него резнал той конеца, парата на човека свил. Останал там навън ограбен, отчаян, депресиран бил. Премръзнал той, а пък и гладен, измамен от един дебил. И ето че проклел живота. Той само носел му тъга. Отказвайки се от хомота, на среща тръгнал със смъртта. В туй време хванали крадеца. Видял го някой и издал. Закарали го до въжето, запитали "Какво си крал?". Извадил дребната монета, а те се смели от сърце. "Е, хайде бе, добри момчета! Туй просто сръчни са ръце." Изритан бил от ешафода, парата пляснала в калта. От лодка някъде зад борда прескочил друг, но без вина.

Съдба

Излязъл на пазар човекът,

последната монета взел.

В дома студен на стара печка

го чакал празният котел.

Излязъл на пазар крадецът

и ножче малко в джоба скрил.

Със него резнал той конеца,

парата на човека свил.

Останал там навън ограбен,

отчаян, депресиран бил.

Премръзнал той, а пък и гладен,

измамен от един дебил.

И ето че проклел живота.

Той само носел му тъга.

Отказвайки се от хомота,

на среща тръгнал със смъртта.

В туй време хванали крадеца.

Видял го някой и издал.

Закарали го до въжето,

запитали "Какво си крал?".

Извадил дребната монета,

а те се смели от сърце.

"Е, хайде бе, добри момчета!

Туй просто сръчни са ръце."

Изритан бил от ешафода,

парата пляснала в калта.

От лодка някъде зад борда

прескочил друг, но без вина.

Наистина трогателно стихотворение. Твое ли е? Ако не можеш ли да ми кажеш кой е автора?

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!

Христо Ботев- за мен той е написал едни от най-великите стихотворения...

Лъжа обляна в захар

Желание пропито с нежност

залива тиха нощ.

Копнеж опиянен от болка

целува уртешния ден.

А всичко ново е еднакво,

и всички са ужасни като мен.

Изчакването е ненужно -

нощта ще дойде всеки миг.

Търпението е безкрайно -

очаквам дълго този ден.

Попивам самотата

и крещя докато имам глас.

Отричам вярата в доброто

и проклинам новата лъжа.

Лъжа обляна в захар -

сладни, но няма нищо вярно

в това, че всичко е наред,

в това, че все ще се оправим.

Диляна Карадалиева

Редактирано 21 февруари 200818 г. от ^^ANGELSING^^ (преглед на промените)

Шекспир Сонет № 146 Душа нещастна, ядко на плътта, нападана от страсти денонощно, защо гладуваш вътре в нищета, а кичиш свойта къща тъй разкошно? Защо се грижиш тъй за този дом, нает за кратко и строен нездраво? За себе си, душа, купувай, щом наследник му е червеят по право! Тъпчи се във ущърб на тази плът, с която храним ний смъртта всеядна, дордето тъй съсухри я гладът, че заже тя, Смъртта, да свърши гладна. Когато смърт Смъртта ни сподели, завинаги безсмъртна ще си ти.

ПРИЯТЕЛСКО

Камелия Кондова

Приятел си. Ще поиграем карти.

Ще пием за мира и за жените.

(Завиждам на родените във Спарта -

как трудно било да сдържиш сълзите.)

Приятел си. Така ми е спокойно.

Е, разкажи за твоето момиче.

Отдавна сме погребали виновните.

Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още? Уморен си...

И аз съм уморена, но е празник.

Отдавна, както казваш, "влязох в релси".

Отдавна, както казваш, "няма празно".

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото всъщност искам да се любим...

За мен

За мене ти си въздух

За мен си светлина

За мене ти си слънце,

огряло през дъжда

За мене ти си огън

на зимата в нощта

за мене ти сълза си

дошла от радостта

*** Маргарита Петкова Отведи ме оттук! Ей така ме хвани за ръката или само с поглед ме издърпай нанякъде. Скрий ме в шумните улици на града милионен или в моите спомени, или в нашите спомени. Отведи ме оттук. Приюти ме в очите си. В кафенето отсреща. Навън под звездите. В едно нощно такси. На ръба на вселената. На ръба на сълзата, избликнала в мене. Отведи ме оттук. Под втрещените погледи, под усмивките зейнали - иронични и строги, под просъскани думи за благоприличие. Под небесната арка на твойто "Обичам те". Отведи ме оттук. Накъдето ти видят очите. В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си. В оголялата от късната есен градина. В някой жилищен вход. В телефонна кабина. Отведи ме оттук. Отведи ме, за Бога, по дяволите. Трябва някъде място да има за двама ни. Все едно е къде и каква е цената. Отведи ме оттук. С чиста съвест продавам душата си.

