Всичко е относително и зависи от отправната гледна точка.

Алберт Айнщайн

п.п Все повече се убеждавам как изучаването на големият брой и огромното разнообразие от субективни философски идеи не ни доближава до абсолютната истина. И самото спорене по философски въпроси и изказвания на други философи е заставане зад субективното мнение на един, няколко философа, философско течение и опити за оборване на други такива.

До колко преповтарянето, анализирането, разсъждаването и заучаването на чужди субективни необщовалидни идеи ни доближава до истината?До колко самата философия в своята същност е стойностна като субективна и неуниверсална наука от една друга гледна точка?

Редактирано 7 ноември 201114 г. от Гост (преглед на промените)

Witness, синтактичният анализ не е нито софистика, нито йезуитска казуистика, а лингвистична процедура. Не твърдя, че тя е достатъчна за разбирането на даден философски текст, а само, че може да бъде полезна в някои случаи. В случая контекстът не е от значение, защото не изследваме пропозиции (значения), а граматически отношения.

Платон не се е отклонявал от питагорейската доктрина и винаги е знаел, че твърдението, приписвано на Питагор „числата са първите принципи на всички същности”(цитирано от Аристотел, доколкото знам) трябва да се приема символично. Числата са се разглеждали като най-добрите представители на законите на хармонията в космоса, като количествен израз на законите на природата.

Наистина може да се спори доколко Аристотеловата интерпретация е близка до написаното от Платон, макар че не виждам защо да не е, след като, както споменах той е бил най-талантливия му ученик. Приемам определението за числата като количествен израз на природните закони с уточнението, че по математически (функционален) начин могат да се изразяват частните и общите закони на природния (материален) свят, но не и универсалните (всеобщите). Така приемливо ли е за теб или би искал да допълниш нещо.

„Припомнянето” става с посредничеството на възприятията, възприятията се свързват в съзнанието с идеите – тази смес в процеса на мислене са онези сенки на нещата – на самите нас, предметите, гласовете и всичко останало, върху стената в дъното на пещерата. Тази стена е съзнанието, а огънят – разума. Така си мисля де. Приемам поправки.

Да, съгласен съм. В общи линии това е и разбирането изразено в Менон. Сетивното познание (правилното мнение породено от усещанията) спомага реактуализирането на знанията. Идеите, обаче, като интелигибелни се схващат посредством интелектуална интуиция (разума), а числата и фигурите - чрез разсъдъка.

Свободата, за която говориш, е пълна фантазия.

Тук не бих се наел да споря. Двата възгледа са несъпоставими, защото изхождат от различни предпоставки. В единия случай се приема, че съществуват трансцендентни същности, а в другия - не.

.

До колко преповтарянето, анализирането, разсъждаването и заучаването на чужди субективни необщовалидни идеи ни доближава до истината?До колко самата философия в своята същност е стойностна като субективна и неуниверсална наука от една друга гледна точка?

Бих могъл да допусна съществуването на обективна реалност, но не и на обективно познание за нея, което да е в границите на известните способности на човешкия разсъдък. Мислех, че поне това сме изяснили до сега в темата...

...ми той май винаги се съгласява (извини ме, gothicrock).

Добре е, че си добавил май, защото не е вярно. Прегледай постовете му. Още от началото влязохме в спор по някои въпроси.

Точно т.нар.човешко битие и неговата захвърленост, крайност и недетерминираност (?) са булото, хвърлено от аз-а.

Обратното е, вярата в безсмъртната душа, която трябва да се завърне към Единното, нали? Твърдиш ли, че цялото ни съществуване е детерминирано? Ако е така какъв е смисълът на усилията ти да се освободиш от привидната, огледална реалност или казано по Платоновски - да излезеш от пещерата? Или имаме свобода, макар и в границите на необходимостта или не. Трети вариант не се сещам.

Освен това, къде е освободения?

Тук съм съгласен, но едва ли имаме предвид едно и също.

Редактирано 8 ноември 201114 г. от scepsis (преглед на промените)

...

Главната идея е до колко този спор и тази тема от зародиша си, към търсенето на отговори не е обречена на провал и безкрайно цитиране и анализиране на субективна позиция на трети лица?

