Ни мога, ама един цитат от съвременна книга веднага докарвам:

Тя така и не разбра какво привлече вниманието му: дали силата на нейната собствена концентрация, някаква друга мистична сила или просто приближаването му към изхода на параклиса. Но точно когато достигна реда, в който стоеше тя, той спря, позабави се и повдигна глава леко, колкото да забележи облечените й в ръкавици ръце, стиснали дървените перила. После бавно, почти боязливо вдигна очи. В този момент нейното същество сякаш се зарея във времевия интервал от осем години. Последния път, когато бе видяла ГЛАВНИЯ, той беше ядосан и непоколебим. Не прояви и следа от съчувствие или мъка, а което и да е от двете чувства лесно щеше да осуети заминаването й.

Сега беше пропит от тъга - тъга и неверие, дори някаква уязвимост, която ГЛАВНАТА никога не би приписала на един ФАМИЛИЯ. Всичко, което успя да направи, бе да се въздържи да не посегне към него. Но той вече не беше неин - не и сега…

Устните му се раздвижиха и почти беззвучно промълвиха: «ГЛАВНА?» Тя прехапа долната си устна и също тъй леко кимна, като учудено си даде сметка, че той може би не я бе разпознал веднага. После се почуди дали ще се ядоса, че си е позволила да се натрапи в това, което сигурно беше такава огромна лична трагедия за него. Последното, което бе желала, бе да направи всичко още по-тежко за него.

Но вместо гняв тя видя обърканост, неориентираност, колебание - чувства, които се вселиха и у нея, когато очите му омекнаха в една негласна молба и ръцете му се устремиха, търсещи, към нейните. След миг на колебание ГЛАВНАТА осъзна, че въпреки случилото се в миналото, днес споделяше една малка част от неговата печал. И ако ГЛАВНИЯ търсеше нейната утеха, то и тя се нуждаеше от неговата. Без повече да се замисля, тя стисна ръката му и му позволи да я привлече към себе си и да продължи към изхода на параклиса.

Ни мога, ама един цитат от съвременна книга веднага докарвам:

Тя така и не разбра какво привлече вниманието му: дали силата на нейната собствена концентрация, някаква друга мистична сила или просто приближаването му към изхода на параклиса. Но точно когато достигна реда, в който стоеше тя, той спря, позабави се и повдигна глава леко, колкото да забележи облечените й в ръкавици ръце, стиснали дървените перила. После бавно, почти боязливо вдигна очи. В този момент нейното същество сякаш се зарея във времевия интервал от осем години. Последния път, когато бе видяла ГЛАВНИЯ, той беше ядосан и непоколебим. Не прояви и следа от съчувствие или мъка, а което и да е от двете чувства лесно щеше да осуети заминаването й.

Сега беше пропит от тъга - тъга и неверие, дори някаква уязвимост, която ГЛАВНАТА никога не би приписала на един ФАМИЛИЯ. Всичко, което успя да направи, бе да се въздържи да не посегне към него. Но той вече не беше неин - не и сега…

Устните му се раздвижиха и почти беззвучно промълвиха: «ГЛАВНА?» Тя прехапа долната си устна и също тъй леко кимна, като учудено си даде сметка, че той може би не я бе разпознал веднага. После се почуди дали ще се ядоса, че си е позволила да се натрапи в това, което сигурно беше такава огромна лична трагедия за него. Последното, което бе желала, бе да направи всичко още по-тежко за него.

Но вместо гняв тя видя обърканост, неориентираност, колебание - чувства, които се вселиха и у нея, когато очите му омекнаха в една негласна молба и ръцете му се устремиха, търсещи, към нейните. След миг на колебание ГЛАВНАТА осъзна, че въпреки случилото се в миналото, днес споделяше една малка част от неговата печал. И ако ГЛАВНИЯ търсеше нейната утеха, то и тя се нуждаеше от неговата. Без повече да се замисля, тя стисна ръката му и му позволи да я привлече към себе си и да продължи към изхода на параклиса.

Едно не съвсем добре обосновано предположение - Барбара Делински "Диаманти в нощта".

Много отдавна съм я чела и в интерес на истината не я дочетох, да ме убие някой, не помня защо. малко са ми странни сюжети, в които главните се обичат ама се разделят и след сума ти години пак се събират за да разберат колко много са се обичали. (При всичко дето го изписах, отплесната по тъча, остана и да съм познала.)