Мъдростта - Лили Ресел

Не искам много.

Просто да е нощ.

Да влезеш морен,

да не казваш нищо.

Да прочета добър ли

или лош е бил деня ти,

край това огнище,

изпивайки лицето ти с очи.

Във огъня да хвърля гордостта си.

Да бъда силна, да не ми личи,

как страдам.

И през часовете къси

пропуснатото време

да простя със своята единствена молитва!

Да ти омеся хляб

и в утринта да те изпратя,

без да се опитвам да диря знак,

че някога при мен ще се завърнеш.

Мъдростта ми даде опора само в днешния ми ден

- сега и тук. Животът е балада,

започната преди да се родим.

А ние трябва да довършим края.

Не искам много - многото е дим от празното излишество.

Аз зная.

РОМАНС По тебе си скъсах подметките, за тебе си сбърках сметките! Дружке мила, черноока, няма бездна по-дълбока от лъжата на жената... По тебе си скъсах подметките, за тебе си сбърках сметките! Елин Пелин

А ето и моето предложение "Дали затуй че търсих път към океани Към хиляди невиждани неща??? Аз днеска виждам толкоз от света, в прозореца ми колкото е сбрано".... Дамян Дамянов Страхотна тема ..нека я продължим

Леитиан Толкин Сред лес разлистен дъб голям зелени клони бе привел и трепкаха със чуден плам звезди под свода на леса. Танцуваше Тинувиел, звучеше скрита флейта там, лъчи от звездния предел искряха в нейната коса. Но ето че дойде Берен, пребродил планини безброй, и тръгна сам и натъжен по омагъосани места. През клоните надникна той и забеляза изумен от златни цветове порой, обсипал дивна красота. Умората изчезна в миг, протегна той ръце добри, но само лунният светлик по дланите му заблестя. Със танц сред гъстите гори Тинувиел избяга в миг и да се вслушва до зори самотен го остави тя. Той неведнъж дочу така как тя пристъпва в утринта, на арфа чуваше звука в потайни горски пещери. Дойде мъглива есента и под невидима ръка с въздишка падаха листа сред заскрежените гори. В нощта той бродеше безспир, вървеше с часове наред. Блестяха в хладния всемир безброини ледени игли. А тя танцуваше отпред сред стихналата горска шир и край краката й навред искряха сребърни мъгли. Напролет тя се върна пак и песен светла затрептя, събуди топлия южняк, дъжда и ручея звънлив. Той зърна слънчеви цветя край нея да разцъфват пак и имаше една мечта - да почне с нея танц красив. Побягна тя, но проехтя: Тинувиел! Тинувиел! За миг се спря в гората тя и трепна нейното сърце. Чар силата й бе отнел и тъй се сбъдна участта на нежната Тинувиел, блестяща в силните ръце. В очите й Берен се взря и в сенчестата й коса небесните звезди съзря да трепкат в призрачно хоро. И сред искрящата роса елфическата дъщеря обви го в своята коса, в прегръдките си от сребро. Но тежък път от участ зла на тях им беше отреден - през планини и през мъгла, през крепости и черен мрак. Ала след гибел и след плен ги сбраха слънчеви поля и с песен, в неизвестен ден, изчезнаха в гората пак.

***

Маргарита Петкова

Отведи ме оттук!

Ей така ме хвани за ръката

или само с поглед ме издърпай

нанякъде.

Скрий ме в шумните улици

на града милионен

или в моите спомени,

или в нашите спомени.

Отведи ме оттук.

Приюти ме в очите си.

В кафенето отсреща.

Навън под звездите.

В едно нощно такси.

На ръба на вселената.

На ръба на сълзата,

избликнала в мене.

Отведи ме оттук.

Под втрещените погледи,

под усмивките зейнали -

иронични и строги,

под просъскани думи

за благоприличие.

Под небесната арка на твойто "Обичам те".

Отведи ме оттук.

Накъдето ти видят очите.

В рая, в ада, в дома си,

в трамвая, в мечтите си.

В оголялата от късната есен градина.