Виж сега, една формула закодира съдържание и закономерност, което е всевалидно при определени обстоятелства. От друга страна, с всеки следващ цитат се убеждавам 2 неща-Колко малко знае всеки един от нас и колко безсмислено е прилагането на субективни мисли и съждения, с които да се опита да се достигне до истината.

Честно казано, погледът който вие поставяте над философията лично в моето полезрение вкарва основният въпрос-До колко нещо, което не е по-обективно от което и да е друго, до колко анализирането на определени мисли, идеи, изучаването им, цитирането им реално би било полезно и би довело до нещо ползотворно?

До колко изучаването и анализирането на хиляди дебели томове с идеи на философи е по-ценно от прочитането на няколко научнофантастични романа и какво реално ще ни донесе като отговори? А до колко ще ни помогне да бъдем обективни?

Видиш ли, аз поставям под съмнение самите методи за анализ и разсъждение, ползвани в темата.

Редактирано 8 ноември 201114 г. от Гост (преглед на промените)

До колко изучаването и анализирането на хиляди дебели томове с идеи на философи е по-ценно от прочитането на няколко научнофантастични романа и какво реално ще ни донесе като отговори?

Не съм казвал, че ще е по-полезно. Някои разкази на Борхес струват колкото томове философия. Или Достоевски, Пруст, Шекспир, Омир... Отговорите зависят от нас. В Новия Завет има много ценни неща, но такива могат да бъдат открити и в трудовете на Маркс, а дори и в някой комикс, може би. Всъщност не знам дали си прочел постовете ми за неопозитивизма, но твоята позиция към метафизиката е имено позитивистка, макар че си стигнал до нея сам, без да си чел Конт, Карнап или Ръсел. С други думи, и за теб има подходящо и подробно разработен философски светоглед. Не е нужно да четеш всичко, а само това, което ти е интересно.

Видиш ли, аз поставям под съмнение самите методи за анализ и разсъждение, ползвани в темата.

Ами темата има донякъде и образователна цел, а и по принцип е посветена на обсъждането на едно конкретно произведение от Хусерл. Друг въпрос е, че много сме се отклонили, защото Сис е анагажиран и няма кой да ни вкара в пътя.

Твърдиш ли, че цялото ни съществуване е детерминирано? Ако е така какъв е смисълът на усилията ти да се освободиш от привидната, огледална реалност или казано по Платоновски - да излезеш от пещерата? Или имаме свобода, макар и в границите на необходимостта или не. Трети вариант не се сещам.

Така смятам, но не в смисъла на предопределението на Калвин... А причинно-следствените връзки не са нещо, в което мога да се съмнявам (освен ако вярвах в свръхестествени чудеса), тъй като всичко е в природата и самата природа е в закона на необходимостта. Но ако едното (условно и образно казано) циклично се развива и проявява в множествата, защо да е толкова недопустимо, че необходимостта може да предвижда затваряне на кръга, щом нещата са процеси, развития? И това да се случва независимо от желанията или нежеланията ми. Приемам, че свободата, за която говориш, е свободата на човешката воля да отговаря на и да създава необходимост, но не и нещо друго.

Темата е хубава, няма да я развалям повече. Не исках да натрапвам на никого нищо, просто тези загадъчни идеи на Платон (пак ще го спомена, какво да се прави) доста ме бяха поразили напоследък. Дано не останете с впечатление, че съм прозелит от нов култ - към "1" например. Затова и аз като Еrnesto ще кажа

SATYAT NASTI PARO DHARMAH

няма религия (и философия) по-високо от истината

Нима губя двама чудесни събеседници?

Така смятам, но не в смисъла на предопределението на Калвин...

Както и Лутер с неговото De Servo Arbitrio... Протестанството, както и юдаизмът и ислямът са по-последователни от Августин в смисъл, че строго монотеистичният светоглед трудно се съчетава с представата за свободна воля. Затова и тези, които отстояват безусловно свободата на волята често излизат от границите на традиционната христянска догма (Киркегор, Паскал). На пръв поглед парадоксално е, че именно протестанството наместо да изпадне в безпомощен квиетизъм, успява да утвърди една етика, която е в основата на ранния капитализъм. Този въпрос е чудесно разработено от М. Вебер.