Едно не съвсем добре обосновано предположение - Барбара Делински "Диаманти в нощта".

Много отдавна съм я чела и в интерес на истината не я дочетох, да ме убие някой, не помня защо. малко са ми странни сюжети, в които главните се обичат ама се разделят и след сума ти години пак се събират за да разберат колко много са се обичали. (При всичко дето го изписах, отплесната по тъча, остана и да съм познала.)

Отплесната, отплесната, ама знаеща! Давай, ти си

Още един съвремен роман. Той стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата, сякаш имаше всичкото време на света. — Като дете мразех кисели краставички. Това е вкус, с който човек трябва да свикне — обясни той. — Сега много ги обичам. Беше уникално начало, не можеше да го отрече. — А сега те наричам кисела краставичка. Главната се намръщи недоумяващо. Той се дръпна от вратата. — Хайде, Главна, мисли по-бързо. — А, ясно, сетих се. Но ти обичаш най-различни храни. Обичаш черни маслини и гевреци, и сладка царевица, и пица, и люти чушки, и… — Не, не ги обичам. Това са вкусни храни. Но… аз обичам само краставички. — Това е най-странното сбогуване… — Не се сбогувам. Казвам ти, че те обичам. — Обичаш… какво? Не, не вярвам. — Тя размаха кутията с корнфлейкс, без да се усети. — Не ми казваш… не можеш… — Парченца корнфлейкс се разлетяха навсякъде. — Всеки път, когато попадах на теб в Дома на Семейството на Главния, ти ми пречеше на любовния живот. Беше толкова досадна. Когато не ми прецакваше нещата, се държеше, сякаш не съществувам. Постоянно ти бях бесен, но въпреки това се връщах за още и още. После осъзнах, че винаги проверявам кога ще си там за уикенда, за да се появя и аз. Да, обичам те. Просто ми трябваше известно време, за да го разбера. А когато го осъзнах, започнах да ти викам „краставичка“, за да те дразня. — Знаеше, че този прякор не ми харесва. — Е? И на мен не ми харесваше да съм влюбен в теб. Дълго време си мислех, че ме пренебрегваш, и това… ме изкарваше от кожата. Тя посочи с кутията към него. — Какво значи, че си мислел, че те пренебрегвам? — Ти ме обичаш, Главна. Но ми отне известно време, докато го разбера. Мисля, че ме обичаш отдавна. Просто не си го осъзнала. Тя поклати глава. — Не. — Да. — Той пристъпи към нея. — Обичам те. Тя се страхуваше да повярва. — На всичките си гаджета ли казваш, че ги обичаш, преди да ги изоставиш? Това е подло. — Джил Мърдок. Тя се дръпна назад и влезе в дневната. — Коя? — Джил Мърдок — повтори той, като вървеше към нея. — Когато тя се обадила вкъщи, ти си й казала, че още не са ме пуснали под гаранция. — Не помня… — Хедър Конрой. — Той продължаваше да се приближава към нея, а тя да се отдалечава. — Казала си й, че си ми жена, но че не го разгласяваме, защото сме първи братовчеди. Главната се усмихна. Беше забравила тази история. — Всъщност Сестрата измисли това. — Стефани Дейвис. Тя прехапа долната си устна. — Не я помня. — Не можах да я изведа на вечеря, защото имах бубонна чума и бях под карантина.

Избра книга от адашка, а? Джули Гарууд - Бавно изгаряне?

Избра книга от адашка, а?

Джули Гарууд - Бавно изгаряне?

Май имам слабост към адашките, какво да правиш. Много бързо ме разконспирира. Много харесвам тази поредица. Давай, Гане.

