Ето я класацията ми: 1.Пламък 2.Жената на разбойника 3.Дръзка любов 4.Дива любов 5.Смела любов 6.Обещанието на Тъндър 7.Циганският любовник 8.Обещай ми вечността 9.Господарят на мрака 10.Лед и екстаз

Ето ги и десетте най-добри книги на Кони Мейсън (гласувахме за 24 нейни книги): 10. "Чисто удоволствие" с 26 точки. 9. "Женкарят и разбойничката" с 28 точки. 8. "Дръзка любов" - с 30 точки. 7. "Отвърд хоризонта" с 31 точки. 6. "Жената на разбойника" с 33 точки. 5. "Спазарената невеста" с 34 точки. 4. "Господарят на мрака" с 37 точки. 3. "Смела любов" и "Черният рицар", събрали по 38 точки. 2. "Обещанието на Тъндър" с 44 точки. 1. "Пламък" с 59 точки. Толкова за тази що-годе лесна класация. В следващите две седмици отново нещо по-трудно, но надявам се по-забавно - десетте най-смешни момента от любовните романи, и понеже очаквам същински наплив на тема Малори, предлагам за тях да гласуваме отделно (разбира се който има желание и ги е чел). В обобщение - тази седмица прави две класации наведнъж - десетте най-забавни момента от романите + десетте най-забавни момента от книгите за Малори.

Страхотна класация Пете. Само дето трябва да си понапрегнем мозъците и да си припомним.

За Малори мога още сега да изброя повече от 10 позиции, виж за другите книжки ще трябва да се позамисля. Супер класация, Пете, ще се посмеем от сърце тези две седмици.

Радвам се, че ви харесва идеята, но този път заслугата е само на половина моя, за десятката за Малори трябва да благодарите на Тихи - това допълнение е нейна идея, благодаря ти мила за съдействието! Аз също се надявам доста да се посмеем. Само искам да уточня нещо - както и при романтичните моменти, ако не ви се пише, може само да преразкажете въпросния момент, както прецените

Пете, познай кой ще участва този път? Само съжалявам, че това, на което най-много се смях напоследък, не мога го пиша, ама то има достатъчно тъй че няма да дразня обещаям!

И така, мисля че съм готова. Получи се малко дълго но предпочетох да цитирам, защото като тръгна да преразказвам и понякога се губи смешното. Моят топ 10 от най-забавните моменти от любовните романи е:

1.Принцеса Александра – Джули Гарууд

Кейн искрено се забавляваше и едва сдържаше смеха си. Току-що той бе прочел името на последния кандидат

— Морган Аткинс, граф Оукмаунт. Колин се затрудняваше да посочи „подходящ" порок, а Кейн изгаряше от нетърпение да чуе какво ще каже брат му.

— Аз се запознах с Морган — обади се Алесандра. — Той дойде в къщата на Колин по работа. Изглежда много приятен човек. Гласът й звучеше неубедително, едва прикриваше разочарованието си. Мразеше това, което става тук. Почувства, че не ще може да овладее бъдещето и съдбата си. И което беше още по-ужасно — сякаш просеше милостиня.

— Не мога да кажа нищо за Морган — каза Кейн. — Не го познавам.

— Аз съм се срещал с него — обади се баща му. — Харесва ми. Може би трябва да го поканим на… Колин, сега пък какво има, за Бога?

— Да, братко — подметна Кейн, — какво имаш против Морган?

Колин въздъхна. Не можеше да каже нищо против Морган. Вместо да му помогне, Кейн се смееше.

— Не е смешно — сряза го Колин.

— Напротив — възрази Кейн. — Хайде, сега да видим. Дотук отхвърлихме девет кандидати заради пиянство, ревност, разврат, перверзност, лакомия, алчност и така нататък, и аз наистина искам да чуя мотивите ти против Морган. Мисля, че вече спомена седемте смъртни гряха, Колин.

— Какво предлагаш, Кейн? — ядоса се Колин.

— Ти не одобряваш никой от тях.

— Така е, по дяволите. Загрижен съм за щастието на Алесандра. Тя е принцеса. Заслужава нещо по- добро

- И какво за Морган? — попита отново баща му.

— Нищо — сопна се Колин.

Баща му се усмихна, когато Колин добави:

— Освен ако Алесандра не иска кривокраки деца.

— О, Боже… — Сър Уилямшиър се облегна на възглавничките сразен.

— Морган кривокрак ли е? — обърна се Кейн към Алесандра. Беше горд, че зададе въпроса си без да се усмихне.

— Трябва да призная, че не съм забелязала, но щом Колин казва, значи е така. Трябва ли да имам деца?

— Да — отвърна Колин.

— Тогава Морган не е подходящ. Не искам кривокраки деца. — Тя вдигна поглед към Колин. — Това болезнено състояние ли е? — попита шепнешком.

— Да — излъга я Колин. ……………………………..

— Някой досега разяснявал ли ти е някакви подробности относно съпружеския живот? — попита Кейн. Алесандра почервеня от гняв.

— Да, разбира се. Игуменката ме е запознала с всичко, което трябва да зная по въпроса. А сега, можем ли най-после да сменим темата на този разговор?

Настойникът й се осмели да запита:

— И тъй, избрала си Морган за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи:

— Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение.

— Бих искал да поговоря с него — заяви Колин — защото считам, че е редно да бъде осведомен.

— Осведомен за какво? — Кейн бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — Колин вече бе решил твърдо да се ожени за Алесандра и нямаше да позволи тя тя да му се изплъзне.

— Е, синко — какво толкова трябва да узнае Морган? — полюбопитства и майката.

— Че Алесандра и аз вече сме спали заедно.

Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. Джейд стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. Кейн се захили. Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си. Алесандра притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи.

— Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас.

— Да, сър — отвърна Колин. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти.

— Как можеш… — гласът на Алесандра пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл.

— Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я Колин. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали?

— Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата.

— Да — прошепна тя, — но ние…

— Боже мили! — извика наставникът й.

— Хенри, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие.

Колин се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. Кейн просто не бе на себе си от разигралото се шоу. Джейд се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата.

— Колин, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика Алесандра, така че гласът й да бъде чут от кикота на Кейн.

— Да. Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна — Ако Морган действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен. — Ти нямаш право да му казваш нищо. — Алесандра направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но Колин всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи.

— О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на Морган — рече Колин, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, Кейн?

— Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая.

След това Кейн се обърна към съпругата си:

— Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства.

При тези думи Алесандра се втренчи в Кейн. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше.

— Мили Боже, какво ли си мисли Натаниел в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце.

— Чичо Хенри, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че Колин успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на Колин и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт.

Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. Алесандра разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново:

— Аз бях облечена — започна тя, — но той…

Щеше да продължи с обяснението за болестта на Колин, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно:

— Аз пък бях съблечен.

— Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха.

2. Брачна авантюра – Джули Гарууд

Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои.

— Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара. Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена.

Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши. Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две.

— Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже. Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й. Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея. Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна.

— Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми.

— Злоупотребявам с твоето търпение?

Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й.

— Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен. — Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара.

Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна.

— Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата?

— Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми.

— Отговори ми!

— Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата?

— Става това, че загубихме две платна! - Тя не проумя какво й казва.

— Ние какво?

— Две платна са унищожени!

— И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно…

— Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка!

Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи.

— Исках да кажа кораб.

— Имаш ли още от тези неща?

— Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три.

— Дай ми ги. Още сега.

— За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара.

— За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула. — Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида.

— И защо, по дяволите, да не мога?

Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва.

— Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам.

Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана.

— Тези чадъри са опасни, ето защо.

Тя не му повярва.

— Как могат да бъдат опасни?

Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава.

— Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той.

— Само Айвън беше контузен — поправи го тя.

— Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той.

Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й.

— Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното!

— Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно.

— А не е ли нарочно?

— Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш!

Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче.

— Престани с тези сълзи — каза той.

Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали?

Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.Тази жена едва не разруши кораба! Той я целуна. Тя се сгуши в него и спря да плаче.

— Знаят ли другите, че аз разбих кораба?

— Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито.

— Но мъжете мислят, че аз…

— Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той.

Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й.

Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него.

— Нейтън?

— Да?

— Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда?

Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина!

— Да, знаят.

— Ти ли им каза?

Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той.

— Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара.

— Искам да ме уважават.

— О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост. Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави:

— Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата. Тя помисли, че той се шегува с нея

— Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя.

— О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата. Други вярват…

3. Софи – Хедър Кулман

— Госпожице Мейхю? Мога ли да ви помогна? — извика той; страхуваше се от това, което би могъл да види, ако не я предупреди.Единственият отговор бе странен стържещ звук.

Линдхърст го прие за „да", подготвен да види нещо странно, отвори вратата и надникна вътре. Там, коленичила на мръсния под и мърмореща под носа си видя тази, която предполагаше, че е госпожица Мейхю. Щом го зърна, тя се изчерви силно и се изсмя, което приличаше повече на магарешки рев:

— Изтървах си ч-ч-червеите, к-к-когато с-с-спряхме — заекна тя и вдигна едно от извиващите се създания. Графът забеляза мръсотията под ноктите й и се запита дали ги бе изровила сама. Тази мисъл му се стори не по-малко забавна от десетината изкуствени мухи, завързани за смачканото й боне. Все пак се осъзна и рече:

— Разбирам. Хмм. Може би ще е по-добре да изпратя някой слуга да се оправи с тях, за да можете да се освежите.

Тя го погледна ужасена, сякаш бе предложил да подпали каретата, преди да е излязла от нея.

— О, не. Те н-н-не м-м-огат да чакат. Т-т-тук вътре е п-п-прекалено горещо. Със с-с-сигурност щ-щ-ще умрат. И поклати така яростно глава, че бонето с изкуствените мухи излетя от главата й. Косата й, както забеляза с отвращение Никълъс, се нуждаеше не по-малко от дрехите и ръцете и от „освежаване". Ако се съдеше по сплъстените мазни светли кичури, тя не бе мита от времето на експериментите с изкуствени мухи на Бръмбли. А се чудеха защо рибата вече не кълве на косата й. След като едва се удържа да не се усмихне на това саркастично заключение, графът предложи със сърдечен, макар и напрегнат глас:

— Ако умрат, ще се погрижа да получите нови. Прекрасни, охранени.

Тя поклати отново глава.

— Това са червеи за стръв от едно т-т-тайно място к-к-край Формби. Н-н-най-хубавата стръв в Англия се н-н-намира там. Д-д-вамата с т-т-татко се отбихме на път за н-н-насам и ги изровихме от п-пясъка. Щ-ще ги развъждаме в н-нашата ферма за стръв.

— Вашата… ъъъ… ферма за стръв ли?

Девойката кимна, хвана още един червей и го пусна в пълна с влажен пясък кошница за риба.

— Н-нашата ферма е н-н-най-хубава в цяла Англия.

— Така ли?

Въпросът му я подтикна да опише начинанието им с подробности и заекването намаля значително заедно с нарастването на вълнението й. В това време Линдхърст изучаваше лицето й. Очите, макар и воднистосини, бяха с прекрасни размери и форма. Носът? Не можеше да се каже, че не е хубав, но беше прекалено къс и чип, за да бъде по вкуса му. Оставаше Никълъс я огледа с присвити очи. Хубави устни. Да, дори много хубави, жалко само, че предните зъби стърчаха. Колкото до кожата, състоянието й можеше да се предаде с една-единствена дума: плачевно. Спря за момент поглед върху слабохарактерната й брадичка. Тя определено не беше красавица, но в никакъв случай не беше и най-грозната госпожица, която бе виждал. „Не, не най-грозната — помисли си младият мъж, като спря поглед върху изцапаната й рокля, — но определено — най-мръсната."

Минерва тъкмо обясняваше кои са любимите места на пиявиците, когато замлъкна внезапно. С вид на човек, който току-що е уловил на въдицата си акула, тя допря пръст в най-близкия до ръката й червей. Той не помръдна. Отново го побутна. Долната й челюст увисна, потрепери два-три пъти, след което тя изплака:

— Мъртъв е! С-сварил се е на ж-ж-жегата! — Тя разположи дългото трупче в дланта си и занарежда: — Оооо! К-к-аква чудесна р-риба щеше да х-хване!

Линдхърст се огледа безпомощно за Бръмбли. Но нямаше следа нито от него, нито от баща му. Младият мъж въздъхна. Реши, че най-добре би било да я измъкне от каретата и да я повери на нечии други грижи, затова предложи:

— Може би ще е най-добре да съберем останалите ъъъ… екземпляри за развъждане, преди да ги е сполетяла подобна съдба.Минерва се спря насред оплакването.

— Д-да съберем? Н-н-ие? Вие искате да п-п-помогнете?

Той я възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Ама, разбира се. Точно това правят джентълмените помагат на дамите.

— Ами… — Огледа го критично, сякаш се опитваше да реши дали да му се довери, че няма да открадне един-два от нейните червеи. Най-сетне кимна. — Д-добре. Но с-само ако обещаеш, ч-ч-че ще б-б-бъдеш внимателен. Тези ч-червеи са ч-чувствителни създания. Графът отправи продължителен, изпълнен със страдание поглед към небето. Господ да го спасява от подобни побъркани рибарки и майки-сватовници. Той се закле в живота си, гостенката кимна и завря глава под седалката, като говореше на някакъв особен език, който вероятно смяташе за езика на червеите.

С твърдото намерение да съкрати максимално времето за събиране на червеите, Никълъс се надвеси толкова навътре в каретата, колкото позволяваше тялото му. Но моментално побърза да излезе, за да си поеме въздух. Каква, по дяволите, беше тази смрад?

Риба. Да. Развалена риба. Несъмнено побърканата двойка въдичари бе забравила някъде из каретата част от улова си. Колкото до въпроса защо не бяха усетили миризмата и изхвърлили рибата, той просто не беше в състояние да даде отговор. Най-вероятно просто защото носеха името Мейхю. Линдхърст си пое въздух и смело се надвеси отново навътре. Аха! Един червей пълзеше по мръсната пола на Минерва. Спусна се напред, за да го хване… и в същия момент госпожица Мейхю се отдръпна назад. Задникът й се стовари върху лицето му. Аах! Никълъс полетя назад. Остана дълго така, проснат на най-долните стъпала, прекалено замаян, за да помръдне. Миризмата на развалена риба се носеше от госпожица Мейхю

4. Ангел в мрамора – Илейн Кофман

Свинското квичене е нещо, което само по себе си опъва човешките нерви. Само че то не само дразни, а и пронизва слуха ти. Само за тези, които не са имали това удоволствие: Просто няма начин да не забележиш присъствието на квичаща свиня. Тя буквално изврещява вопиющата си потребност от прояви на внимание. Този пронизителен звук, който разкъса иначе тъй тихата и мирна утрин, бе в състояние да засрами дори и онази с косата.

- Какво, за Бога, търси това животно в къщата?- изрева Коул, втурвайки се като градоносен облак от кухнята.

- Ами че тя, свинята, постоянно си стои у дома - поясни Ефи невъзмутимо и последва Коул, бършейки ръце в престилката си.

- Не и когато съм си у дома!

- О да, само че ти я забелязваш само когато нададе вой – отсече Ефи.

- Кой, аз да не съм забелязвал този звяр? Възможно ли е изобщо двестакилограмова свиня, пребиваваща в дома ни, да убегне от нечие внимание?

- И на мен не ми се вярва - съгласи се Ефи. - Но ми се струва, че днес ти я забеляза само защото подгони с квичене Тиби.

Коул погледна въпросително към Тиби.

- Какво направи, че свинята да вдигне такава гюрултия?

- Не знам - отвърна Тиби.

- А аз знам - намеси се Бет. - Мама слезе по задното стълбище, но Прешъс я забеляза точно когато искаше да се измъкне през вратата. Нашата свиня не обича да я оставят самичка.

- А ти откъде знаеш, че мама е искала да излезе от къщи -попита Ефи.

- Ами защото тичаше на пръсти надолу по стълбите и... държеше обувките си в ръце.

Коул все още гледаше втренчено Тиби.

- Какво означава това?

- Не е никак изключено да е замесена и моята особа – прозвуча плътен глас зад тях.

Като по даден знак всички се обърнаха към вратата и видяхабаба Грейс да въвежда Никълъс Макинън в предверието.

- Виждате ли - рече тя на висок глас и посочи към Тиби, - нали ви казах, че е тук.

Цялото семейство се загледа в Никълъс Макинън. Той носеше кафяви кожени панталони - твърде впити в тялото, според Тиби - и тъмносиньо сако. Шапката си държеше небрежно в ръка. В момента представляваше пълната ротивоположност на баба Грейс, която стоеше от лявата му страна с ръка върху дръжката на вратата. Бабата бе станала сигурно късно от сън, тъй като бе все още по нощница. Върху белите й къдрици се мъдреше нощна шапчица.

- Той пък какво търси тук?

Не бе възможно да дойде след всичко, което е научил в града. Тиби се загледа в баба си. Белият кок, който предишната вечер все още бе върху главата й, днес се поклащаше над ухото.Тиби се облегна на стената и скръсти ръце.

- Бабо - започна тя с раздразнение в гласа, - защо отваряш вратата, без да ни кажеш?

Бабата обаче не беше човек, който си хаби думите на вятъра и затова отвърна направо, просто и ясно:

- Защото той почука!

При тези думи Тиби прехапа устни, а Ник замалко не се задуши от напиращия в него смях. Погледна почти любовно бабата, която стоеше до него не по-голяма от палеца му и която въпреки възрастта си притежаваше бойкостта и ясната мисъл на млада жена. За момент си помисли какво ли би станало, ако тя бе още млада. В момента старицата водеше битка с останалата част на семейството. Нямаше да се учуди много, ако точно тя удържеше победата.

- Сили небесни, би трябвало да знаеш колко е безсмислено да зададеш на мама разумен въпрос - намеси се Коул.

- Коул, не казвай, моля те, такива неща пред външни хора.Поставяш мама в неудобно положение - протестира Ефи.

Ако в Коул бе настъпило някакво объркване, то изобщо не пролича.

- Кой, тя ли ще изпадне в неудобство? Мама? Как ли пък не! Човек, който отива на черква да се причести и пред очите на всички изпива виното от потира, връчва го обратно, изтрива уста и обявява на всеослушание, че й било много вкусно и би пийнала още едно, този човек ли ще се притесни от нещо? Никога!

- О, тя само е забравила къде се намира, Коул, нищо повече. Да знаеш, че един ден и теб те чака същото.

- Ако и с мен се случи същото, ще те помоля за една услуга - продължи той, - Заключи ме някъде! Застреляй ме! И не позволявай да се нахвърлям върху порядъчните хора в помътеното си съзнание.

Никълъс се заоглежда неспокойно. През живота си не бе срещал такова семейство. Погледът му се спря на доктор Коул Бъкенън, висок, силен мъж, с плешивина и венец посивели коси около нея. Раздразнението, изписано на лицето му, никак не се съвместяваше с топлите, добри очи. Погледът му се премести на Ефи Бъкенън - младолика жена с фигура на девойка, в чиито черни коси само тук-там проблясваха сребристи нишки. Не можеше да повярва,че тази жена има дъщеря на годините на Тиби. В своите безутешни старомомински одежди Тиби изглеждаше прекалено мрачна и сериозна. Сърцето му обаче принадлежеше вече на баба Грейс. В нейно лице виждаше не старата жена, отдавна преминала добрите си години. Загърната отвсякъде с километри черна коприна, с накривената нощна шапчица и бяла коса, стърчаща във всички посоки, тя въплъщаваше вечния мъдрец Мерлин, извършващ поредното си магическо тайнство. Баба Грейс, забелязала, че всички погледи са обърнати към нея, се обади:

- Какво ме зяпате така? Нещо лошо ли съм направила?

Отвърна й мощен възглас:

-Да-а!

- Не бива да отваряш вратата в такъв вид - каза Коул.

- Трябва първо да ме питаш, когато казваш на хората, че съм си у дома - добави Тиби.

- По-добре е икономката да отваря вратата - не остана назад и Ефи. - Това така и така спада към задълженията й.

- Не разбирам коя е тук икономката?

- Всемогъщи Боже! - простена Коул. - Та това е жената, която от три години ти поднася закуската в твоята стая.

- Аз откъде да знам, че Гладис ни е икономка. Никой не ми казва какво става - заоплаква се отново Баба. - Чувам от вас

само жалби, друго не правите.

- Ти никакви жалби не можеш да чуеш - обадисе отново Коул. - Защото си глуха.

- Глупости! - отсече баба и се огледа с премрежен поглед. - Отивам отново да си легна. - Отправи се към стълбите, но на първото стъпало се спря, обърна се и изгледа Ник с присвити очи.

- На ваше място бих избрала друго място за визитата си. Тези хора тук се държат така, сякаш някой ги е повел на заколение.

- Обърна гръб и замърмори под нос:

- Никой нищо не ми казва. Не разбирам как могат изобщо да очакват от мен, че знам нещо, след като никой не е дошъл да ми каже. Всеки ми дава акъл - „Това прави! Онова не прави! Не трябваше така, а иначе." - При тези думи направи пренебрежителен жест с ръка. - Деца - извика тя сякаш изричаше проклятие. – Хайде стига! - Гласът й се извиси. - „Благословена със сонм дечица", нали така се казва? Глупости на търкалета! - Старата жена разтърси глава. - Да, да, Грейс - закима тя, - Голяма грешка направи ти. Трябваше да си останеш девственица.

5.Мъжът на моите мечти – Джоана Линдзи

— Какво трябва да мине добре в Хампшър? — попита Девлин без да си даде сметка, че тонът му изведнъж е станал рязък. — Да не би да очакваш предложение за женитба?

— Небеса, не! — засмя се тя. — Там само ще се запозная с него. Храня големи надежди, наистина, но не чак толкова големи.

— С други думи, ти вече си го избрала, но той още не знае. И кой е нещастникът, на когото си хвърлила око?

— Ще ти бъда признателна, ако говориш с по-голямо уважение за бъдещия ми съпруг.

— Притрябвала ми е твоята признателност — изсумтя Девлин. — Не се шегуваш, нали? Наистина възнамеряваш да се омъжиш за човек, когото дори не си виждала?

— Да — решително отговори Мегън. — Така че не се безпокой, господин Джефрис. Сърцето ми скоро ще бъде заето.

— О, освен всичко останало възнамеряваш и да се влюбиш в този непознат… Имаш ли представа поне как изглежда?

— Ами, не, но…

— А-ха! Значи просто се домогваш до титлата му, така ли?

— И какво, ако е така? Да не би да съм първата?

— Не, не си, това се прави от векове, но един благородник обикновено също иска да получи нещо в замяна на титлата си. Какво можеш да му предложиш ти? Саркастичният му тон я засегна болезнено.

— Е, това се оказа едно краткотрайно примирие, нали? — Тя се извърна и поведе Сър Амброуз към конюшнята. Девлин я догони и закрачи редом с нея.

— Съжалявам. Не исках да го казвам.

— Какво значение има една обида в повече? Може би Тифани беше права. Може би за теб се е превърнало в навик да сипеш оскърбления, за да пречиш на жените да „падат в краката ти". Но, както вече казах, няма защо да се безпокоиш, че аз мога да „падна", господин Джефрис. Опасенията ти, че това може да се случи — доколкото въобще си ги имал — са били смешни. Ти изобщо не ме привличаш.

Значи бялото знаме се сменяше с червено — ярко, ярко червено.

— Това изявление лесно може да бъде опровергано. Да ти покажа ли как?

— Да не смяташ да правиш представление току пред къщата?

— Вече стигнахме до страничния двор, ако не си забелязала. Да, точно това смятам да направя, по дяволите — изръмжа той.

— Хм, по-добре недей. Баща ми, който със сигурност ще чуе сърцераздирателния ми писък, изобщо няма да остане възхитен. Както, впрочем, и бъдещият ми съпруг, а дук Ротстън не е човек, с когото…

— Кой?

Мегън бе принудена да се обърне, защото Девлин се беше заковал на място. Шокираното му изражение я изпълни със злорадо задоволство.

— Предполагам, че това може да те слиса — каза тя невъзмутимо.

— Добре ли чух?

— Съвсем добре. До края на тази година аз ще бъда съпруга на Амброуз Сейнт Джеймз. И ти, господин Джефрис, няма да бъдеш поканен на сватбата.

— Защо… защо точно той?

— Защо не? Аз харесвам неговата конюшня.

— Харесваш неговата…

Останалата част от изречението премина в нечленоразделно ломотене. Мегън сви рамене и продължи напред сама.

6. Ад и Рай – Джудит Макнот

Зад нея Елизабет упорито тътреше грамадния куфар.

— Как мислите, дали има някой?

Задъхана, тя преодоля последните няколко метра.

— И да има, сигурно са глухи — каза Лусинда и отново започна да удря по вратата, а в къщата ударите проехтяха като гръмотевици.

— Отворете! — викаше тя и внезапно вратата се отвори, а смаяният мъж на средна възраст, който се показа, получи удар по главата с дръжката на чадъра.

— Господ да ни е на помощ — извика Джейк, хвана се за главата и леко замаян погледна свирепо грозната жена, която го гледаше не по-малко свирепо. Черното й боне бе раздърпано и килнато.

— Нямате нужда от Господ, а от уши — осведоми го жената с кисела физиономия и дръпна Елизабет за ръкава. — Очакват ни — съобщи на Джейк.

По обясними причини той бе втрещен, огледа още веднъж дрипавите прашни дами и реши, че са жените селото, които Иън е наел да им чистят и готвят. Изразът на червендалестото му лице веднага омекна и той се ухили широко. В един миг забрави и прости удара по главата си.

— Добре дошли, заповядайте — каза, отстъпи и с широк жест показа прашната стая. — С какво ще започнете?

— С топла баня — каза Лусинда, — а след това чай и нещо за хапване.

Елизабет забеляза висок мъж, който се появи от съседната стая, и я прониза неудържим пристъп на страх.

— Не знам дали точно сега искам баня — рече Джейк.

— Не за теб, дръвник такъв, а за лейди Камерън.

Елизабет можеше да се закълне, че Иън Торнтън се вцепени от изненада. Погледна към нея и като че ли искаше да надникне под периферията на бонето й, но тя малодушно бе свела глава.

— Вие искате баня! — съвсем оглупял повтори Джейк, вперил очи в Лусинда.

— Разбира се, но след лейди Камерън. Не стой като истукан — сопна се тя, като го смушка със слънчобрана си в гърдите. — Изпрати слугите долу на пътя, да донесат веднага багажа ни. Върхът на чадъра бе насочен недвусмислено към вратата, после отново към гърдите на Джейк.

— Но преди да свършиш това, уведоми господаря си, че сме пристигнали.

— Неговият господар — чу се язвителен глас зад тях — разбра, че сте тук.

7. Дамите на Мисалонги – Колийн Макълоу

Използвайки суматохата, която беше предизвикана от опита на тези загрижени и притиснати от обстоятелствата хора да приключат своята среща, Миси се измъкна през вратата и влезе обратно достатъчно шумно. И всички те я забелязаха, въпреки че никой от тях не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Какво искаш? — попита грубо Алисия.

— Дойдох да ти кажа, как се чувствам от твоето милосърдие, както и това, че съм много щастлива, защото ще присъствам на сватбата ти облечена в старата си и хубава кафява рокля — каза Миси, прекосявайки стаята и оставяйки пакета на масата пред Алисия — Ето. Благодаря ти, много ти благодаря!

Алисия я изгледа така, както би погледнала настъпено от пея кучешко лайно.

— Моля, заповядай!

— Така и смятам да правя от сега нататък. — Миси погледна с дяволита усмивка към доста по-високата от нея Алисия.

— Хайде, Алисия, отвори го! Аз специално я боядисах кафява.

— Какво си направила? — попита Алисия, докато се бореше с възела на връвта. Наложи се да дойде Рандолф и да й помогне със своето джобно ножче. След като връвта беше срязана, опаковката се махна лесно и там остана да лежи чудесната органдинена рокля и фамозната шапка, неописуемо изцапана с нещо, което изглеждаше ужасно и миришеше на пресни лепкави свински и кравешки изпражнения.

Алисия нададе ужасяващ писък, който премина постепенно в дълго и тънко скимтене, и скочи от масата, докато нейните родители, чичо и годеник се струпаха, за да видят какво става.

— Ти, противна малка уличница! — просъска Алисия към сияещата Миси.

— О, аз не съм такава! — каза Миси със задоволство.

— Ти си по-лоша и от уличница! Би трябвало да си благодарна, че аз съм твърде благовъзпитана, за да ти кажа точно каква си! — каза почти без дъх Алисия, трудно съзнаваща, кое я бе шокирало повече — дали деянието или неговият извършител.

— Тогава ти не трябва да бъдеш благодарна, тъй като аз не съм така добре възпитана и ще ти кажа точно какво мисля за теб, Алисия. Аз съм само с три дни по-стара от теб, което означава, че ти си по-близо до тридесет и четирите отколкото до тридесет и три. И ето те тук, издокарана, за да изглеждаш по-млада. Ти си на път да се омъжиш за едно момче, което е почти наполовина по-младо от теб. Възрастта на баща му би била по-подходяща за твоя милост. Ти си една хладнокръвна крадла на деца! След като Монтгомери Масей умря, преди да успееш да го завлечеш пред олтара, като по този начин избегна съдба по-страшна и от смъртта, ти не успя да хванеш никого. Тогава издебна малкия беден Уили, който със своите бебешки къдрици, облечен в моряшко костюмче, си играеше с обръч и реши да станеш лейди Уили някой ден. Без съмнение, ако обстоятелствата позволяваха, ти би била също толкова щастлива да станеш лейди Били, тъй като титлата би била същата. Аз се възхищавам от твоята злъч, но не и от теб, Алисия. Много съжалявам за бедния малък Уили, който ще трябва да води такъв ужасен живот, разкъсван между майка и съпруга.

Обектът на нейното съжаление стоеше заедно с останалата част от своите роднини, зяпнал Миси, сякаш тя беше изскочила чисто гола от огромна торта и беше се впуснала да танцува канкан. Аврелия беше получила истеричен припадък, но останалата част от публиката беше така хипнотизирана, че пропусна да забележи това.

Сър Уилям се съвзе пръв.

— Напусни къщата!

— Това и смятам да направя — каза Миси с доволно изражение.

— Никога няма да ти простя това! — извика Алисия. — Как смееш? Как смееш?

— О, защо не си ухапеш задника! — каза Миси, смеейки се. — Той е достатъчно голям — добави тя и излезе.

Това беше последната капка, от която чашата преля. Алисия се вкамени, издаде гърлен звук и се строполи шумно на пода до майка си.

8.Моята любима годеница – Кристина Дод

О, не! Налагаше се да открие правилната линия на поведение за броени минути, защото там чакаха двама лакеи с кофи, пълни с вода, а до тях полковник Грегъри, с лице като гръмоносен облак, плющеше по ботуша си с камшик.

— Ето откъде Агнес е прихванала този отвратителен навик — измърмори Саманта и оправи бонето си. Вдъхновението й в момента хич го нямаше, а щеше да има нужда от него, за да се справи с предстоящата сцена.

Когато приближиха, тя видя изражението, с което полковникът наблюдаваше оплесканите от глава до пети деца. Сините му очи бяха леденостудени, правите му, мрачни вежди сочеха нагоре. Той размени няколко думи с един от лакеите. Човекът остави кофата и хукна към къщата.

Децата се скупчиха зад Саманта, в търсене на закрила и изостанаха в крачката си от нея. Тя се надяваше, че увереността успешно ще замести липсата на вдъхновение, ето защо си наложи приветлива усмивка.

— Полковник Грегъри! Каква приятна изненада! Канех се да тръгна да ви търся! — последното не беше лъжа, Саманта просто не спомена кога щеше да се накани.

— Децата имаха малък инцидент с една… кална локва.

— Това… го… виждам. — Пляс, пляс, пляс.

— Но за щастие всички са живи и здрави.

Пляс. Намръщване. Пляс.

— Обаче целите са в кал…

— Наистина ли? Едва сега забелязвам — Саманта твърдо го изгледа без дори да мигне.

— Дрехите им не стават за нищо вече.

Саманта с притеснение откри, че очите му бяха придобили цвета на синкави пламъци.

— Малко сапун… и малко студена вода… вършат чудеса.

Той я заобиколи, за да направи обстоен оглед на децата, които смело се опитаха да отвърнат на погледа му и до едно се провалиха.

— Сутринта, когато мис Пендъргаст пристигна, ясно й обясних какво очаквам от нея, а именно да спазва графика. — Той отново шибна ботуша си и продължи с убийствен сарказъм: — Очаквам същото и от вас. Какво трябва да имате по програма?

— Татко, излязохме, за да се опознаем с мис Пендъргаст. — Емелин нерешително излезе напред, ала баща й не й обърна никакво внимание.

— Какво трябва да имате по програма? — Момичетата едно по едно сведоха глава пред погледа му и никое от тях не отговори. — Агнес?

— Агнес, да не си посмяла! — предупреди я тихо Вивиан.

Саманта се обърна и погледна момичето. Сигурно изкушението да обърне ситуацията в своя полза чрез комбинация от злоба и честност се струваше неустоимо на Агнес, но когато погледна към сестрите си, по молбата и заплахата, изписана в очите им, съобрази че я грози опасност, ако не си мери думите.

— Трябваше да бъдем в класната стая — изрече тихо тя.

— Точно так. — Пляс, пляс. — И защо не сте там?

— Мис Пендъргаст поиска да разбере какво вече сме минали като материал, за да не се повтаря — дръзко изрече Мара.

Емелин поривисто се втурна към баща си, оставяйки кална локва зад себе си, но силната му ръка не и позволи да се гушне в него.

— Моля те, татко, не я карай да си тръгне.

Полковникът се изправи пред овъргаляната в тиня групичка и замислено ги огледа с ръка на брадичката.

— Никак не съм доволен. Имате програма, към която трябва да се придържате, деца. Агнес отвори уста.

— Да, Агнес, кажи?

— Мис Пендъргаст не харесва планината — с мрачна тържественост докладва момичето. Агнес правеше грешка след грешка.

— Не харесвам планината почти колкото децата, които занимават с дреболии родителите си — отговори Саманта с глас, бистър и хладен като планински поток.

— Мис Пендъргаст повече от ясно изрази неприязънта си към дивите твари и дивите местности, когато се запознахме, но според мен отношението й се дължи на невежество. — Саманта си пое дълбоко дъх, за да му отговори както подобава, после бавно го изпусна, защото прецени, че спорът не си заслужава. — Но ние ще й покажем, че греши. — Докато крачеше, той внимателно огледа децата още веднъж.

— Дрехите ви никога няма да бъдат същите.

Момичетата наведоха засрамено глави.

— Малко сапун… И малко студена вода… Вършат чудеса — измърмори под носа си Мара. Полковник Грегъри се извърна рязко и Саманта се боеше, че е видял самодоволната усмивка на дъщеря си.

— Може би наистина ще извършат чудеса — той махна с ръка към редицата прислужници, лакеи и слугини, всеки от които държеше в ръцете си кофа. Всички те се подсмихваха. Камериерът и икономката бяха застанали на верандата и гледаха невярващо. — Имам добри новини за вас. Поръчах плата за новите ви рокли.

— О, татко! — Децата запляскаха с ръце от радост и почнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Платът пристигна днес. — Саманта за първи път го видя да се усмихва толкова чаровно. — Знаете ли защо го поръчах?

— Не, татко — извикаха децата в хор.

— Защото мис Пендъргаст ме убеди, че имате нужда от него. Изцапаните лица на момичетата засияха от радост. Очите им светнаха и те задружно нададоха писък. Саманта осъзна какво ще последва и протегна ръце в напразен опит да ги спре.

— Не! Не, не!

Момичетата се устремиха към нея. Саманта се отдръпна, но те бяха неудържими — заобиколиха я, калните им черни ръце я прегръщаха и галеха, мръсните им личица се притиснаха към полите й.

— Благодаря, мис Пендъргаст, благодаря! — искрена благодарност звучеше в пронизителните им гласове.

Саманта отговори на прегръдките им, погали ги по калните коси и хвърли поглед към полковник Грегъри. Той стоеше ухилен от ухо до ухо, но щом улови погледа й, усмивката му светкавично изчезна и Саманта се запита дали не си я е въобразила. Не беше. Този мъж й бе погодил номер! Беше й погодил номер!

— Няма защо да благодарите на мен. Баща ви беше този, който поръча плата.

Силният, пронизителен писък прозвуча отново. Дъщерите на полковник Грегъри наобиколиха баща си, скочиха върху му, и той изчезна в калните им прегръдки. Саманта кръстоса ръце на гърдите си и се усмихна.

9.Венчило с дявола– Джули Гарууд

Този страховит воин ревеше като ранен звяр. Джейми сериозно се изплаши да не оглушее завинаги. Въпреки това се опича да потисне гнева си. Каза си, че този мъж си мисли, че синът му е мъртъв и е смазан от скръб, затова не бива да го кори за грубите му маниери.Всички изчакваха мълчаливо завръщането на Джейми. Тя носеше спящото дете на ръце. Синът на леърда бе целият покрит с дебело вълнено одеяло, за да го предпазва от режещия вятър.Бащата остана с безстрастно изражение. Джейми отиде до него и откри лицето на бебето.

— Дай!

— Престанете да крещите — тихо заповяда тя. — Ако събудите това дете, след целия труд, който положих, за да го приспя, ще си платите скъпо за безобразието. Ясно е?

— Да го събудя?!

— Току-що ви казах да не крещите! — Джейми се опитваше да не закрещи и тя, но неволно бе повишила глас. Веднага съжали за избухването си, тъй като бебето отвори очи и се размърда. Тя му се усмихна нежно, сетне вдигна глава и изгледа кръвнишки баща му. Не забеляза смаяния поглед на леърда.

— Видяхте ли какво направихте? Вашите викове уплашиха детето — промърмори Джейми. Изправи бебето, притисна го до рамото си и започна да го потупва по гръбчето. То шумно се оригна. — Браво! Добро момче! — похвали го Джейми и леко го целуна по върха на главичката.

Ала лицето й придоби строго изражение, когато отново се обърна към леърда.

— За мен е истинска загадка защо Бог ви е благословил с такова прекрасно дете. Малкото създание току-що е нахранено и ако го раздразните, може да повърне. Вождът на клана Макферсън стоеше безмълвен. Джейми неохотно му подаде бебето. Забеляза, че ръцете му треперят.

— Трябва да ви дам някои указания, преди да си тръгнете — добави тя.

Старият воин дълго остана безмълвен. Взираше се в сина си, опитвайки се да се съвземе. Не смееше да покаже радостта си, тъй като това щеше да разклати позициите му пред хората на Кинкейд. Бебето се размърда и сякаш усетило баща си, сладко му се усмихна.

— Но… но то е живо…

— Да, но ще го уплашите до смърт, ако продължавате да крещите — тросна се Джейми. А сега, ако обичате слушайте ме внимателно, сър, Ще кажете на съпругата си да храни сина си само с козе мляко.

— Няма! Сякаш я удари гръм, Преди леърдът да се осъзнае, тя грабна бебето от ръцете му, притисна го до гърдите си закрачи край коня му.

— В такъв случай се прибирайте у дома без сина си Макферсън! Няма да позволя вашето невежество да го убие. Върнете се да си го вземете, когато вече е достатъчно голям, за да се храни сам.

Кръглите като мъниста очи на леърда се разширих от изумление. Погледна към Гейвин, сетне отново към лейди Кинкейд.

— Дай ми го!

— Първо тържественото обещание, че ще го храни само с козе мляко!

— Той ще се храни с млякото на майка си, жено.

— Той не харесва млякото на майка си.

— Да не би да обиждаш съпругата ми?

Джейми нетърпеливо го изгледа. Как й се искаше да може по някакъв начин да влее малко здрав разум дебелата глава на този планинец!

— Казвам ви какво трябва да направите, за да живее това бебе! — извика тя. То нима да понесе още един пристъп на болестта. Моля ви, сър, обещайте ми…

Рязкото му кимване я успокои. Подаде малкото вързопче отново на баща му и се запъти към Гейвин и Маркъс.

— Вие сте най-неблагодарният човек, когото съм срещала промърмори тя.

— Неблагодарен?

Той отново крещеше, Младата жена рязко се обърна сложи ръце на кръста си и му метна изпепеляващ поглед.

— Да, неблагодарен! — извика тя. — Вие би трябвало да ми изкажете своите горещи благодарности, Макферсън, а не да ми крещите.

Очите на леърда се присвиха злобно. Джейми усещаше, че по някакъв начин гордостта му е наранена, но нямаше представа защо.

— Аз настоявам вие да ми се извините, задето сте отвлекли сина ми, ако не го сторите, ще има война.

— Това, от което имаш нужда, е един хубав ритник по задника, стар пръч такъв! — извън себе си от яд изкрещи Джейми. — И точно това ще получиш, ако не се отнасяш с уважение към мен!

— Ти си взела сина ми! Господи, колко глупав човек! Конят му бе не по-малко неприятен от стопанина си. В мига, в който възрастният леърд пусна юздите му, животното се опита да захапе рамото на Джейми, а Макферсън изглежда нямаше никакво намерение да му попречи, както нямаше намерение и да спре да крещи.

— Чакам извинението ти!- изрева той. Джейми удари коня му и го избута от рамото си.

— Как смееш да искаш извинение от мен? Аз не съм отвлякла сина ти и ти много добре го знаеш. Можеш да стоиш тук, докато пукнеш, но няма да чуеш извинение от мен!

Бебето се разплака.

— О, по-добре заведи сина си при майка му! И да не си се появил отново в земите на Кинкейд, докато не се научиш как да се държиш!

Макферсън изглеждаше така, сякаш се канеше да я удари. Нарочно отпусна юздите на коня си. Животното веднага се опита да вкуси от рамото й, но тя силно го удари. Макферсън възмутено изрева.

— Тя удря коня ми! Всички го видяхте. Жената на Кинкейд удря коня ми! Не само че обиди съпругата ми, но и удря коня ми…

— А, за Бога — прекъсна го Джейми, — тръгвай веднага! Иначе ще те ударя и теб!

Когато воинът от лявата страна на Макферсън посегна към меча си, Джейми измъкна кинжала от ножницата, закачени на колана й. Обърна се към мъжа, вдигна оръжието и рече:

— Свали ръката си оттам или кинжалът ми ще прониже гърлото ти, преди да успееш дъх да си поемеш. А когато аз нанасям рани — предизвикателно продължи тя, — после няма кой да ги лекува.

Воинът се поколеба за миг, сетне се подчини. Джейми кимна.

— Махайте се, веднага се махайте от земята ми — нареди тя и прибра кинжала.

Внезапно се почувства уморена. От дълго време не бе избухвала така. Малко се срамуваше от държанието си и мислено благодари на Бога, че само Гейвин и Маркъс бяха свидетели на гнева й. Разбира се, за всичко бе виновен този Макферсън. Навярно бе живял в пещера. Имаше животински маниери и би накарал и светец да се разкрещи.

Най-добре сега бе да се оттегли с достойнство. Джейми се обърна, възнамерявайки да влезе в замъка, без дори да хвърли поглед назад. Така щеше да отвърне на грубостта на Макферсън. Закова се на място обаче, когато видя зад гърба си воините на Кинкейд — въоръжени и готови за бой. Ала не поради тази причина се разтуптя сърцето й. Не, причината бе самият Алек Кинкейд, изправен в средата.

10.Сърце от лед – Джуд Деверо

Кен тъкмо се връщаше в къщата, когато една необикновена гледка го принуди да спре като закован. Бъдещата му съпруга, облечена по начин, по който, доколкото му беше известно, дамите нямат навика да излизат извън къщи, се спускаше по решетката за рози.Нещо повече от дребнаво любопитство го накара та се скрие зад едно дърво. Видя как Хюстън се втурна сред вчепкалите се едно в друго момчета, високи колкото нея. Но когато хукна към полесражението, за да й помогне, видя, че тя е майсторски боксов удар запрати едно от момчетата на земята.

Кен остана на мястото си, наблюдавайки как в следващия миг невестата му постави на място едно едро, мрачно момче по обичайния за нея хладен и високомерен начин.

— Той няма никакъв шанс — изсмя се гласно Кен. Беше научил от собствен опит, че един мъж винаги излиза победен, когато Хюстън пусне в ход своя специфичен вледеняващ поглед.

Засмя се отново, когато видя, че мрачното момче задочна да се изкачва пред Хюстън по решетката за рози. Но докато ги наблюдаваше, забеляза, че халатът на Хюстън се закачи на розовите бодли и че тя се мъчи да освободи плата и себе си от това затруднение. В същия миг трима мъже и една жена излязоха зад ъгъла на къщата и само след няколко секунди Хюстън щеше да се озове в полезрението им. Затова прибяга бързо по тревата и сложи ръка върху глезена на крака й.

Когато Хюстън погледна уплашено надолу и видя под себе си Кен, тя едва не припадна. Какво ли щеше да си помисли сега за жената, за която трябваше да се венчае само след един час? Отлично знаеше какво биха казали мистър Гейтс или Леандър, ако я видеха как пред очите на всички се катери по стената в долно бельо.Тя отново го погледна и каза единственото нещо, което й дойде на ума:

— Шапката ми вероятно се е изкривила.

Надяваше се, че звукът, който го чу да издава, беше нещо като кискане.

— Мила, дори и аз знам, че дамите не носят шапки, когато са по бельо.

Хюстън беше като парализирана. Той не й се сърдеше!

— Ако обаче не искаш всички да те видят в това одеяние, побързай да се прибереш.

п.п. Имам чувството, че съм пропуснала още някой особено забавен момент но не мога да си спомня. Надявам се да го намеря в някой от откъсите цитирани след мен

Редактирано 8 октомври 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Чудесна идея за двойна класация! Засега ми е малко трудно да се включа,защото времето ми е ограничено,но ще се опитам в рамките на поставения срок да се отчета и аз Кристи,много се радвам,че присъства "Ад и Рай",тази книга ми е слабост Класацията ти е супер!

Редактирано 9 октомври 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

Здравейте,момичета!Отдавна не съм писала,но отскоро следя класацията.Нямам много време за писане,но смятам тук да се включа само,че малко ще помисля.Супер е тоя ТОП 10. А пък колко книги сте качииииииииили.......... До скоро.

Никаква активност за тази класация, но нека аз поне да се разпиша. Започвам с десятката за Малори - тя поне е лесна:

10."В плен на моето желание", когато неразумния приятел на Габи, Ричард, реши да засвидетелства желанията си на Джордж, тук страшно смешна бе реакцията на Джеймс:

Неочакваната визита на Ричард се оказа истинско облекчение, не само защото тя се радваше да види приятел, но и защото той беше способен да я откъсне от тъжните й мисли, което му се отдаде доста бързо. Достатъчно беше само да го погледне. Тя едва го позна в непривичния за него вид.

— Виж се само! — възкликна, спускайки се към него да го прегърне.

Ричард беше облечен не по зле от всеки аристократ. Даже бе подстригал черната си коса. Или поне така изглеждаше, докато не си свали шапката и плитката не се изтърколи по гърба му.

— Виждам, че си посетил лондонските магазини — отбеляза Габриела.

— Налагаше се, ако искахме да се мяркаме тук, за да проверяваме как си. Но Охър категорично отказа да се облече прилично. И така, намери ли ни вече съпруг?

— На нас? — засмя се тя.

— Какво да се прави, тук са засегнати наши общи интереси, не мислиш ли? Ако си избереш мъж, докато дойде Нейтън, ние можем спокойно да се приберем у дома след сватбата. И повярвай, че колкото по-малко време прекарам тук, толкова по-добре.

Тя повдигна въпросително вежди, но Ричард веднага смени темата, сякаш не бе признал, че е нервен и не много радостен от престоя в Англия. Интересно, дали тя щеше някога да разбере от какво бяга той?

— Видя ли се вече с адвоката? — попита Ричард.

— Не, срещата е определена за утре.

През хола постоянно минаваха слуги, затова Габриела хвана Ричард за ръка и го поведе към голямата градина в задната част на двора, с надеждата, че там няма да ги безпокоят. Но той веднага забеляза, че в градината има някой.

— Чудесно! — възкликна той. — Толкова се надявах да я видя днес.

— Нея?

— Лейди Малори — уточни той.

Като проследи погледа му, тя видя Джорджина, която седеше на ръба на фонтана. Тя се опитваше да едновременно да чете и да наглежда по-малките си деца Гилбърт и Адам които бяха доста енергични дечица, и затова страницата оставаше неотгърната.

Едва вчера Габриела се запозна с близнаците и с бавачката им. Тя не знаеше защо днес бавачката я няма — може би Джорджина искаше да прекара известно време с малчуганите.

Но девойката веднага си спомни каква ревност предизвика Ричард у Джеймс Малори, едва прекрачил прага на дома му. Ох, какво да прави с него! Да се посмее, или да го тупне по главата?

— Ричард, тя е омъжена жена — наставнически изрече накрая Габриела.

— Да, но виж за какъв е омъжена! Тя не може да е щастлива с такова животно, не мислиш ли?

„Абсолютно” — едва не изстреля Габриела. И въпреки всичко, тя виждаше как те двамата се държат помежду си. А и Ричард не беше сляп! За разлика от него, обаче, тя умееше да чете между редовете, и освен очевидното физическо привличане, усещаше и емоционалната връзка между тях и пълната липса на страх от страна на Джорджина. Всяка жена, способна да разговаря с мъжа си, по начина, по който Джорджина Малори го правеше, знаеше, че обича и е обичана.

Но Габриела виждаше също, че приятелят й говори сериозно и затова предпочете да отвърне предпазливо:

— Ти смяташ, че и тя се плаши от този човек, който с лекота всява страх у околните, нали? Но тя не оставя такова впечатление. По-скоро, тъкмо обратното. А и няколко пъти си поговорихме открито. Не й харесва много ситуацията, в която ги поставих. Те имаха други планове. Но тя изглежда абсолютно щастлива и с нищо не е показала, че съм нежелана гостенка в дома им. А твоето мнение се основава върху човека, за когото се е омъжила нали?

Без да отговаря, Ричард промърмори:

— Трябва да говоря с нея.

Габриела изведнъж разбра, че той не е откъснал очи от Джорджина от мига, в който се появиха в градината, и това я накара да погледне на нея с неговите очи. Джорджина Малори бе прекрасна. Ражданията изобщо не бяха развалили фигурата й, все така по младежки стройна. И тук Габриела се разтревожи сериозно.

— Бъди разумен, Ричард! Ти сам го каза — погледни какъв е мъжът й! Наистина ли си толкова нетърпелив преждевременно да отидеш в гроба?

— Той нищо няма да разбере.

— Ричард!

— А и нямам намерение да му я открадна. Достатъчно е просто да разбера каква е в леглото!

Габриела направо побесня. Колко типично за мъжете — да мислят само за собствените си удоволствия, без да помислят за чувствата на жените! Ричард явно смяташе да се поддаде на изкушението.

Той бързо се запъти към фонтана. Би трябвало да го спре, но тя беше сигурна, че го очаква хубава изненада. Нека си навлече гнева на оскърбената дама и да си избие тези глупости от главата. В края на краищата, той нямаше време за ухажване, тъй като самата Габриела щеше да бъде тук само няколко седмици, а той не можеше тайно от Джеймс да идва тук всеки ден. Значи, ще трябва да забрави за благоразумието и да премине към действия.

Ричард безцеремонно се настани до Джорджина и двамата се заприказваха. Габриела даже отбеляза, че жената се засмя. Е какво пък, Ричард си беше красив и умееше да забавлява дамите.

Но Габриела се оказа права. Ричард очевидно бе сметнал, че е време от приказки да премине към действия и без заобикалки изказа желанията си.

Даже да не бе станала свидетел на сцената, звукът на плесницата беше достатъчно силен, за да отекне из цялата градина. Габриела настръхна но не се учуди, надявайки се, че Ричард не е много разочарован.

Всъщност, доколкото го познаваше той най-вероятно щеше да направи втори опит. Със сигурност също толкова неуспешен. Джорджина Малори бе не само порядъчна жена, тя също така обичаше съпруга си и имаше много щастлив брак.

— Предполагам, че ще трябва да ви се извиня. — Габриела стреснато подскочи и простена тихо, обръщайки се към Джеймс Малори, който неусетно се беше промъкнал до нея.

— Да се извините?

— Защото ще пребия приятеля ви — заяви той.

Точно от това се опасяваше! Но той не изглеждаше сърдит, а и тонът му си оставаше напълно спокоен.

Бедата беше, че тя не познаваше Джеймс достатъчно добре. Всичките роднини и приятели знаеха, че той предпочиташе да изкарва на показ истинските си чувства.

— Но защо? — промърмори девойката. — Всъщност, той е напълно безобиден. А и Джорджина вече успя да го лиши от всякакви надежди.

— За навлизане в чужда собственост. Боя се, че не мога да го допусна.

Ричард с унил вид понечи да тръгне към тях, но като съзря Джеймс хукна в обратна посока. Габриела едва не избухна в смях, когато той със забележителна ловкост прескочи високата стена, отделяща градината на Малори от съседната.

— Доста умно от негова страна — отбеляза Джеймс. — Аз не се катеря по стени.

На Габи малко й олекна. За съжаление имаше чувството, че Малори няма да спре дотук.

— А ако ви дам думата си, че той никога вече няма да доближи жена ви?

Джеймс иронично повдигна вежда:

— Макар че, не се съмнявам в благородството ви, скъпа, не мога да не отбележа, че никой, по никакъв начин, не може напълно да контролира действията на другите.

— Така е, но аз на свой ред ще го накарам да ми даде думата си. Повярвайте ми, тогава ще можете да му имате пълно доверие.

— Прекрасно! Значи няма да ми се наложи да го търся. Но предупредете приятеля си, повече да не ми се мярка пред очите!

Габриела благодарно кимна. Още днес щеше да посети Ричард и да му обясни, колко близо е бил до смъртта. И ако той не обърне внимание на предупреждението й, толкова по-зле за него.

