Обичал ли си някога жена, която не е твоя, а е чужда? Изпитвал ли си някога вина, че другият - не тебе тя събужда? Живял ли си със спомен за това как искал си със поглед да я пиеш? В зелената несмачкана трева от всички искал ли си да я скриеш? Целувал ли си устни във нощта безвкусни и безстрастни - само влажни? Усещал ли си тази мокрота страстта как мие, а душата празни? Посрещал ли си изгрев в утринта със чиста съвест и със бистри мисли? Живял ли си сред хора в самота - безрадостен, безчувствен? Обезсмислен?! В очи на други гледал си, нали?! И НЕЯ търсил ли си в тях напразно? Усещал ли си после как боли? Прие ли друга във сърцето празно? Разбирал ли си своята вина и искал ли си времето да върне една-единствена за теб жена, успяла в жив човек да те превърне? Не се забравя чуждата жена, щом можел си да я направиш своя. Оставаш с непростената вина. Жената чужда трудно става твоя. Това ми го пратиха без автор,тайно се надявам автора да не е изпратилия ми го... Но е хубаво,нали

.

Редактирано 15 януари 201214 г. от Niкiта (преглед на промените)

...

Но е хубаво,нали

Само не и като усещане за писалият го...

От три хиляди мили, си личи, че боли...

От три хиляди мили, пулсираща болка...

От три хиляди мили, в ушите гърми...

От три хиляди мили, изригва и толкова...

Бях хиляди пъти Жулиета.

Само че накрая не умирах...

Милост ли ?

Проклятие е,Боже,

че след любовта оставаш жива…

Камелия Кондова

Толкова радост извика

писмото с добри новини!

Гледам клеймото на плика

и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато

бях вчера така натъжен,

листчето, с радост богато,

е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва

понякога черен светът.

Хора, недейте тъгува –

добрите писма са на път!

Валери Петров

***

Не питайте героите

защо умират.

Не се присмивайте

на влюбените,

когато фантазират.

Не стряскайте децата,

когато сън сънуват.

Не питайте поетите

защо будуват.

И лудите не питайте

защо се смеят.

Не ние, те живеят.

Нощ без коне

Срещнах го в един очукан бар,

миришеше на слама и тор,

преглъщаше евтиното си уиски

с джинжифилова бира,

в очите му имаше

белези от прерийни ветрове,

в ръцете му се бяха впили

хиляда юзди и той ми каза:

Преди три години застреляха

деветдесет и осем хиляди коня,

нямаше дом за тях на тази земя,

a никой вече не си спомня

тътена на копитата им

от Ел Пасо до Канадските кланици.

…Хората вече не залагат като преди,

хиподрумите опустяха,

конете останаха без работа.

…Oт урината на бременните кобили

произвеждат противозачатъчни хапчета,

кобилите продължават да раждат кончета,

а хората продължават да правят безплодна любов.

…A някъде някой строи кланици

и фабрики за четки за рисуване

от конски опашки,

друг произвежда куршуми…

Той отпи от евтината си бира,

предъвка тютюна си,

после го изплю с отвращение,

все едно, че изплю живота си:

Хората вече не се събират по улиците,

не играят шах в парковете,

не пият както преди,

един свестен бой

не можеш да видиш по баровете,

не залагат както преди

и един истински скитник не остана,

с който да разделиш пътищата си…

Тази земя се превърна

в едно тъжно място за живеене.

После млъкна,

а аз нямаше какво да му кажа -

вече не пиех както преди,

и не пушех като преди,

и не залагах като преди,

и свестни барове не останаха…

Прибрах се, легнах до любимия си

и дълго плаках,

а после правихме безумна,

безпаметна и безплодна любов,

защото само това ни беше останало

в тази объркана и тъжна

нощ без коне.

Ивет Александрова

И защо ми е този животец - пропукана делва,

от която потича горчилка и есенна скръб,

а край нея съвсем неспокойно и горко се белва

твойто тяло, все още към мене обърнато с гръб.

И дори и с ята от въздълги и тръпни въздишки

този призрачен-снежно-красив силует аз не бих

разтопил - той напомня ревниво платната на Шишкин

с причудливи брези, изтънявани щрих подир шрих.

А съм идвал среднощ, по-жесток и от истински дявол,

и съм хвърлял душата ти цяла в тревога и смут,

а пък ти две крилца ми приши и намести сърцето отляво,

и с монашеска кротост току ме приучи на труд.

И какво майсторих - само стихове - звънки подкови,

с тях закичих вратите на всички сърца за късмет,

но мълва след мълва твоя сън безнадеждно отрови;

аз, каквато събрах, разпилях до троха, дваж по-клет.

