Катрин Сътклиф - Чародей?

Та от днес започвам борбата и на този фронт и първия отстрел ша бъде "Гордост" на Джудит Макнот

Бобчо, и аз сега чета Гордост, като отдавна не съм се мятала на съвременен роман, но все пак Макнот си е Макнот...

Редактирано 10 ноември 201015 г. от BlackRose (преглед на промените)

Ти си, Мимче, точно Чародейчо е http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Исторически роман

Главния наблюдаваше как Главната бавно слиза по тухлените стъпала, водещи към овошките в градината. Неговите овошки и градина. Всяка педя земя, всяко семе и фиданка, всяка овца и крава, всичко беше негово, подарено му от нея. Тук, във Имението, той наистина бе господар, а не просто съпруг. Според английските закони и повелята на краля той бе граф *****, с всички произхождащи от това привилегии. Но този дом бе негов единствено по нейна воля.

Той обгърна с поглед голямата стая. Шотландското одеяло лежеше върху широкото легло от тежко орехово дърво. Когато бе отпътувал с краля в изгнание, му се бе наложило да остави в Шотландия някои неща, които ценеше. Широкия двуостър шотландски меч, подарък от баща му по случай шестнайсетия му рожден ден; ореховото ковчеже за писма с неговите инициали от по-големия му брат #######; изработената от кехлибар и злато игла, подарък от %%%%%%; златната брошка, която бе направил преди години по античен образец и която бе предназначена единствено за неговата съпруга; отвътре пишеше на келтски: „Моето си е мое“.

Неговата съпруга.

Неговата жена.

Неговата любов.

Главния отключи малкото чекмедже на писалището и извади скритата там панделка за коса от синьо кадифе. Потърка я между палеца и показалеца си. Главната го объркваше. Той се бе отдръпнал от нея по-рано, отколкото трябваше, като ограничи контактите между двама им, макар това да бе почти невъзможно по време на пътуването им от Дорсет до Имението. Прекараните заедно дни бяха особено болезнени, защото копнееше да я докосва, да споделя с нея най-съкровените си мисли. Вместо това държеше езика здраво зад зъбите си и скъпеше думите си.

Върна се при прозореца и проследи с поглед как тя се отдалечава. Главната бе красива — толкова жизнена, с толкова съвършено тяло, все още приковано към мъж, който не я заслужаваше. Но не можеше да я напусне, макар че това бавно мъчение го убиваше ден след ден. Гордостта му бе силна, дори повече от волята му.

Любовта му обаче бе още по-силна.

Исторически роман

Главния наблюдаваше как Главната бавно слиза по тухлените стъпала, водещи към овошките в градината. Неговите овошки и градина. Всяка педя земя, всяко семе и фиданка, всяка овца и крава, всичко беше негово, подарено му от нея. Тук, във Имението, той наистина бе господар, а не просто съпруг. Според английските закони и повелята на краля той бе граф *****, с всички произхождащи от това привилегии. Но този дом бе негов единствено по нейна воля.

Той обгърна с поглед голямата стая. Шотландското одеяло лежеше върху широкото легло от тежко орехово дърво. Когато бе отпътувал с краля в изгнание, му се бе наложило да остави в Шотландия някои неща, които ценеше. Широкия двуостър шотландски меч, подарък от баща му по случай шестнайсетия му рожден ден; ореховото ковчеже за писма с неговите инициали от по-големия му брат #######; изработената от кехлибар и злато игла, подарък от %%%%%%; златната брошка, която бе направил преди години по античен образец и която бе предназначена единствено за неговата съпруга; отвътре пишеше на келтски: „Моето си е мое“.

Неговата съпруга.

Неговата жена.

Неговата любов.

Главния отключи малкото чекмедже на писалището и извади скритата там панделка за коса от синьо кадифе. Потърка я между палеца и показалеца си. Главната го объркваше. Той се бе отдръпнал от нея по-рано, отколкото трябваше, като ограничи контактите между двама им, макар това да бе почти невъзможно по време на пътуването им от Дорсет до Имението. Прекараните заедно дни бяха особено болезнени, защото копнееше да я докосва, да споделя с нея най-съкровените си мисли. Вместо това държеше езика здраво зад зъбите си и скъпеше думите си.