9. "Твоята магия", когато Ейми се зазяпа не където трябва:

"Тя стана от масата.

— Предполагам, че се дошъл да видиш Джордж?

— По дяволите, нима е научил цялото си семейство да я нарича така? — попита той.

Като се направи, че не забелязва тона му, Ейми отговори:

— Съжалявам. Когато чичо Джеймз ни я представи като Джордж, тя не го поправи. Едва по-късно разбрах, че това не е истинското и име, но тогава вече … — тя вдигна рамене, за да покаже, че „Джордж” вече е станало навик на всички. — Но вие също не я наричате Джорджина, нали?

Това напомняне като че ли го подразни. Или може би Уорън изглеждаше така, когато бе смутен. И имаше защо да бъде — „Джорджи” не звучеше по-женски от „Джордж.” Но Ейми не бе имала намерение да го смущава. По дяволите, така нямаше да постигне никакъв напредък.

Явно трябваше да бъде предпазлива и да избягва да споменава името, което не му се нравеше, затова тя каза:

— Леля и чичо още спят. Те станаха рано, защото Джак искаше да бъде нахранена за пръв път през живота си, но после си легнаха отново.

— Ако обичаш, не наричай племенницата ми с това възмутително име.

Сега вече не беше просто грубост — беше истински гняв и сърцето на Ейми се изпълни с уплаха при мисълта, че ще трябва да изпита върху себе си този гняв, при това след онази забележка на чичо Джеймз за кожения колан. Погледът й неволно се спря върху същия този колан. Беше широк, изработен от дебела кожа. Сигурно щеше да боли дяволски много, ако…

— Какво, по дяволите, зяпаш?

Лицето й се обля в гъста червенина. Първата й мисъл бе да се скрие под масата..."

8. "Обичай само веднъж", Никълъс се завръща у дома:

"— Забравяш, сър, че отказа да споделиш къщата си с мен. За да бъда по-точна, ти ми даде своя дом.

— Силвърли да, но не и градската си къща. И какво, по дяволите, си направила с тази къща? — възкликна той, като огледа новата мебелировка и тапетите на цветя.

Реджи се усмихна невинно и каза със сладък глас:

— Защо, Никълъс, не ти ли харесва? Разбира се, ти не беше тук, за да ми помогнеш, но аз разполагах много пестеливо с твоите пари. Струваше ти само четири хиляди лири.

Джеймс бързо се завъртя, за да прикрие ликуването си. Конрад внезапно откри, че таванът е очарователен. ...

.........................................................................................................................................................................................

— Лейди Реджи — една по-възрастна прислужница ги прекъсна от прага. — Време е.

— Благодаря ти, Tec. — Реджи освободи прислужницата с кимване, сетне се обърна към Джеймс и Конрад и каза:

— Знам, че сте имали добри намерения, но смятам, че ще ме разберете, ако не ви благодаря за усилията.

— Ти каза, че можеш да се справиш, Риган — напомни й Джеймс.

Тя се усмихна за първи път от пристигането им. Това бе старата й палава усмивка и тя прегърна и целуна и двамата мъже.

— Да, точно така. И ще го направя. А сега, господа, моля да ме извините, но трябва да се погрижа за сина си.

Джеймс и Конрад се разсмяха гръмогласно, докато Реджи излизаше от стаята. Съпругът й стоеше като прикован, пуснал корени в пода, с отворена уста и слисано изражение на лицето.

— Какво ти казах, Кони? — каза Джеймс на висок глас. — Нали видът му си струва всичките неприятности, през които ни накара да преминем?.........

Никълъс пресуши третото си бренди за последните двайсет минути и си наля четвърто. Джеймс Малори и Конрад Шарп, които толкова дълго време бяха негови сенки, току-що си бяха излезли от къщата му и той все още се чувстваше замаян от забавлението, което си бяха устроили за негова сметка. Дори и да бе така, казваше си той, имаше далеч по-важни неща, за които да се притеснява.

Никълъс беше седнал в стаята, която до неотдавна бе негов кабинет, а сега бе превърната в малка стая за музика. Стая за музика! Ако това не беше злобно отмъщение, той не знаеше кое би могло да бъде! Кабинетът на един мъж е свято нещо. А тя не само бе променила кабинета — тя го бе махнала напълно.

7. "Отровни думи", Дерек съобщава пред семейството, че ще се ожени за Келси, последвалата дискусия е много забавна:

— Бих помолил за вашето внимание за няколко минути. Имам да ви съобщя добри новини, поне за мен са добри. Някои от вас може би няма да се съгласят с мен, но... — Сви рамене и погледна към мястото, където седеше баща му. — Реших да се оженя за Келси Ленгтън.

Баща му зяпна смаяно. Антъни се задави с виното си, Джеймс вдигна очи към тавана, а Джеръми закри лицето си с ръце.

В настъпилата тишина прозвуча радостният глас на Джорджина:

— Но това е чудесно, Дерек. Тя ми се стори прекрасно момиче.

— Кога ще ни запознаеш с нея, Дерек? — обади се леля Шарлот.

Едуард, който седеше през няколко стола от племенника си, се наведе и одобрително го потупа но рамото.

— Това е великолепно, момче. Джейсън най-сетне ще престане да ти натяква, че не си поумнял и не си си седнал на задника.

Ейми сияещо му се усмихна:

— Защо не реши по-рано, Дерек? Можехме да направим двойна сватба.

Джеръми се хилеше и едновременно клатеше глава.

— В този момент не бих искал да съм на твое място, братовчеде — промърмори.

Никълъс кимна в знак на съгласие.

— Всичко можеш да очакваш от Дерек. Реджи побутна с лакът мъжа си и прошепна:

— И ти трябваше да бъдеш толкова романтичен, когато се срещнахме.

Никълъс я изгледа намръщено и сетне изведнъж го осени:

— Мили Боже, откъде разбра? — възкликна той, което предизвика няколко любопитни погледа.

— Няма значение — заяви съпругата му. — Смятам, че е много смело от негова страна да не робува на обществените условности и да следва сърцето си.

— Не се и съмнявам — нежно й се усмихна Никълъс. Дерек не чу нищо от разменените реплики. Стоеше изправен и чакаше избухването на баща си. Ала нищо не се случи.

Джейсън бе почервенял от едва сдържан гняв, но когато заговори, тонът му бе съвършено спокоен:

— Забранявам да го правиш.

Думите му предизвикаха оживени възгласи и настана бъркотия.

— За Бога, Джейсън, защо говориш така?

— Струва ми се, че той знае кое е момичето — обърна се Джеймс към брат си Антъни.

— И аз така мисля.

Едуард ги чу и недоумяващо попита:

— Коя е тя?

— Келси е братовчедка на Пърсивал Елдън — услужливо му обясни Джорджина.

— Всъщност, Джорджи, тя не е роднина на Пърси — осведоми съпругата си Джеймс.

— Ще ми каже ли някой какво става тук? — объркано попита Травис.

— И аз самият бих искал да знам — сърдито отвърна баща му и погледна към Джейсън.

— Може би няма да е зле, момчето ми,..ако разясниш някои неща — каза Антъни на Дерек. — Отиде твърде далеч и по-добре да стигнеш докрай.

Дерек рязко кимна.

— Келси не е братовчедка на Пърси, както някои от вас предполагат. Тя е моя любовница.

— О, Боже! — промълви Шарлот и отпи от виното си.

— Ей Богу, да не би да си полудял, братовчеде? — възкликна Травис.

— Мъжете са длъжни да се оженят за любовниците си, особено когато дамата е подходяща за брак, както е в случая — каза Ейми на брат си.

— Но в случая не е така, хлапенце — отвърна Джеръми на братовчедка си.

При това заявление тя последва примера на майка си.

— О, Боже! — бе всичко, което можа да каже.

— Не виждам какво значение има това — намеси се Джорджина. — Щом той иска да направи честна жена от нея, мога само да му се възхищавам.

Джеймс завъртя очи.

— Разсъждаваш като американка, Джорджи.

— Радвам се, че е така — обади се Уорън в защита на сестра си и й намигна.

В твоята страна може и да няма значение, янки, но тук е съвсем различно — възрази Антъни. Уорън сви рамене.

— Значи ще се ожени за нея и ще замине за Америка, а лицемерите от висшето общество да си гледат работата.

— Идеята ми харесва — ухили се Дерек. Не му бе хрумвало досега, но...

6. "В плен на моето желание", Джеймс отново е във вихъра си!

— Здраво ли си завързан? — Дрю попита Джеймс, който седеше точно до него и беше завързан за същото дърво.

— И по-здраво са ме връзвали — отвърна Джеймс.

— Значи ще можеш да се развържеш?

— Да, — каза Джеймс, връщайки надеждите на Дрю, само за да ги попари след малко, — все някога.

— Нямаме цяла нощ на разположение! Чу копелето. Съвсем скоро ще се върнат. Господи, дори и това да е последното нещо, което ще направя, ще убия Лакрос — каза Дрю, докато опъваше въжетата, омотани около китките му.

— Ще трябва да се наредиш на опашката — отвърна Джеймс.

Дрю изръмжа.

— Поне веднъж, Малори, ти ще трябва да се наредиш на опашката.

......................................

— Това може и да ни осигури още малко време — каза Джеймс.

— Време за какво? — изръмжа Дрю.

— Да обърнем нещата в наша полза, разбира се. Нали не вярваш, че ще позволя Джордж да се изтормози до смърт, ако не се приберем до изгрев слънце.

....................................................

— Не те ли познавам? — каза един от пиратите на Джеймс. Мъжът беше по-възрастен от останалите.

— Много се съмнявам — отвърна Джеймс и се обърна, без да обръща повече внимание на мъжа.

Но пиратът не се отказваше. Заобиколи го, за да види лицето му и настоя:

— Изглеждаш ми дяволски познат. Аз съм страхотен физиономист. Никога не забравям…

— Явно вече си изкуфял — прекъсна го Джеймс сухо. — Та нека да ти го обясня като на малко дете. Не ме познаваш. Никога не си ме познавал и най важното — не би искал да ме познаваш.

Като чуха това, останалите пирати се разсмяха, а един дори взе да му се подиграва.

— Мисли, че е много по-горе от таквиз кат' теб, Морт.

Вече ядосан Морт се приближи още по-близо, взря се в Джеймс и зяпна от изненада.

— Проклет да съм, ти си капитан Хоук! Знаех си. Плавах с теб няколко месеца, но ти беше много див и прекалено опа… сен… — думата заглъхна, докато Морт заотстъпва назад, но не беше достатъчно бърз.

— И това не трябваше да забравяш, старче, — каза Джеймс, докато забиваше юмрука си в лицето на Морт.

5. "Покорителят" - прекрасен спор между Никълъс Идън и съюзените Джеймс и Антъни:

Не мина обаче много и Джорджина разбра, че кръвта на семейство Малори е по-гъста от водата. Антъни и Джеймс не преставаха да се дразнят взаимно, но когато се появи Никълъс Идън, виконт Монтие, двамата обединиха усилията си и се нахвърлиха върху него.

— Закъсняваш, Идън — посрещна го Антъни с хладно пренебрежение. — Вече тайно се надявах, че си забравил адреса ми.

— Нямаш късмет, стари момко. За съжаление жена ми има превъзходна памет — отговори с тънка усмивка Никълъс. — Да не мислиш, че с удоволствие идвам тук?

— На твое място бих проявил повече дискретност, скъпи приятелю. Съпругата ти не понася да предизвикваш скъпите й вуйчовци.

— Аз ли ги предизвиквам? — Никълъс с мъка прикриваше гнева си. Погледът му търсеше Рийгън, която оживено разговаряше с Шарлът и Ейми, и когато тя му махна да отиде при нея, лицето му веднага се промени. Замаха весело с ръка и я дари с омайваща усмивка. Джорджина не допусна да се забележи, че веднага е разбрала защо тримата мъже не могат да се понасят. Смешното беше, че това продължава повече от година. След този нежен жест сърцето й застана на страната на Никълъс — докато мъжът не се обърна отново към роднините си и не втренчи мрачен поглед в Джеймс.

— Как така се върна толкова скоро? А аз се надявах да те е погълнало морето.

Джеймс се ухили надменно.

— Съжалявам, че те разочаровах. Носех ценен товар и проявих максимална предпазливост. А ти как прекара? Колко пъти ти се наложи да спиш на дивана?

— Нито веднъж, след като ти замина, проклет негоднико! Но ми се струва, че това ще се промени — добави с потъмняло лице Никълъс.

— Зависи от много неща, скъпи приятелю — отбеляза Джеймс с дяволската си усмивка. — Когато е за добро, и двамата с Антъни сме готови да помогнем.

— Благодаря ти за любезността, Малори — пошепна Никълъс и кехлибарените му очи се насочиха към Джорджина, която беше застанала до Джеймс, обгърната от силната му ръка. — А коя е тази нова личност, ако извиниш излишния ми въпрос?

При скрития намек, който отново я принизяваше до ролята на любовница, Джорджина усети как кожата й настръхна. Ала преди тя или Джеймс да отговорят, както подобава, Антъни им се притече на помощ и пожъна всеобщо учудване.

— Спести си неприличните забележки, Идън — проговори тихо той и в гласа му прозвуча недвусмислена заплаха. — Младата лейди, чието име окаля, е моя зълва.

— Прощавайте — кимна Никълъс към Джорджина и се постара да изобрази съкрушено лице. После се обърна недоверчиво към Антъни и в сърцето му отново пламна гняв. Пак ли се опитваха да го измамят? — Доколкото знам, жена ти няма сестра?

— Точно така.

— Как тогава… — Прекрасните кехлибарени очи се впиха в Джеймс. — Божичко, нима това означава, че си се оженил? Сигурно си отишъл в другия край на света, за да откриеш жена, която да не се стресне от мръсната ти слава? — После се обърна към Джорджина: — Знаехте ли, че се омъжвате за жалък пират?

— Доколкото си спомням, това бе споменато малко преди сватбата — отговори равнодушно Джорджина.

— А знаехте ли, че е отмъстителен като слон?

— Постепенно осъзнавам защо — отговори твърдо тя и пожъна одобрителен смях от страна на Джеймс и Антъни.

Никълъс се ухили криво.

— Много добре, мила. Но знаехте ли, че е подъл женкар и…?

Джеймс го прекъсна с измамно мек глас:

— Продължавай така, малкият и ще ме принудиш да…

— Той ли ще те принуди? — намеси се Рийгън, която бе дотичала и държеше съпруга си под ръка. — Нима си му казал, вуйчо Джеймс? Бях готова да сложа ръката си в огъня и да се закълна, че Никълъс ще бъде последният, който ще узнае за тази дребна неприятност. Ти не искаш да имаш нищо общо с него, обаче фактът, че и двамата бяхте принудени да се ожените, вече създава известна близост, не мислиш ли?

Никълъс не каза нищо. Само изгледа пронизващо жена си, сякаш за да се убеди дали говори сериозно, или се шегува. Ала по лицето му пролича, че ей сега ще избухне в смях. Успя да се удържи само докато усещаше върху себе си ядния поглед на Джеймс.

За всеобща изненада Антъни не се присъедини към буйния смях. Или се беше смял достатъчно миналата вечер, или, което беше по-вероятно, не желаеше да застане на страната на младия виконт, макар случилото се да беше повече от весело.

— Реджи, миличка — проговори той с подчертана строгост, — какво да те правя сега? Да ти извия вратлето или да те заключа в стаята ти?

— Вече нямам стая тук, Тони.

— Тогава й извий врата — предложи Джеймс и когато погледна племенницата си, в очите му се отрази смесица от гордост и гняв. — Нарочно го каза, нали, малка вещице?

Рийгън дори не си даде труд да отрече.

— Ами да, вие винаги се съюзявате срещу него, макар че не е почтено двама срещу един. Не ми се сърди, но по-късно ще трябва да изтърпя още по-буйни изблици на смях. Все пак съм омъжена жена.

Това изявление не беше подходящо за успокояване на духовете, особено след като Никълъс се бе ухилил до уши.

— Май не е лошо да поживея малко при вас, Рийгън — настави подигравателно Джеймс. — Поне докато обзаведат както подобава градската къща, която ми е избрал Еди…

Това вече беше прекалено за Никълъс.

— Само през трупа ми!

— Сигурен съм, че ще намерим приемливо решение, приятелю.

4. "Твоята магия", чичо Джеймс и чичо Антъни, разбраха защо Уорън е толкова сърдит и решиха да го :

"— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — възкликна изненадано Антъни, изниквайки иззад гърба на Джеймз върху паркета на балната зала.

— Същото бих могъл да те попитам и аз.

Антъни направи гримаса на отвращение.

— Не ти ли е известно, че моята малка възлюблена обожава танците? Не знам как го постига, но доста често ме мъкне по места като това. А какво е твоето извинение?

— Ейми — каза в отговор Джеймз и кимна към синя бална рокля, която точно в този момент премина покрай тях. — Малката палавница реши в последния момент, че би искала да присъства на този бал и не успях по никакъв начин да я разубедя.

— И понеже Еди и Шарлот не са в града, ти лепнаха ролята на възрастна компаньонка? При това самотна. Джордж не е ли вече готова да се покаже пред света?

— Не съвсем, но затова пък се оказа, че е съвсем готова да рецитира думи като „дълг”, „отговорност” и „трупане на опит”, така че какво можех да направя? Само ако знаех, че ти ще бъдеш тук, щях да възложа това удоволствие на теб. Всъщност, след като си вече тук…

— О, не — засмя се Антъни. — Аз дадох своя дял в грижите за малките птиченца с Реджи. Боя се, че сега е твой ред.

— Ще запомня това, магаре такова, ще видиш — отговори Джеймз навъсено.

Антъни постави ръка върху раменете на брат си.

— Горе главата, старче. Поне той е тук, за да те забавлява.

Джеймз проследи посоката, в която бе кимнал брат му, за да види високия американец на отсрещната страна на подиума за танци. В официалните си дрехи Уорън изглеждаше доста различно… почти цивилизовано. С известно задоволство Джеймз отбеляза, че той се забавлява не повече от самия него, но това не подобри настроение го му. Хиляди пъти би предпочел да си бъде у дома при своята съпруга.

— Вече го забелязах — намръщено каза той. — Тъкмо бях решил, че ме е споходил късметът, след като през по-голямата част от седмицата този хубостник не идваше на семейните сбирки у дома.

— Известно ли ти е, че трябва да благодариш на мен за тона? Осмелявам се да твърдя, че всяка вечер той се просва в леглото си с пъшкане и охкане — на такъв изнурителен режим съм го поставил.

— Значи все пак ти е позволил да му даваш уроци?

— Ти съмняваше ли се? — попита в отговор Антъни. — Той се е посветил изцяло на идеята да усъвършенства уменията си и с тези дълги ръце… Не се изненадвай, старче, ако при следващото ви сбиване те просне по задник.

— Май че ти, драги, отдавна не си бил просван по задник — върна му го Джеймз. — Ще се радвам да ти помогна.

Антъни само се засмя.

— Нека да го отложим още за известно време, а? Докато съпругите започнат да проявяват повечко разбиране, Рос става ужасно сприхава, когато не одобрява постъпките ми, проклет да съм, ако не е така.

— Не ми се ще да го казвам, но така само ме правиш още по-нетърпелив.

— А какво ще каже Джордж?

— Вероятно ще ми благодари. Знаеш, че не си сред любимците й.

Антъни въздъхна.

— Сега пък какво съм направил?

— Предложи да даваш уроци на брат й.

— А тя как е разбрала за това?

— Може аз да съм й споменал.

— Хм, прекрасно — проплака Антъни. — Не знае ли, че правя услуга на момъка?

— И двамата знаем заради кого му правиш услуга. И оценявам това, независимо от мнението на Джордж.

Антъни внезапно се ухили.

— Надявам се, че ще си спомниш за тези думи, когато приключа с уроците, защото той наистина съвсем не се справя зле. Естествено, за разлика от твоите юмруци, неговите не са тежки като павета, но и той се бие здраво, когато му попаднеш на мушката. Аз самият се прибирах и къщи с доста болежки през тази седмица.

Джеймз не изглеждаше обезпокоен.

— Значи след колко време ще се почувства готов?

— Бих казал след месец, но с неговото нетърпение ще ми бъде трудно да го убедя да чака толкова дълго. Момъкът наистина е като буре, пълно с барут от кипящи емоции и макар да смятам, че с удоволствие би си го излял върху теб, не съм съвсем сигурен, че ти си единственият виновник.

— О, нима?

— Тази вечер го зърнах на няколко пъти да се взира е пламнал поглед пред себе си, а и двамата с теб знаем каква е обичайната причина за това?

— Горкото момиче — отговори Джеймз. — Някой би трябвало да я предупреди.

— С удоволствие бих го направил, ако знаех коя е, но той не се издава. Направо освирепява, когато го подкача за това. Впрочем, смея да твърдя, че именно неговата ярост ще бъде единственото ти преимущество пред него когато приключа с обучението.

— Запознат съм с нея и с неспособността му да я контролира.

— Да, предполагам. Но се чудя към кого ли е насочена точно в този момент?

Джеймз отново проследи погледа на Антъни през залата, за да види, че Уорън най-определено следи разгневено някого на подиума за танци. Имаше прекалено много танцуващи двойки, за да се разбере точно кого, но любопитството на Джеймз с положителност бе възбудено и той го изрази на глас:

— Мислиш ли, че може да е влюбен?

— Проклет да съм, ако не е така — ухили се Антъни. — Ще стане интересно.

— Да, ако направи нещо повече от това да гледа разгневено.

— Къде остана вярата ти, старче? Вечерта едва е започнала. След малко той вероятно ще танцува с момичето или ще удуши кавалера му.

Джеймз изведнъж въздъхна.

— Не ми се иска да го казвам, но може би грешим.

— Как ли пък не — възпротиви се Антъни; после попита:

— Защо?

— Защото предполагаме, че сме свидетели на изблик на ревност, но според Джордж брат й е неспособен на подобни чувства.

— Абсурд.

— Бил е зарязан и не е успял да го преглътне.

— А-ха, това обяснява много неща. Но тогава защо, по дяволите, е толкова напушен? Да не би вече да си говорил с него?

— Страхувам се, че този път не мога да поема отговорността за неговото настроение. Говорих с няколко от братята му — понеже те всички са тук — но Уорън ме отбягва.

— Колко умно от негова страна, като се има предвид собственото ти настроение.

— Така като гледам, ти още не си се покрил.

Антъни се усмихна.

— Значи още обичам да живея сред опасности.

— По-вероятно е да си се уморил от живота.

Антъни се изкиска.

— Твърде много харесваш жена ми, за да навредиш на любимия и съпруг.

— Не ми се иска да те разочаровам, драги, но след като съм готов да пребия брата на собствената си съпруга, какво те кара да смяташ, че…

— Защо не си спестим това, Джеймз? — прекъсна го Антъни, защото вниманието му беше привлечено от нещо друго. — Нашият приятел май се размърда.

Двамата проследиха как Уорън си проправи път между танцуващите двойки към предната част на балната зала. Ръстът му им позволи да не го изпускат от очи, но нямаха възможност да видят при кого се спря. Миг по-късно един наконтен младеж напусна подиума, без ни най-малко да изглежда доволен.

— Е, можеш ли да видиш коя е нещастната дама, от която той се интересува толкова? — попита Джеймз.

— Не виждам нищо друго, освен проклетата му глава — подиумът е толкова претъпкан. Но бъди търпелив. Те ще се завъртят покрай нас само след… проклятие, ще го убия!

Джеймз съзря синята рокля в мига, в който и Антъни стори това. Антъни тръгна напред. Джеймз веднага го дръпна обратно.

— Задръж — каза той мъдро и като че ли леко развеселено. — Преди да правиш прибързани заключения, драги, бъди така любезен да си припомниш, че нашата Ейми е твърде млада за този нехранимайко. Мили боже, наистина ли си мислиш, че той би насочил нечестивите си помисли към такова невинно дете?

— Ти ли го защитаваш?

— Отвратително, нали? — съгласи се Джеймз. — Но според Джордж той може и да третира жените с пълно безразличие, но подбира онези, които могат да го понесат а не непорочни девици. Бих искал да мога да кажа, че е толкова извратен, но той не е.

Антъни се поуспокои, но не много.

— Тогава защо ще танцува с Ейми?

— А защо не, след като тя вероятно е единствената жена тук, която той познава, освен съпругата ти?

— Но защо тогава да не почака, докато танцът свърши — попита Антъни.

— Предполагам, че не е в състояние да се добере до скъпото ни момиче между танците. Да не би да не си за белязал, че тази вечер около полите й пак се въртят толкова млади магарета, колкото и на предишния бал, ако не и повече, и че откакто сме дошли, не е слизала от подиума?

Антъни въздъхна.

— Добре, добре, има логика в думите ти.

— Повече, отколкото в това, което ти си мислеше.

— Предполагам можем даже да допуснем, че момъкът проявява нещо повече от умерен интерес към човека, когото гледаше толкова намръщено преди малко.

— Тази вечер въображението ти работи прекалено много, драги. Какво си си наумил сега?

— Ами, това е повече от очевидно, нали? Той използва Ейми, която определено е най-хубавото момиче тук след съпругата ми, разбира се — за да накара своята избраница да ревнува.

— Не ми се иска непрекъснато да ти противореча Тони, наистина не ми се иска, но съвсем не е необходимо причината този приятел да се напуши така, да е жена и ревност. Собствените му братя са в състояние да го вбесят точно толкова, колкото и всеки друг. Може да го направил който и да било от тях.

— Но те не са на подиума за танци. Трима от тях играят карти в съседния салон, а четвъртият разговаря ей там с една от бившите любовници на Идън.

— Прав си. — Джеймз се намръщи угрижено и отново затърси с поглед Ейми и Уорън сред танцуващите. — Ти ме караш пак да се замисля. Почти съм готов да отида да поискам… — Той не довърши. Най-после бе успял да съзре Уорън и да види, че изражението на американеца е станало още по-свирепо и че ядът му е насочен не към друг, а тъкмо към Ейми. С тих, но не и лишен от емоции глас, Джеймз промълви: — Този човек е мъртъв.

Антъни също беше видял това, което бе видял и брат му.

— Значи смъртоносните му погледи са били предназначени за Ейми. Но защо?

— По дяволите, защо, според теб, задник такъв?

— Искаш да кажеш, че съм бил прав? Почакай. — Този път Антъни дръпна брат си назад, но не за да спаси кожата на Уорън, а по-скоро за да запази част от тази кожа за себе си. — Смятам, че това ми дава право да ударя пръв, братко.

— Можеш да вземеш онова, което ще остане от него.

— Тъкмо това ме притеснява; ти не оставяш нищо — изтъкна Антъни. — Помисли и за друго — не можем да го изкормим точно тук. Някой може да възрази срещу кръвта по подиума за танци. Освен това, както многократно не ти се искаше да казваш тази вечер, може да грешим.

— Нека този янки се моли да е така — каза Джеймз мрачно.

3. "Покорителят", отново, няма как да пропусна тази сцена:

"— Е, добре — въздъхна тя, — ще продължим както досега. По-точно казано, до снощи. — След това признание по лицето й с плъзна усмивка. — А сега, както ми заповядахте, ще се облека грижливо и ще донеса закуската ви.

Джеймс проследи с поглед как тя грабна дрехите си и изчезна зад паравана. Прехапа устни, за да не изпусне някоя дръзка забележка относно новопоявилия се срам.

Вместо това само отбеляза:

— Впрочем вече не е нужно да ми говориш на „вие”, Джордж.

Джорджина се подаде иззад паравана и го изгледа учудено.

— Простете, аз пък мислех, че е. Въпреки всичко случило се, вие сте достатъчно стар да ми бъдете баща. Обикновено се отнасям с уважение към възрастните.

Джеймс напразно потърси някое потръпване на устните, някое триумфално проблясване в очите й, което да му докаже, че го е направила нарочно. Ударът беше точен. И болезнен. Тя го бе наранила дълбоко, бе засегнала гордостта и суетността му, а се правеше, че е казала нещо безобидно, без задни мисли.

Джеймс здраво стисна зъби. Този път златните му вежди но помръднаха.

— Твой баща? Невъзможно. Макар че имам седемнадесетгодишен син…

— Имате син? — смая се Джорджина. — И жена ли?

Мъжът се поколеба. Тя изглеждаше толкова стресната — или беше недоволна? Но бързо се овладя.

— Седемнадесетгодишен? — изпищя тя и триумфално добави: — Не искам да чуя нищо повече. — После с гордо вдигната глава се скри зад паравана.

Джеймс, който винаги намираше подходящ отговор, загуби ума и дума. Трябваше да излезе от каютата, преди неустоимото желание да извие врата на това нахално хлапе да го е надвило.

Как така не иска да чуе! По дяволите, та той беше в разцвета силите си! Как се осмели тази жена да го нарече стар..."

2. "Нежен бунт", алкохола на никого не прощава, дори и на хора от ранга на Малори:

"Антъни се събуди със силно главоболие и ругатня на уста. Запали лампата и изруга повторно. Часовникът на камината сочеше два часа и няколко минути. Навън беше тъмно и по това той разбра, че е среднощ, а не следобед. Осъзна, че е напълно буден, с пулсираща от болки глава, а до зазоряване остават още много дълги часове.

...........

Бавно, тъй като всяка стъпка отекваше в главата му, Алтъни излезе от стаята си. Спря в хола и видя светлина да се процежда изпод вратата в стаята на Джеймс. Почука веднъж и влезе без да дочака позволение. Джеймс седеше гол на леглото и държеше глава в двете си ръце. Антъни понечи да се изсмее, но се овладя навреме. Твърде силно го болеше главата, за да си позволи да се разтресе от смях.

Джеймс не вдигна поглед да разбере кой пристига по това време. Меко, но заплашително процеди:

— Говори тихо, ако ти е мил живота.

— А, старче, и в твоята глава ли има едно малко човече, което забива пирони?

Джеймс бавно повдигна глава и му хвърли убийствен поглед.

— Поне дузина човечета. И всяко едно от тях е извикано от теб. Ти, нещастен…

— Ти, проклетнико, си този, който предложи да ми вземе нещо за пиене. Така че ако някой има право да се оплаква…

— Една напитка, а не няколко бутилки, магаре с магаре.

Джеймс без да иска повиши тон и двамата изведнъж се стреснаха.

— Добре де, да кажем че си прав — простена Антъни.

— Хубаво е поне че си признаваш — изсумтя другият и продължи да масажира слепоочията си.

Антъни сви устни. Беше отвратително да накажат по този начин телата си. Макар че Джеймс изглеждаше в превъзходна форма. За миг по-малкият се изненада. Не беше виждал брат си гол от времето, когато нахлу в спалнята на контеса… дори не можеше да си спомни името й, за да предупреди Джеймс, че съпругът й се е запътил към спалнята. Това се случи преди повече от десет години. Джеймс изглеждаше доста различен сега. Раменете му бяха по-широки, мускулите по-силни и оформени. Гърдите, раменете и краката му бяха удивително стегнати. Вероятно това беше резултат от десетте години пиратски живот.

— Джеймс, знаеш ли че си невероятно брутален екземпляр?

Джеймс поклати глава при тази внезапна забележка, погледна се и погледна Антъни. След това се ухили на изненадата, изписана по лицето на брат му,

— Мисля, че дамите не биха имали нищо против това.

— И аз мисля така — засмя се Антъни. — Какво ще кажеш да поиграем карти. Няма да успея да заспя отново, за да спася душата си.

— Няма да можеш да го направиш преди да се отървеш от последните следи от брендито.

— За бога, искам само да пийна малко кафе. Доколкото си спомням, пропуснахме снощната вечеря.

— Дай ми няколко минути и ще се срещнем в кухнята.

1. Най-култовмият момент от всички книги - когато Антъни разбира, че Джеймс се е оженил, всеки път си умирам от смях, толкова забавно е написано!

Антъни Малори нахлу в стаята в разгара на любовната игра.

— Аха! Какъвто бащата, такъв и синът!

Джеймс бързо се отдели от Джорджина, без да се опитва да скрие гнева си.

— Върви по дяволите, Тони! Не можа ли да избереш по-подходящ момент за нахлуването си?

Джорджина бавно се върна на земята, застана, олюлявайки се, насред стаята и след известно време разбра кой им е попречил: достоен член на почтеното семейство Малори. Джеймс мъдро я задържа за бедрата, но избликът на ярост, който стана видим по ярките петна на бузите й, не можеше да бъде спрян.

Тя помнеше отлично Антъни, нощта в таверната, когато той обърка Мак с друг човек, и как го бе сметнала за най-красивия синеок дявол, когото бе виждала в живота си — докато не се намеси Джеймс. Антъни и днес беше великолепен мъж. Явно не само от злоба бе подхвърлила на Джеймс, че Джереми никак не му прилича. Момчето беше точно копие на Антъни, доста по-младо, но със същите кобалтовосини очи и черни като катран коси. Дали Джеймс беше сигурен, че синът му е негов? Онова, което Антъни помисли, щом я видя, й стана ясно едва след беглия поглед, с който я удостои.

Липсваше й само превръзката на окото и щеше да прилича на истински пират с тесния панталон и ризата с рюшове на Джеймс, която беше разкопчана почти до долу. Е, все пак я беше пристегнала с широкия му кожен колан. Преди няколко часа бе паднала на леглото напълно облечена. Успя да свали само ботушите и чорапите. Искаше да си почине малко, а беше заспала дълбоко.

Как можа Антъни да я завари в този вид! И най-вече в такова неловко положение! Този път вината беше изцяло негова. Тя се намираше зад затворена врата и можеше да прави, каквото си иска! Антъни беше този, който бе нарушил правилата на приличието, но не изглеждаше да се чувства неудобно. По-скоро беше сърдит.

— Радвам се да те видя, братко — усмихна се той, без да обръща внимание на хладния прием. — Но няма да търпя тук и малката ти проститутка. Давам ти точно пет минути да я изведеш оттук, преди господарката на къщата да е дошла да те поздрави.

— Джордж няма да отиде никъде. Онзи, който ще си изнесе задника през вратата, си ти.

— Да не си се побъркал? Тук вече не е ергенски дом.

— Паметта ми все още работи отлично, стари момко, но нямам причини да крия Джордж. Трябва да знаеш, че тя е моя…

— Сега ще видиш какво ще стане — прекъсна го невъздържано Антъни, когато по стълбата се чуха стъпки. — Скрий я под леглото! Или някъде другаде… Хайде, побързай, не стой като глупак! — Изсъска Антъни и посегна към ръката на Джорджина.

— Ако се осмелиш да я докоснеш, веднага ще се озовеш под леглото!

— Прави каквото искаш — примири се братът. — Но Бог да ти е на помощ, ако Рослин ми вдигне скандал заради теб!

— Дръж си устата, Антъни — предупреди го остро Джеймс.

И мъжът точно това направи. Облегна се небрежно на стената, скръсти ръце пред гърдите си и зачака бурята. Огледа бегло Джорджина и обърна поглед към вратата, откъдето всеки момент щеше да се появи жена му.

Джорджина се подготви вътрешно за влизането на изпускаща огън ламя. Жената, която беше съумяла да укроти мъж като Антъни, сигурно беше страшна като фурия. Ала Рослин Малори, която разтвори вратата и поздрави Джеймс със сияеща усмивка, нямаше нищо общо с ужасните й представи. В усмивката беше включена и Джорджина. Рослин беше пленително красива, не много по-висока от Джорджина, само малко по-възрастна и… в същото състояние като нея.

— Джереми ме нападна на стълбата, за да ми съобщи, че си се оженил, Джеймс. Вярно ли е?

— Оженил се е? — Любопитството на Антъни се събуди.

— Нали каза, че не можеш да убедиш Джереми? — изсъска Джорджина към Джеймс.

— Така смятах. Синът ми проявява учудваща лоялност, когато сметне, че е важно. Но не е казал на Тони, а това означава, че не вярва.

— Оженил се е? — повтори смаяно Антъни, но никой не му обърна внимание.

— Какво не вярва Джереми? — осведоми се Рослин.

— Че Джордж е моята виконтеса.

— О, все пак успя да намериш някакво име — установи делово Джорджина. — Само че не го харесвам. Измисли нещо друго. Нямам никакво намерение да се украсявам с английска титла.

— Твърде късно, любима. Името и титлата вървят заедно.

— Оженил се е? — изрева Антъни и най-после привлече вниманието върху себе си. — Не е ли малко прекалено да предприемеш такава стъпка само за да избегнеш заслужения укор?

Преди Джеймс да е успял да намери подходящ отговор, Рослин остро попита:

— Кой, смяташ, има право да му чете конско?

— Ти, скъпа.

Рослин коварно се изсмя и този дрезгав, гърлен смях накара Джорджина да вдигне изненадано очи.

— На грешен път си, скъпи. Как ти хрумна тази глупава мисъл?

Антъни посочи небрежно в посока на Джорджина и без да я удостои с поглед, промърмори:

— Ами… я я виж.

Този път вече Джорджина не се удържа.

— Аз не съм тази, за която ме мислиш, надут негоднико — проговори спокойно тя, но гневният тон беше недвусмислен. — Аз съм американка и името ми е Малори.

— Това е чудесно за теб, миличка — изсмя се подигравателно Антъни. — Очевидно си си научила добре урока.

Джорджина ядно смушка Джеймс в ребрата.

— Нали ти каза, че няма да е нужно да убеждавам другите?

— Запази спокойствие, Джордж. Нямаш основания да губиш самообладание — опита се да я успокои Джеймс.

— Не съм ядосана! — изкрещя му тя. — И не се чувствам омъжена, поне по отношение на семейството ти. Погрижи се да ми намериш друга стая, още днес!

Това бяха най-страшните думи, които можеше да му каже, в състоянието, в което се намираше сега, изтръгнат от възбуждащите й прегръдки.

— По дяволите, това и ще направя! Искаш да го убедя, така ли? Ей сега ще ти покажа как умея да убеждавам по-младия си брат — изръмжа Джеймс и тръгна към Антъни със стиснати юмруци.

Разтревожена, Рослин му прегради пътя. Джеймс очевидно беше готов да разкъса брат си във въздуха.

— Спри! Нямам намерение да търпя сбивания в къщата си. Защо му позволяваш да те предизвика? Нали го знаеш какъв е.

— Ти си решил да се пошегуваш с нас, нали, стари момко? — обади се отново Антъни, този път по-дипломатично.

— Ако помислиш малко с главата си, вместо със задника, ще се сетиш, че това е последното нещо, с което бих си правил шеги — отговори саркастично Джеймс.

Джорджина не откъсваше очи от Антъни, който се изправи като опарен. Тя четеше в лицето му като в разтворена книга и улучи много точно момента, в който той започна да разбира В очите му се появиха весели искри. След няколко секунди вече нямаше спиране.

— Господи боже мой, Джеймс наистина се е оженил! — изгърмя той и избухна в луд смях. Трябваше отново да се подпре на стената.

— Идиот! — изсъска гневно Джеймс.

Рослин хвърли извинителен поглед към Джорджина и се обърна отново към Джеймс, който пронизваше с поглед Антъни.

— Какво друго си очаквал от него? Чух как си му се подигравал, когато се ожени за мен.

— Но не защото се е оженил за теб, а защото трябваше да прекара медения месец на кушетката.

Рослин се изчерви леко при мисълта колко време беше минало, докато прости на съпруга си предполагаемата му изневяра. А смехът на Антъни заседна в гърлото му, защото още тогава не намери нищо смешно в този епизод. Леденото мълчание, което последва, бе използвано от Джорджина, за да си изясни, че цялата тази работа не е особено весела и за нея. Поигра си малко с изкушаващата мисъл да свали ботушите си и да изрита здраво и двамата Малори, но бързо се вразуми.

— Е, същото очаква и теб, Джеймс Малори — промърмори с ледена усмивка тя.

Това предизвика нов пристъп на смях у Антъни и Джеймс изсъска:

— По дяволите, Джордж, не виждаш ли, че той вече преглътна новината?

— Единственото, което виждам, е един мъж, който се превива от смях. Някой ще ми каже ли най-после кое е толкова смешно в женитбата ни?

— О, небеса, това няма нищо общо теб! Смешно му е, че изобщо съм се оженил.

— Защо тогава не му разкажеш, че идеята не беше твоя, а братята ми бяха тези, които те…

— Джордж!

— …които те принудиха да се ожениш за мен?

Джеймс не можа да я спре и само затвори очи, примирен с очакваната реакция от страна на другите, предизвикана от този дявол в женски образ. Не можеше да се надява, че Антъни не е чул.

— Принудили са го? — промърмори невярващо Антъни и изтри сълзите от очите си. — Е, това поне има смисъл. Трябваше да започнеш с него, стари приятелю. — Но не можа да продължи. Само повтори задавено „Принудили са го?” и отново се заля в смях.

Джеймс се обърна към Рослин с подчертано спокойствие:

— Изведи го навън или няма да ти остане нищо, на което да се радваш…

— Недей, Джеймс — опита се да го успокои младата жена, която с мъка сдържаше усмивката си. — Признай, че вестта прозвуча наистина невероятно. Да те принудят да се ожениш… — Горчивият му поглед я накара да замълчи. — Антъни, престани най-сетне да се хилиш! Какво толкова смешно има?

— Всемогъщи Боже! Това е… Това е невъзможно… — пъшкаше мъжът й. — Колко бяха, Джеймс? Трима или четирима? — Бе удостоен с убийствен поглед от страна на брат си и се обърна към Джорджина, надявайки се на отговор. Ала тя само го изгледа унищожително и изфуча:

— Ако искаш да знаеш колко братя имам, ще те уведомя, че при последното преброяване бяха петима.

— Слава Богу! — отвърна с добре изиграно облекчение Антъни. — Мислех, че сам си си пъхнал главата в торбата. Но щом е така, приеми най-дълбоките ми съчувствия.

— Върви в ада! — изръмжа Джеймс и направи крачка към него. Рослин се притече на помощ на съпруга си и го сграбчи за рамото.

— Ти наистина не знаеш кога да спреш — изсъска тя и го повлече към вратата.

В тази сцена Антъни бе направо безмилостен така се подигра с Джеймс, жестока сцена!

Отиде ми целия следобяд, за това друг ден ще пусна останалата част от класацията.

И момичета, хайде по-активно

Аууу, мила, ще ме биеш, но аз съвсем изключих за класацията тея дни. Ако и утре/вдугиден не я стопираш, ще направя всичко възможно да се разпиша!

Тихи класацията ще я задържа минимум още седмица, така че давай смело

Тихи класацията ще я задържа минимум още седмица, така че давай смело

Ох, успокои ме, че каквато съм разсеяна...

Браво Пете,чудесна класация си направила!Засинях се от смях,а и освен това си припомних любими моменти от още по-любими книги Определено първото място е трепач,както и всички останали позиции Супер класация,отвсякъде Антъни определено е най-големият образ ...и Дерек,разбира се...не може без него .

1. Покорителят – Джеймс е натупан от братя Андерсън и му казват че ще става младоженец :

Как се чувствате, Малори? — прозвуча учудвани благоразположен глас. — Имате ли достатъчно сили за сватба?

Джеймс отвори очи и изгледа смаяно ухиленото младежко лице на Бойд. Англичанинът събра всичкото презрение, което му бе останало, и отговори:

— Моите братя се отнасяха с мен много по-различно oт вас, хленчещи слабаци.

— Е, хайде, да изкараме още един рунд! — намеси се нападателно Уорън.

— Седни, Уорън — заповяда остро Томас и всички братя смаяно го изгледаха.

Джеймс събра всичките си сили, изправи се и в този миг осъзна какво предстоеше:

— Каква сватба, за Бога?

— Вашата и на Джорджи, уважаеми капитане. Вие компрометирахте сестра ни, затова ще я вземете за жена. Ако не желаете, ще бъдете убит на място.

— Тогава се усмихни, приятелче, и натисни спусъка. Не позволявам да ме принуждават…

— Нима не дойдохте у нас, за да направите предложение за женитба, Малори? — осведоми се любезно Томас.

Джеймс му хвърли мрачен поглед, докато останалите се забавляваха царски.

— Да не си се побъркал, Томас?

— Е, това обяснява всичко, нали? — прозвуча ироничен глас някъде отдолу.

— Откъде ти идват тази нелепи идеи? Първо странното ти мнение за Джорджи, а сега и това?

— Би ли имал добрината да ни обясниш, Томас?

— Не е толкова важно — отговори братът и проницателно изгледа Джеймс. — Английският ум и без това няма да го проумее.

Джеймс преглътна напиращата на устните му острота. Нямаше смисъл да се нервира с тези слабоумници. Бавно и с голяма предпазливост се изправи. Едновременно с него се надигнаха Уорън и Клинтън. Да не мислеха, че още ги заплашва опасност? Проклети дървеняци! Разбира се, малкият Джордж не можеше да има обикновено семейство…

— Между другото, къде е Джордж? — осведоми се напрегнато Джеймс.

Най-младият, който не преставаше да крачи напред-назад из стаята, спря пред него и го удостои с гневен поглед.

— Това не е истинското й име, Малори.

— О небеса! Нима ще се караме за едно име? — И тъй като рядко не довеждаше нещата докрай, не можа да се удържи да не добави: — Наричам я, както си искам, хлапенце. Е, къде сте я скрили?

— Не сме я скрили — изгърмя Дрю зад гърба му. — Тук е.

Джеймс се обърна рязко, но в същия миг съжали за бързото движение. Дрю стоеше между него и дивана. А на дивана беше просната Джорджина, бледа като платно, в безсъзнание.

— Проклятие!

Дрю, който единствен забеляза убийствения блясък в очите на Джеймс, се опита да му препречи пътя, но бе оттласнат яростно в най-близкия ъгъл. Няколко картини паднаха от стената, а от салона се чу силен трясък: един прислужник се бе стреснал и в уплахата си бе изпуснал табла, отрупана с чаши.

— Остави го, Уорън — обади се Томас. — Нищо няма да й направи. — После се обърна към Джеймс: — Изпадна в безсъзнание, като ви видя.

— Джорджи никога не припада — настоя упорито Бойд. — Мисля, че се преструва, за да не слуша повече крясъците на Клинтън.

— Трябваше още вчера да я натупаш, Клинт — изсъска Уорън и пожъна всеобщо възмущение — и нещо съвсем неочаквано от страна на единствения чужд на семейството.

— Ако я докоснеш, ще те убия!

Джеймс дори не се обърна. Той коленичи до дивана и внимателно потупа Джорджина по бузите, за да я събуди.

— Нали ти казах, Клинт — изръмжа във възцарилата се тишина Томас.

— Виждам. Още една причина да не губим време.

— Ако го отведа при губернатор Уолкот, той ще го окачи на бесилката още утре и проблемът ще се реши от само себе си.

— Но той я е компрометирал, Уорън — напомни му Клинтън. — Първо ще ги оженим, а за другото ще мислим после.

Мъжките гласове гърмяха зад гърба му, но Джеймс не чуваше нищо. Бледото лице на Джорджина му създаваше сериозни грижи, дишането й едва се усещаше. Досега не му се беше случвало да се грижи за изпаднали в безсъзнание дами. Винаги се намираха други жени, които тичаха да донесат ароматни соли или нещо подобно. Братята й сигурно нямаха такова нещо вкъщи, иначе веднага щях да го донесат. Май запалените пера имаха същия ефект. Трябваше да измъкне нещо от дивана.

— Опитайте да я погъделичкате по краката — предложи Дрю, който стоеше точно зад него. — Това е чувствителното й място.

— Знам — отговори тихо Джеймс, припомнил си как веднъж нежно помилва стъпалото й по време на любовната игра и тя едва не излетя от леглото.

— Знаете? Откъде, по дяволите?

Джеймс въздъхна изнервено, защото нямаше как да не забележи сприхавия тон.

— Съвсем случайно, приятелю. Да не мислиш, че си играя на гъделичкане като някое хлапе?

— Тогава се питам какви игри сте играли със сестра ми…

— Точно такива, каквито предполагаш.

Дрю пое шумно въздух и заплашително изръмжа:

— Време е да си изкопаете гроба, проклети англичанино.

Джеймс хвърли кратък поглед към младия мъж и понечи да се усмихне, но болката беше толкова силна, че се отказа.

— Нямам такова намерение. Нима предпочитате да лъжа?

— Да, така щеше да бъде по-добре.

— Съжалявам, стари момко, но аз съм лишен от скрупулите, с които ти очевидно се кичиш. Както вече казах на сестра ти в някои неща съм непоправим.

— По отношение на жените може би?

— Точно така. Умник си ми ти.

Дрю пламна от гняв и стисна ръце в юмруци.

— Вие сте по-лош от Уорън! Ако тя…

— Млъкни за малко, момче. Сигурен съм, че имаш добро сърце, но с мен не можеш да се справиш. Не е ли по-добре да се понапънеш малко и да донесеш нещо, което да изправи сестра ти на крака? Не искам да пропусне това забавление.

Дрю хукна навън и скоро се появи с чаша вода. Джеймс го изгледа скептично.

— Какво да правя с нея, по дяволите? — Вместо отговор, Дрю изля чашата върху лицето на сестра си. — О, слава Богу, че ме отмени — ухили се Джеймс, когато Джорджина се задави и се надигна, кашляйки. Искрящите й от гняв очи търсеха злосторника.

— Ти беше припаднала, Джорджи — побърза да се защити Дрю.

— Оттатък има дузина дами, които носят в чантичките си ароматни соли — изкрещя сърдито тя и изтри водата от лицето и деколтето си. — Защо не помоли някоя да ти ги даде?

— Не се сетих.

— Тогава трябваше да донесеш поне кърпа — изсъска възмутено тя. — Дрю, от теб няма никаква полза. Само погледни какво направи с роклята ми.

— И без това не биваше да я слагаш — отговори невъзмутимо Дрю. — Тъкмо ще се преоблечеш.

— Ако си го направил нарочно, ще ходя само с нея, докато се накъса на парчета.

— Деца, ако нямате нищо против… — обади се Джеймс и привлече вниманието на Джорджина върху себе си.

— Джеймс, погледни си лицето!

— Остави това, малката. На твое място бих си мълчал, защото ти също не изглеждаш по-добре. Мокра си като кокошка.

— От водата, проклетнико, по мен поне няма кръв! — изсъска тя и се обърна към Дрю: — Нямаш ли поне носна кърпа?

2. Покорителят – Антъни разбира ,че Джеймс се е оженил.........................

Антъни Малори нахлу в стаята в разгара на любовната игра.

— Аха! Какъвто бащата, такъв и синът!

Джеймс бързо се отдели от Джорджина, без да се опитва да скрие гнева си.

— Върви по дяволите, Тони! Не можа ли да избереш по-подходящ момент за нахлуването си?

Джорджина бавно се върна на земята, застана, олюлявайки се, насред стаята и след известно време разбра кой им е попречил: достоен член на почтеното семейство Малори. Джеймс мъдро я задържа за бедрата, но избликът на ярост, който стана видим по ярките петна на бузите й, не можеше да бъде спрян.

Тя помнеше отлично Антъни, нощта в таверната, когато той обърка Мак с друг човек, и как го бе сметнала за най-красивия синеок дявол, когото бе виждала в живота си — докато не се намеси Джеймс. Антъни и днес беше великолепен мъж. Явно не само от злоба бе подхвърлила на Джеймс, че Джереми никак не му прилича. Момчето беше точно копие на Антъни, доста по-младо, но със същите кобалтовосини очи и черни като катран коси. Дали Джеймс беше сигурен, че синът му е негов? Онова, което Антъни помисли, щом я видя, й стана ясно едва след беглия поглед, с който я удостои.

Липсваше й само превръзката на окото и щеше да прилича на истински пират с тесния панталон и ризата с рюшове на Джеймс, която беше разкопчана почти до долу. Е, все пак я беше пристегнала с широкия му кожен колан. Преди няколко часа бе паднала на леглото напълно облечена. Успя да свали само ботушите и чорапите. Искаше да си почине малко, а беше заспала дълбоко.

Как можа Антъни да я завари в този вид! И най-вече в такова неловко положение! Този път вината беше изцяло негова. Тя се намираше зад затворена врата и можеше да прави, каквото си иска! Антъни беше този, който бе нарушил правилата на приличието, но не изглеждаше да се чувства неудобно. По-скоро беше сърдит.

— Радвам се да те видя, братко — усмихна се той, без да обръща внимание на хладния прием. — Но няма да търпя тук и малката ти проститутка. Давам ти точно пет минути да я изведеш оттук, преди господарката на къщата да е дошла да те поздрави.

— Джордж няма да отиде никъде. Онзи, който ще си изнесе задника през вратата, си ти.

— Да не си се побъркал? Тук вече не е ергенски дом.

— Паметта ми все още работи отлично, стари момко, но нямам причини да крия Джордж. Трябва да знаеш, че тя е моя…

— Сега ще видиш какво ще стане — прекъсна го невъздържано Антъни, когато по стълбата се чуха стъпки. — Скрий я под леглото! Или някъде другаде… Хайде, побързай, не стой като глупак! — Изсъска Антъни и посегна към ръката на Джорджина.

— Ако се осмелиш да я докоснеш, веднага ще се озовеш под леглото!

— Прави каквото искаш — примири се братът. — Но Бог да ти е на помощ, ако Рослин ми вдигне скандал заради теб!

— Дръж си устата, Антъни — предупреди го остро Джеймс.

И мъжът точно това направи. Облегна се небрежно на стената, скръсти ръце пред гърдите си и зачака бурята. Огледа бегло Джорджина и обърна поглед към вратата, откъдето всеки момент щеше да се появи жена му.

Джорджина се подготви вътрешно за влизането на изпускаща огън ламя. Жената, която беше съумяла да укроти мъж като Антъни, сигурно беше страшна като фурия. Ала Рослин Малори, която разтвори вратата и поздрави Джеймс със сияеща усмивка, нямаше нищо общо с ужасните й представи. В усмивката беше включена и Джорджина. Рослин беше пленително красива, не много по-висока от Джорджина, само малко по-възрастна и… в същото състояние като нея.