И отлъчен, и стар, и разкаян повяхвам и чезна,

а страхът, както сива брада на покойник, расте,

щом на вечната родова памет из тъмната бездна

с глас крещи подир нас нероденото наше дете...

Автор Ивайло Терзийски

Белоснежно е навън сега.

В бяло и душата студенее.

Слънцето сънува чудеса,

скрито в мен, за лято то копнее.

В сънища, усмихващи нощта,

китки вие и венци си сплита,

и през арката на обичта,

триумфално с чувствата полита.

Да достигне теб... с една искра,

огън във очите да запали,

та да лумне в клада любовта

и земята топло да погали.

Белоснежното да заблести,

в слънчеви отблясъци да грее,

да се сбъднат летните мечти,

вятърно душата да запее.

Автор Таня Мезева

Редактирано 28 януари 201214 г. от kolev_74 (преглед на промените)

Защо го обичам или принос към философията за егоизма

Камелия Кондова

Защото е достатъчно висок

по ръста на сърцето, за да мога

да го избистря в смисъла на Бог.

/За мен е важно да говоря с Бога/.

Да го попитам и да разреши

да дишам, да пресичам на червено.

Да избере сред всичките души-

да ме погали персонално – мене.

Защото ми е хубаво да знам,

че, произведен в Господ, е нарочен

от мен – тъгата - да направи храм –

в ракиеното мъжко слепоочие.

И все едно дали от три до пет

ще има свойто време да се моли.

Вината му прилича на поет,

след който са изплакали тополите.

Те още мокрят белия ми лист.

/Вода ще е любовната ми книга./

Защото съм завършен егоист –

раста, когато Него го издигам.

........ Поздрави. (: Развесели ме стихото.

Редактирано 31 януари 201214 г. от Уиш... (преглед на промените)

Аз вярвам в мълчаливата любов

Давид Овадия

Без думи, без красиви обещания,

без упреци, без молещи уста,

аз вярвам само в нямото страдане,

в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,

докосването нежно на ръце

от клетви, от несдържан плач по ясно

говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!

Тя - вечен огън и нестихващ зов!

Как нея ще отминеш, ще забравиш?

Аз вярвам в мълчаливата любов.

* * *

Давид Овадия

Защото те обичам,

затуй си ти красива

и другите те гледат

със поглед възхитен.

Защото те обичам,

затуй оставаш млада,

без бръчки под очите,

без косъм посребрен.

Защото те обичам,

затуй си ти красива!

Но не бъди надменна

и хитра не бъди!

Умре ли любовта ми,

презре ли те сърцето,

за миг ще остарееш

и погрознееш ти!

И защо ми е, Господи, дадена даром жена -

не успях с нея даже брашно и прашинка да смеля.

Само чувствам как мислите гаснат една по една:

да си спретна гнездо, да натрупам имане и челяд.

И защо ли, когато й вдъхна безсмъртна душа,

не добави две щипки в калъпа и мъдрост, и сила,

за да може, когато от обич или пък от глупост греша,

дълго, дълго да тегне в очите й твоята милост.

Проумявам, Всевишни, навярно - с причина каква

от реброто ми бяло на седмия ден я направи:

да не бъдеш все сам, щом из рая вървят тържества,

да изпитваш дори и към свойте подобия - завист.

И когато все пак в допотопния градски транспорт

тя с гърдите си остри в тълпата безгрижна се вреже,

да й сторят место, музикант да прихване акорд

в нейна чест, че жена на поет талантлив е... понеже.

Но поетът и в мен си остава все същият мъж,

който думица даже не би произнесъл нахалост:

ако само след няколко спирки току изведнъж

слезне тя, ще настъпи вселенският хаос...

Автор Ивайло Терзийски

Двамата монаси

древна източна притча

Двама монаси в планината вървели,

на брега на реката се спрели...

Виждат, млада девойка да чака,

нямало брод за оттатък.

Единият бързо на помощ притичал,

с жената оттатък преминал.

Оставил я кротко на другия бряг

и с брат си продължили нататък...

Но спътникът негов мълчал унизен,

не обелил ни дума през целия ден.

Чак на смрачаване рекъл му той:

"Защо се направи днес на герой?

Нима си забравил какво повелява

нашето знание за светската слава!

Избягвай жената, стой надалече,

а ти на ръце я пренесе, човече!"

"Така е, аз й помогнах да мине

и толкова само! Тя си замина...

Но твойта душица е вече заета,

ТИ ОЩЕ Я НОСИШ В СЪРЦЕТО!