Върна се при прозореца и проследи с поглед как тя се отдалечава. Главната бе красива — толкова жизнена, с толкова съвършено тяло, все още приковано към мъж, който не я заслужаваше. Но не можеше да я напусне, макар че това бавно мъчение го убиваше ден след ден. Гордостта му бе силна, дори повече от волята му.

Любовта му обаче бе още по-силна.

[/quote

Вероника Хол "Девицата и звяра"???

Вероника Хол "Девицата и звяра"???

Давай, Джулс, ти си

Романът е исторически. Главната се обърна и огледа потъналото в мрак помещение. Нямаше нищо, с чиято помощ да избяга от тази ужасна стая. Освен чаршафите на леглото. Тя се втурна към него. Нямаше и десетина минути и ето, че разполагаше с въже от два големи чаршафа, здраво завързани заедно. Тя завърза единия му край на колоната на леглото и спусна останалата част през прозореца. Покачи се на перваза, хвана здраво чаршафа и започна бавничко да се спуска по стената към прохода. — Главна! — тихо се надигна гласът на Гадняра някъде от дълбините на прохода. — За бога, любов моя, внимавай! Идвам да те поема! Слисана, че чува гласа на Гадняра, Главната едва не изпусна чаршафите. Спря трудното си спущане надолу и се вгледа в тъмния проход. — Гадняр? Ти ли си? — Да. Дръж се! Ей сега ще ти помогна да слезеш безопасно — той застана на място, където лунните лъчи можеха да го осветят. Главната го гледаше изумена. — Какво правиш? Как разбра, че съм тук? — Когато чух, че Идиотката те е отвлякла, веднага тръгнах насам. Имах някакъв план да опитам да те спася, но виждам, че ти вече си предприела стъпки да се спасиш и сама. Винаги си била толкова умно момиче! Хайде, любов моя, слизай, но бъди много внимателна! Главната се поколеба. Стискаше здраво чаршафите и се опитваше да разчете изражението на красивото лице на Гадняра. Но в мрака не виждаше кой знае колко от него. Докато си висеше там, разкъсвана от колебание какво да прави сега, тя чу как вратата на стаята над главата й се отвори. — Главна? — гласът на Главния прозвуча приглушено, но не можеше да го сбърка с друг. — Главна, тук ли си? — Главен? — извика нерешително тя. — По дяволите, Главна, къде си? — Това е Името на Главния — изсъска Гаднярът. — Главна, умолявам те, миличка, пусни чаршафите. Само след миг той ще те хване! — Прекалено високо е, за да скоча — възрази Главната. — Аз ще те хвана — обеща Гаднярът. Звучеше направо отчаян. — По-бързо, любов моя. Имам сведения, че се кани да те убие. Мога да го докажа! Главният се надвеси през отворения прозорец над Главната. Ръцете му стискаха перваза. — Главна! По дяволите, жено, веднага ела тук. Той хвана чаршафите и започна да ги дърпа нагоре. — Главна, трябва да ми повярваш — извика Гаднярът. — Ако го оставиш да те издърпа през този прозорец, все едно подписваш смъртната си присъда — той вдигна ръце. — Хайде, пусни се. Аз ще те хвана, любов моя. С мен ще си в безопасност. Ръцете на Главната вече едва издържаха на усилието. Раменете я боляха, а пръстите й се бяха вкопчили в чаршафите с такава сила, че чак трепереха. Не знаеше още колко време ще издържи така увиснала във въздуха. — Ако пуснеш проклетия чаршаф, кълна се, ще те заключа за цяла година — обеща Главният. — Главна, спасявай се — Гаднярът умоляващо протягаше ръце към нея. — Заради онова, което някога означавахме един за друг, моля те, повярвай на своя верен Ланселот. — Ти си моя жена, Главна — Главният продължаваше да тегли чаршафа. — Трябва да ме послушаш. Не се пускай! Всичко беше точно както в съня й, осъзна Главната, докато въжето неумолимо я теглеше нагоре. Двама мъже протягаха ръце към нея и двамата й обещаваха безопасност. Тя трябваше да избере единия от тях. Но вече бе направила своя избор.