— Джереми ме нападна на стълбата, за да ми съобщи, че си се оженил, Джеймс. Вярно ли е?

— Оженил се е? — Любопитството на Антъни се събуди.

— Нали каза, че не можеш да убедиш Джереми? — изсъска Джорджина към Джеймс.

— Така смятах. Синът ми проявява учудваща лоялност, когато сметне, че е важно. Но не е казал на Тони, а това означава, че не вярва.

— Оженил се е? — повтори смаяно Антъни, но никой не му обърна внимание.

— Какво не вярва Джереми? — осведоми се Рослин.

— Че Джордж е моята виконтеса.

— О, все пак успя да намериш някакво име — установи делово Джорджина. — Само че не го харесвам. Измисли нещо друго. Нямам никакво намерение да се украсявам с английска титла.

— Твърде късно, любима. Името и титлата вървят заедно.

— Оженил се е? — изрева Антъни и най-после привлече вниманието върху себе си. — Не е ли малко прекалено да предприемеш такава стъпка само за да избегнеш заслужения укор?

Преди Джеймс да е успял да намери подходящ отговор, Рослин остро попита:

— Кой, смяташ, има право да му чете конско?

— Ти, скъпа.

Рослин коварно се изсмя и този дрезгав, гърлен смях накара Джорджина да вдигне изненадано очи.

— На грешен път си, скъпи. Как ти хрумна тази глупава мисъл?

Антъни посочи небрежно в посока на Джорджина и без да я удостои с поглед, промърмори:

— Ами… я я виж.

Този път вече Джорджина не се удържа.

— Аз не съм тази, за която ме мислиш, надут негоднико — проговори спокойно тя, но гневният тон беше недвусмислен. — Аз съм американка и името ми е Малори.

— Това е чудесно за теб, миличка — изсмя се подигравателно Антъни. — Очевидно си си научила добре урока.

Джорджина ядно смушка Джеймс в ребрата.

— Нали ти каза, че няма да е нужно да убеждавам другите?

— Запази спокойствие, Джордж. Нямаш основания да губиш самообладание — опита се да я успокои Джеймс.

— Не съм ядосана! — изкрещя му тя. — И не се чувствам омъжена, поне по отношение на семейството ти. Погрижи се да ми намериш друга стая, още днес!

Това бяха най-страшните думи, които можеше да му каже, в състоянието, в което се намираше сега, изтръгнат от възбуждащите й прегръдки.

— По дяволите, това и ще направя! Искаш да го убедя, така ли? Ей сега ще ти покажа как умея да убеждавам по-младия си брат — изръмжа Джеймс и тръгна към Антъни със стиснати юмруци.

Разтревожена, Рослин му прегради пътя. Джеймс очевидно беше готов да разкъса брат си във въздуха.

— Спри! Нямам намерение да търпя сбивания в къщата си. Защо му позволяваш да те предизвика? Нали го знаеш какъв е.

— Ти си решил да се пошегуваш с нас, нали, стари момко? — обади се отново Антъни, този път по-дипломатично.

— Ако помислиш малко с главата си, вместо със задника, ще се сетиш, че това е последното нещо, с което бих си правил шеги — отговори саркастично Джеймс.

Джорджина не откъсваше очи от Антъни, който се изправи като опарен. Тя четеше в лицето му като в разтворена книга и улучи много точно момента, в който той започна да разбира В очите му се появиха весели искри. След няколко секунди вече нямаше спиране.

— Господи боже мой, Джеймс наистина се е оженил! — изгърмя той и избухна в луд смях. Трябваше отново да се подпре на стената.

— Идиот! — изсъска гневно Джеймс.

Рослин хвърли извинителен поглед към Джорджина и се обърна отново към Джеймс, който пронизваше с поглед Антъни.

— Какво друго си очаквал от него? Чух как си му се подигравал, когато се ожени за мен.

— Но не защото се е оженил за теб, а защото трябваше да прекара медения месец на кушетката.

Рослин се изчерви леко при мисълта колко време беше минало, докато прости на съпруга си предполагаемата му изневяра. А смехът на Антъни заседна в гърлото му, защото още тогава не намери нищо смешно в този епизод. Леденото мълчание, което последва, бе използвано от Джорджина, за да си изясни, че цялата тази работа не е особено весела и за нея. Поигра си малко с изкушаващата мисъл да свали ботушите си и да изрита здраво и двамата Малори, но бързо се вразуми.

— Е, същото очаква и теб, Джеймс Малори — промърмори с ледена усмивка тя.

Това предизвика нов пристъп на смях у Антъни и Джеймс изсъска:

— По дяволите, Джордж, не виждаш ли, че той вече преглътна новината?

— Единственото, което виждам, е един мъж, който се превива от смях. Някой ще ми каже ли най-после кое е толкова смешно в женитбата ни?

— О, небеса, това няма нищо общо теб! Смешно му е, че изобщо съм се оженил.

— Защо тогава не му разкажеш, че идеята не беше твоя, а братята ми бяха тези, които те…

— Джордж!

— …които те принудиха да се ожениш за мен?

Джеймс не можа да я спре и само затвори очи, примирен с очакваната реакция от страна на другите, предизвикана от този дявол в женски образ. Не можеше да се надява, че Антъни не е чул.

— Принудили са го? — промърмори невярващо Антъни и изтри сълзите от очите си. — Е, това поне има смисъл. Трябваше да започнеш с него, стари приятелю. — Но не можа да продължи. Само повтори задавено „Принудили са го?" и отново се заля в смях.

Джеймс се обърна към Рослин с подчертано спокойствие:

— Изведи го навън или няма да ти остане нищо, на което да се радваш…

— Недей, Джеймс — опита се да го успокои младата жена, която с мъка сдържаше усмивката си. — Признай, че вестта прозвуча наистина невероятно. Да те принудят да се ожениш… — Горчивият му поглед я накара да замълчи. — Антъни, престани най-сетне да се хилиш! Какво толкова смешно има?

— Всемогъщи Боже! Това е… Това е невъзможно… — пъшкаше мъжът й. — Колко бяха, Джеймс? Трима или четирима? — Бе удостоен с убийствен поглед от страна на брат си и се обърна към Джорджина, надявайки се на отговор. Ала тя само го изгледа унищожително и изфуча:

— Ако искаш да знаеш колко братя имам, ще те уведомя, че при последното преброяване бяха петима.

— Слава Богу! — отвърна с добре изиграно облекчение Антъни. — Мислех, че сам си си пъхнал главата в торбата. Но щом е така, приеми най-дълбоките ми съчувствия.

— Върви в ада! — изръмжа Джеймс и направи крачка към него. Рослин се притече на помощ на съпруга си и го сграбчи за рамото.

— Ти наистина не знаеш кога да спреш — изсъска тя и го повлече към вратата.

3. Твоята магия – Антъни и Джеймс разбират, че Уорън е влюбен..............

"— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — възкликна изненадано Антъни, изниквайки иззад гърба на Джеймз върху паркета на балната зала.

— Същото бих могъл да те попитам и аз.

Антъни направи гримаса на отвращение.

— Не ти ли е известно, че моята малка възлюблена обожава танците? Не знам как го постига, но доста често ме мъкне по места като това. А какво е твоето извинение?

— Ейми — каза в отговор Джеймз и кимна към синя бална рокля, която точно в този момент премина покрай тях. — Малката палавница реши в последния момент, че би искала да присъства на този бал и не успях по никакъв начин да я разубедя.

— И понеже Еди и Шарлот не са в града, ти лепнаха ролята на възрастна компаньонка? При това самотна. Джордж не е ли вече готова да се покаже пред света?

— Не съвсем, но затова пък се оказа, че е съвсем готова да рецитира думи като „дълг", „отговорност" и „трупане на опит", така че какво можех да направя? Само ако знаех, че ти ще бъдеш тук, щях да възложа това удоволствие на теб. Всъщност, след като си вече тук…

— О, не — засмя се Антъни. — Аз дадох своя дял в грижите за малките птиченца с Реджи. Боя се, че сега е твой ред.

— Ще запомня това, магаре такова, ще видиш — отговори Джеймз навъсено.

Антъни постави ръка върху раменете на брат си.

— Горе главата, старче. Поне той е тук, за да те забавлява.

Джеймз проследи посоката, в която бе кимнал брат му, за да види високия американец на отсрещната страна на подиума за танци. В официалните си дрехи Уорън изглеждаше доста различно… почти цивилизовано. С известно задоволство Джеймз отбеляза, че той се забавлява не повече от самия него, но това не подобри настроение го му. Хиляди пъти би предпочел да си бъде у дома при своята съпруга.

— Вече го забелязах — намръщено каза той. — Тъкмо бях решил, че ме е споходил късметът, след като през по-голямата част от седмицата този хубостник не идваше на семейните сбирки у дома.

— Известно ли ти е, че трябва да благодариш на мен за тона? Осмелявам се да твърдя, че всяка вечер той се просва в леглото си с пъшкане и охкане — на такъв изнурителен режим съм го поставил.

— Значи все пак ти е позволил да му даваш уроци?

— Ти съмняваше ли се? — попита в отговор Антъни. — Той се е посветил изцяло на идеята да усъвършенства уменията си и с тези дълги ръце… Не се изненадвай, старче, ако при следващото ви сбиване те просне по задник.

— Май че ти, драги, отдавна не си бил просван по задник — върна му го Джеймз. — Ще се радвам да ти помогна.

Антъни само се засмя.

— Нека да го отложим още за известно време, а? Докато съпругите започнат да проявяват повечко разбиране, Рос става ужасно сприхава, когато не одобрява постъпките ми, проклет да съм, ако не е така.

— Не ми се ще да го казвам, но така само ме правиш още по-нетърпелив.

— А какво ще каже Джордж?

— Вероятно ще ми благодари. Знаеш, че не си сред любимците й.

Антъни въздъхна.

— Сега пък какво съм направил?

— Предложи да даваш уроци на брат й.

— А тя как е разбрала за това?

— Може аз да съм й споменал.

— Хм, прекрасно — проплака Антъни. — Не знае ли, че правя услуга на момъка?

— И двамата знаем заради кого му правиш услуга. И оценявам това, независимо от мнението на Джордж.

Антъни внезапно се ухили.

— Надявам се, че ще си спомниш за тези думи, когато приключа с уроците, защото той наистина съвсем не се справя зле. Естествено, за разлика от твоите юмруци, неговите не са тежки като павета, но и той се бие здраво, когато му попаднеш на мушката. Аз самият се прибирах и къщи с доста болежки през тази седмица.

Джеймз не изглеждаше обезпокоен.

— Значи след колко време ще се почувства готов?

— Бих казал след месец, но с неговото нетърпение ще ми бъде трудно да го убедя да чака толкова дълго. Момъкът наистина е като буре, пълно с барут от кипящи емоции и макар да смятам, че с удоволствие би си го излял върху теб, не съм съвсем сигурен, че ти си единственият виновник.

— О, нима?

— Тази вечер го зърнах на няколко пъти да се взира е пламнал поглед пред себе си, а и двамата с теб знаем каква е обичайната причина за това?

— Горкото момиче — отговори Джеймз. — Някой би трябвало да я предупреди.

— С удоволствие бих го направил, ако знаех коя е, но той не се издава. Направо освирепява, когато го подкача за това. Впрочем, смея да твърдя, че именно неговата ярост ще бъде единственото ти преимущество пред него когато приключа с обучението.

— Запознат съм с нея и с неспособността му да я контролира.

— Да, предполагам. Но се чудя към кого ли е насочена точно в този момент?

Джеймз отново проследи погледа на Антъни през залата, за да види, че Уорън най-определено следи разгневено някого на подиума за танци. Имаше прекалено много танцуващи двойки, за да се разбере точно кого, но любопитството на Джеймз с положителност бе възбудено и той го изрази на глас:

— Мислиш ли, че може да е влюбен?

— Проклет да съм, ако не е така — ухили се Антъни. — Ще стане интересно.

— Да, ако направи нещо повече от това да гледа разгневено.

— Къде остана вярата ти, старче? Вечерта едва е започнала. След малко той вероятно ще танцува с момичето или ще удуши кавалера му.

Джеймз изведнъж въздъхна.

— Не ми се иска да го казвам, но може би грешим.

— Как ли пък не — възпротиви се Антъни; после попита:

— Защо?

— Защото предполагаме, че сме свидетели на изблик на ревност, но според Джордж брат й е неспособен на подобни чувства.

— Абсурд.

— Бил е зарязан и не е успял да го преглътне.

— А-ха, това обяснява много неща. Но тогава защо, по дяволите, е толкова напушен? Да не би вече да си говорил с него?

— Страхувам се, че този път не мога да поема отговорността за неговото настроение. Говорих с няколко от братята му — понеже те всички са тук — но Уорън ме отбягва.

— Колко умно от негова страна, като се има предвид собственото ти настроение.

— Така като гледам, ти още не си се покрил.

Антъни се усмихна.

— Значи още обичам да живея сред опасности.

— По-вероятно е да си се уморил от живота.

Антъни се изкиска.

— Твърде много харесваш жена ми, за да навредиш на любимия и съпруг.

— Не ми се иска да те разочаровам, драги, но след като съм готов да пребия брата на собствената си съпруга, какво те кара да смяташ, че…

— Защо не си спестим това, Джеймз? — прекъсна го Антъни, защото вниманието му беше привлечено от нещо друго. — Нашият приятел май се размърда.

Двамата проследиха как Уорън си проправи път между танцуващите двойки към предната част на балната зала. Ръстът му им позволи да не го изпускат от очи, но нямаха възможност да видят при кого се спря. Миг по-късно един наконтен младеж напусна подиума, без ни най-малко да изглежда доволен.

— Е, можеш ли да видиш коя е нещастната дама, от която той се интересува толкова? — попита Джеймз.

— Не виждам нищо друго, освен проклетата му глава — подиумът е толкова претъпкан. Но бъди търпелив. Те ще се завъртят покрай нас само след… проклятие, ще го убия!

Джеймз съзря синята рокля в мига, в който и Антъни стори това. Антъни тръгна напред. Джеймз веднага го дръпна обратно.

— Задръж — каза той мъдро и като че ли леко развеселено. — Преди да правиш прибързани заключения, драги, бъди така любезен да си припомниш, че нашата Ейми е твърде млада за този нехранимайко. Мили боже, наистина ли си мислиш, че той би насочил нечестивите си помисли към такова невинно дете?

— Ти ли го защитаваш?

— Отвратително, нали? — съгласи се Джеймз. — Но според Джордж той може и да третира жените с пълно безразличие, но подбира онези, които могат да го понесат а не непорочни девици. Бих искал да мога да кажа, че е толкова извратен, но той не е.

Антъни се поуспокои, но не много.

— Тогава защо ще танцува с Ейми?

— А защо не, след като тя вероятно е единствената жена тук, която той познава, освен съпругата ти?

— Но защо тогава да не почака, докато танцът свърши — попита Антъни.

— Предполагам, че не е в състояние да се добере до скъпото ни момиче между танците. Да не би да не си за белязал, че тази вечер около полите й пак се въртят толкова млади магарета, колкото и на предишния бал, ако не и повече, и че откакто сме дошли, не е слизала от подиума?

Антъни въздъхна.

— Добре, добре, има логика в думите ти.

— Повече, отколкото в това, което ти си мислеше.

— Предполагам можем даже да допуснем, че момъкът проявява нещо повече от умерен интерес към човека, когото гледаше толкова намръщено преди малко.

— Тази вечер въображението ти работи прекалено много, драги. Какво си си наумил сега?

— Ами, това е повече от очевидно, нали? Той използва Ейми, която определено е най-хубавото момиче тук след съпругата ми, разбира се — за да накара своята избраница да ревнува.

— Не ми се иска непрекъснато да ти противореча Тони, наистина не ми се иска, но съвсем не е необходимо причината този приятел да се напуши така, да е жена и ревност. Собствените му братя са в състояние да го вбесят точно толкова, колкото и всеки друг. Може да го направил който и да било от тях.

— Но те не са на подиума за танци. Трима от тях играят карти в съседния салон, а четвъртият разговаря ей там с една от бившите любовници на Идън.

— Прав си. — Джеймз се намръщи угрижено и отново затърси с поглед Ейми и Уорън сред танцуващите. — Ти ме караш пак да се замисля. Почти съм готов да отида да поискам… — Той не довърши. Най-после бе успял да съзре Уорън и да види, че изражението на американеца е станало още по-свирепо и че ядът му е насочен не към друг, а тъкмо към Ейми. С тих, но не и лишен от емоции глас, Джеймз промълви: — Този човек е мъртъв.

Антъни също беше видял това, което бе видял и брат му.

— Значи смъртоносните му погледи са били предназначени за Ейми. Но защо?

— По дяволите, защо, според теб, задник такъв?

— Искаш да кажеш, че съм бил прав? Почакай. — Този път Антъни дръпна брат си назад, но не за да спаси кожата на Уорън, а по-скоро за да запази част от тази кожа за себе си. — Смятам, че това ми дава право да ударя пръв, братко.

— Можеш да вземеш онова, което ще остане от него.

— Тъкмо това ме притеснява; ти не оставяш нищо — изтъкна Антъни. — Помисли и за друго — не можем да го изкормим точно тук. Някой може да възрази срещу кръвта по подиума за танци. Освен това, както многократно не ти се искаше да казваш тази вечер, може да грешим.

— Нека този янки се моли да е така — каза Джеймз мрачно

4. Обичай само веднъж..- Ник разбира ,че Джеймс му е роднина..............

Никълъс влезе в затъмнения кабинет, в който спуснатите завеси държаха прохлада. Огледа заетите столове около бюрото си. Вместо да повярва на това, което виждаше, той затвори очи. Не можеше да го понесе.

— Кажи ми, че имам халюцинации, Хок.

— Имаш халюцинации.

Никълъс прекоси стаята и седна зад бюрото си.

— Тогава няма да имаш нищо против, ако не ти обърна внимание, нали?

— Разбираш ли какво имам предвид, Джереми? Той би плюл и в окото на дявола.

— Това ли е най-доброто, което можахте да направите? — попита сухо Никълъс, сочейки към младежа. — Не обичам да наранявам деца. Не можахте ли ти и твоята рижа кохорта да се справите без помощник?

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш, Монтиът — рече равно Джеймс.

— Трябва ли да бъда?

— Ами да. Ти напусна Англия преди обесването.

— А, обесването. — Никълъс се облегна назад усмихнат. — Привлече ли голяма тълпа?

— Намираш го забавно, така ли? — поиска да узнае Джереми.

— Мое скъпо момче, единственото, което намирам забавно, е собствената си глупост. Ако съм знаел, че този приятел ще превърне съсипването ми в мисия на живота си, никога не бих уредил с охраната да му обърнат гръб, та да може да се измъкне.

— Гаден лъжец! — разпалено се присъедини Конрад. — Тези хора от охраната бяха неподкупни. Предложих им достатъчно, за да се уверя в това.

— О, Кони, така ли?

— За теб той е господин Шарп. — Никълъс се усмихна под мустак.

— Би трябвало да знаеш, че отговорът невинаги е в парите. Трябва да познаваш и съответните хора.

— Защо? — попита тихо Джеймс.

— О, никога не бива да се съмняваш, че причините ми са били егоистични, старче — отвърна Никълъс. — Тъй като нямаше да съм там, та да присъствам на обесването, реших да лиша от това удоволствие и останалата част от населението. Ако бях успял да уредя да се отложи до завръщането ми, можеш да си сигурен, че щях да го направя. Затова не мисли, че трябва да ми благодариш.

— Позволи ми да се справя с него, Хок — Конрад бе обзет от ярост. — Не е нужно тя да го узнава.

— Ако имаш предвид моята икономка, старата навярно в момента си е залепила ухото на вратата. Но не позволявай на това да те разколебава, старче.

Конрад скочи от стола си, но Джеймс му кимна да спре. Капитанът гледа няколко минути втренчено и замислено Никълъс, като изучаваше тези меднозлатисти очи. Сетне се засмя.

— Проклет да съм, ако вярвам и на половината от това, което казваш, Монтиът. — Той предизвикваше Никълъс със собствения си прикован в него поглед. — Но се чудя — продължи бавно той, — какъв е бил истинският ти мотив. Дали не си мислил, че ако ме измъкнеш от бъркотията, в която самият ти ме вкара, аз ще се откажа? Не бих се отказал. — Никълъс не отговори и Джеймс отново се разсмя. — Не ми казвай, че човек с твоята природа има съвест. Или чувство за справедливост.

— Никак не е вероятно — промърмори Конрад.

— О, не забравяй, Кони, аз не трябваше да бъда обесен за това, което му направих, и въпреки това той беше отговорен за арестуването ми.

— Много забавно — рече студено Никълъс. — А сега можем ли да престанем с тези безсмислени размишления? Изиграй хода си, Хок, или се махай. Имам си работа.

— Както и ние. И недей да мислиш, че ни е много приятно да те издирваме. Май че това ще ми е за последен път — въздъхна Джеймс. — Последните шест месеца бяха много уморителни.

— Ще ме разбереш ли, ако не ти съчувствам?

— Ще го накараш ли да престане, Хок? — изръмжа Кони. — Сега готов ли си да размислиш?

— Кони е прав — намеси се Джереми. — Не разбирам какво е намерила у него Риган.

— Не можеш ли, момко? — надсмя му се Конрад. — Погледни това хубаво лице.

— По-полека, вие двамата — предупреди ги Джеймс. — У Риган има повече разум, отколкото да си пада по хубава външност. Трябва да е видяла в него нещо повече от това.

— Е, той със сигурност не е такъв, какъвто си го представях — измърмори Джереми.

Джеймс се усмихна.

— Не можеш да го преценяваш по това посещение, Джереми. Той е вдигнал гарда.

Никълъс почувства, че предостатъчно е търпял:

— Хок, ако имаш нещо да ми казваш, казвай го. Ако искаш да се бием още веднъж, започвай. Но ако вие тримата искате да спорите за някаква проститутка, можете да го правите на друго място.

— Ще трябва да си вземеш думите обратно, лорд Монтиът — извика Джереми. — Тя не е проститутка.

— Кое е това момче, по дяволите?

Джеймс се ухили под мустак.

— Моят син, не знаеш ли? Опитах се да го накарам да остане на кораба, но той не искаше и да чуе. Твърдо беше решил да дойде тук, за да види как ще приемеш новината.

— Съмнявам се да имате новина, която ме засяга.

— Твоята съпруга не те ли интересува?

Никълъс бавно се надигна, вперил поглед в очите на капитана.

— Какво за нея?

— Тя е прекрасна, нали?

— Как смееш…? — С рев на разярено животно Никълъс се спусна напред, изхвърча през бюрото и грабна Джеймс за гърлото. Трябваше и Конрад, и Джереми да го издърпат от капитана. Те хванаха Никълъс, като всеки от тях го сграбчи за едната ръка.

— Ако само й посегнеш, Хок, ще те убия!

Джеймс разтърка нараненото си гърло, но в тъмните му очи имаше пламъче. Беше доволен.

— Какво ти казвах, Кони? Да не би това да е реакция на мъж, който не обича? — рече той.

— Жена ми! — изръмжа Никълъс, преди Конрад да измисли какво да отговори. — Какво сте й направили?

— О, това е страхотно! — изсмя се Джеймс. Конрад и Джереми хванаха Никълъс по-здраво. — Колко сладко отмъщение ще бъде, момко, да измислим някаква история, с която да те тормозим. Можех да ти кажа, че съм отвлякъл сладката ти съпруга, което всъщност е съвсем вярно. Имах намерение да я използвам, за да те доведе при мен. Не знаехме, че си напуснал страната, нали разбираш. И… за жалост, аз не знаех коя е твоята съпруга.

— Не ми казвай, че безстрашният капитан Хок е бил сплашен от нейното семейство!

Това бе посрещнато с такъв буен смях от страна на тримата, че Никълъс се сепна. Той успя да отхвърли здравата хватка на Джереми, а после да се прицели изненадващо в корема на Конрад. Така успя за миг да се освободи, но само за миг.

— По-полека, момко — Джеймс вдигна ръка, за да възпре Никълъс от по-нататъшен бой. — Не искам да те наранявам. — Той се ухили. — Особено след като ми трябваха седмици, за да се възстановя последния път.

— Трябва ли това да ме укроти? И на мен ми бе необходимо точно толкова време, за да се оправя, а ми попречи и да разубедя Реджина… е, това не е твоя работа.

— Зависи как гледаш на това, момко. Знам, че се опитваше да я накараш да се откаже от теб. Срамота, че не го направи — въздъхна той, — но не е там въпросът.

— Мини на въпроса тогава — тросна се Никълъс. — Какво си сторил на Реджина?

— Скъпо мое момче, Риган никога не би могла да пострада от мен. Нали разбираш, тя е любимата ми племенница.

— Риган ли? Не ми пука…

— Така ли?

В поведението му имаше толкова силна инсинуация, че Никълъс се вцепени, опитвайки се да разбере какво значи това. Внезапно всичко, което не бе забелязвал преди, се изясни, като се втренчи в Хок. Хок и момчето определено си приличаха, освен това приличаха и на…

— Джеймс Малори?

— Същият.

— Дяволска работа!

Джеймс се засмя.

5. Да се влюбиш в негодник – Дани разбира, че Джерами не се напива............

Ядосана, Дани отиде до вратата, отвори я рязко и изстреля:

— Всички още спят. Елате по-късно.

— Не ви разбрах? — тонът на мъжа беше язвителен и показваше, че няма никакво намерение да си тръгне.

Дани започна да се поти. Огромният мъжага, който стоеше на прага, беше най-заплашителния мъж, който беше виждала някога.

Беше огромен, наистина огромен, с яки ръце и удивително широки мускулести гърди, но не беше много по-висок от нея, някъде към метър и осемдесет. Тя предполагаше, че е в средата на четиридесетте, но не можеше да отгатне дали е благородник, или не. Фигурата му подсказваше, че е такъв, но беше облечен доста обикновено: без шалче, само с бяла ленена риза, отворена на врата, черно палто, светлобежови панталони и беше обул черни ботуши за езда. Русата му коса също беше много по-дълга, отколкото беше модерно сега сред членовете на висшето общество. Падаше чак до раменете му на гъсти вълни и му придаваше вид на пират. Изражението му ясно показваше, че е по-добре да не му противоречат. Той целия излъчваше усещане за опасност и тя изведнъж се притесни. Никога досега не беше срещала мъж с такова излъчване и не се съмняваше, че той можеше да бъде безмилостен, ако го провокират… и смъртоносен.

Изкуши се да му тресне вратата под носа и сигурно щеше да го направи, но той се промуши покрай нея и влезе в антрето, където стоеше сега с ръце, скръстени на гърдите.

Тя се сви от страх, тъй като щеше да й се наложи да го отпрати.

— Те наистина спят още. Кой от двамата искати да видити?

— Джереми.

— Не ми се вярва точно тоз' да стани рано. Снощи са натряска до козирката и сега спи кат' заклан.

Златната му вежда се повдигна в учудване.

— Каква невъобразима глупост! Джереми пиян? Това е невъзможно. Той е закърмен с алкохол. Този младок не е в състояние да се напие, уверявам те, така че тичай горе да го събудиш и му кажи да си довлече задника тук веднага.

Дани се втурна по стълбите, но забрави да повдигне полата си и се препъна леко, после я запретна високо и продължи да тича, докато не изчезна от погледа му. Вече горе, на сигурно място, тя въздъхна дълбоко, за да се успокои и тогава си припомни думите на непознатия. Малори никога не се напиваше? Значи цялата тази глупост снощи е била хитрост, за да я завлече горе и най-вече в леглото си. Този проклет кучи син! Как смее да си играе така с нея?

Тя не почука по вратата, беше твърде ядосана. Влезе направо и го завари в леглото, напълно събуден. Просто си лежеше там с онази негова самодоволна, надута физиономия. Тя го стресна, като влетя в стаята така и той рязко се изправи. Дори изражението му стана бдително, след като я изгледа внимателно.

Тя се спря пред него с ръце на хълбоците и изкрещя:

— Ти, кучи сине, ако още веднъж ма изиграеш тъй, за да ма вкараш в леглото си, шъ тъ удуша! И хич не ми пука, че шъ ма уволниш.

— За какво говориш, за Бога?

— Дет' си бил пиян. Не си бил пиян снощи. Ти не мо'иш да са напиваш.

Нахалникът се ухили широко.

— Казвал съм ти го, нали? Определено си спомням, че съм ти го казвал преди.

— А дет' не мо'ише да си откриеш проклетото легло? За туй помниш ли?

Той се усмихна.

— Дани, любима, не оставяш голям избор на мъжете. Започнах да се отчайвам и реших да се възползвам от погрешното ти заключение. Е, послъгах за някои дребни неща, но си заслужаваше, за да опитам вкуса ти най-накрая.

— Заслужаваше ли си? — изръмжа тя и юмрукът й се стрелна към бузата му.

Тя очакваше той да го избегне. Беше се справял чудесно с това преди. Беше изненадана, когато усети как кокалчетата на пръстите й изтръпват от удара, но изпита истинско удовлетворение от това.

— Още ли мислиш тъй? — попита тя доволна от себе си. — Леко ти са размина, приятел. И си дръж проклетите целувки за себе си отсега нататък.

Тя изхвърча обратно навън в коридора, но се блъсна в една тухлена стена. Е, поне така и се стори. Заплашителният мъж, който беше оставила в антрето, се беше качил горе. Явно беше изгубил търпение.

— Тичай долу, момиче! — каза й той. — Аз ще довърша това, което започна, можеш да разчиташ на това.

Това прозвуча направо зловещо. Малори щеше да си го получи — много повече от едно насинено око — бас ловеше. Точно това заслужаваше този негодник.

6. Нежен бунт – след пиянска нощ

Бавно, тъй като всяка стъпка отекваше в главата му, Алтъни излезе от стаята си. Спря в хола и видя светлина да се процежда изпод вратата в стаята на Джеймс. Почука веднъж и влезе без да дочака позволение. Джеймс седеше гол на леглото и държеше глава в двете си ръце. Антъни понечи да се изсмее, но се овладя навреме. Твърде силно го болеше главата, за да си позволи да се разтресе от смях.

Джеймс не вдигна поглед да разбере кой пристига по това време. Меко, но заплашително процеди:

— Говори тихо, ако ти е мил живота.

— А, старче, и в твоята глава ли има едно малко човече, което забива пирони?

Джеймс бавно повдигна глава и му хвърли убийствен поглед.

— Поне дузина човечета. И всяко едно от тях е извикано от теб. Ти, нещастен…

— Ти, проклетнико, си този, който предложи да ми вземе нещо за пиене. Така че ако някой има право да се оплаква…

— Една напитка, а не няколко бутилки, магаре с магаре.

Джеймс без да иска повиши тон и двамата изведнъж се стреснаха.

— Добре де, да кажем че си прав — простена Антъни.

— Хубаво е поне че си признаваш — изсумтя другият и продължи да масажира слепоочията си.

Антъни сви устни. Беше отвратително да накажат по този начин телата си. Макар че Джеймс изглеждаше в превъзходна форма. За миг по-малкият се изненада. Не беше виждал брат си гол от времето, когато нахлу в спалнята на контеса… дори не можеше да си спомни името й, за да предупреди Джеймс, че съпругът й се е запътил към спалнята. Това се случи преди повече от десет години. Джеймс изглеждаше доста различен сега. Раменете му бяха по-широки, мускулите по-силни и оформени. Гърдите, раменете и краката му бяха удивително стегнати. Вероятно това беше резултат от десетте години пиратски живот.

— Джеймс, знаеш ли че си невероятно брутален екземпляр?

Джеймс поклати глава при тази внезапна забележка, погледна се и погледна Антъни. След това се ухили на изненадата, изписана по лицето на брат му,

— Мисля, че дамите не биха имали нищо против това.

— И аз мисля така — засмя се Антъни. — Какво ще кажеш да поиграем карти. Няма да успея да заспя отново, за да спася душата си.

— Няма да можеш да го направиш преди да се отървеш от последните следи от брендито.

— За бога, искам само да пийна малко кафе. Доколкото си спомням, пропуснахме снощната вечеря.

— Дай ми няколко минути и ще се срещнем в кухнята.

7. Нежен бунт – Антъни внася Разалин през вратата........................

Докато наблюдаваше иконома, не можа да забележи как Джеймс Малори влиза в хола с чаша в ръка. Дори да беше изненадан, той не го показа. Гласът, който привлече вниманието й, също беше безизразен:

— Не мисля, че се налага да ставам свидетел на такова нещо.

— Надявах се, че няма да станеш — каза Антъни и продължи да изкачва стълбите. — Но тъй като си, трябва да ти кажа, че ние се оженихме.

— Какво, по дяволите, приказваш?

— Това е самата истина — изсмя се Розалин, доволна от реакцията му повече от тази на Добсън. — Нали не мислиш, че бих позволила просто така някой да ме пренася през прага?

Антъни се спря за миг. Беше доста учуден, че е успял да смути точно този си брат.

— За бога, Джеймс, цял живот съм мечтал да те видя как губиш дар слово. Но ти ще ме разбереш, защо няма да дочакам възстановяването му.

Той продължи нагоре по стълбите.

Когато пристигнаха, Розалин прошепна през смях:

— Много сме лоши, не мислиш ли?

— Нищо подобно, скъпа. Ако съм успял поне за известно време да оставя брат си безмълвен, това е голямо постижение. Съвсем скоро ще ни обсипят с добри пожелания и безброй въпроси.

8. Покорителят – Джеймс разбира , че ще става баща ....................

Разбира се, тя не го попита защо я отвлече от дома й, тъй като не искаше да разговаря с него. Предпочиташе да си отхапе езика, преди да се откаже от „цупенето", както го наричаше той. Може би се държеше детински, но какво от това? По-страшно ли беше, отколкото да си буен луд с пиратски маниери, който отвлича хора и изхвърля освободителите си през борда?

— Прощавай, Джордж. Но с течение на времето започва да ми става неприятно да ме зяпаш така.

Очите на Джорджина моментално се насочиха отново към pазкриващата се през люка гледка. Какъв лош късмет! Как ли забеляза, че го наблюдава тайно!

— Става досадно, разбираш ли?

Мълчание.

— Вечното ти цупене.

Джорджина продължаваше да мълчи.

— Какво друго може да се очаква от жена, израсла сред варвари?

Това вече беше много.

— Ако говориш за братята ми…

— Говоря за цялата ти проклета страна.

— По-добре говори за надутите английски контета.

— По-добре конте, отколкото недодялан побойник.

— Недодялан? — изкрещя Джорджина. Насъбралата се в сърцето й ярост буквално я изстреля от стола и тя се озова с един скок до писалището.

— А ти не каза дори благодаря, че ти спасиха живота!

— На кого да благодаря? Може би на братята ти, тия душевноболни еснафи? Те ме затвориха в мазето, преди да ме пратят на бесилката.

— Това и заслужаваш, след като говориш така за тях — изсъска Джорджина. — Само че тази идея беше на Уорън. Не на Бойд и Дрю. Те се опълчиха срещу собствения си брат, за да ти помогнат. Не искам да мисля как ще ги нареди той, ако узнае за случилото се.

— Не съм толкова тъп, малката. Не стана нужда да ми обясняват какво са сторили. Как мислиш, защо не им извих вратовете?

— О, колко мило! А аз се чудех защо всъщност съм тук. Трябваше веднага да се сетя, че това е акт на отмъщение срещу братята ми. За съжаление не можа да останеш наблизо и да си отмъстиш по друг начин. Права съм, нали? Взе ме със себе си, защото много добре знаеше, че и петимата ще полудеят от тревога.

— Отгатна!

Джорджина не забеляза червенината, която бавно се разпространяваше по врата и лицето му, единственото доказателство, че разчистването на сметките помежду им го е разгневило до крайност и именно гневът е причината за унищожителния му отговор. Всичко, което чу, беше тази страшна дума и тя прозвуча като камбанен звън над последната искрица надежда, която би трябвало да бъде отдавна погребана.

Болката я прободе право в сърцето и я подтикна към следващия удар:

— Друго не би могло и да се очаква от един английски лорд и карибски пират!

— Не го изтъквам с удоволствие, малка вещице, но това не са епитети.

— Напротив, поне що се отнася до мен! Господи, само като си помисля, че ще родя твоето дете!

— Друг път ще го направиш! Никога вече няма да те докосна.

Джорджина се отдръпна от него и Джеймс едва чу следващите й думи:

— Вече не е и нужно, идиот такъв!

Този удар го улучи. Сякаш някой го разсече със секира изрита отзад. Всъщност това и заслужаваше, призна пред себе си той.

Джорджина вече не погледна към него. Треперейки от гняв, тя се понесе навън, тресна вратата след себе си и не чу тихия му смях, който скоро се превърна в пронизителен, радостен кикот.

9 .Да се влюбиш в негодник - на Дани домашния любимец

Суматохата идваше от кухнята. Клеър беше вътре и държеше една тенджера в ръката си като оръжие. И Карлтън беше там. Беше вдигнал една метла над рамото си. Дани първо си помисли, че тези двамата сериозно се караха, но не се гледаха един друг. И госпожа Апълтън също беше там, но тя не обръщаше внимание на врявата. Просто си стоеше до печката и слагаше някакви подправки в яхнията, която готвеше за обяд.

Карлтън се беше навел и търсеше нещо под шкафа. Очите на Клеър шареха като обезумели из цялата стая и също търсеха нещо.

— Какво има? — попита Дани, чудейки се дали и тя да не се въоръжи с нещо.

— Един плъх влезе тук. — каза Клеър. — Намерих го в килера и после влезе тук.

— Плъх? В квартал като този? — усъмни се Дани.

— Не е чак толкова нечувано, мила. — отбеляза госпожа Апълтън и й хвърли поглед през рамо. — Има ги навсякъде, където има храна, а ние добре сме заредили килера.

— А миризмата от нашата 'рънъ, момиче, шъ ги примами чак от доковете насам. — весело каза иконома Арти, докато пристъпваше зад Дани.

Това накара готвачката да се изчерви. Дани още не можеше да повярва на очите си, когато Клеър отново извика:

— Ето го, зад мивката!

Карлтън се втурна в тази посока и завря метлата под обемистата мебел, за да изкара плъха навън. Това помогна и гризача се стрелна към следващото най-близко скривалище — голямата чугунена печка, пред която стоеше госпожа Апълтън. Тя пак не се помръдна, просто продължи да си бърка яхнията и това попречи на Карлтън, но той все пак успя да провре метлата под печката.

— Спрете! — каза Дани, но никой не я чу.

Клеър крещеше на Карлтън какво да прави и го предупреждаваше да не изпусне плъха отново — той почти го беше уловил с метлата когато, гризачът се измъкна и се шмугна под печката. Арти се заливаше от смях доста шумно заради маймунджилъците на Карлтън.

Дани се опита отново да ги предупреди, но печката не беше много близо до земята, та гризача да се почувства в безопасност отдолу с тази метла, стрелкаща се напред-назад. Този път той изтърча на открито. Карлтън се спусна и вдигна метлата да го цапардоса хубаво, но тогава и Дани се спусна към Карлтън и го събори на земята.

— Плъхът избяга, Дани. — изкиска се Арти.

— Не се целех в него. — изръмжа тя и седна върху гърдите на Карлтън, за да го задържи легнал, докато му обяснява.

— Туй е домашния ми любимец. — каза тя на втрещения портиер. — Опитай още веднъж да го убиеш и ще те погна с метлата. Шъ го напра'я да знайш.

Той я погледна ококорил очи, по-скоро изумен, че е седнала върху гърдите му, отколкото, че гледа плъх като домашен любимец.

— Не знаех, че е твой. — оправда се Карлтън.

Тя кимна приемайки извинението му и тъкмо щеше да стане от него, когато Джереми влетя в кухнята, привлечен от невъобразимия шум и каза:

— Карлтън, уволнен си.

Дани погледна към вратата и видя, че той не се усмихва. Всъщност беше ужасно сериозен.

— За какво ще го уволняваш?

— За навлизане в чужда собственост.

Странен начин да го обясни, но тя много добре го разбра. Карлтън също, защото се свлече обратно на пода и изпъшка.

Дани изсъска на Джереми:

— Това не е вярно. Аз го повалих на земята, защото се опитваше да убие домашния ми любимец.

— Тогава е уволнен и заради това. — добави Джереми.

Карлтън изпъшка отново.

— Не си уволнен, човече, така че спри да пъшкаш! — сопна му се Дани, докато се изправяше на крака. Тя изгледа кръвнишки и Арти, който отново се заливаше от смях.

— Ти наистина ли имаш плъх за домашен любимец, Дани? — попита най-накрая Клеър.

Джереми веднага реагира.

— О, Господи, плъх? Карлтън, вече не си уволнен.

Дани усети как се вбесява все повече и повече.

— Той не е плъх. Мишка е.

— Дани, това нещо беше огромно! — позволи си да не се съгласи с нея Клеър. — Не е възможно да е мишка.

— И какво? Просто е дебела. Добре я храня. Но не е плъх.

— Ти, въобще правиш ли разлика между плъх и мишка? — попита Клеър отново.

Дани се замисли за момент и накрая призна:

— Вероятно не. Какъвто и да е, той си е домашния ми любимец.

Тя се наведе така, че големият джоб на престилката да се допре до земята.

— Ела тук, Туич.

Не беше видяла къде се скри за последно и й отне минута, докато го откри да подава глава изпод кутията за тесто. Нямаше нужда да го вика отново. В момента, в който я видя да гледа право в него, той прелетя през пода и се скри в джоба на престилката й.

— Проклет да съм! — каза Арти. — Леле, това наистина е домашното й животно!

— Не знаех, че плъховете могат да се укротяват. — добави Клеър с изумление.

— Мишка е. — измърмори Дани.

10. В плен на моите желания - Джеймс ревнува

Габриел изведнъж разбра, че той не е откъснал очи от Джорджина от мига, в който се появиха в градината, и това я накара да погледне на нея с неговите очи. Джорджина Малъри бе прекрасна. Ражданията изобщо не бяха развалили фигурата й, все така по младежки стройна. Габриел се разтревожи сериозно.

— Бъди разумен, Ричард! Спомни си за кого е омъжена! Наистина ли си толкова нетърпелив преждевременно да отидеш в гроба?

— Той никога няма да разбере.

— Ричард!

— А и нямам намерение да му я открадна. Един краткотраен флирт ще е достатъчен!

Габриел направо побесня при тези думи. Колко типично за мъжете — да мислят само за собствените си удоволствия, без да помислят за чувствата на жените! Ричард явно смяташе да се поддаде на изкушението.

Тя го видя бързо да прекосява градината по посока на лейди Малъри. Би трябвало да го спре, но бе сигурна, че ще бъде отблъснат, така че бе по-добре сам да го разбере и да избие дамата от ума си. В края на краищата, той нямаше време за ухажване, тъй като самата Габриел щеше да бъде тук само няколко седмици, а и той не би могъл да идва всеки ден без Джеймс да забележи това. Значи, ще трябва да забрави за благоразумието и да премине към действия.

Той седна до Джорджина и двамата се заприказваха. Габриел дори забеляза, че жената се засмя. Е какво пък, Ричард си беше красив и умееше да забавлява дамите.

Но Габриел се оказа права. След краткото разчупване на леда, явно приятелят й бе минал директно на въпроса.

Даже да не бе станала свидетел на сцената, звукът на плесницата бе достатъчно силен, за да отекне из цялата градина. Габриел настръхна, но не се учуди, надявайки се, че Ричард няма да е много разочарован.

Всъщност, доколкото го познаваше той най-вероятно щеше да направи втори опит. Със сигурност също толкова неуспешен. Джорджина Малъри не бе само една омъжена жена. Тя бе една щастливо омъжена жена, която безумно обича съпруга си.

— Предполагам, че ще трябва да Ви се извиня.

Габриел стреснато подскочи и простена тихо, обръщайки се към Джеймс Малъри, който неусетно се бе промъкнал до нея.

— Да се извините?

— Защото ще трябва да пребия приятеля ви — заяви той.

Точно от това се опасяваше! Но той нито звучеше ядосано, нито изглеждаше така.

Бедата бе, че тя не познаваше Джеймс достатъчно добре, за да знае, че изражението му никога не издаваше истинските му чувства.

— Трябва ли? — попита тя. — Всъщност, той е напълно безобиден. А и Джорджина вече успя да разбие надеждите му.

— Той навлезе в чужда собственост. Боя се, че не мога да го допусна.

Ричард, напълно разочарован, понечи да се върне при нея, но като съзря Джеймс хукна в обратна посока. Габриел едва не избухна в смях, когато той със забележителна ловкост прескочи високата стена, отделяща градината на Малъри от съседната.

— Доста умно от негова страна — отбеляза Джеймс. — Аз не се катеря по стени.

Щеше да се почувства успокоена, ако нямаше чувството, че Малъри няма да спре дотук.

— Ще помогне ли ако ви дам думата си, че той никога вече няма да доближи съпругата Ви?

Джеймс иронично повдигна вежда:

— Макар че, не се съмнявам в благородството Ви, скъпа, не мога да не отбележа, че никой не може напълно да контролира действията на другите.

— Така е, но аз на свой ред ще го накарам да ми даде думата си. Веднъж обещал нещо, може да му се има пълно доверие.

— Прекрасно! Значи няма да ми се наложи да го търся. Но предупредете приятеля си, повече да не ми се мярка пред очите!

Редактирано 18 октомври 200916 г. от Gael (преглед на промените)

Благодаря на всички момичета, участвали в тази трудоемка, но пък за сметка на това изключително интересна класация, за удоволствието да си припомним заедно едни от най-смешните, най-невероятно забавни моменти

Включвам се и аз в общата класация. Честно казано в нея включих все любими романи, които обожавам точно заради хумора и свежестта, които излъчват. Това са романи, които от първата до последната си страница са толкова искрящо забавни, че не съм сигурна дали успях да измъкна от тях най-впечатляващите и запомнящи се свежи моменти. На принципа на случайната извадка грабнах първото, което хванех от романа за ушите и го боцнах тук.

1. Брачна авантюра

Мъжете пък бяха изцяло погълнати от гледката на красивата лейди, че не забелязаха Нейтън. Той разбра, че от похотливост те съвсем са забравили за предпазливостта. Нейтън се облегна на затворената врата в ъгъла и зачака първото предизвикателство.

То не закъсня. В мига, когато първият нехранимайко сграбчи ръката на Сара, Нейтън гневно изрева. Дълбокият и гърлен звук разтърси кръчмата и въздействието му беше ужасяващо. Всички мъже замръзнаха. Всички освен Сара. Тя подскочи и се обърна.

Ако гърлото й не се беше схванало, и тя щеше да извика. Но даже не успя да си поеме дъх. Краката й се подкосиха при вида на огромния мъжага, който стоеше до вратата. Сърцето й лудо заби и тя така се изплаши, че беше сигурна, че ще умре от страх.

Какво, за Бога, беше той? Не, не какво, поправи се тя, а кой! Беше ужасена. Това беше мъж, да, но беше най-огромният, най-опасният, най… О, Боже, и той я гледаше!

Той й направи знак с пръст.

Тя поклати глава.

Той й кимна.

Стаята се завъртя пред очите й. Трябваше да се стегне, можеше да разчита единствено на съобразителността си, отчаяно си повтаряше тя. Трябваше да открие в този великан поне нещо, което да не е толкова ужасяващо. Тогава Сара усети, че някой хваща ръката й. Без да отмества смаяния си, почти обезумял поглед от великана, който неотстъпно се взираше в нея, тя силно удари ръката, която я държеше, и се освободи.

Великанът изглеждаше току-що изкъпан. Нещо повече. Косата му беше чиста. Беше тъмнобронзова, също като кожата на лицето му. Мили Боже, мислеше тя, ръцете и раменете му бяха толкова… могъщи и мускулести. Също и бедрата му. Тя забеляза как те се очертаваха и играеха под плътно прилепналите му панталони. Но това бяха едни чисти панталони, каза си тя. Престъпниците обикновено носеха смачкани и миризливи дрехи, нали? Следователно, разсъждаваше тя, той не беше престъпник. Стигнала до това заключение, тя се почувства малко по-спокойна. Вече можеше да си поеме дъх. Много добре, мислеше тя, той не е престъпник. Беше воин, предводител на воини, реши тя, когато приключи с обстойния си оглед. Ако се съди по дължината на косата му, може би беше вожд на викингите. Да, той си беше направо такъв. Но някак си беше успял да направи скок във времето.

Явно беше превъртяла, завърши разсъжденията си тя. И тогава зеленоокият викинг й направи знак да се приближи към него. Тя се озърна, за да се увери, че поканата е отправена само към нея. Нямаше към кого друг.

Беше от ясно по-ясно. Стомахът й се сви. Тя премигна няколко пъти. Той не изчезна. После разтърси глава, за да проясни съзнанието си.

Тогава той отново посочи с пръст към нея.

— Ела тук!

Гласът му беше дълбок и самоуверен — глас, свикнал да заповядва. Господ да й е на помощ, каза си тя, и тръгна към него.

В същия миг целият този ад се отприщи. Във въздуха изсвистяха удари от камшик, болезненият писък на глупака, който се бе опитал да я хване. Всичко това отекна в ушите на Сара. Но тя не се обърна да види какво става зад гърба й. Очите й бяха приковани върху мъжа, който хладнокръвно и методично се бе заел да унищожава кръчмата.

Правеше го, сякаш нямаше по-лесна работа от това. Всяко леко движение с китката, което изглежда не му костваше никакво усилие, оказваше огромно въздействие върху публиката.

Тя забеляза обаче, че колкото по-близо пристъпваше към него, толкова по-намръщено ставаше лицето му.

Този древен воин очевидно не беше в добро настроение. Но тя реши да приеме защитата му, докато си възвърне самообладанието. Тогава щеше да изтича навън, да скочи в каретата при Нора и бързо да потеглят към пристанището.

Това беше един чудесен план, окуражи се тя. Единственият му недостатък беше в това, че първо трябваше да се измъкне от този викинг.

Когато той й направи знак да се приближи още, тя разбра, че стои на едно място. Усети как една ръка се протяга към рамото й, сведе поглед към нея, а после в ушите й прокънтя плющенето на камшик.

Внезапно Сара се втурна напред. Тичаше към него, решена да стигне, преди сърцето й да се е пръснало.

Закова се пред краката му, изпъна назад главата си и се загледа в тези зелени пронизващи очи толкова настойчиво, че накрая той се принуди да погледне надолу. Тя несъзнателно протегна ръка и го ощипа. Трябваше да се увери, че той не е роден от въображението й.

Добре, беше жив и истински. Усещането беше сякаш е докоснала желязо, но желязото беше топло. И в красивите зелени очи имаше живот, което я спаси да не полудее, помисли тя. Бяха наситено-зелени и сякаш я хипнотизираха.

Странно, но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-спокойна и сигурна се чувстваше. Тя се усмихна с облекчение. Той повдигна веждата си в отговор.

— Знам, че не сте престъпник, господин Викинг.

Сара изведнъж почувства, че е лека като перце. И шеметно летеше в тъмен тунел към този бронзов викинг. А той стоеше, огрян от слънчева светлина, в края на тунела.

2. Венчило с дявола

— Как е Ангъс?

— Моля?

Джейми все още се взираше изумено в коленете му.

— Ангъс — нетърпеливо повтори Алек.

— О, да, Ангъс, разбира се — рече Джейми, кимайки.

Тъй като не каза нищо повече, Алек рязко й нареди:

— Гледай ме в лицето, когато говоря с теб, съпруго, моя!

Джейми се сепна от грубостта му и бързо вдигна глава.

Лицето й пламтеше така, че Алек си помисли, че би могло огън да разпали.

— Колко време ще ти е необходимо, за да свикнеш да ме виждаш облечен по този начин? — сърдито попита той.

Джейми най-сетне успя да се съвземе.

— По какъв начин? — невинно се усмихна тя.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Винаги ли трябва да повтарям думите си, когато говоря с теб?

Младата жена небрежно сви рамене.

— Има ли нещо, за което искаш да говориш с мен?

Той реши да я накара да се почувства неудобно.

— Жено, ти вече си ме виждала без дрехи, а сега се държиш като…

Джейми се спусна към него и закри устните му с длан.

— Аз съм усещала голотата ти, съпруже мой, но не съм те виждала гол. Има разлика! Дръж се прилично поне пред свещеника, Алек!

Кинкейд завъртя очи нагоре. Тя си помисли, че се моли Бог да му дари търпение.

— Искам да поговоря с Ангъс — заяви Алек и се запъти към леглото, но Джейми се изпречи пред него. Ръцете й отново бяха на кръста.

— Той спи в момента, Алек. По-късно ще говориш с него!

Кинкейд не можа да повярва на ушите си.

— Събуди го!

— Твоите крясъци сигурно вече са го събудили.

Той пое дълбоко дъх.

— Събуди го — заповяда и с по-мек глас и добави: — И, Джейми?

— Да?

— Никога не ми казвай какво да правя и какво не.

— Защо?

— Какво защо?

Преди да събере смелост да му отговори, тя си напомни, че съпругът й беше обещал никога да не губи търпение с нея. Погледът му бе смразяващ.

— Защо никога не бива да ти казвам какво да правиш и какво не?

Знаеше, че въпросът и никак няма да му хареса. Той стисна челюсти и няколко мускула заиграха на бузата му.

— Такива са порядките тук — смънка отец Мърдок.

Свещеникът стана от стола си и се спусна към лейди Кинкейд. Застана до нея. Лицето му бе загрижено. От много години познаваше Алек Кинкейд и реши, че трябва да се намеси, преди да е избухнал. След време Джейми щеше да се научи на каква опасност се излага, противопоставяйки се на толкова силен мъж. Но дотогава ще трябва да я предпазва.

— Момичето е тук отскоро, Алек. Сигурен съм, че не е искала да те предизвиква.

Алек кимна. Джейми поклати глава.

— Аз исках да го предизвикам, отче, без да бъда нахална. Просто исках да ми обясни защо не мога да му казвам какво да прави.