А причинно-следствените връзки не са нещо, в което мога да се съмнявам (освен ако вярвах в свръхестествени чудеса), тъй като всичко е в природата и самата природа е в закона на необходимостта.

Доктрината за карма може да се съчетае или с атеизма, както е в будизма, или с представата за един бездеен, неангажиран с проблемите на света Абсолют, както е във ведическите религии, неоплатонизма и гностицизма, които прехвърлят съзидателните функции на аватари и демиурзи.

Съвестно ми е малко, че никой не пише тук, затова ще продължа като в игра на "развален телефон".

За протестантството и капитализма май не ми се говори, може би поради съсипващата ме асоциация с Дж. Буш-младши и Исус в бяла нощница. На някои хора не им пречи да са напълно безмислени и добре да си уреждат делишки-те. Пък и нали въпросът чудесно е разработен от М. Вебер. Аз мисля да си остана с научнопопулярен филм в две части.

За кармата и Абсолюта трябва да е така, както scepsis казва.

Попрочетох от темата в началото и ето какво открих:

Призовавам да се включат всички, които имат някакъв интерес към философското мислене, без да се притесняват, че не са чели Кант, Хегел или Хайдегер. Ще си позволя да обобщя въпросите, които поставя Сис:

1) Що е Аз? Азът като концепт съвпада ли с мен, с моята същност или е само абстрактна конструкция, която просто присъства а priori във всяка когитация?

2) Мога ли да позная този Аз извън Другия? И ако не, тогава какво представлява този Друг? Или както пита Сис: По същия начин ли узнавам семейството си, както узнавам и за стола и масата, т.е. другите само предмети ли са за мен и аз само предмет ли съм за другите; тогава къде отива цялата ми (моя) индивидуалност, след като съм третиран единствено като обект сред нещата?

Моля, не се стряскайте от термини и имена. Просто нека се вгледаме в себе си и потърсим някакви отговори, пък да видим какво ще се получи

Въпрос с най-повишена трудност, затова моля за снизходителност. Още веднъж: според класификацията на Хегел попадам сред хората, които боравят с нагледи, та ще карам както мога, т.е. неща от рода на ноема, ноеза и трансцедентална аперцепция няма как да ги споменавам.

Какво е Аз? Не бих се хванала да го определям. Може да се уподоби на окото на бурята или по-точно на оста на въртене, която не съществува отделно от вихъра, но изглежда единственото непроменливо нещо в него. Същевременно ако тази буря (като помня, че движение и субстанция са едно) с всичките и по-малки вихри, които я съставят, я няма, центърът също го няма. Не зная на какво да се опра и ще цитирам една книжка, „Олтарната сутра”: „Последователният процес на мислене не трябва да се спира върху нищо конкретно, тъй като щом една мисъл се спре, целият следващ поток от мисли спира и се предизвиква „завързване”. „Обаче ако въобще няма мисли, „не-мисълта” също не може да съществува. ... „Мисъл” означава да се мисли за изначалната природа на татхата (истинската реалност). Татхата е субстанция на мисълта, мисълта е функция на татхата.” Погледнато така, аз-ът може да се мисли единствено от позицията на намиращ се във всичко останало и не може да мисли за себе си, защото в тази точка той изчезва. Може би инерцията на желанието за битие подтиква ума да избира и така да се „завързва” за илюзията – а тя не е нещо, което не съществува, а нещо, за което не може да се каже със сигурност дали съществува. „Нищото” на ума е илюзия, може би е по-добре реалността да се нарече не-нещо.