В някой жилищен вход.

В телефонна кабина.

Отведи ме оттук.

Отведи ме, за Бога,

по дяволите.

Трябва някъде място

да има за двама ни.

Все едно е къде

и каква е цената.

Отведи ме оттук.

С чиста съвест

продавам душата си.

Допадана ми

"банната песен" на Билбо: Пей, хей! За водата, що се лей, що умората измива и ни грей! Да пее с нас и млад, и стар; водата е божествен дар! О! Сладко чукат капки дъжд, поток тече нашир и длъж, но по-прекрасна от дъжда е вечер топлата вода. Със сухо гърло в пек голям вода студена пием, знам, но често търсим бира с пяна и топлата вода във вана. Прекрасно скача водоскок сред мраморен басейн дълбок, но сладка е след тежък ден водата топла върху мен!

Докато тези... Яна Кременска Докато тези, които се кълнат, че ме обичат, ме изчисляват и ми търсят място във живота си — аз - вятърна и ничия — по билото на хоризонта се разхождам. Тогава знам, че ме сънуваш и в изгревите се кълна, че утре непременно, дързостта си превърнала в билет, при теб ще дойда. Ще дойда, неподвластна на никакви закони, неизчислена, непредвидена във случая. Ще дойда, тихичко ще вляза във живота ти - на щастие да те науча.

Тръгвам си Тръгвам. И не ще се върна дори и да ме молиш ти. Мраморния път във кал превърна, разкопавайки го със лъжи. Аз не мога вече да те любя и без тебе няма да умра нищо от раздялата не губя. Губя само свойта самота. Да. Самотен бях, но ти не знаеш. че със теб бях толкоз много сам... Мислеше, че можеш да играеш. Зная, нямаш чувства. Нито грам. Тръгвам си. И няма да се върна. Няма да пророня и сълза. Дори за сбогом без да се обърна, оставям този път и теб сама.

Отива си денят,

изпращат го минутите,

безжалостно препускащи палачи,

отмерен ход

и закъснели думи...

Сълзи,

които никога не плачат.

Самотни пейки

(страхуват се от мрака),

изпросват ласка

от вървящите край тях алеи...

Замръзнали стъпки

простенват в тишината,

целува ги... самотно

вятърът...

Студът е преходен и смъртен,

зловещ

го прави тъмнината...

Тихо!

Мълчи!

Вятърът бавно

танцува с листата...

Тихо...

мълчи!

Звездите... летят!

Затвори очи!

Красота е...

тишината!

Vitaniya

Редактирано 13 март 200818 г. от WhiteHart (преглед на промените)

А ето и моето предложение

"Дали затуй че търсих път към океани

Към хиляди невиждани неща???

Аз днеска виждам толкоз от света,

в прозореца ми колкото е сбрано"....

Дамян Дамянов

Страхотна тема ..нека я продължим

Мрака и Светлината: На запад, гдето Слънце грей, разцъфва пролет, знам, напъпва клон, вода се лей и сипки пеят там. Или е ясна тиха нощ с елфичен звезден зрак, разлял небесния разкош над младия букак. Макар че дълго съм вървял и тъна в мрак дълбок зад крепки кули с мощен вал, зад стръмен връх висок, над мрака Слънцето блести, Звездите са над мен - не казвам на света: „Прости!", не свършва моят Ден. * * * * * * * Толкин

Ето моят скромен превод. Не знам дали на някой е обърнал особено внимание на моето стихотворение (пост #3), но се потрудих малко за тези които не знаят английски, а са заинтересовани.

Автор: Тупак Шакур

Заглавие: "В момента на моята смърт"

В момента на моята смърт,

Когато сърцето ми не може да бие повече

Се надявам, че умирам за някой принцип

Или за някое убеждение, за което съм живял

Аз ще умра преди да ми е дошло времето.

Защото усещам дълбините на сенките,

толкова много исках да постигна

преди да достигна до смъртта си

аз бях почнал да се боря с визможността

и изтривах последните сълзи от моите очи.

Обичах всички, които бяха позитивни

В момента на моята смърт.

Малко е мрачно, но не може всичко да е весело все пак.