Уффф,помня как сетне Главната обясняваше,че е повярвала на Главния,защото в описаната ситуация си е останал такъв какъвто е,а не и се е мазнил, за разлика от Гадняра. Обаче посмъртно не мога да кажа кой е романа,автора или нещо от действието.

Не съм сигурна, но много ми прилича на Затворницата на дракона на Джоанка. Едит: Не, не, не грешка... това е Рицарят на Аманда Куик.

Редактирано 10 ноември 201015 г. от BlackRose (преглед на промените)

Не съм сигурна, но много ми прилича на Затворницата на дракона на Джоанка.

Едит: Не, не, не грешка... това е Рицарят на Аманда Куик.

Май е време да ти върна жеста - ти си.

— Аз те излъгах — пошепна тя. — Когато се скрих в гората, един мъж ме намери и ме взе под своя закрила. Станах негова жена. Е, поне тогава вярвах, че сватбата ни е законна. Избягах му, защото беше недодялан селянин. Ако все още е жив, не мога да се омъжа за теб — не и преди той да умре или женитбата да се анулира. Трябва да го намерим. Гадняра я изгледа невярващо. — Значи не си невинното момиче, за което те смятах? Защо ме отблъскваш тогава? — О, не, Гадняр! — Главната прехапа устни и се постара да се разплаче. — Боя се за безсмъртната си душа, затова не мога да легна в обятията ти, докато съм жена на друг. Ако баща ти нареди да ме прегледа лекар, ще бъдем принудени да се разделим. Той няма да ни позволи да се обичаме… — Люби ме тук! Сега! — Готова съм, Гадняр! Но безсмъртната ми душа… — По дяволите твоята безсмъртна душа! — изграчи възбудено младежът. Никой от двамата не забеляза, че до отворената врата е застанал едър мъж и подслушва разговора им. Обзет от див гняв, Главния все пак успя да се овладее и устоя на желанието си да просне Гадняра на земята с един-единствен юмручен удар. Търпение, само търпение, внушаваше си той. Макар че му беше безкрайно трудно да се удържа, докато гледаше прекрасната си съпруга в ново палто от сребърна лисица да флиртува безсрамно с този негодник. Гадняра коленичи пред Главната и заговори с жар: — Татко няма да ти стори нищо, кълна ти се! А аз ще намеря мъжа ти в най-скоро време! Вярвай ми! — Да, Гадняр, да! Много съм ти благодарна! — Главната се усмихна и помилва косата му. После го улови за ръка и двамата излязоха от стаичката. Придобила нова самоувереност, Главната се държа на вечерята по-очарователно от всякога. Нахрани се с голям апетит, бъбрейки възбудено със Злодея и Гадняра. После им посвири на спинет, а преди да се оттегли в покоите си, разреши на Гадняра да я целуне по бузата и се изчерви като девица. Чичото я придружи до горе и когато спряха пред вратата на стаята й, отбеляза подозрително: — Промяната в теб ме смайва, дукесо. По всичко личи, че е искрена. Правейки се на обидена от съмненията му, Главната вдигна вежди. — Реших, че е време да заживея по свой вкус, чичо. Пък и какво бих могла да постигна срещу вас двамата? Кой ще ме закриля, кой ще се грижи за мен, ако ви няма? — Значи най-после си се примирила със съдбата си? — Нещо повече, дори съм доволна. Злодея кимна, макар да не беше напълно убеден, и се запъти към покоите си. Главната зарези вратата на стаята си и се изсмя злобно. Съблече се, тананикайки весела песничка. Облечена само в тънка долна риза, тя се изтегна на леглото. На следващата сутрин щеше да претърси отново стаята на чичо си. Този път щеше да бъде по-внимателна и да си даде повече време. — Добър вечер — проговори дълбок глас и я изтръгна рязко от мислите й. Главната се сви на кълбо, притисна с ръка лудо биещото си сърце и огледа стаята, огряна само от бледата светлина на малката настолна лампа. На тоалетната й масичка седеше едра