Но знанието ни за „присъствието” на нещата е доста необяснимо за ума, тъй като то може само да се живее, а опитите за редуциране на признаците умъртвяват целостта. Съзнанието ни различава разнообразни присъствия – минерални, растителни, животински, човешки, а защо не и други, но едва ли бихме го правили, ако някой елемент на съответното присъствие не беше активен в нас. Ако обърнем нещата и предположим, че всичко е съзнание в някаква степен и е постоянно формирано и поддържано от него, то минералът ще ме усеща като минерално присъствие, растението като растително, животното ще контактува с мен на нивото на животинското си съзнание, а човекът ще обхваща всичко това плюс равенството на броя групи от активни елементи или качества. Или пък може да се каже, че на всеки един план на съзнание няма резки и неизменни граници, че „нещата” постоянно преливат едно в друго. Всичко това звучи, разбира се, ужасно ненаучно и на някакво под- и свръхсъзнателно ниво за човека, а на съзнателно всички знаем какво е: търсене на основание за съществуване, захвърленост, осъденост и метафизична самота витаят под интелигибелното небе, в което няма нищо и то само за да се заяви „аз не съм цветно зеле”. Ако Сартр може да заяви това и същевременно да признава Другия, то Другия също ще го каже с удоволствие за себе си, но защо да не мисли съседа си за зеленчук. Според скромния ми опит, вероятността да извършиш в пубертета епохе над семейството си и институциите под силното влияние на леви екзистенциалисти е много голяма, но с времето хуморът надделява.

Редактирано 16 ноември 201114 г. от witness (преглед на промените)

Понеже споменаваш "Олтарната сутра". Не знам чий е превода, но да оставим това. Анализът на Аза в будизма е накратко следния. Ако има субстанционален Аз (емпиричния никой не го отрича), то той е или (а) идентичен с психо-хилетичния комплекс (нама-рупа) или (б) не е. Ако е, то той има същите характеристики като аспектите на този комплекс (т.е. скандхите на формата, чувството, различаването, нагласите, съзнанието). А коя е основната характеристика? Тя е, че се променят. Следователно, при хипотеза (а) Азът се променя и затова няма същност или субстанциалност. При (б), ако е различен то той е непознаваем, защото цялото ни познание се осъществява чрез петте скандхи. Следователно, допускането на такъв трансцендентен Аз е просто излишно и необосновано.

Основното, което трябва да се разбере относно будизмът е, че той постулира мигновенност и несубстанционалност на всички явления. Това е отличителната му черта.

Че аз нещо различно ли казах? Изглежда се изразявам твърде разлято.

Че аз нещо различно ли казах? Изглежда се изразявам твърде разлято.

На едно мнение сме значи!

...

Редактирано 17 ноември 201114 г. от witness (преглед на промените)

Witness, не зная какво си писала вчера, но аз ще напиша нещичко за Сартр и неговото цветно зеле (това не е ли карфиол - хич ме няма в ботаниката). Една от заслугите му е, че открива т.нар. предрефлексивно cogito. От Декарт до Хусерл включително се разграничават две основни степени на съзнанието:

(1) рефлектиращото съзнание, което полага рефлектираното съзнание, но не и себе си и (2) самополагощото се рефлектиращо съзнание (Декартовото cogito, което всъщност е открито от Августин). Сартр допълва това като посочва още една област на съзнанието - нерефлексивното, което е автономно, безлично и е основа за (1) - напр., "Съзнанието за ябълката на масата", а не "Аз съзнавам тази ябълка на масата". Не че тази разлика е неизвестна отпреди Сартр, но той акцентира върху първичността на съществуването пред примата на Аза, както знаеш щом си чела "Екзистенциализмът е хуманизъм". Но проблемът е, че въпреки претенциите си за антиметафизичност, Сартр си остава в рамките на онтологическото мислене. Той само обръща основния и постулат - дали ще кажем, че есенцията предхожда екзистенцията или обратно няма толкова голямо значение, защото си оставаме в рамките на същите категории, с които философите оперират от античността чак до Хайдегер и неговото Dasein. Последното остава недоразбрано от Сартр... Това за минералите и т.н. е развито в еволюционната екзистенциална феноменология на М. Шелер, но не по онзи наивен начин, както можем да го срещнем в антропософията на Щайнер.

И още веднъж - в миналия си пост писах за несубстанционалност на ВСИЧКИ явления. Разбирай го възможно най-широко - всичко, което можеш да си помислиш и представиш. Но и всичко, което не можеш. Няма изключения. Това е за което става дума, а не като при Кант или при Дионисий Аеропагит да речем.

Щайнер наистина изглежда наивен и е наивен, защото лъже, а най-много лъже в "Карма на лъжата", но това си е негов проблем.

За несубстанционалността на всички явления - ще цитирам, ако не е прекалено, Николай Кузански, който някъде из началото на "De docta ignorantia" прави уговорката, че "коренът на знаещото незнание е в разбирането на неуловимостта на точната истина".