ГЛАВНИЯ не можеше да не се запита дали СЕМЕЙСТВОТО Й не живееше само на зърно. Това не беше за вярване, особено след като лекият аромат на печено месо все още се усещаше във въздуха и той предположи, че овесените ястия са били приготвени специално за неканените гости. Погледът му се спря върху голямата чиния пред него, съдържанието на която много приличаше на купчина кръгли, плоски камъни, след което се отмести към собствената му купа. След няколко секунди той се обърна към ПРИЯТЕЛЯ СИ, който вече бе получил своята порция. ПРИЯТЕЛЯ МУ сви рамене, взе дървената лъжица, която се намираше до купата му, и я заби в камарата овес. Той се опита да отдели малко парче от лепкавото вещество, но без успех. Загубил търпение, ПРИЯТЕЛЯ МУ заби лъжицата в храната си, като същевременно я завъртя. Едно парче се отчупи и прелетя над раменете на ПРИЯТЕЛЯ И ГЛАВНИЯ. Те се обърнаха и огледаха лепкавото петно върху стената. — Ако това нещо се лепи върху стената, направо не ми се мисли какво ще стане, ако залепне за стомаха ми — каза ПРИЯТЕЛЯ и се намръщи. — Мисля, че предпочитам да не разбера това. — Подозрението на ГЛАВНИЯ се засили и той също се намръщи. - Това е само предположение, което едва ли е възможно, но не мислиш ли, че цветът на това нещо съвпада с цвета на вар? ПРИЯТЕЛЯ изръмжа утвърдително и двамата отместиха купите си и огледаха сладкишите. — Ще се опитаме ли да ядем от това? — попита рицарят. — Или мислиш, че и то е правено със строителни материали? ГЛАВНИЯ вдигна един сладкиш от чинията и той се разпадна в ръката му. — Като се изключи, че вероятно са по-стари от замъка, мисля, че е по-безопасно да ги изядем в сравнение с кашата. Зад него ГЛАВНАТА трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее на висок глас. Тя наблюдаваше как ГЛАВНИЯ подушва сладкиша и отхапва от него. Той дъвка изгорелия сладкиш дълго време. — Вино! — изграчи, след като на два пъти се опита да преглътне. — Имаме само вода, милорд. — ГЛАВНАТА се приближи до масата и наля от безцветната течност в една ниска купа. — Надявам се, че нямате нищо против. ГЛАВНИЯ се втренчи в купата. «По дяволите!» — изруга той, докато използваше езика си, за да разкара от устата си безвкусната храна, която много приличаше на сурово брашно. Никакви удобства ли нямаше на това място?

Уф, чела съм я на 100% но не мога да се сетя точно коя е, затова стрелям на посоки "Алисия"?

Мноооооооооооооого неточно стреляш Не е тя

Да пробвам и аз със "Златокосият великан"?

Нцъ

Това, разбира се, е "Дамата на лорда", Чарлин Крос - отвратително, до болка любима книга http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Един от най-любимите ми моменти, както и този с "озеленяването" на главния

Редактирано 27 ноември 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Хах, нямах съмнение, че ще я познаеш. Чела съм я отдавна и на форумната среща стана въпрос за нея, затова дадох цитат от нея. Нямах време да търся момента със озеленяването, щото исках да пусна точно него, но и дадения е не по-малко култов. Давай, ти си. ПП: Апропо, зачекнахме писателката... издала е още 6 книги.... дали ще са като Дамата на лорда?.. ;)

ПП: Апропо, зачекнахме писателката... издала е още 6 книги.... дали ще са като Дамата на лорда?..

Ганееееее, ти нямаше ли си друга работа, та ся здраво ми подпали чивиите Сега ша лудна по руските сайтове да ровя кат гламава да докопам нещичко поне

Понеже съм железарски фен на историческото, то предвидимо следващия цитат пак е исторически

В този момент бившият пиратски капитан направи учудващо откритие. Дълбоко в сърцето си, в онази част, която беше заключил преди много време, изведнъж пожела да узнае какво означава да живееш и да умреш за друг човек.

Какво ли беше чувството да живее с жена, която да му казва колко много го обича? Че иска само него и никога няма да погледне друг мъж.

Дълбоко в себе си копнееше за такава жена.

Какво беше стъписването му, когато разбра, че иска да чуе тези думи от устните на Главната.

— По дяволите!

— Какво има, Главния? — попита Приятеля с високо вдигнати вежди. — Какво ти става? Изглеждаш така, сякаш скоро ще се изправиш пред твореца.

— Нищо ми няма. Просто си мислех за някои лоши неща. Много лоши.

Как да повярва в копнежа си, като не можеше да прекара и пет минути заедно с нея, без да му се доще да я удуши!