фигура и люлееше дългите си крака. Господи, кой беше този непознат? Главната отвори уста, за да изпищи, но мъжът се втурна към нея и силната му ръка затисна устните й. — Тихо, графиньо — или дукесо, както ще трябва да те наричам за в бъдеще! Не се страхувай, аз съм — недодяланият селянин, за когото бе принудена да се омъжиш! — Главен! — прошепна смаяно Главната, когато графът свали ръката си от устата й. Не можеше да повярва на очите си. — Същият, скъпа. Противоречиви чувства изпълваха сърцето й — гореща любов, дива радост от новата среща, смайване, страх, ужас. Ако го хванеха, щяха веднага да го убият. Никой нямаше да обвини настойника й, че е убил мъжа, проникнал в спалнята на „невинната“ му племенница. Леденият поглед на Главния я уплаши още повече. И какво означаваше това странно облекло, цялото в сажди? — Господи! Ти си новият ковач — сети се изведнъж тя. — Същият, скъпа — повтори той. Стаята се завъртя пред очите й. Как да се справи с всичко това? Олюля се и падна в ръцете му. Той я отнесе бързо на леглото, сложи я да легне и приседна до нея. — Какво правиш в Имението? — попита тихо тя, все още замаяна. — Не можеш ли да отгатнеш? Искам отново да те взема под крилото си. — Но… — Макар да си едно измамно, коварно зверче, скъпа ми дукесо, аз все още съм твой законен съпруг. — Онова, което става в тази къща, изобщо не те засяга. — Това е една голяма заблуда. Всичко, което се отнася до теб, ме засяга твърде много. Как можа да извършиш този тежък грях — да напуснеш съпруга си? — Главния се ухили подигравателно. — Помисли за безсмъртната си душа! — О, защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Как влезе в стаята ми? — През балкона. И ще остана при теб, колкото си искам. — Ти не разбираш ли? Ще те убият! Графът вдигна равнодушно рамене. — Това ще те натъжи ли? — А как иначе! Аз ти дължа живота си и не искам да умреш заради мен. Трябва веднага да се махнеш оттук. Сигурно си много смешен в ролята на ковач. — Не си права. Справям се много добре с този занаят. Освен това бих се зарадвал, ако чичо ти и прекрасният му син поискат да ме убият. С какво удоволствие бих ги пронизал с меча си или бих пречупил предателските им вратове… — Той изгледа с усмивка очернените си пръсти. — Повярвай, скъпа — тези ръце могат да размахват умело ковашкия чук, да спасят света от двама изпечени негодници — и да вразумят една непокорна съпруга! — Главен, аз свърших с теб! — изсъска вбесено Главната. Този човек не беше с ума си! Дори не смяташе за нужно да говори тихо. — Ти се ожени за мен само за да откриеш кой е убил Бившата. Сега знаеш и трябва да сдържиш дадената дума. Обеща да ми подариш свободата… — Но ти дори не си даде труд да останеш още малко в Графството, за да разбереш имам ли намерение да те освободя. — Аз… не можех. Ти щеше да ме изпратиш в Колониите. Освен това сега знаеш причината, поради която бях длъжна да остана в Англия. Главния въздъхна с болка. Онази нощ трябваше да й признае любовта си — и да изтръгне от устата й признание, че споделя чувствата му… Така сигурно нямаше да му избяга.

Ондин на Хедър Греъм

Ондин на Хедър Греъм

Бързо, точно и право в целта. Давай, Боби, ти си мила http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Още едно историческо

Тя затвори очи и се попита дали не си въобразява, че чувства във въздуха слаб аромат на жасмин. Когато отново ги отвори, до нея стоеше Дъщеря му с вехтата й кукла на ръце. Както обикновено, тя не поздрави, а направо изстреля думите:

— Баща ми каза, че ми позволява да ходя в музикалния салон и да свиря на пианото, колкото и когато си поискам.