Надявам се и други отново да се присъединят към темата, за да си говорите за Хайдегер и каквото ви е по душа. Ще ми е приятно да чета.

За несубстанционалността на всички явления - ще цитирам, ако не е прекалено, Николай Кузански, който някъде из началото на "De docta ignorantia" прави уговорката, че "коренът на знаещото незнание е в разбирането на неуловимостта на точната истина".

Кузански е много интересен автор наистина и ще е добре да му обърнем внимание. Трябва да си го припомня. В този цитат под "точна истина" какво има предвид - абсолютната, крайната истина или нещо друго? Иначе "несубстанционалността" е важна тема. Един Хюм се доближава до разбирането и, когато заявява, че едно идентично "Аз" не е единично дадено (Datum), a е постоянно изменящ се поток (комплекс) от данни, но не успява да отиде по нататък и изпада в сенсуализъм и солипсизъм, макар че не си го признава... Между другото, повечето хора дори не подозират какво облекчение е признаването на несубстанционалността на Аза, а вместо това се вкопчват в тази погрешна идентификация и търсят какви ли не доказателства за съществуването на безсмъртна душа.

Надявам се и други отново да се присъединят към темата, за да си говорите за Хайдегер и каквото ви е по душа. Ще ми е приятно да чета.

Със Сис се чух онзи ден, но той е много ангажиран, защото работи и кара две магистратури, тъй че засега ще отсъства. Надявам се да се включи Готик или Дарки, или някой друг, който има интерес към въпросите, които обсъждаме.

Понеже ми се струва, че темата има нужда от малко освежаване, ще драсна малко редове с някои проблеми, които могат да дадат нови насоки за дискусия. Само ще спомена, че понятието за "субстанция" е пряко свързано с това за "същност" или, казано философски, "есенция". Оттук идва и понятието "есенциализъм" - нещо, заради което класическата метафизика отнася много сериозни критики. "Същността" е пряко зависима от понятието "тъждество", тъй като то дава основание на "същността". Ако вземем за пример Платон, то неговите идеи са същности, които имат тъждествен смисъл - проблемът идва от това, че предметите и явленията в света са отражения на тези идеи. Какъв е проблемът тук? Ами той е много прост - как субектът получава своето знание за предметите и явленията в света. Нека да се върнем на Хайдегер и неговата философия. Според него западната метафизика изпада в криза заради Декарт, който прави разделението между "субект" и "обект", като след това Кант и Хусерл радикализират това разделение, поставяйки знанието за обекта като зависимо от способностите на субекта. Интересно е обаче как Хайдегер разрешава този проблем. Той просто елиминира субекта, като депсихологизира знанието на субекта, който е заменен с "Dasein" - човешкото налично битие. Та като вече имаме предвид тези разграничения, нека да минем по същество. Важността на Хайдегер е в това, че той буквално срива цялата западна метафизика, лошото обаче е, че неговият проект остава незавършен. Все пак той дава и плодове - релативизирането на историческия опит. Другият важен въпрос е защо проектът на Хайдегер остава незавършен - това също е интересна тема. А понятията като "субстанция", "същност" и "тъждество" стават много проблематични през втората половина на 20-ти век, но това е свързано с едни други дебати, които не са само философски, а обхващат доста други дисциплини, някои от които са доста научни. Надявам се този пост да освежи темата.

Редактирано 26 ноември 201114 г. от gothicrock (преглед на промените)

Благодаря, че се включи, gothicrock аз само нещо ще допълня.

В този цитат под "точна истина" какво има предвид - абсолютната, крайната истина или нещо друго?

„Макар със своето универсално единство максимумът да обхваща всичко, тъй че всичко, което получава битие от абсолюта е в него и той – във всичко, все пак той няма самостоятелно съществуване (subsistentiam) извън множеството, в което се е определил, тоест извън конкретността, от която е неотделим, него го няма.”

Това е Кузански, един абзац по-горе от предишния цитат.

Идеите и Дхарма са едно и също. Предметите получават от to on същност и възможност да бъдат познавани, но to on „не е същност, но (...) стои много по-горе от същността”.