Изглеждаше наистина ядосана.

— Аз съм твой съпруг и господар, жено. Тези две причини достатъчни ли са?

Мускулите на бузата му отново заиграха. Джейми го гледаше като омагьосана. Чудеше се какво лекарство да му даде, за да го излекува от този недостатък, сетне реши, че няма защо да си прави този труд, след като той я гледа така кръвнишки.

— Е? — Кинкейд заплашително пристъпи към нея.

Тя не трепна. Тъкмо обратното — направи крачка към него. Алек бе смаян. Бе виждал големи мъже да се свиват и да се отдръпват уплашени, а тази дребна жена бе достатъчно дръзка, за да се изправи насреща му. Свещеникът отново се опита да се намеси:

— Лейди Кинкейд, нима ще се осмелите да предизвиквате гнева му?

— Алек никога няма да изгуби търпение с мен — заяви Джейми, без да откъсва поглед от съпруга си. — Алек е много търпелив мъж. — Тъй като гледаше към съпруга си, не видя слисаното изражение на отец Мърдок.

— Той ми даде своята дума, отче, и никога няма да я пристъпи.

— О, Господи, тя открито го предизвикваше! Алек не можеше да реши дали му се иска да я удуши, или да я целуне.

— Да не би да искаш да ме накараш да съжалявам за обещанието си, жено?

Тя поклати глава.

— Не. Макар че твоето държание започва да ме безпокои. Как ще се разбираме, ако не се научиш да отстъпваш, Алек? Аз съм твоя съпруга. Нима моето положение не ми позволява да…

— Не! — отсече Алек. Гласът му бе твърд като скала. — Ако някои тук трябва да се научи да отстъпва, то това си ти. Ясен ли съм?

Изражението на лицето му красноречиво показваше, че е за предпочитане тя да не му възразява. Джейми не му обърна внимание.

— Нима една съпруга няма правото да изказва мнение

3. Дамата на лорда, Чарлин Крос

- Ако това нещо се лепи върху стената, направо не ми се мисли какво ще стане, ако залепне за стомаха ми - каза сър Джон и се намръщи.

- Мисля, че предпочитам да не разбера това. - Подозрението на Алек се засили и той също се намръщи. - Това е само предположение, което едва ли е възможно, но не мислиш ли, че цветът на това нещо съвпада с цвета на вар?

Сър Джон изръмжа утвърдително и двамата отместиха купите си и огледаха сладкишите.

- Ще се опитаме ли да ядем от това? - попита рицарят.- Или мислиш, че и то е правено със строителни материали?

Алек вдигна един сладкиш от чинията и той се разпадна в ръката му.

- Като се изключи, че вероятно са по-стари от замъка, мисля, че е по-безопасно да ги изядем в сравнение с кашата.

Зад него Чандра трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее на висок глас. Тя наблюдаваше как саксонецът подушва сладкиша и отхапва от него. Той дъвка изгорелия сладкиш дълго време.

- Вино! -изграчи, след като на два пъти се опита да преглътне.

…

- Разбирам, че не харесвате много родината ми -каза тя, когато най-после успя да овладее раздразнението си.

- Да харесвам твоята... - Алек спря по средата на изречението. - Ще ти кажа нещо, и то е самата истина. Мразя това място и едва ли някой може да ме обвини, след като чуе причините. Накараха ме да стоя под студения дъжд в продължение на часове, а когато ми приветстваха с добре дошъл, ми дадоха да ям лепкава каша и прегорени сладкиши, които дори свиня не би погледнала. Откакто съм в Северна Шотландия, очите ми невидяха нищо друго, освен потискащо кафяво и мрачна сивота. Бих дал всичко за една нормална вечеря, гореща баня и за това отново да бъда заобиколен от зеленината на Англия, защото там е единственото място, където мога да се радвам на такива удобства.

Чандра стисна зъби и се вгледа в англичанина. Значи той искаше „зеленината" на своята Англия? Ако желанията

можеха да бъдат превърнати в реалност, тя с удоволствие щеше да го изпрати в родината му само с едно мигване на окото.

- Значи искате да бъдете заобиколен от английската зеленина, така ли? - попита го тя.

- Да - тросна се Алек. - Точно това искам!

- Дай боже, милорд, скоро желанието ви да бъдеизпълнено.

…

- Имам нужда от помощта ти. Саксонецът иска гореща баня и аз ще изпълня желанието му.

- Чандра, ти си истинска вещица - каза той през смях.

- О, не, Девин. Саксонецът каза, че иска да бъде заобиколен от цвета, който най-много му напомнял за любимата му Англия. Аз просто се опитвам да изпълня част от желанието му.

Чандра наведе бутилката и във ваната се изля зелена боя, която се използваше за боядисване на вълната за наметалата на клана Морган. След това братовчедите излязоха от стаята, като се смееха на висок глас.

Алек се протегна в горещата вода и въздъхна облекчено, докато студът напускаше костите му. Когато излезе над водата, забеляза една кана с топла, чиста вода и я изля над главата си. След това се облегна назад и се отпусна. Когато водата поохладня, излезе от ваната и се изсуши. На вратата се почука и Алек чу гласа на сър Джон.

- Влез - каза той, докато увиваше дългата вълнена кърпа около бедрата си.

Сър Джон влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Той огледа Алек на слабата светлина на свещите и се намръщи.

- Добре ли си? - попита той.

Алек се втренчи в рицаря.

- Чувствам се отлично. Защо питаш?

- Изглеждаш малко зелен и си помислих, че от сладкишите може да си получил стомашно разстройство.

Алек се намръщи и се приближи към свещта, която бе поставена на ниска масичка до леглото. Обърна ръцете си под светлината, след това свали кърпата от кръста си и повдигна крака си. Крайниците му определено имаха зеленикав цвят. Той изруга и се върна при ваната, взе каната, напълни я с вода и я изля обратно във ваната - зелено.

- Това е цветът на тревата - каза той.

- По-скоро е „английско зелено", не мислиш ли? - отбеляза сър Джон.

Двамата се втренчиха един в друг и Алек изруга повторно.

4. Ад и Рай – Джудит Макнот

Зад нея Елизабет упорито тътреше грамадния куфар.

— Как мислите, дали има някой?

Задъхана, тя преодоля последните няколко метра.

— И да има, сигурно са глухи — каза Лусинда и отново започна да удря по вратата, а в къщата ударите проехтяха като гръмотевици.

— Отворете! — викаше тя и внезапно вратата се отвори, а смаяният мъж на средна възраст, който се показа, получи удар по главата с дръжката на чадъра.

— Господ да ни е на помощ — извика Джейк, хвана се за главата и леко замаян погледна свирепо грозната жена, която го гледаше не по-малко свирепо. Черното й боне бе раздърпано и килнато.

— Нямате нужда от Господ, а от уши — осведоми го жената с кисела физиономия и дръпна Елизабет за ръкава. — Очакват ни — съобщи на Джейк.

По обясними причини той бе втрещен, огледа още веднъж дрипавите прашни дами и реши, че са жените селото, които Иън е наел да им чистят и готвят. Изразът на червендалестото му лице веднага омекна и той се ухили широко. В един миг забрави и прости удара по главата си.

— Добре дошли, заповядайте — каза, отстъпи и с широк жест показа прашната стая. — С какво ще започнете?

— С топла баня — каза Лусинда, — а след това чай и нещо за хапване.

Елизабет забеляза висок мъж, който се появи от съседната стая, и я прониза неудържим пристъп на страх.

— Не знам дали точно сега искам баня — рече Джейк.

— Не за теб, дръвник такъв, а за лейди Камерън.

Елизабет можеше да се закълне, че Иън Торнтън се вцепени от изненада. Погледна към нея и като че ли искаше да надникне под периферията на бонето й, но тя малодушно бе свела глава.

— Вие искате баня! — съвсем оглупял повтори Джейк, вперил очи в Лусинда.

— Разбира се, но след лейди Камерън. Не стой като истукан — сопна се тя, като го смушка със слънчобрана си в гърдите. — Изпрати слугите долу на пътя, да донесат веднага багажа ни. Върхът на чадъра бе насочен недвусмислено към вратата, после отново към гърдите на Джейк.

— Но преди да свършиш това, уведоми господаря си, че сме пристигнали.

— Неговият господар — чу се язвителен глас зад тях — разбра, че сте тук.

5. Скандал, Аманда Куик

Саймън спря и се заослушва. В далечината се чу тропот на копита. „Време е“ — каза си той, докато се качваше на коня си, но в следващия миг застина на място, защото чу Емили да пее с пълен глас.

Въпреки лошото си настроение, Саймън се засмя. Очевидно след неговото заминаване членовете на литературния кръжок са пили нещо по-силно от чай.

Отначало тя не го видя. Беше твърде увлечена в неприличната си песничка. Очилата й проблясваха, а червените къдрици подскачаха в ритъма на мелодията. Изведнъж Саймън бе обзет от желанието да види как изглежда тази огнена коса, ако се спусне свободно по раменете.

— Проклятие! — измърмори той, докато чакаше Емили да забележи, че е застанал точно на пътя й. Последното нещо, което би искал, бе да почувства физическо влечение към нея. За това, което възнамеряваше да прави, му бе необходим бистър ум. Хладнокръвното отмъщение изисква хладнокръвно мислене.

— Добър ден, мис Фарингдън.

Емили се сепна и рязко спря кобилата.

— Какво правите тук, милорд? — Лицето й поруменя, а в очите й се четеше тревога. — Да не би да сте загубили пътя? Джилингъмови живеят точно зад малкото възвишение. Тръгнете наляво по реката и вървете право към хълма.

— Благодаря ви — отвърна Саймън, — само че не съм се загубил. Чаках ви и бях започнал да се страхувам, че сте тръгнала по друг път.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Но вие казахте, че Джилингъмови ви очакват да се приберете скоро.

— Признавам, че това беше извинение, за да напусна по-рано. Усетих, че моето присъствие има отрицателен ефект върху настроението на дамите от литературния ви кръжок.

Емили започна да мига като бухал.

— Боя се, че сте прав, милорд. Не сме свикнали да забавляваме дракони… — Тя изглеждаше ужасена и моментално се опита да се поправи: — Искам да кажа, графове.

— Дракон? На такъв ли приличам, мис Фарингдън?

— О, не, милорд — увери го тя бързо. — Може би само погледът ви прилича леко.

Саймън се усмихна страшно.

— А какво ще кажете за зъбите?

— Само най-малка прилика, но това е без значение, повярвайте. Вие изглеждате точно така, както си ви представях.

Саймън бавно си пое дъх, опитвайки се с всички сили да остане невъзмутим.

6. Любов и грях, Аманда Куик

— Не, нищо й нямаше на вечерята — заяви Хю. — Но трябва да си призная, че човек винаги се замисля за възможността храната да е отровена, когато човекът, погрижил се за ястията, не вкусва от тях.

— Отрова! — Алис побесня.

— Самата мисъл за това прибавя още една подправка към ястието, не е ли така?

— Не, милорд — изломоти бързо Ралф. — Уверявам те, няма никаква причина да подозираш, че племенницата ми те е отровила. Кълна се в честта си, сър, тя не би направила подобно нещо.

— След като си седя тук и ми няма нищо, съм склонен да се съглася с теб — каза Хю. — Но не можеш да ме упрекнеш, че се разтревожих, имайки предвид обстоятелствата.

— И какви точно са тези обстоятелства, милорд? — попита Алис.

„Отрова, как ли пък не!” Въобще не би могла да си помисли за подобно нещо.

— Обвиняваш ме за предпазливостта ми, така ли, лейди? Скоро научих, че се занимаваш с древните ръкописи. А е добре известно, че древните често са използвали отрови. И освен това разбрах, че майка ти е разбирала от странни и необикновени билки.

— Как смееш, сър? — Алис вече наистина побесня. Всички намерения за внимателно отношение към този мъж се изпариха. — Аз съм учен, не отровител. Изучавам естествена философия, не тъмните изкуства. Майка ми наистина много разбираше от билки и беше велика лечителка. Но тя никога не би използвала знанията си, за да причини зло някому.

— Аз, разбира се, научавам това с облекчение.

— Аз също нямам склонност да убивам хора — продължи Алис. — Нито дори когато те са груби, неблагодарни гости като теб, милорд.

— Знай, че не съм убила никого сър. Макар че това е нещо, което — мога да се обзаложа — не можеш да кажеш себе си.

Страховитото вцепенение, обзело тълпата, беше прекъсвано единствено от задавени ужасени възклицания на някои от слушателите. Ралф изстена и хвана главата си с ръце. Джървис и Уилям седяха като втрещени.

Хю единствен от присъстващите не се смути. Гледаше замислено Алис.

— Страхувам се, че си права, лейди — каза много тихо той. — Не мога да кажа същото и за себе си.

Изненадващата простота на това признание имаше същия ефект, какъвто би предизвикала внезапната поява на каменна стена пред нея. Алис внезапно спря. Премига и възвърна самообладанието си.

…

— Нека не се занимаваме с това, което очевидно е отдавнашен семеен спор. Нямам нито време, нито търпение да го разреша. Знаеш ли защо дойдох днес тук, лейди Алис?

— Да, милорд. — Алис прецени, че няма смисъл да заобикаля темата. — Търсиш зеления камък.

— По следите на този проклет кристал съм повече от седмица, лейди. В Клайдмиър разбрах, че е бил купен от млад рицар от Лингууд Хол.

— Така е, милорд — потвърди бързо Алис. И тя, както и той, нямаше търпение да стигнат до същността на нещата.

— За теб?

— Точно така. Братовчед ми Джървис видял един амбулантен търговец да го продава на летния панаир в Клайдмиър. — Алис забеляза как Джървис видимо се стресна при споменаването на името му. — Знаел е, че камъкът ще ми се стори изключително интересен, и ми го взел.

— А той каза ли ти, че по-късно търговецът е бил намерен с прерязано гърло? — попита съвсем небрежно Хю.

Гърлото на Алис пресъхна.

— Не, не ми е казал, милорд. Очевидно Джървис не е знаел за трагедията.

— Така изглежда. — Хю изгледа хищнически Джървис.

— В зеления кристал няма нищо интересно. — Хю се приведе напред и сенките върху лицето му се промениха. Сега изглеждаше още по-демоничен — Всъщност колкото повече го търся, толкова по-малко забавен ми се струва.

Алис се намръщи, когато през ума й мина една мисъл.

— Сигурен ли си, че смъртта на търговеца е свързана с кристала, милорд?

Хю я погледна така, сякаш го бе попитала дали има някаква вероятност утре сутринта слънцето да изгрее.

— Съмняваш ли се в думите ми?

— Не, разбира се, че не. — Алис успя да прикрие раздразнението си. Мъжете бяха толкова докачливи на тема логика. — Просто не виждам никаква връзка между зеления камък и убийството на търговеца.

— Нима?

— Да. Зеленият камък не е особено красив или ценен поне доколкото успях да преценя. Всъщност е доста грозен за кристал.

— Експертното ти мнение, разбира се, е много важно в случая.

Алис не обърна внимание на сарказма в думите му. Мислите й се втурваха напред, преследвайки логиката на интересния проблем.

— Да, милорд. Вярвам, не смяташ, че ми липсват маниери, просто поставям под съмнение…

— Всичко, очевидно — прекъсна я равно той.

Тя се намръщи.

— Милорд?

— Ти явно поставяш всичко под съмнение, лейди Алис. При други обстоятелства това сигурно щеше да ми се стори доста забавно, но тази вечер не съм в настроение за подобни неща. Тук съм само заради едно нещо. Искам зеления кристал.

Алис си пое дъх.

— Не желая да те обидя, милорд, но бих искала да изтъкна, че братовчед ми е купил този камък за мен и той всъщност ми принадлежи.

— Проклятие, Алис — смутолеви Ралф.

— За Бога, Алис, трябва ли да се караш с него? — изсъска Джървис.

— Обречени сме — промърмори Уилям.

Хю не им обърна внимание, съсредоточил цялото си внимание върху Алис.

— Зеленият кристал е последният от Камъните на Скарклиф, лейди. Аз съм новият господар на Скарклиф. Кристалът ми принадлежи.

Алис се покашля и подбра внимателно думите си.

— Осъзнавам, че камъкът може някога да ти е принадлежал, милорд, но вече не е така.

— Нима? Означава ли това, че познаваш законите така, както познаваш естествената философия?

Тя се втренчи в него.

— Този камък е бил закупен от Джървис съвсем законно. След това ми е бил предаден като подарък. Не виждам как въобще е възможно да имаш някакви претенции спрямо него.

Неестествената тишина, спуснала се над залата, беше нарушена от още няколко възклицания. Чу се как на пода падна чаша. Дрънченето на метала отекна в каменното помещение. Изквича куче.

Ралф издаде тих, грачещ звук. Погледна към Алис.

— Алис, какво си мислиш, че правиш?

— Просто изразявам претенциите си към зеления кристал, чичо. — Алис срещна погледа на Хю. — Чувала съм, че Хю Непреклонния е суров, но почтен мъж. Нали е така, милорд?

— Хю Непреклонния — зловещо отвърна Хю — е човек, който знае как да задържи това, което е негово. Не се съмнявайте, лейди, че смятам камъка за мой.

— Сър, този кристал е много важен за моите проучвания. В момента изучавам различните камъни и техните свойства и намирам зеления кристал за доста интересен.

— Мисля, че го описа като грозен.

— Да, милорд. Но от опит знам, че неща, които не притежават външно очарование и привлекателност, често крият тайни от голям интелектуален интерес.

— Теорията ти отнася ли се и за хората?

Тя се смути.

— Милорд?

— Малко хора биха ме нарекли очарователен и привлекателен, мадам. Просто се чудех дали ме намираш интересен.

— О!

— В интелектуален смисъл, искам да кажа.

Алис облиза устни.

— Е… Ами… Що се отнася до това, да, милорд, можеш да бъдеш описан като интересен. Съвсем сигурно. — „Пленителен би било доста по-подходящо описание”, допълни наум.

— Поласкан съм. Не се и съмнявам, че ще бъдеш още по-заинтригувана да разбереш, че не съм получил прякора си случайно. Наричат ме Непреклонния, защото винаги преследвам целта си дотогава, докато успея.

— Не съм се усъмнила в това и за миг, сър, но наистина не мога да ти позволя да предявяваш претенции към моя зелен кристал. — Алис се усмихна. — Може би за в бъдеще бих могла да ти го дам на заем.

— Иди да донесеш камъка — каза Хю с ужасяващо спокоен тон. — Веднага.

— Милорд, ти не разбираш.

— Не, лейди, ти не разбираш. Спирам тази игра, която толкова ти харесва да играеш. Донеси камъка сега или ще си заслужиш онова, което ще последва.

— Алис! — извика Ралф. — Направи нещо.

— Да — каза Хю. — Направи нещо, лейди Алис. Донеси ми веднага зеления кристал. Алис изпъна рамене и се подготви да съобщи лошата новина.

— Страхувам се, че не мога да го направя, милорд.

— Не можеш или не искаш? — попита тихо Хю.

Алис сви рамене.

— Не мога. Разбираш ли, напоследък ме сполетява същата съдба, която преследва и теб.

— За какво, в името на дявола, говориш сега?

— Зеленият кристал ми беше откраднат само преди няколко дни, милорд.

— За Бога — прошепна Хю. — Ако целиш да ме разгневиш с тази главоблъсканица от неистини и подвеждащи думи, няма да успееш, мадам. Предупреждавам те, че резултатът може и да не ти хареса.

— Не, милорд — бързо каза Алис. — Казвам ти самата истина. Камъкът изчезна от ателието ми преди по-малко от седмица.— Аз не си играя с теб, сър. Точно обратното. Ще ни бъде от взаимна полза да обединим моя ум с твоите рицарски умения, за да открием камъка заедно.

— Това ще е доста трудно, лейди Алис, след като не забелязах никакво доказателство, че притежаваш някакъв ум. — Хю продължаваше да си играе с чашата. — Поне не такъв, който да не е размътен.

Алис се вбеси.

— Милорд, нанасяш ми тежка обида.

— Алис, ти ще докараш смъртта на всички ни — прошепна отчаяно Ралф.

Хю не обърна никакво внимание на домакина си. Продължаваше да наблюдава Алис.

— Не те обиждам, лейди, просто изтъквам един неоспорим факт. Умът ти трябва да е излетял нанякъде, ако вярваш, че можеш да си играеш с мен по този начин. Една истински умна жена щеше отдавна да разбере, че ледът под краката й е много тънък.

— Милорд, мисля, че чух достатъчно глупости — каза Алис.

— Аз също.

— Искаш ли да проявиш разум и да изслушаш плана ми или не?

— Къде е зеленият камък?

Търпението на Алис се изчерпа.

— Казах ти: беше откраднат — каза тя доста високо. — Мисля, че знам кой е крадецът, и мога да ти помогна да откриеш местонахождението му. В замяна искам да сключим една сделка.

— Сделка? С мен? — В очите на Хю блестеше опасност. — Сигурно се шегуваш, лейди.

— Не, съвсем сериозна съм.

— Не мисля, че ще ти харесат условията на сделка, която ще сключиш с мен.

Алис го изгледа внимателно.

— Защо? Какво ще ми поискаш?

— Душата ти, най-вероятно — отвърна Хю.

7.Красавицата и звяра, Аманда Куик

— Разбирам — хладно отбеляза Гидиън. — Репутацията на една дама по принцип е твърде крехка, а една дъщеря на енорийски пастор е в особено рисковано положение, не е ли така?

Хариет го погледна неразбиращо.

— Извинете, не ви разбрах?

— Може би трябва да извикате някой роднина или икономката ви да се присъедини към нас. Заради репутацията си.

Хариет примигна и синьозелените й очи се изпълниха с учудване.

— Репутацията ми? Господи, въобще не говорех за репутацията си, милорд. През целия ми живот едва ли нещо я е застрашавало, а и тъй като вече съм почти на двадесет и пет години, едва ли и в бъдеще ще ми се наложи да се тревожа за нея.

— Майка ви не ви ли е предупредила да внимавате с непознати?

— О, небеса, не — Хариет се усмихна, явно на някакъв спомен. — Баща ми наричаше майка ми жива светица. Тя беше толкова мила и гостоприемна към всички. Но почина при злополука с една карета, две години преди да се преместим в Ъпър Бидълтън. Беше през зимата и тя бе тръгнала да занесе топли дрехи на бедните. На всички много ни липсваше и дълго скърбихме за нея. Особено баща ми.

— Разбирам.

— Ако наистина се тревожите за правилата на благоприличието, милорд, опасявам се, че не мога да ви помогна — продължи Хариет дружелюбно. — Леля ми и сестра ми отидоха на покупки в селото. Икономката ни е някъде наблизо, но се съмнявам, че ще ми е от особена полза, ако случайно решите да накърните репутацията ми. Тя има лошия навик да припада и при най-незначителния повод.

— За това сте напълно права — рече Гидиън. — Наистина не успя да помогне много на младата дама, която живееше преди вас в тази къща.

Хариет изглежда се заинтересува от темата.

— О, значи сте се срещали с госпожа Стоун?

— Познавахме се преди няколко години, когато живеех в околността.

— А, да, разбира се. Тя е била икономка и на предишния пастор, нали? А ние я наследихме заедно с къщата. Леля Ефи казва, че е ужасно потискащо човек да е в нейната компания и аз съм съгласна с това, но татко винаги ни напомняше, че трябва да сме милосърдни. Казваше, че не можем да я уволним, защото няма да си намери работа никъде другаде в околността.

— Високо оценявам отношението му към въпроса. Все пак сте принудени да се примирявате с една ужасно мрачна икономка, освен ако госпожа Стоун не се е променила коренно през последните години.

— Очевидно не е. Все още говори като пророчица на Страшния съд. Но татко беше много мил човек, при все че му липсваше практично мислене. Сега се старая да се държа така, както той би искал, въпреки че понякога ми е изключително трудно — Хариет се наведе напред и кръстоса ръце. — Когато казах, че едва ли съм прекалено внимателна, имах предвид необходимостта да се грижа за нещо далеч по-важно от репутацията ми, сър.

— Вие ме удивявате! Та какво може да е по-важно от нея, госпожице Поумрой?

— Работата ми, разбира се — тя отново се бе облегнала на стола си и сега го погледна многозначително. — Вие сте светски човек, милорд. Несъмнено сте пътували много. Така да се каже, познавате живота добре. Сигурно сте наясно, че има разни безскрупулни типове, които се промъкват навсякъде.

— О, наистина ли?

— Точно така. И мога да ви кажа, че има хора, които биха откраднали моите вкаменелости, за да ги обявят за свои открития, без капчица угризение. Знам, че сигурно е много трудно за един добре възпитан джентълмен като вас, милорд, да признае, че съществуват хора, които биха извършили подобна низост, но си е така, фактите са си факти. Бдителността ми не трябва да отслабва нито за миг.

— Разбирам.

— При това положение, не искам да прозвучи неучтиво, но ще ви помоля да ми покажете някакво доказателство за самоличността си.

Това вече го свари съвсем неподготвен. Белегът на лицето му беше предостатъчно доказателство за самоличността му, поне за хората от Ъпър Бидълтън.

— Вече ви казах, че съм Сейнт Джъстин.

— Опасявам се, че ми е нужно някакво друго доказателство, сър. Както вече ви казах, предпазливостта ми съвсем не с излишна.

Гидиън обмисли положението си и се зачуди дали да се смее, или да проклина.

8. Лунен танц, Ан Стюарт

— А нима някой наистина вярва, че ти си жена — отговори Фелън. — Хората вярват в това, в което искат да вярват. И по-скоро ще повярват на очевидното, отколкото да се задълбочават.

Валериън повдигна рамене.

— Е, поне можем да се показваме в обществото. Дори този маскарад е за предпочитане пред самотата. Особено след като ти не искаш да ми позволиш да яздя на обществени места. Никога не съм предполагал, че тази черна овца — брат ми, е такъв тиранин.

— Може и да си мислиш, че си много убедителен в ролята си на жена — каза Фелън, — но аз не съм толкова сигурен. По-добре е да вземем всички възможни предохранителни мерки.

— А не мислиш ли, че хората може и да се питат защо живеем така отшелнически?

— Аз просто ще им кажа, че ти си в трудно положение.

Валериън го загледа неразбиращо изпод дългите си златни мигли.

— Какво означава пък това?

— Означава, че съм казал на хората, че ти очакваш дете. Или по-просто, че си бременна.

— О, Господи! — простена Валериън. — Необходимо ли беше това? Можеше да ми спестиш неудобството и унижението.

— Но това се оказа много ефективно. Стана ясно защо предпочитаме само собствената си компания. А също така обясни защо талията ти е малко по-широка, отколкото трябва.

— Но можеш ли да обясниш защо стъпалата ми са така огромни? Това не може да се обясни с една предполагаема бременност — противопостави му се Валериън и отчаяно се обърна към прозореца. Взря се в осветения от луната път и поклати глава. — Проклятие! И сега се сещам — какво ще правим с нея, Фелън?

— С коя? С Марджъри? Не мисля, че можем да направим много.

- Не се прави на глупак. Говоря за момичето.

9. Тайната принцеса, Джоана Линдзи

Стефан пристъпи заплашително към нея, но тя не помръдна.

— Тука сме с единствената цел да ви върнем в Кардиния… — избоботи той гръмогласно и гневно.

— Но защо?

— За вашата сватба.

— За моята какво?

— Вие ще се омъжите за новия крал на Кардиния.

Таня отстъпи крачка назад, за да огледа по-внимателно четиримата мъже пред нея. Добре облечени джентълмени, получили образованието си в Уест Пойнт, или в друга някоя офицерска школа. С това тя си обясняваше присъщата за военни отсеченост в движенията и заповедническото им поведение. Но в такъв случай трябваше да са млади момчета, а тези тук бяха минали тридесетте. Като тип хора те й бяха познати — богати, привилегировани и несъмнено скучаещи — такива обожаваха да играят ролята на големи шегаджии. Би трябвало веднага да се сети, че просто я премятат. На тези мъже очевидно им беше много забавно да баламосват бедно и простичко момиче от малък град и да го накарат отново да повярва в приказки. Каква ужасна шега! Повечето момичета не биха проумели, че е грижливо разиграна шега, докато тези тук не решат да сложат край на играта, за да се насладят на болката му. Щом го проумя, Таня веднага намери логичното обяснение за всичко.

Надяваше се все пак, че никой не си е правил толкова труд и историята с белега е лъжа. Всъщност липсата на белег трябва да е замислена като завършек на шегата. Докато тя проверява дали го има, господата ще се позабавляват, нали? Бяха сигурни, че безкрайно са я ощастливили с разказа си, а сега очакваха да се насладят на безмерното й разочарование, когато разбере, че няма да види своя приказен крал.

Грешката им беше, че се бяха спрели на момиче, което няма да им падне на колене, няма да целуне краката на тъй наречения крал, на приказното същество, готово великодушно да я вземе за жена. О не, тя никога няма да се омъжи, та ако ще било и за крал, за истински крал и дори той да я моли за това. Тези мъже не биваше да прекаляват, да пресилват чак толкова — крал! Иначе, току-виж, се хванала на въдицата. По за тях това беше гвоздеят на шегата — да я докарат дотам, че да е готова да повярва дори на такава фантасмагория.

Дотук шегата им успя. Нали им повярва, че знаят коя е. Повярва, че може да чуе от тях нещо за семейството си, за неговата история, онези подробности, които винаги бе мечтала да научи. Това беше важно за нея, а не някаква идиотска сватба с главозамайващ хепиенд. Но те тъкмо това не можеха да подозират.

Божичко, беше се показала смешно наивна. Но четиримата мъже нямаше да го разберат, ако успее да го предотврати.

— Крал, значи? — попита тя и отвори широко, сякаш учудено, очи. — Мили Боже! Значи все още има знамения и чудеса! — Този възхладен възторг беше най-доброто, което можеше да измисли. Затова премина към още по-скептични интонации, леко оцветени с презрителни нотки. Искаше да види колко далече ще отидат тези мъже, за да я уверят в истинността на измамната приказка.

— Но кой е той? — попита тя Стефан. — Вие? Едва ли, не сте достатъчно арогантен. Онзи там трябва да е.

Тя гледаше към Васили, а мъжете гледаха Стефан в очакване на реакцията му. Само за няколко минути втори път го беше сложила на място.

— Чудесно, признавам! — каза сухо Стефан. — Това наистина е крал Васили Кардински! Сега доволна ли сте?

— Хм, така ли мислите? — попита тя, без да сваля поглед от Васили. После изведнъж се обърна към него:

— Та, както разбирам, вие сте истински крал, така ли?

Васили, който през цялото време беше стоял, удобно облегнат на стената, веднага се изправи. Погледът, с който удостои Стефан, а после и Таня, беше изпълнен с презрение.

— Изглежда, че е така, госпожице.

— Но как тъй ви се налага да вземете за жена момиче като мене?

— Уверявам ви, че нямам никакво желание.

— Вие сте обещана на краля от деня на вашето раждане — побърза да обясни Стефан. — Дали желае да се ожени за вас, или не, кралят трябва да изпълни дълга си. Ако имате белега, разбира се. Вече е време, струва ми се, да го установим.

— Не смятам — прекъсна го Таня. — Но мога да ви кажа за какво е наистина време. Стига, край на театрото! Изчезвайте! Доста време си пропилях с вас…

— Значи не вярвате, че пред вас стоят аристократи? — Прекъснал я беше Васили, който, изглежда, беше започнал най-сетне да се забавлява, поне ако се съди по леко дръпнатите нагоре ъгълчета на устните му.

— Не зная какво точно ви накара да повярвате, че съм глупава и лековерна — изсумтя презрително Таня. — Само че, уверявам ви, не съм.

— Това е по-скоро съмнително, госпожице — парира Васили. После се обърна към Стефан и предложи: — Защо не й запретнеш полите, та да се види краят на цялата тази идиотщина.

Пръстите на Таня тутакси се впиха в дръжката на ножа.

— Ръката, която ме докосне, ще бъде отрязана — заяви тя. — И веднага да се омитате от тук!

Стефан въздъхна и се запита как толкова просто нещо можа така да се усложни.

— Изключено е да си тръгнем, преди да сме сигурни във вашата идентичност. Хайде, опитайте се и вие да ни разберете, влезте ни в положението.

— Но аз много добре ви разбирам. Само че не ви вярвам.

— С каква цел бихме си измислили подобна история?

— Мога да дам куп обяснения и нито едно няма да е особено ласкателно за вас. Мога да предположа например, че сте актьори, репетиращи пиеса из живота на аристокрацията. В такъв случай има още много да учите, например на тема арогантност и високомерие. В това отношение можете да научите нещо и от мен.

10. Сълзи от злато, Катлийн Удиуиз

Обула меките си кожени обувки, Елиза изтича до камината и провери температурата на водата в кофата, която Фич й бе донесъл предната вечер. Бе толкова студена, че би могла да разбуди и най-безнадеждния сънливец.

С кофа в ръка отиде към вратата и се ослуша. Тъп като не чу нищо обезпокоително, тя внимателно избута вътрешното резе и излезе навън. Отдолу се носеше гръмкото хъркане на Фич и Спенс. Отгоре не се чуваше нищо. Елиза тихо се изкачи по стълбите и на пръсти се промъкна в спалнята на лорда. Със затаен дъх се взря в помещението, където слабата дневна светлина проникваше през прозорците и през дупката в тавана. Около дървения балдахин бе опънато нещо като палатка, което да пази от течението. В огромното, украсено с дърворезба легло, лежеше неприятелят й, потънал в дълбок сън. Хубавото лице с тъмни мигли бе обърнато към нея. Една кожена завивка го покриваше до половината, разкривайки горната част на тялото му. Множество белези по гърба и по гърдите показваха, че животът му не е бил от най-спокойните.

Елиза се отърси от всякакви скрупули. Този тип не заслужаваше нищо друго… Тя повдигна кофата и изсипа цялото й съдържание върху Максим Сиймур.

Нищо неподозиращият маркиз подскочи, брутално изтръгнат от съня си. Той се отърси ужасен и диво я изгледа. Но когато запрати настрана завивката си, за да хукне след нея, тя се вцепени при вида на напълно голото мъжко тяло. Тази гледка — фигурата на Аполон — завинаги щеше да се запечати в паметта й! Но това не бе мраморен бог, а мъж от плът и кръв, жив и истински, смел и мъжествен, при това и обзет от ярост.

Елиза се обърна и хукна. Краката й буквално летяха, когато тичаше по коридора и почти се пързулна надолу по стълбите. Стъпките на преследвача й се чуваха все по-наблизо. Със сетни сили тя достигна вратата на спалнята си и вдигна резето. Треперейки и тежко поемайки си дъх, тя се облегна на нея. Беше на сигурно място! Но миг след това се стресна, когато той задумка с все сила.

— Ще изкъртя тази врата, ако някога го направиш отново, жено! — викаше той, разпенен от бяс.

….

Елиза се зае сега с печката, после посегна за метлата, за да измете пода, отначало бавно, после все по-бързо и енергично, така че се вдигнаха облаци прах и маркизът се разкашля. Той яростно удари по масата.

— Престани, вещице такава!

Елиза се подчини и го наказа с презрителен поглед през рамо.

— Работата ви пречи, така ли, милорд?

Кашляйки, Максим се опита да разсее облаците прахоляк. После посочи с пръст другия край на масата.

— Сядай, женище такова.

— Вещица? Женище? На мен ли говорите?

— А на кого? — Максим я погледна и поклати глава. — Предупредих Николаус, но той не щеше да ме чуе.

— Николаус? — Любопитството й се разбуди.

— Да. Николаус. Попита ме дали може да ви ухажва.

— Ах, така ли? — Тонът й бе станал осезаемо по-рязък. — И вие разрешихте ли му?

— Той ще пристигне днес по обяд.

Сега Елиза стана и удари с длан по масата.

— Колко любезно от ваша страна да му дадете разрешение за това, лорд Сиймур!

— Дадох му добър съвет. Не е в моя власт да кажа нито да, нито не. Препоръчах му да пита лично вас. Честно казано, предупредих го и го посъветвах да ви се представи в пълно бойно снаряжение, ако иска да се измъкне читав.

П.С. Пете, дано да ни оставиш повечко време, че аз преди следващата събота едва ли ще сколасам за класацията "Малори"

Редактирано 18 октомври 200916 г. от bobych (преглед на промените)

Eто я и моята класация,но само от три позиции,защото наистина нямам време за писане и за мислене. Моментите са от любимата ми авторка Джули Гарууд и със се смяла с глас на тях.

1."Брачна Авантюра"-Когато Сара каза,че любовното обръщение на Нейтън към нея е "по дяволите Сара!"

2."Принцеса Алесандра"-Разговора с монахинята в началото,когато се разкрива личността на Алесандра.(Принцесата си обяснява,че е поправяла счетоводните книги и че подпалила пожар).

3."Венчило с дявола"-Когато Джейми плаща монети на свещенника за да изкупи греховете на Алек,а той и ги връща,защото не е чувал за подобно нещо.

Е това е.....

Боби, поздравления за твоя топ 10. Много ми хареса, и най хубавото е, че не съм чела пет от книгите които си посочила. Та мисля да започна с "Дамата на лорда" а после да се прехвърля на Аманда Куик.

П.С. Пете, дано да ни оставиш повечко време, че аз преди следващата събота едва ли ще сколасам за класацията "Малори"

Имаш време Боби, не се притеснявай, много малко момичета са писали до тук, така че ще я забавя още доста време.

Поздравления за хубавата класация, много забавна! Определено ме подсети за една книга - "Скандал", на Аманда, но аз съм си харесала друг момент

Михаела, браво и на теб, особено за позициите ти от "Да се влюбиш в негодник", аз също много исках да включа по нещо от книгата, но съм я чела само веднъж и не можах да се сетя, срещата между Джеймс и Дани е трепач!

Отноово страхотна класация Пете а аз за малко пак да я изпусна! Но въпреки че нямах време смесох малко от работата и малко от любимите забавни моменти всеки ден и така успях да стипосам ето тоз топ 10:

1- Джули Гарууд - Венчило с дявола Има няколко момента които ме разсмиват до сълзи но ще спомена само тази че те другите и тъй вече са споменати

Алек я види, че спира близо до извития свод. Взираше се в редицата оръжия, окачени на стената. Алек се опита да посвети цялото си внимание на разговора е Колин, ала не успя, тъй като съпругата му протегна ръка, за да свали една дълга тояга. Изглежда оръжието бе прекалено тежко за нея, тъй като се изплъзна от ръцете й и се стовари с трясък на пода.

Джейми обаче не се отказа. Вниманието на всички присъстващи бе приковано към нея. Тя пое дълбоко въздух, сграбчи тоягата и я затътри към стълбите.

Алек я чу как тихо мърмори. Питаше се за какво, за Бога, й бе притрябвала тази тояга.

Изведнъж отговорът изплува в главата му. Джъстин!

Скочи от стола си и нададе гневен вик. Но той почти се удави в крясъците, които се разнасяха от двора.

Алек хукна навън, последван от тримата воини. Разкрилата се пред очите му сцена бе толкова смайваща, че той се спря като закован.

Свещеникът бе застанал до Джейми. Изглеждаше напълно потресен. Но Джейми не гледаше към него. Взираше се в земята, смръщила застрашително вежди срещу сина на Харолд. Бъдещият леърд се бе проснал по корем, опитвайки се без особен успех да се изправи.

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще те ударя два пъти по-силно — извика Джейми. — Искам да чуя извинението ти, Джъстин, иначе няма да ти позволя да станеш!

— Милейди — заеквайки се намеси отец Мърдок, — той не разбира…

Джейми не му позволи да довърши. Предположи, че свещеникът иска да й каже, че Джъстин не разбира езика й.

— О, той много добре знае защо го ударих — заяви на келтски.

— Но, Джейми, момичето ми — избъбри отец Мърдок, опитвайки се да й обясни.

— Как се осмеляваш да ме докосваш? Аз съм съпругата на Алек Кинкейд, глупако! И освен това обичам този мъж със страст, каквато ти едва ли някога ще познаеш!

— Милейди? — обади се Гейвин.

— Не се бъркай в тази работа, Гейвин — сряза го Джейми. Не смееше да изпусне от поглед воина, проснат на земята, нито тоягата си. — Алек ми каза сама да се справя с този проблем и не искам да се намесваш. Казах на Джъстин, че ще се върна с нещо, което ще накара коленете му да омекнат, и не го излъгах.

— Той не е Джъстин.

Гласът, изрекъл тези думи, принадлежеше на Алек. Той бе застанал толкова близо до гърба й, че Джейми усещаше топлината му.

— Не е време за шеги, Алек! Това безсрамно и невъзпитано момче има нахалството да ме сграбчи и да ме целуне. Само погледни какво направи с плисетата ми!

— Ти си ударили Филип, а не Джъстин!

— Не съм. Той е…

— Братът на Джъстин.

— Филип ли каза?

Алек бавно кимва. Изражението на лицето му бе сериозно и той явно не се шегуваше.

— Не разбирам, Алек… Той изглежда точно като…

— Те са близнаци.

— О, Господи, само това не!

— Еднояйчни — кимна отново съпругът й.

Ужас! Наоколо се бе събрала доста голяма тълпа, правейки унижението й още по-болезнено.

— По дяволите — промърмори тихо тя, така че само Алек я чу. — Защо не ми каза? Аз съм наранила не този, когото трябва.

Джейми незабавно хвърли оръжието си и се опита да помогне на невинната жертва да се изправи на крака. Не искате повече да гледа мрачното лице на своя съпруг. Но Филип отказа помощта й.

— Съжалявам, че те ударих, Филип. Разбираш ли, никой не ми каза, че имаш брат-близнак.

— Значи не си искала да ме удариш, така ли? — попита Филип, като продължи да отстъпва назад.

— Ако спреш и застанеш достатъчно дълго на едно място, ще се опитам да ти обясня какво се случи — обеща Джейми.

Филип продължи да я гледа подозрително, но накрая спря.

— Със сигурност нямах никакво намерение да ви удрям и повалям на земята. Аз дори не ви познавам, сър. Защо ще искам да ви причиня болка?

До тук речта й спечели благоразположението на Филии, но следващите й думи го вбесиха:

— Аз исках да ударя вашия брат, разбира се — нехайно заяви Джейми.

— Разбира се? Значи си искала да удариш Джъстин?

Филип отново крещеше.

В интерес на истината имаше намерение добре да наложи нахалния Джъстин. Обаче реши, че няма да облекчи положението си, ако каже истината на брат му. Филип не изглеждаше като човек, който ще приеме с радост подобно откровение. Очевидно бе свикнал да защитава брат си, а Джейми се възхищаваше на това качество, макар в случая да и се струпаше не на място.

Реши да прояви тактичност.

— Да, имах намерение да ударя твоя брат. Филип, сигурно си забелязал, че Джъстин се държи като свиня.

— Доведете Джъстин при мен.

Гръмогласният вик на Алек привлече вниманието на всички.

2- Брачна авантюра – Джули Гарууд

Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои.

— Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара. Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена.

Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши. Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две.

— Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже. Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й. Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея. Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна.

— Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми.

— Злоупотребявам с твоето търпение?

Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й.

— Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен. — Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара.

Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна.

— Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата?

— Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми.

— Отговори ми!

— Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата?

— Става това, че загубихме две платна! - Тя не проумя какво й казва.

— Ние какво?

— Две платна са унищожени!

— И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно…

— Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка!

Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи.

— Исках да кажа кораб.

— Имаш ли още от тези неща?

— Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три.

— Дай ми ги. Още сега.

— За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара.

— За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула. — Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида.

— И защо, по дяволите, да не мога?

Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва.

— Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам.

Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана.

— Тези чадъри са опасни, ето защо.

Тя не му повярва.

— Как могат да бъдат опасни?

Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава.

— Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той.

— Само Айвън беше контузен — поправи го тя.

— Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той.

Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й.

— Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното!

— Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно.

— А не е ли нарочно?

— Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш!

Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче.

— Престани с тези сълзи — каза той.

Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали?

Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.Тази жена едва не разруши кораба! Той я целуна. Тя се сгуши в него и спря да плаче.

— Знаят ли другите, че аз разбих кораба?

— Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито.

— Но мъжете мислят, че аз…

— Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той.

Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й.

Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него.

— Нейтън?

— Да?

— Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда?

Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина!

— Да, знаят.

— Ти ли им каза?

Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той.

— Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара.

— Искам да ме уважават.

— О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост. Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави:

— Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата. Тя помисли, че той се шегува с нея

— Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя.

— О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата.

3- Дара Джой- Тази нощ или никога

— Джон?

Хлое прекъсна мислите му. Той я погледна въпросително.

— Да отидем ли в градината после? Трябва да обсъдя нещо с теб — тя го погледна многозначително над ръба на чашата си с вино.

Значи смята да продължи с абсурдната си идея. Той я погледна търпеливо.

— Не, Хлое.

Джон явно смяташе да се инати. Време бе за още едно дребно предизвикателство, помисли си Хлое. Топна показалец в чашата си с вино и бавно го прокара по пълната си долна устна точно както бе виждала да прави една актриса.

Лошото бе, че една капчица от червената течност бе потекла по брадичката й, а тя не усещаше.

Ръката на Джон, повдигнала чашата към устните му, замръзна насред път, а самият той зяпна от изненада. Какво прави тя, за Бога?

Съвсем доволна от реакцията на Джон, Хлое си каза, че този номер явно действа. Само виж лицето му… та той направо е омагьосан!

Окуражена от очевидния си успех, тя реши да даде всичко от себе си, като му приложи най-примамливия според нея номер, на който бе способна. Разфокусира очите си и го дари с онзи замечтан премрежен поглед, присъщ на куртизанките.

Жалко само, че това я правеше да изглежда малко кривогледа.

Изражението на Джон бе също като на човек, цапардосан по главата с тежък предмет.

— Милорд, настоявам! — изграчи Хлое с глас, според нея сластно дрезгав. И с виолетови очи, събрани над носа.

Виното, което Джон и без това отпиваше без особено удоволствие, заседна в гърлото му и той се задави.

— Джон, добре ли си? — графинята се наведе напред в стола си, а на лицето й се изписа загриженост.

Морис здравата затупа племенника си по гърба.

— Тоя як младеж? — шляп, шляп. — Та той е здрав като бик!

Джон стисна вуйчо си за китката, за да прекрати пердаха.

— Из… м-хм… извинете, графиньо. Стори ми се, че видях нещо… невероятно — той погледна Хлое многозначително.

— Бъди внимателен. Лафен, главният готвач, ужасно ще се разстрои, ако припаднеш на масата с негови ястия — графинята му се усмихна любезно.

Джон отвърна на усмивката й, след което тайничко погледна Хлое с буреносно изражение.

4- Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Момента когато Джени се моли или по точно "говори" с Бог:

"Всъщност Дженифър беше толкова ужасена, че едва ли забелязваше някого от присъстващите. В този момент цялото й същество бе съсредоточено върху отчаяната й молитва към Бога, който, дали от липса на внимание, или от липса на интерес, й бе отредил тази тъжна участ. „Господи — изричаше безмълвно тя, — ако ще правиш нещо, за да спреш това бракосъчетание, трябва да го направиш бързо, или след пет минути ще бъде вече твърде късно! Със сигурност заслужавам нещо по-добро от нежелания брак с човека, отнел моята девственост! Много добре знаеш, че не му се отдадох просто така!“

Съзнавайки обаче колко е безразсъдно да се обвинява Всемогъщия, тя бързо го удари на молба: „Нима не съм се опитвала винаги да ти служа добре? Нима не съм ти се подчинявала винаги?“

— НЕ ВИНАГИ, ДЖЕНИФЪР! — прогърмя божият глас в съзнанието й.

— Добре, де, почти винаги! — поправи се девойката. — Ходех на служба всеки ден, с изключение на случаите, когато бях болна, което беше много рядко, и казвах молитвите си всяка сутрин и всяка вечер, освен когато заспивах, преди да съм свършила. И се опитвах, наистина се опитвах да бъда това, което добрите сестри от абатството ме учеха да бъда. Знаеш колко силно се опитвах! Знаеш! Господи! — отчаяно проплака момичето. — Ако ми помогнеш да се отърва от тази участ, никога няма да бъда твърдоглава или импулсивна!

— ТОВА НЕ ГО ВЯРВАМ, ДЖЕНИФЪР! — избумтя подозрително божият глас.

— Не, заклевам се! — съвсем откровено заяви тя, опитвайки се да сключи сделка. — Ще направя всичко, което поискаш, ще се върна в абатството и ще посветя целия си живот на молитви, и…

— Брачният договор бе подписан, както си му е редът. Извикайте свещеник — нареди лорд Балфур и дъхът на Дженифър застина в гърдите й. В съзнанието й изведнъж изникнаха всички картини на бъдещите страдания, които трябваше да преживее.

— Господи! — замоли се тя. — Защо ми причиняваш всичко това? Няма да позволиш това да се случи с мен, нали?

Голямата зала бе потънала в мълчание, а портите се отвориха.

— НАПРОТИВ, ДЖЕНИФЪР.

А също и моментът когато Ройс облича "поправената" от Джени риза и вижда какво е направила тя и то точно в момента когато смъмря приятеля си че се е оставил момичетата да го надхитрят:

"— Ройс — Годфри стоеше в палатката на Вълка, дълбокият му глас бе изпълнен с огорчение, а загорялото му лице бе зачервено от смущение. — Жените… ъ-ъ-ъ… избягаха преди около четирийсет минути… Арик, Юстас и Лайънъл сега претърсват гората.

Графът на Клеймор замръзна с ръка, протегната за ризата му, а на лицето му бе изписан почти комичен израз на неверие, докато се взираше в най-свирепия от рицарите си.

— Какво? — попита той. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си оставил две наивни момичета да те надхитрят? — Той грабна ризата от купчината дрехи, които девойките бяха закърпили предишната нощ, опита се да напъха ръката си в нея, след което се втренчи учудено, когато видя, че дланта му не може да мине през очевидно зашития край на ръкава. Той изруга, взе друга риза и тъкмо пъхна ръката си в нея, когато целият ръкав се отдели от рамото.

— Кълна се в Бога — процеди през зъби той, — само да ми падне тази синеока вещица, ще я…"

Диалогът между Ройс и Джени когато тя шие раната на лицето му (междувпрочем нанесена от самата нея):

Прехапала устни, Джени отново заби иглата. Лицето й бе пребледняло и графът се опита да я поразсее малко:

— Какво те накара да мислиш, че от теб ще излезе смирена монахиня?

— Н-н-нищо — промълви тя.

— Тогава какво правеше в Белкъркското абатство?

— Баща ми ме изпрати там.

— Защото си е мислел, че от теб ще излезе монахиня? — учуди се Ройс, наблюдавайки я изпод вежди. — Вероятно е виждал някаква по-различна страна на характера ти, която още не си ми показала.

Това за малко да я накара да се засмее, забеляза рицарят, докато гледаше как момичето прехапва устни, а страните му отново възвръщат цвета си.

— Всъщност — започна девойката с глас, който за голямо изумление на графа звучеше нежно и приятно в случаите, когато не беше ядосана — май може да се каже, че татко ме изпрати там именно защото виждаше същата страна на характера ми, която виждаш и ги.

— Сериозно? — попита Ройс. — Че за какъв дявол си се опитвала да го убиеш?

Той беше толкова изненадан, че Джени не можа да скрие усмивката си. Освен това не беше яла нищо от предния ден и силното вино я караше да се чувства отпусната и замаяна.

— Е? — попита Ройс, изучавайки трапчинките на бузите й.

— Никога не съм се опитвала да убия баща си! — заяви тя и направи още един бод.

— Какво си направила тогава, че да те изпрати в манастир?

— Доста неща, между които и това, че отказах да се омъжа за един човек.

....

..

— От колко време си в манастира?

— От две години.

— Май баща ти те смята за също толкова вироглава, инатлива, непокорна и безразсъдна, както и аз.

— Ако ти бях дъщеря, как щеше да се чувстваш?

— Прокълнат — отвърна й той, без да обръща внимание на обидения й поглед. — Само за два дни ти ми оказа такава съпротива, каквато не срещнах и при последните два замъка, които превзех.

— Имах предвид — започна Джени, а очите й искряха от гняв, — ако бях твоя дъщеря, а смъртният ти враг ме беше отвлякъл — как би искал да се държа тогава?

След кратък размисъл, по време на който графът прехвърли в паметта си всичко, което девойката се бе опитала да направи през последните часове, без да пренебрегва факта, че не бе проляла и една сълза — дори и когато я напердаши — той изрече:

— Прибери си ноктите, Дженифър. Разбрах накъде биеш. Тя се усмихна доволно

5 - Джоана Линдзи - Ти ми принадлежиш Тук също любимите ми момента са няколко:

Александра го наблюдаваше внимателно, но не откри никакви признаци, че това, което чува, го ядосва по някакъв начин. Изведнъж едно от момичетата, които сервираха храната, изпищя весело, втурна се през помещението и се хвърли на врата му.

В първия момент Александра се смая, след това се намръщи, когато забеляза усмивката, с която Васили се обърна към момичето. Усмивката бе толкова открита и прелъстителна, че Александра затаи дъх, въпреки че тя не бе отправена към нея. Не беше някоя забележителна красавица, но Васили я гледаше така, като че ли никога не бе виждал по-красиво създание.

Той се наведе и прошепна нещо в ухото й. Момичето се усмихна и постави интимно ръка на гърдите му. Той я потупа леко отзад, преди тя да се отдалечи, за да се върне към работата си. Момичето се обърна и му хвърли няколко пъти пламенни погледи през рамо. Всеки идиот би разбрал, че си бяха определили среща за по-късно.

Александра стана от мястото си и се отправи след момичето. Настигна го точно когато щеше да влезе в кухнята. Без предупреждение — Александра не бе решила още как ще постъпи — тя грабна кичур от косата на момичето и я дръпна силно, така че то се озова лице в лице с нея. Подносът, който носеше, се изплъзна от пръстите й и се стовари с трясък на земята. Ако все още хората не ги бяха забелязали, то сега със сигурност всички погледи бяха насочени към тях.