IСтрахотно

Мисли в полунощ Часовникът ехти във самота, под пълната луната обаче твойте мисли покой не ти даряват. Поредната самотна нощ на бдение... Часовникът с тъга бележи полунощ... Дните вече не ми носят радост, Нощите ми са мрак и самота, Когато те нямам тук до себе си. Да можеше времето да се върне назад. Да можеше да поправя миналото днес. Да можеше всичко да бъде наред. Но всичко е само празни мечти... Страхът да бъда наранен, Да разбия мечтите и надеждите си Доведоха до моя крах, изгубвайки те. Сега едното нещо, пазещо ме жив Е малката като капчица надежда, Че не е късно да бъде поправено всичко Че не е късно да се върна при теб.

МАСКАРАД НА ЛЪЖАТА В живота си нивга не бих се надявал, но както класика поет, покани ме Дяволът, старият Дявол в дома си на чашка абсент. Там бях и не вярвах!... Пред мен Мефистофел! Все същите влажни очи, високия лоб, очертания профил сред ивица бледи лъчи. Пред мен Мефистофел бе сякаш от камък, във който ваятел велик бе ваял не с мъртво длето, а със пламък на мъката немия вик. О, мъка на мъките, демонска мъка събрала скръбта на света, подтисна ме тя и смутен, и объркан, отворих несмело уста: "Мефисто, защо в тая хубава вечер душата ти лед ледени? Какво те гнети, отрицателю вечен, сред нашите трескави дни?" А Дявола светна кибрит и запуши, все тъй угълбен, несмутим, издуха обратно поетия пушек и рече през облаци дим: "Какво ме гнети?... На бедите в пожара гнетът ми е стар и познат, но тъй като липсва ни ново... то старото все ново е в новия свят. Безчет векове със Лъжата в двуборство не сведох аз никога врат... (Е, тя ми плати за това непокорство - направи ме чер и рогат!) Така и не сетих как времето вплете и вашия век в своя зной. Какво ме гнети?... Нищо ново, поете - минутна почивка пред бой!" Аз дълго мълчах. После рекох сърдечно: "Досегна ме твойта печал. Разбирам, че ти във война вековечна и воля, и страст си отдал. Но, Демоне, времето в бързей потече. Човешкият ум възмъжа. И мисля си... друго е може би вече с прастарата грешна Лъжа!" Мефисто повдигна надвесени вежди и вбоде зеници във мен: "Да пием, поете, за твойта надежда, по-стара от първия ден! Да, друго е вече!... И другото също е!... Лъжата до тебе върви, през ден етикетите само обръща и ти я почиташ, уви!" "Почитам!?...Лъжата!?"... И жегнат подскочих. Но сетих във същия миг как малко пресилен излезе и скока ми, и превъзмутения вик. А Дявола стана. Поспря пред стъклата, загледан във нощния град, усмихна се скръбно смълчан в тишината и бързо закрачи назад. Попътем почука със гъвкави пръсти по някакъв прашен атлас и рече със жестове странно чевръсти и глух от вълнение глас: "Почиташ!... Пред нейното зло хитроумие изпитвал съм почит и аз! Но нека оставим излишните думи! Ти цял си във нейната власт. До тебе е тя!... Тя е дребен началник. Работи, не знае покой. Под път и над път получава похвали. Ти мислиш си: "Ето, герой!" На чашка коняк, оглупял от възхита, споделяш със някакъв свой: "Ех, има човешка черта - упоритост. И виж, въплощава я той!" Да, да, "упоритост" във сто досиета е вписал по кадрите спец и оня с "чертата", додето усетиш, добрал се до пост - големец. А някой, такива се срещат, те бута: "Комай кариера плете!" Отвръщаш му малко учуден и с укор: "Не думай, човекът расте!" Но ето я пак!... Тя е стар подведомствен. В очите те гледа, мълчи. И всичко ще стори по твоя угода с доверчиво кротки очи. Поискаш ли, сам ще замества седмина. Запява, речеш ли му:"Пей!" И ти възхитен се топиш: "Дисциплина!" Какво дисциплина - лакей! Знам, знам, разбереш ли го, с гняв и отврата ще плюеш в лицето му пръв. Не бързай!... Не зная човек на земята, от хубаво станал такъв. Не бързай да плюеш лакея в лицето! Не, страшното сам проумей и плюй върху себе си първом, задето направи човека лакей!" Настръхнал и бледен застанах срещу му, готов за отчаян протест. Но Дявола спря неродените думи с вледяващ устата ми жест: "Спокойно!... Лъжата отрано предвижда. Отрано гласи всеки ход. И пак е до теб!... Тя е твоята грижа за вечната плячка - народ. Да, първата грижа дължиш на човека. На него би служил и век. Но грижата... станала лека-полека, невяра към твоя човек. И с грижа-невяра ти все го насочваш: "Бъди не какъв си, а друг!" С лъжичка го храниш, тъкмиш му наочник: "Не там! Не наляво! Не тук!" Пък той те поглежда. Мълчи неприветно и клати глава угнетен: "От мисли за моето щастие светло забравил да мисли за мен!" Но ти неразбрал го, със сляп оптимизъм наричаш под слънце и дъжд: еснафа - стабилен, педанта - изискан, бездушния - принципен мъж. Наричаш спокойно мъстта - справедливост, палача - велик генерал, хитреца - мъдрец, сухостта - деловитост, най-долния донос - сигнал... ...