Лицето на детето беше точно толкова намръщено, както обикновено, но Главната за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Това е чудесно — каза тя и избърса една сълза, без да я види Детето. — Толкова се радвам за теб.

— Защо тогава плачеш? — попита детето и се приближи.

— Въобще не плача — отговори Главната. — Вятърът навя пясък в очите ми. — Но за съжаление не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.

— Не, не е вярно — отговори Дъщерята укорително. — Ти плачеш.

Тъй като не беше в състояние повече да отрича очевидното, Главната закри лицето си с ръце. Тогава усети смаяна, как една малка ръка легна върху рамото й.

— Защо плачеш? — попита Детето още веднъж и гласът й прозвуча още по-любопитно. — Някой лошо ли се държа с теб? Някой друг освен мен?

Главната се усмихна през сълзи. Вдигна глава и се усмихна на детето с мокрите си очи.

— Никой не се е държал лошо с мен. Само малко съм тъжна днес.

— Ето, вземи — и Детето й протегна старата кукла. — Когато съм тъжна, понякога я притискам много здраво и се чувствам по-добре.

Изненадана от неочакваната щедрост на доведената си дъщеря, Главната взе куклата и внимателно я притисна. За нейно учудване наистина се почувства по-добре, но не толкова, колкото в момента, когато детето сложи малката си ръка на рамото й.

— Ние двете точно се канехме да закусваме — каза Детето. — Защо не дойдеш с нас. Или не си гладна?

Главната замислено погледна скръстените й ръце. Главния нямаше нужда от нея, но дъщеря му имаше. Обърса последните сълзи и последва Детето.

— Не ставай глупава — рече тя и размаха ръце, когато тръгнаха към къщи — Никога не ми се е случвало да не съм гладна.

амиии дали не е "Скандална нощ" на Тереза Медейрос?!

амиии дали не е "Скандална нощ" на Тереза Медейрос?!

Ах тиии, веднага ме разконспирира http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Давай, Пете

Нещо много любимо и историческо:

"Главния извърна поглед от леглото точно навреме, за да види ужасеното изражение на лицето й. Кожата й бе пребледняла толкова силно, че дори златистата светлина на лампите не можеше да я скрие.

— Не бива дори да си помисляш за двубой с Брата — промълви тя.

— Нима ме смяташ за толкова лош воин?

— Не!

Главния я изгледа с присвити очи.

— Обичам и двама ви — каза Главната. — Ако се изправите един срещу друг… Не! Това не бива да става никога!

Главния се спусна към своята невяста и застана пред нея — толкова близо, че усещаше неповторимия й аромат на рози и смола.

— Какво каза? — попита той с дълбок глас.

— Че ако се изправите…

— Не — прекъсна я Главния. — Преди това.

— Че обичам и двама ви.

— Топло, но не съвсем.

За миг на лицето й се изписа объркване. После главната разбра.

— Че обичам Брата — каза тя, като се постара да прикрие усмивката си.

Главния изръмжа сърдито.

— И още — прошепна Амбър, — че обичам теб, мой тъмен войне. Сърцето ми е изпълнено с толкова много любов, че заплашва да прелее.

Усмивката на Главния накара коленете й да се подкосят. Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си. Заля я вълна на огромно облекчение, което идеше и от него, и от нея самата.

Но изненадата, примесена с него, идеше само от Главния.

Главната наклони глава назад, за да вижда очите му.

— Защо си изненадан?

— Не мислех, че една невинна девойка би могла да обича мъжа, който се отнесе толкова грубо с нея — отвърна той.

— Ти не си груб.

— Напротив, държах се като…

Не можа да довърши, защото в този миг устните на Главната внезапно се притиснаха към неговите.

Жарката, неопитна целувка възпламени тялото на Главния. За един дълъг миг той остави сладкия й вкус да попие в сетивата му. Сетне внимателно, но се отдръпна.

— Главен? — промълви с болка Главната. — Не ме ли искаш?