— Мъжът, който мислеше да вкараш в леглото си, ми е годеник. — Гласът й бе прекалено спокоен, като се имаше предвид за какво говореха. — Посмей още веднъж да се приближиш до него и ще ти отрежа и двете уши и ще ти ги дам да ги изядеш! Или може би смяташ, че жертвата си заслужава?

— Не, баронесо — изпищя момичето, очите му се разшириха и то ужасно пребледня.

— Познаваш ли ме? — Александра се намръщи.

— Д-да, баронесо.

— Тогава разбираш много добре, че не отправям празни заплахи?

— Да!

— Добре. Да се надяваме, че няма да се наложи отново да разговаряме.

Александра се върна на масата си. Когато мина покрай Васили, дори не го удостои с поглед. Бе изненадана от себе си не заради това, което бе казала, а защото успя да предизвика такава сцена, без да изпитва ни най-малко угризение или смущение. Вече доказа на годеника си, че е под социалното му ниво. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала.

— Той беше ли шокиран? — прошепна тя на Стенка, докато заемаше мястото си.

......

Не след дълго сервираха вечеря, но Васили не се докосна до храната, докато Лазар, който стоеше до него, я поглъщаше с апетит. Васили се бе заел да изпие цяла бутилка водка.

Бе ядосан през целия ден, защото не успя да убеди Александра да остави проклетите товарни коли, но сега бе готов да избухне всеки момент. Гневът му се усили, когато сервираха вечерята. Момичето, което я донесе, едва го погледна, ужасено, че може да привлече вниманието му. Другото момиче — той така и не успя да си спомни името й — бе изчезнало и той не очакваше да го види отново. Васили можеше да разпознае страха, граничещ с ужас. В този момент му се искаше го види изписан на лицето на годеницата си.

Все още не можеше да повярва на сцената, която се разигра преди малко. Сцената, на която всички бяха станали свидетели. Що за варварско поведение демонстрираше тази жена! Каква злоба! И през ум не й мина да му се оплаче. Или да отправи заплахите си насаме, както би постъпил всеки цивилизован човек. Трябваше да покаже на всички каква дивачка е! И това бе жената, която баща му бе избрал за негова съпруга!

С Лазар го свързваше дългогодишно приятелство, затова без да пита нищо, другият мъж бе наясно какви мисли измъчват приятеля му. В тази ситуация обаче Лазар не би могъл да прояви никакво съчувствие, още повече че вътрешно страшно се забавляваше. Поради невероятната си красота Васили никога не бе имал проблеми с жените. Но такава жена още не беше срещал. Нямаше да му навреди да разбере какво трябваше да изтърпят другите мъже от по-слабия пол.

— Защо не забравиш за това? — предложи спокойно Лазар.

Погледите им се срещнаха: единият — небесносин, а другият — златист, с цвят на разтопен пчелен мед.

— Да забравя, че леглото ми тази нощ ще бъде празно, когато с нетърпение очаквах да го споделя с онова момиче? Или да забравя, че годеницата ми е подвижна бомба, готова всеки миг да избухне и да предизвика скандал?

Лазар едва не се задави, докато се опитваше да сподави смеха си.

— Предлагам ти за забравиш и двете — успя да изрече. — Леглото ти беше пълно по време на цялото пътуване до тук, така че малко въздържание няма да те убие.

Васили не беше много сигурен в това, като си помисли как се чувстваше миналата нощ.

— Сигурно няма, но ти пропускаш факта, че забавянето ми бе по-скоро в полза на Александра, отколкото в моя. Предполагаше се, че това ще я разгневи дотолкова, че да се откаже от мен и да развали годежа, а не да проявява неочаквана склонност към насилие.

— Или блъфиране.

— Бих искал да мога да ти вярвам, Лазар. В действителност си помислих същото, когато тя за пръв път ме заплаши, че ще направи това, на което стана свидетел току-що. Тя само изпълни обещанието, което ми даде, ако аз се опитам да се забавлявам с друга жена — да предизвика публичен скандал. Можеш ли да си представиш тя да направи подобно нещо в двора на Стефан?

— Стефан сигурно ще се забавлява страхотно. За Таня съм сигурен — усмихна се Лазар.

— А майка ми ще получи сърдечен удар. Трябва да се отърва от малката дивачка, преди да пристигнем в Кардиния. Но кажи ми как да го направя, когато тя ми отне най-сигурното средство, за да го постигна.

— Но ти разполагаш и с други средства — напомни му Лазар. — Които, между впрочем, не можеш да използваш, докато седиш настрани от нея.

— Ако стоях до нея, сигурно, щях да съм я удушил досега — отвърна Васили. — От което не съм се отказал и в този момент.

Васили не преувеличаваше. Докато все още изпитваше непреодолим импулс да извие красивото й вратле, той дори избягваше да поглежда в нейна посока. В този момент обаче го направи. Това, което не бе очаквал, бе да се изуми още повече и моментално да забрави за гнева си.

В едната си ръка Александра държеше пилешки крак, който размахваше наляво-надясно, докато разговаряше със събеседниците си. В другата й ръка имаше огромно листо варено зеле, което тя успя да натъпче в устата си с пръсти. Пиеше виното, което бе поръчала, направо от бутилката. Дори хляба си топеше в маслото, вместо да намаже маслото върху хляба. През петте минути, докато Васили я гледаше смаяно, тя нито веднъж не посегна към вилицата и ножа, които бяха поставени до чинията й.

.....

— Защо ме целуна снощи?

За миг Васили остана безмълвен и причината не бе в това, че чакаше Стенка да се отдалечи, за да не може да ги чува. Той просто се опитваше да се съвземе от смайването си. Ще трябва да свикне с нейната откровеност. Това й даваше огромно предимство, тъй като бе в състояние да го хване неподготвен, а той в никакъв случай нямаше намерение да търпи това.

Накрая й отвърна, присвил здраво устни.

— Момичето, което щях да целувам снощи, се уплаши и изчезна.

Той не каза нищо повече и Александра бе принудена да си вади собствени заключения.

— О, разбирам. Ако момичето, което си избрал първо, не се отзове, ти веднага преминаваш към втора възможност. А аз ти предлагам трета възможност, която не е зле да обмислиш. Дръж панталоните си закопчани, Петров! Поне докато развалиш този годеж.

Тя се усмихна, когато изговаряше последните думи. Той й се усмихна в отговор и се приведе леко напред, като протегна ръка към врата й. Александра веднага разбра какви са намеренията му — да я придърпа към себе си и отново да я целуне, за да й покаже, че няма да й позволи да му нарежда какво да прави. Тя заби пети в корема на Принц Миша, който веднага се изправи на задните си крака. Васили бе принуден да удържа своя жребец, който уплашено бе отскочил назад. Александра препусна напред, преди той да бе успял да се справи с коня.

Тя прие, че за момента победата е нейна — постигната за по-малко от пет минути. Толкова време отне на Васили да я достигне и буквално да я вдигне от седлото и да я премести върху собствения си кон. Александра не очакваше такава реакция от негова страна. Той я намести пред себе си, притискайки я плътно между бедрата си и здраво към гърдите си. Тази непосредствена близост извика в съзнанието й спомени и усещания от предишната нощ. Александра ги потисна и го погледна намръщено.

— Какво смяташ да правиш сега, Петров — да се държиш като пълен глупак?

— Продължавай в същия дух, скъпа, и ще ме накараш да потърся някое уединено място, за да ти покажа какво смятам да направя.

Александра се уплаши да не би той наистина да изпълни намерението си, но никога нямаше да му го признае. Божик започна яростно да лае, като подскачаше до краката на коня и го караше да пристъпва нервно. Тримата братя Разин се приближиха шумно зад тях, за да й покажат, че са достатъчно близо до нея, а Стенка държеше поводите на Принц Миша.

Казаците не казаха нищо, поне до този момент. Александра не искаше да се намесват и да си навлекат гнева на Васили. Все пак положението не беше опасно — освен за чувствата й.

— Не отговори на въпроса ми — настоя тя.

— Кажи на кучето да се махне! — бе единственият му кратък отговор.

При други обстоятелства тя би се изсмяла. Вместо това излъга:

— Божик няма да ме послуша, докато усеща, че съм в опасност.

— Имаш най-добре обучените коне, които съм виждал. И очакваш от мен да повярвам, че не си обучила по подобен начин и кучето си?

Васили не играеше честно, тъй като думите му можеха да се приемат само като комплимент. Конете й бяха нейната гордост и радост. Александра не можа да овладее задоволството си, че той е забелязал колко добре са гледани. Още повече, тя нямаше намерение да подлага на риск от нараняване някой кон, дори и неговия, просто защото й се искаше веднага да се махне от опасната му близост. Затова се обърна към Божик с властен тон, който животното веднага разпозна и на момента се подчини.

Лаят спря и големият жребец скоро се успокои.

— Сега можеш да направиш същото и с казаците си — заяви Васили.

Александра сметна, че една отстъпка от нейна страна е напълно достатъчна, и отвърна недоволно:

— Когато започнат да лаят, ще го направя!

— Ще се престоря, че не съм чул това.

— А аз ще се престоря, че не си си изгубил ума!

Внезапно Александра почувства как гърдите му се разтресоха от смях. Не бе имала намерение да го развеселява или да му доставя удоволствие, но той реагираше на думите й с неподправено добро настроение. Васили спря коня си.

6 - Виктория Александър - Вярвай

— По дяво…

— Е, е, скъпа моя, що за език! Намираш се в параклис.

Теса се извърна рязко в посоката, от която дойде гласът. Възрастен джентълмен се бе облегнал невъзмутимо на каменната стена. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Тя ахна.

— Вие! Вие сте…

Той изтанцува няколко стъпки от танца степ. Теса го гледаше объркана.

— Фред Астер?

— Не. — Той направи още няколко перфектни стъпки. — Но хората казват — той завърши с поклон, — че приличам на него.

Очите й се разшириха. Застанала между сър Парче и това подобие на Фред Астер, което очевидно очакваше аплодисменти, имаше пълното право да смята, че сънува кошмар.

— Някой да ме ощипе, сигурно сънувам.

Ръката й веднага изтръпна от болка.

— Ох! — Тя стисна засегнатия крайник и се втренчи в подобието на Фред Астер. Той не бе помръднал и на сантиметър, но Теса не се и съмняваше, че вината е негова. — Заболя ме!

Той сви рамене.

— Каза да те ощипя.

— Е, определено нямах предвид точно това!

— Ако не си го имала предвид, не е трябвало да го казваш.

— Едно от онези неща, които хората все повтарят. Като например „Стореното — сторено“ или „След дъжд — качулка“, или… — Тя присви очи. — „Луд като бясно куче.“ — Ръката й отново изтръпна. — Хей!

— Съжалявам. — Той я удостои с мила усмивка. — Без да искам.

— Обзалагам се. Кой си ти всъщност?

Той кръстоса ръце на гърдите си.

— Би трябвало да се обидя от това, че не можеш да ме познаеш.

— Познавам те добре. Ти прекъсна часа ми тази сутрин.

— Хайде, хайде, скъпа, това едва ли беше прекъсване. Само зададох един прост и уместен въпрос.

— Хубаво. Може би не беше прекъсване. — Тя вдигна обвинително пръст към него. — Но не трябваше да бъдеш там. Администрацията би трябвало да предупреждава за външни посетители. Такива са правилата. Това е част от колективния трудов договор.

Той повдигна безочливо вежди.

— Аз не съм част от никакъв колективен трудов договор. И единствените правила, на които се подчинявам — очите му заблестяха, — са моите собствени.

— Не ме интересува! — По дяволите, този мъж я дразнеше. От друга страна, раздразнението й бе изместило почти всичкия страх. — Единственото, което ме интересува, е отговорът на въпроса ми. Така че още един път — Фред, кой си ти?

Той въздъхна.

— Сигурна ли си, че не ме познаваш?

— Да.

— Съвсем?

— Да, да, да!

— Може би имам нужда от известна помощ в областта на пъблик рилейшънс — промърмори той.

— Може би… — Думите излизаха през стиснатите й зъби. — Може би имаш нужда да забравиш егото си за момент и просто да отговориш на проклетия въпрос!

— Теса — тихо каза той, — спомни си параклиса.

— Не ми пука за параклиса!

— Това е доста грубо от твоя страна.

— Грубо? — Тя се задави от възмущение. — Грубо?

— Ти го каза, скъпа. — Тонът му беше търпелив, сякаш говореше на малко дете.

— Не съм груба. Винаги съм била… любезна. Точно така. — Тя изпъна дребната си фигура и го изгледа високомерно. — Аз съм изключително любезна.

Той изсумтя.

— Не и днес.

— И чия е вината? Ти дори не проявяваш най-простата учтивост да се представиш. — Тя го изгледа триумфално.

— Съвсем права си, скъпа. Моите извинения. Много добре. Позволи ми да се представя. — Той направи елегантен поклон, изправи се и я погледна в очите. — Магьосник необикновен и съветник на крале, аз съм Мерлин.

Тя го гледа известно време, после изведнъж избухна в смях.

— О, да, така е, приятелю. А аз съм Гленда, добрата вещица на Севера. Хайде.

Очите му се присвиха, но гласът му беше благ.

— Не ми вярваш?

— Разбира се, че не ти вярвам. — В думите й звучеше убеденост, но в стомаха й се надигаше паника.

— Погледни книгата, Теса.

Тя не можа да устои на почти неприкритата му заповед. Погледът й падна върху книгата, която още беше в ръцете й. Тя сама се отвори на страницата, където беше рисунката на Мерлин. Теса сбърчи объркано вежди. Образът на стареца с бялата коса и конусовидна синя шапка бе изчезнал. Сега картината представляваше приятен възрастен мъж с прилежно оформена брадичка и сако с традиционна кройка. Книжката се изплъзна от пръстите й. Паниката й нарастваше.

— Много добре. — Полагаше огромни усилия гласът й да не трепери. — Хубав номер. Но всяко десетгодишно хлапе сигурно би могло да го направи.

— Така ли мислиш? — Веждите му отново арогантно подскочиха нагоре.

— Разбира се.

Тя вдигна брадичка, демонстрирайки увереност, каквато не изпитваше. Паниката в стомаха й се затягаше на възел и ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето й.

— Наистина? Небеса, нямах представа, че съвременните деца са толкова надарени. Как мислиш — някое десетгодишно хлапе дали ще успее да направи и това?

Той вдигна ръце, после бавно ги отпусна. Движението беше плавно и хипнотизиращо. Теса гледаше как чертите му се променят толкова бавно, че почти изглеждаше естествено. Стоманеносивата брадичка стана по-бяла и се удължи. Сивата коса порасна, образува вълни — бели като сняг. Сакото се стопи в гладка, блестяща коприна, яркосиня, със златни звезди и планети, разпръснати по тъканта. Точно като във видеоклип.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Това е по-трудно.

— Наистина. — Очите му блестяха.

— Значи… ти си…

— Мерлин. На вашите услуги.

— Страхотно.

Ужасът, който я бе сграбчил преди, се върна толкова силен, че почти й спря дъха. Подобен ужас бе изпитвала единствено в кошмарите си. До днес. Какво ставаше тук? За какво бе всичко това? През ума й веднага премина единственият логичен отговор.

— Това е! Защо не се сетих по-рано? Какво облекчение.

— Кое е облекчение?

— Разбира се. Толкова е очевидно. — Думите й излизаха все по-бързо и по-бързо, пречеше им единствено страхът, че може, че е съвсем малко вероятно, да греши. — Аз спя. Заспала съм в библиотеката, загледана в тъпата книга. Това е просто сън. Гледай. — Тя пристъпи към стената и удари с ръка студената й, твърда и съвсем реална повърхност. — Добре, няма проблем. — Почти бе очаквала ръката й да мине през стената. — Може и да изглежда реално, но не е. — Погледна към Мерлин. Той все още си беше с костюма на герой от Дисниленд. — Ако затворя очи, ти ще си отидеш и аз ще се събудя. Ето. — Тя стисна здраво очи. — Едно, две, три… — Щеше да се събуди, когато стигне до десет. — Четири, пет, шест… — Дали вече не е изчезнал? — Седем, осем, девет… — Тя отвори рязко очи. — Десет.

Мерлин стоеше на съвсем същото място усмихнат.

— Проклятие — изстена тя. Мерлин отвори уста сякаш за да каже нещо. — Знам, знам, не е необходимо да го казваш. Това е параклис. Съжалявам. Но не е истински параклис, затова няма значение. Всичко е само в главата ми. — Тя огледа помещението. — Имам страхотно въображение между другото. Виж само всичко това. — Тя махна с ръка. — Стените, слънчевият лъч през прозореца, дори сър Парче ей там — всичко е съвсем автентично. Особено като се отчете, че дори не харесвам този период от историята.

— Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Мисля, че такива бяха думите ти — каза Мерлин.

— Точно! Виждаш ли? Как щеше да ги знаеш, освен ако това не е сън?

— Или ако не съм Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.

— Не, не, няма начин. Ти не си истински. Това е сън. — Тя поклати енергично глава. — А дори и да не е сън, ти пак не би могъл да си истински, защото Мерлин никога не е съществувал. Ти си плод на въображението ми. Внушителен плод…

— Благодаря.

— Но плод, въпреки всичко. Най-близкото до действителността беше представянето ти като Фред Астер…

— Научих го на всичко, което знаеше — промърмори плодът.

— Но дори и това не се брои, защото аз спя. Точка. Следователно… — Тя тръсна ръце, сякаш са мокри, нервен жест, останал още от детството й. Гласът й се извиси опасно високо: — Защо не мога да се събудя?

— Е, аз бих казал, че отговорът е очевиден.

— Ти си ужасно долен за някой, който не съществува — озъби сетя. — И какво искаш да кажеш с това „очевидно“? Не мисля… Мили Боже! — Тя се плесна по бузите. — Аз съм в кома, нали? Това обяснява защо всичко не е съвсем като сън. Но защо не си спомням нищо? Може би съм била блъсната от кола…

— В библиотеката? — прекъсна я кисело той.

— Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради.

— Ти беше на третия етаж.

— Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си…

— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.

— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?

— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.

— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.

Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.

— Свърши ли?

— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.

— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.

— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.

— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.

— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.

— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.

7- Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Лангфорд и Дьовил никога няма да се принизят да решат проблемите си с юмруци, млади момко! В това е разликата между малките неопитни палета като вас и истинските джентълмени като останалите присъстващи около тази маса. Трябва да усвоите добрите маниери от по-възрастните си приятели, да придобиете тяхното лустро. Вместо да се възхищавате на предимствата на Дьовил в юмручния бой, би трябвало да отбележите кавалерското му държание и изключителния начин, по който си връзва вратовръзката!

— Благодаря, Баскервил — промърмори Ники.

— Няма за какво, Дьовил. Говоря самата истина. Вие сте пример за подражание. Бой с юмруци! Как ли пък не! На всеки възпитан човек ще му се догади от подобна мисъл!

— Противно е дори да се коментира — кимна херцог Станхоуп и огледа лицата на противниците си, опитвайки се да разбере дали си струва да рискува и да покачи залога при положение, че картите му бяха слаби.

— Моите извинения, господа… — започна младежът, но внезапно спря и само след секунда възкликна: — Не казахте ли, че Лангфорд е в провинцията?

Всички погледи се вдигнаха от картите и петимата господа видяха Лангфорд да се приближава към масата им с убийствено изражение на лицето. Четиримата замръзнаха на местата си от изненада. Чувстваха, че предстои да се разрази буря, и тръпнеха от страх, че ще пострадат, без дори да знаят за какво.

Единствен Никълъс Дьовил не се притесняваше от приближаващата опасност. Той по-скоро имаше вид на човек, който е нетърпение очаква сблъсъка. Когато графът спря зад неговия стол, Ники се облегна назад, пъхна ръце в джобовете си и иронично попита:

— Искате ли да се включите в играта, Лангфорд?

— Ставай! — процеди през зъби Стивън. Ръкавицата беше хвърлена. Дьовил само се усмихна и се намести още по-удобно на стола си.

— Тук ли? — развеселено вдигна вежди той.

— Ставай от стола, ти, кучи… — изсъска гневно графът.

— Значи тук — прекъсна го французинът, стана и обърна глава към една от празните зали.

Новината, че ще последва сбиване, се разнесе светкавично из целия клуб и управителят задъхано дотича.

— Моля ви, господа! Господа! Никога в историята на нашия клуб не е имало подобни… — викаше той, опитвайки се да настигне графа и Дьовил, запътили се към една от залите.

Вратата се затръшна под носа му.

— Помислете за официалното си облекло, господа! Помислете за мебелите! — изкрещя човечецът и рязко отвори вратата — тъкмо навреме, за да чуе свистене на юмрук във въздуха и да види как главата на Дьовил се отмята назад.

Управителят уплашено затвори вратата. Лицето му беше пребледняло като на смъртник. Мъжете го гледаха очаквателно.

— Е? — попита най-сетне един от присъстващите.

Управителят направи опит да се овладее и с разтреперан глас отвърна:

— До момента… резултатът е три към две… предполагам.

— В чия полза, приятелю? — поинтересува се един елегантно облечен джентълмен, който нямаше търпение да се включи в обзалагането.

Управителят се поколеба, после бързо отвори вратата и надникна в залата. В същия миг се чу силен трясък.

— За Лангфорд! — извика през рамо управителят и понечи да затвори вратата, но се спря и отново надникна вътре. — Не, за Дьовил! — съобщи той след последвалия нов удар. — Не, за Лангфорд! Не… — Той с трясък затвори вратата, едва избягвайки опасността да бъде повален от нечий юмрук.

Управителят остана с гръб, прилепен до вратата през цялото време, докато траеше боят. Най-сетне Дьовил и Лангфорд излязоха. Управителят бързо се шмугна в залата. Доплака му се при вида на унищожените мебели. Вдигна най-близкия стол и той се разпадна в ръцете му…

Когато двамата благородници се появиха пред останалите, замрелите разговори избухнаха с пълна сила — една обичайна тактика, с която мъжете се опитваха да покажат, че вниманието им е било насочено другаде.

Двамата съперници се разделиха в средата на залата. Лангфорд отиде при сервитьора, за да си поръча пиене, а Дьовил се върна на старото си място на масата за вист.

— Мой ред ли беше? — попита той, посягайки към картите си.

Двамата младежи едновременно кимнаха, херцогът на Станхоуп учтиво отвърна, че е почти сигурен в това, но Баскервил, който умираше от яд, че е станал за смях пред младежите, грубо подхвърли:

— По-добре кажи какво стана там вътре, иначе тези двамата няма да могат да се концентрират върху играта. Няма дори да успеят да заспят, докато не разберат какъв е изходът от двубоя. Трябва да ти кажа, че с Лангфорд се държахте невъзпитано, Дьовил! — добави той.

— Няма нищо за разказване — отвърна Ники, взе тестето карти от средата на масата и майсторски ги разбърка. — Обсъждахме една сватба.

Баскервил го погледна обнадежден, двамата младежи очевидно бяха развеселени, но само по-пияният от тях прояви нетактичност да попита:

— Сватба ли? Че какво толкова има да обсъждат двама джентълмени, когато става въпрос само за някаква си сватба?

— Кой ще е младоженецът — отвърна нехайно Ники.

— И взехте ли това решение, сър? — попита приятелят му, опитвайки се да заглади лошото впечатление от държанието на другаря си, като се престори, че вярва на тази съшита с бели конци история.

— Да — рече Ники и хвърли няколко чипа на масата. — Аз ще съм шаферът.

— Сватба! — изсмя се пияният и отпи от чашата си. Никълъс Дьовил вдигна очи от картите си, впи ги в лицето на нахалния младеж и хладно понита:

— А може би предпочитате да се превърне в погребение?

Баскервил се уплаши да не последва нещо лошо, затова побърза да отвлече вниманието на Ники, като попита:

— И какво друго дискутирахте с Лангфорд? Доста се забавихте.

— Обсъждахме също и малките стари дами с объркани спомени — иронично отвърна Ники. — И се чудехме на Божията мъдрост, благодарение на която езиците на тези старици продължават да работят дълго след като мозъкът им е престанал да функционира.

Херцогът на Станхоуп остро го изгледа:

— Надявам се, че не говорите за дама, която познавам!

— Всъщност познаваш ли дама, която са нарекли „Черити“, вместо да й дадат много по-точното название „Кокоши мозък“?

Херцогът едва потисна смеха си при това описание на по-възрастната му сестра.

— Може и да познавам — отвърна той и кимна на новия играч, приближил се до масата им.

Новопристигналият свойски се настани, кимайки на Баскервил и Дьовил, и погледна въпросително към младежите.

— Тези двамата с увиснали челюсти и дълбоки джобове са лордовете Банбратен и Айсли — представи ги Ники. — Вие вече сигурно сте виждали графа на Лангфорд? — попита той младите лордове.

Те едновременно кимнаха.

— Добре. Сега, след като приключихме с представянето, двамата с графа ще се заемем с благородната задача да приберем остатъка от бащините ви пари.

8 - Мъжът на моите мечти – Джоана Линдзи

— Какво трябва да мине добре в Хампшър? — попита Девлин без да си даде сметка, че тонът му изведнъж е станал рязък. — Да не би да очакваш предложение за женитба?

— Небеса, не! — засмя се тя. — Там само ще се запозная с него. Храня големи надежди, наистина, но не чак толкова големи.

— С други думи, ти вече си го избрала, но той още не знае. И кой е нещастникът, на когото си хвърлила око?

— Ще ти бъда признателна, ако говориш с по-голямо уважение за бъдещия ми съпруг.

— Притрябвала ми е твоята признателност — изсумтя Девлин. — Не се шегуваш, нали? Наистина възнамеряваш да се омъжиш за човек, когото дори не си виждала?

— Да — решително отговори Мегън. — Така че не се безпокой, господин Джефрис. Сърцето ми скоро ще бъде заето.

— О, освен всичко останало възнамеряваш и да се влюбиш в този непознат… Имаш ли представа поне как изглежда?

— Ами, не, но…

— А-ха! Значи просто се домогваш до титлата му, така ли?

— И какво, ако е така? Да не би да съм първата?

— Не, не си, това се прави от векове, но един благородник обикновено също иска да получи нещо в замяна на титлата си. Какво можеш да му предложиш ти? Саркастичният му тон я засегна болезнено.

— Е, това се оказа едно краткотрайно примирие, нали? — Тя се извърна и поведе Сър Амброуз към конюшнята. Девлин я догони и закрачи редом с нея.

— Съжалявам. Не исках да го казвам.

— Какво значение има една обида в повече? Може би Тифани беше права. Може би за теб се е превърнало в навик да сипеш оскърбления, за да пречиш на жените да „падат в краката ти". Но, както вече казах, няма защо да се безпокоиш, че аз мога да „падна", господин Джефрис. Опасенията ти, че това може да се случи — доколкото въобще си ги имал — са били смешни. Ти изобщо не ме привличаш.

Значи бялото знаме се сменяше с червено — ярко, ярко червено.

— Това изявление лесно може да бъде опровергано. Да ти покажа ли как?

— Да не смяташ да правиш представление току пред къщата?

— Вече стигнахме до страничния двор, ако не си забелязала. Да, точно това смятам да направя, по дяволите — изръмжа той.

— Хм, по-добре недей. Баща ми, който със сигурност ще чуе сърцераздирателния ми писък, изобщо няма да остане възхитен. Както, впрочем, и бъдещият ми съпруг, а дук Ротстън не е човек, с когото…

— Кой?

Мегън бе принудена да се обърне, защото Девлин се беше заковал на място. Шокираното му изражение я изпълни със злорадо задоволство.

— Предполагам, че това може да те слиса — каза тя невъзмутимо.

— Добре ли чух?

— Съвсем добре. До края на тази година аз ще бъда съпруга на Амброуз Сейнт Джеймз. И ти, господин Джефрис, няма да бъдеш поканен на сватбата.

— Защо… защо точно той?

— Защо не? Аз харесвам неговата конюшня.

— Харесваш неговата…

Останалата част от изречението премина в нечленоразделно ломотене. Мегън сви рамене и продължи напред сама.

9- Прелъстен - Виржиния Хенли

Новите обитатели запалиха любопитството на младата прислужница. Под предлог, че бърше праха, тя се качи на горния етаж и започна да подслушва край една от вратите и да наднича през ключалката. Джон Бул избра точно този момент, за да я отвори. При вида на коленичилото момиче той се учуди от този обичай.

— Молиш ли се? — попита тамилецът.

— Да надничам ли? (На английски двете думи звучат доста близко, „прей“ — моля се и „прай“ — надничам) — изрече Дора.

— Не съм те обвинил, че шпионираш, макар сега да виждам, че точно това е било намерението ти.

— Не съм надничала — отрече момичето.

— Сега към надничането прибавяш и лъжа. Защо си се вторачила в главата ми?

Слугинята подсмръкна и реши, че е най-добре да атакува.

— Защо носиш туй около главата си?

Джон Бул се чудеше как да обясни това на момичето, жена, което очевидно принадлежеше към по-низшите касти.

— Това е моята униформа. Нося я поради същата причина, поради която ти ходиш с този парцал на главата.

— Парцал ли? — възкликна Дора, дълбоко обидена. Това бе една от най-хубавите й шапки. — Шапките ми не са парцали. Таз е ленена и имам дори една дантелена.

— Въшки ли? (недоразумение поради близостта в звученето на думите „дантела“ и „въшки“) — погледна я ужасен той. — Ти имаш въшки?

Това обясняваше защо покрива главата си с ужасната шапка.

— Имам — потвърди гордо Дора.

— Не се приближавай! Ти си нечиста!

— Нечиста! — изпищя младата жена.

— Уволнена си! Къш, къш!

— Не мойш да ма уволняваш… дойде едва днес!

— Не съм дошъл в Англия, за да умирам, а да живея! — След това слезе към кухнята и спря пред закръглената готвачка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Джон Бул.

— Ако ти си Джон Бул, тогаз аз съм Савската кралица — заяви тя.

— Савска ли? Значи тогава вие не сте жената-прасе? (Игра на думи: хог — свиня) — попита леко объркан той.

Дора се изкиска, а лицето на готвачката стана пурпурночервено.

— Жена-прасе ли? Ти с името ми ли се подиграваш? — попита тя.

— Не, не, мадам. Уверявам ви, че съм напълно сериозен.

— За теб съм госпожа Хог. И искам уважение в кухнята си. Мразя да ми се месят.

— Нямам намерение да се смесвам с вас, мадам, нито пък с момичето с въшките. Дойдох за парченце плод за скореца на господаря. Къде е птицата?

— Мразя я! — заяви готвачката.

Джон Бул пребледня леко.

— Изядохте ли я? (Готвачката произнася неправилно глагола „мразя“, в резултат на което звучи като „изядох“) — попита невярващо той. — Господарят я обичаше.

— Е, мразя я. Отиде си долу и там си остана!

— Нямам думи — промълви тамилът.

— Мозък, искаш да кажеш.

— Бих могъл да кажа нещо гадно, но ще се въздържа! — заяви той и напусна кухнята.

10 - Джули Гарууд - Принцеса Алесандра

Игуменката майка Мери Фелисити винаги бе вярвала в чудеса, но през всичките си шестдесет и седем години на тая земя, тя за първи път стана свидетел на едно от тях в един мразовит февруарски ден на 1820 година, когато писмото пристигна от Англия.

В началото се страхуваше да повярва на благословената новина, защото се опасяваше, че Дяволът е решил да я измами, за да подхрани надеждите и сетне окончателно да ги смаже. Но след като тя покорно отговори на официалното писмо и получи второ потвърждение, подпечатано от херцог Уилямшиър, майка Мери Фелисити го прие като дар, защото това наистина си беше дар.

Истинско чудо.

Най-после те щяха да се отърват от тази немирница. Още на другия ден, по време на сутрешната молитва игуменката сподели новината с другите монахини. Вечерта отпразнуваха събитието с патешка супа и прясно изпечен черен хляб. Сестра Ракел беше твърде развълнувана и по вечерня на два пъти я смъмриха за гръмогласния й смях.

На следния ден следобед извикаха немирницата — или иначе казано принцеса Алесандра — в безупречния кабинет на игуменката. Докато принцесата слушаше новините за заминаването й от манастира, сестра Ракел събираше багажа й.

....

Тъгата в гласа на Алесандра накара игуменката да поклати глава.

— Не мога да те оставя тук, дори и да имаше основателна причина…

Алесандра се хвана като удавник за сламка.

— О, наистина има такава — каза бързо тя.

Пое си дълбоко дъх и тържествено рече:

— Реших да стана монахиня.

Самата мисъл, че Алесандра може да се присъедини към техния свети орден, смрази игуменката от главата до петите.

— Бог да ни е на помощ — промърмори тя.

— Това е заради ония сметки нали, Майко? Искате да си отида заради онази дребна… фалшификация.

— Алесандра…

— Направих го само, защото исках банкерът да ви отпусне заем. Вие отказахте да използувате моя капитал, а аз знаех колко много се нуждаехте от параклиса… а пък и този пожар. И вие получихте заема, нали? Вярвам, че Бог е простил измамата ми, а сигурно и Той самият ми е помогнал да променя числата в сметките, инак не би ме дарил със способността така добре да се оправям с цифрите. Нали, Майко? Дълбоко в сърцето си знам, че Той ми е простил това дребно мошеничество.

— Мошеничество? По-скоро бих казала кражба — изсумтя монахинята.

— Не, Майко — поправи я Алесандра. — Кражба означава да присвоиш нещо, а аз нищо такова не съм направила. Просто поправих числата.

Начумереното лице на игуменката подсказа на Алесандра, че не е трябвало да й противоречи, нито да повдига щекотливата тема за счетоводните книги.

— А пожара…

— Майко, аз вече си признах колко много съжалявам за тоя злополучен инцидент — рече на един дъх Алесандра и побърза да смени темата преди майка Мери Фелисити да се разсърди отново. — Наистина бях сериозна като казах, че искам да стана монахиня. Вярвам, че това е моето призвание.

ПП Класацийката за Малори ще я изтипосам тази седмица (сигурна съм че никак няма да ме затрудни)

Редактирано 19 октомври 200916 г. от svetla11 (преглед на промените)

Ех, какво да се прави, време ми е да се стегна и да съставя десетката. Добре че бяхте вие и можах да си спомня някои моменти от любими книги, че съвсем го бях закъсала. Обаче със сигурност има още десетки смешни случки в романите, за които сега не мога да се сетя.

10. Съвсем кратичък откъс от Като пепел във вихъра на Катлийн Удиуиз. По принцип ми е много забавно как Алена прави Коул на магаре и го подлудява най-редовно:

Алена прекара безсънна нощ. На следващата сутрин слезе в обичайния час по стълбите към кухнята. За нейно учудване Коул вече седеше на масата. Потънал в дълбок размисъл, той бъркаше с лъжичка в една празна чаша. Алена не можа да понесе тази гледка. Услужливо хвана каната за кафе и понечи да му налее. Ненадейно изтръгнат от унеса си, Коул обърна чашата и врялата течност се изля в скута му. Той скочи на крака със силен вик.

— Какво правиш, недодялано говедо? Май искаш да ме превърнеш в нещастен евнух?

Алена не можа да измисли друго, освен да изсипе една кофа студена вода там, където му пареше. Коул стоеше като гръмнат. Той гледаше втрещено Ал, докато Дулси едва прикриваше усмивката зад ръката си. Беше наистина рядкост един янки да бъде подреден безнаказано по този начин.

— Вече наистина ми дойде до гуша от твоите магарии — изрева Коул и разкопча униформената си куртка.

— Чудесно! — Сега и Алена се беше ядосала. — Следващия път ще ви оставя да се удавите в реката.

— Там щях да съм по-добре. Ти изгори най-ценните ми части, но дяволите!

9. Сълзи от злато и пак Катлийн Удиуиз

Обула меките си кожени обувки, Елиза изтича до камината и провери температурата на водата в кофата, която Фич й бе донесъл предната вечер. Бе толкова студена, че би могла да разбуди и най-безнадеждния сънливец.

С кофа в ръка отиде към вратата и се ослуша. Тъп като не чу нищо обезпокоително, тя внимателно избута вътрешното резе и излезе навън. Отдолу се носеше гръмкото хъркане на Фич и Спенс. Отгоре не се чуваше нищо. Елиза тихо се изкачи по стълбите и на пръсти се промъкна в спалнята на лорда. Със затаен дъх се взря в помещението, където слабата дневна светлина проникваше през прозорците и през дупката в тавана. Около дървения балдахин бе опънато нещо като палатка, което да пази от течението. В огромното, украсено с дърворезба легло, лежеше неприятелят й, потънал в дълбок сън. Хубавото лице с тъмни мигли бе обърнато към нея. Една кожена завивка го покриваше до половината, разкривайки горната част на тялото му. Множество белези по гърба и по гърдите показваха, че животът му не е бил от най-спокойните.

Елиза се отърси от всякакви скрупули. Този тип не заслужаваше нищо друго… Тя повдигна кофата и изсипа цялото й съдържание върху Максим Сиймур.

Нищо неподозиращият маркиз подскочи, брутално изтръгнат от съня си. Той се отърси ужасен и диво я изгледа. Но когато запрати настрана завивката си, за да хукне след нея, тя се вцепени при вида на напълно голото мъжко тяло. Тази гледка — фигурата на Аполон — завинаги щеше да се запечати в паметта й! Но това не бе мраморен бог, а мъж от плът и кръв, жив и истински, смел и мъжествен, при това и обзет от ярост.

Елиза се обърна и хукна. Краката й буквално летяха, когато тичаше по коридора и почти се пързулна надолу по стълбите. Стъпките на преследвача й се чуваха все по-наблизо. Със сетни сили тя достигна вратата на спалнята си и вдигна резето. Треперейки и тежко поемайки си дъх, тя се облегна на нея. Беше на сигурно място! Но миг след това се стресна, когато той задумка с все сила.

— Ще изкъртя тази врата, ако някога го направиш отново, жено! — викаше той, разпенен от бяс.

….

Елиза се зае сега с печката, после посегна за метлата, за да измете пода, отначало бавно, после все по-бързо и енергично, така че се вдигнаха облаци прах и маркизът се разкашля. Той яростно удари по масата.

— Престани, вещице такава!

Елиза се подчини и го наказа с презрителен поглед през рамо.

— Работата ви пречи, така ли, милорд?

Кашляйки, Максим се опита да разсее облаците прахоляк. После посочи с пръст другия край на масата.

— Сядай, женище такова.

— Вещица? Женище? На мен ли говорите?

— А на кого? — Максим я погледна и поклати глава. — Предупредих Николаус, но той не щеше да ме чуе.

— Николаус? — Любопитството й се разбуди.

— Да. Николаус. Попита ме дали може да ви ухажва.

— Ах, така ли? — Тонът й бе станал осезаемо по-рязък. — И вие разрешихте ли му?

— Той ще пристигне днес по обяд.

Сега Елиза стана и удари с длан по масата.

— Колко любезно от ваша страна да му дадете разрешение за това, лорд Сиймур!

— Дадох му добър съвет. Не е в моя власт да кажа нито да, нито не. Препоръчах му да пита лично вас. Честно казано, предупредих го и го посъветвах да ви се представи в пълно бойно снаряжение, ако иска да се измъкне читав.

8. Брачна авантюра- Джули Гарууд

Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои.

— Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара. Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена.

Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши. Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две.

— Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже. Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й. Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея. Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна.

— Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми.

— Злоупотребявам с твоето търпение?

Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й.

— Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен. — Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара.

Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна.

— Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата?

— Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми.

— Отговори ми!

— Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата?

— Става това, че загубихме две платна! - Тя не проумя какво й казва.

— Ние какво?

— Две платна са унищожени!

— И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно…

— Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка!

Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи.

— Исках да кажа кораб.

— Имаш ли още от тези неща?

— Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три.

— Дай ми ги. Още сега.

— За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара.

— За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула. — Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида.

— И защо, по дяволите, да не мога?

Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва.

— Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам.

Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана.

— Тези чадъри са опасни, ето защо.

Тя не му повярва.

— Как могат да бъдат опасни?

Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава.

— Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той.

— Само Айвън беше контузен — поправи го тя.

— Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той.

Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й.

— Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното!

— Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно.

— А не е ли нарочно?

— Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш!

Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче.

— Престани с тези сълзи — каза той.

Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали?

Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.Тази жена едва не разруши кораба! Той я целуна. Тя се сгуши в него и спря да плаче.

— Знаят ли другите, че аз разбих кораба?

— Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито.

— Но мъжете мислят, че аз…

— Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той.

Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й.

Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него.

— Нейтън?

— Да?

— Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда?

Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина!

— Да, знаят.

— Ти ли им каза?

Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той.

— Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара.

— Искам да ме уважават.

— О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост. Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави:

— Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата. Тя помисли, че той се шегува с нея

— Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя.

— О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата. Други вярват…

7. Невестата от Шербурк- Катрин Каултър

Как се чувстваш? Това я изненада и тя вдигна поглед.

— Чудесно, благодаря. Достатъчно добре, за да се върна в Клейбърн Хол. Сама, без вашето благородно присъствие.

— Съмнявам се.

— Добре, даже и да падна мъртва в канавката резултатът щеше да бъде същият, нали?

— Не съвсем. Аз не бих развалил договора с баща ти.

Александра се изправи. Протегна ръка.

— Дай ми ключа от вратата. Глупава бях, че останах тук толкова дълго да понасям твоите обиди и насмешка. Сгреших, като вярвах, че ще ме приемеш, ще разбереш, че бих могла да ти бъда доста добра жена. Сгреших в чувствата си… няма значение. Бързо започнах да те презирам почти толкова, колкото ти мен. Няма да стоя тук и минута повече. Дай ми проклетия ключ.

Дъглас прокара пръсти през косата си и изруга:

— Нямах това предвид. Исках да говоря с теб, не да се боря, не исках да те обиждам, нито ти мен. Ти не ме презираш, сигурно не искаш да кажеш това. Нито пък аз те презирам. Нито съм имал намерение да те замъкна при баща ти опозорена.

— Не ти вярвам.

— Моля те, седни.

— Дай ми ключа и ще си отида.

Дъглас обгърна кръста й и я вдигна. Занесе я до един стол и я постави в него. Стоеше точно пред нея, като преграждаше всяко бягство.

— Сега ме изслушай. Не знам как стигнахме до подобно положение. Мислех те за по-разумна, по…

— Покорна? Хрисима? Глупава?

— По дяволите, млъкни! Нищо подобно. Ти се държиш абсурдно, опитваш се да ме разсърдиш.

Той започна да се разхожда напред-назад пред стола й. Тя го наблюдаваше, без да разбира и без да е сигурна какво иска.

Той спря, наведе се, ръцете му сграбчиха дръжките на стола й, лицето му беше на по-малко от три инча от нейното.

— Добре, ще ти кажа просто какво съм решил да правя, какво реших, когато бяхме все още в къщата на Том О'Мали.

Гледаше наоколо, безразлична колкото едно дъбово дърво.

Той се изправи, наблюдаваше я отгоре:

— Решил съм да те запазя като моя съпруга. Няма да анулирам брака. Баща ти може да запази проклетия договор. Подходяща си за мен като всяка друга жена. Беше права. Ще бъдеш за мен много добра съпруга. Имаш добро родословие. Имаш отлично възпитание, най-малкото би трябвало да имаш. След като те запазя, няма да пътувам до Лондон, за да търся подходяща кандидатка и да я ухажвам, докато полудея от отегчение. Тони беше прав в това отношение, неговата кожа. Разбира се, ти не си точно това, което бих искал да бъдеш. Трябва да се научиш да сдържаш проклетия си език. Мисля, че мога да ти помогна да подобриш маниерите и държанието си спрямо мен. И така, Александра, няма причина да напускаш. Няма причина да действаш неразумно. Ти си сега моя съпруга — признавам те за такава, — ти си сега графиня на Нортклиф.

Той сияеше пред нея.

Александра се изправи много бавно. Той отстъпи назад все още сияещ, очевидно с нетърпение очакваше от нея да се хвърли на мъжките му гърди и да се разплаче от облекчение, да му благодари за чудното благородство, да му целува ръцете и да се закълне във вечна преданост и подчинение.

А тя се обърна бавно, вдигна инкрустираната масичка с вретеновидни крака, вдигна я над главата си и бавно я свали надолу. Той я гледаше с невярващи очи, но се отдръпна и масата се стовари на рамото, не на главата му. Ключът падна от ръката му на пода.

Тя го вдигна и се затича към вратата. Дъглас клатеше глава, вбесен, озадачен, леко дезориентиран. Ти изскочи мигновено от вратата, затръшна я в лицето му и когато ръката му вече хвана дръжката, чу ключът да стърже в ключалката.

Гледаше втренчено вратата.

Проклетата жена го беше заключила в Златния салон. Вратата беше стара и красива, солидна, плътна. Петима мъже най-малко щяха да бъдат необходими, за да я разбият.

Дъглас беше служил в армията. Беше силен, хитър, рядко губеше двубои. По дяволите, даже говореше френски и испански свободно. И въпреки това тази жена го хвана неподготвен. Това беше твърде много.

Той се предаде и извика:

— Отвори тази проклета врата! Александра, отвори вратата!

Чуха се удари и бърборене от другата страна на вратата, но не и звукът на ключ в ключалката.

— Отворете вратата!

Накрая чу гласа на Холис в гюрултията, който каза твърдо:

— Момент, господарю. Нейна светлост е хвърлила ключа може би някъде под стълбите и в момента го търсим.

— Спри я, Холис! Не я пускай да избяга!

— Няма защо да се безпокоите, господарю. Лейди Синджън я е спряла, докато говорим.

Дъглас стоеше като глупак, без да каже нещо повече, стоеше безпомощно, без да може да направи каквото и да е. Вратата се отвори. Излезе между тълпа от слуги и роднини. Отнякъде се бяха появили чичо Албърт и леля Милдрид. Всички викаха и бърбореха и от тази какофония ушите му бръмнаха.

Той погледна към сестра си, която беше възседнала Александра с разперени ръце върху италианския мраморен под.

Нортклиф Хол се беше объркал повече, отколкото цяла армия на бойното поле. Отметна глава и се засмя.

— Господи — чу се познат провлечен глас от отворената външна врата, — Дъглас, какво, по дяволите, става тук? Какво прави Синджън върху Алекс? Откъде дойдоха всички тези хора. Тук сякаш са се събрали всички от фамилията Шербрук — от Лондон до Корнуъл.

Тони и Мелисанда влязоха в салона и бързо се присъединиха към бъркотията.

6. Цената на рая- Катрин Каултър:

Все още си подсвиркваше, когато зави покрай дълга редица от тисови храсти, извеждащи на алеята към входната порта. Пред къщата беше спряла карета с четири коня, очевидно току-що пристигнала. Вратичката й беше отворена и Маркъс помагаше на една представителка на нежния пол, отличаваща се с привлекателността си, да слезе от нея. Беше облечена в елегантна тъмнозелена рокля за пътуване и пасващо към нея боне, очарователно привързано под брадичката й. Меки тъмнозелени ботуши от ярешка кожа загатваха за скритото в тях божествено краче.

Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.

— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!

Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.

— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?

— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.

Целеста!

Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.

— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!

Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.

— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!

Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.

— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.

— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!

Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.

— Ама че оръжие, Херцогиньо!

— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.

— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.

— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!

Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!

На нея!

Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.

Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.

Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.

— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.

— Махни ръцете си от мен, мръснико!

— Ако го сторя, обещаваш ли да не изтичаш за пистолет, за да ме застреляш?

Вместо отговор получи ритник в пищяла.

Той изохка и я дръпна силно встрани от себе си.

— А сега би ли благоволила да се запознаеш с госпожица Целеста Креншоу? Не е ли очарователна? Тя ме обожава и нямаше абсолютно нищо против да пропътува целия път насам, само за да не изпитвам лишения.

Поведението му, цялата сцена бяха добре изиграна комедия, в която тя играеше ролята на глупака. Беше я накарал да забрави чувството си за мярка, да излезе от кожата си. Беше я надиграл. Опита се дълбоко да си поеме дъх за успокоение. Трудно й се удаваше. Но продължи да полага усилия. Налагаше се да каже нещо, за да излезе в последния момент с чест от положението.

— Здравей, Целеста — без съмнение гласът й звучеше прекалено пискливо и високо. — Дойде значи най-сетне да измъкнеш този грубиян от леглото ми. Спасена съм. Причината за яда ми към него съвсем не се дължеше на пристигането ти. Истината е, че съм уморена да си измислям болежки, за да го държа далеч от себе си. Но ти си тук и повече няма да се налага да се преструвам на болна. Ще мога да ям като нормален човек. Благодаря ти, Целеста. Да ти покажа ли стаята ти или предпочиташ да се настаниш в спалнята на негова светлост? Прощаваш ли ми за проявената опърничавост, Маркъс? — ухили му се колкото можа по-мило и невинно тя, усещайки го как стиска ръцете й по-здраво. — Бях толкова изненадана. Но сега, след като съзрях преимуществата, които предлага и за двама ни присъствието на госпожица Креншоу, оценявам загрижеността ти. О, мой най-скъпи Маркъс, прекалено си мил към мен!

— Ще те убия — каза Маркъс през зъби и започна да я тресе, но скоро престана. — Не трябва така да се държа с теб, току-виж пак си повърнала в розовите храсти. Гледката почти щеше да разплаче главния ни градинар. Храстът, който ти съсипа, беше наскоро засаден от него. А сега, госпожо… — той замълча и започна леко да гали ръцете й. — Аз мисля, че ако съм чудесен мил съпруг, то ти, Херцогиньо, си също така добра съпруга. Та, ако не възразяваш, понеже Целеста, без съмнение е изтощена, най-малкото от жажда, ще я придружа до стаята й и ще направя каквото мога за нея. Не започвай пак да буйстваш, мила — той я потупа по бузата, целуна челото й — непорочна целувка, както всеки обичлив чичо би го сторил, и се обърна към младата жена, мълчалив зрител на сцената.

— Нали е прекрасна, Целеста? А пък ти се притесняваше, че тя може да не те хареса, както аз те харесвам. Позволи ми да те отведа в спалнята ти и да ти помогна да се отървеш от роклята за пътуване. Посмачкала се е и в нея изглежда ти е горещо. Всъщност май аз съм по-разгорещеният. Хубава хладка баня и — ах! — аз ще ти изтъркам гърба. А после заедно ще се насладим на остатъка от следобеда.

— Маркъс!

— Да, Херцогиньо?

— Ако не свалиш ръцете си от нея, ще направя нещо, което съм сигурна, че дълбоко ще те наскърби.

Ръцете му паднаха като отсечени.

— Сега какво, Херцогиньо?

— Ако ми се присмееш още веднъж, последствията ще са същите.

5. Прелъстен- Вирджиния Хенли:

Новите обитатели запалиха любопитството на младата прислужница. Под предлог, че бърше праха, тя се качи на горния етаж и започна да подслушва край една от вратите и да наднича през ключалката. Джон Бул избра точно този момент, за да я отвори. При вида на коленичилото момиче той се учуди от този обичай.

— Молиш ли се? — попита тамилецът.

— Да надничам ли? (На английски двете думи звучат доста близко, „прей" — моля се и „прай" — надничам) — изрече Дора.

— Не съм те обвинил, че шпионираш, макар сега да виждам, че точно това е било намерението ти.

— Не съм надничала — отрече момичето.

— Сега към надничането прибавяш и лъжа. Защо си се вторачила в главата ми?

Слугинята подсмръкна и реши, че е най-добре да атакува.

— Защо носиш туй около главата си?

Джон Бул се чудеше как да обясни това на момичето, жена, което очевидно принадлежеше към по-низшите касти.

— Това е моята униформа. Нося я поради същата причина, поради която ти ходиш с този парцал на главата.

— Парцал ли? — възкликна Дора, дълбоко обидена. Това бе една от най-хубавите й шапки. — Шапките ми не са парцали. Таз е ленена и имам дори една дантелена.

— Въшки ли? (недоразумение поради близостта в звученето на думите „дантела" и „въшки") — погледна я ужасен той. — Ти имаш въшки?

Това обясняваше защо покрива главата си с ужасната шапка.

— Имам — потвърди гордо Дора.

— Не се приближавай! Ти си нечиста!

— Нечиста! — изпищя младата жена.

— Уволнена си! Къш, къш!

— Не мойш да ма уволняваш… дойде едва днес!

— Не съм дошъл в Англия, за да умирам, а да живея! — След това слезе към кухнята и спря пред закръглената готвачка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Джон Бул.

— Ако ти си Джон Бул, тогаз аз съм Савската кралица — заяви тя.

— Савска ли? Значи тогава вие не сте жената-прасе? (Игра на думи: хог — свиня) — попита леко объркан той.

Дора се изкиска, а лицето на готвачката стана пурпурночервено.

— Жена-прасе ли? Ти с името ми ли се подиграваш? — попита тя.

— Не, не, мадам. Уверявам ви, че съм напълно сериозен.

— За теб съм госпожа Хог. И искам уважение в кухнята си. Мразя да ми се месят.

— Нямам намерение да се смесвам с вас, мадам, нито пък с момичето с въшките. Дойдох за парченце плод за скореца на господаря. Къде е птицата?

— Мразя я! — заяви готвачката.

Джон Бул пребледня леко.

— Изядохте ли я? (Готвачката произнася неправилно глагола „мразя", в резултат на което звучи като „изядох") — попита невярващо той. — Господарят я обичаше.

— Е, мразя я. Отиде си долу и там си остана!

— Нямам думи — промълви тамилът.

— Мозък, искаш да кажеш.

— Бих могъл да кажа нещо гадно, но ще се въздържа! — заяви той и напусна кухнята.

Обичам и момента (не знам дали ще си спомня правилно) когато Антония усърдно се правеше на момче и Адам я мъкнеше в съмнителни компании, където тя редовно се напиваше, после се прибираше на четири крака вкъщи и "връщаше поръчката" в кофата, която й подаваше любезния иконом. И така до една вечер когато икономът услужливо й поднесе кофата без да го е молела и тя просъска нещо като " Много си нагъл!" Не е зле пак да почета малко от тази уникална книжка, позабравих я вече...