Прости на Мефисто за простите истини, отдавна открити в светът, отдавна открити и все не открити, все прости и сложни до смърт!" Останал без дъх, Мефистофел замлъкна, но бързо повдигна чело. В очите му старата, викаща мъка завря като адско врело. И сякаш намислил с безкрая да спори, той в миг извиси своя ръст, открехна прозореца с демонски порив и вби във пространството пръст: "Да, друго е вече!... И другото също е!... Лъжата до тебе върви, през ден етикетите само обръща и ти я почиташ, уве! И с твоята почит, като друговерка, дошла от съмнителен порт, тя чака стаена от теб презаверка на своя подправен паспорт..." Прекъснах го гневно: "Това е безверие! Аз искам да вярвам! Млъкни!" Мефисто поспря, сви уста начумерен и стисна десница в пестник: "Убий слабостта, що наричаш безверие! Убий, и в сърцето си виж, че твоята сила е твойто съмнение! И вярващ, ще се усъмниш! И вярвящ, ще видиш, че всякоя вяра съмнение все е била! Че вечното, смело съмнение дава на вярата вечни крила!" И Дявола седна. Наля от абсента. Погледна притихнал нощта. Трептяха звезда до звездица в небето, тежеше покой над света. И както е писал отдавна поета, сърдечно се чукна със мен и пускайки пушек на синкави ленти, прониза ме с поглед зелен. ДОБРИ ЖОТЕВ ЛЕГЕНДА ЗА СКАЛАТА Не, не мисли, че само ти се струва! Наистина със тебе сме се виждали, преди за пръв път да се видим. Наистина, но беше то отдавна, преди да бъда аз, което съм, преди да бъдеш ти, което си. ...Тогава бях всевластен, щедър цар на хиляди земи и племена, на хиляди богатства, сред които най-скъпото богатство беше ти, ти - моята възлюбена царица. Обичах те с оная обич страшна, която пали камък и вода и за която вечни песни пеят и хора, и звезди, и богове А ти, царицата на своя цар, от любовта красива и крилата, танцуваше в широките палати, лудуваше в зелените градини и със усмивка вечна на устата раздаваше на тъжния веселие, на злобния - спокойна доброта, на тъмния самотник - ведрина. Но как не знам, и за какво не знам душата ми промълни подозрение. В очите ти - като небе невинни остреца на коварството видях. Във думите ти, като ручей ясни, езика на измамата дочух. Във ласките ти, като слънце топли, студът на лицемерието сетих. И ревността - отровен скорпион, изля във мен отровата си черна. Челото ми проряза бръчка зла. Да се спася от тъмната си мъка посичах хора, нищо ненаправили, потеглях на войни кръвопролитни. Но мъката остана непосечена ни от топора тежък на джелата, ни в боя лют от острия ми меч. И ето, от страдание безпаметен, във грозен час, най-грозното помислих. Ако не чувам твоя смях в градините, ако не сещам твоя дъх до мен, ако на тоя хубав свят те няма, то с теб и мъката ще си отиде. Безумен бях - реших да те убия. И точно тук, сега където сме, на тоя бряг, надвесен над морето, доведох те в незнаен час и рекох: "Царице, твоят цар е роб на мъката. Лицето си към другите обръщаш ти, сърцето си на другите раздаваш и не остана даже и трошица за просяка пред твоята врата. Царице, твоят цар е роб на мъката и свободата си ще върне той, когато ти в това море умреш!" Безумен бях наистина, а ти погледна ме, достойна като правда, и примирена като стрък отвърна: "Царю, щом трябва, тука ще умра, но с мене любовта си ще удавиш. Защото аз на другите раздавам по капчица от бликналия извор на моята любов към теб, царю. Повярвяй ми! Повярвяй ми!" И както корен във пръстта се впива устата ти се впиха във целувка. И както нощ моретата обвива ръцете ти обвиха ме в прегръдка. Прегръдка луда, не можах от нея да се откъсна ни с ръце, ни с ум. тогава ме обхвана бяс безсилен и викнах с глас пресипнал и не свой: "Не вярвям, не, не вярвам ти, царице! - Скала ще стана над това море. И чак когато нея ти успееш да изгориш със своите целувки, и чак когато нея ти успееш да разтопиш със своите прегръдки, тогаз ще ти повярвам!" И в тоя час аз станах на скала, ти виждаш я, издигна се над нас - по чуките й мъкнат се мъгли, край дупките й гущери прибягват. Не, не мисли, че само ти се струва! Наистина със тебе сме се виждали, преди за пръв път да се видим. Наистина, но беше то отдавна. Погина безпределното ми царство. Погинаха несметните богатства. Остана само страшната скала и три пъти по-страшната легенда. И днеска още тук, по тез места, прежуря ли горещо лятно слънце и твърдата скала от жега пука, и ронят се от нея песъчинки, приведените селяни по нивите избърсват с длан възпламнали лица, поглеждат към брега и тихо казват: "Царицата целува пак скалата!" Надвиснат ли над гребена й облаци и бясна буря в обич я обвие, и кърти тежки канари от нея, обгърнат ли вълни снагата й и канарите в себе си поглъщат, сред побеснялото море рибари гребат с последни сили към брега и викат през гърмежите на бурята: "Царицата прегръща пак скалата!" Изминаха години, векове... И ден из ден скалата все изгаря и все така стои неизгорена... И ден из ден скалата се топи и все така стои неразтопена... Не, не мисли, че само ти се струва! Наистина със тебе сме се виждали, преди за пръв път да се видим. И ще се видим пак подир смъртта ни. И пак ще дойдем при това море. И може би тогава под небето не ще я има страшната скала ни три пъти по-страшната легенда. Добри Жотев