От устните му се отрони измъчена въздишка."

Недокоснатата - Елизабет Лоуел, една страхотна книга......

Недокоснатата - Елизабет Лоуел, една страхотна книга......

Имах си аз да не познаеш любимата поредица, давай Йори ти си.

Много се радвам, че най - сетне познах! Сега едно страхотно предложение за брак: — Не си губи времето да ме разубеждаваш. Вече съм взел решение. Братовчетка ми го знае, въпреки че все още не съм говорил с нея. Майка ми — също. — Погледна я право в очите. — Нима смяташ, че бих могъл да се бия, да рискувам всичко, после да обърна гръб на тази, която означава най-много за мен — в този и във всеки друг свят? Ще пожертвам живота си, ако трябва. Но ако оцелея, ти ще ми принадлежиш — и край. — Край? — Щом не си близка с родителите си, можем да се оженим тук. Ще повторим всичко в твоя град, ако желаеш. — Да се оженим? Не съм казала, че искам да се омъжа за теб. За когото и да било. — Разбира се, че ще се омъжиш за мен, не ставай глупава. — Приятелски я потупа по здравото коляно. — Ти ме обичаш. Както и аз теб — добави той, преди тя да проговори. — Почти ти го казах в нощта, когато се любихме за пръв път, но мисля, че един мъж не бива да изрича тези думи, когато е проникнал в тялото на жена. Как може да е сигурен, че идват от сърцето му, а не от… — О, мили боже! — Хрумвало ми е да ти го кажа и друг път, ала все решавах да изчакам. Но осъзнах, че може да се окаже твърде късно. Попита ме какво изрекох в стаята ти, когато се събуди. Сега ще узнаеш. Гледай ме в очите, докато говоря. — Сложи пръсти на бузите й. — Казах, че ти си въздухът, който дишам, пулсът на сърцето ми, гласът ми. Че ще обичам теб и само теб, до края на всички светове. Така че ще се омъжиш за мен, Главната. И ще дойда с теб, където и да отидеш, за да се бия заедно с теб. Ще живеем заедно и ще създадем семейство. — Трябва… трябва да постоя права за минута. Изправи се — с леко треперещи крака — и пристъпи към фонтана, за да си поеме дъх и хладните пръски да освежат лицето й.

"Танцън на боговете" на Норчето, ех че са сладки Блеър и Ларкин!

Абсолютно вярно! Много ми хареса цялата поредица......който я е пропуснал веднага да поправи грешката!

Исторически роман:

"— Но, мой скъпи милорд, щом няма да плуваме, тогава няма смисъл да се събличаме — дяволито подхвърли Главната.

Главният скочи от коня и я вдигна, като я остави да се плъзне покрай тялото му.

— Наистина ли няма, любов моя?

Трапчинките й се появиха.

— Не се съмнявам, че ще намериш причина.

Главният бавно я съблече, вкусвайки с наслада взаимната им възбуда. Дари с целувка всяко кътче на прекрасното й тяло. Огряна от топлите слънчеви лъчи, Главната му отвърна със същото, докато той припряно сваляше дрехите си. Страстта им лумна бързо, разпалена от вълнението, че се любят в своя малък рай.

Главният се излегна върху меката трева, сред уханните диви цветя и я придърпа върху себе си, така че телата им бяха полускрити от буйната растителност. Лекият летен бриз ги галеше.

— Обичам те — прошепна младият мъж между две целувки.

— Кога откри, че ме обичаш? — Главната се притисна към него, мечтаейки този вълшебен миг никога да не свършва.

— Винаги съм те обичал.

— Лъжец — закачливо захапа тя крайчеца на ухото му. — Ти изобщо не ме забелязваше, докато +++++ не ми показа как да те накарам да ревнуваш. Признай си, че се влюби в лейди Главната Предизвикателство.

Главният я целуна страстно, без да откъсва очи от нейните.