OUSIA, OSIA, ESSIA – форми към корена es- , от които Платон извежда името на Хестия, „огнище на вселената”, с която винаги са започвали жертвоприношенията.

Декарт е бил донякъде прав, предполагайки полунашега някакъв хитър фокусник, илюзионист, който скрива реалността. „Умът е великият убиец на реалността. Ученикът трябва да надвие убиеца.”

Наистина, средният път е голямо облекчение, но никакъв вулгарен материализъм няма място в него. Въпреки това той среща най-голямо съпротивление. Но какво друго може да изгуби човек, освен илюзиите си?

SAYAT NASTI PARO DHARMAH е бил девизът на Теос. Общество по времето на Е.П.Б. Фактически скоро след смъртта и то се разпада.

Редактирано 22 ноември 201114 г. от witness (преглед на промените)

Благодаря за интересното мнение witness, но следното не е вярно:

.

Идеите и Дхарма са едно и също.

Вече се чудя как да го обясня... Николо с неговата тринитарна структура на максимума, който съвпада с минимума, се опитва да възроди неоплатоническата и питагорейска традиция по времето на упадъка на схоластиката и възхода на хуманизма. В това отношение той следва Дионисйи, Хуго, школата в Шартр, Ериугена, Екхарт и изобщо немските мистици. Подходът му е афирмативен (апофатически), но това, че изключва позитивния път към божието битие не означава, че е несубстанциалист. Всеки теистичен възглед по необходимост е субстанционалистки и етерналистки. Както и всеки материалистичен възглед. Няма значение дали иде реч за хипостазиране на всобщите идеи, за Декартовия дуализъм, за духовно-материалната субстанция на Спиноза, монадите на Лайбниц или марксистката онтология. При дхармите става дума за поток от мигновенни явления, които нямат никаква автономност, субстанционалност и са празни от присъщо съществуване или собствена природа (свабхава), т.е. тъждеството, за което говори Готик. Какво общо има това с Платоновите ейдоси? Ако трябва да търсим паралел то това е Хераклит или ноезата (интенционалния поток) на Хусерл, макар че аналогията е само частична. "Средния път" на тибетски звучи като ума-ченпо, което приблизително означава "дори не и по средата", т.е. нито екзистенциализъм (етернализъм, субстанционализъм), нито неговото отрицание (нихилизъм, анихилация), нито нещо между двете (тяхната комбинация), нито едновременното им отрицание... Невежеството на Е.П. е извинимо, но нежеланието на съвременните теософи да преосмислят схващанията си в областта на будистката философия при наличието на достъпна автентична информация не спира да ме озадачава.

Благодаря Готик. Ще опитаме постепенно да развием темите, които предлагаш.

Редактирано 22 ноември 201114 г. от scepsis (преглед на промените)

Сега да си поправя грешката – за да не излезе, че Блаватска е казала нещо, което не е казвала.

(Ама колко са предвидими хората – постоянно те подтикват да си лепнеш някакъв етикет и когато ти писне и го направиш, реагират точно както си очаквал: вече всичко е ясно, значи всичко е наред).

Това за идеите и дхарма си е моя спекулация, всъщност имах предвид вродените идеи и т.нар. Колело на Закона, не Коня, Къщата, Мобилния Телефон, Мусаката и всяка вълничка в менталното ни вещество. Нямам нищо против мен да ме обвинят в невежество, защото си го признавам и без друго.