Редактирано 18 март 200818 г. от 4arovnik (преглед на промените)

Попита ме Днес ти ме попита дали те обичам, дали ще те искам, дали ти се вричам. Запитай звездите и те ще потрепнат. Запитай листата и те ще прошепнат, че аз те мечтая, във нощ те сънувам, в реалност желая, и в сън теб бълнувам.

Любимо стихотворение нямам, но много харесвам поезията на Смирненски и на Вапцаров.

Листопадна вечер

Христо Смирненски

Не ми е, братко, твърде весело

пред листопадния сезон,

та на кого би се харесало

да чака зима без балтон?

Омръзна ми да лъжа себе си

за евтин и добър живот -

с лъжи не ща да вадя хлеба си,

не съм редактор на "Народ".

Предчувствам пак зъботракане,

като блокар за тлъста власт,

и ласките, уви нечакани,

на зимния солиден мраз.

Да бъдем зли живота учи ни,

да бъдем твърде много зли -

от всички обиди получени

отровни да ковем стрели.

Тъй зъл не съм, ала несретата

разбрах защо на нас е гост -

не съм министър на просветата,

та толкоз много да съм прост!

И в тези вечери предесенни

на всеки уличен фенер

с наслада бих видял обесени

по някой и друг кожодер.

И двамата са бунтари, и двамата са оптимисти, и както казва Вапцаров:

"Животът ще дойде по - хубав

от песен,

по - хубав от пролетен ден..."

Аз също ги харесвам точно заради това,че са бунтари и се радвам,че има и други хора,които им се кефят,като мене.

В две очи Светли чувства денят осветяват, спали дълго след много кавги, в две очи, като миг се разтварят лоши мисли сред детски мечти. В тях надеждата още я има, сътворена от вяра и страст, възвисена и толкова дива, как се радвам,че там съм и аз. Те намират тъй лесно лъжата, раболепие в някой щом видят, и не слушат гласа на тълпата, а на тези, които разбират. В две очи, които се смеят, ще потърся за себе си истина, че от тях по-пречистен живея и съдбата ми правят по-смислена.