— Искаш ли да узнаеш истината? Всичките женски хитрини, на които +++++ те е научила, можеха да ме накарат да те желая и дори да изгарям от страст по теб, но единствено твоето нежно, добро и всеотдайно сърце ме накара да те обичам. Когато лежах на смъртното си легло, ти ми даде всичко… без да искаш нищо в замяна. От този момент аз безнадеждно и отчаяно се влюбих в теб.

Сърцето й се преизпълни с щастие.

— Ммм, любов и страст, каква великолепна комбинация — промърмори младата жена и притисна подканващо тялото си към него. Устните им се сляха в дълга целувка и всякакви думи станаха излишни.

Скрит сред гъстите листа, Гадняра наблюдаваше двойката с блеснали от злоба очи. Омразата към Главния, която таеше в душата си, пулсираше и се разнасяше във вените му като смъртоносна отрова. Главният бе виновникът за нещастието му, той бе причината баща му да го отхвърли, да изпадне в немилост, изворът на всичките му страдания! Гадняра прокле омразния си братовчед, който все още бе жив след смъртоносния удар. Този кучи син дори процъфтяваше и се наслаждаваше на живота!"

„Брак за една година“ - Вирджиния Хенли

„Брак за една година“ - Вирджиния Хенли

Същата, ти си Иве

Много се извинявам за забавянето на играта, но имах малко проблеми с нета http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

— Но ти си човекът, който е разследвал убийството на татко. Във всички случаи биха те проверили…

— Дано само да го направят — каза той много внимателно. — Въоръжен съм и бесен.

Да, наистина беше бесен. Пак. Или все още. Тя се втренчи в прозореца. Излязоха от магистралата и Главният умело си проправи път към крайбрежната улица и после сви натам, където бе домът му. Отвори вратата на гаража с дистанционното и този път Главната успя да се сдържи да не наведе глава под вратата, която бе само на сантиметри отгоре.

— Докога ще се преструваш, че нищо не се е случило? — попита той, докато слизаше от колата. Заобиколи, отвори вратата на Главната и после извади куфара от багажника.

Главната прехапа устните си и тръгна пред него нагоре по стълбището. Чувстваше се така, сякаш той я водеше в избраната от него посока, независимо от волята й.

— Не се преструвам. Знам много добре какво съм направила. Имаш право да си сърдит и ти се извинявам за постъпката си. Действах като глупачка, че избягах така. Не съм свикнала да… Всъщност, както и да е. Извинявай.

— Не си свикнала да спиш с мъж — довърши изречението й той, докато отключваше вратата и се отдръпна встрани, за да й направи път. Последва я, заключи вратата след себе си и остави куфара да тупне на пода. — Хайде, кажи ми защо избяга.

Главната се отдръпна на разстояние от него, почувствала се отново притеснена и смутена.

— Главната причина бе страх. Не знаех… не можех да си представя защо го направи.

Този път той бе напълно озадачен.

— Какво? — попита той недоумяващо.

За да си намери някакво занимание, тя се зае да размотава бинтованите си ръце, стараейки се да навие бинта на стегнато руло.

— Най-малко смущаващата причина, която можах да измисля, бе, че си женкар и аз съм ти се оказала подръка.

— Е, това за женкаря е поне отчасти вярно. — Главният хвана ръцете й и сам се зае с бинтовете. — Но не съм те използвал като нечия заместничка. Исках точно теб. Ако това е най-малко смущаващата причина, не съм сигурен, че искам да чуя другата.

— Другите две.

— Божичко. Добре, каква е следващата?

— Че си ме съжалил.

Ръцете му спряха да се движат. Бавно вдигна глава и тя видя недоумяващото изражение на лицето му.

— И си помислила, че успях да го вдигам цяла нощ само защото съм те съжалявал?

— Ами ти беше толкова мил — опита се да обясни тя, чувствайки се безпомощна и смутена. — Нямаше да се справя без твоята помощ през тези няколко дни. Но когато се разплаках на погребението… помислих си, че си решил, че не можеш да ме оставиш сама в хотелската стая…

— Главна. — Той поклати леко глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си. — Това съжаление отиде прекалено далеч, не мислиш ли? Леглото ми не е благотворителна организация.