4. Сърце от лед- Джуд Деверо:

Кен тъкмо се връщаше в къщата, когато една необикновена гледка го принуди да спре като закован. Бъдещата му съпруга, облечена по начин, по който, доколкото му беше известно, дамите нямат навика да излизат извън къщи, се спускаше по решетката за рози.Нещо повече от дребнаво любопитство го накара та се скрие зад едно дърво. Видя как Хюстън се втурна сред вчепкалите се едно в друго момчета, високи колкото нея. Но когато хукна към полесражението, за да й помогне, видя, че тя е майсторски боксов удар запрати едно от момчетата на земята.

Кен остана на мястото си, наблюдавайки как в следващия миг невестата му постави на място едно едро, мрачно момче по обичайния за нея хладен и високомерен начин.

— Той няма никакъв шанс — изсмя се гласно Кен. Беше научил от собствен опит, че един мъж винаги излиза победен, когато Хюстън пусне в ход своя специфичен вледеняващ поглед.

Засмя се отново, когато видя, че мрачното момче задочна да се изкачва пред Хюстън по решетката за рози. Но докато ги наблюдаваше, забеляза, че халатът на Хюстън се закачи на розовите бодли и че тя се мъчи да освободи плата и себе си от това затруднение. В същия миг трима мъже и една жена излязоха зад ъгъла на къщата и само след няколко секунди Хюстън щеше да се озове в полезрението им. Затова прибяга бързо по тревата и сложи ръка върху глезена на крака й.

Когато Хюстън погледна уплашено надолу и видя под себе си Кен, тя едва не припадна. Какво ли щеше да си помисли сега за жената, за която трябваше да се венчае само след един час? Отлично знаеше какво биха казали мистър Гейтс или Леандър, ако я видеха как пред очите на всички се катери по стената в долно бельо.Тя отново го погледна и каза единственото нещо, което й дойде на ума:

— Шапката ми вероятно се е изкривила.

Надяваше се, че звукът, който го чу да издава, беше нещо като кискане.

— Мила, дори и аз знам, че дамите не носят шапки, когато са по бельо.

Хюстън беше като парализирана. Той не й се сърдеше!

— Ако обаче не искаш всички да те видят в това одеяние, побързай да се прибереш.

Но не трябва да забравяме и страхотното моминско парти на Хюстън също любим момент от романа.

3. Венчило с дявола- Джули Гарууд:

Този страховит воин ревеше като ранен звяр. Джейми сериозно се изплаши да не оглушее завинаги. Въпреки това се опича да потисне гнева си. Каза си, че този мъж си мисли, че синът му е мъртъв и е смазан от скръб, затова не бива да го кори за грубите му маниери.Всички изчакваха мълчаливо завръщането на Джейми. Тя носеше спящото дете на ръце. Синът на леърда бе целият покрит с дебело вълнено одеяло, за да го предпазва от режещия вятър.Бащата остана с безстрастно изражение. Джейми отиде до него и откри лицето на бебето.

— Дай!

— Престанете да крещите — тихо заповяда тя. — Ако събудите това дете, след целия труд, който положих, за да го приспя, ще си платите скъпо за безобразието. Ясно е?

— Да го събудя?!

— Току-що ви казах да не крещите! — Джейми се опитваше да не закрещи и тя, но неволно бе повишила глас. Веднага съжали за избухването си, тъй като бебето отвори очи и се размърда. Тя му се усмихна нежно, сетне вдигна глава и изгледа кръвнишки баща му. Не забеляза смаяния поглед на леърда.

— Видяхте ли какво направихте? Вашите викове уплашиха детето — промърмори Джейми. Изправи бебето, притисна го до рамото си и започна да го потупва по гръбчето. То шумно се оригна. — Браво! Добро момче! — похвали го Джейми и леко го целуна по върха на главичката.

Ала лицето й придоби строго изражение, когато отново се обърна към леърда.

— За мен е истинска загадка защо Бог ви е благословил с такова прекрасно дете. Малкото създание току-що е нахранено и ако го раздразните, може да повърне. Вождът на клана Макферсън стоеше безмълвен. Джейми неохотно му подаде бебето. Забеляза, че ръцете му треперят.

— Трябва да ви дам някои указания, преди да си тръгнете — добави тя.

Старият воин дълго остана безмълвен. Взираше се в сина си, опитвайки се да се съвземе. Не смееше да покаже радостта си, тъй като това щеше да разклати позициите му пред хората на Кинкейд. Бебето се размърда и сякаш усетило баща си, сладко му се усмихна.

— Но… но то е живо…

— Да, но ще го уплашите до смърт, ако продължавате да крещите — тросна се Джейми. А сега, ако обичате слушайте ме внимателно, сър, Ще кажете на съпругата си да храни сина си само с козе мляко.

— Няма! Сякаш я удари гръм, Преди леърдът да се осъзнае, тя грабна бебето от ръцете му, притисна го до гърдите си закрачи край коня му.

— В такъв случай се прибирайте у дома без сина си Макферсън! Няма да позволя вашето невежество да го убие. Върнете се да си го вземете, когато вече е достатъчно голям, за да се храни сам.

Кръглите като мъниста очи на леърда се разширих от изумление. Погледна към Гейвин, сетне отново към лейди Кинкейд.

— Дай ми го!

— Първо тържественото обещание, че ще го храни само с козе мляко!

— Той ще се храни с млякото на майка си, жено.

— Той не харесва млякото на майка си.

— Да не би да обиждаш съпругата ми?

Джейми нетърпеливо го изгледа. Как й се искаше да може по някакъв начин да влее малко здрав разум дебелата глава на този планинец!

— Казвам ви какво трябва да направите, за да живее това бебе! — извика тя. То нима да понесе още един пристъп на болестта. Моля ви, сър, обещайте ми…

Рязкото му кимване я успокои. Подаде малкото вързопче отново на баща му и се запъти към Гейвин и Маркъс.

— Вие сте най-неблагодарният човек, когото съм срещала промърмори тя.

— Неблагодарен?

Той отново крещеше, Младата жена рязко се обърна сложи ръце на кръста си и му метна изпепеляващ поглед.

— Да, неблагодарен! — извика тя. — Вие би трябвало да ми изкажете своите горещи благодарности, Макферсън, а не да ми крещите.

Очите на леърда се присвиха злобно. Джейми усещаше, че по някакъв начин гордостта му е наранена, но нямаше представа защо.

— Аз настоявам вие да ми се извините, задето сте отвлекли сина ми, ако не го сторите, ще има война.

— Това, от което имаш нужда, е един хубав ритник по задника, стар пръч такъв! — извън себе си от яд изкрещи Джейми. — И точно това ще получиш, ако не се отнасяш с уважение към мен!

— Ти си взела сина ми! Господи, колко глупав човек! Конят му бе не по-малко неприятен от стопанина си. В мига, в който възрастният леърд пусна юздите му, животното се опита да захапе рамото на Джейми, а Макферсън изглежда нямаше никакво намерение да му попречи, както нямаше намерение и да спре да крещи.

— Чакам извинението ти!- изрева той. Джейми удари коня му и го избута от рамото си.

— Как смееш да искаш извинение от мен? Аз не съм отвлякла сина ти и ти много добре го знаеш. Можеш да стоиш тук, докато пукнеш, но няма да чуеш извинение от мен!

Бебето се разплака.

— О, по-добре заведи сина си при майка му! И да не си се появил отново в земите на Кинкейд, докато не се научиш как да се държиш!

Макферсън изглеждаше така, сякаш се канеше да я удари. Нарочно отпусна юздите на коня си. Животното веднага се опита да вкуси от рамото й, но тя силно го удари. Макферсън възмутено изрева.

— Тя удря коня ми! Всички го видяхте. Жената на Кинкейд удря коня ми! Не само че обиди съпругата ми, но и удря коня ми…

— А, за Бога — прекъсна го Джейми, — тръгвай веднага! Иначе ще те ударя и теб!

Когато воинът от лявата страна на Макферсън посегна към меча си, Джейми измъкна кинжала от ножницата, закачени на колана й. Обърна се към мъжа, вдигна оръжието и рече:

— Свали ръката си оттам или кинжалът ми ще прониже гърлото ти, преди да успееш дъх да си поемеш. А когато аз нанасям рани — предизвикателно продължи тя, — после няма кой да ги лекува.

Воинът се поколеба за миг, сетне се подчини. Джейми кимна.

— Махайте се, веднага се махайте от земята ми — нареди тя и прибра кинжала.

Внезапно се почувства уморена. От дълго време не бе избухвала така. Малко се срамуваше от държанието си и мислено благодари на Бога, че само Гейвин и Маркъс бяха свидетели на гнева й. Разбира се, за всичко бе виновен този Макферсън. Навярно бе живял в пещера. Имаше животински маниери и би накарал и светец да се разкрещи.

Най-добре сега бе да се оттегли с достойнство. Джейми се обърна, възнамерявайки да влезе в замъка, без дори да хвърли поглед назад. Така щеше да отвърне на грубостта на Макферсън. Закова се на място обаче, когато видя зад гърба си воините на Кинкейд — въоръжени и готови за бой. Ала не поради тази причина се разтуптя сърцето й. Не, причината бе самият Алек Кинкейд, изправен в средата.

2. По-силна от магия- Хедър Кулман:

Алис изгаряше от желание да научи повече, но, разбира се, не можеше да говори с Хедли в присъствието на лорд Дрейк. До този момент смяташе, че Шарлот просто трябва да си сложи пръстена, докато се люби със съпруга си, и веднага ще зачене. Надявайки се, че изражението й ще накара Хедли да продължи с подробностите, тя се намръщи и го погледна строго.

Обаче той вече беше изприпкал напред и се взираше в кавалера й с обожанието на студент от художествената академия, който за пръв път вижда творба на учителя си. След като го изучава още миг, изрече с ленивия изговор па лондонски безделник:

— Драга госпожице Феър, този господин има изтънчен вкус, нали? А прекрасната му стройна фигура е безупречна. Няма да е зле и лорд Надут пуяк да последна примера му. Хич не го бива да се облича. Ето това се казва жилетка!

И ухилвайки се по начин, който винаги предвещавате някоя пакост, Хедли подскочи като жаба и се залови за края на коприненото творение на широки пурпурни, сини и златни ивици.

Лорд Дрейк млъкна по средата на думата и се втренчи със зяпнала уста в жилетката си. Духчето внимателно опипваше лъскавия плат, сякаш проверяваше качеството му. Макар че не можеше да види злобния проклетник, лорд за със сигурност го усещаше.

— Кашмир — обяви самодоволно Хедли, който в последно време бе станал специалист в областта на модата. Много скъп кашмир. Ще ми купиш точно същия, ако искаш да ти кажа заклинанието. Не забравяй, че ми обеща нови дрехи!

Какъв избор имаше, освен да кимне? Със сигурност не можеше да му заповяда да слезе долу и да престане да ръчка Негова светлост. Усмихна се измъчено на лорд Дрейк, който най-храбро бе възобновил разговора, въпреки дискомфорта си. Може би все пак немирният дух, въодушевен от мисълта за новата жилетка, най-после бе оставил на мира Негова светлост.

За съжаление надеждата й се оказа напразна. Докато очакваше съгласието й, Хедли удари силно с юмрук жертвата си в корема и се намръщи. Нещастният лорд Дрейк спря рязко, пусна ръката й и яростно се почеса.

— Аха! Точно както подозирах! Той носи корсет — изграчи Хедли и се спусна надолу, за да се залюлее на панталоните на Негова светлост. — Искам и едни като тези — заяви пакостникът и заопипва отново плата.

Алис му метна свиреп поглед, но в следващия миг побърза да се извърне и лицето й пламна. Слава Богу, че лорд Дрейк бе твърде погълнат от неочаквано сполетялото го бедствие, за да забележи смущението й. Явно Хедли се бе спуснал още няколко сантиметра надолу и сега вилнееше из най-свещената част от тялото на благородния джентълмен.

Алис съчувствено видя как бедрата му започнаха да треперят, а лицето му се покри с пурпурна червенина. Бедният! Той по-скоро би се оставил да полудее от гъдел, отколкото да си позволи да се почеше там в нейно присъствие.

За щастие или нещастие на лорд Дрейк, Хедли изведнъж се оттласна и удостоявайки със силен ритник слабините на своя идол, подскочи нависоко и възседна рамото му. Без да обръща никакво внимание на неудобството на Негова светлост, той потърка юмрук във високата якичка на ризата му. По напрегнатото лице приличаше на дърводелец, опитващ здравината на някоя съмнителна стена.

— Корава като желязо — с възхита промърмори Хедли. — А тези тук! — Възхищението му прерасна в обожание, когато опипа ръбовете. — Остри като бръснач! — И за да докаже правотата на думите си, сграбчи единия край на яката на мръщещия се лорд Дрейк и заби острия й връх в бузата му.

По лицето на Негова светлост се изписа изненада, примесена с болка.

— Какво, по д… — заекна той и ръката му се стрелна нагоре към лицето.

— Нещо не е ли наред, милорд? — мило попита Алис. Едва сдържаше гнева си и желанието си да удуши злобния дух.

Внимателно разтривайки бузата си, лорд Дрейк промърмори:

— Не знам какво ми става. Внезапно започнах да чувствам…

— Хедли! — изсъска Алис, забравила предпазливостта понеже видя как пакостникът посяга към другия край на яката.

Дрейк се намръщи.

— Хедли?

— Зле. Казах, че изглеждате така, сякаш се чувствате зле. — Алис отново метна заплашителен поглед към духа — Може би разходката ни продължи твърде дълго и вече сте уморен.

Хедли се ухили самодоволно, приближи се към бузата на жертвата си и най-нахално я захапа.

— Сигурно сте права. Наистина намирам целия този чист въздух и разходката малко… изтощителни… — Дрейк измъчено се усмихна.

— В такъв случай най-добре е да се върнем в замъка, за да си починете. — Трябваше колкото се може по-бързо да го отдалечи от Хедли.

Унилото лице на кавалера й засия.

— Вие проявявате изключително разбиране, моя скъпа госпожице Феър — разтопи се той, взе ръката й и я поднесе към устните си. Докато мърмореше нещо за великодушното й сърце, Алис видя как Хедли отново бодва нищо неподозиращия благородник.

Вбесена, тя го плесна с всичка сила.

— Оох! — простена лорд Дрейк, тъй като ръката й се стовари не върху Хедли, а върху вече пострадалата му буза. Монокълът му тутакси излетя и се разби на малки парчета върху каменната пътека.

Алис се взираше вцепенено в кавалера си, който се държеше за бузата й я гледаше с искрено възмущение.

1. Софи- Хедър Кулман:

На Никълъс все не му върви с кандидат годениците му и винаги му се налага да преживява неудобни моменти с тях, този е един от тях.

— Госпожице Мейхю? Мога ли да ви помогна? — извика той; страхуваше се от това, което би могъл да види, ако не я предупреди.Единственият отговор бе странен стържещ звук.

Линдхърст го прие за „да", подготвен да види нещо странно, отвори вратата и надникна вътре. Там, коленичила на мръсния под и мърмореща под носа си видя тази, която предполагаше, че е госпожица Мейхю. Щом го зърна, тя се изчерви силно и се изсмя, което приличаше повече на магарешки рев:

— Изтървах си ч-ч-червеите, к-к-когато с-с-спряхме — заекна тя и вдигна едно от извиващите се създания. Графът забеляза мръсотията под ноктите й и се запита дали ги бе изровила сама. Тази мисъл му се стори не по-малко забавна от десетината изкуствени мухи, завързани за смачканото й боне. Все пак се осъзна и рече:

— Разбирам. Хмм. Може би ще е по-добре да изпратя някой слуга да се оправи с тях, за да можете да се освежите.

Тя го погледна ужасена, сякаш бе предложил да подпали каретата, преди да е излязла от нея.

— О, не. Те н-н-не м-м-огат да чакат. Т-т-тук вътре е п-п-прекалено горещо. Със с-с-сигурност щ-щ-ще умрат. И поклати така яростно глава, че бонето с изкуствените мухи излетя от главата й. Косата й, както забеляза с отвращение Никълъс, се нуждаеше не по-малко от дрехите и ръцете и от „освежаване". Ако се съдеше по сплъстените мазни светли кичури, тя не бе мита от времето на експериментите с изкуствени мухи на Бръмбли. А се чудеха защо рибата вече не кълве на косата й. След като едва се удържа да не се усмихне на това саркастично заключение, графът предложи със сърдечен, макар и напрегнат глас:

— Ако умрат, ще се погрижа да получите нови. Прекрасни, охранени.

Тя поклати отново глава.

— Това са червеи за стръв от едно т-т-тайно място к-к-край Формби. Н-н-най-хубавата стръв в Англия се н-н-намира там. Д-д-вамата с т-т-татко се отбихме на път за н-н-насам и ги изровихме от п-пясъка. Щ-ще ги развъждаме в н-нашата ферма за стръв.

— Вашата… ъъъ… ферма за стръв ли?

Девойката кимна, хвана още един червей и го пусна в пълна с влажен пясък кошница за риба.

— Н-нашата ферма е н-н-най-хубава в цяла Англия.

— Така ли?

Въпросът му я подтикна да опише начинанието им с подробности и заекването намаля значително заедно с нарастването на вълнението й. В това време Линдхърст изучаваше лицето й. Очите, макар и воднистосини, бяха с прекрасни размери и форма. Носът? Не можеше да се каже, че не е хубав, но беше прекалено къс и чип, за да бъде по вкуса му. Оставаше Никълъс я огледа с присвити очи. Хубави устни. Да, дори много хубави, жалко само, че предните зъби стърчаха. Колкото до кожата, състоянието й можеше да се предаде с една-единствена дума: плачевно. Спря за момент поглед върху слабохарактерната й брадичка. Тя определено не беше красавица, но в никакъв случай не беше и най-грозната госпожица, която бе виждал. „Не, не най-грозната — помисли си младият мъж, като спря поглед върху изцапаната й рокля, — но определено — най-мръсната."

Минерва тъкмо обясняваше кои са любимите места на пиявиците, когато замлъкна внезапно. С вид на човек, който току-що е уловил на въдицата си акула, тя допря пръст в най-близкия до ръката й червей. Той не помръдна. Отново го побутна. Долната й челюст увисна, потрепери два-три пъти, след което тя изплака:

— Мъртъв е! С-сварил се е на ж-ж-жегата! — Тя разположи дългото трупче в дланта си и занарежда: — Оооо! К-к-аква чудесна р-риба щеше да х-хване!

Линдхърст се огледа безпомощно за Бръмбли. Но нямаше следа нито от него, нито от баща му. Младият мъж въздъхна. Реши, че най-добре би било да я измъкне от каретата и да я повери на нечии други грижи, затова предложи:

— Може би ще е най-добре да съберем останалите ъъъ… екземпляри за развъждане, преди да ги е сполетяла подобна съдба.Минерва се спря насред оплакването.

— Д-да съберем? Н-н-ие? Вие искате да п-п-помогнете?

Той я възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Ама, разбира се. Точно това правят джентълмените помагат на дамите.

— Ами… — Огледа го критично, сякаш се опитваше да реши дали да му се довери, че няма да открадне един-два от нейните червеи. Най-сетне кимна. — Д-добре. Но с-само ако обещаеш, ч-ч-че ще б-б-бъдеш внимателен. Тези ч-червеи са ч-чувствителни създания. Графът отправи продължителен, изпълнен със страдание поглед към небето. Господ да го спасява от подобни побъркани рибарки и майки-сватовници. Той се закле в живота си, гостенката кимна и завря глава под седалката, като говореше на някакъв особен език, който вероятно смяташе за езика на червеите.

С твърдото намерение да съкрати максимално времето за събиране на червеите, Никълъс се надвеси толкова навътре в каретата, колкото позволяваше тялото му. Но моментално побърза да излезе, за да си поеме въздух. Каква, по дяволите, беше тази смрад?

Риба. Да. Развалена риба. Несъмнено побърканата двойка въдичари бе забравила някъде из каретата част от улова си. Колкото до въпроса защо не бяха усетили миризмата и изхвърлили рибата, той просто не беше в състояние да даде отговор. Най-вероятно просто защото носеха името Мейхю. Линдхърст си пое въздух и смело се надвеси отново навътре. Аха! Един червей пълзеше по мръсната пола на Минерва. Спусна се напред, за да го хване… и в същия момент госпожица Мейхю се отдръпна назад. Задникът й се стовари върху лицето му. Аах! Никълъс полетя назад. Остана дълго така, проснат на най-долните стъпала, прекалено замаян, за да помръдне. Миризмата на развалена риба се носеше от госпожица Мейхю

Момичета, не мога да се въздържа да не ви благодаря, че споделихте тук всички тези разкошно-забавни моменти Много от тях бях позабравила и с най-най-голямо удоволствие сега отново прочетох, забавлявайки се. Особено тези от книгите на Джудит Макнот и Катрин Каултър - всеки път са едно невероятно преживяване

Боби, поздравления за твоя топ 10. Много ми хареса, и най хубавото е, че не съм чела пет от книгите които си посочила. Та мисля да започна с "Дамата на лорда" а после да се прехвърля на Аманда Куик.

Кристи, Аманда Куик е цар на комичните ситуации и забавни моменти, получили се като взаимодействие между ексцентрични герои с невероятно нестандартни хобита. Бая се бях мераклисала в тази класация да сложа само нейни книжки и на Джули Гарууд и си мисля, че щеше да е напълно заслужено Надявам се да се забавляваш докато четеш творенията й. "Дамата на лорда" ми е сред любимите веселяшки книжки, мога само да кажа - жалко, че няма друг издаван роман на БГ от тази авторка

Редактирано 19 октомври 200916 г. от bobych (преглед на промените)

Момичета пускам ви и втората част - написах само 8 защото просто нямам време да преровя в другите си книги за любимите ми смешни моменти. Дано се посмеете на тези:

1. Мъжът на моите мечти – Джоана Линдзи.

Тя пристъпи напред, за да свали седлото си от оградата, но Девлин, неизвестно как, изведнъж се озова зад нея, протегна се и го взе. Мегън се завъртя, дръпна седлото от ръцете му и успя да го получи единствено благодарение на факта, че той изобщо не очакваше тя да се опита да го вземе. Но бе дръпнала прекалено рязко и поради това, както и поради тежестта на седлото и липсата на всякаква съпротива от страна на коняря, Мегън политна назад. Неспособна да се подпре на ръце — нали бяха заети, — тя се стовари по гръб върху една малка купчина слама.

Девлин й протегна услужливо ръка, но Мегън изсумтя гневно и я отблъсна. За кой ли път се орезиляваше пред този мъж? Вече бе престанала да ги брои.

— Само се опитвах да помогна — каза той. — Нали отпратих Тими.

В гласа му нямаше и помен от насмешка, но Мегън бе уверена, че е засмян до уши, въпреки че упорито продължаваше да не го поглежда. Кога най-после този негодник щеше да забележи това?

Тя се изправи, изтупа сламата от полата си, сетне се наведе и вдигна седлото. После се зае да приготвя Сър Амбоуз за езда. Пълна тишина. Дори не беше сигурна дали Девлин въобще е още тук, но все пак не искаше да поглеж…

— Добре, откакто се появих, не си ме погледнала нито веднъж. — Тонът му бе станал остър и раздразнен. — Да не би внезапно да съм се превърнал в грозен дявол?

На това вече не можеше да не отговори.

— Винаги си бил такъв.

— Гледай ме в очите, когато ме обиждаш!

Мегън не се подчини, но благоволи да даде обяснение на този глупак.

— Ти може и да си забравил своето предупреждение, господин Джефрис, но аз не съм. Нямам намерение пак да те предизвиквам с погледа си.

— Ти и така ме предизвикваш — изръмжа Девлин, но после добави не чак толкова гневно: — Има погледи и погледи, и ти дяволски добре знаеш кой от двата вида имах предвид. Освен това, когато го казах, бях ядосан. Напълно е възможно следващия път, когато ме погледнеш така, да не се случи нищо. Искаш ли да опиташ?

— Не.

— Няма значение. Онова проклето езеро беше по-студено, отколкото предполагах.

Сега вече Мегън го погледна, и то сърдито.

— Онова „проклето" езеро, господин Джефрис, случайно е моето езеро. Ще ти бъда благодарна, ако стоиш настрана от него.

— Тогава недей да разгорещяваш тялото ми. Защото тогава не ми остава бог знае какъв избор — трябва или да се топна в студена вода, или незабавно да те отнеса в леглото си.

Лицето й пламна.

— Можеш да използваш езерото.

— Предполагах, че ще го кажеш.

Разярена от самонадеяния му тон, Мегън изведе Сър Амброуз от обора и го спря до камъка, който й служеше като стъпало при възсядането му.

— Твърдоглаво зверче — дочу тя зад гърба си тихото мърморене на Девлин, което явно не бе предназначено за нейните уши, защото след това той каза високо: — Трябваше да ме помолиш да ти помогна със седлото.

— За какъв дявол ще те моля? Аз се грижа за своя кон сама — както за почистването, така и за оседлаването му.

— Твоя кон?

Изненаданото му изражение я накара да присвие очи.

— Да не би да намираш нещо необичайно в това?

— Не, просто се чудя как си се сдобила с такъв първокласен кон.

— Сър Амброуз ми е подарък за дванадесетия рожден ден.

Девлин избухна в смях.

— Това ли е Сър Амброуз?

Мегън усети, че е стиснала здраво зъби.

— Какво толкова смешно има, по дяволите?

— Не ми е приятно точно аз да изтъквам този факт, госпожице Пенуърти, но твоят кон е кобила.

— Прекрасно знам това.

Усмивката му се стопи.

— Тогава защо, дявол да го вземе, си я кръстила Сър Амброуз?

— Кръстих я на предишния й собственик, Амброуз Сейнт Джеймз.

— Защо? — остро попита той. Лицето му изведнъж се беше смръщило като буреносен облак. — Да не би да си виждала този човек? Да не би да ти е заприличал на кон, по дяволите?

Внезапният му гняв я смая.

— Не, още не съм го виждала, нито пък знам как изглежда. Но какво значение има? И какво те интересува как съм кръстила коня си?

— Не ме интересува. Естествено, че не ме интересува — отвърна Девлин сърдито. — Просто това е дяволски глупаво име за кон, а да не говорим за кобила.

— Ако питаш мен, и Девлин е глупаво име за мъж.

2. Златокосия Великан – Джоана Линдзи – коментара ми е – ха ха аха ха а хаха ха ах аха ха ха ха ха хахааааааааааааа

Голям потрес изпита Рейна на сутринта. Тя се събуди от сладкия сън и непосредствено пред погледа й се изпречи задницата на една котка. Не осъзна веднага кое е това нещо, което й се пъха в лицето, но само миг по-късно разпозна предмета — право в носа я лъхна отвратителна воня. Тя изкрещя и изскочи от леглото. Обърна се и видя как противното животно се настани на възглавницата й. В този момент обаче погледът й бе прикован от мъжа й.

Нейният страховит писък събуди Ранулф и с рефлекса на стар войн за части от секундата той се озова до леглото й с меч в ръка. Очевидно не разбра от какво се е уплашила Рейна и се вторачи в нея с неразбиращ поглед.

Настроението на Рейна не се подобри ни най-малко. Нещо повече — фактът, че и двамата са голи, я затормози още повече.Освен това в младата жена все още бушуваха спомените от изминалата нощ. Бе в такова състояние на духа, че когато Ранулф я попита какво я е разтревожило, тя отговори с първата глупост, която й дойде на ум. Котката бе виновна за всичко и щеше да си плати скъпо.

— Това коварно животно си пусна душичката право в лицето ми.

Ранулф не се засмя на думите й. Искаше й се да се засмее, тъй като по този начин напрежението сигурно щеше да спадне, но вместо това той напъха шпагата обратно в ножницата и се върна обратно в леглото. Мълчанието му я смути и разбуни темперамента й. Като капак на всичко той взе лейди Ела в ръце и я загали нежно.

— Е? — попита тя раздразнително.

— Какво „е"? Това е нещо съвсем нормално. Животните пърдят също като нас, хората.

— Тя… — Рейна забоде пръст в козината на злодейката, — тя го направи нарочно, знам аз.

— Смешна работа! Ти защо мразиш котките?

— Не ги мразя. Обичам котки. Мразя обаче този звяр и отказвам да спя с нея в едно и също помещение. Или тя, или аз.

3. Ангел на нощта – Арнет Лем

Звънчето издрънча, сигнализирайки, че някой е влязъл в скрития зад библиотеката тунел. Саладин подскочи от стола.

— Какво, по дяволите…

— Шт. — Малкъм сложи показалец пред устата си. Съществуваха само два ключа. Той обърна наопаки писалището, докато намери своя. Мисис Елиът съхраняваше другия ключ. Това означаваше, че сега бе притежание на Алпин. Беше си спомнила за входа откъм двора на замъка и вероятно се беше сетила за разположението на тунелите. Тя често ги бе преброждала като дете.

Беззвучно произнесе името й. Мавърът прошепна намръщен:

— Но защо? Какво иска?

Повдигна рамене, после сложи свитата си в подобие на фуния ръка на ухото си и посочи себе си и Саладин.

— Нима подслушва?

Кимна, огорчен от постъпката й, но и любопитен да узнае към какво се стреми. Предоставена му беше великолепна възможност да й даде фалшива информация.

Прошепна усмихнат:

— Хайде да й направим услуга, а?

Ухиленият Саладин разтвори ръка и я вдигна с обърната към Малкъм длан.

Като се премести толкова близо до библиотеката, че тя да може да чува всяка негова дума, той заговори високо, с ясен глас.

— Нашата Алпин е станала красавица. Не си ли съгласен, Саладин?

Застанала в нишата в тъмния, влажен коридор, тя почувства как този комплимент прогонва тревогата и опасенията й. Беше дошла да подслуша чужди тайни, а вместо това чу приятни неща.

— Вярно е — изрече Саладин. — Изглежда, островният живот й се е отразил чудесно.

— Така е, но ще й е по-добре тук. Тя принадлежи на тази земя.

— Какви са плановете й?

— Не ги е споделила. Ще ми се да вярвам, че е доволна да се грижи за дома ми.

„Да, само че, когато плодове на манго узреят върху смокиново дърво" — помисли си Алпин. Веднага след като успееше да го накара да й прехвърли собствеността върху плантацията, щеше да потегли с първия кораб за дома.

Мавърът се засмя.

— Не е нужно да гадая как се чувстваш сега, когато Алпин е толкова близо до тебе.

— Близостта й май развихря въображението ми. Само се надявам тя да не разбере.

— Какво да не разбере?

„Да, какво?"

Малкъм каза нещо на шотландски, език, който Алпин никога не научи.

— И двамата знаем, че изпитваш специални чувства към нея — отговори на английски Саладин. — Дори не бих си и помислил да й кажа, но съм сигурен, че тя подозира нещо.

— Ти пък как разбра?

Алпин се взираше в мастилената тъмнина.

— От начина, по който я гледаш.

— И как я гледам? — Въпреки че Малкъм говореше спокойно, тя усети обвинението, което се криеше в гласа му.

— Гледаш я като умрял от глад човек, който чака да му поднесат първото от десет поредни блюда. Не ме зяпай! Аз не съм съставил менюто.

— Но ти се радваш, че съм в затруднено положение.

— Добре де, виновен съм. Кажи ми, приятелю, лейди Алпин отговаря ли на похотливите ти чувства?

— Дори и в момента да не им отвръща, скоро ще го направи. Имам план.

Цялата в слух, тя пристъпи напред. Обувката й се удари в нещо твърдо и остро. Беше забравила проклетата стъргалка за ботуши. Кракът й изтръпна от болка, а тя прехапа устни, за да не изохка.

— Какъв беше този шум?

Тя се облегна на стената, събу обувката си и разтри пулсиращите от болка пръсти.

— Какъв звук? — попита Саладин.

— Стори ми се, че чух шум в тунела.

Алпин престана дори да диша, а сърцето й щеше да се пръсне. Само да можеше да ги зърне, но скритата врата беше изработена толкова умело, че в тунела не проникваше нито лъч светлина.

Мавърът каза:

— Подай ми оня фенер и ще видя какво има там.

Тя се разтрепери, напъха крака си в обувката и заотстъпва заднешком от нишата. Като се озова обратно в тунела, протегна ръка да напипа стената. След като се ориентира, хвана ключа в джоба си.

— Сигурно е плъх.

— Че откога имаш плъхове в замъка си?

— Откакто умряха змиите, струва ми се.

Змии! Алпин се ослуша. Всеки момент очакваше да чуе съскането на тези гнусни същества, плъзнали към нея по каменния под. Краката й не я държаха вече.

— Ами ако змиите не са умрели? Ако са се размножили?

— Невъзможно — каза Малкъм. — И двете бяха мъжки.

— Откъде знаеш? Та те не се различаваха дори но отровните зъби.

Отровни зъби!

— Така ми каза продавачът на змии на пазара в Барселона.

— И ти повярва на този мошеник? Та той се опита да ти продаде дори короната на Изабела*.

[* Isabel (1451-1504) — кралица на Кастилия от 1474. Вследствие на брака й с Фердинанд, който става крал на Арагон, е извършено обединението на Испания. — Б.пр.]

— На теб пък искаше да ти продаде меча на твоя съименник*. — Малкъм взе да се смее. — Ти едва не го купи.

[* Саллах ад-Дин (1138-1193) — египетски султан, разгромява Ерусалим, кралството на кръстоносните и завладява Ерусалим. — Б.пр.]

— Я забрави този змияр и детинските ни глупости. Докъде бяхме стигнали? О, да. Щеше да ми казваш какъв ти е планът за Алпин.

Гласът на Малкъм се превърна в неразбираем, дрезгав шепот. Тя отново се промъкна в нишата и долепи ухо до тайната врата, през която някога влизаше с лекота. Но това беше преди много години. Тогава беше самотно, отчаяно дете. Беше се превърнала в разярена, отчаяна жена. Не успя да чуе проклетите му думи.

Веднага след като той престана да мърмори, Саладин подсвирна и каза:

— Имаш идеи.

Какви идеи? Тъй като търпението я напускаше и тъмнината я притискаше отвсякъде, едва овладяваше страха си.

— Чу ли нещо? — попита Малкъм.

— Отново шум в тунела ли? Сигурно призракът на Лорда на Границата се е върнал, за да ни преследва.

— Ха! — възкликна Малкъм. — Той никога не е бил нищо друго, освен един призрак.

Алпин знаеше по-добре от него. Когато за пръв път видя порасналия Малкъм Кар, разбра, че Лордът на Границата и нейният Ангел на нощта са един и същи мъж. Но защо той не знаеше истинската самоличност на легендарния, тъмен непознат.

— Винаги съм се питал — каза Саладин, — дали той съществува, или е само легенда, измислена от родителите, за да плашат децата си?

— Ти се чудиш за всичко, като се започне от звездите та се стигне чак до човешкото падение.

— Бъди така учтив да не засягаш тази тема. Та за какво говорехме?

„Говорехте за мене!" По дяволите този проклет Малкъм. Никога ли нямаше да разкрие какво й крои?

— Разговаряхме за вредителите в тунела. Хрумна ми нещо. — Гласът му стана по-тих, като че ли беше отишъл в другия край на стаята. — Ти заобиколи и мини през главния вход към тунела. Аз ще се промъкна оттук, през тайната врата. Ще погнем гадините и ще ги изкараме в оградената със стена градина.

Сърцето й щеше да се пръсне. Ако използваше описания от Малкъм маршрут, можеше да избяга, понеже и преди се бе промъквала през градинската порта, за да се добере до двора на замъка. Можеше да хукне по коридора, да мине през желязната врата и да се озове в градината, заобиколена от огромна стена. А можеше и да тръгне по тунела към стълбата, която водеше към кулата и да се скрие там. Но мисълта да влезе отново в това помещение, което някога наричаше свой дом, я безпокоеше повече от мисълта за плъховете.

— Не искам никакви плъхове в градината. Там се моля на Аллах.

— Просто си вземи ятагана. Нито един плъх не би имал шанс срещу това смъртоносно острие.

— Няма да вляза в този тунел.

— Че защо? Да не би да те е страх? Мислех си, че маврите са безстрашни.

— Дори змиите и плъховете да са измрели, много добре съм запомнил, че обичаше да поставяш капани.

Капани! О, господи. Каква каша беше забъркала? И кога щяха да се върнат на разговора за нея?

— Ооо, това беше преди години. Всичките съм ги махнал.

Саладин запухтя в знак, че не вярва.

— Мога ли да оставя такива опасни неща и някой невинен прислужник да пострада?

— Вероятно не, но повече никой не е използвал тунелите. В това число включвам и себе си.

— Е, обитават ги онези космати, дългоноги паяци — каза Малкъм.

Паяци ли? И какво от това? Алпин не се страхуваше от паяци.

— Гнусни същества. — В тона на Саладин се долавяше отвращение.

— Не ми казвай, че се боиш от насекоми.

— Боя се, разбира се, особено ако става дума за същите паяци като онзи, който ухапа мисис Елиът преди години. Та тя едва не умря.

Отровни паяци! Капчици пот избиха по кожата й, въпреки това трепереше от страх.

Изскърца кожа; някой от мъжете беше станал от стол. Алпин си нареди да стои спокойно. Дори отровните паяци се страхуваха от хората. Наистина ли? Не знаеше, но беше сигурна, че имаше достатъчно време да избяга, ако не се спънеше и не се омотаеше в някоя паяжина на…

— Защо ли не ми се вярва, че тези вредни животни са мъртви? — попита Саладин.

— Ти подиграваш ли се с мене. Аз съм човек, който си държи на думата.

— Ама май нямаш търпение и да ме вкараш в тунела. Имам усещането, че искаш да се просна по очи.

Да живее недоверието на Саладин!

— Вече съм пораснал за подобни шегички.

— Закълни се тогава в честта си на девети граф на Килдалтън.

Доколкото й беше известно, Малкъм Кар нямаше никаква чест. Не би му повярвала, дори ако се закълнеше в костите на Христос.

— Обиждаш ме, като не ми вярваш.

— Нека просто да кажем, че те познавам от дълго време и не съм напълно убеден в думите ти.

— Чакай — каза Малкъм. — Седни си на мястото. Ще попитам Алпин за плъховете. Тя трябва да знае какво да се направи.

4. Ангел на нощта – всеки път се смея на този момент!!

Още по-голяма тълпа се беше струпала във вътрешния двор, който граничеше с градината. Саладин седеше на земята, опънал крака и подпрял гръб о дървената порта. Притискаше към бузата си парче плат в ярки цветове, което им се стори странно познато.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза той.

— Какво става тук?

— Тази жена попречи на молитвите ми.

Невидимата Елана извика иззад стените на градината:

— Ето какво мисля за молитвите ти, мюсюлманино.

Над стената прехвърчаха листове хартия.

— Това е Коранът. Него къса на парчета — каза Саладин, вперил поглед в късчетата, които се посипаха на земята.

— Ти какво й направи? — настоя Алпин.

— Аз, на нея? — Махна парцала от бузата си и им показа подутина, с размера на папагалско яйце.

Елана закрещя:

— Кажи им какво направи, ти, проклет звяр!

— Нищо не съм направил — изкрещя й той в отговор.

— Ха! Значи и баща ми яде комари и от носа му стърчат бивни като на глиган.

Малкъм коленичи до приятеля си.

— Разкажи ми какво се случи.

— Тя флиртуваше с мене и ме предизвика да я целуна.

— Ах, ти, лъжлив чернокож!

Саладин въздъхна и затвори очи.

— Не знам какво ми стана. Наистина се опитах да я целуна и виждаш резултата. Тя е голяма беля.

— Бас държа, ти, ловецо на роби с маймунско лице.

— О, Господи, Саладин — промълви Алпин, — та ти си обявил война на една дива жена.

— Така ли? — изрече тихо той. — Всяко нещо си има граница. Не на всичко може да издържи един мъж. Всеки друг би направил същото, щом се изправи лице в лице с полугола жена, която носи плодове.

Малкъм взе да се чуди с какво беше прегрешил, какво толкова беше сторил, че животът му да се превърне в комедия от грешки.

— Приятелю, пусни я.

— Да — каза Алпин. — Отвори тази врата!

— Разбира се — отвърна Саладин с убедителния тон на мисионер, който изпълнява задачата си. — Веднага щом се извини.

Елана започна да се смее.

— Тази африканска принцеса по-скоро цялата ще стане бяла като корема на риба, преди да запее песен на съжалението на някакъв извратен мавър.

Алпин извика:

— Елана, какво ти е сторил? Добре ли си?

— Вмъкна си езика в устата ми. Ооох. — Гласът й затрепери от отвращение. — Вкусът му е като на кашата, която плюска на закуска.

— Ти ми я поднесе, нахалнице — сряза я Саладин.

— Ти молеше за нея и за още нещо.

Той се намръщи и посегна към ятагана. Извитото и наточено острие заблестя като златно, огряно от лъчите на залязващото слънце.

— Тогава си стой там. Сигурно една нощ на открито ще оглади горещата ти кръв и буен нрав.

— Буен нрав ли? — каза тя. — Ти си един глупак, Саладин Кортез. Ти ми скъса роклята.

— Малкъм! Направи нещо! — настоя Алпин. Мъжете на двора се подсмихваха и се тупаха един друг по гърбовете. Малкъм се закашля, за да скрие напушилия го смях.

— Ти скъса ли й роклята, Саладин? — попита, задавен от смеха и кашлицата.

— Едва ли бих нарекъл рокля едно твърде късо парче плат. — Размаха парцала, който държеше в ръце. — И си взех само едно парче от дрехата й.

— Парчето, което покрива гърдите ми! Останалото захвърли във фонтана — изкряска Елана. — Мокро е.

— Фонтаните обикновено са мокри — промърмори той.

5. Венчило с дявола – Гарууд – тук коментарите са излишни, няма как да копирам цялата книга.

Тъкмо бе изкачил върха на хълма, когато зърна Джейми на един от прозорците. Ако бе погледнала малко вляво, може би щеше да го види. Но вниманието й бе привлечено от войниците, които шумно се смееха, облегнати на каменната стена.

Тя също се усмихваше. Настроението му мигновено се разведри. Господи, тя бе толкова красива! Излъчваше неповторимо очарование — бе вдигнала косата си, а от двете страни на лицето й се спускаха дълги непокорни кичури; по носа и челото й се виждаха мръсни петна . Май ще има нужда от още една баня преди лягане, с усмивка си помисли Алек.

Изглежда разговорът на войниците бе завладял цялото й внимание.

Докато Алек я наблюдаваше, Джейми подпря лакти на перваза И се надвеси надолу. Стори му се, че много се забавлява от историята, която единият войник разказваше на приятеля си.

Кинкейд приближи и изведнъж рязко спря. Мъжете говореха на келтски.

А тя разбираше всяка проклета дума!

Той бе толкова смаян, че дори не се ядоса. Сетне чу края на старата шега.

Един шотландски боец намерил гола жена, просната на пътя. Мъжът се хвърлил върху нея и бързо я обладал.

По-младият войник одобрително изсумтя, преди приятелят му да продължи.

След това дошъл друг войник и веднага заклеймил другаря си за стореното — жената сигурно била мъртва и само един безчестен човек би се погаврил така.

Джейми закри устните си с длан, вероятно за да потене смеха си. Очите й блестяха от оживление. Очевидно с нетърпение очакваше края на историята. Алек пък наблюдаваше реакцията й.

— Мъртва! — извикал войникът. — Аз пък си помислих, че е англичанка!

Усмивката на Джейми мигновено се стопи. Тя се отдалечи от прозореца, докато двамата нищо неподозиращи войници продължаваха да се смеят. Не след дълго Джейми отново се появи. Мъкнеше голямо ведро. Алек леко се подсмихва, като я видя как се бори с тежкия съд. Джейми внимателно нагласи ведрото и лицето й грейна от радост, когато сапунената вода се плисна върху мъжете.

— О, Боже, извинете ме — извика тя, когато след порой от сочни ругатни драмата войници вдигнаха глави нагоре. — Нямах представа, че сте там — излъга и сладко им се усмихна.

Двамата мъже мигновено спряха да крещят и многословно се заизвиняваха.

Алек гръмко се засмя и привлече вниманието вя съпругата си.

— Изглежда си в добро настроение, съпруже мой. Добре ли си почина?

Смехът му заглъхна. Сигурен бе, че няма да пропусне да спомене за следобедната му дрямка.

6. Сърца в пламаци – Джоана – милата семейна сбирка

Ужилването беше ужасно, а болката — достатъчно остра, за да събуди Ройс. Той вдигна ръка да отпъди раздразненото насекомо от врата си. Пръстите му срещнаха студен метал и острия връх на кама бе притиснат още по-силно в откритата му шия — предупреждение да свали ръката си.

Той не сънуваше. Почувства тялото на Кристен, сгушено от лявата му страна. Едната й ръка лежеше отпусната върху гърдите му. А парещата като от жило болка от дясната му страна бе прекалено истинска. Не можеше да види нападателя си в тъмното, но мъжът бе успял да се промъкне в стаята и сега заплашваше живота му. Тъй като никой в Уиндхърст не можеше да направи такова нещо, Ройс стигна до най-вероятното заключение: викингите са избягали. А щом са се добрали до стаята му… Всички други ли бяха мъртви?

Кристен се бе заклела, че клане няма да има, че ако могат те просто ще си тръгнат. Дали не са дошли да я отведат със себе си? Нямаше да им позволи да му я отнемат. Ще трябва първо да го убият. Проумя, че в конкретната ситуация това изобщо нямаше да е трудно.

— Можеш ли да разбереш какво казвам?

Мускулите на гърдите му се напрегнаха.

Дрезгавият шепот наистина бе разбираем за него. Не бе на езика на викингите. Келтски! Галеан? Не, гласът не бе достатъчно нисък, за да е неговият. Викингите не бяха избягали, но това означаваше единствено, че се е случило другото зло. Келтите отново ги бяха нападнали. И този път бяха дръзнали да влязат в стаята му.

— Отговори, саксонецо! — все още шепот, но вече разгневен.

— Да, разбирам.

— Добре.

Натискът на камата отслабна и в следващия миг острието й се озова пред гръкляна му, където и най-малкото трепване щеше да му струва живота. Все още не можеше да помръдне. Трябваше просто да си лежи и да приеме онова, което щеше да последва. Тази немощ го вбеси.

— Назовете вашите искания — изсъска той.

— Спокойно, саксонецо — предупреди го шепотът. — Дойдох за някои отговори, докато те все още се бият помежду си. Не съм по прибързаните решения и искам да знам всички факти.

Ройс се намръщи в тъмното. Нищо не разбираше. Не чуваше звуци от битка. Всъщност не чуваше нищо друго освен собственото си дишане. Замъкът бе потънал в тишина, както и би трябвало да бъде посред нощ. Или всички още спяха, или бяха мъртви.

— Кой…

Изпод острието бликна кръв и Ройс млъкна. Кристен се размърда. Ройс се опита да отпусне мускулите на ръката си, на която тя бе положила глава. Не искаше и тя да се събуди.

— Въпросите ще задавам аз, саксонено. Ти ще отговаряш. И ако цениш живота си, ще отговаряш честно.

Ставаше все по-неразбираемо. Какво можеше да знае той, което толкова да интересува един келт? И кои се биеха помежду си?

Ройс тихо каза:

— Ще ти кажа всичко, което поискаш, ако пуснеш жената.

— Да я пусна? — гласът бе изпълнен с изненада. Ройс съвсем не бе подготвен за следващите думи. — Тази, с която спиш, е моята дъщеря. Сексонската църква дава ли това право?

Ройс затвори очи. Не бе разбрал правилно. Не бе възможно. Бащата на Кристен не бе келт.

Гласът продължи нетърнсливо:

— Това не е въпрос, който иска мислене, саксонецо. Или имаш разрешението на църквата, или го нямаш.

— Нямам го.

— В такъв случай дъщеря ми дала ли ти е това право?

Внезапно на Ройс му стана смешно. Това не беше за вярване.

— Мисля, че грешите. Момичето, с което спя, не е келтеко.

Острието отново се притисна във врата му.

— Нямам много време, за да науча истината, така че не ми губи времето с шикалкавения. Кристен е моя дъщеря и не греша относно това, кой си ти.

Гласът вече не шепнеше. Тя говореше с ясен дрезгав глас. Жена!

Ройс недоверчиво попита:

— Вие сте майка й?

— Пощади ме Господи! А ти за кого ме мислеше, по дяволите!

— Не и за жена! — изръмжа Ройс.

Кристен не можеше да не се събуди.

— Ройс, какво…

— Не мърдай, любов моя, или острието, което държа на гърлото му, ще влезе по-надълбоко.

— Мамо! О, Боже, наистина си ти! Как…

— Кристен не мърдай! предупреди я на свой ред Ройс, когато тя се изправи и седна в леглото, а от врата му се процеди още кръв.

— Какво острие? — попита Кристен и разтревожено извика: — О, не! Недей, майко, не го наранявай!

— Не? — Брена свали камата и раздразнено вдигна ръие. — Да не го наранявам, след всичко, което ти е направил? Отер ни разказа. Та той е наредил да те бият е камшик!

— Това беше грешка — отвърна Кристен и бутна Ройс обратно на възглавницата, когато той се опита да се изправи. — Торолф не ти ли каза?

Брена се умълча за момент.

— Можеше и да ми каже, но когаго започна да защитава сяксонците, чичо ти го запозна с юмрука си. Мисля, че още не се е съвзел.

— И чичо Хъг ли е тук?

Ройс улови ръката на Кристен и седна въпреки усилията му да го задържи легнал.

— Ти ме излъга — студено й каза той. — Каза ми, че не разбираш езика на Галеан, а сега разговаряш с майка си…

— Естествено, че го разбирам. И двамата сме научили езика от нея. Галеан е моят брат.

— Селиг?

— Да.

— Значи и за смъртта му си ме излъгала.

— Не! Мислех, че е умрял. Отнело му е доста време да се възстанови от раната си и да ме открие. Но не можех да ти кажа кой е той. Щеше да го оковеш и да го затвориш заедно с останалите ако знаеше, че е викинг.

Той пусна ръката й, щом си спомни странното й държание в деня, когато се появи Галеан… по-точно Селиг. Ройс вдигна ръка и нежно докосна бузата й. Наведе се и лекичко докосна устните й със своите.

— Съжалявам — простичко й каза той.

— Калко сладко — подигра ги Брена. — Ако сте свършили да се карате и сдобрявате, все още има сериозни въпроси, които трябва да бъдат разрешени. Баща ти иска живота на саксонеца, Кристен.

— Не!

— Не е толкова просто — строго каза Брена. — Успях да се изплъзна и да се промъкна тук само защото те се карат помежду си — Гарик, Хъг и брат ти. Спорът им не е за това дали да го убият или не, а за това чие да е удоволствието.

— Не и Селиг — настоя Кристен. — Той знае за чувствата ми.

— Може би. Но щом чу за камшика…

— Ах, пак ли! — нетърпеливо извика Кристен. — Това не беше нищо — две леки шибвания. Когато нареди да ме бичуват, той мислеше, че съм мъж и търсеше истината. Прекрати наказанието веднага щом видя, че съм жена.

— В такъв случай трябваше да обясниш това на Селиг, вместо да го оставяш да го чуе от Отер. Сигурна съм, че Отер не е разбрал повече от онова, което е видял.

— Аз никога не съм обвинявала Ройс за това! Как могат да го обвиняват те. О, проклет де е чичо Хъг и буйният му нрав! Защо му е трябвало да го удря! Как може да се ядосва толкова бързо!

— Всички те са ядосани, мила. Нима си мислиш, че можеше да е по-различно, при условие че идваме тук и те намираме заробена и принудена да делиш леглото на своя поробител?

— Ще убия Селиг! — забушува Кристен. — Знае, че не съм била принуждавана. Защо не ви е казал?

Брена се засмя при разярения вид на дъщеря си.

— Може би в гнева си не се е сетил. Но аз се радвам да го чуя. Сега се успокой, мила. Ядът ти няма да ни помогне да разрешим проблема си.

Ройс попита престорено спокоен:

— Това означава ли, че сте освободили затворниците ми?

— Да — отвърна Брена. — Това беше лесната част. Дворът ти не се охранява добре, саксонецо.

— А патрула в гората?

— Заловен.

— Имаш предвид, убит?

— Няколко човека. Нищо не можеше да се направи. А също и стражите на портите. Единствената причина да се оттеглим извън стените на замъка ти, без да го превземем, е, че Кристен е вътре. Докато тя е тук, ти имаш последната дума. Но те няма да си тръгнат, саксонецо. Не разчитай на това.

— Казвам се Ройс — отсече той.

— А аз, Брена. И след като минахме на малки имена, нека ти кажа: можех да те убия, докато спиш, и да изведа дъщеря си оттук здрава и читава.

— Мъжете ви явно искат живота ми — разгневено отвърна Ройс. — Защо правиш изключение?

— Обмислих и тази възможност, повярвай ми.

— Майко! — извика Кристен.

— Истина е, миличка. Бог ми е свидетел, че исках да го видя и него, и хората му мъртви. Най-накрая, след всичките тези години, разбрах как се е чувствал дядо ти и защо толкова искаше да отмъсти на народа ми, когато бяха взели баща ти в плен. И самата аз дойдох тук да мъстя, също както това стори Анселм, когато аз бях пленена.

— Но как разбрахте къде да ни откриете?

— Жената на Ивар. Знаеш я що за войн е тя. Ивар й казал какво са намислили, та да знае кога ще се върне, и тя дойде при Гарик и му изповяда всичко. Но когато на мястото на манастира открихме само руини, помислихме, че сме дошли напразно. Решихме, че мъжете са успели в нападението си, а ние сме тръгнали от дома твърде рано. Даже мислехме, че вероятно вече сте се прибрали и сме се разминали. Връщахме се към мястото, където са корабите ни…

— Повече от един? — прекъсна я Ройс.