Мъжът на петдесет от Бог избран е
с жената да направи чудеса.
До теб ли е - е истинско имàне,
карето ти - от четири аса.

Мъжът на петдесет е топъл вятър,
погалил уморените страни,
но скришом и повдигнал ти полата
(все пак Адам е в свойте слабини).

Мъжът на петдесет е сладко вино,
опива неусетно и във транс
завихря те във тàнго аржентино -
герои от красив и луд романс.

Мъжът на петдесет е дялан камък,
видял и две, и двеста не веднъж.
Където ти е нужен, знаеш - там е.
Мъжът на петдесет е моят мъж!

Мая Попова

Сън

Сънувах станен сън.

Лежа си в топла стая

край камина нажежена.

А тя по детски пременена

сякаш в някаква омая

стои премръзнала навън.

В миг при нея аз се озовах

и понечих да я сгрея -

бе мираж тя вледенен,

който гушна се във мен.

Но защо ли тази фея

да я стопля не успях?

Ти от где се появи

моя птицо наранена?

Сгушена и притаена

бликнаха в очи сълзи -

в миг ледът се разтопи.

А защо си още натъжена?

Нежно аз избърсах със ръце

нейното премръзнало лице.

И с безброй целувки и милувки

стоплих туй премръзнало дете.

Събуди ме през нощ без звезди,

помоли ме за тебе да светя.

С лунен рог, във косите ми скрит,

изпрати ме да блесна в небето.

Да огрея за тебе нощта,

да не чакаш от други лъчите.

От любов, завладяла света,

и вселената кротко мълчи си.

Поднеси ми сърцето на длан.

Предизвикай във мене див хищник.

Удави ги в солен океан

всички твои любови. (все бивши)

Изкуши ме да тръгна след теб,

превърни се във мой повелител.

И ще видиш как ражда небе –

върху теб ще посипе звездите.

А на мен в полунощ завещай

само мъничко късче от рая.

Част от себе си скришом ми дай -

в някой друг живот теб да позная.

Мая Попова

Удобство

автор: erka

Къде си помъкнал

тежките сакове,

а не можеш

да си стоиш на краката?!

Арсеналът ти

се нуждае от влак,

а не знаеш

къде е гарата.

Колко ти трябва

за един кратък път?

За какво са ти

всички тези потребности?

Натъпкал си

живота до спукване,

а си забравил

да вземеш себе си.

Ще оцелееш,

ако обичаш дъжда,

ако не те е страх

от жаркото слънце,

ще се калиш

по стръмното с бурите,

щом имаш

заслон в духа си.

Хайде, взимай си

само водата

и един чифт

удобни обувки!

Щастието

не е модно ревю.

Щастието е

самото пътуване!

-За Бойко нека не говорим!

Той тъп си е и много прост

- Но с него трябва да се борим!

Това е главния въпрос!

-Съгласен съм обаче как?

Глупците много го обичат

Те казват: Може и простак,

но иначе на нас прилича

Ухилен лентичките реже

И грош не дава за бедняка

И към станата е небрежен

Със него много зло ни чака!

-На всеки трябва да се каже!

Дори нагледно обясни,

че както лъже тъй и маже

и граби нашите пари

- На него глупави разчитат

За тях са твоите слова

Те нека него да попитат

защо по-бедни са сега?

Защо училища закрива?

Защо и данъци растат?

Къде парите ни отиват?

Защо чиновници крадат?

Защо и той забогатява

в такава просешка страна?

България последна става

във рейтингите на света

- Такъв позор!Народа беден

пред европейци изостава

Крадът му залъка последен

А той търпи и се надява

А изход има! Твърдо зная

Не може вечно да търпим!

И ще намериме колая

От Бойко как да се спасим.

Автор Пенка Харалампиева

КАТО РОЗА С ропот между устните С паяжина в мозъка безчувствени към чувствата прави ни склерозата И вместо да разлистваме живота лист след листа плаши се от рискове паметта ни чиста. Щем или не щем живота доживяваме- празно, кухо време на обезцветяване. Като метла за вятър, като мастилница пробита, като стар приятел, който за името си пита. Автор: Цвятко Илиев

:love: А бликат снежинки сребристи, прелитат, блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал. Това лично съм го учила цялото за оценка ... не помня в кой клас ,но и на мен лично много ми харесва

Редактирано 4 февруари 201214 г. от veri7oo (преглед на промените)

Най-любимото ми завършва така:

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

Това лично съм го учила цялото за оценка ... не помня в кой клас ,но и на мен лично много ми харесва

ето нещо кратко и от мен

Обичах Ви; навярно любовта ми

не е изтляла още; не съвсем,

но нека вече тя не ви тревожи -

не бих желал да страдате за мен.