Ако има значение как аз го разбирам, макар че сама си омръзнах вече, всичко е дхарма и всяка дхарма е енергия (вибрация), тя няма постоянна същност (в свабхава или мулапракрити, пластичната основа на акаша), но е трансцедентален носител на определени качества, корелат; в теорията на моменталното разрушение нито аз-ът, нито душата, нито идеите или нещо друго има обособено битие – следователно е дхарма, феномен на съзнанието в непрекъснатия поток от феномени. Какво общо има с Платоновите ейдоси, които са вечни? Ами наложи се малко да ги лиша от вечност – в древността и особено в Индия (колкото и непоносимо да изглежда това съчетание между Изтока и Запада) вечността не е съвсем вечност, а някакъв период, цикъл – Махаюга напр., Манвантара, Калпа и т.н., но така или иначе отнесена към вечността и безпределността всяка стойност е близка до нулата. Най-непоносимият въпрос е как са се озовали в съзнанието ни, как така бебетата могат да броят на 6-7 месечна възраст, доста преди да се научат да говорят, което е опитно установено? Всеки, който е отглеждал бебе знае колко е просто – само сочиш и изговаряш думи, способността за разбиране свършва останалото, учи езика, качествата не се обясняват. Те сякаш са ни натрапени, внедрени. Понеже не мога да докажа нищо и се опирам на източници, които едва ли са авторитетни за вас, не бих се прежалила чак толкова да обяснявам. Надявам се да стигнете до някакъв извод по последния въпрос. Всъщност утилитаризмът развързва доста ръцете на науката и съвременната психология въобще не ми изглежда в криза, даже си е на съвсем прав път, но що се отнася до етиката... някои от тези хора едва ли имат някакви задръжки – щом трябва да се служи на Щастието.

Както казах, вече сама си омръзнах. Извинете ме за невежеството.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от witness (преглед на промените)

Не ми се сърди, но вече ми омръзна да обяснявам едни и същи неща безрезултатно. Всичко това дето си го написала - добре. Нямам нищо против освен твърдението, че има нещо общо с индийската философия или с будизма. В последния случай, става дума за това, че всички явления, т.е. дхарми (това е едно от 10-та значения на думата) са празни (пусти) от присъщо, автономно съществуване или природа (свабхава). Пракрити, мулапракрити или рупа също е дхарма. Разбираш ли, че няма дхармин (носител) на някакви качества, свойства, атрибути и т.н. Няма го разделението между есенция и екзистенция, потенция и акт. оригинал и отражение, същност и явление, ноумен и феномен и т.н. Това е смисъла на това, което беше цитирала: "Пустотата е форма, формата е пустота. Пустотата не е различна от формата. Формата не е различна от пустотата". Не става дума, че пустотата е някаква трансцендентална, скрита страна на проявлението, а че проявлението е празно от независимо битие и възниква зависимо от други феномени, които също са празни. Това е крайната, абсолютната истина според този възглед...

Имам чувството, че се въртим в омагьосан кръг.

Ето малко синтезирана информация за Идеите на Платон. Централното понятие у Платон е това за „идея”, или „ейдос” (idea – вид, образ, род, способ; eidos – вид, образ, образец). Светът на идеите е вечен и незаменим еталон/образец на конкретните вещи в света. Битието на идеята се явява нейното въплъщение/въплътеност в множество реални предмети, съществуващи във връзката си с нея и запечатващи в себе си нейния образ ('idea' и 'eidos' са синоними в значението ‘образ’). Всяка вещ съществува единствено доколкото се явява материално въплъщение или опредметяване на идеята. Идеите при Платон едновременно са и същността (oysia) на веща (фундаменталното основание на нейното битие), и метод и принцип за съществуването на вещта.

Редактирано 23 ноември 201114 г. от gothicrock (преглед на промените)

Да, благодаря ти Готик. Който иска да се запознае с идеите по-подробно може да се върне назад в темата, където ги разгледахме в детайли. Най-точния термин е хипостазиране. Между другото, интересна самокритика има в диалога "Парменид".

Да, благодаря ти Готик. Който иска да се запознае с идеите по-подробно може да се върне назад в темата, където ги разгледахме в детайли. Най-точния термин е хипостазиране. Между другото, интересна самокритика има в диалога "Парменид".

С "въплъщение" се набляга повече на субстанциалността на идеята.

Редактирано 23 ноември 201114 г. от gothicrock (преглед на промените)

Хипостазирането се отнася до това,че на определени абстрактни понятия (идеи) се придава статус на обективно съществуващи. Според есенциалистите същността е нещото-в-себе-си, т.е. тя е неопределима и неописуема, макар че по отношение на феномените могат да и се приписват свойства. Но никоя предикация няма смисъл без това, което се предицира. Двете са ваимозависими. "Кравостта" на кравата имплицира наличието на четири крака, рога и опашка, но не е някаква същност съществуваща независимо от тях. Нито пък тези атрибути съществуват независимо от "кравостта".

Редактирано 24 ноември 201114 г. от scepsis (преглед на промените)