Надали имаше други хора, които да си подхождат по-малко от тях двамата. Той беше реалист, тя — романтична мечтателка. Той смяташе, че жените трябва да си знаят мястото, тя беше твърдо убедена, че жените ще заемат мястото, което им се полага по право.

Само като си представеше на какво ще научи тя децата си! Скандално. Повече от скандално. Ще му роди дъщери, които ще поискат да станат моряци и ще носят панталони като уличните хлапета.

Вярно, Главната изглеждаше дяволски добре в черния панталон на брат си, припомни си той. И му беше по-лесно да я милва, когато беше с панталон.

Тази мисъл отново го накара да потръпне от желание — и от болка. Пак зарови глава в ръцете си и изръмжа нещо неразбрано.

Приятеля се засмя дрезгаво.

— Подпалил си се, нали, моето момче?

Главния вдигна глава и го погледна объркано.

— Как така съм се подпалил?

— Гори ти между краката. — Широка усмивка озари старото лице. — Малката те е подпалила и сега си пощръклял като цяло стадо носорози.

— Не ставай смешен — изфуча Главния. Ужасно неприятно беше, че Приятеля е разбрал истината и я казва гласно. — Нямам представа за какво говориш.

Приятеля отново се ухили знаещо.

— Разбира се, че имаш. Нали видях как я гледаш — както детето гледа бонбон. Как все я търсиш с поглед, как заставаш близо до нея. Аз може да съм стар, но не съм сляп.

Защо изобщо си правеше труда да отрича? Само че го правеше твърде отдавна и не можеше да престане веднага.

— Просто много време не съм бил с жена — обясни той, за да убеди и Приятеля, и себе си. — Нали знаеш как е. В момента се зазяпвам по всяка фуста.

По лицето на Приятеля пролича, че не вярва на нито една негова дума.

— Виж, капитане — изрече високо старият моряк, — все още имаш възможност да вземеш нещата в свои ръце. — Хвърли многозначителен поглед към панталона си и заключи: — Разбираш какво имам предвид, нали?

Главния се покашля. И той хранеше същите мисли, но знаеше, че това няма да го задоволи. Ни най-малко.

— Бих предпочел тя да поеме инициативата.

Приятеля избухна в луд смях.

— Е, тогава е добре, че плаваме към Санта Мария. Сигурен съм, че там ще намериш предостатъчно жени, готови да облекчат болката ти.

С тези думи Приятеля стана и си отиде.

Главния остана на мястото си, замислен над думите му. На остров Санта Мария имаше предостатъчно красиви жени. С някои от тях беше интимно запознат. Но когато мислеше за тях и си представяше как се извиват под него, не изпитваше желание.

Докато не си представи Главната.

Кинли Макгрегър- "Ограбен копнеж"

Кинли Макгрегър- "Ограбен копнеж"

Аха, точно тя е

Ето и моя цитат от исторически роман: " Щеше да бъде проява на истинско малодушие да продължава да гледа картите на масата, затова Главния вдигна глава и погледна Главната. Тя никога не бе могла да крие чувствата си. Всичко се изписваше на лицето й и всеки можеше да го прочете. Наистина, понякога той се опитваше да отрече чувствата, които четеше в погледа й, но сега не можеше да не забележи болката в тези очи, когато тя отвърна на погледа му. По-голям грях ли бе това от подслушания разговор с любовницата? Главната му бе простила онези думи, но това… — Тест… — прошепна Главната. Главният не можеше да отвърне по никакъв начин на болката в очите й, на недоверието, което се появи в погледа й и после изчезна. Може би за момент се бе запитала дали е способен на такова предателство спрямо нея, но, разбира се, тя знаеше, че е способен. — Кажи ми,Главен — Дори в тихия й шепот се долавяше сила. —Приятелят трябваше да бъде част от моето обучение, така ли? — Не сега, Галеното име на главната. —Главният забеляза любопитните лица на мъжете около масата. — Защо не сега? — попита студено тя. — Ти винаги си оценявал подобаващо една скандална история. Този път сам си я направи. Главната не можеше да запази ледения си тон. Главният знаеше, че тя нямаше да заплаче, но на лицето й бе изписана толкова болка, че го накара да агонизира вътрешно. — Два пъти — започна тя шепнешком. — Два пъти имах нужда от теб, а теб те нямаше. Обръщам се към теб за утеха само за да видя, че си изчезнал. Сега научавам, че си помолил приятеля си да ме изпита. Че нарочно си ме поставил в тази ситуация, за да докажа верността си. — Не съм длъжен да ти давам обяснения за действията си. — Не, не си. Винаги съм знаела, че ти не ме обичаш. Дори приех факта, че може би никога няма да ме обикнеш, но винаги съм си мислела, че ми имаш доверие. Че си откровен с мен. Ако няма доверие между нас, значи нямаме нищо. — Ще поговорим за това по-късно. —Главният се изправи, а Главната отстъпи крачка назад. — Не, няма. Аз си отивам вкъщи,Главен. —Главната изправи рамене и отметна назад глава. В позата и в гласа й имаше истинско предизвикателство. — Не принадлежа на този град и не ми харесва да живея в хотел. Липсва ми гората и свежият въздух. Майка ми и баба ми. Липсва ми тишината и слънчевите лъчи между клоните на дърветата."