— Три — отвърна Брена. — Така че, ако смяташ да сражаваш с нас, откажи се. Пристигнахме подготвени — с повече от стотина мъже.

.............................................................................................................................................

— Сега, след като получих отговори на въпросите си, ще си тръгна, както и дойдох. Надявам се, че ще успея да налея малко здрав разум в главите на…

— Брена!

Ройс забеляза как и двете жени се свиха при звука на бумтящия глас под прозореца. Oт него дори и косъмчетата на неговия врат настръхнаха.

— Господ да ни е на помощ! Знаех си, че ще с прекалено много да се надявам, че няма да открие липсата ми!

— Брена, отговори! — отново изрева Гарик.

— Това баща ти ли е? — осмели се да попита Ройс.

— Да.

— И той ли говори келтски?

— Казах ти, че и неговата майка беше християнка. Беше келтка…

Брена остро ги прекъсна.

— По-добре тичай долу, Ройс. Без съмнение Гарик е събудил хората ти. Погрижи се никои да не излиза от замъка въоръжен или ще бъде посечен. — Тя не изчака реакцията му, а бързо се спусна към прозореца. — За Бога, Гарик, няма нужда да овикваш целия замък. Тук съм здрава и читава. И Кристен е с мен. Не! Не влизай вътре, Гарик! Аз ще сляза долу.

Кристен се бе преместила до прозореца и когато Ройс излезе от стаята, тя стоеше до майка си. Целият двор под тях бе осветен от горящи факли и изпълнен с повече от стотина викинги — с шлемове на главите, въоръжени с мечове и секири, готови да щурмуват замъка. Можеше само да се моли Ройс да не вдигне хората си на оръжие. Нямаха никакъв шанс.

7. Дамата на лорда – както и преди споменах – очерователно зелен!!!!

Алек се протегна в горещата вода и въздъхна облекчено, докато студът напускаше костите му. Когато излезе над водата, забеляза една кана с топла, чиста вода и я изля над главата си. След това се облегна назад и се отпусна. Когато водата поохладня, излезе от ваната и се изсуши. На вратата се почука и Алек чу гласа на сър Джон.

- Влез - каза той, докато увиваше дългата вълнена кърпа около бедрата си.

Сър Джон влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Той огледа Алек на слабата светлина на свещите и се намръщи.

- Добре ли си? - попита той.

Алек се втренчи в рицаря.

- Чувствам се отлично. Защо питаш?

- Изглеждаш малко зелен и си помислих, че от сладкишите може да си получил стомашно разстройство.

Алек се намръщи и се приближи към свещта, която бе поставена на ниска масичка до леглото. Обърна ръцете си под светлината, след това свали кърпата от кръста си и повдигна крака си. Крайниците му определено имаха зеленикав цвят. Той изруга и се върна при ваната, взе каната, напълни я с вода и я изля обратно във ваната - зелено.

- Това е цветът на тревата - каза той.

- По-скоро е „английско зелено", не мислиш ли? - отбеляза сър Джон.

Двамата се втренчиха един в друг и Алек изруга повторно.

8. Тази нощ или никога – при тази сцена доста се смях- малко я съкратих заради цензурата J

Той трябва вече да свърши с това, повтаряше си тя, като се опитваше да не се предава на ужаса. Ето сега. Сега!

— Сега! — изтърси тя на глас.

В неопитността си Хлое нямаше как да знае, че Джон просто проверява дали вече е влажна, а в действителност той бе замислил много по-дълга любовна игра. Но като чу трескавия й вик, тази мисъл веднага се изпари от главата му.

— Да — дрезгаво изстена той. — Да, мила, сега…

Той се изви назад, приготвяйки се да проникне в нея. Ръката на Хлое се протегна и хвана дръжката на каната. Той извика името й, а зениците му бяха разширени от страст. И нахлу в тялото й.

Три неща се случиха едновременно. Хлое изпищя; Джон застина изумен: и една кана се строши върху главата мy.

Хлое го наблюдаваше очаквателно. Прелестните зелени очи за миг се фокусираха върху нея, веднага след което бавничко започнаха да се събират над носа му.

— Ти… — бе всичко, което той успя да издума, преди да се строполи върху нея в безсъзнание.

О-ох, че е тежък!

Като се напъна с всички сили, тя успя да избута развратника от себе си и да го претърколи настрани, колкото да може да се измъкне изпод него от леглото.

Стиснала единия стълб на леглото, за да не падне, тя си пое два-три пъти дълбоко дъх, за да поуспокои нервите си. Едва ли ще има много време. Първото нещо, което трябва да направи, е да се измие, а после да събере парчетата порцелан.

Редактирано 19 октомври 200916 г. от Gael (преглед на промените)

Не мога да пропусна тази класация въпреки че силно се съмнявам, че ще ги докарам до десет, защото за мое съжаление не ми остава време да се връщам към любимите си книжки, но затова пък си имам нови, които надявам се скоро да споделя и с вас. И така:

1.Брачна Авантюра – Джули Гаруд – опитах се да измъкна няколко от най-забавните моменти, но при книга като тази се оказа невъзможно. Направо да я бях копирала цялата. И все пак това са най-любимите ми моменти и затова ще ги напиша.

— Най-накрая ми е разрешено да се запозная с булката — каза Колин. — Вие сте много по-хубава отблизо, лейди Сара, отколкото от разстоянието, от което ви видях последния път.

След като направи този комплимент, Колин застана пред Сара и галантно й се поклони, после вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Тя беше потресена от галантността му.

Но Нейтън не беше.

— За Бога, Колин, не е нужно да се докарваш. Няма да й направиш впечатление.

— Напротив! — заяви Сара.

— Той прави впечатление и на мен — заяви Джимбо с насмешка. — Никога не съм виждал Дофлин да се държи толкова добре. — Той сръга Матю в ребрата. — А ти?

— Не мога да кажа, че съм — отвърна Матю.

Колин не пусна ръката на Сара и тя нямаше нищо против. Но очевидно Нейтън имаше.

— Пусни й ръката, Колин — промърмори той.

— Няма, докато не ни представиш един на друг по подходящ начин — заяви Колин.

Той намигна на Сара и почти се засмя, когато тя се изчерви.

Съпругата на Нейтън беше не само красива, тя беше очарователна, помисли си Колин. Беше ли осъзнал какъв късмет е извадил Нейтън?

Колин се обърна към приятеля си, за да му постави този въпрос, но след това реши сам да разреши проблема.

— Е? — каза той.

Нейтън въздъхна дълбоко. Той се облегна на перваза на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Жено, запознай се с Колин. Колин, запознай се с жена ми. Сега я пусни, Колин, преди да ти размажа физиономията.

Сара беше възмутена от тази заплаха, но Колин се засмя.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

— Сър, срещали ли сме се по-рано? — попита Сара. — Вие споменахте, че от разстояние…

Той поклати глава към нея и прекъсна въпроса й.

— Видях ви един следобед, но за съжаление, не ми беше дадена възможност да ви уведомя за присъствието си. Изпълнявах задача — трябваше да видя дали едно имущество ще мине през един прозорец.

— Не ми е смешно, Колин — измърмори Нейтън.

Усмивката на Колин показа, че на него му е много смешно. Той реши, че засега достатъчно е раздразнил приятеля си.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сара го наблюдаваше внимателно и не пропусна да забележи, че той изобщо не куца.

— Нейтън, Колин изобщо не…

— Сара!

— Моля да не ми повишаваш тон пред съдружника ти — нареди тя.

— Какво изобщо не правя? — попита Колин.

Сара седна, оправи диплите на полата си и се усмихна на Колин. Тя почти можеше да пипне недоволството на Нейтън.

— Груб нрав — заяви тя. — Не мога да си представя защо с Нейтън сте такива добри приятели. Според мен вие сте много по-различен, сър. Да, наистина.

Колин се ухили.

— Аз съм възпитаният в съдружието — каза й той. — Това ли имахте предвид?

— Осмелявам се да не се съглася, разбира се, защото това няма да е лоялно към съпруга ми — отвърна Сара. Тя замълча, за да се усмихне на Нейтън, след което добави. — Но също така забелязвате, че и не възразявам.

Колин забелязваше много повече от това. Нейтън не можеше да откъсне поглед от жена си. Погледът му беше изпълнен с топлина, каквото Колин не беше забелязвал по-рано.

— Не е нужно да ме наричате сър — каза Колин на Сара. — Наричайте ме Колин или дори Дофлин, както ме наричат моите приятели, ако така ви е по-удобно.

Той погледна дяволито Нейтън и попита:

— А аз как да ви наричам не толкова официално, лейди Сара? В края на краищата сега вие сте част от съдружието. Нарича ли ви Нейтън по някакъв специален начин, който бих могъл да използвам и аз?

Нейтън реши, че този въпрос е смешен. Той не харесваше особено начина, по-който Колин любезничеше с жена му. Той, разбира се, имаше пълно доверие в приятеля си, освен това Нейтън никога не би си позволил да бъде прекалено загрижен за съпругата си, или поне до момента, когато не ставаше ревнив. Странно, но въпреки това той беше страшно раздразнен.

— Колин, наричам я жено — заяви той. — Ти не можеш да я наричаш така.

Колин се облегна назад и каза:

— Не, не мисля, че мога — каза лениво той. — Жалко, че не я наричаш по някакъв друг начин.

— Как например? — попита Сара.

— Скъпа, любов моя или дори…

— По дяволите, Колин! — прекъснато Нейтън. — Ще престанеш ли с тази игра?

Сара се изпъчи и се намръщи на мъжа си. Нейтън помисли, че това е, защото изрече богохулни думи. Той за малко да се извини, но се спря на време.

— Не, Колин, той никога не ме е наричал така — каза Сара.

Думите й прозвучаха сякаш подобна мисъл я ужасяваше.

— Дори и да я наричам — каза Нейтън, — ти не можеш така да я наричаш. Съдружници или не, Колин, няма да викаш на жена ми скъпа.

— Защо това те притеснява? — попита невинно Колин.

Значи това е играта му, помисли Нейтън. Той се опитва да разбере колко държа на жена си. Той поклати глава към приятеля си и му отправи поглед, от който Колин да разбере, че трябва да остави тази тема.

— Нейтън понякога се обръща към мен по специален начин — заяви Сара и привлече вниманието на мъжа си. — Имаш разрешение също да го използваш.

— О? — попита Колин. Той видя изненадания поглед на Нейтън и стана още по-любопитен. — И как те нарича?

— По-дяволите, Сара.

Колин не можа да повярва, че е чул правилно.

— Искаш да кажеш…

— Нейтън обикновено се обръща към мен с по дяволите, Сара. Нали, скъпи? — попита тя мъжа си. — Колин, ти също можеш…

Като по сигнал, Нейтън измърмори:

— По дяволите, Сара, не ме нервирай. Аз…

Дори той видя в каква смешна ситуация се оказа и се засмя заедно с другите.

2.Принцеса Алесандра – Джули Гаруд – и тук са страшно много, но като че ли този ми е един от най-любимите:

Алесандра се наведе към него и прошепна:

— Обичам те, Колин!

— Аз също. Скъпа, има ли още нещо, което имаш да ми кажеш?

Тя не отвърна. Колин пъхна ръка в джоба си и извади списъка с неговото име отгоре. Алесандра се притисна към него.

Той отвори листа и каза:

— Искам от този момент нататък да можеш да разговаряш за всяко нещо с мен.

Алесандра се опита да се отдръпне, но Колин я стисна още по-здраво.

— Аз разреших да се говори за крака ми и да обсъдим всичко, нали?

— Да.

— Съжалявам, скъпа. Сега, стой спокойна, докато аз отговарям на въпросите ти.

— Аз нямам никакви въпроси.

— Тихо, любов моя. — Колин я държеше с едната си ръка, а с другата повдигна листа и започна:

— Изслушах те относно Виктория, нали?

— Да, но защо…

Колин я прекъсна:

— Бъди по-търпелива!

След това той прочете втората точка от списъка и спомена:

— Ще се опитам да заема по-приемлива позиция относно твоето наследство. Думичката „прекалено опърничав”, която Алесандра бе добавила в скоби го накара да въздъхне. — И няма да се държа като магаре на мост, когато обсъждаме тези въпроси.

Третата точка от списъка го накара да се усмихне. Тук Алесандра бе отбелязала, че не са нужни пет години, за да си изясни Колин дали я обича или не. И тъй като той вече се бе „вслушал”, без да подозира в този съвет, премина към следващата точка. Трябваше да се опита да бъде щастлив от факта, че ще става баща и да престане да я обвинява, че му се меси в плановете. Може ли бременни жени да станат монахини? Колин реши първо да отговори на този последен въпрос.

— Алесандра?

— Да?

Той я целуна по главата.

— Не — прошепна Колин.

Смехът, който напираше в гласа му, я смути напълно.

— Какво имаш предвид?

— Бременните жени не могат да станат монахини.

Ако беше я държал по-слабо, Алесандра с положителност щеше да скочи от скута му, но тъй като Колин я задържа навреме, тя се отказа да се дърпа.

Алесандра започна една бясна тирада, от която трудно можеше да се схване нещо свързано:

— Ти си знаел… през цялото това време… О, Боже мой, ти си намерил бележката. Открил си я и затова реши да ми кажеш, че ме обичаш!

Колин я целуна бързо и отривисто.

— Знаех, че те обичам далеч преди да прочета тази бележка. Трябва да ми повярваш, Алесандра! А също и да се довериш на сърцето си!

— Но…

Поредната целувка заглуши протеста й. Когато Колин се отдръпна, съзря сълзи в очите й.

— Ще те питам още веднъж — за последен път! Имаш ли нещо да ми признаеш?

Тя кимна бавно. Колин изглеждаше извънредно доволен. Мили Боже, колко много го обичаше! А по начина, по който той я гледаше, също личеше, че я обича не по-малко.

Разбира се, че Колин бе щастлив да узнае за бебето. Това съвсем не я безпокоеше. В този момент той нежно я галеше по корема. Стори й се, че Колин прави това несъзнателно. Действията му издаваха нежните му чувства. Опитваше се да погали нероденото си още момче или момиче.

— Отговори ми — прошепна той с дрезгав глас.

Колин изглеждаше твърде съсредоточен и решителен в този момент. Алесандра не успя да се въздържи и се усмихна. Той, както винаги, се опитваше да бъде сериозен, да изглежда дисциплиниран. Това негово качество й допадаше, но тя усети, че не по-малко удоволствие й доставяше възможността да го накара да изгуби самоконтрол.

Тя наистина обожаваше да го дразни и закача, защото й допадаше извънредно много начина, по който той така искрено се изненадваше на всичко.

Колин вече не издържаше.

— Алесандра, ще ми отговориш ли?

— Да, Колин. Трябва да ти кажа нещо. Решила съм да стана монахиня.

Колин изглеждаше така, сякаш е готов да я удуши. Свирепото изражение на лицето му я накара да се разсмее. Алесандра обви с ръце врата му и сгуши главата си под брадичката му.

— Ще си имаме бебе — прошепна тя, — не съм ли ти споменала досега за това?

3. Мъжът на моите мечти – Джоана Линдзи – ами напушва ме смях всеки път като се сетя за този момент.

Амброуз Девлин Сейнт Джеймз, четвърти дук Ротстън и притежател на множество други, по-малки титли, в настоящия момент полагаше черен физически труд. Той трупаше слама в обора, при това с усърдие, но същевременно и с някаква разсеяност, която му пречеше да усети, че по ръцете му избиват мазоли и че фината му ленена риза е подгизнала от пот.

Беше се заел с тази работа, за да не тръгне да разбива някоя от стените с голи юмруци — желание, което бе изпитал в резултат на последната си среща с Мегън Пенуърти и на изумителните й разкрития. Напразно. Събирането на слама не му помагаше да се отърси от спомена за тази среща. Тъкмо обратното — усилията, които полагаше, сякаш още повече разпалваха яростта му.

Значи щяла да се омъжи за него, така ли? Само през трупа му! Що за дързост! Що за безочие! Да си науми подобно нещо без дори да го е виждала. Другите жени, които се бяха домогвали до титлата му — той отдавна бе престанал да ги брои — поне бяха искали и самия него също толкова, ако не и повече. Трябваше вече да е свикнал с това, но не беше, по дяволите. А и случаят с Мегън бе уникален. На нея изобщо не й пукаше дали е пройдоха или светец. Тя не се интересуваше от човека, а единствено от проклетата титла. Божичко, дори си го беше признала, при това без да й мигне окото, без капчица свян.

---------------------------------------------------------------------------------------

Каква ирония, осъзна внезапно Девлин. Беше дошъл тук, за да избегне брака с една коварна млада госпожичка, а се бе натъкнал на друга. Първата си служеше с лъжи, за да го закара до олтара; втората щеше да си послужи с умопомрачителната си усмивка… Дали?

Наистина, как ли възнамеряваше да го плени? Докъде бе готова да стигне, за да получи него и неговата конюшня? Неговата конюшня, за бога! Това бе най-вбесяващото и най-оскърбителното от всичко. Беше го избрала, защото харесвала неговата конюшня. О, и да не забравяме, че той, Девлин Джефрис, нямало да бъде поканен на сватбата. Хм, дяволски много му се искаше да види как ли ще мине без него.

— Мога ли да попитам каква е целта на това, което вършите?

Девлин се обърна. На вратата на един от оборите се беше облегнал Мортимър и безстрастно наблюдаваше сътвореното от него. Едва сега Девлин се огледа наоколо. Беше разпилял слама навсякъде — по конете, във водата, върху себе си. Но той вдигна вежда възможно най-високомерно и направи усилие да превъзмогне болката в дланите си, която най-после бе усетил.

— Всичко, което върша, има своята цел, господин Браун. Просто тази в момента ми убягва.

Мортимър избухна в смях.

— Мисълта за нея не ви дава мира, нали?

— Глупости — натърти Девлин. — Ако искате да знаете, това, което не ми дава мира, са леността и бездействието. Трябва да правя нещо, господин Браун.

— Какво например?

— Можем като начало да разширим тази конюшня.

— Ние?

— Ще намерите майстор-дърводелец, естествено, но и ние ще помагаме.

— Не постигнахте особени успехи с вилата и сламата. Какво ви кара да смятате, че с чука и триона ще бъдете по-добър?

Девлин не благоволи да отговори на този въпрос.

4. Принцесата – Джуд Деверо- е тук вече нямам думи. Наистина всяко изречение особено в началото е див кикот:

Тя го погледна крадешком, докато беше коленичил до огъня и набождаше рибите на пръчки, които въртеше над пламъка. С отворената риза, черните косми на гърдите и прорасналата брада изглеждаше като някакъв див скитник. Не, не! Приличаше й по-скоро на Атила, вожда на хуните. Пак значи дивак някакъв… Майка й я съветваше да стои настрана от примитивните мъже, но Арайа много се съмняваше, че майка й изобщо знае за съществуването на такива мъже като този Монтгомъри.

— Как се казваш? — попита той и се усмихна. Тази свойска усмивка й бе неприятна и тя отвърна ледено:

— Следва да се обръщате към мен с „Ваше кралско височество”. Такъв е протоколът.

Мъжът обърна поглед и усмивката му се стопи.

— Окей, принцесо! Както ти речеш!

Той й подаде с шиша една изпечена риба.

Арайа гледаше подозрително апетитно миришещата храна. Вярно е, че една принцеса трябва да яде всичко, което й се поднесе, но как ли се яде такова набучено на пръчка нещо?!

Джей Ти поклати глава, измъкна рибката от пръчката и я постави на един палмов лист.

— Май така ще е по-добре.

Арайа продължаваше да се взира в рибата. Но съвсем се смая, когато непознатият седна срещу нея и започна да яде своята риба.

— Но вие… Не можете… Как си позволявате? — заекна тя, поразена от това безочие.

— Какво не мога? — запита той безгрижно. Изгледа я и напъха в устата си голямо парче риба.

— Не бива да седите в мое присъствие! Вие сте прост гражданин, а аз съм…

Това вече е прекалено! — извика той, скочи и застана пред нея в цял ръст. — Писна ми от тези глупости! Най-напред рискувам живота си да те спася и единствената благодарност, която получавам, е „Вие не можете да ме докосвате, аз съм от кралско потекло!”. След това ти нося да ядеш, а ти изискваш да се обръщам към тебе с „пресветлейшо височество”. Сега пък…

— Кралско — каза тя с достойнство.

— Ка-акво? — изрева той.

— Аз съм кралско височество, а не княжеско. Аз съм престолонаследница и един ден ще стана кралица. Правилно е да се обръщате към мене с „кралско височество”. Необходимо е да ме заведете незабавно в морската база. А освен това ми трябват вилица и нож, за да мога да се справя с тази риба.

Мъжът изтърси някакви думички, които не беше чувала от своя учител по английски.

„Възможно ли е — помисли си Арайа — да е разгневен?!”

Не можеше да си представи какво го вбеси толкова. В края на краищата тя го удостои с голямата чест да я отведе в базата. Би могъл да разправя после на внуците си…

И още малко:

— Ела, обърни се! — изръмжа той и я завъртя да застане с гръб към него. Започна да разкопчава роклята й.

— Мисля, че не е редно да ви позволявам повече да ме докосвате… Вие… Как ви беше името?

— Джей Ти Монтгомъри.

— Да, Монтгомъри, предполагам, че…

Той рязко я обърна към себе си и тя се озова пред гневното му лице.

— Аз съм лейтенант Монтгомъри, на служба във флота на Съединените щати! Не се обръщай към мене само с „Монтгомъри”, не съм ти лакей!

„Боже мой! Винаги ли крещи така този невъзможен човек?!”

— Напълно разбирам. Естествено че ще използвам титлата ви. Наследствена ли е?

— Нещо повече, принцесо! Сам съм си я заслужил. Получих я, защото… можех да закопчавам сам ризата си — отвърна той грубо. — Хайде, готово! Сама ли ще излезеш от роклята или аз да я смъкна

А това е любимата ми част:

— Аз не съм мадам. Аз съм…

Той я спря с ръка.

— Да, зная. Ти си царственото наказание за всичките ми прегрешения! Защо ония мъже, дето те довлякоха, не можаха да изчакат до неделя?! Ще облечеш ли този парцал или ще стърчиш така да го държиш в ръце?

— Необходимо е да се отдалечите. Недопустимо е да се обличам в присъствието на един мъж.

Той изпъшка.

— Ти надценяваш себе си, принцесо! Недей мисли, че ми действаш! И гола-голеничка да ми се разхождаш, ще си остана ледено невъзмутим. Побързай с обличането. Трябва да изчистиш скаридите!

Цяла минута трябваше на Арайа, за да се съвземе от невъзможния му тон.

— Как се осмелявате да ми говорите по такъв начин?

Той пристъпи към нея, грабна мократа й черна рокля и тя с ужас видя, как извади ножа си, отряза дългите ръкави и цяла педя от подгъва, за да стане по-къса.

— Така вече е по-добре — подаде й я отново той. — Ще се наложи да махнеш поне половината от префърцуненото си бельо. Иначе жегата ще те умори! А хич не се надявай, че ще се хвърля да те съживявам още веднъж. Стига ми един път!

Той взе рибарската мрежа и я остави сама.

Арайа не можеше да разбере постъпките на този човек. Вярно е, веднъж леля й каза, че всички американци били варвари, че нямали обноски и че на мъжете им не можеш да вярваш. Ала този Монтгомъри надхвърли и най-лошите й представи! Все пак не беше възможно цялата страна да е населена с такива примитивни същества, сигурно и тук има хора, изпълнени с уважение към кралския авторитет…

Когато след десетина минути той се върна с пълна мрежа скариди, Арайа още стоеше на същото място.

— Да не чакаш камериерката? Дай, аз ще ти помогна.

Той грубо й нахлузи роклята и я закопча набързо.

Арайа стоеше като истукана. Този човек сигурно е побъркан! Нещо не е наред в главата му, горкия…

Тя седна на една от моряшките възглавници. Не беше свикнала с толкова къса рокля, с разголени ръце. Чувстваше се малко притеснена, но изрече отмерено, с най-благосклонния си тон:

— Сега можете да ми поднесете закуската.

Джей Ти не й обърна внимание, само метна в скута й мрежата със скаридите.

Арайа не изпищя, дори не трепна.

— Бихте ли ми предоставили вашия нож? — попита тя тихо.

В очите му припламна любопитство, докато й подаваше ножа.

Арайа мъчително преглътна. Една принцеса винаги яде онова, което й поднесат. Винаги щеше да се придържа към това правило, дори и сега, докато отваряше предпазливо мрежата с разтреперани ръце. Рачетата я гледаха с изпъкналите си очи и целият й стомах се обърна. Тя потисна неудържимото гадене, набоде с ножа една скарида и я поднесе към изкривената си от погнуса уста. Точно когато едно от крачетата на едрата скарида докосна устните някаква ръка сграбчи китката й. Арайа отвори очи и погледна мъжа объркана.

— Толкова ли си гладна? — попита мило той.

— Вашата храна положително ще ми се услади, убедена съм… — побърза да го увери тя и обясни любезно: — Просто досега не съм яла такова… нещо. Но щом вие го ядете, аз ще свикна, разбира се…

Той я изгледа с продължителен изпитателен поглед, след това взе мрежата и набодената скарида и обясни:

— Раците се почистват и се сваряват.

Арайа наблюдаваше с интерес как изсипа скаридите в кипящата вода. Джей Ти вдигна очи и ядосано се сопна:

— Не си ли виждала досега скариди?

— Разбира се, че познавам тези животни. Но те ми ги сервират на златен поднос, а и нямат нищо общо с тези тук… Просто не познах, че това са скариди.

— И за малко да ги ядеш почти живи! Откъде си всъщност?

— От Ланкония.

— О! Мисля, че съм чувал за тази страна. Там има планини, кози и лозя, така ли е? И какво търсиш в Америка?

— Вашето правителство ме покани. Те положително вече ме търсят. Вие трябва…

Джей Ти вдигна ръце в отбрана.

— Само не започвай отново! Ако имаше някаква възможност да те махна от този остров, вярвай, сестро, отдавна да съм я използвал!

— Аз не съм ви никаква „сестро”. Аз съм…

— Моята частна пила за нерви! — довърши вместо нея той. След това бръкна в тенджерата и каза: — Ето, режеш главите, махаш черупките, а аз ще приготвя соса.

5. Разбойникът и зеленооката – Джоана Линдзи

Не, вероятно не това беше привлякло вниманието на Девлин. Той гледаше шотландеца, който рязко беше прекъснал разговора, когато Кимбърли се беше появила, и не откъсваше поглед от нея. Целият настръхна, когато Хауард се приближи до нея, а после, когато виконтът протегна ръце, за да помогне на Кимбърли да слезе от коня, се присви сякаш за скок. А когато видя, че Хауард не я пуска веднага, се запъти към тях с нескрита ярост.

— О, Боже! — каза Девлин. — Дано не…

В същия момент Лаклан стигна до нищо неподозиращата двойка, юмрукът му се стовари върху слепоочието на Хауард Канстън и той рухна на земя та, очевидно зашеметен, вероятно дори в безсъзнание, защото не направи никакъв опит да се изпра ви.

Девлин изръмжа и понечи да се обърне към вратата, но Меган бързо го хвана за ревера на утринния му редингот, за да не му позволи да хукне на долу побеснял.

Той я изгледа и повдигна вежди, сякаш да й каже: „Пусни ме, инак ще повлека и теб”.

— Виж, Девлин, няма никаква причина да се намесваш в тази работа — заяви тя спокойно.

— Така ли? — процеди той. — Хауард Канстън е мой гост.

— О, стига де! Чудиш се как да изриташ шотландеца и сега си мислиш, че си намерил повод. Повод обаче няма. В това недоразумение са замесени двама от твоите гости, всъщност трима, а освен това то е и много лично. Никой няма да се зарадва, че се намесваш. Освен това насиненото око изобщо няма да навреди на виконта. Всички дами ще охкат и ахкат по него, а на него това много ще му хареса.

— Изобщо не става въпрос за това…

— Може би. Но това, за което става въпрос, е, че имаш гостенин, който не се държи прилично, и още един, който си умира от ревност по тази причина, а това не би трябвало да те тревожи.

— Аха! Сега разбрах истинската причина да не искаш да се намесвам. Направо си на седмото небе, защото си мислиш, че Макгрегър изпитва ревност.

Тя му се усмихна.

— Изобщо не си го мисля. То беше демонстрирано и ти го видя. Затова защо просто не продължим да наблюдаваме отстрани, а ако се опитат да се избият един друг… е, тогава би било редно да се намесиш.

— А какво ще стане, ако дамата се опита да убие един от тях? — кисело попита Девлин.

— Какво?!

Меган се обърна към прозореца и видя как Кимбърли стоварва чадърчето си върху главата на Лаклан. И то се счупи, разбира се. Е, главата на Лаклан вероятно щеше да оцелее.

— Много лошо от нейна страна — разочарова се Меган.

— Сигурен съм, че и той се чувства по същия начин — доволно отвърна Девлин и се засмя.

— Не е смешно. Тя трябваше да се впечатли и да се почувства поласкана.

— А защо, ако не го харесва?

— Ооо! Ти просто отказваш да гледаш на нещата от моята гледна точка, нали?

— Едва ли, когато искам именно моят юмрук да се стоварва в неговото лице.

— Продължавай да потискаш желанието си, моля те.

Мисля да спра че си стана множко. Дано съм ви припомнила някои забавни моменти, които сте позабравили.

Утре ще мъдря Малъри че там колкото лесно толкова и зор.