Обичах ви безмълвно, безнадеждно,

измъчван ту от ревност, ту от страх,

обичах Ви тъй искрено, тъй нежно

Дай Боже друг така да Ви обича Вас

А.Пушкин

Редактирано 4 февруари 201214 г. от veri7oo (преглед на промените)

ХВЪРЛЯЙ ЗАРА

Чарлс Буковски

ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
иначе, изобщо не се захващай,
ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
това може да доведе до загуба на интимни приятелки, жени,
роднини, работа и накрая до загуба на ума ;
ако ще се опитваш, влизай с двата крака докрай,
влизай вътре и докрай,
може да означава да не ядеш по 3 или 4 дни,
може да означава да измръзнеш на някоя пейка навън,
може да означава затвор,
може да означава подигравки,
гавра,
липса на приятели,
подарък ти е самотата,
всичко останало е само тест за твоята издръжливост,
за това - точно колко го искаш да стане,
и ще се направиш така, че да стане,
и ще се направиш така, че да стане,
въпреки малкия шанс и неразбирането отвсякъде,
и усещането ще бъде по-добро от всичко друго,
което можеш да си представиш.

ако ще се опитваш, влизай вътре и докрай,
няма никакво чувство като това.
ще бъдеш сам с боговете
и нощите ще горят с твоя пламък.

направи го, давай, давай,
давай,
докрай,
докрай,
ще си яхнал живота и ще го яздиш до идеалния му комизъм,
това е единствената битка, която човек си заслужава да води.

На чисто...

Платих си думите, и ласките, оргазмите –

и плътските, тъй както и душевните.

Кому е нужно днес да се наказваме

... танцувайки един на друг по нервите?!

Платила съм сипатията с чувство.

Платих си и доброто отношение

успявайки до днес да ги намирам -

добрият тон, наравно с уважението.

Не вярвам на безплатните обяди.

Платих затуй и всяка мила дума

със даване на множество наряди,

докато ти си опознавал нови друмове...

Платих “обичам те” със сърцебиене,

(една година време го поддържах).

Но днес ми идва трудно да го крия,

това, че адски трудно те издържам.

Не съм ти длъжна вече. Баста! Стига!

Баланса налице е, само виж:

Изпитото платено е, амиго!

А стиховете...

те са ти бакшиш!

Галина Павлова

Аз съм българче щастливо-

купих си апартамент!

Май стените са накриво,

но нали си е за мен!

Кредита е първа стъпка-

почваш с банката борба.

То си е голяма тръпка,

ако жив си след това.

Чакаш смело кота било.

с други думи- груб строеж.

И ти става много мило,

сякаш с болка ти растеш.

После идва дограмата-

пее твоето сърце.

Кондензира по стената,

но си имаш PVC.

Ето майсторите сръчно

ще шпакловат две стени.

Обясняват ти научно

всички нови кривини.

После плочки, гипс-картони,

майстор нов и нов късмет-

пренарежда без фасони

уж прекрасния паркет.

Иде шкаф, след него втори-

тук очукан, там сгрешен.

Но със майстор не се спори-

той е майстор, ти кретен.

И накрая, без съмнение,

си щастливец, ако ток,

след година закъснение,

има в новия ти блок...

Ех ти българче щастливо

пак си стъпило накриво.

Туй че майстор те люлее

в мрежата си и ти пее -

то е песен безобидна.

Виж кво става, рожбо свидна,

щом банкерът те налази.

Нека Господ да те пази

от горещия му дъх във къдриците ти черни!

Помислите му са скверни

и туй дето ти убива,

докат в скута му седиш,

не е на майстора теслата,

ни е кирка, ни лопата.

То е друг вид инструмент -

кредит за апартамент.

Автор: ХаХа

„Позвъни, обади се, любов!“

Най-дълъг за мен е мигът,

когато очаквам да чуя гласа ти.

Обхваща ме паника луда,

че от някакви жици

радостта ми зависи.

Обади се, любов, обади се!

Десет цифри в кръг се въртят

и код определя моите чувства.

Код на град, на адрес, телефон…

Програмиран живот.

Всеки ден изтича по схема.

И върти се животът, върти се.

А там, някъде в мен

тревожен сигнал на сърцето напомня,

че липсва му обич човешка.

И отново се питам къде си?

Ще се радвам дори ако някой

ми звънне „погрешка“.

Не, не мога без теб!

Позвъни, обади се!

Д. Дамянов