Редактирано 28 ноември 201015 г. от lelemale (преглед на промените)

"Големият лош вълк"

Браво! Давай новия цитат.

Нещо историческо и много забавно, поне за мен... не вярвам да ви затрудня:

"Главната, истинско видение, обгърнато от леденосиня коприна, бе кацнала на ръба на тапицирания в зелено диван на лейди Фамилия, а на лицето й грееше една от широките й усмивки.

Това само по себе си би било прекрасна гледка, ако не бе заобиколена от поне половин дузина мъже, един от които, се бе отпуснал на едно коляно, а от устата му се лееше вихър от поезия.

Съдейки по цветния характер на думите, Главния направо очакваше всеки момент някой розов храст да изскочи от устата на този глупак.

Цялата сцена, реши той, бе крайно неприемлива.

Насочи поглед към Главната, която бе обърнала великолепната си усмивка към рецитиращия идиот, и зачака да му обърне внимание.

Тя не го стори.

Главния сведе поглед към свободната си ръка и откри, че я е свил в юмрук. Бавно огледа стаята като се опитваше да реши върху чие лице да го използва."

"Херцогът и аз",наистина не е трудно.

"Херцогът и аз",наистина не е трудно.

Ти си Гале

Не следя темата и не знам дали цитатът, който ще пусна вече не е ползван, но то ще си проличи. А го пускам, по молба на Галя, тъй като тя тази вечер няма да може да играе. На другата заран главната стана много рано, за да не може никой да я види как осъществява плана си за отмъщение. Отначало реши да даде на главния само малък урок заради държането му миналата вечер, но колкото повече се развиделяваше навън, толкова по-сложен ставаше планът й, дотам, че усети даже леко угризение на съвестта. Но само като си помисли за нагло ухилената му физиономия и подигравателните песнички, изсвирени с устната хармоника, забрави скрупулите и се залови, за работа. Замеси тесто за хлебчета и остави встрани една порция, предназначена за главния. Намачка го безмилостно, докато стане жилаво като гума, после го разточи, направи и от него хлебчета и ги хвърли във фурната заедно с другите. После наряза сланина и я сложи в тигана. От напрежението изгори три парчета, но реши, че е добре дошло, защото изгорените резени ще даде на главния и ще се погрижи цялата му закуска да е несмилаема. Свари качамак и отдели в единия край на паницата няколко лъжици, които пресоли. После изпържи бъркани яйца и ръсна върху порцията на главния толкова черен пипер, че би отклонил и ловджийско куче от поетата следа. Стигна даже дотам, че изля малко оцет в чаша мляко, за да се вкисне и да й е под ръка, ако гостът не пие кафето си черно. После смели малко кафе, специално за главния, та да може и в него да сипе сол. Като свърши всичко това, натрупа чиниите в единия край на масата, за да е сигурна, че само главорезът ще получи от разваленото ядене. Най-сетне викна, че масата е сложена.

Дива кръв, Ребека Брандуейн http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Култов, незабравим момент, ужасно любим

Редактирано 29 ноември 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Дива кръв, Ребека Брандуейн http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Култов, незабравим момент, ужасно любим

Да, и на мен ми е любим. Ти си, Боби!