Ето ги Малори..... 1.Подаръкът – Джеймс и Антъни се бият за празниците — Весела Коледа, Дже… — Весела, как ли не! — грубо я прекъсна той. Обаче се спря, усмихна се и додаде. — Къде е онзи негодник, брат ми? — И кой брат по-точно имате предвид? — изненадано попита жената макар да знаеше, че той никога не би се изказал по този начин за Едуард или Джейсън. Джейсън й споделяше всичко, което се отнасяше до семейството му, и тя го познаваше не по-зле от него. Затова презрителният му отговор всъщност не я изненада. — Хлапакът. Обаче заплашителният блясък в очите му я сепна. Огромен, рус и красив, Джеймс Малори приличаше на по-големите си братя и рядко някой можеше да каже, че го е виждал сърдит. Когато бе разгневен на някого, той спокойно го разкъсваше на малки парчета с остроумието си, а неразгадаемото изражение на лицето му с нищо не подсказваше на нещастната жертва какво я очаква. Чул гласа на Джеймс, хлапакът или, по-точно, Антъни провря глава през вратата на салона, за да разбере какво е настроението на брат му. Не бе трудно да се досети по кръвнишкия поглед, който получи. Това обясни светкавичното затръшване на вратата. — О, Боже! — възкликна Моли, когато Джейсън се запъти с яростна крачка към салона. Макар че през годините бе свикнала с избухванията на членовете на семейство Малори, понякога все още се тревожеше за последствията. Това, което последва, бе като начало на бойни действия. Джеймс се притисна с цялата си тежест към вратата на салона, докато от другата страна Антъни се опитваше с всички сили да й попречи да се отвори. Отначало Антъни успя. Той не бе толкова тежък като брат си, но беше по-висок и мускулест. Ала би трябвало да знае, че не можеше да издържи вечно, особено когато Джеймс натисна с рамо вратата и тя се отвори почти наполовина, преди Антъни да успее отново да я затръшне. Отчаяният опит на Антъни да разреши проблема си изтръгна още едно „О, Боже!” от устните на Моли. Когато Джеймс за трети път натисна с всичка сила, вратата се отвори рязко и отекна оглушителен трясък. Няколко минути по-късно Джеймс отново бе на крака, изтупвайки дребните трески от дървото, посипали се по раменете му. Разтревожени от шума. Реджи и Моли се втурнаха в салона. Антъни бе грабнал дъщеря си Джейми, която до преди малко гледаше коледното дърво с бавачката си, и я държеше като щит пред себе си. Дървото лежеше безславно на пода. Антъни знаеше, че брат му никога не би рискувал да нарани някое от децата и хитрината му успя. — Хлапетата се крият зад деца! Колко удобно! — презрително изсумтя Джеймс. — Нали? — ухили се Антъни и целуна дъщеря си по главичката. — Действа безпогрешно като жив щит. Обаче Джеймс изглежда не оцени хумора в ситуацията и заповяда, по-скоро излая: — Пусни племенницата ми! — Не бих си го и помислил, старче… поне не и докато не разбера защо си толкова ядосан, че искаш да ме убиеш. Розлин, съпругата на Антъни, която се бе навела над единия от близнаците, изрече, без да се обръща: — Извинете ме? Забранявам всякакви убийства пред децата. Усмивката, която заигра на устните на Антъни, накара Джеймс да повдигне русите си вежди към него. Познавайки брат си, това бе солидно предупреждение за Антъни, че това, което ще последва, никак няма да му се поправи. Джеймс не счете за нужно повече да го държи в напрежение и застрашително изръмжа. — Не се изисква голямо въображение, за да си представиш какво ще се случи, когато Джак изведнъж изтърси пред майка си „Проклет вечен ад”. После се запитай какво би последвало, когато Джорджи попита дъщеря си къде е чула подобни думи. И сега си представи какво ще стане, когато Джак, без да подозира, че току-що е шокирала майка си, изтърси най-невинно, че чичо й Тони ги е завел двете с Джуди в Найтън Хол. И накрая си представи как Джорджи ме преследва, настоявайки да узнае защо съм ти позволил да заведеш дъщерите ни в онова мъжко заведение, където размяната на юмруци е нещо обичайно, а картоиграчите се ругаят при всяка загуба — място, напълно неподходящо за шестгодишни, защото там свободно се обсъждат неща, които никога не би трябвало да достигат до невинните им детски уши. А след това си представи как Джорджи изобщо не ми повярва, когато я уверих, че не съм и подозирал, че можеш да бъдеш толкова безотговорен. Тя ме обвини, задето съм ти позволил да ги заведеш там. А след като аз дори не знаех, че си ги завел там, представи си кого ще обвиня за цялата тази бъркотия? Дори и Реджи си пое дълбоко дъх след приключването на тази дълго тирада. Отначало Антъни изглеждаше искрено смаян, но сега изглеждаше по-скоро смутен, особено когато съпругата му се извърна и го изгледа с присвитите си лешникови очи със златни точици. Очевидно шотландският й темперамент щеше да избухне всеки миг. — О, Господи, не мога да повярвам на ушите си! Нима си направил подобно нещо? Наистина ли си завел Джуди и Джак в Найтън Хол? Нима не си помисли какво ще причини това място на две впечатлителни малки момичета. Антъни потрепери и се опита да обясни: — Не, не беше точно така, Роз, наистина не беше. Заведох момичетата в парка. Спрях се в Найтън Хол, за да разменя една-две думи с Амхърст. Ти ме беше помолила да ги поканя двамата с Франсис на вечеря, а аз знаех, че този ден той ще бъде в Найтън Хол. Как бих могъл да предположа, че момичетата ще се измъкнат от каретата и ще ме последват вътре? — Когато всички знаят, че онези две лудетини обичат да си пъхат носовете там, където не им е мястото? — процеди през стиснати зъби жена му и се извърна към Реджи. — Вземи другите две деца — рече тя и вдигна близнаците. — Ще оставим Джеймс да продължи това, което е започнал. Реджи се опита да прикрие усмивката си, докато взимаше Джейми от Антъни, улови ръчичката на другото дете и излезе след Розлин от стаята. Джеймс се облегна на вратата, след като тя се затвори, скръсти ръце пред широките си гърди и заяви на слисания си брат: — Как се чувстваш сега, старче? Тя поне ти говори, докато Джорджи не ми е проговаряла от една седмица. — По дяволите! — изръмжа Антъни. — Можеш да престанеш да ме обвиняваш. Чу какво казах. Не съм завел нарочно момичетата в Найтън Хол. Същото нещо можеше да се случи и на теб. — Не съм съгласен — отсече Джеймс. — Аз не съм толкова глупав. Антъни се зачерви от гняв, но когато отговори, в гласа му прозвуча виновна нотка. — Това, последното, ще го пропусна. Значи искаш парче от мен, така ли? И няма да се примириш? Е, добре, давай. — С удоволствие. ............................................... Когато същата сутрин Джеймс влезе в трапезарията, появата му предизвика различни реакции. Онези, които не знаеха, че е пристигнал, се надигнаха, за да го поздравят, но усмивките им замръзнаха, когато видяха изражението на лицето му. Тези, които знаеха за пристигането му и за това, което бе последвало, или тактично си мълчаха, ухилени до уши, или бяха достатъчно глупави, за да направят някоя и друга забележка. Джеръми се оказа от вторите и третите, когато се обади с усмивка: — Е, знаех си аз, че горкото коледно дърво не ти с причинило това, макар че доста смело се опита да го повалиш. — И доколкото си спомням, успях — кисело промърмори Джеймс, но след миг додаде. — Нали не е окончателно съсипано, хлапе? — Загубило е някое и друго клонче, но като се сложат онези малки красиви свещи, нищо няма да се забележи — поне ако някой друг довърши тази работа вместо мен. Аз съм много по-добър при окачването на имела. — Както и при използването му — отбеляза Ейми и дари с усмивка своя красив братовчед. — Това се разбира от само себе си — смигна й Джеръми. Наскоро Джеръми бе навършил двадесет и пет и се бе превърнал в един очарователен млад развейпpax. По ирония на съдбата той толкова много приличаше на чичо си Антъни, че бе като негово копие на млади години. Ала вместо да се метне на собствения си баща, Джеръми имаше кобалтовосини очи и черни коси, които малцина от семейство Малори притежаваха — тези, които приличаха на своята предшественичка, за която се говореше, че била циганка. Споменаването на имела и целувките отново потопи Джеймс в мрачно настроение. Знаеше, че тази година той нямаше да се целува под имела, особено след като съпругата му отказа да дойде в Хавърстон заради своето мрачно настроение. По дяволите! По един или друг начин щеше да уреди нещата помежду им. Да си го изкара на Антъни, не бе помогнало особено много — е, може би малко. — Не ми се ще да видя как ли изглежда съперникът ти — отбеляза Уорън, който продължаваше да се взира в насиненото му око и няколкото нареза на лицето му. Джеймс предположи, че думите му бяха нещо като комплимент, след като Уорън многократно бе изпитал юмруците му на гърба си. — Бих искал лично да поздравя този съперник — отбеляза Никълъс със самодоволна усмивка и получи един ритник под масата от съпругата си. Джеймс кимна към Реджи. — Оценявам жеста ти, скъпа моя. Моят крак е твърде далеч за да достигне този негодник. При тази забележка младата жена се изчерви, задето ритникът й бе забелязан. Физиономията на Никълъс придоби трагикомичен вид. — Чичо Тони все още ли е сред живите? — попита Ейми вероятно защото миналата вечер нито той, нито брат му Джеймс се бяха върнали долу в салона. — Дай ми още няколко дни, за да го разбера, малка палавница, защото в момента и аз самият не съм съвсем сигурен — рече Антъни, докато бавно влизаше в стаята с притисната до тялото си ръка, сякаш предпазваше няколко счупени ребра. Една многострадална въздишка се отрони от устните му, когато зае мястото си на масата срещу брат си. Джеймс я чу и завъртя очи. — Престани да се преструваш, негоднико — презрително отбеляза той. Съпругата ти не е тук, за да види театралното ти представление. — Не е ли? — Антъни се надигна, огледа масата, нацупи се и се отпусна отново в стола си — този път без въздишка. Обаче не пропусна да се оплаче на Джеймс. — Да знаеш, че си ми счупил няколко ребра. — Как ли пък не, макар че трябва да призная, че сериозно обмислях дали да не го сторя. Между другото, още не ти се е разминало. Антъни го изгледа кръвнишки. — Вече сме твърде стари, за да се бием. — Говори само за себе си, старче. Един мъж никога не е твърде стар за едно хубаво упражнение. — А, значи това сме правили? — сухо отбеляза Антъни и внимателно опипа насиненото си око. — Упражнявали сме се, така ли? Джеймс повдигна вежди. — А нима не правиш това всяка седмица в Найтън Хол? Обаче разбирам смущението ти в случая, след като си свикнал ти да раздаваш удари, но не и да получаваш. Това може да ти създаде погрешно впечатление за нещата. Радвам се, че успях да разсея заблудата ти. В този миг влезе Джейсън, огледа пострадалите лица на двамата си по-малки братя и отбеляза: — Мили Боже, май не се отказвате дори и по време на най-светия християнски празник, така ли е? Ще се видим в кабинета ми. Последното бе изречено с добре известния на всички безпрекословен тон, след което маркизът на Хавърстон се обърна и излезе от стаята. За Джеймс и Антъни бе ясно, че трябва незабавно да го последват. Джеймс се изправи с непроницаемо изражение на лицето и заобиколи масата. Антъни изсумтя раздразнено. — На нашата възраст да ни вика в кабинета си, сякаш сме ученици! По дяволите, не мога да повярвам! Обаче не съм забравил кой започна пръв… — О, стига, хлапе — промърмори Джеймс и повлече брат си към вратата. — Мина доста време, откакто не сме имали удоволствието да слушаме високопарните поучения на Джейсън. Самият аз ги очаквам с нетърпение. — Не се и съмнявам — възмутено отвърна Антъни. — На теб винаги ти е доставяло удоволствие да го дразниш. Джеймс се ухили самодоволно. — Така беше, нали? Е, не го отричам. Нашият по-голям брат е толкова забавен, когато се разбеснее. Винаги съм имал чувството, че покривът всеки миг що се срути над главите ни. — Е, в такъв случай нека сме сигурни, че ти ще бъдеш този, който ще посрещне първия му изблик на гняв — тросна се Антъни, отвори вратата на кабинета и мигом се впусна в обвинителна тирада срещу брат си Джеймс — Джейсън, старче, миналата вечер се опитах да успокоя този огромен разбеснял се бик, наистина опитах, но без успех. Обвинява ме… — Огромен разбеснял се бик? — прекъсна го Джеймс и златистите му вежди леко се повдигнаха. — … задето Джорджи не желае да разговаря с него — продължи Антъни. Благодарение на него и мен ме постигна същата участ, защото от снощи Розлин не ми е продумала. — Огромен разярен бик? — повтори Джеймс. Антъни го стрелна с поглед и се ухили доволно. — Сравнението ти приляга, повярвай ми. — Достатъчно! — изплющя гласът на Джейсън, който бе застанал изправен зад бюрото. — Бих искал да чуя цялата история от начало, ако позволите. — Да, ти пропусна най-интересната част, Тони — усмихна се Джеймс. Антъни въздъхна и започна да разказва на големия си брат. — Беше просто нещастно стечение на обстоятелствата, Джейсън, наистина бе така и ако трябва да сме честни, би могло да се случи на всеки от нас. Джак и Джуди успели да се промъкнат без мое знание в Найтън Хол. И само защото през онзи ден бяха поверени на грижите ми, сега ме обвиняват, че малките сладурчета са изтървали някоя и друга фраза, която не би трябвало да съществува в невинните им речничета. — Това е малко поукрасен вариант на историята — намеси се Джеймс. — Нека не забравяме да споменем, че Джорджи не обвинява теб, а изцяло мен, сякаш аз бих могъл да знам, че ти ще бъдеш толкова безмозъчен, че ще заведеш момичетата на подобно място… — Ще оправя нещата с Джорджи веднага щом пристигне — измърмори Антъни. — Можеш да разчиташ на мен. — О, знам, че ще го направиш, но ще трябва да се върнеш в Лондон, защото тя няма да дойде тук. Не желае да помрачава празника на всички с лошото си настроение и реши, че ще е по-добре да си остане у дома. Антъни придоби ужасен вид и нещастно изстена. — Но ти не ми каза, че тя ти е толкова сърдита. — Не съм ли? Да не би да смяташ, че ти подредих така окото само защото тя е малко ядосана? — Достатъчно — сурово отсече Джейсън. — Цялата ситуация е недопустима. И честно да ви кажа, изумен съм, че откакто се оженихте, и двамата сякаш загубихте способността си да се оправяте с жените си. Това последното беше удар под пояса, особено когато се отнасяше за двама бивши женкари. — Е — побърза да се защити Джеймс, — американските жени са изключение от всяко правило и освен това са много упорити и твърдоглави. — Същото важи и за шотландките — додаде Антъни. — Те не се държат като обикновените английски жени, Джейсън, наистина не го правят. — Няма значение. И двамата знаете отлично колко много държа на семейните събирания тук за Коледа. Сега не е време за каквито и да било побоища и разправии. Вие двамата трябваше да уредите взаимните си недоразумения, преди да започнат празниците. Погрижете се незабавно за това дори и да се наложи да се върнете в Лондон. Казал каквото имаше да казва, Джейсън се запъти към вратата и остави по-малките си братя да обмислят държанието си или, по-точно, липсата на държание, но преди да излезе, добави: — И двамата приличате на две раздразнени мечки. Имате ли представа какъв пример давате на децата? — Раздразнени мечки, как ли не — изсумтя Антъни, когато вратата се затвори. Джеймс погледни към тавана и рече: — Е, поне покривът още не се е срутил. 2. Твоята магия – Джеймс и Антъни разбират, в кой е влюбен Уорън — Какво, по дяволите, правиш ти тук? — възкликна изненадано Антъни, изниквайки иззад гърба на Джеймз върху паркета на балната зала. — Същото бих могъл да те попитам и аз. Антъни направи гримаса на отвращение. — Не ти ли е известно, че моята малка възлюблена обожава танците? Не знам как го постига, но доста често ме мъкне по места като това. А какво е твоето извинение? — Ейми — каза в отговор Джеймз и кимна към синя бална рокля, която точно в този момент премина покрай тях. — Малката палавница реши в последния момент, че би искала да присъства на този бал и не успях по никакъв начин да я разубедя. — И понеже Еди и Шарлот не са в града, ти лепнаха ролята на възрастна компаньонка? При това самотна. Джордж не е ли вече готова да се покаже пред света? — Не съвсем, но затова пък се оказа, че е съвсем готова да рецитира думи като „дълг”, „отговорност” и „трупане на опит”, така че какво можех да направя? Само ако знаех, че ти ще бъдеш тук, щях да възложа това удоволствие на теб. Всъщност, след като си вече тук… — О, не — засмя се Антъни. — Аз дадох своя дял в грижите за малките птиченца с Реджи. Боя се, че сега е твой ред. — Ще запомня това, магаре такова, ще видиш — отговори Джеймз навъсено. Антъни постави ръка върху раменете на брат си. — Горе главата, старче. Поне той е тук, за да те забавлява. Джеймз проследи посоката, в която бе кимнал брат му, за да види високия американец на отсрещната страна на подиума за танци. В официалните си дрехи Уорън изглеждаше доста различно… почти цивилизовано. С известно задоволство Джеймз отбеляза, че той се забавлява не повече от самия него, но това не подобри настроение го му. Хиляди пъти би предпочел да си бъде у дома при своята съпруга. — Вече го забелязах — намръщено каза той. — Тъкмо бях решил, че ме е споходил късметът, след като през по-голямата част от седмицата този хубостник не идваше на семейните сбирки у дома. — Известно ли ти е, че трябва да благодариш на мен за тона? Осмелявам се да твърдя, че всяка вечер той се просва в леглото си с пъшкане и охкане — на такъв изнурителен режим съм го поставил. — Значи все пак ти е позволил да му даваш уроци? — Ти съмняваше ли се? — попита в отговор Антъни. — Той се е посветил изцяло на идеята да усъвършенства уменията си и с тези дълги ръце… Не се изненадвай, старче, ако при следващото ви сбиване те просне по задник. — Май че ти, драги, отдавна не си бил просван по задник — върна му го Джеймз. — Ще се радвам да ти помогна. Антъни само се засмя. — Нека да го отложим още за известно време, а? Докато съпругите започнат да проявяват повечко разбиране, Рос става ужасно сприхава, когато не одобрява постъпките ми, проклет да съм, ако не е така. — Не ми се ще да го казвам, но така само ме правиш още по-нетърпелив. — А какво ще каже Джордж? — Вероятно ще ми благодари. Знаеш, че не си сред любимците й. Антъни въздъхна. — Сега пък какво съм направил? — Предложи да даваш уроци на брат й. — А тя как е разбрала за това? — Може аз да съм й споменал. — Хм, прекрасно — проплака Антъни. — Не знае ли, че правя услуга на момъка? — И двамата знаем заради кого му правиш услуга. И оценявам това, независимо от мнението на Джордж. Антъни внезапно се ухили. — Надявам се, че ще си спомниш за тези думи, когато приключа с уроците, защото той наистина съвсем не се справя зле. Естествено, за разлика от твоите юмруци, неговите не са тежки като павета, но и той се бие здраво, когато му попаднеш на мушката. Аз самият се прибирах и къщи с доста болежки през тази седмица. Джеймз не изглеждаше обезпокоен. — Значи след колко време ще се почувства готов? — Бих казал след месец, но с неговото нетърпение ще ми бъде трудно да го убедя да чака толкова дълго. Момъкът наистина е като буре, пълно с барут от кипящи емоции и макар да смятам, че с удоволствие би си го излял върху теб, не съм съвсем сигурен, че ти си единственият виновник. — О, нима? — Тази вечер го зърнах на няколко пъти да се взира е пламнал поглед пред себе си, а и двамата с теб знаем каква е обичайната причина за това? — Горкото момиче — отговори Джеймз. — Някой би трябвало да я предупреди. — С удоволствие бих го направил, ако знаех коя е, но той не се издава. Направо освирепява, когато го подкача за това. Впрочем, смея да твърдя, че именно неговата ярост ще бъде единственото ти преимущество пред него когато приключа с обучението. — Запознат съм с нея и с неспособността му да я контролира. — Да, предполагам. Но се чудя към кого ли е насочена точно в този момент? Джеймз отново проследи погледа на Антъни през залата, за да види, че Уорън най-определено следи разгневено някого на подиума за танци. Имаше прекалено много танцуващи двойки, за да се разбере точно кого, но любопитството на Джеймз с положителност бе възбудено и той го изрази на глас: — Мислиш ли, че може да е влюбен? — Проклет да съм, ако не е така — ухили се Антъни. — Ще стане интересно. — Да, ако направи нещо повече от това да гледа разгневено. — Къде остана вярата ти, старче? Вечерта едва е започнала. След малко той вероятно ще танцува с момичето или ще удуши кавалера му. Джеймз изведнъж въздъхна. — Не ми се иска да го казвам, но може би грешим. — Как ли пък не — възпротиви се Антъни; после попита: — Защо? — Защото предполагаме, че сме свидетели на изблик на ревност, но според Джордж брат й е неспособен на подобни чувства. — Абсурд. — Бил е зарязан и не е успял да го преглътне. — А-ха, това обяснява много неща. Но тогава защо, по дяволите, е толкова напушен? Да не би вече да си говорил с него? — Страхувам се, че този път не мога да поема отговорността за неговото настроение. Говорих с няколко от братята му — понеже те всички са тук — но Уорън ме отбягва. — Колко умно от негова страна, като се има предвид собственото ти настроение. — Така като гледам, ти още не си се покрил. Антъни се усмихна. — Значи още обичам да живея сред опасности. — По-вероятно е да си се уморил от живота. Антъни се изкиска. — Твърде много харесваш жена ми, за да навредиш на любимия и съпруг. — Не ми се иска да те разочаровам, драги, но след като съм готов да пребия брата на собствената си съпруга, какво те кара да смяташ, че… — Защо не си спестим това, Джеймз? — прекъсна го Антъни, защото вниманието му беше привлечено от нещо друго. — Нашият приятел май се размърда. Двамата проследиха как Уорън си проправи път между танцуващите двойки към предната част на балната зала. Ръстът му им позволи да не го изпускат от очи, но нямаха възможност да видят при кого се спря. Миг по-късно един наконтен младеж напусна подиума, без ни най-малко да изглежда доволен. — Е, можеш ли да видиш коя е нещастната дама, от която той се интересува толкова? — попита Джеймз. — Не виждам нищо друго, освен проклетата му глава — подиумът е толкова претъпкан. Но бъди търпелив. Те ще се завъртят покрай нас само след… проклятие, ще го убия! Джеймз съзря синята рокля в мига, в който и Антъни стори това. Антъни тръгна напред. Джеймз веднага го дръпна обратно. — Задръж — каза той мъдро и като че ли леко развеселено. — Преди да правиш прибързани заключения, драги, бъди така любезен да си припомниш, че нашата Ейми е твърде млада за този нехранимайко. Мили боже, наистина ли си мислиш, че той би насочил нечестивите си помисли към такова невинно дете? — Ти ли го защитаваш? — Отвратително, нали? — съгласи се Джеймз. — Но според Джордж той може и да третира жените с пълно безразличие, но подбира онези, които могат да го понесат а не непорочни девици. Бих искал да мога да кажа, че е толкова извратен, но той не е. Антъни се поуспокои, но не много. — Тогава защо ще танцува с Ейми? — А защо не, след като тя вероятно е единствената жена тук, която той познава, освен съпругата ти? — Но защо тогава да не почака, докато танцът свърши — попита Антъни. — Предполагам, че не е в състояние да се добере до скъпото ни момиче между танците. Да не би да не си за белязал, че тази вечер около полите й пак се въртят толкова млади магарета, колкото и на предишния бал, ако не и повече, и че откакто сме дошли, не е слизала от подиума? Антъни въздъхна. — Добре, добре, има логика в думите ти. — Повече, отколкото в това, което ти си мислеше. — Предполагам можем даже да допуснем, че момъкът проявява нещо повече от умерен интерес към човека, когото гледаше толкова намръщено преди малко. — Тази вечер въображението ти работи прекалено много, драги. Какво си си наумил сега? — Ами, това е повече от очевидно, нали? Той използва Ейми, която определено е най-хубавото момиче тук след съпругата ми, разбира се — за да накара своята избраница да ревнува. — Не ми се иска непрекъснато да ти противореча Тони, наистина не ми се иска, но съвсем не е необходимо причината този приятел да се напуши така, да е жена и ревност. Собствените му братя са в състояние да го вбесят точно толкова, колкото и всеки друг. Може да го направил който и да било от тях. — Но те не са на подиума за танци. Трима от тях играят карти в съседния салон, а четвъртият разговаря ей там с една от бившите любовници на Идън. — Прав си. — Джеймз се намръщи угрижено и отново затърси с поглед Ейми и Уорън сред танцуващите. — Ти ме караш пак да се замисля. Почти съм готов да отида да поискам… — Той не довърши. Най-после бе успял да съзре Уорън и да види, че изражението на американеца е станало още по-свирепо и че ядът му е насочен не към друг, а тъкмо към Ейми. С тих, но не и лишен от емоции глас, Джеймз промълви: — Този човек е мъртъв. Антъни също беше видял това, което бе видял и брат му. — Значи смъртоносните му погледи са били предназначени за Ейми. Но защо? — По дяволите, защо, според теб, задник такъв? — Искаш да кажеш, че съм бил прав? Почакай. — Този път Антъни дръпна брат си назад, но не за да спаси кожата на Уорън, а по-скоро за да запази част от тази кожа за себе си. — Смятам, че това ми дава право да ударя пръв, братко. — Можеш да вземеш онова, което ще остане от него. — Тъкмо това ме притеснява; ти не оставяш нищо — изтъкна Антъни. — Помисли и за друго — не можем да го изкормим точно тук. Някой може да възрази срещу кръвта по подиума за танци. Освен това, както многократно не ти се искаше да казваш тази вечер, може да грешим. — Нека този янки се моли да е така — каза Джеймз мрачно. 3. Нежен бунт – Джеймс и Антъни след пиянство Антъни се събуди със силно главоболие и ругатня на уста. Запали лампата и изруга повторно. Часовникът на камината сочеше два часа и няколко минути. Навън беше тъмно и по това той разбра, че е среднощ, а не следобед. Осъзна, че е напълно буден, с пулсираща от болки глава, а до зазоряване остават още много дълги часове. ........... Бавно, тъй като всяка стъпка отекваше в главата му, Алтъни излезе от стаята си. Спря в хола и видя светлина да се процежда изпод вратата в стаята на Джеймс. Почука веднъж и влезе без да дочака позволение. Джеймс седеше гол на леглото и държеше глава в двете си ръце. Антъни понечи да се изсмее, но се овладя навреме. Твърде силно го болеше главата, за да си позволи да се разтресе от смях. Джеймс не вдигна поглед да разбере кой пристига по това време. Меко, но заплашително процеди: — Говори тихо, ако ти е мил живота. — А, старче, и в твоята глава ли има едно малко човече, което забива пирони? Джеймс бавно повдигна глава и му хвърли убийствен поглед. — Поне дузина човечета. И всяко едно от тях е извикано от теб. Ти, нещастен… — Ти, проклетнико, си този, който предложи да ми вземе нещо за пиене. Така че ако някой има право да се оплаква… — Една напитка, а не няколко бутилки, магаре с магаре. Джеймс без да иска повиши тон и двамата изведнъж се стреснаха. — Добре де, да кажем че си прав — простена Антъни. — Хубаво е поне че си признаваш — изсумтя другият и продължи да масажира слепоочията си. Антъни сви устни. Беше отвратително да накажат по този начин телата си. Макар че Джеймс изглеждаше в превъзходна форма. За миг по-малкият се изненада. Не беше виждал брат си гол от времето, когато нахлу в спалнята на контеса… дори не можеше да си спомни името й, за да предупреди Джеймс, че съпругът й се е запътил към спалнята. Това се случи преди повече от десет години. Джеймс изглеждаше доста различен сега. Раменете му бяха по-широки, мускулите по-силни и оформени. Гърдите, раменете и краката му бяха удивително стегнати. Вероятно това беше резултат от десетте години пиратски живот. — Джеймс, знаеш ли че си невероятно брутален екземпляр? Джеймс поклати глава при тази внезапна забележка, погледна се и погледна Антъни. След това се ухили на изненадата, изписана по лицето на брат му, — Мисля, че дамите не биха имали нищо против това. — И аз мисля така — засмя се Антъни. — Какво ще кажеш да поиграем карти. Няма да успея да заспя отново, за да спася душата си. — Няма да можеш да го направиш преди да се отървеш от последните следи от брендито. — За бога, искам само да пийна малко кафе. Доколкото си спомням, пропуснахме снощната вечеря. — Дай ми няколко минути и ще се срещнем в кухнята. 4. Покорителят – Антъни разбира, че Джеймс се е оженил Антъни Малори нахлу в стаята в разгара на любовната игра. — Аха! Какъвто бащата, такъв и синът! Джеймс бързо се отдели от Джорджина, без да се опитва да скрие гнева си. — Върви по дяволите, Тони! Не можа ли да избереш по-подходящ момент за нахлуването си? Джорджина бавно се върна на земята, застана, олюлявайки се, насред стаята и след известно време разбра кой им е попречил: достоен член на почтеното семейство Малори. Джеймс мъдро я задържа за бедрата, но избликът на ярост, който стана видим по ярките петна на бузите й, не можеше да бъде спрян. Тя помнеше отлично Антъни, нощта в таверната, когато той обърка Мак с друг човек, и как го бе сметнала за най-красивия синеок дявол, когото бе виждала в живота си — докато не се намеси Джеймс. Антъни и днес беше великолепен мъж. Явно не само от злоба бе подхвърлила на Джеймс, че Джереми никак не му прилича. Момчето беше точно копие на Антъни, доста по-младо, но със същите кобалтовосини очи и черни като катран коси. Дали Джеймс беше сигурен, че синът му е негов? Онова, което Антъни помисли, щом я видя, й стана ясно едва след беглия поглед, с който я удостои. Липсваше й само превръзката на окото и щеше да прилича на истински пират с тесния панталон и ризата с рюшове на Джеймс, която беше разкопчана почти до долу. Е, все пак я беше пристегнала с широкия му кожен колан. Преди няколко часа бе паднала на леглото напълно облечена. Успя да свали само ботушите и чорапите. Искаше да си почине малко, а беше заспала дълбоко. Как можа Антъни да я завари в този вид! И най-вече в такова неловко положение! Този път вината беше изцяло негова. Тя се намираше зад затворена врата и можеше да прави, каквото си иска! Антъни беше този, който бе нарушил правилата на приличието, но не изглеждаше да се чувства неудобно. По-скоро беше сърдит. — Радвам се да те видя, братко — усмихна се той, без да обръща внимание на хладния прием. — Но няма да търпя тук и малката ти проститутка. Давам ти точно пет минути да я изведеш оттук, преди господарката на къщата да е дошла да те поздрави. — Джордж няма да отиде никъде. Онзи, който ще си изнесе задника през вратата, си ти. — Да не си се побъркал? Тук вече не е ергенски дом. — Паметта ми все още работи отлично, стари момко, но нямам причини да крия Джордж. Трябва да знаеш, че тя е моя… — Сега ще видиш какво ще стане — прекъсна го невъздържано Антъни, когато по стълбата се чуха стъпки. — Скрий я под леглото! Или някъде другаде… Хайде, побързай, не стой като глупак! — Изсъска Антъни и посегна към ръката на Джорджина. — Ако се осмелиш да я докоснеш, веднага ще се озовеш под леглото! — Прави каквото искаш — примири се братът. — Но Бог да ти е на помощ, ако Рослин ми вдигне скандал заради теб! — Дръж си устата, Антъни — предупреди го остро Джеймс. И мъжът точно това направи. Облегна се небрежно на стената, скръсти ръце пред гърдите си и зачака бурята. Огледа бегло Джорджина и обърна поглед към вратата, откъдето всеки момент щеше да се появи жена му. Джорджина се подготви вътрешно за влизането на изпускаща огън ламя. Жената, която беше съумяла да укроти мъж като Антъни, сигурно беше страшна като фурия. Ала Рослин Малори, която разтвори вратата и поздрави Джеймс със сияеща усмивка, нямаше нищо общо с ужасните й представи. В усмивката беше включена и Джорджина. Рослин беше пленително красива, не много по-висока от Джорджина, само малко по-възрастна и… в същото състояние като нея. — Джереми ме нападна на стълбата, за да ми съобщи, че си се оженил, Джеймс. Вярно ли е? — Оженил се е? — Любопитството на Антъни се събуди. — Нали каза, че не можеш да убедиш Джереми? — изсъска Джорджина към Джеймс. — Така смятах. Синът ми проявява учудваща лоялност, когато сметне, че е важно. Но не е казал на Тони, а това означава, че не вярва. — Оженил се е? — повтори смаяно Антъни, но никой не му обърна внимание. — Какво не вярва Джереми? — осведоми се Рослин. — Че Джордж е моята виконтеса. — О, все пак успя да намериш някакво име — установи делово Джорджина. — Само че не го харесвам. Измисли нещо друго. Нямам никакво намерение да се украсявам с английска титла. — Твърде късно, любима. Името и титлата вървят заедно. — Оженил се е? — изрева Антъни и най-после привлече вниманието върху себе си. — Не е ли малко прекалено да предприемеш такава стъпка само за да избегнеш заслужения укор? Преди Джеймс да е успял да намери подходящ отговор, Рослин остро попита: — Кой, смяташ, има право да му чете конско? — Ти, скъпа. Рослин коварно се изсмя и този дрезгав, гърлен смях накара Джорджина да вдигне изненадано очи. — На грешен път си, скъпи. Как ти хрумна тази глупава мисъл? Антъни посочи небрежно в посока на Джорджина и без да я удостои с поглед, промърмори: — Ами… я я виж. Този път вече Джорджина не се удържа. — Аз не съм тази, за която ме мислиш, надут негоднико — проговори спокойно тя, но гневният тон беше недвусмислен. — Аз съм американка и името ми е Малори. — Това е чудесно за теб, миличка — изсмя се подигравателно Антъни. — Очевидно си си научила добре урока. Джорджина ядно смушка Джеймс в ребрата. — Нали ти каза, че няма да е нужно да убеждавам другите? — Запази спокойствие, Джордж. Нямаш основания да губиш самообладание — опита се да я успокои Джеймс. — Не съм ядосана! — изкрещя му тя. — И не се чувствам омъжена, поне по отношение на семейството ти. Погрижи се да ми намериш друга стая, още днес! Това бяха най-страшните думи, които можеше да му каже, в състоянието, в което се намираше сега, изтръгнат от възбуждащите й прегръдки. — По дяволите, това и ще направя! Искаш да го убедя, така ли? Ей сега ще ти покажа как умея да убеждавам по-младия си брат — изръмжа Джеймс и тръгна към Антъни със стиснати юмруци. Разтревожена, Рослин му прегради пътя. Джеймс очевидно беше готов да разкъса брат си във въздуха. — Спри! Нямам намерение да търпя сбивания в къщата си. Защо му позволяваш да те предизвика? Нали го знаеш какъв е. — Ти си решил да се пошегуваш с нас, нали, стари момко? — обади се отново Антъни, този път по-дипломатично. — Ако помислиш малко с главата си, вместо със задника, ще се сетиш, че това е последното нещо, с което бих си правил шеги — отговори саркастично Джеймс. Джорджина не откъсваше очи от Антъни, който се изправи като опарен. Тя четеше в лицето му като в разтворена книга и улучи много точно момента, в който той започна да разбира В очите му се появиха весели искри. След няколко секунди вече нямаше спиране. — Господи боже мой, Джеймс наистина се е оженил! — изгърмя той и избухна в луд смях. Трябваше отново да се подпре на стената. — Идиот! — изсъска гневно Джеймс. Рослин хвърли извинителен поглед към Джорджина и се обърна отново към Джеймс, който пронизваше с поглед Антъни. — Какво друго си очаквал от него? Чух как си му се подигравал, когато се ожени за мен. — Но не защото се е оженил за теб, а защото трябваше да прекара медения месец на кушетката. Рослин се изчерви леко при мисълта колко време беше минало, докато прости на съпруга си предполагаемата му изневяра. А смехът на Антъни заседна в гърлото му, защото още тогава не намери нищо смешно в този епизод. Леденото мълчание, което последва, бе използвано от Джорджина, за да си изясни, че цялата тази работа не е особено весела и за нея. Поигра си малко с изкушаващата мисъл да свали ботушите си и да изрита здраво и двамата Малори, но бързо се вразуми. — Е, същото очаква и теб, Джеймс Малори — промърмори с ледена усмивка тя. Това предизвика нов пристъп на смях у Антъни и Джеймс изсъска: — По дяволите, Джордж, не виждаш ли, че той вече преглътна новината? — Единственото, което виждам, е един мъж, който се превива от смях. Някой ще ми каже ли най-после кое е толкова смешно в женитбата ни? — О, небеса, това няма нищо общо теб! Смешно му е, че изобщо съм се оженил. — Защо тогава не му разкажеш, че идеята не беше твоя, а братята ми бяха тези, които те… — Джордж! — …които те принудиха да се ожениш за мен? Джеймс не можа да я спре и само затвори очи, примирен с очакваната реакция от страна на другите, предизвикана от този дявол в женски образ. Не можеше да се надява, че Антъни не е чул. — Принудили са го? — промърмори невярващо Антъни и изтри сълзите от очите си. — Е, това поне има смисъл. Трябваше да започнеш с него, стари приятелю. — Но не можа да продължи. Само повтори задавено „Принудили са го?” и отново се заля в смях. Джеймс се обърна към Рослин с подчертано спокойствие: — Изведи го навън или няма да ти остане нищо, на което да се радваш… — Недей, Джеймс — опита се да го успокои младата жена, която с мъка сдържаше усмивката си. — Признай, че вестта прозвуча наистина невероятно. Да те принудят да се ожениш… — Горчивият му поглед я накара да замълчи. — Антъни, престани най-сетне да се хилиш! Какво толкова смешно има? — Всемогъщи Боже! Това е… Това е невъзможно… — пъшкаше мъжът й. — Колко бяха, Джеймс? Трима или четирима? — Бе удостоен с убийствен поглед от страна на брат си и се обърна към Джорджина, надявайки се на отговор. Ала тя само го изгледа унищожително и изфуча: — Ако искаш да знаеш колко братя имам, ще те уведомя, че при последното преброяване бяха петима. — Слава Богу! — отвърна с добре изиграно облекчение Антъни. — Мислех, че сам си си пъхнал главата в торбата. Но щом е така, приеми най-дълбоките ми съчувствия. — Върви в ада! — изръмжа Джеймс и направи крачка към него. Рослин се притече на помощ на съпруга си и го сграбчи за рамото. — Ти наистина не знаеш кога да спреш — изсъска тя и го повлече към вратата. 5. В плен на моето желание - Джеймс....разярен.....ще сложа и двата момента... Неочакваната визита на Ричард се оказа истинско облекчение, не само защото тя се радваше да види приятел, но и защото той беше способен да я откъсне от тъжните й мисли, което му се отдаде доста бързо. Достатъчно беше само да го погледне. Тя едва го позна в непривичния за него вид. — Виж се само! — възкликна, спускайки се към него да го прегърне. Ричард беше облечен не по зле от всеки аристократ. Даже бе подстригал черната си коса. Или поне така изглеждаше, докато не си свали шапката и плитката не се изтърколи по гърба му. — Виждам, че си посетил лондонските магазини — отбеляза Габриела. — Налагаше се, ако искахме да се мяркаме тук, за да проверяваме как си. Но Охър категорично отказа да се облече прилично. И така, намери ли ни вече съпруг? — На нас? — засмя се тя. — Какво да се прави, тук са засегнати наши общи интереси, не мислиш ли? Ако си избереш мъж, докато дойде Нейтън, ние можем спокойно да се приберем у дома след сватбата. И повярвай, че колкото по-малко време прекарам тук, толкова по-добре. Тя повдигна въпросително вежди, но Ричард веднага смени темата, сякаш не бе признал, че е нервен и не много радостен от престоя в Англия. Интересно, дали тя щеше някога да разбере от какво бяга той? — Видя ли се вече с адвоката? — попита Ричард. — Не, срещата е определена за утре. През хола постоянно минаваха слуги, затова Габриела хвана Ричард за ръка и го поведе към голямата градина в задната част на двора, с надеждата, че там няма да ги безпокоят. Но той веднага забеляза, че в градината има някой. — Чудесно! — възкликна той. — Толкова се надявах да я видя днес. — Нея? — Лейди Малори — уточни той. Като проследи погледа му, тя видя Джорджина, която седеше на ръба на фонтана. Тя се опитваше да едновременно да чете и да наглежда по-малките си деца Гилбърт и Адам които бяха доста енергични дечица, и затова страницата оставаше неотгърната. Едва вчера Габриела се запозна с близнаците и с бавачката им. Тя не знаеше защо днес бавачката я няма — може би Джорджина искаше да прекара известно време с малчуганите. Но девойката веднага си спомни каква ревност предизвика Ричард у Джеймс Малори, едва прекрачил прага на дома му. Ох, какво да прави с него! Да се посмее, или да го тупне по главата? — Ричард, тя е омъжена жена — наставнически изрече накрая Габриела. — Да, но виж за какъв е омъжена! Тя не може да е щастлива с такова животно, не мислиш ли? „Абсолютно” — едва не изстреля Габриела. И въпреки всичко, тя виждаше как те двамата се държат помежду си. А и Ричард не беше сляп! За разлика от него, обаче, тя умееше да чете между редовете, и освен очевидното физическо привличане, усещаше и емоционалната връзка между тях и пълната липса на страх от страна на Джорджина. Всяка жена, способна да разговаря с мъжа си, по начина, по който Джорджина Малори го правеше, знаеше, че обича и е обичана. Но Габриела виждаше също, че приятелят й говори сериозно и затова предпочете да отвърне предпазливо: — Ти смяташ, че и тя се плаши от този човек, който с лекота всява страх у околните, нали? Но тя не оставя такова впечатление. По-скоро, тъкмо обратното. А и няколко пъти си поговорихме открито. Не й харесва много ситуацията, в която ги поставих. Те имаха други планове. Но тя изглежда абсолютно щастлива и с нищо не е показала, че съм нежелана гостенка в дома им. А твоето мнение се основава върху човека, за когото се е омъжила нали? Без да отговаря, Ричард промърмори: — Трябва да говоря с нея. Габриела изведнъж разбра, че той не е откъснал очи от Джорджина от мига, в който се появиха в градината, и това я накара да погледне на нея с неговите очи. Джорджина Малори бе прекрасна. Ражданията изобщо не бяха развалили фигурата й, все така по младежки стройна. И тук Габриела се разтревожи сериозно. — Бъди разумен, Ричард! Ти сам го каза — погледни какъв е мъжът й! Наистина ли си толкова нетърпелив преждевременно да отидеш в гроба? — Той нищо няма да разбере. — Ричард! — А и нямам намерение да му я открадна. Достатъчно е просто да разбера каква е в леглото! Габриела направо побесня. Колко типично за мъжете — да мислят само за собствените си удоволствия, без да помислят за чувствата на жените! Ричард явно смяташе да се поддаде на изкушението. Той бързо се запъти към фонтана. Би трябвало да го спре, но тя беше сигурна, че го очаква хубава изненада. Нека си навлече гнева на оскърбената дама и да си избие тези глупости от главата. В края на краищата, той нямаше време за ухажване, тъй като самата Габриела щеше да бъде тук само няколко седмици, а той не можеше тайно от Джеймс да идва тук всеки ден. Значи, ще трябва да забрави за благоразумието и да премине към действия. Ричард безцеремонно се настани до Джорджина и двамата се заприказваха. Габриела даже отбеляза, че жената се засмя. Е какво пък, Ричард си беше красив и умееше да забавлява дамите. Но Габриела се оказа права. Ричард очевидно бе сметнал, че е време от приказки да премине към действия и без заобикалки изказа желанията си. Даже да не бе станала свидетел на сцената, звукът на плесницата беше достатъчно силен, за да отекне из цялата градина. Габриела настръхна но не се учуди, надявайки се, че Ричард не е много разочарован. Всъщност, доколкото го познаваше той най-вероятно щеше да направи втори опит. Със сигурност също толкова неуспешен. Джорджина Малори бе не само порядъчна жена, тя също така обичаше съпруга си и имаше много щастлив брак. — Предполагам, че ще трябва да ви се извиня. — Габриела стреснато подскочи и простена тихо, обръщайки се към Джеймс Малори, който неусетно се беше промъкнал до нея. — Да се извините? — Защото ще пребия приятеля ви — заяви той. Точно от това се опасяваше! Но той не изглеждаше сърдит, а и тонът му си оставаше напълно спокоен. Бедата беше, че тя не познаваше Джеймс достатъчно добре. Всичките роднини и приятели знаеха, че той предпочиташе да изкарва на показ истинските си чувства. — Но защо? — промърмори девойката. — Всъщност, той е напълно безобиден. А и Джорджина вече успя да го лиши от всякакви надежди. — За навлизане в чужда собственост. Боя се, че не мога да го допусна. Ричард с унил вид понечи да тръгне към тях, но като съзря Джеймс хукна в обратна посока. Габриела едва не избухна в смях, когато той със забележителна ловкост прескочи високата стена, отделяща градината на Малори от съседната. — Доста умно от негова страна — отбеляза Джеймс. — Аз не се катеря по стени. На Габи малко й олекна. За съжаление имаше чувството, че Малори няма да спре дотук. — А ако ви дам думата си, че той никога вече няма да доближи жена ви? Джеймс иронично повдигна вежда: — Макар че, не се съмнявам в благородството ви, скъпа, не мога да не отбележа, че никой, по никакъв начин, не може напълно да контролира действията на другите. — Така е, но аз на свой ред ще го накарам да ми даде думата си. Повярвайте ми, тогава ще можете да му имате пълно доверие. — Прекрасно! Значи няма да ми се наложи да го търся. Но предупредете приятеля си, повече да не ми се мярка пред очите! Габриела благодарно кимна. Още днес щеше да посети Ричард и да му обясни, колко близо е бил до смъртта. И ако той не обърне внимание на предупреждението й, толкова по-зле за него. ............................................................. - Здраво ли си завързан? — Дрю попита Джеймс, който седеше точно до него и беше завързан за същото дърво. — И по-здраво са ме връзвали — отвърна Джеймс. — Значи ще можеш да се развържеш? — Да, — каза Джеймс, връщайки надеждите на Дрю, само за да ги попари след малко, — все някога. — Нямаме цяла нощ на разположение! Чу копелето. Съвсем скоро ще се върнат. Господи, дори и това да е последното нещо, което ще направя, ще убия Лакрос — каза Дрю, докато опъваше въжетата, омотани около китките му. — Ще трябва да се наредиш на опашката — отвърна Джеймс. Дрю изръмжа. — Поне веднъж, Малори, ти ще трябва да се наредиш на опашката. ...................................... — Това може и да ни осигури още малко време — каза Джеймс. — Време за какво? — изръмжа Дрю. — Да обърнем нещата в наша полза, разбира се. Нали не вярваш, че ще позволя Джордж да се изтормози до смърт, ако не се приберем до изгрев слънце. .................................................... — Не те ли познавам? — каза един от пиратите на Джеймс. Мъжът беше по-възрастен от останалите. — Много се съмнявам — отвърна Джеймс и се обърна, без да обръща повече внимание на мъжа. Но пиратът не се отказваше. Заобиколи го, за да види лицето му и настоя: — Изглеждаш ми дяволски познат. Аз съм страхотен физиономист. Никога не забравям… — Явно вече си изкуфял — прекъсна го Джеймс сухо. — Та нека да ти го обясня като на малко дете. Не ме познаваш. Никога не си ме познавал и най важното — не би искал да ме познаваш. Като чуха това, останалите пирати се разсмяха, а един дори взе да му се подиграва. — Мисли, че е много по-горе от таквиз кат' теб, Морт. Вече ядосан Морт се приближи още по-близо, взря се в Джеймс и зяпна от изненада. — Проклет да съм, ти си капитан Хоук! Знаех си. Плавах с теб няколко месеца, но ти беше много див и прекалено опа… сен… — думата заглъхна, докато Морт заотстъпва назад, но не беше достатъчно бърз. — И това не трябваше да забравяш, старче, — каза Джеймс, докато забиваше юмрука си в лицето на Морт. 6. Обичай само веднъж – Антъни и Джеймс срещу Никълъс Не мина обаче много и Джорджина разбра, че кръвта на семейство Малори е по-гъста от водата. Антъни и Джеймс не преставаха да се дразнят взаимно, но когато се появи Никълъс Идън, виконт Монтие, двамата обединиха усилията си и се нахвърлиха върху него. — Закъсняваш, Идън — посрещна го Антъни с хладно пренебрежение. — Вече тайно се надявах, че си забравил адреса ми. — Нямаш късмет, стари момко. За съжаление жена ми има превъзходна памет — отговори с тънка усмивка Никълъс. — Да не мислиш, че с удоволствие идвам тук? — На твое място бих проявил повече дискретност, скъпи приятелю. Съпругата ти не понася да предизвикваш скъпите й вуйчовци. — Аз ли ги предизвиквам? — Никълъс с мъка прикриваше гнева си. Погледът му търсеше Рийгън, която оживено разговаряше с Шарлът и Ейми, и когато тя му махна да отиде при нея, лицето му веднага се промени. Замаха весело с ръка и я дари с омайваща усмивка. Джорджина не допусна да се забележи, че веднага е разбрала защо тримата мъже не могат да се понасят. Смешното беше, че това продължава повече от година. След този нежен жест сърцето й застана на страната на Никълъс — докато мъжът не се обърна отново към роднините си и не втренчи мрачен поглед в Джеймс. — Как така се върна толкова скоро? А аз се надявах да те е погълнало морето. Джеймс се ухили надменно. — Съжалявам, че те разочаровах. Носех ценен товар и проявих максимална предпазливост. А ти как прекара? Колко пъти ти се наложи да спиш на дивана? — Нито веднъж, след като ти замина, проклет негоднико! Но ми се струва, че това ще се промени — добави с потъмняло лице Никълъс. — Зависи от много неща, скъпи приятелю — отбеляза Джеймс с дяволската си усмивка. — Когато е за добро, и двамата с Антъни сме готови да помогнем. — Благодаря ти за любезността, Малори — пошепна Никълъс и кехлибарените му очи се насочиха към Джорджина, която беше застанала до Джеймс, обгърната от силната му ръка. — А коя е тази нова личност, ако извиниш излишния ми въпрос? При скрития намек, който отново я принизяваше до ролята на любовница, Джорджина усети как кожата й настръхна. Ала преди тя или Джеймс да отговорят, както подобава, Антъни им се притече на помощ и пожъна всеобщо учудване. — Спести си неприличните забележки, Идън — проговори тихо той и в гласа му прозвуча недвусмислена заплаха. — Младата лейди, чието име окаля, е моя зълва. — Прощавайте — кимна Никълъс към Джорджина и се постара да изобрази съкрушено лице. После се обърна недоверчиво към Антъни и в сърцето му отново пламна гняв. Пак ли се опитваха да го измамят? — Доколкото знам, жена ти няма сестра? — Точно така. — Как тогава… — Прекрасните кехлибарени очи се впиха в Джеймс. — Божичко, нима това означава, че си се оженил? Сигурно си отишъл в другия край на света, за да откриеш жена, която да не се стресне от мръсната ти слава? — После се обърна към Джорджина: — Знаехте ли, че се омъжвате за жалък пират? — Доколкото си спомням, това бе споменато малко преди сватбата — отговори равнодушно Джорджина. — А знаехте ли, че е отмъстителен като слон? — Постепенно осъзнавам защо — отговори твърдо тя и пожъна одобрителен смях от страна на Джеймс и Антъни. Никълъс се ухили криво. — Много добре, мила. Но знаехте ли, че е подъл женкар и…? Джеймс го прекъсна с измамно мек глас: — Продължавай така, малкият и ще ме принудиш да… — Той ли ще те принуди? — намеси се Рийгън, която бе дотичала и държеше съпруга си под ръка. — Нима си му казал, вуйчо Джеймс? Бях готова да сложа ръката си в огъня и да се закълна, че Никълъс ще бъде последният, който ще узнае за тази дребна неприятност. Ти не искаш да имаш нищо общо с него, обаче фактът, че и двамата бяхте принудени да се ожените, вече създава известна близост, не мислиш ли? Никълъс не каза нищо. Само изгледа пронизващо жена си, сякаш за да се убеди дали говори сериозно, или се шегува. Ала по лицето му пролича, че ей сега ще избухне в смях. Успя да се удържи само докато усещаше върху себе си ядния поглед на Джеймс. За всеобща изненада Антъни не се присъедини към буйния смях. Или се беше смял достатъчно миналата вечер, или, което беше по-вероятно, не желаеше да застане на страната на младия виконт, макар случилото се да беше повече от весело. — Реджи, миличка — проговори той с подчертана строгост, — какво да те правя сега? Да ти извия вратлето или да те заключа в стаята ти? — Вече нямам стая тук, Тони. — Тогава й извий врата — предложи Джеймс и когато погледна племенницата си, в очите му се отрази смесица от гордост и гняв. — Нарочно го каза, нали, малка вещице? Рийгън дори не си даде труд да отрече. — Ами да, вие винаги се съюзявате срещу него, макар че не е почтено двама срещу един. Не ми се сърди, но по-късно ще трябва да изтърпя още по-буйни изблици на смях. Все пак съм омъжена жена. Това изявление не беше подходящо за успокояване на духовете, особено след като Никълъс се бе ухилил до уши. — Май не е лошо да поживея малко при вас, Рийгън — настави подигравателно Джеймс. — Поне докато обзаведат както подобава градската къща, която ми е избрал Еди… Това вече беше прекалено за Никълъс. — Само през трупа ми! — Сигурен съм, че ще намерим приемливо решение, приятелю. 7. Покорителят – Джеймс младоженец - Как се чувствате, Малори? — прозвуча учудвани благоразположен глас. — Имате ли достатъчно сили за сватба? Джеймс отвори очи и изгледа смаяно ухиленото младежко лице на Бойд. Англичанинът събра всичкото презрение, което му бе останало, и отговори: — Моите братя се отнасяха с мен много по-различно oт вас, хленчещи слабаци. — Е, хайде, да изкараме още един рунд! — намеси се нападателно Уорън. — Седни, Уорън — заповяда остро Томас и всички братя смаяно го изгледаха. Джеймс събра всичките си сили, изправи се и в този миг осъзна какво предстоеше: — Каква сватба, за Бога? — Вашата и на Джорджи, уважаеми капитане. Вие компрометирахте сестра ни, затова ще я вземете за жена. Ако не желаете, ще бъдете убит на място. — Тогава се усмихни, приятелче, и натисни спусъка. Не позволявам да ме принуждават… — Нима не дойдохте у нас, за да направите предложение за женитба, Малори? — осведоми се любезно Томас. Джеймс му хвърли мрачен поглед, докато останалите се забавляваха царски. — Да не си се побъркал, Томас? — Е, това обяснява всичко, нали? — прозвуча ироничен глас някъде отдолу. — Откъде ти идват тази нелепи идеи? Първо странното ти мнение за Джорджи, а сега и това? — Би ли имал добрината да ни обясниш, Томас? — Не е толкова важно — отговори братът и проницателно изгледа Джеймс. — Английският ум и без това няма да го проумее. Джеймс преглътна напиращата на устните му острота. Нямаше смисъл да се нервира с тези слабоумници. Бавно и с голяма предпазливост се изправи. Едновременно с него се надигнаха Уорън и Клинтън. Да не мислеха, че още ги заплашва опасност? Проклети дървеняци! Разбира се, малкият Джордж не можеше да има обикновено семейство… — Между другото, къде е Джордж? — осведоми се напрегнато Джеймс. Най-младият, който не преставаше да крачи напред-назад из стаята, спря пред него и го удостои с гневен поглед. — Това не е истинското й име, Малори. — О небеса! Нима ще се караме за едно име? — И тъй като рядко не довеждаше нещата докрай, не можа да се удържи да не добави: — Наричам я, както си искам, хлапенце. Е, къде сте я скрили? — Не сме я скрили — изгърмя Дрю зад гърба му. — Тук е. Джеймс се обърна рязко, но в същия миг съжали за бързото движение. Дрю стоеше между него и дивана. А на дивана беше просната Джорджина, бледа като платно, в безсъзнание. — Проклятие! Дрю, който единствен забеляза убийствения блясък в очите на Джеймс, се опита да му препречи пътя, но бе оттласнат яростно в най-близкия ъгъл. Няколко картини паднаха от стената, а от салона се чу силен трясък: един прислужник се бе стреснал и в уплахата си бе изпуснал табла, отрупана с чаши. — Остави го, Уорън — обади се Томас. — Нищо няма да й направи. — После се обърна към Джеймс: — Изпадна в безсъзнание, като ви видя. — Джорджи никога не припада — настоя упорито Бойд. — Мисля, че се преструва, за да не слуша повече крясъците на Клинтън. — Трябваше още вчера да я натупаш, Клинт — изсъска Уорън и пожъна всеобщо възмущение — и нещо съвсем неочаквано от страна на единствения чужд на семейството. — Ако я докоснеш, ще те убия! Джеймс дори не се обърна. Той коленичи до дивана и внимателно потупа Джорджина по бузите, за да я събуди. — Нали ти казах, Клинт — изръмжа във възцарилата се тишина Томас. — Виждам. Още една причина да не губим време. — Ако го отведа при губернатор Уолкот, той ще го окачи на бесилката още утре и проблемът ще се реши от само себе си. — Но той я е компрометирал, Уорън — напомни му Клинтън. — Първо ще ги оженим, а за другото ще мислим после. Мъжките гласове гърмяха зад гърба му, но Джеймс не чуваше нищо. Бледото лице на Джорджина му създаваше сериозни грижи, дишането й едва се усещаше. Досега не му се беше случвало да се грижи за изпаднали в безсъзнание дами. Винаги се намираха други жени, които тичаха да донесат ароматни соли или нещо подобно. Братята й сигурно нямаха такова нещо вкъщи, иначе веднага щях да го донесат. Май запалените пера имаха същия ефект. Трябваше да измъкне нещо от дивана. — Опитайте да я погъделичкате по краката — предложи Дрю, който стоеше точно зад него. — Това е чувствителното й място. — Знам — отговори тихо Джеймс, припомнил си как веднъж нежно помилва стъпалото й по време на любовната игра и тя едва не излетя от леглото. — Знаете? Откъде, по дяволите? Джеймс въздъхна изнервено, защото нямаше как да не забележи сприхавия тон. — Съвсем случайно, приятелю. Да не мислиш, че си играя на гъделичкане като някое хлапе? — Тогава се питам какви игри сте играли със сестра ми… — Точно такива, каквито предполагаш. Дрю пое шумно въздух и заплашително изръмжа: — Време е да си изкопаете гроба, проклети англичанино. Джеймс хвърли кратък поглед към младия мъж и понечи да се усмихне, но болката беше толкова силна, че се отказа. — Нямам такова намерение. Нима предпочитате да лъжа? — Да, така щеше да бъде по-добре. — Съжалявам, стари момко, но аз съм лишен от скрупулите, с които ти очевидно се кичиш. Както вече казах на сестра ти в някои неща съм непоправим. — По отношение на жените може би? — Точно така. Умник си ми ти. Дрю пламна от гняв и стисна ръце в юмруци. — Вие сте по-лош от Уорън! Ако тя… — Млъкни за малко, момче. Сигурен съм, че имаш добро сърце, но с мен не можеш да се справиш. Не е ли по-добре да се понапънеш малко и да донесеш нещо, което да изправи сестра ти на крака? Не искам да пропусне това забавление. Дрю хукна навън и скоро се появи с чаша вода. Джеймс го изгледа скептично. — Какво да правя с нея, по дяволите? — Вместо отговор, Дрю изля чашата върху лицето на сестра си. — О, слава Богу, че ме отмени — ухили се Джеймс, когато Джорджина се задави и се надигна, кашляйки. Искрящите й от гняв очи търсеха злосторника. — Ти беше припаднала, Джорджи — побърза да се защити Дрю. — Оттатък има дузина дами, които носят в чантичките си ароматни соли — изкрещя сърдито тя и изтри водата от лицето и деколтето си. — Защо не помоли някоя да ти ги даде? — Не се сетих. — Тогава трябваше да донесеш поне кърпа — изсъска възмутено тя. — Дрю, от теб няма никаква полза. Само погледни какво направи с роклята ми. — И без това не биваше да я слагаш — отговори невъзмутимо Дрю. — Тъкмо ще се преоблечеш. — Ако си го направил нарочно, ще ходя само с нея, докато се накъса на парчета. — Деца, ако нямате нищо против… — обади се Джеймс и привлече вниманието на Джорджина върху себе си. — Джеймс, погледни си лицето! — Остави това, малката. На твое място бих си мълчал, защото ти също не изглеждаш по-добре. Мокра си като кокошка. — От водата, проклетнико, по мен поне няма кръв! — изсъска тя и се обърна към Дрю: — Нямаш ли поне носна кърпа? 8. Да се влюбиш в негодник – Дани и нейния домашен любимец Суматохата идваше от кухнята. Клеър беше вътре и държеше една тенджера в ръката си като оръжие. И Карлтън беше там. Беше вдигнал една метла над рамото си. Дани първо си помисли, че тези двамата сериозно се караха, но не се гледаха един друг. И госпожа Апълтън също беше там, но тя не обръщаше внимание на врявата. Просто си стоеше до печката и слагаше някакви подправки в яхнията, която готвеше за обяд. Карлтън се беше навел и търсеше нещо под шкафа. Очите на Клеър шареха като обезумели из цялата стая и също търсеха нещо. — Какво има? — попита Дани, чудейки се дали и тя да не се въоръжи с нещо. — Един плъх влезе тук. — каза Клеър. — Намерих го в килера и после влезе тук. — Плъх? В квартал като този? — усъмни се Дани. — Не е чак толкова нечувано, мила. — отбеляза госпожа Апълтън и й хвърли поглед през рамо. — Има ги навсякъде, където има храна, а ние добре сме заредили килера. — А миризмата от нашата 'рънъ, момиче, шъ ги примами чак от доковете насам. — весело каза иконома Арти, докато пристъпваше зад Дани. Това накара готвачката да се изчерви. Дани още не можеше да повярва на очите си, когато Клеър отново извика: — Ето го, зад мивката! Карлтън се втурна в тази посока и завря метлата под обемистата мебел, за да изкара плъха навън. Това помогна и гризача се стрелна към следващото най-близко скривалище — голямата чугунена печка, пред която стоеше госпожа Апълтън. Тя пак не се помръдна, просто продължи да си бърка яхнията и това попречи на Карлтън, но той все пак успя да провре метлата под печката. — Спрете! — каза Дани, но никой не я чу. Клеър крещеше на Карлтън какво да прави и го предупреждаваше да не изпусне плъха отново — той почти го беше уловил с метлата когато, гризачът се измъкна и се шмугна под печката. Арти се заливаше от смях доста шумно заради маймунджилъците на Карлтън. Дани се опита отново да ги предупреди, но печката не беше много близо до земята, та гризача да се почувства в безопасност отдолу с тази метла, стрелкаща се напред-назад. Този път той изтърча на открито. Карлтън се спусна и вдигна метлата да го цапардоса хубаво, но тогава и Дани се спусна към Карлтън и го събори на земята. — Плъхът избяга, Дани. — изкиска се Арти. — Не се целех в него. — изръмжа тя и седна върху гърдите на Карлтън, за да го задържи легнал, докато му обяснява. — Туй е домашния ми любимец. — каза тя на втрещения портиер. — Опитай още веднъж да го убиеш и ще те погна с метлата. Шъ го напра'я да знайш. Той я погледна ококорил очи, по-скоро изумен, че е седнала върху гърдите му, отколкото, че гледа плъх като домашен любимец. — Не знаех, че е твой. — оправда се Карлтън. Тя кимна приемайки извинението му и тъкмо щеше да стане от него, когато Джереми влетя в кухнята, привлечен от невъобразимия шум и каза: — Карлтън, уволнен си. Дани погледна към вратата и видя, че той не се усмихва. Всъщност беше ужасно сериозен. — За какво ще го уволняваш? — За навлизане в чужда собственост. Странен начин да го обясни, но тя много добре го разбра. Карлтън също, защото се свлече обратно на пода и изпъшка. Дани изсъска на Джереми: — Това не е вярно. Аз го повалих на земята, защото се опитваше да убие домашния ми любимец. — Тогава е уволнен и заради това. — добави Джереми. Карлтън изпъшка отново. — Не си уволнен, човече, така че спри да пъшкаш! — сопна му се Дани, докато се изправяше на крака. Тя изгледа кръвнишки и Арти, който отново се заливаше от смях. — Ти наистина ли имаш плъх за домашен любимец, Дани? — попита най-накрая Клеър. Джереми веднага реагира. — О, Господи, плъх? Карлтън, вече не си уволнен. Дани усети как се вбесява все повече и повече. — Той не е плъх. Мишка е. — Дани, това нещо беше огромно! — позволи си да не се съгласи с нея Клеър. — Не е възможно да е мишка. — И какво? Просто е дебела. Добре я храня. Но не е плъх. — Ти, въобще правиш ли разлика между плъх и мишка? — попита Клеър отново. Дани се замисли за момент и накрая призна: — Вероятно не. Какъвто и да е, той си е домашния ми любимец. Тя се наведе така, че големият джоб на престилката да се допре до земята. — Ела тук, Туич. 9. Отровни думи – Дискусията около Келси и Дерек — Бих помолил за вашето внимание за няколко минути. Имам да ви съобщя добри новини, поне за мен са добри. Някои от вас може би няма да се съгласят с мен, но... — Сви рамене и погледна към мястото, където седеше баща му. — Реших да се оженя за Келси Ленгтън. Баща му зяпна смаяно. Антъни се задави с виното си, Джеймс вдигна очи към тавана, а Джеръми закри лицето си с ръце. В настъпилата тишина прозвуча радостният глас на Джорджина: — Но това е чудесно, Дерек. Тя ми се стори прекрасно момиче. — Кога ще ни запознаеш с нея, Дерек? — обади се леля Шарлот. Едуард, който седеше през няколко стола от племенника си, се наведе и одобрително го потупа но рамото. — Това е великолепно, момче. Джейсън най-сетне ще престане да ти натяква, че не си поумнял и не си си седнал на задника. Ейми сияещо му се усмихна: — Защо не реши по-рано, Дерек? Можехме да направим двойна сватба. Джеръми се хилеше и едновременно клатеше глава. — В този момент не бих искал да съм на твое място, братовчеде — промърмори. Никълъс кимна в знак на съгласие. — Всичко можеш да очакваш от Дерек. Реджи побутна с лакът мъжа си и прошепна: — И ти трябваше да бъдеш толкова романтичен, когато се срещнахме. Никълъс я изгледа намръщено и сетне изведнъж го осени: — Мили Боже, откъде разбра? — възкликна той, което предизвика няколко любопитни погледа. — Няма значение — заяви съпругата му. — Смятам, че е много смело от негова страна да не робува на обществените условности и да следва сърцето си. — Не се и съмнявам — нежно й се усмихна Никълъс. Дерек не чу нищо от разменените реплики. Стоеше изправен и чакаше избухването на баща си. Ала нищо не се случи. Джейсън бе почервенял от едва сдържан гняв, но когато заговори, тонът му бе съвършено спокоен: — Забранявам да го правиш. Думите му предизвикаха оживени възгласи и настана бъркотия. — За Бога, Джейсън, защо говориш така? — Струва ми се, че той знае кое е момичето — обърна се Джеймс към брат си Антъни. — И аз така мисля. Едуард ги чу и недоумяващо попита: — Коя е тя? — Келси е братовчедка на Пърсивал Елдън — услужливо му обясни Джорджина. — Всъщност, Джорджи, тя не е роднина на Пърси — осведоми съпругата си Джеймс. — Ще ми каже ли някой какво става тук? — объркано попита Травис. — И аз самият бих искал да знам — сърдито отвърна баща му и погледна към Джейсън. — Може би няма да е зле, момчето ми,..ако разясниш някои неща — каза Антъни на Дерек. — Отиде твърде далеч и по-добре да стигнеш докрай. Дерек рязко кимна. — Келси не е братовчедка на Пърси, както някои от вас предполагат. Тя е моя любовница. — О, Боже! — промълви Шарлот и отпи от виното си. — Ей Богу, да не би да си полудял, братовчеде? — възкликна Травис. — Мъжете са длъжни да се оженят за любовниците си, особено когато дамата е подходяща за брак, както е в случая — каза Ейми на брат си. — Но в случая не е така, хлапенце — отвърна Джеръми на братовчедка си. При това заявление тя последва примера на майка си. — О, Боже! — бе всичко, което можа да каже. — Не виждам какво значение има това — намеси се Джорджина. — Щом той иска да направи честна жена от нея, мога само да му се възхищавам. Джеймс завъртя очи. — Разсъждаваш като американка, Джорджи. — Радвам се, че е така — обади се Уорън в защита на сестра си и й намигна. В твоята страна може и да няма значение, янки, но тук е съвсем различно — възрази Антъни. Уорън сви рамене. — Значи ще се ожени за нея и ще замине за Америка, а лицемерите от висшето общество да си гледат работата. — Идеята ми харесва — ухили се Дерек. Не му бе хрумвало досега, но... 10. Покорителят – Джеймс остава без думи!!! - Е, добре — въздъхна тя, — ще продължим както досега. По-точно казано, до снощи. — След това признание по лицето й с плъзна усмивка. — А сега, както ми заповядахте, ще се облека грижливо и ще донеса закуската ви. Джеймс проследи с поглед как тя грабна дрехите си и изчезна зад паравана. Прехапа устни, за да не изпусне някоя дръзка забележка относно новопоявилия се срам. Вместо това само отбеляза: — Впрочем вече не е нужно да ми говориш на „вие”, Джордж. Джорджина се подаде иззад паравана и го изгледа учудено. — Простете, аз пък мислех, че е. Въпреки всичко случило се, вие сте достатъчно стар да ми бъдете баща. Обикновено се отнасям с уважение към възрастните. Джеймс напразно потърси някое потръпване на устните, някое триумфално проблясване в очите й, което да му докаже, че го е направила нарочно. Ударът беше точен. И болезнен. Тя го бе наранила дълбоко, бе засегнала гордостта и суетността му, а се правеше, че е казала нещо безобидно, без задни мисли. Джеймс здраво стисна зъби. Този път златните му вежди но помръднаха. — Твой баща? Невъзможно. Макар че имам седемнадесетгодишен син… — Имате син? — смая се Джорджина. — И жена ли? Мъжът се поколеба. Тя изглеждаше толкова стресната — или беше недоволна? Но бързо се овладя. — Седемнадесетгодишен? — изпищя тя и триумфално добави: — Не искам да чуя нищо повече. — После с гордо вдигната глава се скри зад паравана. Джеймс, който винаги намираше подходящ отговор, загуби ума и дума. Трябваше да излезе от каютата, преди неустоимото желание да извие врата на това нахално хлапе да го е надвило. Как така не иска да чуе! По дяволите, та той беше в разцвета силите си! Как се осмели тази жена да го нарече стар... П.С. Реших все пак да добавя още един момент - бонус за всички, които обичат Малори............... Подаръкът - Джеймс и Джордж — Забравила си да заключиш вратата, така ли? — Не. Веждите му се повдигнаха още малко. — Не ми казвай, че си се размекнала от онази сълзлива любовна история за баба ми и дядо ми и си решила да ми простиш? Джорджи въздъхна дълбоко. — Не съм се размекнала. Най-после осъзнах, че ако се правя, че не ги забелязвам, проблемите няма да се разрешат от само себе си. Но, да, тяхната история ми помогна да разбера, че неизбежното не може да бъде избегнато. Затова искам да знаеш, че няма нищо, за което да се налага да ти прощавам, Джеймс. — Е, аз винаги съм го знаел, но какво имаш предвид с „няма нищо”? Тя сведе поглед и промърмори нещо, което той не разбра. Джеймс прекоси стаята, коленичи пред нея и повдигна брадичката й. Огромните й кафяви очи бяха неразгадаеми. Джорджи се бе научила да го гледа по този начин. — Да опитаме отново, искаш ли? Кажи ми какво искаше да кажеш с това „няма нищо”, за което да се налага да ми прощаваш? — Никога не съм била сърдита на теб. Начинът, по който се държах, няма нищо общо с теб — е, има, но не поради причината, за която си мислиш. Вече бях разстроена от нещо, когато Джак изрече онези думи. Използвах ги като извинение, защото още не бях готова да се изправя срещу истинския проблем. Не исках да те разстройвам. — Надявам се, че осъзнаваш, Джорджи, че в това, което казваш, няма никакъв смисъл. Не си искала да ме разстройваш? Нима ти изглеждам като човек, който не е бил разстроен? Дълбоката бръчка между веждите му бе изразителен отговор на този въпрос и съпругата му измъчено се усмихна. — Нека да го кажа по друг начин — предложи Джорджи. — Не исках да те разстройвам с онова, което наистина ме тормозеше, което не означава, че изобщо не съм искала да те разстройвам. При тези думи Джеймс изпъшка отчаяно. — Знам, че американският начин на мислене те кара да говориш неща, които звучат като пълни глупости на английски, но се опитай… — Глупости — прекъсна го раздразнено жена му. — Просто продължавам да го усуквам. — Добре, че си го призна, скъпа моя. Но въпросът е защо. — Щях да стигна до там — продължи да шикалкави Джорджи. — Забележи, че най-търпеливо чакам. — Ти никога не си бил търпелив. — Винаги съм търпелив, а ти продължаващ да го усукваш — изръмжа Джеймс. — Джорджи, предупреждавам те, че търпението ми се изчерпва. — Нима? Той й метна свиреп поглед, който би обезкуражил всеки друг, но не и Джорджи. Тя го познаваше и неговите погледи не я плашеха. Но наистина прекаляваше. Въздъхна отново. — Знам, че обичаш близнаците — рече. — Те са такива сладурчета, че човек просто не може да не ги обича. Но също така знам, че бе ужасен от мисълта, че и ние можем да имаме близнаци, когато на Ейми и Уорън им се родиха. Той ми е брат и ти осъзна, че и ние може да имаме. — Не бях ужасен — поправи я съпругът й. — Просто бях дяволски изненадан, че в семейството ти има близнаци. — Ужасен беше — упорито повтори младата жена. Този път въздишката се изтръгна от могъщите гърди на Джеймс. — Е, щом настояваш. И какво искаш да кажеш? — Не исках отново да те ужасявам. — Отново? — Джеймс примигна. Мили Боже, Джорджи, да не би да очакваме ново дете? При този въпрос тя избухна в сълзи. От своя страна съпругът й избухна в смях. Просто не можа да се сдържи. Но това само я накара да заплаче още по-силно. Той я взе на ръце, седна на леглото и я настани в скута си. Прегърна я внимателно и нежно рече: — Знаеш ли, Джорджи, ще трябва да се научим как да си съобщаваме подобни неща. Спомняш ли си как ме уведоми за предстоящата поява на Джак? Помнеше, разбира се. Двамата бяха по средата на разгорещена кавга на борда на кораба му и тя тъкмо бе нарекла него, един английски лорд, карибски пират! Тогава той бе отвърнал: — Не ми се иска да го изтъквам, малка вещице, но тези думи не са ругатня. — Що се отнася до мен, са! — бе изкрещяла в отговор тя. — Господи, и като си помисля, че ще родя твоето дете! На което той бе изкрещял още по-разпалено: — Ще родиш, как ли не! Дяволите да ме вземат, ако някога отново те докосна! Тя се бе отдалечила, но преди това извика за последно: — И не е нужно да го правиш, глупако! Това най-после го накара да проумее, че тя вече е бременна. — А спомняш ли си, че втория път ти направо отрече, че си бременна. Заяви ми, че просто малко си понапълняла, сякаш аз не знам разликата! — изсумтя Джеймс. Джорджи нещастно подсмъркна. — И ти ме обвиняваш, че не съм го споменала след това, което каза, когато Ейми роди близнаците? „Ние няма да имаме близнаци, чу ли!” Това бяха точните ти думи, отвратителни човече! Е, ние имахме, нали? И може да имаме и още и… — Хайде, стига — прекъсна я той с усмивка. — Мое скъпо момиче, не бива да обвиняваш един мъж, че е изпуснал някоя и друга необмислена дума в момент на силна изненада. — Шок — поправи го тя. — Изненада — не отстъпи той. — Точно това беше и ти го знаеш. Освен това смея да заявя, че се справям отлично. Ако искаш, можеш всяка година да раждаш близнаци и аз ще ги обожавам всичките. Ти знаеш защо, нали? Тя се намръщи. — Защо? — Защото те обичам и с риск да изглеждам малко самонадеян — добави той със самодоволна усмивка, — знам, че и ти ме обичаш. А това означава, че всички деца, които ще създадем, независимо дали са по едно или две наведнъж, са плод на любовта ни и ще бъдат обичани и обсипани с нежни грижи. Аз ще ги обичам всичките, глупаво мое момиче. Никога не се съмнявай в това. Тя отпусна с въздишка глава на гърдите му. — Наистина се държах доста глупаво, нали? — Като се има предвид къде ми се наложи да спя напоследък — сухо отвърна Джеймс, — ако нямаш нищо против, ще се въздържа от отговор на този въпрос. Тя го целуна виновно по шията. — Наистина съжалявам за това. — И би трябвало. Снизходителният му тон я подтикна да добави: — Споменавала ли съм ти, че преди четири поколения в семейството ни е имало тризнаци? — Знам, че очакваш да чуеш още едно „Мили Боже, Джорджи, ние няма да имаме, чу ли?”, но ще те разочаровам. А сега, ако не мислех, че се опитваш да ми отскубнеш крака… Младата жена се изкиска, което малко или много бе потвърждение за намерението й.

Редактирано 22 октомври 200916 г. от Yoringel (преглед на промените)